Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Двайсет и втора глава

1.

Следобедът на десети април — безоблачен и топъл, беше като предвестник на наближаващото лято. Сложих си памучен панталон и едно от спортните сака, които си бях купил, докато преподавах в Денхолм, а зареденият 38-калибров „Полис Спешъл“ пъхнах в чантата си. Не бях изнервен; моментът беше настъпил, а аз се чувствах като затворен под студен купол. Погледнах си часовника: беше три и половина.

Планирах отново да паркирам пред „Алфа Бета“ на Уайклиф Авеню. Щях да стигна дотам най-късно в четири и петнайсет дори при натоварен трафик. После щях да огледам тясната уличка. Ако беше безлюдна, както очаквах да е по това време, щях да надникна зад разхлабената дъска. Ако Лий наистина беше скрил пушката предварително, както се посочваше в записките на Ал (макар той да беше сгрешил по отношение на мястото), то щях да я видя там.

Предвиждах да се върна в колата си и да наблюдавам автобусната спирка да не би Лий да подрани. Когато в седем часа започнеше службата в мормонската църква, щях да отида в кафенето, в което се сервираше закуска през целия ден, и да седна до витрината. Щях да се преструвам, че се храня, докато наблюдавам автобусите с надеждата Лий да се появи сам. И да не видя грандоманската кола на Джордж де Мореншилд.

Поне такъв беше планът.

Взех чантата и за пореден път погледнах часовника си. 3:33. Шевролетът беше с пълен резервоар и готов да потегли. Ако веднага бях излязъл и се бях качил в него, както планирах, телефонът щеше да зазвъни в празния ми апартамент. Но това не се случи, защото някой почука на вратата тъкмо когато посегнах към валчестата дръжка.

Отворих и видях Марина Осуалд.

2.

Зяпнах я — не бях в състояние да помръдна или да проговоря. Най-вече ме стъписа неочакваната й поява, но имаше и нещо друго. Докато не застанахме лице в лице, не бях забелязал, че големите й сини очи са като очите на Сейди.

Марина или не обърна внимание на объркването ми, или изобщо не го забеляза. Беше погълната от проблемите си.

— Моля извините, да сте виждал мой спруг? — Тя прехапа устни и леко поклати глава. — Супруг. — Опита да се усмихне и макар че зъбите й вече бяха наред, усмивката не се получи. — Сежалявам, сър, не говоря добър инглийски. От Бйеларус съм.

Чух как някой — май бях аз — я попита пита дали има предвид човека от горния етаж.

— Да, моля, мой супруг Лий. Ний живеем горе. Това е наша малишка — наше бебе. — Посочи Джун, която седеше в количката и смучеше биберона си. — Той често излиза, откак загуби работа си. — Отново изпробва усмивката и когато очите й се присвиха, от едното се отрони сълза и се стече по бузата й.

Ясно. Значи добрият стар Боби Стовал все пак можеше да мине и без най-добрия си специалист.

— Не съм го виждал, госпожо… — едва не изтърсих „госпожо Осуалд“, но в последния момент се усетих и прехапах устни. Добре че не се издадох колко съм осведомен. Не бях виждал да им доставят стоки вкъщи. На верандата имаше две пощенски кутии, но на никоя не пишеше името им. Нито моето. Аз също не получавах доставки на този адрес.

— Ос’уал — каза тя и ми подаде ръка. Ръкувах се с нея, убеден, че сънувам. Но малката й суха длан беше прекалено реална. — Марина Ос’уал, приятно ми се запознаем, сър.

— Съжалявам, госпожо Осуалд, но днес не съм виждал съпруга ви. — Лъжех, разбира се: бях го видял да излиза по обяд малко след като Рут Пейн потегли с Марина и Джун към Ървинг.

— Аз тревожа за него. Той… не знам… простите. Не искала вас притеснявам. — Отново се усмихна — като натъжено дете — и бавно избърса сълзата от бузата си.

— Ако го видя…

Марина изпадна в паника:

— Не, не, нищо не казва. Не харесва аз говоря с непознат. Ще върне за вечеря сигурно. — Тя слезе по стълбите и заговори на руски на бебето, което се закиска и протегна към нея пухкавите си ръчички. — Довиждане, господин сър. Благодаря на вас. Нали нищо не кажете?

— Нищо — отвърнах. — Гроб съм.

Марина не разбра последната ми реплика, но кимна и се поуспокои, като притиснах пръст до устните си.

Затворих вратата и установих, че съм плувнал пот. Отнякъде чувах как не една пеперуда, а цял рояк разперва криле.

Вероятно драматизирам.

Погледах как Марина бута детската количка към автобусната спирка, където явно възнамеряваше да чака „супруга“ си… който беше намислил нещо. Поне дотолкова се досещаше. Лицето й я издаваше.

Когато се скри зад ъгъла, се пресегнах да отворя вратата, но в този момент телефонът иззвъня. За малко да не вдигна слушалката, обаче номера ми имаха малцина, сред които и жена, на която държах безкрайно много.

— Ало?

— Ало, господин Амбърсън — каза някакъв мъж. Говореше с лек южняшки акцент. Не знам дали веднага разбрах кой е. Не си спомням. Но си мисля, че така стана. — Един човек до мен иска да ви каже нещо.

В края на 1962 и началото на 1963 година водех двойствен живот, едното ми аз беше в Далас, другото — в Джоди. Двете се сляха в 3:39 следобед на десети април. В ухото ми прокънтяха писъците на Сейди.

3.

Тя живееше в едноетажна сглобяема къща на Бий Трий Лейн в западен квартал на Джоди. Сателитна снимка на района в учебник по история от 2011 година би могла да носи названието: „ДОМОВЕ ЗА МЛАДИ СЕМЕЙСТВА ОТ СРЕДАТА НА ВЕКА“. Онзи следобед Сейди се прибрала към три часа след срещата с асистентите й от библиотеката. Съмнявам се да е забелязала бяло-червения плимут фюри, паркиран малко по-надолу от къщата й.

Госпожа Холоуей, съкварталката й от отсрещната страна на улицата, миела колата си („Рено дофин“, която другите съседи гледали подозрително). Сейди й помахала, като слязла от фолксвагена си костенурка. Госпожа Холоуей отвърнала на поздрава. Като единствени собственички на чуждестранни (даже възприемани като чуждоземни) возила в квартала двете проявявали неангажираща колегиалност.

Сейди стигнала до къщата си и се вцепенила. Вратата зеела. Помислила си, че я забравила отворена. Влязла и я хлопнала след себе си. Само дето вратата не се затворила, защото бравата била разбита. Сейди не забелязала тази подробност. Вниманието й било съсредоточено върху стената над дивана. Там със собственото й червило с почти еднометрови букви били написани две думи: ДОЛНОПРОБНА ПУТКА.

Трябвало е да побегне веднага, но потресът и гневът й били толкова силни, че не оставили място за страх. Знаела чие дело е гнусният надпис, но не се съмнявала, че Джони е офейкал. Бившият й съпруг не бил побойник. Ругатни от него чувала предостатъчно, дори веднъж я зашлевил, но нищо повече.

Подът бил осеян с бельото й. Комбинезони, сутиени, бикини, корсетът (от който нямаше нужда, но понякога носеше) били нарязани и образували пътечка от всекидневната чак до спалнята. Вратата към банята била открехната. Етажерката за кърпи лежала на пода. На плочките имало второ послание, отново написано с червилото на Сейди: ГАДЕН ЕБАЛНИК.

Вратата на спалнята също зеела. Сейди стигнала до нея и застанала на прага, без да подозира, че Джони Клейтън дебне отзад с нож в едната ръка и „Смит & Уесън Виктори“ трийсет и осми калибър в другата. Револверът му бил същият като онзи, с който Лий Осуалд щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит.

Малката й дамска чанта лежала отворена на леглото, а съдържанието й, главно гримове, било разхвърляно по кувертюрата. Сгъваемите врати на гардероба били отворени. Някои от дрехите още висели печално на закачалките; повечето били нахвърлени на пода. Всички били нарязани.

— Джони, гадняр такъв! — Искало й се да извика тези думи, но шокът бил твърде силен. Успяла само да ги прошепне.

Тръгнала към гардероба, но не стигнала далеч. Някой я стиснал за гърлото и допрял нещо студено до слепоочието й.

— Не мърдай и не се съпротивлявай. Ако се дърпаш, ще те убия.

Сейди се опитала да се изплъзне и той я ударил по главата с револвера. В същото време хватката около врата й се затегнала. Видяла ножа в юмрука на задушаващата я ръка и престанала да се мята. Джони бил — познала гласа му, — но в същото време не бил Джони.

Бил неузнаваем.

„Трябваше да го послушам — помислила си Сейди, имайки предвид мен. — Защо не го послушах?“

Той я завлякъл във всекидневната, без да отпусне хватката си около гърлото й, после я обърнал и я бутнал на дивана; тя седнала и неволно се разкрачила.

— Дръпни си роклята надолу. Виждат ти се жартиерите, курво такава.

Носел работен гащеризон (което само по себе си я накарало да се почувства като в сън), а косата му била боядисана в оранжеворусо. Едва не се изсмяла.

Седнал на ниската табуретка пред нея и насочил револвера към корема й.

— Сега ще се обадим на ебача ти.

— Не знам за какво…

— Амбърсън. Онзи, с който си играете на „скрий салама“ на онова развратно място в Кайлийн. Всичко знам. От сума време ви наблюдавам.

— Джони, ако си тръгнеш веднага, няма да се обадя на полицията. Обещавам. Нищо, че си унищожил дрехите ми.

— Курвенските ти дрехи — поправил я той.

— Не знам… не му знам номера.

Бележникът й, който обикновено държеше до пишещата машина в малкия си кабинет, стоял отворен до телефона.

— Аз го знам. На петата страница е. Погледнах на буквичката Е като „ебалник“ и го открих. Ще го набера, за да не ти хрумне да си побъбриш с оператора. После ще ти дам да говориш с него.

— Няма, Джони, не и ако му мислиш лошото.

Джони се привел. Кичур от смахнатата му оранжеворуса коса паднал в очите му и той го бръснал с ръката, държаща оръжието. С другата си ръка вдигнал слушалката. Револверът бил все така насочен към корема й.

— Виж сега, Сейди — казал той и този път сякаш бил с всичкия си. — Ще убия един от вас. Другия ще оставя жив. Ти решаваш кой да бъде.

Говорел абсолютно сериозно. Разбрала го по изражението му.

— Ами… ами ако не е вкъщи?

Той се изкискал злобно:

— Тогава ти ще умреш, красавице.

Сигурно си е помислила: „Ще се опитам да спечеля малко време. От Далас до Джоди са поне три часа път, че и повече, ако трафикът е натоварен. За толкова време Джони може да се вразуми. Кой знае? Или поне да превърти дотолкова, че да го замеря с нещо тежко и да избягам.“

Набрал нула, без да гледа телефонния азбучник (способността му да помни цифри била завидна) и помолил да го свържат с „Уестбрук“ 7–5430. Позаслушал се, после благодарил на операторката.

Някъде, на около сто и петдесет километра на север, зазвънял телефон. Сигурно Сейди се е запитала колко позвънявания ще й отпусне Джони, преди да затвори и да стреля в корема й.

Изведнъж изражението му се променило. Очите му светнали, даже се поусмихнал. Забелязала, че зъбите му са бели като сняг и как не? Винаги ги миел поне по пет-шест пъти дневно.

— Ало, господин Амбърсън. Един човек до мен иска да ви каже нещо.

Станал от табуретката и подал телефона на Сейди. Като го поднесъл до ухото й, замахнал с ножа и порязал бузата й.

4.

Какво й направи? — изкрещях. — Какво направи, копеле долно?

— Тихо, господин Амбърсън. — По всичко личеше, че мръсникът се забавлява. Сейди вече не пищеше, но чувах хлипането й. — Тя е добре. Кърви доста обилно, но няма да е за дълго. — Млъкна за секунда, после проговори с тона на здравомислещ теоретик: — Е, вече няма да е голяма красавица. Новата й външност пасва на евтина уличница като нея. Майка ми ме предупреди, че е такава, и се оказа права.

— Пусни я, Клейтън. Моля те.

Иска ми се да я пусна. Като я белязах, вече наистина искам. Но чуй какво й обещах, господин Амбърсън. Ще убия единия от вас. Заради нея си загубих работата. Наложи се да напусна и да ме лекуват с електрошокове, иначе щяха да ме вкарат в затвора. — Той направи малка пауза. — Бутнах едно момиче по стълбите. Опита се да ме докосне. И за всичко е виновна тази мръсница, дето сега плюе кръв. Вече и с нейната кръв си изцапах ръцете. Ще ми трябва дезинфектант. — Той се изсмя.

— Клейтън…

— Давам ти три часа и половина. До седем и половина. След това ще й пусна два куршума. Един в корема и един в палавото й котенце!

Сейди изпищя:

Недей, Джейкъб!

МЛЪКВАЙ! — изкрещя й Клейтън. — ЗАТВАРЯЙ СИ ПЛЮВАЛНИКА! — После ми каза с ужасяващо непринуден тон: — Кой е Джейкъб?

— Аз — отговорих. — Това ми е бащиното име.

— Така ли ти вика курвата, като ти смуче оная работа?

— Клейтън. Джони. Помисли в какво се забъркваш.

— Мисля по въпроса повече от година. В лудницата ми правиха шокова терапия. Твърдяха, че ще спрат сънищата, но не стана. Само ги влошиха.

— Зле ли си я порязал? Дай ми да говоря с нея.

— Не.

— Ако ми позволиш да я чуя, може и да изпълня исканията ти. Иначе няма да ти се отвори парашутът. Толкова ли ти е размекнат мозъкът от шоковата терапия, че не го разбираш?

Явно не беше. Чух шумолене, докато той предаваше слушалката на Сейди. Гласът й бе изтънял и разтреперан:

— Зле ме поряза, но няма да умра. За малко да ме улучи в окото…

Клейтън пак взе слушалката:

— Успокои ли се? Нищо й няма на курветината. Качвай се в суперякия си шевролет и си докарай задника дотук светкавично, ако ще гумите да се запалят. Но чуй какво ще ти кажа, господин Джордж Джейкъб Амбърсън Ебачов: ако се обадиш в полицията, ако мерна дори едничка синя или червена лампа, ще очистя тая кучка и после себе си. Вярваш ли ми?

— Да.

— Хубаво. Май имаме уравнение: ебачът и разгонената курва. Аз съм по средата. Аз съм знакът за равенство, Амбърсън, но ти решаваш. Коя променлива да се съкрати? Казвай!

— Не! — изпищя Сейди. — Недей! Ако дойдеш, ще убие и двама ни…

Връзката прекъсна.

5.

Дотук не съм крил истината, няма да я скрия и сега, макар да ме представя в най-лошата ми светлина: докато вцепенената ми ръка връщаше слушалката на мястото й, първата мисъл, която ми хрумна, беше, че той греши, че двете величини не са равни. Едната беше красива гимназиална библиотекарка. Другата — мъж, който познаваше бъдещето и имаше теоретичната възможност да го промени. За миг се изкуших да пожертвам Сейди, да прекося града, за да наблюдавам уличката между Оук Лон Авеню и Търтъл Крийк Булевард и да разбера дали човекът, променил американската история, е действал сам.

Накрая се качих в шевролета и потеглих към Джоди. Като излязох на магистрала 77, вдигнах 110 километра. С една ръка отворих чантата, извадих оръжието си и го пъхнах във вътрешния джоб на спортното си сако.

Давах си сметка, че ще се наложи да забъркам и Дийк в тази история. Той беше възрастен и едва се държеше на краката си, но нямаше към кого другиго да се обърна. Казах си, че не би ми простил, ако не му се обадя. Той обичаше Сейди. Всеки път като я погледнеше, засияваше.

„А пък и доста си е поживял — отбеляза жестокото ми съзнание. — Сейди е млада. Освен това и той ще разполага със същия избор, който лунатикът бе предоставил на теб. Не е длъжен да отива.“

Но щеше да отиде. Понякога правото на избор няма нищо общо с волята ни.

Отдавна изгубеният ми мобилен телефон никога не ми беше липсвал, както по време на пътя от Далас до Джоди. Едва дочаках да стигна до телефонната кабина на магистрала 109. Набрах номера, сигналът за свободна линия прозвуча три пъти… четири… пет…

Тъкмо когато се канех да затворя, Дийк задъхано каза:

— Ало? Ало? — Май беше вбесен.

— Дийк? Джордж е.

— Здрасти, младеж! — Той веднага смени тона. Втората реплика на тазвечерната версия на Бил Търкот от популярната пиеса „Съпругът психопат“ прозвуча радостно вместо вбесено. — Бях в градината. Бях решил да не вдигна, ама…

— Мълчи и слушай. Случи се нещо ужасно. И продължава да се случва. Сейди вече е пострадала. Вероятно сериозно.

Последва кратка пауза. Дийк проговори отново и този път гласът му беше като на млад човек — като на здравеняка, който несъмнено е бил преди четирийсет години и два брака. А може би се надявах да е така. Тази нощ имах само надежда и почти седемдесетгодишен старец.

— За съпруга й става дума, нали? Вината е моя. Май го видях, обаче преди седмици. Косата му беше доста по-дълга, отколкото на снимката в училищния годишник. И цветът й беше друг. Биеше на оранжево. — Млъкна за малко и после изтърси дума, която никога досега не бях чувал от него: — Ебати!

Обясних му какво иска Клейтън и какво бях обещал да направя. Планът беше елементарен. Нима миналото отново се хармонизираше? Все едно — нямах намерение да му преча. Знаех, че Дийк може да получи инфаркт като Търкот, но това нямаше да ме спре. Нищо нямаше да ме спре! Защото Сейди бе в опасност.

Изчаках дали няма да ме подкани да се обърнем към полицията, но той естествено не беше толкова тъп. Дъг Риймс, началникът на полицията в Джоди, недовиждаше, имаше шина на единия крак и беше на преклонна възраст. Дийк дори не ме попита защо не съм се обадил на щатската полиция в Далас. Ако го беше сторил, щях да му отговоря, че Клейтън се е заканил да убие Сейди, ако види и една полицейска лампа. Така си беше, но главната причина беше друга. Исках сам да се разправя с долния мръсник.

Бях освирепял.

— По кое време трябва да си там, Джордж?

— Не по-късно от седем и половина.

— А сега е… седем без петнайсет. Значи сме притиснати от времето. Улицата зад Бий Трий Лейн се казва Епъл… нещо си. Не помня какво й беше името. Там ли ще си?

— Да.

— Ще се видим след пет минути.

— Да, бе, ако караш като бесен. Нека са десет. И носи нещо, та онзи да не те види с празни ръце, ако погледне през прозореца на дневната. Измисли си какво, може…

— Тенджера става ли?

— Става. Среща след десет минути.

Точно преди да затворя, Дийк попита:

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Браво на теб! — изръмжа той.

6.

Улицата зад дома на Дорис Дънинг се казваше „Уаймор Лейн“. Тази зад жилището на Сейди беше „Епъл Блосъм Уей“. Къщата на „Уаймор“ 202 се продаваше. Пред „Епъл Блосъм Уей“ 104 не се виждаше табела „ПРОДАВА СЕ“, но къщата тънеше в мрак, а моравата беше запусната и обрасла с глухарчета. Паркирах отпред и погледнах часовника си. Шест и петдесет.

След две минути Дийк спря своя ранч уегън зад шевролета ми и слезе. Носеше дънки, карирана риза и тънка вратовръзка. Държеше тенджера с нарисувано цвете отстрани. През стъкления похлупак видях някаква китайска манджа.

— Дийк, не знам как да ти се от…

— Не заслужавам благодарности, а ритник отзад. Онзи ден се сблъсках с Клейтън в „Уестърн Ауто“. Почти бях сигурен, че е той. Вятърът отметна косата му назад и за частица от секундата видях вдлъбнатите му слепоочия. Ама косата му ме заблуди — беше дълга и с различен цвят, пък и Клейтън беше издокаран като каубой… иди та се сети. — Той поклати глава. — Взех да одъртявам. Никога няма да си го простя, ако Сейди е пострадала.

— Добре ли си? Нямаш болки в гърдите и прочие?

Той ме изгледа, сякаш бях смахнат:

— За какво сме тук? Да си бъбрим за здравето ми или да се опитаме да спасим Сейди?

— Няма да се опитаме, а ще я спасим. Заобиколи и излез пред къщата й. През това време аз ще притичам през моравата, ще се промуша през живия плет и ще се озова в задния двор на Сейди. — Говорех за къщата на Дънинг на Косът Стрийт, разбира се, и междувременно се сетих, че скромното дворче на Сейди беше оградено с плет. Много пъти го бях виждал. — Почукай на вратата и кажи нещо веселяшко. Достатъчно силно, че да те чуя. Дотогава ще съм в кухнята.

— Ами ако задната врата е заключена?

— Тя държи ключ под външната стълба.

— Добре. — Дийк се позамисли, после вдигна глава. — Ще кажа: „Китайска манджа, има ли гладни?“ Ще вдигна тенджерата, та той да ме види, ако погледне през прозореца на всекидневната. Става ли?

— Да. Важното е да му отвлечеш вниманието за няколко секунди.

— Не стреляй, ако има опасност да улучиш Сейди. Разкажи му играта на посеркото. Ще се справиш. Ако наистина съм видял него, да знаеш, че е като скелет.

Спогледахме се уплашено. Подобен план можеше да проработи в уестърни като „Гънсмоук“ или „Маверик“, но това не беше филм, а истинският живот. В който на добрите момчета (и момичета) — понякога им сритват задниците. Или ги убиват.

7.

Дворът зад къщата на „Епъл Блосъм Уей“ не беше съвсем същият като този зад дома на Дънинг, но прилики не липсваха. Първо, имаше кучешка колибка, макар и без табела с надпис: „ТУК МУ Е МЯСТОТО НА ПЕСА“. Вместо това несръчна детска ръчичка беше написала над входа „КЪШТАТА НА БУЧ“. Наоколо не се навъртаха хлапаци, готови да ви скроят номер, ако не ви се откъсне от сърцето някое и друго лакомство. Хелоуин беше далеч.

Живият плет обаче изглеждаше по абсолютно същия начин.

Промуших се през него, без да обръщам внимание на клонките, драскащи ръцете ми. Приклекнах, прекосих тичешком задния двор на Сейди и се опитах да отворя вратата. Беше заключена. Бръкнах под стъпалото, макар да бях убеден, че ключът ще липсва, тъй като миналото се хармонизираше, но и беше неотстъпчиво.

Там беше. Измъкнах го, пъхнах го в ключалката и бавно натиснах бравата. Дочу се тихо щракване, когато резето се върна в процепа си. Вцепених се и зачаках някой да извика отвътре, но страховете ми се оказаха напразни. Лампите във всекидневната светеха, обаче не чух гласове. Може би Сейди вече беше мъртва, а Клейтън си беше тръгнал.

Божичко, само не това!

След като предпазливо отворих вратата обаче, го чух да говори. Каканижеше монотонно и звучеше като Били Джеймс Харджис, натъпкан с успокоителни. Обясняваше на Сейди каква курва била и как съсипала живота му. А може би говореше за момичето, което се опитало да го опипа. В очите на Джони Клейтън всички жени бяха от един дол дренки: нимфоманки, разнасящи зарази. Работа на мъжа била да борави със законите. И, разбира се, с метлата.

Свалих си обувките и ги оставих настрани. Лампата над мивката светеше. Погледнах сянката си, за да се уверя, че няма да ме изпревари и да ме издаде. Извадих револвера от джоба на сакото си и прекосих кухнята с намерението да се притая до вратата на всекидневната, докато чуя „Китайска манджа, има ли гладни?“ После щях да нахлуя в помещението.

Само че не това се случи. Дийк наистина извика, но не веселяшки. Стори ми се, че изкрещя от изненада и от гняв. И гласът му прозвуча някъде в къщата.

Боже мой! Сейди!

След това събитията се развиха много, много бързо.

8.

Клейтън беше разбил ключалката на входната врата, за да не се затваря. Сейди не беше забелязала, но Дийк видял, че е открехната. Вместо да почука, я бутнал и нахълтал вътре с тенджерата в ръце. Клейтън още седял на табуретката и оръжието му още било насочено към Сейди, обаче бил оставил ножа на пода. Дийк дори не подозирал, че онзи има и нож. Съмнявам се, че изобщо е забелязал и револвера. Гледал само Сейди. Горната част на синята й рокля вече била придобила червеникаворъждив цвят. Ръката й и страничната облегалка на дивана били покрити с кръв. Но най-зле изглеждало лицето й. Лявата й буза била разпорена на две места и провисвала като съдрано перде.

Боже мой! Сейди! — изкрещял от ужас.

Клейтън се извърна и се озъби. Вдигна револвера си. Видях всичко, като влетях във всекидневната. Видях как Сейди ритна табуретката. Клейтън стреля, но куршумът се заби в тавана. Докато се опитваше да се изправи, Дийк го замери с тенджерата. Капакът падна, макарони, парчета месо, зелени чушки и доматен сос изригнаха като фонтан. Самата тенджера, все още пълна до половината, уцели дясната ръка на Клейтън. Храната се изля. Оръжието полетя във въздуха.

Видях кръвта. Видях съсипаното лице на Сейди. Видях Клейтън, клекнал върху окървавения килим, и се прицелих в него.

Не! — изкрещя Сейди. — Не, недей, моля те, недей!

Виковете й ми подействаха като плесница. Ако го бях застрелял, щях да попадна в полезрението на полицията, въпреки че убийството му щеше да е при самоотбрана. Самоличността на Джордж Амбърсън щеше да стане на пух и прах и шансовете ми да предотвратя нападението през ноември щяха да се изпарят. А и щяха ли да ми повярват, че съм действал при законна самоотбрана? Та нали онзи беше обезоръжен?

Поне така си мислех, защото и аз не знаех за ножа под преобърнатата табуретка. Дори да беше пред очите ми, пак имаше вероятност да не го видя.

Върнах револвера в джоба си и изправих на крака Джони.

— Нямаш право да ме удряш! — От устата му се разхвърча слюнка. Очите му замигаха като на епилептик по време на пристъп. Пикочният му мехур се изпразни; чух как урината капе по мокета. — Психично болен съм, не отговарям за действията си, освидетелстван съм, сертификатът ми е в жабката на колата, ще ти го пока…

Жалкият му хленч, лицето му, изкривено от страх, сплъстената му оранжеворуса коса, дори миризмата на разпиляната храна… всичко това подклаждаше гнева ми. Но най се вбесявах от обезобразеното лице на Сейди. Щеше да й остане белег на същото място, където розовееха следите от белега на Боби Джил, което беше съвсем логично, защото миналото се хармонизираше, но раната на Сейди изглеждаше много страшна…

Зашлевих го толкова силно, че от устата му се разхвърча слюнка:

Боклук чалнат, това ти е за метлата!

За равновесие го шамаросах и по другата буза. Мръсникът нададе вой, който ми достави онзи тип горчиво удоволствие, което изпитваме само когато сторената злина е твърде голяма, за да бъде поправена. Или опростена.

Това е заради Сейди! — Стиснах юмрук. В някакъв друг свят Дийк крещеше в телефонната слушалка. Дали не си разтъркваше гърдите, както беше правил Търкот? Не. Поне засега. В същия онзи далечен свят Сейди стенеше. — А това е заради мен!

Замахнах с юмрук — обещах да казвам истината дори да е в мой ущърб — и когато счупих носа на смахнатия, стонът му прозвуча като музика в ушите ми. Пуснах го и той се просна на пода.

Обърнах се към Сейди.

Тя се опита да стане от дивана, но политна назад. Опита се да протегне ръце към мен, обаче не можа, само безпомощно ги притисна до окървавената си дреха. Забели очи и аз се изплаших, че ще загуби съзнание, но тя удържа фронта.

— Ти дойде — прошепна. — О, Джейк, притече ми се на помощ. И двамата дойдохте!

— Бий Трий Пейн! — изкрещя Дийк в телефонната слушалка. — Не, не знам номера, не си го спомням, но отпред ще ви чака старец с доматен сос по обувките и ще размахва ръце! Побързайте! Загубила е много кръв!

— Стой мирно — казах й. — Не се мъчи да…

Очите й се разшириха. Беше видяла нещо зад мен.

— Внимавай! Джейк, внимавай!

Обърнах се и бръкнах в джоба си, за да извадя револвера. Дийк също се обърна — беше стиснал телефонната слушалка с две ръце, сякаш държеше бухалка, напрягайки пръстите си, изкривени от ревматизма. Но въпреки че Клейтън стискаше ножа, с който бе накълцал Сейди, дните му на злодей бяха приключили. Беше решил сам да им сложи края.

Отново участвах в позната сцена; първият й вариант се бе разиграл на Грийнвил Авеню малко след като бях пристигнал в Тексас. Този път декорът не включваше кръчма на име „Пустинната роза“ и липсваше озвучението на Мъди Уотърс, но пък и тук участваха зле пострадала жена и мъж с разкървавен нос и разгащена риза, стигаща почти до коленете му. Този държеше нож вместо револвер, но това бяха подробности.

— Не, Клейтън! — изкрещях. — Пусни ножа!

Очите му, надничащи изпод сплъстените кичури оранжева коса, се блещеха към губещата съзнание жена на дивана.

— Това ли искаш, Сейди? — изрева той. — Ако такова е желанието ти, ще го изпълня!

Ухили се, допря ножа до гърлото си… и го преряза.