Стивън Кинг
22 ноември 1963 (29)

2.

Преместихме куфарчето й в шевролета. Ако успеехме да спрем Осуалд (при това, без да ни арестуват), впоследствие Сейди можеше да закара колата си в Джоди, където костенурката нямаше да буди никакви подозрения на алеята пред къщата й. А в случай че не ни потръгнеше — ако се проваляхме или ченгетата ни погнеха за убийството на Лий, — щяхме да зарежем автомобила й. Щяхме да бъдем доста по-незабележими и да стигнем доста по-далеч с шевролет с мощен осемцилиндров двигател, отколкото с тромав фолксваген. Да не говорим колко по-бързо щяхме да се движим.

Тя забеляза револвера, когато понечих да го сложа във вътрешния джоб на спортното си сако, и поклати глава.

— Не там — каза. — Сложи го във външния джоб.

Повдигнах въпросително вежди.

— Оттам ще мога бързо да го извадя, ако изведнъж ти се доспи и потънеш в сън.

Закрачихме по алеята. Сейди носеше чантичката си през рамо. По прогноза трябваше да вали, но ми се струваше, че метеоролозите нямаше да излязат прави. Облаците се разпръскваха и небето се изясняваше.

Сейди тъкмо заобикаляше колата и отваряше дясната врата, когато някой се обади зад гърба ми:

— Това ли е приятелката ти, господине?

Обърнах се. Беше едно от момиченцата, които обичаха да си играят тук и да скачат на въже. Само дето, щом се вгледах по-отблизо, забелязах, че не се отнася за акне, а за рубеола. Това обясняваше и защо не е на училище. Детенцето караше дребна шарка.

— Да — отвърнах.

— Хубава е. Въпреки това там… — момиченцето се запъна — … на лицето й.

Сейди се усмихна. Възхищението ми от смелостта й нарасна още повече… и между другото, така и не намаля.

— Как се казваш, миличка?

— Сейди — отговори детето. — Сейди ван Оуън. А ти?

— Сигурно няма да ми повярваш, но аз също се казвам Сейди.

Момиченцето я изгледа със смесица от недоверие и цинизъм. Същинска бунтарка от Мерседес Стрийт.

— Да бе, да!

— Напротив. Името ми е Сейди Дънхил. — Тя се обърна към мен. — Какво съвпадение, а, Джордж?

Нямах никакво желание — както и време — да обсъждаме това.

— Трябва да те питам нещо, госпожице Сейди ван Оуън. Знаеш къде е автобусната спирка на Уинскот Роуд, нали?

— Много ясно. — Тя завъртя театрално очи, сякаш искаше да каже: „За тъпа ли ме смятате?“ — А вие двамата да сте карали шарка?

Голямата Сейди кимна.

— И аз съм карал — обадих се, — така че сме наравно. А знаеш ли кой автобус ходи до центъра на Далас?

— Номер три.

— И колко често минава този номер три?

— Мисля, че на всеки половин час, но може да е и на петнайсет минути. За какво ви е притрябвал рейсът? Нали имате кола? Даже май две коли!

От изражението на голямата Сейди разбирах, че и тя се пита същото.

— Аз си знам най-добре. И ако искаш да знаеш, баща ми кара подводница!

Сейди ван Оуън се ухили широко.

— Знаеш го значи!

— Знам го, и още как! — усмихнах се и аз. — Хайде, Сейди, качвай се. Трябва да потегляме.

Погледнах часовника си. Беше девет без двайсет.

3.

— Кажи ми откога се заинтересува от разписанието на градския транспорт — подхвърли Сейди в колата.

— Първо ми кажи ти как ме намери.

— Първо отидох в „Идън Фалоус“ и като не те открих, изгорих бележката, както бе поискал, и реших да се отбия при стареца от съседния апартамент.

— Господин Кенопенски.

— Да. Той обаче нищо не знаеше. Междувременно пристигна терапевтката ти и седна отпред на стълбите. Никак не беше доволна от внезапното ти изчезване. Каза, че се били разменили с Дорийн, за да може Дорийн да види Кенеди днес.

Автобусната спирка на Уинскот Роуд беше пред нас. Намалих, за да видя дали разписанието още си стои под малката козирка, обаче някой явно го беше скъсал. Продължих да карам и след стотина метра отбих.

— Какво правиш?

— Това е нашата застрахователна полица. Ако рейсът не дойде до девет, ще продължим. Давай по-нататък.

— Започнах да звъня на хотелите в централната част на Далас, обаче никой не пожела да говори с мен. Всички бяха толкова заети… Затова накрая се обадих на Дийк и той се свърза с ченгетата. Казал им, че разполага с надеждна информация, че някой планира да застреля президента.

Както си следях в огледалото за обратно виждане за евентуалната поява на автобуса, изведнъж се обърнах потресен към Сейди. В същото време, макар и с неохота, не можех да не се възхитя на постъпката на Дийк. Нямах представа каква част от онова, което Сейди му е казала, е взел за чиста монета, обаче беше поел сериозен риск.

— И какво стана? Дийк съобщи ли им името си?

— Така и не получи възможност да го направи. Затвориха му, представяш ли си? Май някъде по това време взех да вярвам на твърденията ти как миналото се защитава и така нататък. Ти така го възприемаш, нали? Като жив учебник по история?

— Вече не.

Ето че автобусът най-сетне се появи. Пухтящ и тромав, боядисан в жълто-зелено. На табелката зад предното стъкло пишеше „3 ГЛАВНА УЛИЦА ДАЛАС 3“. Возилото спря и вратите в предната и задната му част се отвориха със съскане и проскърцване. Качиха се само двама-трима пътници, ала едва ли щяха да си намерят свободни места; когато рейсът мина бавно покрай шевролета, видях, че всички седалки са заети. Зърнах някаква жена, чиято шапка бе закичена със значки с лика на Кенеди. Тя весело ми помаха и макар че погледите ни се срещнаха само за миг, успях да доловя вълнението и нетърпението й от предстоящата визита на президента.

Включих на скорост и поех след автобуса. От рекламния му билборд в задната му част някаква брюнетка тръбеше, че ако има един живот, предпочита да го изживее като блондинка. Сейди й помаха подигравателно.

— Я, моля ти се! Затвори си плювалника!

— Доста си критична за момиче, което не знае къде ще преспи следващата нощ — подхвърлих й аз. В интерес на истината обаче Сейди беше права — дизеловата воня от ауспуха на рейса беше нетърпима. Увеличих малко дистанцията. Нямаше смисъл да се завирам в задната му броня, след като се бях уверил, че Малката Сейди не ни е излъгала за номера. Вероятно щеше да излезе права и за интервала между отделните коли по маршрута. „Обикновено минават на половин час“ — беше казало момиченцето… само дето днешният ден не беше от обикновените.

— Плаках, и то доста, понеже си помислих, че си заминал завинаги. Бях уплашена за теб, но и те мразех, задето ми причиняваш това.

Можех да я разбера, обаче все още бях напълно убеден, че постъпката ми е била правилна, ето защо реших да си замълча.

— Отново се обадих на Дийк. Той ме попита дали някога си споменавал нещо за друго свое скривалище — примерно в Далас или във Форт Уърт… Отвърнах му, че не си спомням да си ми споделял подобни неща; най-малкото, че не си ми казвал нищо конкретно. Тогава той изтъкна, че би могло да си изтървал нещичко по време на престоя си в болницата, докато си бълнувал, или нещо такова. Каза ми да се опитам да си припомня и най-малките подробности. Сякаш не го бях правила десетки пъти досега… Върнах се при господин Кенопенски с надеждата, че току-виж си споделил нещо пред него. Вече беше станало време за вечеря и започваше да се стъмва. Той ми отговори отрицателно, ала точно по това време синът му пристигна — беше донесъл задушено за вечеря, — и ме покани да хапна с тях. Господин Кенопенски се разприказва и се отдаде на спомени за доброто старо време; оказа се, че е истинска съкровищница на истории…

— Да, знам — прекъснах я, без да изпускам от поглед завиващия по булевард „Викъри“ автобус. Дадох мигач и го последвах, съблюдавайки подобаваща дистанция, за да не се налага отново да гълтаме изгорелите му газове. — Чувал съм поне триста от тях.

— Да слушам разказите на стареца беше най-доброто, което можех да направя, защото се поразсеях от проблемите си, а понякога само трябва да се отпуснеш малко, за да се проясни съзнанието ти и да дадеш шанс на решението да изскочи на повърхността. Докато се връщах към малкото ти апартаментче, изведнъж си спомних как ми беше споменал, че по някое време си живял на Кадилак Стрийт. И ти самият веднъж ми беше казал, че май названието на улицата не било точно такова…

— О, боже! Съвсем бях забравил за това.

— Това беше последният ми шанс. Отново звъннах на Дийк. Оказа се, че той не разполага с подробни карти на града, но знаел, че в училищната библиотека има такива. Веднага отиде дотам с колата си — представям си как е кашлял, докато е шофирал, понеже болестта още го държеше здраво, — той ми се обади от кабинета. Беше открил Форд Авеню и „Крайслер Парк“ в Далас, както и няколко улици с название „Додж“. Нито една обаче не носеше онова по-тежкарско „кадилаково“ излъчване, ако разбираш какво имам предвид. Тогава Дийк се натъкна на Мерседес Стрийт във Форт Уърт. Исках веднага да тръгна натам, но той ми каза, че ще имам по-добри шансове да зърна теб или колата ти, ако изчакам до сутринта.

Тя стисна ръката ми. Пръстите й бяха хладни.

— Това бе най-дългата нощ в живота ми, лошо момче такова! Изобщо не съм мигнала.

— Е, и аз се въртях часове в леглото… Когато най-накрая успях да заспя, вече се съмваше… Предполагам, че ако не ме беше открила, сигурно щях да проспя цялата сутрин заедно с атентата.

Колко ли ужасен щеше да е този развой на събитията?

— Мерседес Стрийт се оказа ужасно дълга. Карах ли, карах… После видях, че улицата свършва — в нещо като паркинг с някаква голяма сграда зад него, която ми заприлича на задната част на универсален магазин.

— Близо си. Това е складът „Монтгомъри Уорд“.

— И все още нямаше никакъв знак за присъствието ти. Не мога да ти опиша колко обезсърчена и отчаяна се чувствах. После… — Тя се усмихна. Цялото й лице засия; изглеждаше невероятно красива въпреки белега. — После видях шевролета ти със смешните перки, дето приличат на извитите вежди на някоя кокона. Крещящ като неонова реклама. Извиках и заблъсках по таблото на своя малък бръмбар, докато дланта не ме заболя. И ето че сега съм ту…

В този миг се чу някакъв силен пукот откъм дясната предна част на колата и тя изведнъж се понесе към стълба на близката улична лампа. Под автомобила се разнесе цяла серия от топуркащи звуци. Завъртях рязко волана. Усещах го нереално разхлабен в ръцете си — от директното кормилно управление на шевролета, което толкова ми бе харесвало, не бе останала и следа, — и едва успях да избегна челния сблъсък. Не и контакта със самия стълб обаче. Разнесе се отвратително стържене на метал в метал и дясната врата хлътна навътре. Моментално придърпах Сейди към мен на подобната на пейка седалка. Когато спряхме, гюрукът се влачеше по паважа и автомобилът се беше килнал на дясната си страна. „Не, не беше просто спукана гума — мина ми през ума, — а умишлен инцидент, при който можехме да загинем и двамата.“

Сейди ме изгледа с широко отворени очи. В тях се четеше шок. Аз се засмях. Както съм споменавал и преди, понякога просто няма какво друго да сториш.

— Добре дошла в миналото, Сейди — подхвърлих. — Така стоят нещата тук.

4.

Тя не можеше да излезе от нейната страна, понеже дясната врата бе твърде деформирана, за да се отвори; сигурно трябваше да използвам железен лост, за да я измъкна оттам. Ето защо избрахме по-лесния вариант — Сейди просто се приплъзна по предната седалка и излезе през шофьорската врата. Забелязах, че няколко души ни наблюдават с интерес; слава богу, не бяха много.

— Майко мила, какво се случи? — полита една жена с детска количка.

Щом заобиколих колата и погледнах предницата, проблемът се оказа доста по-сериозен. Предната дясна гума не просто се беше спукала, а цялото колело се беше откачило. Погледнах зад шевролета и го видях — лежеше на асфалта на пет-шест метра зад нас, а нащърбената главина на джантата проблясваше на слънцето.

— Кофти колело — казах на жената с детската количка.

— Боже мили! — възкликна тя.

— Какво ще правим? — попита тихо Сейди.

— Направихме си застраховката, сега ще предявим иск. Отиваме на най-близката автобусна спирка.

— Но багажът ми…

„Да — помислих си аз, — и бележникът на Ал… Ръкописите ми — шибаният роман, който за нищо не става, и мемоарите, в които има хляб… Плюс всичките ми пари в брой…“ Погледнах си часовника. Девет и петнайсет. В хотел „Тексас“ Джаки сигурно тъкмо обличаше розовия си тоалет. А след час — час и нещо кортежът ще поеме към военновъздушната база „Карсуел“, където чакаше големият президентски самолет. И като се имаше предвид разстоянието между Форт Уърт и Далас, пилотите тъкмо щяха да вдигнат машината във въздуха и отново щеше да се наложи да я приземяват.

Замислих се.

— Мога да ви предложа да дойдете у нас и да се обадите на някого — каза жената с детската количка. — Къщата ми е съвсем наблизо, ей-там! — Тя ни огледа изпитателно и забеляза моето накуцване и белега на Сейди. — Ранени ли сте?

— Добре сме — казах и улових ръката на Сейди. — Ще бъдете ли така добра да позвъните вместо нас да преместят колата, за да не пречи на движението? Знам, че искаме много от вас, ала ужасно бързаме!

— Казвах ти аз, че отпред нещо трака! — въздъхна театрално Сейди. Говореше малко провлачено, с изразен джорджийски акцент. — Слава богу, че не ни се случи на магистралата. — „Магистра-а-алата-а-а.“

— Има бензиностанция на две преки оттук. — Жената посочи на север. — Предполагам, че мога да им кажа какво е станало и…

— Правите ни огромна услуга, госпожо — рече Сейди. Тя отвори чантичката си, извади портмонето и й подаде двайсетачка. — Дайте им това за услугата. Извинете, че ви създадохме главоболия, но ако не видя Кенеди, просто ще умра!

Жената с количката се усмихна разбиращо.

— Божичко, толкова пари за едно изтегляне на буксир… Ако имате някакво листче, бих могла да ви напиша разписка…

— Не се притеснявайте — махнах с ръка. — Имаме ви доверие. Но може би няма да е зле да пъхна една бележчица под чистачките…

Сейди ме изгледа въпросително, обаче извади химикалка и малко тефтерче с нарисувано кривогледо хлапе на подвързията. Под широката му усмивка пишеше с големи букви: „ЩУРИ УЧИЛИЩНИ ДНИ“.

Много неща зависеха от тази бележка, ала нямах никакво време да обмисля какво точно ще напиша. Просто го надрасках набързо, сгънах листчето и го затъкнах под чистачката. В следващия момент вече бяхме свърнали зад ъгъла.

5.

— Джейк? Добре ли си?

— Да, а ти?

— Като се изключи натъртеното ми рамо от вратата, нищо ми няма. Но ако се бяхме блъснали в онзи стълб, едва ли щеше да е така. И двамата щяхме да пострадаме. За кого остави онази бележка?

— За онзи, който ще изтегли шевролета. — Горещо се надявах този господин Непознат да изпълни молбата ми. — Не му е сега времето, Сейди… ще се тревожим за това, когато се върнем.

Ако се върнем.

Най-близката автобусна спирка се намираше малко преди следващата пряка. Там чакаха три чернокожи жени, две бели дами и един господин с вид на латиноамериканец — все едно бяха на кастинг за „Закон и ред“. Седнах на пейката под заслона до шестата жена на спирката — чернокожа госпожа, чиито респектиращи габарити бяха опаковани в бяла униформа от изкуствена коприна, която буквално крещеше „Аз съм прислужница на бели богаташи!“ Забелязах, че носи значка с надпис: „ГЛАСУВАЙ ПАК ЗА ДЖЕЙ ЕФ КЕЙ ПРЕЗ ’64“.

— Проблем с крака ли, господине? — попита тя.

— Да — кимнах. Имах четири опаковки с прахчета против главоболие в джоба на спортното си сако. Бръкнах вътре, напипвайки револвера, и извадих две от тях. Разкъсах пликчетата и ги изсипах директно в устата си.

— Ако не ги разтваряте във вода, ще си прецакате бъбреците — посъветва ме жената.

— Знам. Но трябва да се подсигуря кракът ми да не ме издъни, преди да съм видял президента.

Тя се ухили широко:

— Само така!

Сейди стоеше на самия ръб на тротоара и се взираше угрижено за следващата тройка.

— Днес рейсовете закъсняват малко — отбеляза домашната прислужница, — ама пък ходят директно там. Няма начин да изтърва Кенеди!

Беше станало девет и половина и автобусът го нямаше никакъв, но поне болката в коляното ми беше намаляла до тъпо пулсиране. Бог да благослови прахчетата гудис.

Сейди се надвеси над мен.

— Джейк, може би трябва да вземем…

— Ето я тройката! — възкликна жената с бялата униформа и се изправи на крака. Изглеждаше впечатляващо — кожата й беше черна като абанос, косата й беше съвсем права, а на ръст надвишаваше Сейди поне с три сантиметра. — Уха, ще си намеря местенце баш на Дийли Плаза! Нося си и сандвичи в чантата! Дали ще ме чуе, когато викам?

— Със сигурност — уверих я аз.

Тя се разсмя:

— Много ясно! И не само той, ами и Джаки!

Автобусът беше пълен, но въпреки това хората от спирката успяха да се натъпчат вътре. Със Сейди бяхме последните на опашката. Шофьорът, който изглеждаше бесен като брокер в деня на големия борсов крах, размаха пред нас разперената си длан.

— Не мога да ви взема! Натъпкани сме като сардини! Изчакайте следващия автобус!

Сейди ме изгледа отчаяно, но преди да кажа нещо, негърката с бялата униформа се намеси в наша защита:

— Ще ги пуснеш, и още как! Човекът има проблем с крака си, а дамата и тя си има проблеми, както и сам можеш да видиш! Освен това и двамата са кльощави. Или ги пускаш, или аз сядам на мястото ти и подкарвам проклетия рейс! Мога да се справя, да знаеш! Баща ми беше шофьор на автобус!

Мъжът зад волана погледна към надвисналата над него грамада, след което само подбели очи и ни махна да се качваме. Бръкнах в джоба си за дребни, ала той покри апарата за таксуване с месестата си длан и въздъхна тежко:

— Зарежете това, просто се опитайте да се наврете зад бялата черта. Дано да успеете. — После поклати глава. — Умът ми не го побира защо не пуснаха допълнителни автобуси днес! — При тези думи дръпна хромираната ръчка и вратите се затвориха със съскане. Въздушните спирачки изпуфтяха и превозното средство бавно, но сигурно се затътри тежко напред.

Моят ангел обаче не беше приключил с мисията си. В момента се бе надвесил над двама работници — единият бял, а другият афроамериканец — с канчета за храна в скута.

— Станете и направете място за тази дама и този джентълмен! Не виждате ли, че едва ходи? И въпреки това е тръгнал да види Кенеди!

— Госпожо, няма нужда! — обадих се аз.

Ала тя не ми обърна внимание.

— Хайде, размърдайте се! Да не сте израснали в гората!

Двамата неохотно се изправиха и се сбутаха в навалицата. Чернокожият работник изгледа злобно едрата ни закрилница.

— Шейсет и трета стана, а ние продължаваме да отстъпваме местата си на белите!

— О, я стига! — изсумтя белият му приятел.

Другият ме гледаше с нездраво любопитство. Накрая кимна към току-що освободените места.

— Сядай, преди да си припаднал, Джаксън! — подвикна ми чернокожият.

Разположих се до прозореца. Сейди измърмори някакви благодарности и се настани до мен. Автобусът се тътрузеше по улиците като престарял слон, набиращ сетни сили. Домашната прислужница стоеше до нас, прикривайки ни с телесата си от другите пътници, като поклащаше масивните си хълбоци при всеки завой. Отново погледнах часовника си. Десет сутринта. Колко ли още щяхме да пътуваме?

Сейди се притисна към мен и косата й погъделичка бузата и врата ми.

— Накъде отиваме и какво ще правим, когато стигнем там? — прошепна тя в ухото ми.

Исках да се обърна към нея, ала наместо това продължих да гледам напред в търсене на следващия проблем, който щеше да ни връхлети. Вече се намирахме на Уест Дивижън Стрийт, която беше част от шосе номер 180. Скоро щяхме да сме в Арлингтън — бъдещият дом на бейзболния отбор „Тексас Рейнджърс“, чийто собственик щеше да стане Джордж Буш. Ако всичко вървеше добре, щяхме да стигнем в Далас около десет и половина — два часа преди Осуалд да зареди първия патрон в проклетата си италианска пушка. Единственият проблем беше, че когато се опитваш да промениш миналото, нещата рядко се развиват по план.

— Просто ме следвай и прави това, което ти казвам — обърнах се към Сейди. — И през цялото време бъди нащрек.

6.

Минахме южно от Ървинг, където съпругата на Лий в момента се възстановяваше след раждането на второто им дете — събитие, случило се само преди месец. Трафикът вече беше доста натоварен. Отгоре на всичко половината от пътниците в препълнения автобус пушеха. Навън (където се предполагаше, че въздухът би трябвало да е малко по-чист) улиците бяха задръстени от превозни средства. Видяхме една кола с надпис „ОБИЧАМЕ ТЕ, ДЖАКИ!“ на задното стъкло, както и друга, на която пишеше: „ВЪН ОТ ТЕКСАС, КОМУНИСТИЧЕСКИ ПЛЪХ!“. Нашият автобус продължаваше да се придвижва бавно напред. Забелязах, че колкото повече напредвахме, толкова повече се увеличаваше броят на чакащите по спирките; те размахваха ядно юмруците си към нас, щом виждаха, че автобусът ни не само че няма никакво намерение да спре, но дори няма и да забави ход.

В десет и петнайсет излязохме на булевард „Хари Хайнс“ и минахме покрай знак, указващ пътя за летище „Лав Фийлд“. Катастрофата стана точно три минути по-късно. Бях се надявал, че ще ни се размине, обаче вътре в себе си знаех, че това ще се случи, и до голяма степен го очаквах. Ето защо, когато някакъв самосвал пресече стоплинията на кръстовището между булевард „Хайнс“ и Инуд Авеню, бях донякъде подготвен. Бях виждал нещо подобно и преди, на път към гробището „Лонгвю“ в Дери.

Веднага сграбчих Сейди за шията и наведох главата й към коленете.

— Долу! — изкрещях.

Миг по-късно бяхме запратени в пространството между шофьорската седалка и местата за пътниците. Строшени стъкла. Стържене на метал. Правостоящите пътници бяха запратени напред в крещящо кълбо от мятащи се ръце, летящи чанти и падащи шапки. Белият работник, който бе изсумтял „О, я стига!“, се беше проснал върху апарата за таксуване до шофьорската седалка. От едрата ни закрилница пък не се виждаше и следа; явно бе погребана под човешката лавина.

Носът на Сейди кървеше, а под дясното й око имаше подутина. Водачът на автобуса се бе прострял странично зад волана. Голямото предно стъкло беше счупено и през отвора се виждаше ръждива метална стена. Можех да прочета „ТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ ДАЛАС“. Миризмата на асфалта, с който беше натоварен камионът, бе всепроникваща.

Завъртях Сейди към мен.

— Добре ли си? Главата ти как е?

— Горе-долу бива — усмихна се тя. — Просто малко ме стресна, когато ми изкрещя да се наведа…

От купчината тела в предната част на рейса се разнасяха стенания и викове. Някакъв мъж със счупена ръка успя да се измъкне и отиде да раздруса шофьора, за да го свести. Тялото му обаче рухна тежко на пода на кабината. Тогава забелязах, че от челото на водача стърчи голямо парче стъкло.

— Господи! — извика мъжът със счупената ръка. — Май е мъртъв!

Сейди се приближи до работника, паднал върху апарата за таксуване, и му помогна да се върне на мястото, където бе седял преди появата ни. Лицето му беше мъртвешкибледо, той тихо стенеше. Предположих, че именно слабините му са поели удара в апарата. Чернокожият му приятел ми помогна да изправим на крака домашната прислужница, но — честно казано — ако жената не беше в съзнание, едва ли щяхме да се справим, защото тя тежеше поне сто и петдесет кила. Слепоочието й кървеше и бялата й униформа никога вече нямаше да е същата. Попитах я дали е добре.

— Май да, ама яко си фраснах кратуната! Да го вземат мътните!

Зад нас глъчката тепърва се надигаше. Съвсем скоро народът щеше да се юрне панически към изходите. Застанах пред Сейди и я накарах да обгърне кръста ми с ръце. Като се имаше предвид състоянието на коляното ми, вероятно бе по-разумно аз да я прегърна, ала инстинктът си е инстинкт.

— Трябва да помогнем на хората да излязат навън — обърнах се към чернокожия работник. — Натисни ръчката за отваряне на вратите!

Той се опита, но не успя.

— Заяла е!

Казах си, че това е ужасно; че миналото нарочно я държи в това положение. За съжаление не можех да му помогна, понеже само едната ми ръка ставаше за нещо. Тогава домашната прислужница, чиято униформа вече беше подгизнала от кръв, се понесе покрай мен, като за малко не ме събори на земята. За момент усетих как хватката на Сейди отслабва, но после ръцете й отново се сключиха около кръста ми. Шапката на огромната госпожа се бе килнала гротескно настрани, а воалетката й бе осеяна с алени капчици. Тя набързо си намести шапката и сграбчи никелираната дръжка.

— Броя до три и дърпаме проклетия лост — инструктира партньора си. — Готов ли си?

Той кимна.

— Едно… две… три!

Двамата дръпнаха… или по-скоро тя дръпна, при това с такава сила, че чак съдра роклята си под мишницата. Вратите се отвориха. Зад нас избухнаха радостни овации.

— Благода… — започна Сейди, ала аз я придърпах към себе си.

— Бързо. Преди да са ни прегазили. Не се отделяй от мен. — Бяхме първите, успели да слязат от автобуса. Щом се озовахме на улицата, завъртях Сейди в посока към Далас. — Да вървим.

— Джейк, онези хора имат нужда от помощ!

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще я получат. Не се обръщай назад. Гледай напред, понеже оттам ще се зададе следващата беда.

— Каква беда? Какво още ще ни се стовари на главите?

— Всичко, което миналото успее да запрати по нас — гласеше отговорът ми.

7.

Трябваха ни двайсет минути, за да се отдалечим на четири преки от мястото, където тройката бе приключила с маршрута си. Усещах как коленете ми се подуват. Пулсациите на болката отекваха в тях с всеки удар на сърцето ми. Стигнахме до една пейка и Сейди ми каза да седна за малко.

— Нямаме никакво време!

— Сядай, господинчо! — нареди ми тя и така ме блъсна, че се стоварих на пейката, на чиято облегалка се мъдреше реклама на местна погребална агенция. Сейди кимна доволно като жена, изпълнила отговорна задача, след което излезе на булевард „Хари Хайнс“ отвори чантичката си и взе да рови вътре. Пулсиращата болка в коляното ми временно затихна, когато сърцето се изкатери в гърлото ми и заседна там.

Някаква кола я заобиколи в последния момент, надувайки клаксона. Двайсет сантиметра встрани и Сейди щеше да бъде пометена. Шофьорът размаха юмрук, обаче това явно му се стори недостатъчно, понеже реши да й покаже и среден пръст. Извиках й веднага да се връща на тротоара, ала тя дори не ме удостои с поглед. Беше извадила портмонето си и косата й се развяваше от въздушната вълна на профучаващите покрай нея автомобили. Сейди обаче бе хладнокръвна и спокойна като неделна зимна утрин. По някое време изглежда намери това, което търсеше, защото прибра портмонето в чантичката и размаха зеленикава банкнота над главата си. Приличаше на мажоретка в навечерието на голямо спортно събитие.

— Петдесет долара! — извика тя. — Петдесет долара да ме закарате до Далас! До главната улица! Главната улица! Трябва да видя Кенеди! Петдесет долара!

„Няма да свърши работа — помислих си аз. — Единственото, което може да стане, е неотстъпчивото минало да я прегази с някоя кола…“

В същия момент ръждив стюдебейкър се закова със свистене пред нея. Двигателят му кашляше и тракаше. На мястото на единия фар зееше грозна дупка. Шофьорската врата се отвори и от колата излезе кльощав мъж с провиснали панталони и размъкнат мръсен потник. На главата му се мъдреше зелена каубойска шапка, нахлупена чак до ушите. В лентата й по индиански маниер беше затъкнато перо. Лицето на непознатия бе разкривено от широка усмивка. Успях да забележа, че поне шест от зъбите му липсват. Само един поглед ми бе достатъчен, за да си помисля: „Ето го и следващия проблем!“

— Абе, май си смахната госпожо! — подхвърли каубоят от стюдебейкъра.

— Искаш ли петдесетачка, или не? Просто ни откарай до Далас.

Мъжът изгледа недоверчиво банкнотата, без да обръща внимание на профучаващите покрай него автомобили. Също като Сейди. По едно време свали шапката си, поотупа я в бедрото си и отново я нахлупи.

— Госпожо, туй, дето го държиш, не е петдесетачка, а десетачка!

— Останалите четирийсет са в портмонето ми.

— Тогава що просто не ги ’зема, а? — И посегна към дамската й чанта и сграбчи едната дръжка. Веднага се изправих, обаче си помислих, че ще изтръгне чантичката и ще офейка, преди да съм успял да се намеся. А ако изобщо успеех да се намеся, навярно този тип щеше да ме пребие. Колкото и да беше мършав, пак ме превъзхождаше по сила и килограми. Пък и за разлика от мен имаше две здрави ръце.

Сейди обаче се държеше. Дърпана в противоположни посоки, чантата й зейна като агонизираща уста. Тогава тя бръкна вътре и извади кухненски нож, който ми изглеждаше доста познат. После замахна с него и резна предмишницата на мъжа с каубойската шапка. Раната, която му нанесе, бе впечатляваща; започваше от китката и стигаше чак до мръсната сгъвка на лакътя му. Онзи изкрещя от болка и изненада и заотстъпва назад, без да откъсва очи от Сейди.

— Виж какво направи, шибана кучко!

Той се хвърли към отворената врата на стюдебейкъра, който продължаваше да се дави и хъхри като за последно. Сейди обаче пристъпи напред и ножът й описа мълниеносна дъга, прорязвайки въздуха точно пред лицето му. Косата й бе паднала пред очите, а устните й бяха свити в безжалостна гримаса. Кръвта от раната на злополучния каубой капеше по асфалта. Колите продължаваха да си фучат по булеварда, без изобщо да забавят ход. По едно време чух как някой подвикна:

— Дай му да се разбере, госпожо!

Мъжът с потника заотстъпва към тротоара. Наблюдаваше ножа като хипнотизиран. Без дори да ме поглежда, Сейди ме подкани:

— Твой ред е, Джейк.

За момент не можах да разбера какво точно иска от мен. После обаче се сетих за револвера в джоба на сакото си. Извадих патлака и го насочих към каубоя от стюдебейкъра.

— Виждаш ли го, Текс? Зареден е.

— И ти си откачалка като оная! — изквича хърбавият тип. В момента притискаше наранената си ръка към гърдите и потникът му се напояваше с кръв. Междувременно Сейди мина откъм дясната страна на колата и отвори вратата. Преди да влезе в купето, тя погледна към мен и ми махна нетърпеливо с ръка. Не бях предполагал, че мога да я заобичам по-силно, ала точно в тази секунда виждах, че греша.

— Трябваше или да вземеш парите, или да си продължиш по пътя — заявих аз. — Сега искам да те видя как бягаш. Хуквай моментално, освен ако не искаш да те прострелям в крака и да ти разкатая фамилията.

— Проклет кучи син! — процеди онзи.

— Да, такъв съм. А ти си един шибан крадец, който съвсем скоро ще има куршум в бедрото. — При тези думи запънах петлето на трийсет и осемкалибровия револвер. Каубоят от стюдебейкъра не пожела да разбере дали блъфирам. Обърна се и хукна по булеварда с приведена глава и притисната към гърдите си ръка, като сипеше ругатни и кървави пръски подпре си.

— Не спирай, докато не стигнеш до „Лав Фийлд“! — извиках му на изпроводяк. — Само четири-пет километра са! И да поздравиш президента от нас!

— Качвай се, Джейк. Да се махаме оттук, преди да са цъфнали ченгетата.

Пъхнах се зад волана на стюдебейкъра, намръщвайки се при спонтанната реакция на травмираното ми коляно. Колата беше с механична скоростна кутия, което означаваше, че проблемният ми крак трябваше да натиска съединителя. Приплъзнах седалката възможно най-назад, при което чух как купчината боклуци зад нея хрущят и шумолят, след което дадох газ и потеглих.

— Ножът ти… — обърнах се към Сейди. — Да не е онзи, който…

— С който Джони ме нарани? Да, същият. Шериф Джоунс ми го върна след следствието. Беше си помислил, че е мой, и вероятно не без основание. Само дето не е от дома ми на Бий Трий… Предполагам, че Джони го е взел от къщата ни в Савана. Оттогава неизменно го нося в чантата си. Искаше ми се да имам под ръка нещо, с което да се защитя в случай на извънредна ситуация… — Очите й се насълзиха. — А това си беше точно такъв случай, нали? Ако това не беше извънредна ситуация, здраве му кажи!

— Прибери го в чантата. — Натиснах педала на съединителя, който се оказа учудващо твърд, и успях да превключа на втора. Купето миришеше на кокошарник, който не е бил чистен от най-малко десет години.

— Ще изцапа всичко с кръв.

— Няма значение. Не можеш да вървиш из града с окървавен нож, особено когато президентът идва на посещение в града… Просто е прекалено.

Тя прибра ножа в чантичката си, след което започна да търка очи с юмручета — досущ като момиченце, което е ожулило коленете си.

— Колко е часът?

— Единайсет и десет. Кенеди ще кацне на летище „Лав Фийлд“ след четирийсет минути.

— Всичко е срещу нас — каза тя. — Нали?

Погледнах я.

— Е, вече знаеш как е — въздъхнах.

8.

Успяхме да стигнем до Норт Пърл Стрийт, преди двигателят на стюдебейкъра да направи последните си издихания. Изпод предния капак започна да излиза пара, а нещо метално изтопурка тежко на асфалта. Сейди извика възмутено, удари с юмрук по бедрото си и изтърва няколко лоши думички, ала в интерес на истината аз изпитах облекчение. Поне нямаше да се налага да се боря със своенравния педал на съединителя. Изключих от скорост и оставих пушещата таратайка да се изтътрузи до бордюра. Стюдебейкърът спря пред някаква алея с предупредителен надпис „НЕ ПАРКИРАЙ!“, ала това изобщо не ме притесни след скорошните ми подвизи, сред които се открояваха нападение със смъртоносно оръжие и насилствено отнемане на автомобил.

Излязох от колата и докуцуках до бордюра, където Сейди вече ме очакваше.

— Колко стана? — попита тя.

— Единайсет часа и дванайсет минути.

— Докъде точно трябва да стигнем?

— До Тексаското книгохранилище за учебна литература. На ъгъла на Хюстън и Елм Стрийт. Делят ни четири-пет километра. А може би и повече. — Последните ми думи бяха заглушени от оглушителния рев зад нас. Обърнахме се и видяхме стремително снижаващия се „Еър Форс 1“.

Сейди уморено отметна косата от лицето си.

— Какво ще правим?

— Точно в момента нямаме друг избор, освен да продължим пеша.

— Прегърни ме през раменете — предложи тя. — Да поема поне част от тежестта ти.

— Благодаря ти, скъпа, но ще се справя и сам.

На следващата пряка обаче се оказа, че няма да успея.

9.

В единайсет и половина успяхме да се доберем до кръстовището на Норт Пърл и Рос Авеню; по това време президентският боинг 707 тъкмо спираше пред официалните лица от церемонията по посрещането. Сред тях, естествено, беше и жената, която щеше да подари на Джаки букета с червените рози. Точно пред нас се издигаше величествената катедрала „Сантуарио де Гуадалупе“. На стъпалата й, под статуята на светицата, седеше някакъв мъж. От едната му страна лежаха дървени патерици, а пред него имаше лакирана гледжосана паничка. Върху паничката бе подпряно картонче с надпис: „САКАТ СЪМ! МОЛЯ ВИ ПОМОГНЕТЕ МИ С КАКВОТО МОЖЕТЕ, БЪДЕТЕ ДОБРИ САМАРЯНИ! БОГ ВИ ОБИЧА!“

— Къде са твоите патерици, Джейк?

— Останаха в „Идън Фалоус“, в дрешника в спалнята.

— Забравил си патериците?

Жените са царици на риторичните въпроси, не смятате ли?

— В последно време почти не ги използвах. На къси разстояния нямам проблеми. — Това обяснение беше за предпочитане от признанието, че главната ми цел е била да се омета възможно най-бързо от рехабилитационния център и най-вече — преди Сейди да ме е открила там.

— Е, сега можеш да използваш тези.

Тя се затича напред със завидна пъргавина и се заприказва с просяка на църковните стъпала. Докато докуцукам при тях, двамата вече се пазаряха.

— Патерици като тези струват девет долара, а ти искаш петдесет за едната?

— Трябва ми поне една, за да се прибера — отвърна просякът. — А като го гледам твоя приятел, без патерица трудно ще стигне където и да било.

— А какво стана с твоята философия, че Бог ни обича и трябва да бъдем добри самаряни?

— Че какво й има? — учуди се просякът и замислено почеса наболата си брадичка. — Бог наистина ви обича, но аз съм един сакат клетник. Ако не харесвате условията ми, направете като фарисеите и подминете злочестия несретник, без да му помогнете. Аз например така бих сторил.

— Обзалагам се, че точно така би постъпил — изсумтя Сейди. — Ами ако ти задигна патериците?

— Направиш ли го, Бог вече няма да те обича — отвърна просякът и избухна в смях. Смехът му беше доста жизнерадостен за сакат човек. Забелязах, че по отношение на зъбите е по-добре в сравнение с каубоя от стюдебейкъра, ала и той не разполага с пълния комплект.

— Дай му парите — казах. — Едната ще ми е достатъчна.

— Естествено, че ще му ги дам. Просто не обичам да ме работят.

— Госпожо, не се обиждайте, ама това е много жалко за мъжкото население на планетата.

— Внимавай с приказките! — срязах го аз. — Това е годеницата ми.

Вече беше дванайсет без двайсет.

Просякът изобщо не ми обърна внимание. Погледът му беше прикован в портмонето на Сейди.

— Има кръв по него. Да не си се порязала, докато се бръснеш, госпожо?

— Хич не ми се прави на остроумен, мошенико! — Сейди извади десетачката, която бе размахвала пред автомобилите на булеварда, след което добави към нея две двайсетачки. — Ето — подаде му ги тя. — Разорена съм. Сега доволен ли си?

— Вие помогнахте на един сакат клетник — отвърна просякът. — Затова ако някой трябва да се чувства доволен, това сте вие.

— Е, ама не е така! — извика му Сейди. — Дано дъртите ти очи изтекат от грозната ти кратуна!

Просякът въздъхна тежко и ми хвърли поглед, изпълнен с библейска мъдрост.

— По-добре й намери подслон, синко, защото цикълът й май ще дойде всеки момент!

Наместих патерицата под дясната си подмишница — онези щастливци, които не са имали проблем с костите си, смятат, че единичната патерица се слага откъм болния крак, но не е така — и подхванах лакътя на Сейди с лявата си ръка.

— Хайде. Нямаме никакво време.

Докато се отдалечавахме, тя се обърна през рамо, потупа хълбока си и извика:

— Целуни ме отзад!

— Само се върни, слънчице, и се наведи към лицето ми, и ще го направя безплатно! — гласеше отговорът на просяка.

10.

Вървяхме по Норт Пърл… по-точно, Сейди вървеше, а аз куцуках. Естествено, патерицата подобряваше значително положението, обаче нямаше начин да се доберем до кръстовището между Хюстън и Елм Стрийт преди дванайсет и половина.

Пред нас се издигаше строително скеле. Тротоарът минаваше под него. Дръпнах Сейди да излезем на улицата.

— Джейк, защо, по дяволите…

— Защото ще се срути отгоре ни. Повярвай ми.

— Трябва ни транспорт. Наистина ни трябва… Джейк? Защо спря?

Всъщност бях спрял, защото животът е песен и миналото се стреми към хармония. Обикновено тази хармония не означава нищо (или поне така си мислех тогава), ала от време на време дръзкият посетител на Страната на миналото може да се възползва от някоя. Замолих се с цялото си сърце това да е един от тези случаи.

На ъгъла между Норт Пърл и Сан Хасинто бе паркиран форд сънлайнър от 1954 година. Кабриолет. Моят беше червен, а този тук — тъмносин, обаче въпреки това си помислих, че… може би пък…

Забързах към колата и пробвах дясната врата. Заключена. Естествено. Понякога улавяш момента, но има ли пълно щастие? Никога.

— Ще можеш ли да я запалиш?

Нямах представа как да го направя и подозирах, че може би е доста по-трудно, отколкото го показваха в телевизионния сериал „Бърбън Стрийт“. Обаче знаех как да вдигна патерицата си, да я обърна наопаки и да заблъскам методично по страничния прозорец с горния й край, докато се напука и хлътне навътре. Никой не ни гледаше, понеже тротоарът беше пуст. Народът се беше изсипал на югоизток. Чувах далечния рев на тълпите, струпали се покрай главната улица в очакване на президентската лимузина.

Хоп! Стъклото поддаде. Отново завъртях патерицата и натиснах прозореца с гумения й накрайник в долната част. Щеше да се наложи един от нас да седне отзад. Ако успеехме да подкараме сънлайнъра, естествено. Докато бях в Дери, бях залепил със скоч дубликата от ключа в дъното на жабката, под купчината с документите. Може би и този тип бе направил същото. Шансът беше незначителен… но шансът Сейди да открие убежището ми на Мерседес Стрийт беше още по-нищожен, а ето че се беше случило. Натиснах никелирания бутон на жабката и започнах да ровя вътре.

„Хармонизирай се, копеле такова! Моля те, нали все се стремиш към проклетата хармония! Помогни ми малко поне веднъж!“

— Джейк? Какво си мислиш, че…

Пръстите ми напипаха нещо и извадих от жабката малка тенекиена кутийка от ментови бонбони. Отворих я и видях, че вътре има не един, а четири ключа! Нямах идея какво отключват другите три, ала безпогрешно различих онзи, който ми трябваше. Щях да го разпозная и в пълен мрак, само по очертанията му.

Господи, колко обичах тази кола!

— Бинго! — възкликнах и за малко щях да залитна, когато Сейди ме прегърна. — Ти карай, скъпа. Аз ще седна отзад и ще дам малко почивка на коляното си.

11.

Предполагах, че няма да е никак разумно да поемаме по главната; по това време щеше да е осеяна със заграждения и задръстена от полицейски коли. Ето защо казах на Сейди:

— Тръгни по „Пасифик“ и карай по нея, докъдето е възможно. После поеми по страничните улички. Само гледай възгласите на тълпата да са от лявата ти страна и всичко ще бъде наред.

— С колко време разполагаме?

— Около половин час. — Всъщност бяха двайсет и пет минути, обаче си помислих, че „половин час“ звучи по-успокояващо. Освен това не исках да се впусне в каскадьорски изпълнения и да рискуваме да стане някоя катастрофа. Все още имахме достатъчно време — поне на теория, — но само един инцидент, и щяхме да се провалим.

Сейди се въздържа от рисковани маневри, но въпреки това шофира доста агресивно. По едно време се натъкнахме на паднало дърво, блокирало една от уличките (и в това нямаше нищо чудно), при което тя се качи на бордюра и кара известно време по тротоара, за да го заобиколи. В крайна сметка успяхме да се доберем до кръстовището на Норт Рекърд Стрийт и Хавърмил. Просто нямаше как да продължим по-нататък, понеже последните две преки на Хавърмил — чак до мястото, където пресичаше Елм Стрийт — вече ги нямаше. Бяха превърнати в паркинг. Някакъв мъж с оранжево знаменце ни помаха дружелюбно.

— Ей, приятели! — извика той. — Оттук до главната са само две минути пеша, така че имате достатъчно време.

Аз обаче успях да забележа как присви скептично очи, щом зърна патерицата ми.

— Наистина съм разорена — въздъхна Сейди. — Това пред просяка хич не беше лъжа.

Извадих портфейла си и дадох петарка на мъжа.

— Паркирайте я зад крайслера — каза ни той. — И гледайте да не заема излишно място.

Сейди му подхвърли ключовете.

— Ти я паркирай! Хайде, скъпи, да вървим!

— Хей, не натам! — извика мъжът от паркинга. — Натам е Елм Стрийт! На вас ви трябва главната, а тя е в ей-тая посока!

— Благодаря, знаем какво правим! — отвърна му Сейди. Надявах се, че действително е така. Започнахме да си пробиваме път между паркираните автомобили; тя водеше, а аз накуцвах след нея, като се стараех да не счупя някое странично огледало с патерицата си. Вече чувах локомотивите и товарните вагони от железопътното депо зад книгохранилището.

— Джейк, оставяме куп следи подире си!

— Знам. Имам план. — Изявлението ми беше доста пресилено, ала поне звучеше добре.

Излязохме на Елм Стрийт и аз посочих ръбестото здание от другата страна на улицата, от което ни деляха две преки.

— Ето там. Той е вътре.

Тя погледна към масивния червен куб с големите, сякаш вторачени в улицата прозорци, след което се обърна към мен. В широко отворените й очи се четеше ужас. Забелязал, че кожата на врата й е настръхнала.

— Джейк, изглежда зловещо!

— Знам.

— Но… какво не му е наред?

— Всичко. Сейди, трябва да побързаме. Времето ни изтича.

12.

Пресякохме Елм Стрийт по диагонала, като аз подскачах с патерицата в гротескно подобие на тръс. Най-големите стълпотворения бяха покрай главната улица, но на Дийли Плаза и Елм Стрийт тепърва се стичаха все повече хора, запълвайки малкото площадче пред книгохранилището. Бяха се натрупали край бордюра чак до тройния подлез. Момичетата бяха качени на раменете на приятелите си. А децата, които навярно съвсем скоро щяха да закрещят панически, сега цапаха със сладолед щастливите си физиономии. Мярнах както неколцина продавачи на сладолед, така и една жена с тупирана коса, която предлагаше за долар снимки на Джак и Джаки във вечерно облекло.

Докато стигнем до сянката, хвърляна от книгохранилището, вече бях плувнал в пот, подмишницата ми пламтеше от постоянния натиск на патерицата, а лявото ми коляно сякаш бе пристегнато с осеян с нажежени шипове обръч. Вдигнах поглед и видях как служителите на книгохранилището са се струпали по някои прозорци. Не виждах никого на прозореца в югоизточния ъгъл на шестия етаж, обаче знаех, че Лий съвсем скоро ще застане там.

Погледнах часовника си. Дванайсет и двайсет. Долавях приближаването на кортежа по нарастващата глъчка в долната част на главната улица.

Сейди натисна дръжката на вратата и ми хвърли разтревожен поглед.

— Заключено е!

През стъклата видях чернокож мъж с каскет, килнат леко настрани. Пушеше цигара. Ал беше проявил изключителен педантизъм по отношение на детайлите в бележника си и към края бе написал имената на голяма част от колегите на Осуалд. Така и не си направих труда да ги запаметя, понеже не виждах ползата от това. Срещу едно от имената обаче (не се и съмнявах, че принадлежи на човека с каскета) Ал беше написал: „Първият, когото подозират за убийството (вероятно защото е чернокож).“ Името му беше малко необичайно, ала все още не можех да си го спомня — или защото Рот и горилите му го бяха избили от главата ми, или защото изобщо не се бях постарал да го запаметя.

Или пък защото миналото е неотстъпчиво и си пази територията. Всъщност имаше ли някакво значение? Името нямаше да се появи и толкова. И откъде да се появи, след като го нямаше в паметта ми?

Сейди заблъска по вратата. Чернокожият мъж с каскета само я изгледа невъзмутимо и продължи да пуши. Щом видя, че Сейди няма намерение да се откаже, той само изтръска цигарата си и й махна пренебрежително с ръка: продължавай, госпожо, блъскай си.

— Джейк, измисли нещо! МОЛЯ ТЕ!

Дванайсет и двайсет и една.

Необичайно име, да, но защо бе необичайно? В следващия миг с изненада установих, че това е нещо, което всъщност зная.

— Защото е женско — промърморих.

Сейди се обърна към мен. Страните й бяха поруменели — с изключение на белега, който се открояваше като бяла нишка.

— Какво?

Миг по-късно и аз заблъсках с юмруци по вратата.

— Бони! — изкрещях. — Хей, Бони Рей! Пусни пи да влезем! Познати сме на Лий! На Лий! На ЛИЙ ОСУАЛД!

Това даде резултат, защото мъжът с каскета закрачи — влудяващо бавно — през просторното фоайе към нас.

— Не знаех, че тоя хърбав кучи син имал приятели! — изсумтя Бони Рей Уилямс, докато отваряше вратата. Ние нахълтахме вътре като ураган и той отстъпи инстинктивно назад. — Сигурно е в стаята за отдих и очаква президента заедно с останалите…

— Чуйте какво ще ви кажа — обърнах се към мъжа с каскета. — Не съм негов приятел и той не е в стаята за отдих. Сега е на шестия етаж. Мисля, че възнамерява да застреля президента Кенеди.

При тези мои думи Бони Рей така избухна в смях, че изтърва цигарата си на земята.

— Тоя пикльо не може да удави котило котенца в чувал! — възкликна, докато стъпкваше фаса с ботуша си. — А вие твърдите, че щял да застреля президента! Та той за нищо друго не става, освен да си седи в ъгъла и да си чете книжки!

— Казвам ви, че…

— Вижте, след малко ще се кача горе в стаята за отдих. Ако искате да дойдете с мен, няма проблеми. Само не ми дрънкайте повече глупости за Лийла. Така му викаме тука — Лийла. Щял да застреля президента! Боже мили! — Той махна с ръка и се отдалечи от нас.

„Мястото ти е в Дери, Бони Рей — помислих си аз. — Там са овладели до съвършенство изкуството да не виждат това, което им е пред очите.“

— Стълбите! — казах на Сейди.

— С асансьора няма ли да стигнем по-бър…

С асансьора определено щяхме да стигнем по-бързо до задънена улица.

— Ще заседне между етажите. Затова — по стълбите!

Улових я за ръката и я поведох натам. Стълбището беше тясно, с дървени колони, които се бяха изкривили от дългогодишната експлоатация. Вляво се виждаше ръждив железен парапет. В подножието на стъпалата Сейди се обърна към мен.

— Дай ми револвера.

— Не.

— Няма да успееш да реагираш навреме. За разлика от мен. Дай ми го!

За малко да ме убеди да го сторя. Не се самозалъгвах, че оръжието трябваше на всяка цена да е у мен; настъпеше ли преломният момент, нямаше никакво значение кой точно ще спре Осуалд; важното беше той да бъде спрян. Обаче се намирахме само на крачка от ръмжащата машина на миналото и проклет да съм, ако подложех на риск Сейди, позволявайки й да направи тази последна крачка преди мен. Допуснех ли го, свистящите назъбени колела и остриета щяха да я засмучат.

Ето защо се усмихнах, наведох се напред и я целунах.

— Ти гониш! — казах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Миг по-късно се обърнах през рамо и извиках: — А ако случайно заспя, целият е твой!

13.

— Вие сте луди — чух да въздъхва Бони Рей Уилямс, след което до слуха ми достигна звукът от леките стъпки на Сейди. Естествено, че щеше да ме настигне. Влачех се напред с патерицата от дясната ми страна — буквално подскачах на нея, — и се подпирах на парапета от лявата. Револверът в джоба на сакото ми ме удряше по хълбока. Коляното ми виеше от болка. Стараех се да не обръщам внимание на воплите му.

Щом стигнах до площадката на втория етаж, хвърлих бърз поглед на часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и пет. Не — дванайсет и двайсет и шест. Чувах рева на тълпата, който ставаше все по-силен и по-силен… Кортежът вече бе оставил подире си кръстовищата на главната и „Ервей“, главната и „Акард“, главната и „Фийлд“… До две минути — максимум три — щеше да достигне Хюстън Стрийт, да завие надясно, да мине покрай сградата на Далаския съд със скорост от двайсет и пет километра в час. Оттук нататък президентът на Съединените американски щати щеше да се превърне в лесна мишена. През четирикратно увеличаващия оптически прицел на карабината „Манлихер-Каркано“ семействата Кенеди и Конъли щяха да изглеждат огромни като актьорите на екрана на лисбонското лятно кино. Лий обаче щеше да почака още мъничко. Не, той не е самоубиец; той иска да се измъкне сух от водата. Ако стреля прекалено рано, охраната в първата кола от кортежа щеше да забележи къде се намира стрелецът и своевременно щеше да отвърне на огъня. Ето защо Лий щеше да изчака този автомобил да отмине — както и президентската лимузина — и да завият наляво по Елм Стрийт. Не просто снайперист, а убиец от засада, който се прицелва в гърба на жертвите си.

Оставаха ми три минути.

А може би само две и половина.

Щурмувах стълбите между втория и третия етаж, без да обръщам внимание на болката в коляното си, мобилизирайки всичките си сили като маратонец към края на ожесточена надпревара. В каквато всъщност и участвах.

Някъде под нас Бони Рей викаше нещо за „откачалки“ и „Лийла щял да го застреля!“.

Малко преди да достигна площадката на третия етаж, долових как Сейди пръхти подире ми като кон, пришпорван от ездача си да стигне по-бързо до финала. Чувах я как диша тежко, жадна за въздух, и си казах: „Твърде много пушиш, скъпа.“ Коляното ми вече не се обаждаше; вероятно болката беше временно притъпена от мощния прилив на адреналин. Гледах да държа крака си във възможно най-изпънато положение, пренасяйки цялото натоварване върху патерицата.

Завой зад ъгъла. Нагоре към четвъртия етаж. Вече и аз бях почнал да се задъхвам, а и стъпалата ми се струваха някак по-стръмни и по-високи. Като планински склон. Горната част на патерицата ми беше мокра от пот. Главата ми бумтеше; в ушите ми кънтяха приветствените възгласи на неизброимото множество навън. Представих си приближаващия се кортеж — пилотната кола с полицаите начело на процесията, президентската лимузина със съпровождащите я мотоциклети „Харли Дейвидсън“ на даласката полиция, ченгетата със слънчеви очила и пристегнати под брадичката предпазни каски…

Поредният завой зад ъгъла. По някое време патерицата ми се хлъзна на пода и едва успях да я стабилизирам. Поредното стръмно стълбище. Патерицата ми топуркаше глухо по стъпалата. Вече долавях свежия мирис на дървени стърготини от ремонтните дейности на шестия етаж; работниците подменяха с паркет старите дъски. Но не и откъм онази страна на сградата, където се спотайваше Лий. Югоизточната част на зданието беше запазена територия само за него.

Добрах се до площадката на петия етаж и направих последния завой. Устата ми се отваряше като на риба на сухо, жадна за въздух, а ризата ми се беше превърнала в подгизнал от пот парцал, залепнал за пулсиращия ми гръден кош. Парещата пот се стичаше в очите ми и трябваше често да примигвам, за да я отстраня.

Три големи кашона с учебници, върху които пишеше „ПЪТИЩА, ВОДЕЩИ НАВСЯКЪДЕ“, „IV КЛАС“ и „V КЛАС“, преграждаха стъпалата, водещи към шестия етаж. Пренесох тежестта си върху здравия си крак и натиснах с патерицата си единия от тях, за да го отместя встрани. Зад себе си чувах Сейди, която вече беше между четвъртия и петия етаж. Значи се бях оказал прав, когато бях настоял да задържа оръжието, макар че… кой знаеше? Когато разсъждаваш въз основа на собствения си опит, когато знаеш, че ти носиш върховната отговорност да промениш бъдещето — всичко това те кара да действаш и да тичаш по-бързо.

Промъкнах се през пролуката, която си бях направил. За да го сторя, трябваше да преместя за секунда тежестта си върху левия си крак. Той нададе див вик на болка. Изстенах и се вкопчих в парапета, за да не падна. Погледнах часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и осем. Ами ако изоставаше? Тълпата ревеше в екстаз.

— Джейк… за Бога, побързай! — извика подпре ми Сейди от площадката на петия етаж.

Забързах нагоре по стъпалата, делящи ме от шестия етаж. Глъчката на тълпата сякаш утихна, погълната от сюрреалистична мъртвешка тишина. Докато успея да достигна върха на стълбите не чувах нищо друго, освен свистящото си дишане и громолящите удари на доведеното ми до предела на възможностите си сърце.

14.

Шестият етаж на Тексаското книгохранилище представляваше сумрачен четириъгълник, осеян с острови от струпани кашони с учебници. В онази част на помещението, където паркетът бе сменен, лампите светеха — за разлика от ъгъла, в който Лий Харви Осуалд планираше да промени историята след стотина секунди. Прозорците, гледащи към Елм Стрийт, бяха седем; петте в средата бяха по-големи и завършваха с полукръгли стъкла в горната си част, а тези по краищата бяха четвъртити. Около стълбището беше тъмно и само призрачната светлинка, струяща през прозорците, разсейваше полумрака. Благодарение на реещите се във въздуха прашинки слънчевите лъчи изглеждаха толкова плътни, че с нож да ги режеш. Пред прозореца в югоизточния ъгъл обаче бе издигната цяла барикада от кашони. Снайперисткото гнездо се намираше чак в другия край на помещението — в края на диагоналната линия, която го пресичаше от северозапад на югоизток.

Зад импровизираната барикада, насред островче от слънчева светлина, забелязах човек с пушка в ръка. Беше се навел към прозореца и наблюдаваше случващото се навън. Самият прозорец беше отворен. Лек ветрец разрошваше косата и повдигаше яката на ризата му. Той започна да вдига пушката си.

Втурнах се напред, като слаломирах между струпаните кашони, а пръстите ми трескаво се устремиха към трийсет и осемкалибровия револвер в джоба ми.

— Лий! — изкрещях. — Спри, проклет кучи син такъв!

Той се обърна и ме изгледа. Очите му бяха широко отворени, а устата — зейнала от изненада. За момент това беше просто Лий — човекът, който се беше смял, докато играеше с дъщеричката си Джун в банята, който понякога прегръщаше жена си и я целуваше нежно по лицето… После тънките му, малко превзети устни изведнъж се разтеглиха в озъбена гримаса, и щом това се случи, мъжът пред мен се преобрази в нещо чудовищно. Съмнявам се, че ще ми повярвате, но се кълна, че това беше самата истина. Той сякаш престана да бъде човек и се превърна в някакъв демоничен дух; в зловещ призрак, обладал Америка, който щеше да омаломощава волята й и да покварява всички добри начинания от този ден нататък.

Ако му позволях.

Възгласите на тълпата отново се усилиха. Хиляди хора приветстваха президента и викаха с пълно гърло. Чувах ги добре, също както и Лий. Той знаеше какво значи това — сега или никога. Ето защо се обърна към прозореца и опря приклада на карабината в рамото си.

Имах оръжие — същото като онова, което бях използвал, за да убия Франк Дънинг. И не просто „като онова“ — в този конкретен момент това беше същото оръжие. Така ми се стори тогава, така си мисля и сега. Петлето се заплете в подплатата на джоба, но аз дръпнах рязко револвера, долавяйки как платът се разпаря при движението.

Натиснах спусъка. Явно в бързината не бях успял да се прицеля добре, защото куршумът отиде твърде високо и от горната част на рамката на прозореца се разхвърчаха трески. Това обаче бе достатъчно, за да спася живота на Джон Кенеди. Осуалд трепна и се сгърчи при пукота от изстрела и десетграмовият куршум на „Манлихер-Каркано“ също се отклони нагоре, разбивайки прозорец на градското съдилище.

Някъде отдолу се разнесоха викове. Шокът и изненадата на хората бяха напълно разбираеми. Лий отново се обърна към мен; лицето му представляваше уродлива маска на яростта, омразата и злобата. Той вдигна отново пушката си и този път мишената му не беше президентът на Съединените американски щати. Изщрака със затвора — трак-трак — и аз отново стрелях по него. Макар че се намирах на не повече от осем метра от него, пак не успях да го улуча. Зърнах как ризата му се развява от едната му страна, но това бе всичко.

Патерицата ми се удари в купчина кашони. Залитнах наляво, трескаво размахвайки ръката с револвера, за да запазя равновесие, ала нямаше как да се задържа на краката си. За миг в паметта ми изплува денят, в който Сейди буквално беше паднала в обятията ми. Знаех пределно ясно какво ще се случи. Историята не се повтаря, обаче се хармонизира, и онова, което най-често се получава, звучи като дяволска музика. Този път аз бях този, който се спъна и полетя към земята, и точно тук се коренеше съдбовната разлика.

Вече не я чувах да трополи по стълбите… но безпогрешно долових бързите й стъпки.

— Сейди, долу! — извиках, ала думите ми бяха заглушени от гърмежа на Осуалдовата карабина.

Чух как куршумът изсвистява над главата ми. Чух и как Сейди надава вик.

После проехтяха още изстрели, но вече отвън. Президентската лимузина беше набрала скорост и се носеше към тройния подлез с главоломна бързина, а двете двойки вътре се бяха привели надолу и се прегръщаха. Пилотният автомобил с полицаите обаче беше отбил от отсрещната страна на Елм Стрийт, близо до Дийли Плаза. Ченгетата с мотоциклетите пък бяха спрели по средата на улицата. Поне четирийсет-петдесет човека гледаха потресено към книгохранилището и сочеха прозореца на шестия етаж, където ясно се виждаше кльощав мъж със синя риза и пушка.

Чух серия от приглушени удари, напомнящи ми за градушка, изсипваща се върху кални улици. Това бяха куршумите, пропуснали прозореца, които се забиваха в тухлената стена на зданието. По-голямата част обаче достигнаха целта си. Видях как ризата на Лий се разтваря, сякаш под напора на вятър, извиращ от гърдите му — ален вятър, който прогаряше големи дупки в плата. Една над дясното му зърно, друга над гръдната кост, трета точно над пъпа му… Четвъртият куршум разкъса шията му. Осуалд затанцува като кукла насред призрачната, осеяна с прашинки слънчева светлина, ала онази озъбена гримаса така и не изчезна от лицето му. Накрая той не бе човек, уверявам ви; той беше нещо друго. Не зная как да го нарека, но всеки от нас може да се превърне в него, когато слуша най-злите си ангели.

Един от куршумите попадна в лампа, пръсна крушката и отгоре се посипа дъжд от счупени стъкълца. Следващият отнесе горната част от черепа на бъдещия убиец, също както изстрелът на Лий бе направил с главата на Кенеди в света, от който идвах. Той рухна върху барикадата от кашони и те се разпиляха по земята.

Още викове отдолу, далеч по-силни отпреди.

— Прострелян е, видях, че е прострелян! — изкрещя някой.

Врява, трополене, приближаващи се стъпки. Запратих трийсет и осемкалибровия револвер към тялото на Лий. Слава богу, беше ми останал достатъчно здрав разум, за да си дам сметка, че ще бъда жестоко пребит, а може би даже застрелян, от тичащите по стълбите мъже, ако ме откриеха с оръжие в ръка. Понечих да се изправя, но коляното ми изобщо не ме слушаше, нито пък беше в състояние да ме издържи. А може би пък бе за добро. Едва ли можеха да ме забележат от Елм Стрийт, но зърнеха ли ме, със сигурност щяха да открият огън и по мен. Ето защо пропълзях до мястото, където лежеше Сейди, прехвърляйки тежестта си върху ръцете си и влачейки левия си крак подире си като някаква шибана котва.

Предницата на блузката й беше подгизнала от кръв, но въпреки това успях да различа дупката от куршума. Беше точно над извивката на бюста й. Още повече кръв струеше от устата й. Сейди буквално се давеше в нея и не можеше да диша. Подхванах я нежно с ръце и я повдигнах. Очите й така й не се отделиха от моите. Изглеждаха сияйно искрящи сред призрачния полумрак на помещението.

— Джейк — промълви дрезгаво тя.

— Не, скъпа, не говори!

Тя не се подчини… Защо ли не се изненадах?

— Джейк, ами президентът?

— В безопасност е — отвърнах. За последно го бях зърнал, преди лимузината му да се отдалечи към тройния подлез, но поне бях видял с очите си реакцията на Лий по време на единствения му изстрел към улицата и това ми бе напълно достатъчно. Но каквото и да беше станало, пак щях да уверя Сейди, че Кенеди е в безопасност.

Очите й се затвориха, след което тя отново надигна клепачи. Съдейки по тропота по стълбите, приближаващите се хора бяха подминали площадката на петия етаж и вече преодоляваха последните стъпала. На улицата тълпата ревеше екзалтирано.

— Джейк.

— Какво, скъпа?

Тя се усмихна.

— Как танцувахме само!

Когато Бони Рей и останалите пристигнаха, аз седях на земята и я държах в обятията си. Те се юрнаха вкупом покрай мен. Не мога да кажа колко точно бяха. Навярно четирима. Или осем. А може би бяха цяла дузина. Така и не си направих труда да вдигна глава и да ги огледам. Прегръщах Сейди и люлеех главата й в скута си, докато кръвта й напояваше дрехите ми. Мъртва. Моята Сейди беше мъртва! Не бях успял да я спася от челюстите на машината.

Открай време не съм ревльо, ала почти всеки мъж, изгубил любимата жена, би проронил сълзи, не мислите ли? Да, точно така. Но не и аз.

Защото знаех какво трябва да сторя.