Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Втора глава

1.

Направих още една крачка и слязох по второ стъпало. Очите ми продължаваха да настояват, че съм стъпил на пода в склада на „Закусвалнята на Ал“, но сега се бях изправил и главата ми вече не опираше в тавана. Разбира се, това беше невъзможно. Стомахът ми се разбунтува в отговор на обърканите ми възприятия и чувствах как обядът от сандвич с яйчена салата и парче ябълков пай се кани да натисне копчето за катапулта.

Зад гърба ми — но сякаш от разстояние петнайсет метра вместо метър и половина — Ал каза:

— Затвори очи, приятел, така ще ти е по-лесно.

Като ги затворих, сетивният хаос се разсея. Сякаш досега бях кривоглед и в този момент зрението ми се оправи. Или по-скоро все едно си слагах специалните очила за гледане на 3D филм. Придвижих десния си крак и слязох по още едно стъпало. Наистина имаше стълбище; сега, когато зрението ми не участваше, тялото ми го знаеше със сигурност.

— Направи още две крачки и погледни — каза Ал. Звучеше все по-отдалеч. Като че се намираше в другия край на закусвалнята, а не до вратата на склада.

Сложих левия си крак на долното стъпало. После и десния, и не щеш ли, усетих нещо като пукване на балон в главата ми, точно като онова, което чуваме, когато налягането в самолета се промени рязко. Тъмнината зад клепачите ми почервеня и почувствах топлина върху кожата си. Слънчева топлина. Сигурен бях. А онази слаба сярна миризма се беше засилила, придвижила се беше нагоре по обонятелната скала от едва доловима до неприятна. И в това бях сигурен.

Отворих очи.

Вече не се намирах в склада. Не се намирах в „Закусвалнята на Ал“. Макар че в склада нямаше врата към външния свят, бях попаднал отвън. Стоях във вътрешното дворче. Обаче не беше с тухлена настилка и покрай него не се виждаха магазини. Бях стъпил върху ронещ се, мръсен цимент. Няколко грамадни метални съда, препълнени с нещо, покрито с груб кафяв плат с размерите на корабно платно, бяха подредени до чисто бялата стена, където преди се намираше „Вашето кътче в Мейн“.

Обърнах се да погледна към големия сребрист фургон, в който се помещаваше „Закусвалнята на Ал“, но от фургона нямаше и помен.

2.

На негово място се издигаше огромното, сякаш излязло от роман на Дикенс здание на „Уорумбо Милс енд Уийвинг“ и вътре кипеше бурна дейност. Чувах тътена на бояджийските барабани и сушилните, тракането на големите тъкачни станове, някога заемали втория етаж (бях ги виждал на снимка, обкръжени от жени със забрадки и работнически комбинезони, в малката сграда на „Лисбонското историческо общество“ на Мейн Стрийт). Трите високи комина, които се бяха срутили по време на паметната буря през осемдесетте, бълваха сивкавобял дим.

Стоях в подножието на масивна зеленикава сграда, прилична на куб — сушилнята, предположих. Заемаше половината двор и се извисяваше на около шест метра. Бях слязъл по някакво стълбище, но сега стълби не се виждаха. Нямаше път назад. Усетих как в мен се надига паника.

— Джейк? — Гласът на Ал беше много далечен. Сякаш достигаше ушите ми просто заради случаен трик на акустиката, като глас, блуждаещ с километри из дълъг, тесен каньон. — Можеш да се върнеш по същия път. Намери с крака стъпалата.

Вдигнах единия си крак, свалих го и усетих стъпалото. Паниката утихна.

— Хайде. — Съвсем тихичко. Гласът като че ли се захранваше от собственото си ехо. — Поогледай се и се върни.

В началото не помръднах, останах на място, бършейки уста с длан. Чувствах, че очите ми ще изскочат от орбитите си. Кожата ми беше настръхнала. Страхувах се — едва ли не бях ужасѐн — и се учудвах, че успявах да запазя равновесие и да не се паникьосам. Виждах сянката си върху цимента съвсем ясно, като изрязан от черен плат силует. Виждах ръждивите петънца по веригата, отцепваща сушилнята от останалата част на двора. Очите ми пареха от тежката миризма на промишления дим, бълващ от тройния комин. Ако го беше подушил инспектор от Агенцията за опазване на околната среда, на мига би закрил цялата фабрика. Само дето… не ми се вярваше в околността да се навъртат инспектори. Не знаех дали АООС изобщо съществува. Знаех къде съм; Лисбон Фолс, щата Мейн, дълбоко в сърцето на окръг Андроскогин.

Въпросът беше в кое време съм попаднал.

3.

На веригата висеше табела, която не можех да прочета — надписът беше от другата страна. Тръгнах натам, после се обърнах. Затворих очи и запристъпвах напред с миши стъпчици, както ме беше посъветвал Ал. Когато левият ми крак се блъсна в най-долното стъпало от пътя ми обратно към склада на Ал (искрено се надявах в това да съм се блъснал), бръкнах в задния си джоб и извадих сгънат лист хартия: възторжената бележка от директора на гимназията, гласяща „Весело прекарване на лятото и не забравяй работния ден през юли.“ Позачудих се как ли би възприел идеята Джейк Епинг да води шестседмичен курс по литература на пътешествията във времето следващата година. Откъснах ивица хартия от горната част, смачках я и я пуснах върху първото стъпало от невидимото стълбище. Разбира се, падна на земята, но така или иначе отбеляза мястото. Следобедът беше топъл и безветрен и не ми се вярваше да се затрие някъде, но за всеки случай намерих отчупено парче бетон, с което да затисна хартийката. То се приземи върху стъпалото, но в същото време кацна и върху листчето. Просто защото стъпало нямаше. В съзнанието ми проехтя мотив от една стара поппесен: „Първо има планина, после няма планина, после пак се вдига от прахта.“

Ал ми беше заръчал да поогледам наоколо и реших така да постъпя. При положение, че засега не си бях загубил ума, вероятно щях да удържа фронта още малко. Стига да не видех парад на розови слонове или летяща чиния над автокъща „Джон Крафтс“. Опитах да си набия в главата, че всичко това не се случва, няма как да се случи. Философите и психолозите може и да определят едни неща като реални, други — като нереални, но повечето земни хора познават и приемат градежа на заобикалящия ни свят. Това тук наистина се случваше. Ако не друго, поне беше прекалено смрадливо, за да е халюцинация.

Отидох до веригата, която висеше малко над нивото на коленете ми, и се шмугнах под нея. От другата страна на табелата беше написано с черни печатни букви „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН ПО ВРЕМЕ НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИОННАТА ТРЪБА“. Отново погледнах назад, не забелязах никакви признаци на ремонтна дейност в района, заобиколих ъгъла на сушилнята и едва не се препънах в изпружения на слънце мъж. Не че изобщо имаше някакъв шанс да хване тен. Беше облечен в овехтял черен балтон, който се стелеше край него като безформена сянка. И по двата ръкава личаха засъхнали следи от сополи. Тялото, потънало в балтона, изглеждаше като излязло от Освиенцим. Сивата му коса висеше край брадясали бузи. Пияница по учебник.

На главата му се мъдреше мърлява шапка модел „Федора“ като онези във филмите от петдесетте, където всички жени са надарени с пищни балкони, а мъжете мелят ли, мелят с неизменните цигари в ъгълчетата на устните. И наистина от лентата на шапката, подобно на пропуските на някогашните журналисти стърчеше жълта карта. Вероятно някога е била яркожълта, но редовното пипане с изцапани пръсти й беше отнело предишния блясък.

Когато сянката ми попадна в скута му, Човекът с жълтата карта се обърна и ме проучи с мътни очи.

— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, само дето от неговата уста прозвуча като „Къв спати, мамстара?“

Ал не ми беше дал подробни инструкции относно отговорите на подобни въпроси, затова играх на сигурно.

— Не ти влиза в работата, мама му стара.

— Ми майната ти и на теб.

— Добре — казах. — Разбрахме се.

— Кво?

— Приятен ден. — Тръгнах към плъзгащата се врата, която зееше отворена. Вляво отвън се беше появил паркинг, пълен с ретроавтомобили, чието място беше в музея. Повечето бяха доста очукани. Имаше буикове с хромирани декоративни елементи и фордове с издължени предници. „Принадлежат на работниците — помислих си. — Истински работници, които в момента се бъхтят за почасовата си надница.“

— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“ — обади се пияндето. Говореше едновременно предизвикателно и напрегнато. — Та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.

Показах му монетата от петдесет цента. Със самочувствието на актьор, получил една-единствена реплика в пиесата, казах:

— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.

„Тогава му я даваш“ беше ме инструктирал Ал, но не ми се наложи. Човекът с жълтата карта я грабна от ръката ми и я приближи към лицето си. За момент си помислих, че ще я провери със зъби, но той я стисна в ръка и я скри от погледа ми. Зяпна ме отново с почти комично недоверчиво изражение.

— Кой си ти? Откъде се взе?

— Гръм да ме удари, ако знам — отвърнах и пак се запътих към вратата. Очаквах онзи да ме бомбардира с още въпроси, но не се обади повече. Излязох навън.

4.

Най-новата кола на паркинга беше „Плимут Фюри“ от средата или края на петдесетте, по моя преценка. Табелата с регистрационния й номер изглеждаше като невъобразимо антична версия на тази на субаруто ми; по молба на бившата ми съпруга моята беше с розова лентичка в подкрепа на борбата с рака на гърдата. На тази също пишеше „ВАКАНЦИОННИЯ ЩАТ“, но беше оранжева вместо бяла. Както в повечето щати, и в Мейн регистрационните номера вече съдържат букви — този на моето субару е 23383 IY — но на задницата на почти новото бяло-червено фюри пишеше само 90–811. Без букви.

Докоснах капака на багажника. Беше твърд и нагорещен от слънцето. Съвсем истински.

„Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон Стрийт. Оттам нататък, друже, светът е твой.“

Никакви железопътни релси не минаваха пред старата фабрика — не и по мое време — но тук ги имаше. И не бяха просто артефакти от отминала епоха. Бяха излъскани и светеха. Някъде в далечината се чуваше тудуф-тудуф — истински влак. Кога за последно са минавали влакове през Лисбон Фолс? Едва ли след закриването на фабриката и златните години на завода за строителни материали „Ю Ес Джипсъм“ (който местните наричаха „С пълен джоб съм“).

„Само че съм готов да се обзаложа, че именно сега са златните му години — помислих си. — На фабриката също. Защото вече не се намирам във второто десетилетие на двайсет и първи век.“

Вървях, без да осъзнавам, че се движа — като в сън. Бях стигнал до ъгъла на Мейн Стрийт и шосе 196, познато и с името Стария Люистън Роуд. Но сега никой не би го нарекъл стар. А по диагонал от пресечката, на отсрещния ъгъл…

Виждах „Кенебек Фрут Кампъни“, което определено беше твърде грандиозно име за магазин на ръба на фалита — поне според мен — през десетте ми години като преподавател в лисбонската гимназия. Колкото и странно да звучи, беше се задържал на повърхността единствено и само заради „Мокси“, тази меко казано куриозна безалкохолна напитка. Собственикът на „Фрут Кампъни“, дружелюбно старче на име Франк Анисети, се беше изказал веднъж, че населението на света се деляло съвсем естествено (и вероятно по генетичен път) на две групи: малцината богоизбрани любители на „Мокси“… и всички останали. Франк бе лепнал на всички останали етикета „злочестото дегенерирало болшинство“.

По мое време „Кенебек Фрут Кампъни“ представляваше жълто-зелена кутия с незаредена витрина… освен ако котката, която честичко се излежаваше там, не беше за продан. Покривът беше хлътнал от зимните снегове. Предлагаха се предимно рекламни сувенири на „Мокси“: крещящо оранжеви тениски с надпис „ДАЙ МИ МОКСИ!“, крещящо оранжеви шапки, колекционерски календари, тенекиени табелки уж с колекционерска стойност, но най-вероятно произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината клиентите бяха кът, повечето рафтове пустееха… въпреки че човек можеше да се сдобие с шоколадово десертче или с пакет чипс (стига да му допада онзи със сол и оцет). Хладилникът беше зареден само с „Мокси“. Бира не се продаваше.

Всеки юли Лисбон Фолс е домакин на Мейнския „Мокси“ фестивал. Има музикални групи, фойерверки и парад с участието на — ако щете вярвайте — местни миски от конкурси за красота, качени върху платформи на „Мокси“ и облечени в бански с цвета на „Мокси“ — фрапантно оранжево, което направо може да изгори ретината на очите ви. Церемониалмайсторът на парада винаги е предрешен като Доктор Мокси, която дегизировка включва бяло сако, стетоскоп и онези готини огледалца на челото. Преди две години ролята на церемониалмайстор беше поверена на директорката на лисбонската гимназия Стела Лангли и горката едва ли някога ще се отърси от това си мимолетно амплоа.

По време на фестивала „Кенебек Фрут Кампъни“ възкръсва и реализира чудесна печалба главно благодарение на пийнали туристи, запътили се към почивните станции в Западен Мейн. През другите месеци е празна черупка, обитавана от духа на „Мокси“, сиреч миризма, която винаги ми е напомняла — вероятно защото принадлежа към злочестото дегенерирало болшинство — на мустерол, онази смрадлива гадост, с която майка настояваше да маже гърлото и гърдите ми, като настинех.

Онова, което наблюдавах в момента откъм стария Люистън Роуд, беше процъфтяващ бизнес. Окачената над вратата табела („ОСВЕЖЕТЕ СЕ СЪС «СЕВЪН ЪП»“ отгоре, „ДОБРЕ ДОШЛИ В «КЕНЕБЕК ФРУТ КО».“ отдолу) беше така лъсната, че отразяваше слънчевите лъчи. Боята беше прясна, а покривът още не си беше изпатил от суровото време. Влизаха и излизаха хора. На витрината вместо котка…

Портокали! Някога в „Кенебек Фрут Кампъни“ са се продавали истински плодове. Кой би могъл да предположи?

Тръгнах да пресичам улицата, но отстъпих назад, като видях, че към мен се е запъхтял междуградски рейс. На табелката с направлението над разделеното на две предно стъкло пишеше „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Когато автобусът спря при железопътния прелез, ми направи впечатление, че повечето пътници пушат. Атмосферата вътре сигурно е била сходна с тази на Сатурн.

След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на недоизгорял дизел, която добре да се поомеси със смрадта на развалени яйца, бълваща от комините на „Уорумбо“), пресякох улицата, чудейки се какво ли ще стане, ако ме блъсне кола. Просто ще потъна вдън земя ли? Или пък ще се събудя на пода в склада на Ал? Вероятно нито едно от двете. Вероятно ще си умра тук, в едно минало, по което сигурно много хора изпитваха носталгия. Бих си го обяснил единствено с това, че са забравили колко зловонно е миналото или че шикът на петдесетте ги е заслепил.

Един хлапак висеше пред „Фрут Кампъни“ с гръб към дървената обшивка на магазина и небрежно опрян в нея крак. Яката на ризата му беше вдигната, а косата му беше сресана а ла ранния Елвис (позната ми от старите ленти). За разлика от момчетата от моето училище този нямаше козя брадичка, не си беше отгледал даже „суперско“ триъгълниче под долната устна. Досетих се, че в света, на който гостувах в момента (надявах се, че просто му гостувам), биха го изхвърлили от гимназията, ако се появи дори с косъмче по лицето.

Кимнах му. Джеймс Дийн отвърна на поздрава ми и каза:

— Мараба, татенце.

Влязох вътре. Над вратата издрънча звънче. Вместо на прахоляк и позагнило дърво ми замириса на портокали, ябълки, кафе и ароматен тютюн. От дясната ми страна имаше стелаж с комикси с откъснати корици — „Арчи“, „Батман“, „Капитан Марвел“, „Разкази от криптата“. Надрасканото на ръка послание над тази същинска съкровищница, способна да предизвикал гърчове у всеки ибей ентусиаст, беше: „КОМИКС 5 ЦЕНТА ТРИ ЗА 10 ЦЕНТА ДЕВЕТ ЗА ЧЕТВЪРТ ДОЛАР МОЛЯ НЕ ПИПАЙТЕ АКО НЯМА ДА КУПУВАТЕ.“

Отляво стоеше стелаж с вестници. „Ню Йорк Таймс“ не видях, затова пък имаше „Портланд Прес Хералд“ и една останала бройка „Бостън Глоуб“. Първата страница на „Глоуб“ тръбеше: „ДЪЛЕС НАМЕКНА ЗА ЕВЕНТУАЛНИ КОНЦЕСИИ, АКО КОМУНИСТИЧЕСКИ КИТАЙ ПРЕУСТАНОВИ КОНФЛИКТА С ТАЙВАН“. И двата вестника бяха с дата вторник, 9 септември 1958 година.

5.

Взех „Глоуб“, който струваше осем цента, и се запътих към щанд за закуски и напитки с мраморен плот, какъвто не бях виждал досега в магазина. Зад него стоеше Франк Анисети. Познах го на момента, там си бяха даже запазената му марка перки от сива коса над ушите. Само че тази му версия — да я наречем Франк 1.0 — беше стройна и носеше бифокални очила без рамка. Освен това беше и по-висок. Сякаш облечен в чужда кожа, седнах на бара.

Той кимна към вестника.

— Това ли ще бъде или да ти донеса нещо от машината за безалкохолно?

— Нещо студено, само да не е „Мокси“ — чух се да казвам.

Франк 1.0 се усмихна.

— Така и така не го зареждаме, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира?

— Чудесно. — И още как. Гърлото ми беше пресъхнало, а ушите ми изхвърляха пара. Чувствах се все едно имам температура.

— От пет или от десет?

— Моля?

— Бира от пет или десет цента?

— Аха. От десет май.

— Май-май добър избор направи. — Отвори фризера за сладолед и извади заскрежена халба, горе-долу с размерите на кана за лимонада. Напълни я от едното кранче на машината и ноздрите ми се изпълниха с богат и силен аромат. Обра пяната с дръжката на дървена лъжица и доля чашата, после я остави на плота. — Заповядай. Заедно с вестника — осемнайсет цента. Плюс един цент бакшиш.

Подадох му един от старинните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна ресто.

Отпих през гъстата пяна и направо останах удивен. Беше… божествено. Вкусовите ми рецептори изпаднаха във възторг. Просто не знам как да го опиша другояче. Този отишъл си преди половин век свят миришеше невъобразимо зле, но вкусът му беше несравним.

— Прекрасна е — похвалих го.

— Тъй ми. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а?

— Не.

— Другощатец?

— Уисконсин — отговорих. Което не беше лъжа; до единайсетгодишна възраст със семейството ми живеехме в Милуоки, после баща ми си намери работа като преподавател по английски в Университета на Южен Мейн. Оттогава насам кръстосвам целия щат.

— Е, избрал си правилния момент да ни посетиш — отбеляза Анисети. — През повечето летни месеци е доста безлюдно и цените падат. Да вземем твоето питие. След Деня на труда десетцентовата бира струва само десетаче.

Звънчето над вратата издрънча; дъските на пода откликнаха с приветливо скърцане. Последният път, когато се престраших да вляза в „Кенебек Фрут Кампъни“ с надеждата да си купя таблетки против киселини (оказа се празна надежда), дъските ме бяха приветствали със стенание.

Около седемнайсетгодишно момче се шмугна зад тезгяха. Тъмната му коса беше късо подстригана, прическата леко биеше на канадска ливада. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, не можеше да се отрече и ме наведе на мисълта, че това вече е моят Франк Анисети. Мъжът, който обра гъстата пяна на безалкохолната ми бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме удостои с поглед; за него бях просто поредният клиент.

— Тайтъс е качил камиона на подемника — осведоми баща си. — Вика, че ще е готов до пет.

— Браво на него — отвърна Анисети старши и запали цигара. Едва сега забелязах, че по мраморния плот бяха подредени малки керамични пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“ Той пак се обърна към мен: — Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Заведението черпи. Обичаме да глезим туристите, особено когато са позакъснели.

— Благодаря, и така е добре — отговорих съвсем искрено. Ако се бях подсладил още малко, главата ми направо щеше да се пръсне. А и беше силничко — все едно да пиеш газирано еспресо.

Но сладостта на питието в заскрежената халба не можеше да се мери с тази на благата усмивка, която ми хвърли хлапакът — в нея нямаше и следа от пренебрежителната насмешка в поздрава на зализания Елвис отвън.

— В училище четохме един разказ — заговори ме той, — в който местните изяждаха туристите, ако цъфнат след края на сезона.

— Франки, така ли се говори на гост? — възмути се господин Анисети. По лицето му играеше усмивка.

— Няма проблем — уверих го. — И аз самият съм преподавал този разказ. На Шърли Джаксън, нали? „Летовниците“.

— Точно той — съгласи се Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса.

Пак пийнах от безалкохолната бира и като оставих халбата (чието масивно стъкло направи приятно за ухото дрън при допира с мраморния плот), не се изненадах особено, че почти я бях изпил. „Като нищо ще се пристрастя към тази амброзия — помислих си. — Може да сложи «Мокси» в малкия си джоб.“

Възрастният Анисети издиша струя дим към тавана, където вентилатор с големи перки го пое и разпиля из боядисания в небесносиньо гредоред.

— Някъде в Уисконсин ли си учител, господин?…

— Епинг — представих се аз. Твърде стъписан бях, за да ми хрумне да дам фалшиво име. — Да. Но сега съм в седма година.

— Това означава, че една година е в отпуск — обади се Франк.

— Знам какво означава — каза Анисети. Опита се да прозвучи ядосано, но не му се получи. Реших, че тези двамата са ми също толкова приятни, колкото и безалкохолната бира. Симпатичен ми беше и темпераментният хулиган отвън, най-вече защото дори не подозираше, че се е превърнал в клише. Тук жребият вече беше хвърлен и с него идваше чувството на сигурност. Вероятно измамно, все пак този свят криеше също толкова опасности, колкото и всеки друг, но бях посветен в нещо, което досега смятах, че беше достояние единствено на Всевишния: знаех, че лъчезарното момче, прочело разказа на Шърли Джаксън (макар и без да го „схване“), ще преживее настоящия ден и още петдесет години след него. Нямаше да умре в автомобилна катастрофа, да получи инфаркт или да хване рак на белите дробове от цигарения дим на баща си. Франк Анисети го чакаше зелена вълна.

Погледнах часовника на стената („ЗАПОЧНЕТЕ ДЕНЯ СИ С УСМИВКА — приканваше циферблатът. — ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“). Показваше 12:22. Времето не ме притискаше, но се направих на изненадан. Допих бирата и скочих на крака.

— Бързам за среща с приятели в Касъл Рок.

— По-кротко по шосе 117 — посъветва ме Анисети. — Опасно е движението там. — По-провлачен мейнски акцент не бях чувал от години. После се сетих, че това си беше абсолютната истина, и едва се сдържах да не се разхиля.

— Ще внимавам — отговорих. — Благодаря. Ей, момче. Да ти кажа нещо за оня разказ на Шърли Джаксън.

— Какво, сър? — „Сър“, колко ретро. И то изречено без капка сарказъм. Бях на път да се убедя, че 1958 е била прекрасна година. Като се изключат смрадта от фабриката и цигареният дим.

— Няма какво да схващаш.

— Странно. Друго разправя господин Марчант.

— С цялото ми уважение към господин Марчант, можеш да му предадеш думите на Джейк Епинг, че понякога пурата си е просто пура, а разказът е просто разказ.

Той се разсмя.

— Ще му предам! Утре сутрин през третото междучасие!

— Хубаво. — Кимнах на бащата, потискайки желанието си да му кажа, че благодарение на „Мокси“ (с който не зарежда… все още) магазинчето му щеше да просъществува на ъгъла на Мейн Стрийт и Стария Люистън Роуд дълго след като той си отиде. — Благодаря за джинджифиловата бира.

— Пак заповядай, синко. Мисля да намаля цената на голямата.

— На десетаче.

Той се ухили. Същата усмивка като на синчето — широка и искрена.

— Стопли ти реотанът.

Звънчето издрънча. Влязоха три жени. Естествено не носеха панталони; бяха облечени в рокли, които стигаха почти до глезените им. Носеха даже шапки! Две от тях бяха с малки розички от бял воал. Разровиха в отворените щайги с плодове в търсене на съвършени екземпляри. Тъкмо бях тръгнал да си ходя, но ми хрумна нещо и се обърнах.

— Случайно да знаете какво е зелена фасада?

Баща и син се спогледаха и ме подсетиха за един стар виц. Турист от Чикаго с гъзарска спортна кола попаднал в дълбоката провинция и спрял до селска къща. Старият фермер си седи на верандата и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от прозореца на ягуара и пита: „Хей, старче, можеш ли да ме упътиш до Ийст Макиас?“ Фермерът си дръпва замислен от лулата и казва: „И сантиметър не помръдвай.“

— Май вярно сте другощатец, а? — попита Франк. Акцентът му не беше чак толкова изразен, колкото на баща му. „Сигурно гледа повечко телевизия — помислих си. — Телевизията е най-успешният унищожител на регионалния акцент.“

— Така си е — потвърдих.

— Странно, чини ми се, че улавям лек янки диалект.

— Юпър[1] е — поправих го. — Сещате ли се, от горната част на полуострова? — Само дето — опа! — въпросният полуостров беше Мичиган, не Уисконсин.

Но май никой от двамата не ме хвана в лъжа. Даже Франк младши се обърна и започна да мие съдовете. На ръка, разбира се.

— „Зелената фасада“ е магазинът за алкохол — просвети ме Анисети. — Отсреща е, ако си решил да смажеш гърлото.

— Твоята бира ми свърши работа — отговорих. — Просто ми беше интересно. Всичко хубаво.

— И на теб, приятел. Ела да ни навестиш пак някой път.

Подминах триото окачествителки на плодове с поздрав:

— Дами. — Дощя ми се да имах шапка, която да накривя. Мека широкопола шапка.

Като онези от старите филми.

6.

Темпераментният хулиган беше напуснал поста си. За части от секундата ми мина мисълта да се поразходя по Мейн Стрийт и да видя какво друго се е променило. Но нямаше смисъл да насилвам късмета си. Ами ако някой започнеше да ме разпитва какви са тези странни дрехи? Предполагах, че спортното ми сако и памучните панталони изглеждат що-годе нормално, но нямаше как да съм сигурен. А и косата ми стигаше чак до яката. По мое време подобна прическа беше напълно приемлива за гимназиален учител — дори консервативна — но като нищо би привлякла погледите в десетилетие, когато бръсненето на тила се смяташе за традиционна част от бръснарските услуги, а бакенбардите бяха резервирани за рокабили симпатяги, като онзи, дето ме беше нарекъл „татенце“. Разбира се, можех да кажа, че съм турист, че модата в Уисконсин е мъжете да пускат по-дълга коса, но прическата и дрехите — чувството, че си като извънземно в несполучлива човешка дегизировка — бяха само част от проблема. Основното беше, че бях поразен. Разумът ми си беше на място — смятам, че сравнително добре приспособеното човешко съзнание може да понесе доста странни неща, преди напълно да се предаде — но стресът си казваше думата. Не спирах да мисля за трите дами с дълги рокли и шапки, които несъмнено биха изпаднали в ужас дори презрамката на сутиена им да се покаже. И за вкуса на безалкохолната бира. Божествен!

От другата страна на улицата се виждаше скромната витрина на магазин с релефна табела „МАГАЗИН ЗА АЛКОХОЛ ЩАТА МЕЙН“. Фасадата му беше светлозелена. Вътре идентифицирах новия си познайник от сушилнята. Дългият му черен балтон висеше от раменете му като на закачалка; беше свалил шапката и с щръкналата си коса приличаше на анимационен герой, който току-що е пъхнал Пръст А в Електрически контакт Б. Размахваше ръце пред продавача и в едната жълтееше скъпоценната му карта. Можех да се обзаложа, че монетата на Ал Темпълтън се намираше в другата. Продавачът, с къса бяла престилка, подобна на парадната премяна на Доктор Мокси, не изглеждаше особено заинтересован.

Стигнах до ъгъла, поизчаках няколко коли да минат и отново пресякох от страната на „Уорумбо“ и Стария Люистън Роуд. Двама мъже бутаха ръчна количка с бали плат през вътрешния двор, пушеха цигари и се смееха. Чудех се дали изобщо съзнават какво причинява на вътрешностите им комбинацията от цигарен и промишлен дим, но предположих, че нямат представа. Вероятно така беше по-добре, въпреки че въпросът подхождаше повече на преподавател по философия, отколкото на тип, който си изкарва хляба, запознавайки тийнейджъри с мъдростите на Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън.

Като влязоха във фабриката, вкарвайки количката между ръждивите метални челюсти на високата порта, се върнах до веригата с табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“. Помислих си, че не бива да препускам и да зяпам наоколо — по никакъв начин да не привличам внимание — но беше трудно. Вече наближавах мястото, откъдето бях дошъл, и изгарях от желание да го стигна по-бързо. Устата ми беше пресъхнала и голямата бира тежеше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ако хартийката я нямаше? Или пък тя си беше на мястото, но не и стълбите?

„Спокойно — казах си. — Спокойно.“ Не устоях и хвърлих последен поглед зад гърба си, преди да се пъхна под веригата. Дворът беше пуст. Дочувах тихото дизелово туф-пуф накъде в далечината, като неясен звук от страната на сънищата. То извика в съзнанието ми куплет от друга песен: „Този влак отива си и пее железопътен блус.“

Тръгнах покрай зелената стена на сушилнята, а сърцето ми биеше бясно и се канеше да изскочи през гърлото ми. Късчето хартия с парче бетон отгоре си беше там; дотук добре. Подритнах го лекичко с мисълта „Моля ти се, Господи, нека стане, моля те, нека се върна.“

Носът на обувката ми бутна парчето бетон — видях го как се запремята — но и се спря в невидимото стъпало. Тези две случки се изключваха взаимно и въпреки това се състояха. Пак се огледах наоколо, макар да знаех, че няма как да ме видят от двора в тази тясна уличка, освен ако не минат точно пред нея от единия или другия й край. Минувачи нямаше.

Качих се на едното стъпало. Кракът ми го усещаше, а очите ми настояваха, че още си стоя върху напуканата настилка на вътрешния двор. Безалкохолната бира пак се разбунтува в стомаха ми. Затворих очи и ми поолекна. Стъпих на второто, а после и на третото стъпало. Бяха доста ниски. С четвъртото лятната горещина напусна тила ми и тъмнината зад клепачите ми се сгъсти. Опитах да изкача петото стъпало, но такова нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на кухненския склад. Някой ме хвана за ръката и едва сподавих писъка си.

— Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Върна се.

7.

Предложи ми чаша кафе, но аз отказах. Бирата в стомаха ми още се пенеше. Наля за себе си и отидохме в кабинката, откъдето беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът, мобилният телефон и парите ми бяха струпани по средата на масата. Ал седна, като изстена от болка и облекчение. Като че ли се беше посъвзел.

— Та — подкани ме. — Отиде и се върна. Какво ти е мнението?

— Ал, не знам какво ми е мнението. Разтърсен съм. Случайно ли го откри?

— Напълно. По-малко от месец след като се установих тук. Сигурно още не бях отърсил праха от Пайн Стрийт от подметките си. Първия път направо се търкулнах по стълбите като Алиса в заешката дупка. Реших, че съм откачил.

Разбирах го. Аз поне малко бях подготвен. Но дали изобщо е възможно човек да бъде достатъчно подготвен за пътешествие назад във времето?

— Колко време ме нямаше?

— Две минути. Нали ти казах, винаги са две минути. Колкото и време да стоиш там. — Той се изкашля, изхрачи се в нова купчинка салфетки и ги пъхна в джоба си. — И когато слизаш по стълбите, винаги е 11:58 сутринта на 9 септември 1958 година. Всяко следващо пътешествие е точно като първото. Докъде стигна?

— До „Кенебек Фрут“. Пих безалкохолна бира. Беше невероятна.

— Така си е, всичко е по-вкусно там. Сигурно защото има по-малко консерванти.

— Нали се сещаш за Франк Анисети? Срещнах го като седемнайсетгодишно хлапе.

Честно казано, очаквах Ал да се изсмее, но той го прие съвсем нормално.

— Разбира се. И аз съм се срещал с Франк много пъти. Но той винаги ме вижда за пръв път — в онова време де. За Франк всяка наша среща е първа. Влиза в магазина, нали? Връща се от „Шеврон“. „Тайтъс е качил камиона на подемника — казва на баща си. — Вика, че ще е готов до пет.“ Чувал съм я тази реплика поне петдесет пъти. Не че винаги посещавам „Фрут“, като се върна, но там все е същото. После влизат жените и започват да си избират плодове. Госпожа Саймъндс и приятелките й. Като да гледаш един и същи филм отново и отново.

— Всяка среща е първа — повторих думите му бавно, с паузи помежду им, опитвайки се да намеря смисъла им.

— Точно така.

— И всеки човек, когото срещаш, вижда теб за пръв път, колкото и пъти да сте се срещали преди това.

— Точно така.

— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те дори няма да разберат.

— Пак позна. А може и да промениш нещо — да си поръчаш бананов шейк вместо бира например — и така останалата част от разговора ще протече другояче. Единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, а неговият мозък е ферментирал от пиене и не може да загрее какво се случва. Ако изобщо съм прав, че е надушил нещо. Ако е надушил, то е защото по една случайност се намира близо до заешката дупка. Или каквото там е. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…

Ал се разкашля и не успя да довърши. Да го гледам превит на две, как се държи от едната страна и се мъчи да прикрие болката — как тя го раздира — беше болезнено. „Не може да продължава така — помислих си. — Сигурно след по-малко от седмица ще е в болницата, а може би и след броени дни.“ Нали точно затова ми се беше обадил? Защото трябваше да сподели тази удивителна тайна с някого, преди ракът да му затвори устата завинаги?

— Мислех, че ще мога да ти дам цялата информация този следобед, но май няма да успея — каза ми, когато пристъпът премина. — Трябва да се връщам вкъщи, да си пия илачите и да полегна. Цял живот не съм взимал нищо по-силно от аспирин и това лайно оксиконтин ми вижда сметката. Ще поспя към шест часа и после ще се чувствам по-добре за известно време. Ще ми дойдат малко сили. Можеш ли да наминеш у дома към девет и половина?

— Мога, но не знам къде живееш — отговорих.

— В една къщурка на Вайнинг Стрийт. Номер деветнайсет. Оглеждай се за керамичен гном до верандата. Лесно ще го намериш. Размахва знаме.

— За какво имаме да си говорим, Ал? Искам да кажа… нали ми показа. Вече ти вярвам. — Истина беше… но колко време щях да запазя тази вяра? Кратката ми визита в 1958 вече бе започнала да избледнява като сън. След още няколко часа (или дена) вероятно щях да успея да си внуша, че наистина съм сънувал всичко.

— Имаме много за какво да си говорим, друже. Ще дойдеш ли или не? — Не излезе пак с номера за предсмъртното желание на един пътник, но го прочетох в очите му.

— Добре. Искаш ли да те закарам до дома?

Очите му блеснаха.

— Пикапът ми е отпред и живея само на пет пресечки оттук. И сам мога да се откарам.

— Разбира се, че можеш. — Надявах се да съм прозвучал убедително, макар да не бях убеден. Изправих се и започнах да си натъпквам притежанията в джобовете. Ръката ми се натъкна на пачката от Ал и я извадих. Сега вече разбирах как е настъпила промяната в петдоларовата банкнота. Вероятно и останалите я бяха претърпели.

Понечих да му я върна, но той поклати глава.

— Не, задръж ги, имам купища.

Въпреки това оставих пачката на масата.

— Ако всяко следващо посещение е първо, как така задържаш парите, които си връщаш? Защо не изчезват, като отидеш пак?

— Представа нямам, друже. Нали ти казах, много неща не мога да проумея. Има си правила и няколко от тях съм ги разбрал, но не и всичките. — Лицето му се озари от вяла, но истинска иронична усмивка. — Ти си донесе бирата, нали така? Още ти тежи в стомаха, прав ли съм?

В интерес на истината прав беше.

— Ами ето ти. Ще се видим довечера, Джейк. Ще съм поотпочинал и ще разнищим тази история.

— Един последен въпрос.

Той направи жест с ръка — давай. Забелязах, че ноктите му, винаги безупречно чисти, сега бяха пожълтели и нацепени. Поредният лош знак. Не толкова красноречив като стопяването на петнайсет килограма, но неминуемо лош. Баща ми винаги казваше, че можеш да си направиш много изводи за нечие здраве само като погледнеш ноктите му.

— Прочутият тлъст бургер.

— Какво за него? — Но ъгълчетата на устата му вече се извиваха от игрива усмивка.

— Можеш да си позволиш да продаваш на безценица, защото купуваш евтини стоки, нали?

— Млян говежди врат от „Ред енд Уайт“ — отговори ми той. — Долар и малко за кило. Ходя всяка седмица. Е, поне преди да ме връхлети тая гадост. Пазарувам от месарницата на господин Уорън. Ако му поискам пет килограма мляно говеждо, той казва: „Ей сегинка“. Ако поискам шест или седем, вика: „Ще трябва да почакаш минутка, та да ти смеля прясно месце. Семейна сбирка, а?“

— Всеки път едно и също.

— Да.

— Защото всеки път е за пръв път.

— Точно така. Като се замислиш, напомня на притчата за хляба и рибите. Купувам все същото мляно месо седмица след седмица. Нахранил съм с него стотици или хиляди хора, колкото и да разправят небивалици за котешка кайма, и запасите винаги се подновяват.

— Купуваш едно и също месо отново и отново. — Опитвах се да си го внуша.

— Същото месо, по същото време, от същия месар. Който винаги казва едно и също, освен ако аз не кажа нещо различно. Признавам си, че ми е минавало през ума да отида и да му изтърся: „Как е хавата, господин Уорън, плешиво, сбръчкано копеле такова? Да си го слагал на някое топло пилешко дупе в последно време?“ Другият път няма да си го спомня. Но така и не го направих. Защото е свестен човек. Повечето хора, с които съм си имал работа през онова време, са свестни.

Стори ми се малко тъжен.

— Не разбирам как така купуваш месото от там… сервираш го тук… после пак го купуваш.

— Добре дошъл в клуба, друже. Достатъчно ми е, че още си тук — като нищо можеше да си ми теглил майната. Ако става за въпрос, изобщо не беше длъжен да отговаряш на обаждането ми в училище.

Искаше ми се да не бях, но не му го казах. Вероятно нямаше нужда. Все пак беше болен, не сляп.

— Ела вкъщи довечера. Ще ти кажа каквото съм си наумил, пък после си свободен да правиш каквото сметнеш за добре. Но ще трябва да решаваш бързо, защото времето не чака. Има някаква ирония, не мислиш ли? Като се има предвид къде водят невидимите стъпала в склада ми?

Още по-бавно процедих:

— Всяко… следващо… посещение… е… първо.

Той пак се усмихна.

— Май това си го изяснихме. Значи до довечера? Вайнинг Стрийт номер деветнайсет. Търси гнома със знамето.

8.

Тръгнах си от „Закусвалнята на Ал“ в три и половина. Шестте часа до девет и половина не бяха чак толкова странни като гостуването в Лисбон Фолс отпреди петдесет и три години. Времето като че ли хем се влачеше, хем летеше. Върнах се в къщата в Сабатъс, която още изплащах (когато бракът ни отиде по дяволите, с Кристи продадохме онази във Фолс и си разделихме парите). Реших да подремна, но естествено не можах да мигна. След двайсетминутно излежаване с тяло, изопнато като ръжен, и вперен в тавана поглед, отидох до тоалетната да пусна една вода. Докато гледах как урината ми се стича в тоалетната чиния, си мислех: „Преработена безалкохолна бира от 1958 година!“ Но в същото време си повтарях, че всичко това са врели-некипели, че Ал ме е хипнотизирал някак.

За тази уклончивост ви говорех.

Опитах да прочета и последните есета и не се изненадах, че работата ми не спореше. Как да впрегна всепомитащия червен молив на господин Епинг? Как да отправя градивна критика? Изключено. Та аз дори не успявах да свържа думите в изречение. Затова пуснах телевизора (отчитайки факта, че за разлика от телевизорите през петдесетте този не е с кинескоп) и пошарих из каналите известно време. По Ти Ем Си попаднах на стар филм със заглавие „Момичето от пистата“. Зазяпах се по ретроавтомобилите и непълнолетните бунтари толкова съсредоточено, че скоро си докарах главоболие и изключих телевизора. Задуших си зеленчуци, но дори не ги вкусих, колкото и да бях гладен. Седях вдървен, забол поглед в чинията, и премислях как Ал Темпълтън сервира хамбургери с едни и същи пет-шест кила кайма отново и отново, година след година. Наистина имаше нещо общо с чудото на размножилите се хлябове и риби и какво от това, че даваше почва на слухове за мяубургери и баубургери заради нищожните цени? Като се има предвид колко плащаше за месото, вероятно е прибирал стабилна печалба за всеки продаден „Тлъст бургер“.

Като осъзнах, че крача безцелно из кухнята — неспособен да заспя, неспособен да чета, да гледам телевизия, да изям сготвените с желание зеленчуци — се метнах в колата и потеглих към града. Беше станало седем без петнайсет и имаше много свободни места за паркиране по Мейн Стрийт. Спрях от отсрещната страна на „Кенебек Фрут“ и останах зад волана, загледан в олющената реликва, някога процъфтяващ бизнес в малкото градче. След края на работния ден магазинчето сякаш чакаше бригадата за събаряне. Единственият белег за човешко присъствие бяха няколкото реклами на „Мокси“ („ПИЙТЕ «МОКСИ», ЗА ДА СТЕ ЗДРАВИ!“ пишеше на най-голямата) и дори те бяха толкова старомодни, че вероятно събираха прах от години.

Сянката на „Кенебек Фрут“ се протягаше през улицата, сякаш искаше да докосне колата ми. От дясната страна, на мястото на някогашния магазин за алкохол, сега се издигаше спретната тухлена сграда, в която се помещаваше клон на Ки Банк. На кого му беше притрябвала „Зелена фасада“, когато спокойно можеш да отскочиш до най-близкия хранителен магазин и да си тръгнеш с бутилка „Джак Даниълс“ или кафеено бренди? И то не в глупава хартиена торба; в нашето съвремие използваме найлонови, синко. Издържат хиляди години. А както сме подхванали темата за бакалиите, никога досега не бях чувал за „Ред енд Уайт“. Всички в Лисбон Фолс пазаруваха от Ай Джи Ей, удобно разположен на шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, в която в момента се помещаваха магазин за тениски и студио за татуировки.

И въпреки всичко, чувствах миналото съвсем наблизо — може би заради златистия оттенък на гаснещата лятна светлина, която винаги ми се беше струвала някак свръхестествена. Имах чувството, че 1958 година още си е тук, но е скрита под тънката покривка на изминалите години. И ако всичко от този следобед не се беше случило само във въображението ми, истината не беше далеч.

„Иска от мен да направя нещо. Нещо, с което би се заел собственоръчно, ако не беше ракът. Каза, че се е върнал назад във времето, и е останал там четири години (поне по мой спомен), но явно четири години не са били достатъчни.“

Бях ли готов отново да сляза по онези стълби и да остана там повече от четири години? Един вид да се заселя там? Да се завърна в моето време две минути по-късно… само че като мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте? Не можех да си го представя, но пък не можех да си представя и на какво толкова важно беше попаднал Ал. Знаех само, че четири, шест или осем години от живота ми бяха твърде много дори за предсмъртно желание.

Все още имаше два часа до срещата ми с Ал. Реших да се прибера вкъщи, да си сготвя още нещо и този път да се насиля да го изям. След това възнамерявах пак да се захвана с есетата. Може и да бях един от малцината пътешественици във времето — ако става за въпрос, двамата с Ал може и да бяхме единствените в цялата световна история — но учениците ми чакаха крайните си оценки.

Не бях включил радиото, докато пътувах към града, но сега го пуснах. Също като моя телевизор и то получаваше програмите чрез сателити, кръжащи около Земята на разстояние от трийсет и пет хиляди километра — идея, която тийнейджърът от онова време Франк Анисети би посрещнал с ококорени от удивление (но не и пълно недоверие) очи. Хванах „Музиката на шейсетте“ по Радио 6, където „Дани енд дъ Джуниърс“ забиваха „Рокендролът е безсмъртен“ — три или четири енергични, съзвучни гласа, пеещи с динамичния акомпанимент на пиано. Последва ги „Люсил“, изкрещяха от Литъл Ричард, след което Ърни Кей Доу изпя със стонове „Тъща“: „Тя си мисли, че съветите й са от чисто злато, но ако си тръгне, ще съм весел цяло лято.“ Всички парчета до едно бяха свежи и съблазнителни като портокалите, които госпожа Саймъндс и дружките й ровеха през ранния следобед.

Звучаха като нови.

Исках ли да се преселя в миналото? Не. Но копнеех да го изживея отново. Дори само за да чуя как е звучал Лиъл Ричард, когато е бил на върховете на класациите. Или да се кача на самолет на авиолиниите „Транс Уърлд“, без да ми се налага да събувам обувките си, да минавам през рентген и метален детектор.

Пък и не бих отказал да изпия още една безалкохолна бира.

Бележки

[1] От абревиатурата UP (Upper Peninsula of Michigan). — Б.пр.