Стивън Кинг
22 ноември 1963 (18)

2.

Мерседес Стрийт. Краят на май.

Стоях на верандата на номер 2706 с хазяина, достолепен американец на име Джей Бейкър. Беше нисък и набит, с огромен корем. Току-що бяхме разгледали къщата, която Бейкър ми обясни, че е „близо до автобусната спирка“, сякаш това компенсираше провисналия таван, влажните стени, напуканото казанче на тоалетната и общия вид на разруха.

— Нощен пазач — рекох.

— Така ли? Хубава работа. Имате много време да лентяйствате.

Думите му не изискваха отговор.

— Имате ли съпруга или деца?

— Разведен съм. Те са на изток.

— Плащате ли издръжка на децата?

Повдигнах рамене и той не настоя.

— Е, искате ли жилището, Амбърсън?

— Ами, да — въздъхнах.

Бейкър извади от задния си джоб дебел тефтер за наемите с окъсана кожена подвързия.

— Първи месец, последен месец, депозит за щети.

— Депозит за щети? Шегувате ли се?

Той продължи, сякаш не ме чу:

— Наемът се плаща последния петък на месеца. Ако не го платите целия или закъснеете, се оказвате на улицата с любезното съдействие на полицията на Форт Уърт. Много добре се разбирам с тях.

Бейкър извади овъглен фас от пура от предния си джоб, пъхна надъвкания край в устата си и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си. На верандата беше горещо. Лятото щеше да е дълго и знойно.

Пак въздъхнах. И после — с показно нежелание — извадих портфейла си и започнах да измъквам банкноти от двайсет долара.

— На Бог се уповаваме — подметнах. — Всички други плащат в брой.

Той се засмя и избълва облаци парлив синкав дим.

— Добре го казахте. Ще го запомня. Особено в последния петък на месеца.

Не можех да повярвам, че ще живея в тази дупка и на тази отвратителна улица след хубавата ми къща на юг, където се гордеех с окосената си морава. Почувствах носталгия, макар че все още не бях напуснал Джоди.

— Дайте ми разписка, ако обичате — рекох.

Това поне получих безплатно.

3.

Беше последният учебен ден. Класните стаи и коридорите бяха празни. Вентилаторите на тавана работеха на пълни обороти, въпреки че беше едва осми юни. Семейство Осуалд бяха напуснали Русия и според записките на Ал Темпълтън след пет дни корабът „Маасдам“ щеше да пристигне в Хобокън, където те щяха да слязат по трапа и да стъпят на американска земя.

В учителската стая беше само Дани Лавърти.

— Хей, приятелю, разбрах, че заминаваш за Далас, за да довършиш книгата си.

— Такъв е планът. — Всъщност планът беше Форт Уърт, поне като начало. Започнах да прибирам нещата от отделението си, което беше пълно със съобщения за края на учебната година.

— Ако бях свободен, без жена, три хлапета и ипотека, и аз можеше да се опитам да напиша книга. Знаеш ли, че участвах във войната?

Знаех. Всички знаеха, обикновено десетина минути след като се запознаеха с него.

— Имаш ли достатъчно пари да живееш?

— Ще се оправя.

Имах повече от достатъчно, за да изкарам до април, когато очаквах да приключа работата си с Лий Осуалд. Нямаше да се наложи да пътувам отново до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Отиването там дори веднъж беше невероятно глупаво. Ако исках, можех да си кажа, че случилото се с бунгалото ми във Флорида е резултат от младежка лудория, която бе загрубяла, но, от друга страна, се опитвах да се убедя, че и всичко между Сейди и мен е наред, а вижте какво стана.

Изхвърлих купчина листове от отделението си в кошчето за боклук… и видях малък запечатан плик, който не бях забелязал. Знаех кой използва такива пликове. На листа вътре нямаше поздрав, нито подпис накрая, а само леко (вероятно дори въображаемо) ухание на парфюма й. Съобщението беше кратко.

Благодаря ти, че ми показа колко хубави могат да бъдат нещата. Моля те, не ми казвай сбогом.

Подържах малко бележката и се замислих, а после я пъхнах в задния си джоб и забързах към библиотеката. Не знаех какво смятам да направя или да й кажа, но това нямаше значение, защото библиотеката беше тъмна и столовете бяха сложени върху масите. Натиснах валчестата дръжка, но вратата беше заключена.

4.

Единствените две коли, останали на паркинга за преподаватели, бяха плимутът на Дани Лавърти и моят форд. Гюрукът вече беше дрипав. Съчувствах му. И аз се чувствах като дрипа.

— Господин Амбърсън! Почакайте, господин Амбърсън!

Бяха Майк и Боби Джил, които бързаха към мен по горещия асфалт. Майк носеше малък пакет и ми го подаде.

— С Боби сме ви взели нещо.

— Не трябваше, Майк.

Трогнах се, като видях, че Боби Джил плаче, и останах доволен, че дебелият слой пудра „Макс Фактор“ е изчезнал от лицето й. Тя вече знаеше, че дните на грозния белег са преброени и не се опитваше да го скрие. Боби Джил ме целуна по бузата.

— Много, много ви благодаря, господин Амбърсън. Никога няма да ви забравя. — Тя погледна Майк. — И двамата никога няма да ви забравим.

И може би наистина нямаше да ме забравят. Това беше хубаво, но не компенсираше за заключената и тъмна библиотека. И все пак беше хубаво.

— Отворете го — рече Майк. — Дано да ви хареса. За книгата ви е.

Отворих пакета. Вътре имаше дървена кутия, дълга двайсетина сантиметра, а в нея, сложена в коприна — писалка „Уотърман“ с инициалите Дж. А., гравирани на клипса.

— О, Майк, това е твърде голям подарък.

— Нямаше да е достатъчен дори да беше от чисто злато. Вие променихте живота ни. — Той погледна Боби. — Живота и на двама ни.

— Майк, удоволствието беше мое.

Той ме прегърна, а през 1962 година това не беше евтин жест между мъжете. С радост го прегърнах и аз.

— Ще поддържаме връзка — каза Боби Джил. — Далас не е далеч.

— Добре — отговорих, но нямаше да го направя, а вероятно и те също. Двамата се впускаха в живота и ако имаха късмет, животът им щеше да бъде прекрасен.

Те тръгнаха, но Боби се обърна:

— Жалко, че скъсахте. Никак не ми е приятно.

— И на мен ми е неприятно — отговорих, — но може би така е най-добре.

Отправих се към дома си, за да приготвя пишещата си машина и другите си вещи, които все още бяха малко и щяха да се поберат в един куфар и няколко кашона. На светофар на Мейн Стрийт спрях, отворих кутийката и погледнах писалката. Беше красива и бях трогнат, че ми я бяха подарили. Още по-трогнат бях, че ме бяха изчакали да се сбогуваме. Светна зелено. Затворих кутийката и потеглих. В гърлото ми беше заседнала буца, но очите ми бяха сухи.

5.

Пребиваването ми на Мерседес Стрийт не беше приятно.

Денем беше поносимо. Отекваха викове на деца, всичките с прекалено големи дрехи, предадени от по-големите им братя и сестри; домакини, които се оплакваха до пощенските кутии или въжетата за пране в задния двор; младежи, които караха ръждясали таратайки с шумни ауспуси и радиоприемници, от които гърмеше „Кей-Лайф“. И часовете между два и шест сутрин не бяха лоши. Тогава над улицата падаше някаква поразителна тишина, когато бебетата, страдащи от колики, най-после заспиваха в люлките си (или чекмеджетата на шкафове) и бащите им захъркваха преди поредния ден на почасови надници в цехове, фабрики или отдалечени ферми.

Между четири и шест следобед обаче на улицата настъпваше хаос: майки крещяха на децата си да се прибират и да изпълнят задълженията, и бащи, които се връщаха вкъщи и крещяха на жените си, вероятно защото нямаше на кого други го да крещят. Много от съпругите отвръщаха, доколкото могат. Пияниците започваха да се връщат към осем и ставаше адски шумно към единайсет, когато баровете затваряха или парите свършваха. Тогава чувах тряскане на врати, чупене на стъкло и писъци от болка, когато някой пияница биеше жена си или децата си, или всичките. През спуснатите ми завеси често проблясваха червени светлини, когато пристигнеха ченгетата. Два пъти се разнесоха изстрели, вероятно към небето, а може би не. И в едно ранно утро, когато излязох да взема вестника си, видях жена със засъхнала кръв на лицето. Седеше на тротоара пред четвъртата къща по-нататък от моята и пиеше кутия „Лоу Стар“. Едва се сдържах да не отида при нея да проверя как е, въпреки че знаех колко неразумно би било да се намесвам в живота на този изпаднал работнически квартал. И после тя ме видя, че я гледам, и ми показа среден пръст. Влязох в къщата си.

Нямаше посрещачи и жена на име Мъфи или Бъфи, която да тича на срещите на кварталната благотворителна организация. Имаше само Мерседес Стрийт и много време за размисъл. Време, през което да ми липсват приятелите и Джоди. Време да ми липсва работата, разсейваща ме от мисията, заради която бях дошъл тук. Време да осъзная, че преподаването е означавало много повече за мен, отколкото само да убивам времето. Работата ми беше доставила удоволствие като всяко нещо, което обичаш да правиш и имаш чувството, че има смисъл.

Имах време дори да съжалявам за някога елегантния ми форд кабрио. Освен неработещото радио и хриптящите клапани колата вече трещеше и бълваше облаци дим през ръждясалия ауспух, а предното стъкло беше напукано от камък, който изхвърча от тежко движещ се камион с асфалт. Бях престанал да я мия и сега — за жалост — фордът „Сънлайнър“ се сливаше с другите трошки на Мерседес Стрийт.

Най-вече имах време да мисля за Сейди.

„Разбиваш сърцето й“ — ми каза Ели Докърти, но и моето сърце не се чувстваше много добре. Мисълта да разкажа всичко на Сейди ми хрумна една нощ, докато лежах буден и слушах пиянската свада в съседите. „Ти го направи, не аз, а ти, не аз, да ти го начукам.“ Отхвърлих идеята, но тя се върна отново следващата нощ. Представих си как седя със Сейди до масата в кухнята и пием кафе на яркото следобедно слънце, проникващо през прозореца над умивалника. Говоря спокойно. Казвам й, че истинското ми име е Джак Епинг, че ще се родя след четиринайсет години и че съм дошъл от 2011 година през пролука във времето, която покойният ми приятел Ал Темпълтън наричаше заешка дупка.

Как можех да я убедя в подобно нещо? Като й кажа, че емигрант от Русия, който внезапно е заобичал родината си, скоро ще се премести в отсрещната къща на улицата, на която сега живея, заедно с руската си съпруга и бебето им? Като й кажа, че през есента „Тексасците“ от Далас — още не „Каубоите“, още не отборът на Америка — ще победят „Ойлърс“ от Хюстън с двайсет на седемнайсет? Какво друго знаех за обозримото бъдеще? Не много, защото нямах време да го проуча. Знаех доста за Осуалд, но това беше всичко.

Сейди щеше да ме помисли за луд. Можех да й изпея още десетина песни, които още не са записани, и тя пак щеше да ме помисли за луд. Щеше да ме обвини, че си измислям всичко — в края на краищата, нали съм писател. Ами ако ми повярваше? Исках ли да я завлека в устата на акулата със себе си? Не беше ли достатъчно лошо, че Сейди щеше да се върне в Джоди през август и че ако Джон Клейтън беше ехо на Франк Дънинг, той можеше да дойде да я търси?

— Добре, тогава се махай! — изпищя жена от улицата и кола се отдалечи бързо по посока на Уинскот Роуд. През пролуката между завесите ми за миг проблесна светлина и озари тавана. — Да го духаш!

— Лапни моя, може да се успокоиш! — отвърна мъжки глас.

Такъв беше животът на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.

„Не замесвай Сейди — обади се гласът на разума ми. — Прекалено опасно е. Може би в определен момент тя отново ще стане част от живота ти, дори в Джоди, по не сега.“

Само че за мен вече никога нямаше да има живот в Джоди. Като имах предвид какво знае Елън за миналото ми, преподаването в гимназията беше безнадеждна мечта. А какво друго щях да работя? Да изливам бетон?

Една сутрин включих кафеварката и излязох на верандата да взема вестника. Отворих вратата и видях, че двете задни гуми на форда ми са спукани. Някое откачено хлапе ги беше срязало с нож. И това беше част от живота на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.

6.

В четвъртък, 14 юни, навлякох джинси, синя работна риза и елек, който си бях купил от магазин за дрехи втора употреба на Кемп Бауи Роуд. След това прекарах утрото, крачейки напред-назад из къщата си. Нямах телевизор, но слушах радио. Според новините този месец президентът Кенеди планираше държавно посещение в Мексико. Прогнозата за времето предвиждаше ясно небе и високи температури. Диджеят дрънка глупости известно време и след това пусна „Палисейд Парк“. Крясъците и звуковите ефекти на влакче на ужасите в записа се впиха като нокти на хищник в главата ми.

Накрая не издържах. Щях да подраня, но ми беше все едно. Качих се във форда, който сега имаше две регенерирани гуми с черен кант, за да подхождат на предните с белия кант — и изминах шейсет и няколкото километра до Лав Фийлд в Северозападен Далас. Нямаше краткосрочно, нито дългосрочно паркиране, само паркиране. Струваше седемдесет и пет цента на ден. Нахлупих на главата си старата лятна сламена шапка и извървях осемстотинте метра до сградата на летището. На тротоара стояха две ченгета и пиеха кафе, но вътре нямаше охрана и детектори за метал, през които да минеш. Пътниците само показваха билетите си на човек, който стоеше до вратата, и после вървяха по горещия асфалт до самолетите, собственост на един от пет превозвача — „Американ“, „Делта“, „TWA“, „Фронтиър“ и „Тексас Еъруейз“.

Проверих на черната дъска, монтирана на стената зад гишето на „Делта“. С тебешир там беше написано, че полет 194 ще пристигне навреме. За по-сигурно попитах служителката, а тя ми се усмихна и отговори, че самолетът току-що е излетял от Атланта.

— Но вие ужасно сте подранили.

— Навик — отвърнах. — Вероятно ще подраня и за собственото си погребение.

Жената се засмя и ми пожела приятен ден. Купих си „Тайм“ и влязох в ресторанта, където си поръчах „Салатата на майстор-готвача Облак 9“. Беше огромна и аз бях твърде нервен, за да се храня — не всеки ден се готвиш да видиш човека, който ще промени световната история, но ровех в чинията, докато чаках да пристигне самолетът със семейство Осуалд.

Седях в сепаре с добър изглед към главния вход. Нямаше много хора и погледа ми привлече млада жена в тъмносин пътнически костюм. Косата й беше прибрана в спретнат кок. Държеше по един куфар във всяка ръка. Към нея се приближи чернокож носач. Тя поклати глава и се усмихна, а после удари ръката си в будката на „В помощ на пътниците“, докато минаваше покрай нея. Изпусна куфара, потърка лакътя си, взе багажа си и продължи.

Сейди, която заминаваше за шест седмици в Рино.

Изненадах ли се? Съвсем не. Това пак беше конвергенция. Бях свикнал. Бях ли обзет от непреодолимо желание да изскоча от ресторанта и да я настигна, преди да стане късно? Да, разбира се.

За миг това изглеждаше възможно и необходимо. Щях да й кажа, че съдбата (а не някаква странна хармония в пътуването във времето) ни е събрала на летището. Такива неща имат ефект във филмите, нали? Щях да я помоля да почака, докато и аз си купя билет за Рино, и да й кажа, че щом отидем там, ще й обясня всичко. И след задължителните шест седмици можехме да почерпим съдията, който й е дал развод, и после да го помолим да ни ожени.

Всъщност се надигнах от мястото си, но неволно видях корицата на списание „Тайм“, което си бях купил. Там имаше снимка на Жаклин Кенеди. Усмихната, сияеща, облечена в рокля без ръкави и с остро деколте. Заглавието гласеше: ПЪРВАТА ДАМА ОБЛИЧА ЛЕТЕН ТОАЛЕТ. Когато погледнах снимката, цветът се промени в черно и бяло и изражението й се превърна от щастлива усмивка в безучастен поглед. Сега Жаклин Кенеди стоеше до Линдън Джонсън в „Еър Форс 1“ и вече не беше с хубавата си (и леко секси) лятна рокля, а с опръскан с кръв вълнен костюм. Спомних си, че бях прочел — не в записките на Ал, а другаде, че скоро след смъртта на съпруга на госпожа Кенеди, лейди Бърд Джонсън я прегърнала в коридора на болницата и видяла частица от мозъка на президента върху този костюм.

Застрелян в главата президент. И всички останали, които след това щяха да умрат, застанали зад него на призрачна опашка, продължаваща безкрай.

Седнах и гледах как Сейди носи куфарите си към гишето на авиолинии „Фронтиър“. Куфарите й очевидно бяха тежки, но тя ги носеше енергично. Гърбът й беше изправен и токчетата й потракваха забързано. Служителят провери багажа й и го натовари на количка. Със Сейди обсъдиха нещо. Тя му даде билета, който си беше купила чрез туристическа агенция преди два месеца, и той написа нещо на него. Сейди го взе и се насочи към изхода. Наведох глава, за да не ме види. Когато я вдигнах, тя беше изчезнала.

7.

След четирийсет дълги минути покрай ресторанта минаха мъж, жена и две малки деца — момче и момиче. Момиченцето държеше ръката на баща си и бъбреше. Бащата го погледна, кимна и се усмихна. Бащата беше Робърт Осуалд.

— Полет 194 на „Делта“ пристига от Нюарк и гражданското летище на Атланта — прогърмя по високоговорителя. — Пътниците могат да бъдат посрещнати на вход четири. Полет 194 на „Делта“ пристига.

Съпругата на Робърт — Вада, според записките на Ал — взе на ръце момиченцето и тръгна по-бързо. Нямаше следа от Маргарет.

Взех си от салатата и задъвках, без да усещам някакъв вкус. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Чух рева на приближаващите се мотори и видях белия нос на ДС-8, който спря пред входа. Посрещачите се струпаха около вратата. Сервитьорката ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях.

— Извинете, господине — каза тя със силен тексаски акцент. — Джес ме помоли да ви попитам дали да ви донеса още нещо.

— Не, благодаря.

— Добре.

Първите пътници започнаха да влизат в терминала. Всичките бяха мъже с куфари и скъпи прически. Естествено. Първи слизаха пътниците от първа класа.

— Желаете ли парче прасковен пай? Днес е пресен.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте?

Нахлуха пътниците от втора класа, всичките окичени с чанти и пликове. Някаква жена изписка. Дали беше Вада, която поздравяваше девера си?

— Сигурен съм — отвърнах и взех списанието си.

Сервитьорката разбра намека ми. Разбърквах остатъците от салатата си в оранжева супа от френски сос и наблюдавах. Появиха се мъж и жена с бебе, но детето беше по-голямо, за да е Джун. Пътниците минаха покрай ресторанта, бъбрейки с приятелите и роднините, дошли да ги вземат. Видях млад мъж в униформа, който погали гаджето си по задника. Тя се засмя, плесна го по ръката и се надигна на пръсти да го целуне.

В продължение на пет минути и нещо залата беше почти пълна. И после тълпата започна да оредява. Семейство Осуалд ги нямаше. Обзе ме неистова убеденост, че не са били в самолета. Не само че се бях върнал назад във времето, но и се бях озовал в някаква паралелна вселена. Може би Човека с жълтата карта беше там, за да попречи да се случи такова нещо, но той беше мъртъв и аз бях освободен от него. Лий Осуалд го нямаше? Чудесно, тогава нямаше и мисия. Кенеди щеше да умре в някаква друга версия на Америка, но не в тази. Все още можех да настигна Сейди и да заживеем щастливо.

Мисълта току-що мина през ума ми, когато съзрях мишената си. Робърт и Лий бяха един до друг и разговаряха оживено. Лий размахваше нещо като голямо дипломатическо куфарче или малък сак. Робърт държеше розов куфар със заоблени ръбове, който приличаше на аксесоар от гардероба на куклата Барби. Вада и Марина вървяха след тях. Вада беше взела едната от двете платнени чанти на кръпки, а Марина бе преметнала другата на рамото си. Носеше и Джун, която вече беше на четири месеца, и се мъчеше да върви в крачка с Вада. От двете й страни бяха двете деца на Робърт и Вада, които я гледаха с неприкрито любопитство.

Вада извика нещо на мъжете и те спряха пред ресторанта. Робърт се ухили и взе пътническата чанта на Марина. Изражението на Лий беше… весело? Многозначително? Може би и двете. Ъгълчетата на устата му бяха разтеглени в съвсем лека усмивка. Косата му с неопределен цвят беше сресана гладко. Всъщност изглеждаше безупречен с изгладената си бяла риза, сиво-кафяви панталони и лъснати обувки. Не приличаше на човек, току-що дошъл от другия край на света — нямаше нито една гънка по дрехите, нито следа от леко набола брада. Беше само на двайсет и две години и изглеждаше още по-млад — като ученик в горните класове на гимназията.

Както и Марина, която след месец щеше да е достатъчно голяма, за да си купи алкохол. Беше красива, с облак от тъмна коса и полегати, някак печални сини очи.

Джун беше увита в пелени. Дори вратът й беше увит с нещо и въпреки че не плачеше, лицето й беше зачервено и изпотено. Лий взе бебето. Марина се усмихна благодарно и когато устните й се разтвориха, видях, че единият й зъб липсва. Другите бяха потъмнели, единият беше почти черен. Контрастът с нежната й кожа и прелестните очи беше шокиращ.

Лий се наведе към нея и й каза нещо, което изтри усмивката от лицето й. Тя го погледна предпазливо. Той добави още нещо и я побутна по рамото. Спомних си разказа на Ал и се запитах дали сега Осуалд казва същото на жена си — походи, сука — върви, кучко.

Не. Ядосаха го пелените. Той ги размота и ги хвърли към Марина, която ги улови непохватно, а после се огледа, за да види дали някой ги наблюдава.

Вада се върна и докосна ръката на Лий. Той не й обърна внимание, махна памучния шал от врата на Джун и го хвърли към Марина. Шалът падна на пода. Тя се наведе и го взе, без да каже нищо.

Робърт се присъедини към тях и приятелски потупа брат си по рамото. Залата вече почти се беше изпразнила. Последните пристигнали пътници минаха покрай семейство Осуалд и аз ясно чух какво каза Робърт:

— Остави я на мира. Тя току-що пристигна. Още не знае къде се намира.

— Погледни детето — рече Лий и вдигна Джун, която най-после се разплака. — Увила я е като проклета египетска мумия, защото така правят в родината й. Не знам дали да се смея, или да плача. Старая баба! Стара жена. — Той се обърна към Марина с ревящото бебе в ръце. Тя го погледна уплашено. — Старая баба!

Марина се помъчи да се усмихне като човек, който разбира, че се шегуват с него, но не знае защо. Помислих си за Лени от „За мишките и хората“. И после самонадеяна и крива усмивка озари лицето на Лий. Направи го почти красив. Той целуна нежно жена си, първо по едната, а после по другата страна.

— САЩ! — каза Лий и пак я целуна. — САЩ, Рина! Страната на свободните и домът на лайната!

Усмивката й стана лъчезарна. Лий й заговори на руски и й връчи бебето. Прегърна я през кръста, докато тя утешаваше Джун. Марина се усмихваше, докато напускаха полезрението ми, и премести детето, за да хване съпруга си.

8.

Прибрах се у дома — ако Мерседес Стрийт можеше да се нарече дом — и се опитах да подремна. Не можах и затова лежах в леглото с ръце зад главата, слушах неспокойните звуци на улицата и разговарях наум с Ал Темпълтън. Хванах се, че го правя доста често, когато съм сам. За мъртвец той беше много бъбрив.

— Постъпих глупаво, че дойдох във Форт Уърт — казах му. — Ако се опитам да свържа „бръмбара“ с магнетофона, някой може да ме види. Самият Осуалд може да ме види и това ще промени всичко. Той вече страда от параноя. Написал си го в бележките си. Знаеше, че КГБ и МВД го следят в Минск, и ще се страхува, че тук ще го наблюдават ФБР и ЦРУ. И ФБР наистина ще го наблюдава, поне през част от времето.

— Да, ще трябва да внимаваш — съгласи се Ал. — Няма да е лесно, но аз ти имам доверие, приятелю. Затова те извиках преди всичко.

— Не искам да се приближавам до него. Само като го видях на летището, ме побиха ледени тръпки.

— Знам, но ще трябва. Като човек, прекарал почти целия си живот в готвене, мога да ти кажа, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. И ще бъде грешка да надцениш Осуалд. Той не е супер престъпник. Освен това го разсейват, предимно шантавата му майка. Колко добър може да бъде в нещо, освен да крещи на жена си и да я удря, когато се ядоса и реши, че крясъците не са достатъчни?

— Мисля, че той я обича, Ал. Поне малко, а може би много. Въпреки крясъците.

— Да, и такива като него обикновено пребиват жените си. Виж Франк Дънинг. Просто си свърши работата, приятелю.

— И какво ще чуя, ако успея да свържа „бръмбара“? Магнетофонни записи на кавги? На руски? Много ще ми помогнат, няма що.

— Не е необходимо да записваш семейния му живот. Трябва да разбереш за Джордж де Мореншилд. Да се увериш, че Мореншилд не е замесен в опита за убийство на генерал Уокър. Свършиш ли тази работа, прозорецът на несигурността се затваря. И гледай оптимистично на нещата. Ако Осуалд те хване, че го шпионираш, бъдещите му действия може да се променят в положителна посока и може да не убие Кенеди.

— Наистина ли го вярваш?

— Всъщност не.

— Нито пък аз. Миналото е необратимо и не иска да бъде променяно.

— Хей, приятелю, сега готвиш…

— Да, готвя на газ — чух се да мънкам.

Отворих очи. В края на краищата, бях заспал. През дръпнатите завеси проникваше слаба светлина. Някъде недалеч, на Давънпорт Стрийт във Форт Уърт, братята Осуалд и съпругите им сядаха да вечерят — първото ядене на Лий след завръщането му в старите ловни полета.

Пред моята къща се чу песничка за скачане на въже. Звучеше много познато. Станах, прекосих тъмния хол (обзаведен само с две кресла втора употреба) и отместих завесата един-два сантиметра. Първо сложих завесите. Исках да виждам, без да ме виждат.

Номер 2703 все още беше необитаем и табелката ДАВА СЕ ПОД НАЕМ все още беше окачена на разнебитената веранда, но на моравата две момиченца въртяха въже, а трето скачаше. Разбира се, те не бяха момиченцата, които бях видял на Кошут Стрийт в Дери — тези бяха облечени в закърпени и избелели джинси, а не в спретнати нови къси панталонки, и изглеждаха недорасли и недохранени, но песничката беше същата, само че сега с тексаски акцент.

— Във Франция Чарли Чаплин отиде! Дамите как танцуват да види! Салют на капитана! Салют на кралицата! Дядо ми кара подводницата!

Скачащото момиченце се спъна и падна на тревата пред номер 2703. Другите се хвърлиха върху нея и всичките се затъркаляха на земята. После станаха и забързаха нанякъде.

Гледах ги и си мислех: „Аз ги видях, по те не ме видяха. Това е нещо. Начало. Но, Ал, къде е финалът?“

Де Мореншилд беше ключът за всичко, единственото което ме спираше да не убия Осуалд веднага щом се нанесеше на отсрещната страна на улицата. Джордж де Мореншилд, геолог по петрола, който търгуваше с договори за петрол. Човек, който живееше като плейбой, предимно благодарение на парите на жена си. Като Марина и той беше емигрант от Русия, но за разлика от нея произхождаше от благородническо семейство — всъщност беше граф Де Мореншилд. Мъжът, който щеше да стане единственият приятел на Лий Осуалд през няколкото месеца живот, които оставаха на Осуалд. Човекът, който щеше да изкаже пред Осуалд предположението, че светът ще стане много по-добър без един расист, десен, бивш генерал. Ако Де Мореншилд се окажеше участник в опита на Осуалд да убие Едуин Уокър, мисията ми щеше да се усложни много и тогава щяха да се завъртят всички шантави теории на конспирацията. Ал обаче беше на мнение, че всичко, което руският геолог е направил (или ще направи; както споменах, животът в миналото е объркващ), е да насъска човек, вече обсебен от мания за слава и психически нестабилен.

В бележките си Ал беше написал: Ако Осуалд е бил сам в нощта на 10 април 1963 година, вероятността да има друг стрелец, замесен в убийството на Кенеди седем месеца по-късно, е почти нула.

Отдолу с главни букви той бе добавил окончателната си присъда: ДОСТАТЪЧНО ОСНОВАНИЕ КУЧИЯТ СИН ДА БЪДЕ ПРЕМАХНАТ.

9.

Момиченцата, които не ме видяха, ме накараха да се замисля за „Задният прозорец“, старият трилър с Джими Стюарт. Човек може да види много неща, без да излиза от хола си, особено ако има подходящи уреди.

На другия ден отидох в магазин за спортни стоки и си купих бинокъл „Бауш енд Ломб“, като си напомних, че трябва да внимавам за отражения на слънцето върху лещите. Номер 2703 беше в източната страна на Мерседес Стрийт и реших, че ще бъде безопасно да гледам по всяко време следобед. Пъхнах бинокъла в пролуката между завесите и когато нагласих фокуса, скапаният хол-кухня отсреща стана толкова ярък и детайлен, сякаш бях там.

„Наклонената лампа от Пиза“ все още стоеше на старото бюро, където бяха наредени кухненските прибори, и чакаше някой да я включи и да активира подслушвателното устройство. Нямаше обаче да ми свърши работа, ако не беше свързана с хитрия японски магнетофон, който можеше да записва дванайсет часа на най-бавната си скорост. Бях го изпробвал, като говорех на резервната лампа с „бръмбар“ (което ме накара да се почувствам като герой от комедия на Уди Алън), и макар че записът влачеше, думите бяха разбираеми. Всичко това означаваше, че съм готов да започна.

Ако смея.

10.

На Четвърти юли на Мерседес Стрийт цареше оживление. През почивния ден мъже поливаха морави, които не можеха да бъдат спасени — освен с няколко следобедни и вечерни гръмотевични бури, защото времето беше горещо и сухо, а след това сядаха на градински столове, слушаха бейзбол по радиото и пиеха бира. Орди малчугани хвърляха бомбички по бездомни кучета и няколкото скитащи кокошки. Една от тях беше ударена от бомбичка и експлодира в облак от кръв и пера. Детето, което я беше хвърлило, беше завлечено пищящо в една от къщите по-нататък по улицата от майка, която беше само по гащи и бейзболна шапка. По нестабилната й походка предположих, че е изпила няколко бири. Най-близкото нещо до фойерверки стана след десет часа вечерта, когато някой, вероятно същото хлапе, което бе срязало гумите на форда ми, запали стар студебейкър, изоставен на паркинга на склада „Монтгомъри Уорд“ от седмица и нещо. Пожарната на Форт Уърт дойде да го гаси и всички излязоха да гледат.

Колко патриотично!

Сутринта отидох да видя изгорялото шаси, което тъжно седеше върху мокрите останки от гумите си. Съзрях телефонна кабина близо до товарните платформи на склада и импулсивно се обадих на Ели Докърти, като първо помолих телефонистката да намери номера и да ме свърже. Направих го отчасти защото бях самотен и изпитвах носталгия, но повече защото исках да чуя новини за Сейди.

Ели отговори на второто позвъняване и, изглежда, се зарадва, като чу гласа ми. Това ме накара да се усмихна в задушната и гореща телефонна кабина. Мерседес Стрийт спеше след славния Четвърти юли и долавях мириса на овъглената кола.

— Сейди е добре. Получих две картички и писмо. Работи в „Хара“ като сервитьорка. — Тя понижи тон: — Мисля, че е сервитьорка на коктейли, но училищният съвет няма да го чуе от мен.

Представих си дългите крака на Сейди с къса поличка на сервитьорка на коктейли и как бизнесмените се опитват да зърнат краищата на чорапите й или да надникнат в деколтето й, докато се навежда да сложи питиетата на масата.

— Тя пита за теб — добави Ели и това отново ме накара да се усмихна. — Не исках да й кажа, че си заминал и никой в Джоди няма представа къде си, затова отговорих, че си зает с книгата си и си добре.

От месец и нещо не бях написал нито дума в „Място на убийство“ и двата пъти, когато извадих ръкописа и се опитах да го прочета, ми се стори като написано на пунически език от третия век.

— Радвам се, че Сейди е добре.

— Изискването й за уседналост ще бъде изпълнено в края на месеца, но тя е решила да остане там до края на лятната ваканция. Каза, че бакшишите са много щедри.

— Поиска ли снимка на съпруга й, който скоро ще стане бивш?

— Точно преди да замине. Сейди отговори, че няма. Мислела, че родителите й имат няколко, но отказа да им пише да ги изпратят. Те все още държали на брака й и това щяло да им даде фалшиви надежди. Смятала, че ти си реагирал прекалено емоционално. „Бурно и прекалено емоционално“ беше изразът, който употреби.

Типично за моята Сейди. Само че тя вече не беше моя. Сега беше само: Хей, сервитьорката, донеси ни по още едно… и този път се наведи повечко. Всеки ревнува и в утрото на пети юли аз направо позеленях от ревност.

— Джордж, не се съмнявам, че тя още държи на теб и може би не е късно да изгладите нещата между вас.

Замислих се за Лий Осуалд, който щеше да се опита да убие генерал Едуин Уокър чак след девет месеца.

— Твърде рано е — отвърнах.

— Какво? Не те разбрах.

— Нищо. Приятно ми е да разговарям с теб, Ели, но скоро телефонистката ще поиска още пари, а монетите ми от двайсет и пет цента свършиха.

— Сигурно няма да дойдеш насам за бургер и шейк в ресторантчето, нали? Ако дойдеш, ще поканя и Дийк Симънс. Той ме пита за теб почти всеки ден.

Мисълта да отида отново в Джоди и да видя приятелите си вероятно беше единственото, което можеше да ме развесели в онова утро.

— Абсолютно. Довечера твърде скоро ли е? Да речем в пет?

— Идеално. Ние, провинциалните мишки, вечеряме рано.

— Чудесно. Ще бъда там. Аз черпя.

— Ще делим наполовина.

11.

Ал Стивънс беше назначил момиче, което познавах от часовете по бизнес английски, и останах трогнат, като видях как тя засия, когато видя кой седи до Ели и Дийк.

— Господин Амбърсън! Страхотно е, че ви виждам! Как сте?

— Добре, Дори.

— Поръчайте си повечко храна. Отслабнали сте.

— Вярно — обади се Ели. — Нуждаеш се от грижи.

Мексиканският загар на Дийк беше избледнял и това ми подсказа, че прекарва времето си вкъщи. И беше напълнял. Той стисна силно ръката ми и каза, че се радва да ме види. В този човек нямаше нищо престорено. Нито пък в Ели Докърти. Решението да зарежа този град и да отида на Мерседес Стрийт, където празнуваха Четвърти юли, като взривяваха кокошки, започваше да ми се струва все по-налудничаво, независимо от онова, което знаех за бъдещето. Искрено се надявах Кенеди да си струва жертвите.

Ядохме хамбургери, пържени мазни картофки и ябълков пай със сладолед. Обсъдихме кой какво прави и се посмяхме с Дани Лавърти, който най-после пишеше романа, за който отдавна тръбеше наляво и надясно. Ели каза, че според съпругата на Дани първата глава била озаглавена „Участвам в сбиване“.

Към края на вечерта, докато Дийк тъпчеше лулата си с „Принц Албърт“, Ели взе чантата си от пода под масата и извади голяма книга, която ми подаде над мазните остатъци от храната.

— Осемдесет и девета страница. И я пази от онази грозна локва кетчуп, ако обичаш. Взела съм я назаем и искам да я върна в същото състояние, в което я получих.

Беше годишник, озаглавен „Тигрови опашки“, и от много по-престижно училище от гимназията в Денхолм. „Тигрови опашки“ беше подвързана с кожа вместо с плат, страниците бяха плътни и лъскави и секцията с обявите накрая беше стотина листа. Институцията, която годишникът увековечаваше — или по-скоро възвеличаваше — беше дневното училище „Лонг Ейкър“ в Савана. Прелистих обичайната скучна секция за горните класове и си помислих, че до 1990 година там можеше да има едно-две черни лица. Може би.

— Брей — възкликнах. — Портмонето на Сейди сигурно сериозно е олекнало, откакто е дошла в Джоди оттам.

— Мисля, че е изгаряла от нетърпение да се махне оттам — тихо каза Дийк. — И съм убеден, че е имала причини.

Отгърнах на осемдесет и девета страница. Беше озаглавена ПРЕПОДАВАТЕЛИ ПО ХИМИЯ. Имаше избледняла групова снимка на четирима учители в бели лабораторни престилки, които държаха кипящи мензури — в стил доктор Джекил — и отдолу — четири студийни фотографии. Джон Клейтън изобщо не приличаше на Лий Осуалд, но имаше същото приятно, лесно забравящо се лице и в краищата на устните му имаше същите трапчинки, загатващи усмивка. Призрачно веселие или зле прикрито презрение? По дяволите, може би това беше най-доброто, на което беше способно обсесивно-компулсивното копеле, когато фотографът му бе казал да се усмихне. Единствените отличителни черти бяха вдлъбнатините близо до слепоочията, почти като трапчинките в ъгълчетата на устата му. Снимката не беше цветна, но очите му бяха достатъчно светли, за да ме убедят, че са сини или сиви.

Обърнах се към приятелите си:

— Виждате ли вдлъбнатините на главата му? Естествено образувание ли е това като гърбавия нос или трапчинката на брадичката?

— Не — отговориха всички едновременно, което беше комично.

— Това са белези от форцепс — обясни Дийк. — Получават се, когато на лекарят му писне да чака и измъкне бебето от майката. Обикновено изчезват, но невинаги. Ако косата му не беше оредяла на слепоочията, нямаше да ги видиш.

— Не е ли идвал да разпитва за Сейди? — попитах.

— Не — пак едновременно отвърнаха те и после Елън добави: — Никой не е питал за нея. Освен ти, Джордж. Проклет глупак. — Тя се усмихна така, както хората правят, когато се шегуват, но не съвсем.

Погледнах часовника си и рекох:

— Задържах ви твърде дълго. Ще се връщам.

— Искаш ли да се разходим до футболното игрище, преди да тръгнеш? — предложи Дийк. — Треньорът Борман заръча да те заведа, ако имам възможност. Той вече провежда тренировки, разбира се.

— Поне на хладно вечер — добави Ели и стана. — Да благодарим на Бога за малките дарове. Спомняш ли си как Хейстингс получи топлинен удар преди три години, Дийк? И как отначало помислихме, че е сърдечен пристъп?

— Не мога да си представя защо иска да ме види. Аз насочих един от безценните му нападатели към тъмната страна на вселената. — Понижих тон и дрезгаво прошепнах: — Театралното изкуство!

Дийк се усмихна.

— Да, но спаси друг да не получи червен картон от Алабама. Или поне така си мисли Борман. Защото така му е казал Джим Ладю.

Отначало нямах представа за какво говори Дийк. После си спомних за танците „Сейди Хокинс“ и се ухилих.

— Само ги хванах да си подават бутилка алкохол и я изхвърлих през оградата.

Дийк беше престанал да се усмихва.

— Едно от момчетата е било Винс Ноулс. Знаеш ли, че той е бил пиян, когато са се преобърнали с пикапа?

— Не. — Това обаче не ме изненада. Колите и алкохолът винаги са популярен и понякога смъртоносен коктейл за гимназисти.

— Да. Това и онова, което си казал на момчетата на танците, е накарало Ладю да се закълне, че няма да пие.

— Какво им каза? — попита Ели, която търсеше портмонето си в чантата, но аз бях потънал в спомени за онази нощ и не предложих да платя сметката. „Не прецаквайте бъдещето си“ — това им бях казал. И Джим Ладю с ленивата си усмивка, която сякаш казваше: „Въртя света на малкия си пръст“, го беше взел присърце. Не знам на чий живот повлияваме, нито кога или защо. Не и докато бъдещето не погълне настоящето. Разбираме, когато е твърде късно.

— Не си спомням — отговорих.

Ели отиде да плати.

— Кажи на госпожица Докърти да си отваря очите за мъжа на снимката, Дийк. И ти също. Той може да не дойде и започвам да си мисля, че греша, но може и да дойде. И да е много ядосан.

Дийк обеща, че ще го стори.

12.

За малко да не отида на футболното игрище. Джоди беше особено красив в ранната юлска вечер и ми се прииска да се върна във Форт Уърт, преди да изгубя желание да отида там. Чудя се какво би се променило, ако бях пропуснал онова малко странично пътуване. Може би нищо. Може би много.

Треньорът ръководеше последните две-три игри с хлапетата от специалния отбор, а останалите играчи седяха на пейката. Бяха свалили каските си и по лицата им се стичаше пот.

— Ред, напред, напред! — крещеше Борман. Видя ни с Дийк и вдигна ръка с разперени пръсти — пет минути. След това се върна при малкия и уморен отбор, който все още стоеше на терена. — Още веднъж! Да видим как правите онзи смел скок! Какво ще кажете?

Огледах игрището и видях мъж в крещящо спортно сако. Тичаше покрай страничната линия със слушалки на главата и нещо като купа за салата в ръцете. Очилата му ми напомниха на някого. Отначало не можах да се сетя, но след това го познах. Приличаше малко на Тихия Майк Макеърн. Моят личен господин електронен факир.

— Кой е онзи? — попитах.

Дийк присви очи:

— Мътните ме взели, ако знам.

Треньорът плесна с ръце и каза на хлапетата да отидат под душовете. Приближи се до пейките и ме потупа по гърба.

— Как вървят нещата, Шекспир?

— Много добре — усмихнах се смело.

— Шекспир, ритни тапир. Така казвахме, когато бяхме деца. — Той се разсмя от сърце.

— А ние казвахме: Тренер, тренер, настъпи хайвер.

На лицето му се изписа изненада:

— Сериозно?

— Не, пошегувах се. — Искаше ми се да се бях вслушал в импулсивното си желание и да си бях тръгнал след вечерята. — Как е отборът?

— О, добри момчета са, стараят се, но няма да бъде същото без Джими. Видя ли новия билборд там, където шосе 109 се отделя от магистрала 77?

— Предполагам, че съм свикнал с него твърде много, за да го забележа.

— Погледни го, като минаваш. Привържениците са го направили страхотно. Майката на Джими едва не се разплакала, като го видяла. Разбрах, че ти дължа големи благодарности, че си убедил младежа да зареже пиенето. — Борман махна шапката си с голямото „Т“, мокра от потта на челото му, сложи я пак на главата си и въздъхна тежко. — Вероятно дължа благодарности и на онзи шибан дръвник Винс Ноулс, но най-доброто, което мога да направя, е да го включа в списъка си с молитвите.

Спомних си, че треньорът е баптист от заклетата разновидност. В добавка към списъците с молитви той вероятно вярваше и във всичките щуротии за синовете на Ной.

— Не е необходимо — отвърнах. — Просто си вършех работата.

Той ме погледна язвително.

— Би трябвало да я вършиш, а не да блъскаш чекии над някаква си книга. Извинявай, ако това ти се струва твърде грубо, но така мисля.

— Няма нищо. — И наистина беше така. Харесах го повече, че го каза. В някой друг свят Борман можеше дори да бъде прав. Посочих към отсрещната страна на игрището, където двойникът на Тихия Майк прибираше купата за салата в стоманена кутия. Слушалките още висяха на врата му. — Кой е този, треньоре?

Борман изсумтя:

— Мисля, че името му е Хейл Дъф. Или Кейл. Нов спортен коментатор в Големия. — Той имаше предвид КДАМ, единствената радиостанция в окръг Денхолм, която излъчваше новини за фермерите сутрин, кънтри музика следобед и рокендрол след часовете в училище. Хлапетата харесваха и музиката, и рекламните паузи. Разнасяше се експлозия, след която мъж с глас на стар каубой казваше: „К-ДАМ! Ето, това е голяма работа!“ В Страната на миналото това се смяташе за връх на малко неприлично остроумие.

— Какъв уред носи? — попита Дийк. — Знаеш ли, треньоре?

— Да, знам, и ако си мисли, че ще му позволя да го използва, докато предава мач, значи му хлопа дъската. Смятате ли, че искам радиослушателите да ме чуят как наричам моите момчета шайка проклети женчовци, когато не могат да отблъснат атаките?

Обърнах се към него много бавно.

— За какво говориш?

— Не му повярвах и затова го изпробвах — отвърна Борман и с нарастващо възмущение добави: — Чух Буф Редфорд да казва на един деветокласник, че топките ми са по-големи от мозъка!

— Аха. — Сърдечният ми ритъм се ускори значително.

— Дъф каза, че го измайсторил в гаража си — измърмори треньорът. — Пуснеш ли го до дупка, чуваш как пърди котка на съседната улица. Това са глупости, разбира се, но Редфорд наистина беше на другия край на игрището, когато чух остроумната му забележка.

Спортният коментатор, който изглеждаше на двайсет и четири години, взе стоманената кутия и махна със свободната си ръка. Борман му отвърна и измърмори под носа си:

— Ще го пусна на моето игрище с онова чудо, когато залепя стикер с Кенеди на шибания си додж.

13.

Беше почти тъмно, когато стигнах до кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109, но от изток изгряваше грамадна оранжева луна и видях билборда. Джим Ладю се усмихваше и държеше футболната си каска в едната ръка и топка в другата, а на челото му геройски бе паднала къдрица черна коса. Над него с осеяни със звезди букви пишеше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ДЖИМ ЛАДЮ, НАПАДАТЕЛ НА ЩАТА ЗА 1960 И 1961 ГОДИНА! УСПЕХ В АЛАБАМА! НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВИМ!

А отдолу с червени букви, които сякаш крещяха, беше добавено:

ДЖИМЛА!

14.

Два дни по-късно отидох в „Сателитна електроника“ и изчаках собственика да продаде транзистор с големината на айпод на мляскащо дъвка хлапе. Щом момчето излезе (вече притиснало малката слушалка на радиото до ухото си), Тихия Майк се обърна към мен:

— Охо, старият ми приятел Доу! С какво мога да ви помогна днес? — попита и след това заговорнически зашепна: — Още лампи с подслушвателни устройства?

— Не — отвърнах. — Кажете ми, чували ли сте за нещо, наречено широкообхватен микрофон?

Устните му се разтеглиха в усмивка, която оголи зъбите му.

— Приятелю мой, пак съм на разположение.