Стивън Кинг
22 ноември 1963 (32)

2.

— За какво ще пием? — попитах, когато вдигнахме чаши.

— За по-добри времена от тези. Устройва ли те, господин Епинг?

— Напълно. Наричай ме Джейк.

Чукнахме се. Отпихме. Не можех да си спомня последния път, когато бях опитвал нещо по-силно от бира „Лоун Стар“. Уискито имаше вкус на парещ мед.

— Нямаш ли ток? — попитах, кимайки към лампионите. Хари беше намалил пламъчетата им, навярно за да пести керосина.

Той се усмихна кисело.

— Май не си оттук, а?

Въпрос, който бях чувал и преди — от Франк Аницети в универсалния магазин „Кенебек Фрут“. По време на първото ми пътешествие в миналото. Спомних си, че тогава излъгах. Сега обаче не ми се искаше да го правя.

— Не знам как точно да ти отговоря, Хари.

Той подмина думите ми.

— По график трябва да имаме ток три дни седмично и днес е един от тези дни, обаче захранването прекъсна около шест следобед. Вярвам на „Провинс Електрик“, колкото вярвам и в Дядо Коледа.

Замислих се над думите му и се сетих за стикерите на автомобилите.

— Откога Мейн се води част от Канада?

Той така ме изгледа, сякаш искаше да каже: „Ти нормален ли си?“, но аз виждах, че всъщност разговорът му харесва. Все пак не можеше да се отрече, че е доста необикновен, а и носеше някакво усещане за другост. Зачудих се кога ли за последно е общувал свойски с някого.

— От 2005 година. Да не би някой да те е цапардосал по главата, или случайно да си бил в кома?

— Нещо подобно — отвърнах. Пристъпих до количката му, свих коляното, което още изпълняваше функциите си, без да се възпламенява от болка, и му показах темето си, където така и не беше пораснала коса. — Преди няколко месеца яко ме пребиха…

— Аха, значи затова куцаше, когато прогони ония хлапета.

— … и сега има много неща, които не си спомням.

Ненадейно подът под краката ни се разлюля, пламъчетата на керосиновите лампи потрепнаха, а снимките по стените затракаха. Петдесетсантиметровата гипсова статуетка, изобразяваща Исус с протегнати ръце, започна да се клати и да се приплъзва към ръба на полицата над камината. Божият син ми заприлича на човек, замислящ самоубийство, и като се имаше предвид сегашното състояние на нещата, май нямах право да го виня.

— Трусче — оповести съвсем спокойно Хари, когато всичко свърши. — Спомняш си ги, нали?

— Не. — Станах, отидох до камината и върнах Исус обратно при Святата му майка.

— Благодаря. Вече изгубих половината апостоли от лавицата в спалнята и скърбя за всеки, щото те бяха на моята майка. Трусчетата са леки вибрации на земната кора, тъй викат учените. Честичко стават, но, слава на Бога, големите земетресения са в Средния Запад или в района на Калифорния. Както и в Европа и Китай, разбира се.

— И хората вече си връзват лодките в Айдахо^[1], а? — подхвърлих, докато разглеждах фотографиите над камината.

— Още не, ама натам вървят нещата… Знаеш, че четири японски острова вече са под водата, нали?

Изгледах го потресено.

— Не.

— Трите бяха малки, обаче и Хокайдо потъна. Отиде си на дъното, все едно се возеше на асансьор. Учените разправят, че и туй било свързано със земната кора. Викат, че ако земята не спре да се тресе, ще вземе да се разцепи до към 2080 година или някъде там. И тогава слънчевата система ще има два астероидни пояса — добави равнодушно.

Допих уискито си. Зрението ми се замъгли за момент и когато отново се проясни, посочих към една от снимките, на която Хари изглеждаше на около петдесет. Пак беше в инвалиден стол, ала изглеждаше жизнен, запазен и в добро здраве, най-малкото от кръста нагоре. До него бе застанала жена с розова рокля, която ми напомни за тоалета на Жаклин Кенеди от двайсет и втори ноември шейсет и трета. Спомних си как майка ми ме бе инструктирала никога да не наричам жена, която не е хубава, „невзрачна“. Трябвало да се казва „симпатична“. Е, тази жена беше симпатична.

— Съпругата ти?

— Аха. Тука сме на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. След две години тя почина. Щото станаха едни неща, лоши неща. Политиците ще ти кажат, че атомните бомби са виновни — по туй време вече бяха пуснати двайсет и осмата или двайсет и деветата след Ханойския ад от шейсет и девета… Ще го разправят до посиняване, ама всички знаят, че кожните язви и ракът се появиха, след като „Върмонт Янки“ разви „китайски синдром“^[2]. В продължение на години хората протестираха срещу централата, но без резултат. „Спокойно — уверяваха ни отгоре. — Във Върмонт няма да има голямо земетресение, абсурд подобно нещо да се случи в Божиите земи, най-много някое леко трусче да ни пораздруса и толкова.“ Обаче виж какво стана.

— Казваш, че ядрен реактор е аварирал във Върмонт?

— И изпрати радиация из цяла Нова Англия и Южен Квебек.

— Кога?

— Джейк, поднасяш ли ме?

— Ни най-малко.

— Деветнайсети юни хиляда деветстотин деветдесет и девета година.

— Моите съболезнования за съпругата ти.

— Благодаря ти, синко. Добра жена беше. Чудесна жена. Не заслужаваше онова, дето й се случи. — Той избърса с длан очите си. — От доста време не бях говорил за нея, но пък мина и доста време, откакто не съм говорил с никого… Да ти налея ли още малко от този еликсир?

Вдигнах ръка и разтворих леко показалец и палец. Не очаквах да остана дълго тук; трябваше по най-бързия начин да сглобя пъзела на този абсурден свят, на тази мрачна реалност. Имах да свърша толкова много неща… и не на последно място, да върна любимата си жена обратно към живота. Това означаваше още един разговор с Човека със зелената карта. Не исках да съм пийнал, когато го водя, но още едно малко нямаше да ми навреди. Нуждаех се от тази доза. Чувствата ми сякаш бяха замръзнали, ала поне засега не виждах нищо лошо в това, навярно защото в главата ми цареше приятна замаяност.

— По време на офанзивата „Тет“ ли се парализира? — попитах, мислейки си: „Естествено, че е било там, но можеше да бъде и по-зле. Предишния път ти умря.“

За момент лицето му остана безизразно, после погледът му се проясни.

— Като се замисля, май там беше… Ние му викахме „Голямото Сайгонско преебаване от шейсет и седма“. Хеликоптерът, в който се намирах, се разби. Аз извадих късмет. Повечето хора на борда загинаха. Някои бяха дипломати, имаше и невръстни деца…

— Офанзивата „Тет“^[3] от шейсет и седма ли? — учудих се. — А не от шейсет и осма?

— Да, точно така. По туй време още не си бил роден, ама сигурно си чел за нея в учебниците по история.

— Не. — Оставих го да ми налее още малко скоч — колкото да покрие дъното, — и казах: — Знам, че президентът Кенеди едва не е бил убит през ноември 1963. Оттам насетне нищо не си спомням.

Той поклати глава.

— Твоят е най-шантавият случай на амнезия, за който съм чувал.

— Преизбрахте ли Кенеди?

— Срещу Голдуотър? Естествено, не ставай смешен!

— Той остави ли Джонсън като вицепрезидент?

— Разбира се. Кенеди искаше Тексас. И го получи. Губернатор Конъли се бъхтеше като роб за него по време на кампанията, макар и да презираше програмата му „Нови хоризонти“. Хората нарекоха случващото се „неохотна подкрепа“. Но гласуваха за Кенеди, и то най-вече заради онова, което почти не се случи през ноември шейсет и трета в Далас. Сигурен ли си, че не го знаеш? И не си го учил в училище?

— Ти си го преживял, Хари. Разкажи ми.

Той вдигна рамене.

— Бива. Седни и си почини малко, синко. Стига си зяпал тия снимки. Щом не знаеш, че Кенеди е бил преизбран през шейсет и четвърта, значи няма начин да познаваш близките ми.

„О, Хари!“ — помислих си.

3.

Веднъж, когато бях малък — на четири, а може би дори на три — един от чичовците ми се напи и реши да ми разкаже приказката за малката Червена шапчица. Но не онази от детските книжки, а доста по-страховита версия, изобилстваща от писъци, кръв и удари на секира. Спомените ми за тази случка са доста ярки, но някои детайли се открояват над всичко останало: ужасяващата озъбена гримаса на вълка и оплесканата с карантия баба, извадена от разпорения търбух на звяра. Обръщам такова внимание на този случай от детството си, понеже ако очаквате „Сбита алтернативна история на света, както бе разказана от Хари Дънинг на Джейк Епинг“ забравете за това. Да, наистина бях ужасѐн от развоя на събитията в световен план, обаче имаше и нещо по-важно, а именно вътрешната ми потребност да се върна и да поправя стореното.

Някои подробности от разказа на Хари обаче не могат да бъдат подминати. Например издирването на Джордж Амбърсън в световен мащаб. Безследно изчезнал също като съдията Форс Крейтър^[4], четирийсет години след опита за покушение моето алтер его се беше превърнало в нещо като легендарна фигура. Спасител или част от заговора? Оказа се, че хората се събирали на специални беседи, за да обсъждат въпроса, и докато слушах Хари, нямаше как да не направя някои любопитни аналогии с всички онези теории на конспирацията, избуяли след успешния атентат на Лий Осуалд срещу Кенеди. Но както добре знаем, миналото непрекъснато се стреми към хармония.

На изборите през шейсет и четвърта Кенеди очаквал да помете като лавина Бари Голдуотър; вместо това спечелил с преднина от едва четирийсет електорални гласа^[5] — разлика, която само най-преданите поддръжници на Демократическата партия сметнали за значима. Още в началото на втория си мандат той успял да вбеси както десните консерватори, така и военните с изявлението си, че Северен Виетнам представлява „по-малка заплаха за нашата демокрация в сравнение с расовото неравенство в американските градове и училища“. Той не изтеглил напълно американския контингент от Виетнам, а ограничил присъствието му до района на Сайгон и околностите, като въпросният периметър бил наречен — каква изненада! — „Зелена зона“. Вместо да вкара повече войници в конфликта, администрацията на Кенеди започнала да инжектира големи финансови суми. Типично за Америка.

Големите реформи в сферата на гражданските права от шейсетте така и не се случили. Кенеди не бил като Линдън Джонсън, а като вицепрезидент Л. Б. Дж. се оказал напълно неспособен да му помогне. Републиканците и „диксикратите“^[6] всячески спъвали работата му в продължение на сто и десет дни; накрая един от тях издъхнал в залата и се превърнал в герой на консерваторите. Когато Кенеди най-накрая се отказал, направил знаменитото си изявление, което щяло да го преследва чак до смъртта му през 1983: „Бяла Америка напълни къщата си с подпалки; пожарът може да избухне всеки момент.“

Не след дълго започнали расовите вълнения. Докато президентът бил зает с тях, северновиетнамските войски превзели Сайгон — а човекът, който ме въвлече във всичко това, останал парализиран за цял живот в инцидент, случил се по време на кацането на хеликоптера на палубата на американски самолетоносач. Обществените настроения все повече се обръщали срещу Дж. Ф. К.

Месец след падането на Сайгон при атентат в Чикаго загинал Мартин Лугър Кинг. Оказало се, че убиецът е агент от ФБР на име Дуайт Холи. Преди да се самоубие, той заявил, че покушението било наредено лично от Хувър. Чикаго избухнал в пламъци. Не след дълго десетки други американски градове последвали съдбата му.

Джордж Уолъс бил избран за президент. По това време земетресенията вече се били превърнали в сериозна опасност. И понеже бил абсолютно безпомощен срещу тях, Уолъс наредил бомбардирането на Чикаго; според него само така можело да се смачка съпротивителното движение. Това според Хари се случило през юни 1969 година. Година по-късно президентът Уолъс дал ултиматум на Хо Ши Мин — или Сайгон става свободен град като Берлин, или Ханой ще се превърне в мъртъв град като Хирошима. Чичо Хо отказал. Може би е смятал, че Уолъс просто блъфира, но се оказало, че греши. На 9 август 1969 Ханой се превърнал в радиоактивен облак — точно двайсет и четири години след деня, в който Хари Труман наредил пускането на „Дебелака“ над Нагасаки. Вицепрезидентът Къртис Леей^[7] лично поел командването на мисията.

В речта си пред нацията президентът заявил, че това било Божията воля. Повечето американци били съгласни с него. Рейтингът му бил доста висок, но в страната имало поне един човек, който не одобрявал управлението му. Той се наричал Артър Бремър и на петнайсети май хиляда деветстотин седемдесет и втора застрелял президента. Това се случило по време на предизборната кампания на Уолъс в търговски център в Лоръл, Мериленд^[8].

— Знаеш ли какво е било оръжието? — попитах.

— Май беше трийсет и осми калибър.

Разбира се. Може би дори „Полис Спешъл“, макар че най-вероятно е било револвер „Смит & Уесън“, модел „Виктъри“. Същото оръжие, което отне живота на полицай Типит в една друга нишка на времето.

Някъде по това време започнах да губя нишката на събитията. И мисълта „Трябва да поправя стореното, трябва да поправя стореното, трябва да поправя стореното“ започна да отеква като гонг в главата ми.

През 1972 Хюбърт Хъмфри^[9] станал президент. Интензитетът и честотата на земетресенията нараснали. Случаите на самоубийства по целия свят драстично се увеличили. Навред избуявал фундаментализъм във всякакви форми и разновидности. Индия и Пакистан си обявили война; появили се още повече атомни гъби. Бомбай така и не бил прекръстен на Мумбай. От него останала само радиоактивна пепел, раздухвана от туморния вятър.

Същата участ сполетяла и пакистанския град Карачи. Едва когато Русия, Китай и Съединените щати заплашили да подложат двете враждуващи страни на такива бомбардировки, които да ти върнат в каменната ера, конфликтът бил потушен.

През 1976 Хъмфри загубил позорно президентските избори от Роналд Рейгън. Дори жителите на родната на Хъмп Минесота масово гласували за съперника му.

В Джоунстаун, Гаяна, две хиляди души извършили масово самоубийство.

През ноември 1979 година ирански студенти нахлули в американското посолство в Техеран и взели в плен не шейсет и шест, а над двеста заложници. Обезглавяванията били показвани по иранската телевизия. Рейгън си взел поука от „Ханойския ад от шейсет и девета“ и оставил ядрените ракети в силозите, обаче изпратил в Иран beaucoup войници. Естествено, оцелелите до този момент заложници моментално били изклани, а една новосформирана терористична група, наречена „Базата“^[10] (или „Ал-Кайда“ на арабски) започнала да залага бомби нашир и длъж.

— Човекът беше изключителен оратор, но изобщо не разбираше същината на войнстващия ислям — отбеляза Хари.

Музикантите от „Бийтълс“ се събрали отново и изнесли прочутия „Концерт на мира“. Атентатор-камикадзе сред публиката детонирал експлозивите, скрити в дрехите му, и погубил три хиляди зрители. Пол Маккартни ослепял.

Малко след това Близкият изток буквално пламнал.

Русия претърпяла национална катастрофа.

Някаква отцепническа група — вероятно изпратени в изгнание руски фанатици — започнали да продават ядрено оръжие на различни терористични групировки, сред които и „Базата“.

— Докъм 1994 — каза сухо Хари — нефтените находища пресъхнаха и заприличаха на черно стъкло. Като онова, дето свети в тъмното. Оттогава тероризмът сам се обезсмисли. Преди две години някой взриви атомно куфарче в Маями, ама не постигна кой знае какво. Мисълта ми е, че трябва да минат най-малко шейсет-осемдесет години, преди хората пак да купонясват на Саут Бийч — да не говорим, че всичко в Мексиканския залив стана на супа, — обаче само десет хиляди измряха от радиацията. Междувременно този проблем престана да ни вълнува, щото Мейн гласува да стане част от Канада, а президентът Клинтън посрещна с готовност решението ни.

— Бил Клинтън ли е президент?

— Не, бе, човек! Беше номиниран за изборите през две хиляди и четвърта, обаче умря от сърдечен удар по време на едно събрание. Тогава на политическата сцена излезе жена му. И сега тя е президент.

— Добре ли си върши работата?

Хари завъртя длан.

— Не е зле… но не можеш да издадеш закон срещу земетресенията. А в крайна сметка това е най-големият ни проблем.

Някъде над нас отново се разнесе онзи воднист, раздиращ звук. Погледнах нагоре. Хари дори не си направи труда.

— Какво е това? — попитах.

— Синко — погледна ме той, — никой не знае. Учените още спорят по въпроса, но в този случай май проповедниците са напипали верния отговор. Според тях Господ се подготвял да срине всичко, сътворено от ръцете Му, тъй както Самсон сринал навремето Храма на филистимяните. — Той допи уискито си. Руменината започваше да плъзва по бузите му… които, доколкото можех да видя, изглеждаха непокътнати от радиационните язви. — И навярно са прави.

— Боже всемогъщи! — отроних.

Той равнодушно ме изгледа.

— Е, стига ли ти толкова история, синко?

И още как. Щеше да ми държи влага за цял живот.

4.

— Ще си вървя — казах. — Ще се справиш ли?

— Сякаш досега не съм се справял… — измърмори Хари и ме изгледа изпитателно. — Джейк, откъде точно се взе? И защо ми се струва, че те познавам?

— Може би защото дълбоко в себе си винаги знаем кои са нашите ангели-хранители?

— Глупости.

Исках да си тръгна. Донякъде защото след следващото рестартиране на системата животът ми щеше да бъде доста по-простичък, ала най-вече заради своя домакин. Все пак той беше свестен човек, който бе страдал предостатъчно във всяко от трите си въплъщения. Пристъпих отново до камината и взех една от рамкираните фотографии.

— По-внимателно! — подвикна ми Хари. — Това е семейството ми!

— Знам — кимнах и сложих снимката в костеливите му възлести пръсти. Зърнестото черно-бяло изображение вероятно беше увеличено от стандартна кодакова снимка. — Баща ти ли я е правил? Питам, понеже само него не виждам.

Той ме изгледа озадачено, после погледът му се върна към фотографията.

— Не — каза. — Една съседка ни щракна през лятото на петдесет и осма. По туй време нашите вече се бяха разделили.

Зачудих се дали е била същата съседка, която бях видял да пуши, докато миеше семейната кола и от време на време пръскаше с маркуча домашното куче. Някак си бях сигурен, че е била точно тя. От най-затънтените кътчета на съзнанието ми, сякаш ехтящи от дълбок кладенец, се разнесоха гласчетата на скачащите на въже момиченца: „Татко кара подводница.“

— Имаше проблем с алкохола. В ония времена това не беше кой знае какъв проблем — голяма част от мъжете пиеха и оставаха под един покрив с жените си, — но той ставаше наистина гаден, когато се напие…

— Не се и съмнявам — измърморих.

Той ме изгледа косо, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, обаче усмивката му пак беше симпатична.

— Няма как да го знаеш, Джейк. На колко си години?

— На четирийсет — отвърнах, макар и да бях сигурен, че тази нощ изглеждам доста по-стар.

— Следователно си роден през 1971.

Всъщност бях роден през седемдесет и шеста, обаче нямаше начин да му го кажа, без да обясня петте липсващи години, пропаднали в заешката дупка като Алиса в Страната на чудесата.

— Близо си — кимнах. — Снимката е правена в къщата на Кошут Стрийт. — Жителите на Дери биха произнесли названието на улицата като „Косут“.

Посочих към Елън, която стоеше вляво от майка си, и се замислих за порасналата Елън, с която бях говорил по телефона (да я наречем „Елън 2.0“). Също така се присетих — беше неизбежно — и за Елън Докърти, нейната „хармонизирана“ версия, с която се бях срещнал в Джоди.

— Не мога да ти кажа откъде го знам, но тя беше едно сладко червенокосо бонбонче, нали? Миниатюрно копие на Люсил Бол!

Хари се взираше безмълвно в мен.

— Разгърна ли комедийния си талант? В телевизията или някое радио?

— Водеща е на музикално шоу по Си Би Си — провинция Мейн — каза тихо той. — Но как…

— Това е Трой… това е Артър, известен още като Туга… а ето те и теб. Майка ти те е прегърнала… — Усмихнах се. — Точно както Бог е повелил.

„Ех, ако можеше всичко да си остане постарому — помислих си. — Какво ли не бих дал, за да можеше!“

— Аз… ти…

— Баща ти е бил убит, нали?

— Да. — Тръбичката под носа му се бе накривила и той я нагласи в предишното положение. Забелязах, че ръката му се движи изключително бавно, като на човек, който сънува с отворени очи. — Беше застрелян в гробището „Лонгвю“, докато полагал цветя върху гроба на родителите си. И то, само няколко месеца след тази снимка. Полицията арестува някой си Бил Търкот…

Опа! Това не го очаквах.

— … обаче той имаше желязно алиби и в крайна сметка го освободиха. Така и не успяха да открият истинския убиец. — Хари ме сграбчи за ръката. — Господине… синко… Джейк… знам, че е налудничаво, но… да не би ти да си убил баща ми?

— Не ставай смешен. — Взех фотографията и я закачих на стената. — Не съм бил роден преди седемдесет и първа, забрави ли?

5.

Крачех бавно по главната улица, запътен към порутената фабрика и опустялото магазинче „Куик Флаш“ отсреща й. Вървях с приведена глава, без да се оглеждам за Безноско, Дупегъзко или останалите от щастливата им банда. Мислех си, че ако са наоколо, щяха да се държат на сериозно разстояние от мен. Сигурно ме мислеха за луд. И вероятно бяха прави.

„Всички тук сме луди“ — беше казал Чеширският котарак на Алиса. После беше изчезнал. Само усмивката му беше останала. И ако не ме лъжеше паметта, се беше задържала доста дълго.

Вече разбирах много повече. Не всичко — съмнявах се, че дори Хората с картите разбираха всичко (да не говорим, че след натрупването на определен „стаж“ вече нищо не разбираха), — ала това не ми помагаше особено по отношение на решението, което трябваше да взема.

Докато се промушвах под веригата, чух нещо като далечна експлозия. Не ме стресна; вече бях свикнал, че експлозиите и взривовете са нещо обичайно за този свят. Когато хората започнат да губят надежда, няма как да се мине без такива неща.

Влязох в санитарното помещение зад магазина и за малко да се подхлъзна на шубата от овча кожа, която бях захвърлил. Изритах я настрани — нямаше да ми трябва там, където отивах, — и се приближих към кашоните, които толкова силно ми напомняха за снайперисткото гнездо на Лий.

Проклети хармонии.

Отместих част от кашоните, колкото да мога да се промуша в ъгъла, след което внимателно ги струпах зад себе си. После започнах да пристъпвам бавно напред, мислейки си как ли се чувства човек на върха на стръмно стълбище в пълен мрак. Този път обаче нямаше стъпало; само онзи причудлив визуален ефект. Стъпка след стъпка, напредвах предпазливо, наблюдавайки как долната част на тялото ми започва да трепти, след което затворих очи.

Още една крачка. И още една. Вече усещах как по краката ми се разлива топлина. След още две стъпки долових как слънчевата светлина от другата страна на клепачите ми започва да сияе в алено. Направих още една крачка и чух познатото припукване в главата си. Миг по-късно то бе заменено от ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове.

Отворих очи. Зловонието на мръсната тоалетна бе заменено от потискащата миризма на текстилната фабрика, работеща под пълна пара във време, когато Американската агенция за опазване на околната среда още не съществуваше. Вместо скъсан линолеум под краката си почувствах напукан цимент. Вляво от мен се издигаха големите метални контейнери, пълни с производствени отпадъци, а вдясно беше сушилнята. Часът беше единайсет и петдесет и осем преди обяд, а датата — девети септември хиляда деветстотин петдесет и осма. Хари Дънинг пак си беше малко момче. Каролин Пулин беше по средата на петия учебен час в Лисбонската гимназия — може би слушаше учителя си, а може би си мечтаеше за някое момче или как ще отиде на лов с баща си след няколко месеца. Сейди Дънхил още не бе омъжена за господин „Метла в леглото“ и живееше в Джорджия. Лий Харви Осуалд се подвизаваше нейде из Южнокитайско море със своето подразделение морски пехотинци. А Джон Фицджералд Кенеди все още беше младши сенатор от Масачузетс и можеше само да сънува президентския пост.

Бях се върнал.

6.

Приближих се до веригата и се промуших под нея. Щом се озовах от другата страна, застинах неподвижно за момент, прехвърляйки в съзнанието си онова, което трябваше да сторя. После закрачих към другия край на сушилнята. Зад ъгъла, облегнат на стената й, заварих Човека със зелената карта. Само дето картата на Зак Ланг вече не бе зелена. Беше придобила мътен охрен оттенък — нещо средно между зеленикаво и жълто… Старомодният му шлифер бе покрит с прах и мръсотия, а контешката му филцова беше смачкана и овехтяла. Страните му, някога гладко избръснати, сега бяха осеяни с набола и прошарена четина. Очите му бяха кървясали. Още не беше фиркан — поне за момента не можех да помириша алкохол, — но вероятно това щеше да стане съвсем скоро. Все пак „Зелена фасада“ се намираше в обсега му, колкото и малък да беше той, а удържането на всички тези времеви нишки не беше лесна работа. И ако многобройните версии на миналото създаваха затруднения, какво да се каже за многобройните версии на бъдещето? Всеки на негово място би посегнал към алкохола, стига да му беше под ръка.

Бях прекарал един час в 2011. А може би и малко повече. Колко ли дълъг се бе оказал този период за него? Не знаех. И не исках да зная.

— Слава богу — въздъхна той… също както преди. Ала щом ми протегна ръка, за да се здрависа, неволно се отдръпнах. Ноктите му бяха дълги и почернели от мръсотия. Пръстите му трепереха. Това бяха ръцете на алкохолик, тръпнещ в очакване на бленуваната доза.

— Знаеш какво трябва да сториш — каза ми той.

— Знам какво ти искаш да сторя.

— Това, което искам аз, няма никакво значение. Трябва да се върнеш за последен път. Ако всичко е наред, ще се озовеш в закусвалнята. Скоро ще я съборят и когато това се случи, мехурчето, виновно за цялата тази каша, ще се спука. И бездруго си беше същинско чудо, че остана цяло толкова дълго време. Трябва да затвориш кръга.

Той отново се протегна към мен. Този път не просто се отдръпнах, а направо се завъртях кръгом и се затичах през паркинга. Човекът с картата се втурна подире ми. Заради коляното ми дистанцията помежду ни беше по-малка, отколкото ми се искаше. Докато минавах покрай един плимут (пълно копие на онзи, който бях видял една нощ в двора на бунгалата в Кендълуд), го чух как диша тежко зад гърба ми. После се озовах на пресечката на главната и Олд Луистън Роуд. От другата страна на улицата добре познатият ми младеж с леко хулигански вид бе застанал в неизменната си поза с вирнат към „Кенебек Фрут“ ботуш.

Притичах над релсите, треперейки да не би болният ми крак да ме предаде върху сгурията, обаче Ланг беше този, който се подхлъзна и падна. Чух го как извика — викът му наподобяваше отчаяно грачене, — и изведнъж ми дожаля за него. Тежък беше кръстът му, не можеше да се отрече… Ала не допуснах съжалението ми да ме забави. Неумолими са повелите на любовта.

Към кръстовището се приближаваше автобусът за Люистън. Втурнах се напред и шофьорът натисна клаксона. Замислих се за друг един автобус — претъпкан с хора, изгарящи от нетърпение да видят президента. И президентшата, разбира се, с елегантния й розов тоалет. На седалките имаше рози. Не жълти, а червени.

— Джимла, върни се!

Точно така. Нали бях Джимла все пак — чудовището от кошмара на Розет Темпълтън. Докато куцуках покрай „Кенебек Фрут“, установих, че съм набрал преднина пред Човека с охрената карта. Не се съмнявах, че ще спечеля тази надпревара; в крайна сметка аз бях Джейк Епинг, гимназиален учител; аз бях и Джордж Амбърсън, амбициозният романист; аз бях и Джимла, който застрашаваше съществуванието на целия свят с всяка своя стъпка.

Въпреки всичко продължавах напред.

Замислих се за Сейди — стройната, храбра и красива Сейди, — и забързах още повече. Сейди с нейната предразположеност към злополуки от всякакъв род и вид, която щеше да се спъне в един лош човек на име Джон Клейтън. И при тази злополука нямаше да пострадат само глезените й. „Изгубен е за любовта светът“ — кой го беше написал, Драйдън или Поуп?

Задъхан, се спрях за момент до „Тайтъс Шеврон“. От другата страна на улицата собственикът на „Добрият бял слон“ си пушеше лулата и ме зяпаше. Човекът с охрената карта стоеше в края на алеята зад универсалния магазин. Вероятно това беше пределът, отвъд който не можеше да пристъпи (поне в тази посока).

Той протегна и двете си ръце към мен. Това никак не ми хареса. После падна на колене и събра длани като за молитва, което беше още по-лошо.

„Моля те, не го прави! Знаеш каква е цената!“

Знаех я, ала въпреки това продължих напред. На следващата пресечката, точно зад църквата „Сейнт Джоузеф“, имаше телефонна будка. Шмугнах се вътре, затръшнах вратата, направих справка в телефонния указател и пуснах десетцентова монета.

Когато таксито спря до мен, забелязах, че шофьорът пуши „Лъки Страйк“ и радиото му е настроено на WJAB.

Да, историята се повтаря.