Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Двайсет и седма глава

1.

17.11.1963 (неделя)

Сейди искаше да измие съдовете след онова, което тя нарече „вечеря“, а аз — „пиршество“, обаче й казах да ги остави на мен и да се заеме с опаковането на багажа си, понеже ставаше късно. Куфарчето й беше малко и синьо, със заоблени ръбове.

— Но коляното ти…

— Ще ме издържи прав, докато измия няколко чинии. Ти обаче трябва да тръгваш, ако искаш да се наспиш добре.

Десет минути по-късно съдовете сияеха от чистота, върховете на пръстите ми бяха почервенели, а Сейди стоеше до вратата. С малкото си куфарче в ръце и падащите около лицето къдрици тя никога не ми се беше струвала по-красива.

— Джейк? Кажи ми поне едно хубаво нещо за бъдещето.

Изненадващо за самия мен, почти нищо не ми хрумваше. Мобилните телефони? Не. Атентаторите-самоубийци? Как ли пък не. Топящите се ледени шапки на полюсите? Хайде, няма нужда.

После обаче се усмихнах.

— Ще ти дам две на цената на едно. Студената война свърши и президентът ни е чернокож.

Тя също понечи да се усмихне, ала явно осъзна, че не се шегувам.

— Да не искаш да ми кажеш, че в Белия дом е влязъл негър?

— Точно така. Макар че по мое време някои хора предпочитат да ги наричаме „афроамериканци“.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— Мили боже!

— По същия начин реагираха и много хора в деня след изборите.

— Поне той… върши ли си добре работата?

— Тук мненията на хората се различават. Ако искаш моето, човекът се справя според очакванията, особено като се има предвид сложната ситуация.

— Браво на теб! — усмихна се кисело тя. — Сега ще карам като замаяна до Джоди!

Сейди се спусна по рампата и сложи куфарчето си в малката ниша, която минаваше за багажник на фолксвагена й костенурка, след което се обърна и ме дари с целувка. Тъкмо щеше да се качи в колата, когато изведнъж осъзнах, че не мога да я пусна да тръгне ей-така. Не можех да бягам — доктор Пери ми каза, че поне още осем месеца ще е така, ако не и цяла година, — но пък за сметка на това закуцуках надолу по рампата с цялата бързина, на която бях способен.

— Почакай малко, Сейди! Само секунда!

Господин Кенопенски седеше пред съседната врата в инвалидния си стол. Беше се увил в якето си и държеше захранваната си от батерии „Моторола“ в скута си. На тротоара Норма Уитън пристъпваше бавно към пощенската кутия на ъгъла с помощта на дървени приспособления, които приличаха повече на скиорски щеки, отколкото на патерици. Тя се обърна и ни помаха, опитвайки се да раздвижи вцепенените мускули на лицето си в усмивка.

Сейди ме изгледа въпросително в сумрака.

— Просто исках да ти кажа нещо — изрекох. — Че ти си най-хубавото, което някога ми се е случвало… през целия ми живот.

Тя се засмя и ме прегърна.

— Много мило от ваша страна, сър!

Целувката ни беше дълга и томителна. По някое време чухме ръкопляскане. Обърнах се и видях, че господин Кенопенски ни аплодира.

Сейди направи крачка назад, без да пуска ръцете ми.

— Ще се обадиш, нали? Искам да ме държиш… как се казваше… на течение?

— В течение — усмихнах се аз. — Естествено — излъгах. Нямах никакво намерение да я забърквам в тази работа. Нито нея, нито Дийк… нито пък ченгетата.

— Защото няма да се справиш сам, Джейк. Все още нямаш сили за това.

— Знам — кимнах. Обаче си казах: „Може и да нямам сили, обаче нямам друг избор.“ — Обади ми се, когато се прибереш, за да знам, че всичко е наред.

Когато колата й зави зад ъгъла и се изгуби от поглед, господин Кенопенски ми подхвърли:

— На ваше място много бих внимавал да не я изпусна, Амбърсън! Мацката е един път!

— Знам — отвърнах му и останах още малко на алеята, колкото да се уверя, че госпожа Уитън ще измине обратния път от пощенската кутия, без да падне.

Е, успя.

Едва тогава се върнах вътре.

2.

Първото нещо, което направих, беше да взема ключодържателя си, който лежеше върху скрина, и да преровя ключовете един по един. Бях изненадан, че Сейди така и не се сети да ми ги покаже, за да види дали няма да провокират някой спомен… но, естествено, тя не можеше да мисли за всичко. Бяха точно дванайсет. Нямах никаква представа какво отключват повечето от тях, макар че секретният „Шлаге“ според мен беше за входната врата на къщата ми в… Сабатъс, щата Мейн ли беше? Май беше така, обаче не бях съвсем сигурен.

Сред връзката ключове се открояваше един забележимо по-малък от другите. На него пишеше „ПЗ“ и „775“. Определено беше от касетка в банков сейф, но в коя банка? „Първа западна“? Може би имаше такава банка, но нещо ми нашепваше, че не е тя.

Затворих очи и се вторачих в мрака. Зачаках, почти сигурен, че отговорът, който търся, сам ще се появи… и точно така и стана. Видях малко тефтерче с подвързия от имитация на алигаторска кожа. Видях се как го разтварям. Да, дотук беше изключително лесно. Там бяха написани както името, с което се подвизавах в Страната на миналото, така и последният ми официален тукашен адрес.

Уест Нийли Стрийт номер 214,
Апартамент номер 1,
Далас, Тексас

Две светкавични мисли прорязаха съзнанието ми. Първата гласеше:

„Ето откъде са откраднали колата ми.“

А втората бе следната:

„Осуалд. Името на убиеца е Осуалд Заека.“

Не, това не можеше да е истина. Абсурд да е вярно. Все пак ставаше въпрос за човек от плът и кръв, а не за някакъв анимационен герой. Обаче усещах, че съм близо.

— Стеснявам обръча около теб, господин Заек — промърморих в тъмното. — Все по-близо съм!

3.

Телефонът иззвъня малко след девет и половина. Сейди се беше прибрала без никакви произшествия.

— Сети ли се за нещо, скъпи? Голяма съм напаст, нали?

— Същата работа. И ако искаш да знаеш, не мога да си представя по-далечно определение за теб от „напаст“. — Смятах да направя всичко възможно да я задържа колкото се може по-далеч и от Осуалд Заека, ако, естествено, имах намерение да предприема нещо. Да не говорим за съпругата му, чието име навярно беше — или не беше — Мери, и малкото му момиченце, за което бях съвсем сигурен, че се казва Ейприл.

— Шегуваше се, когато ми каза, че негър ще влезе в Белия дом, нали?

Усмихнах се.

— Изчакай малко и сама ще се увериш.

4.

18.11.1963 (Понеделник)

Медицинските сестри от центъра за визитации — едната стара и плашеща, а другата млада и хубавка — бяха на прага ми точно в девет сутринта. Сравнително бързо си свършиха работата. Когато по-възрастната реши, че явно съм гримасничел, потръпвал и охкал достатъчно, ми подаде хартиено пликче с две таблетки вътре.

— За болката.

— Не мисля, че трябва да…

— Взимай! — избоботи тя. Изглежда не си падаше много по говоренето. — Безплатни са.

Сложих ги в устата си, прехвърлих ги с език до вътрешната страна на бузата си, след което пийнах малко вода и се извиних, задето трябва да отскоча до тоалетната. Там ги изплюх.

Щом се върнах в кухнята, по-старата сестра отсъди:

— Бързо се оправяш. Но не се претоварвай.

— Няма.

— Гепиха ли ги?

— Моля?

— Копелетата, които те подредиха така.

— Ъ-ъ-ъ… не още.

— Да не си се забъркал в нещо, дето не е трябвало?

Дарих я с най-широката си усмивка — същата, за която веднъж Кристи подметна, че ми придавала вид на дрогиран с крек водещ на ТВ шоу.

— Нямам никакви спомени.

5.

Доктор Елъртън донесе за обяд огромни сандвичи със сочно печено говеждо, хрупкави пържени картофки, плуващи в мазнина, и обещаните млечни шейкове. Погълнах толкова храна, колкото можа да побере стомахът ми, което на практика се оказа доста. Апетитът ми се възвръщаше.

— Майк предложи идеята отново да подготвим представление — каза ми той. — Този път изцяло в твоя чест. В крайна сметка обаче мъдрите глави решиха, че са направили достатъчно за малък град като нашия. — Той запали цигара, хвърли клечката в пепелника на масата и вдиша с наслада дима. — Някакъв шанс полицията да спипа биячите ти? Какво си чул?

— Засега нищо. Честно казано, съмнявам се да открият нещо. Ония ми изпразниха портфейла, откраднаха колата ми и сякаш потънаха вдън земя.

— Между впрочем, ти какво точно си правил в онази част на Далас? Не е сред предпочитаните от хайлайфа места.

„Ами, представи си, че живеех там.“

— Не си спомням. Може би съм възнамерявал да посетя някого…

— Почиваш ли си достатъчно? — смени внезапно темата лекарят. — Не претоварваш коляното си, нали?

— Не — отвърнах, макар и да подозирах, че съвсем скоро ще го подложа на сериозни натоварвания.

— Продължаваш ли да получаваш внезапни пристъпи на сънливост?

— Има известно подобрение.

— Чудесно. Предполагам, че…

В този миг телефонът иззвъня.

— Това трябва да е Сейди — казах. — Звъни ми през обедната си почивка.

— Аз ще тръгвам — надигна се доктор Елъртън. — Радвам се, че започваш да позаглаждаш косъма, Джордж. Поздрави хубавицата от мен.

Така и сторих. Тя ме попита дали някакви свързани възпоминания са се завърнали. От деликатния й начин на изразяване заключих, че се обажда от учителската стая и по всяка вероятност щеше да се наложи да плати на госпожа Колридж за междуградския разговор. Освен че бе касиерка на гимназията, госпожа Колридж имаше и доста дълги уши.

Отговорих й, че не съм си припомнил нищо ново, но смятам да поспя с надеждата, че като се събудя, положението ще е по-различно. Добавих, че я обичам (колко е приятно от време на време човек да казва истината!), попитах как е Дийк, пожелах й приятен следобед и затворих. Обаче не си легнах. Взех ключовете за колата и куфарчето си и потеглих към центъра на града. Горещо се надявах, че на връщане куфарчето ми няма да е празно.

6.

Карах бавно и внимателно, обаче коляното продължаваше зверски да ме боли. Болките не утихнаха и когато влязох във фоайето на Първа земеделска банка и представих ключа от касетката в сейфа.

Отговорният служител веднага излезе от кабинета си, за да ме посрещне, и името му веднага пробуди цяла верига от спомени: Ричард Линк. Очите му се ококориха от изненада и загриженост, щом ме зърна да куцукам към него.

— Какво ви се е случило, господин Амбърсън?

— Автомобилна катастрофа — отвърнах, надявайки се, че или е пропуснал, или е забравил написаното за побоя в криминалната хроника на „Морнинг Нюз“. Лично аз не бях го чел, но знаех за съдържанието му: „Господин Джордж Амбърсън от Джоди беше пребит и ограбен, след което бе открит в безсъзнание и закаран в болница «Паркланд».“ — Важното е, че вече се оправям!

— Това е добра новина!

Трезорът с касетките се намираше в сутерена. Преодолях стълбите с подскачане на здравия си крак. Използвахме ключовете си, след което Линк отнесе касетката в едно от специално преградените отделения. Там я положи върху тесен плот — широчината му почти съвпадаше с тази на касетката, — и ми посочи бутона на стената.

— Когато сте готов, просто позвънете на Мелвин. Той ще ви помогне.

Благодарих му и когато ме остави, дръпнах завесата пред входа на отделението. Бяхме отключили касетката, ала тя продължаваше да е затворена. Загледах се в нея, докато сърцето ми биеше лудешки в гърдите. Бъдещето на Джон Ф. Кенеди беше вътре.

Отворих я. Най-отгоре имаше пачка банкноти и разни дреболии от апартамента на Нийли Стрийт, сред които и спестовната ми книжка от „Първа земеделска“. Под тях лежеше не особено дебел ръкопис, прихванат с два ластика. На най-горния лист пишеше: „МЯСТО НА УБИЙСТВО“. Липсваше име на автора, ала знаех, че е мое дело. Под него се спотайваше син бележник — „Словото на Ал“. Поех го внимателно в ръцете си, изпълнен с ужасяващото предчувствие, че когато го отворя, всички страници ще се окажат празни. Изтрити от Човека с жълтата карта.

„Дано не съм прав!“

Отгърнах го и още на първата страница се сблъсках с нечие лице. Тясна, не особено симпатична физиономия. Тънки устни, извити в усмивка, която познавах прекалено добре; все пак я бях виждал със собствените си очи… Тази усмивка сякаш казваше: „Знам какво става, за разлика от теб, тъпак смотан!“

Лий Харви Осуалд. Злочестият объркан клетник, който щеше да промени света.

7.

Спомените започнаха да нахлуват като пълноводна река в съзнанието ми, докато си седях там в отделението с отворена уста, жаден за въздух като риба на сухо.

Айви и Розет на Мерседес Стрийт. Фамилията им е Темпълтън, също като на Ал.

Момиченцата, скачащи на въже: „Тати е шофьор на подводница!“

Тихият Майк (Светият Майк) от „Сателитна електроника“.

Джордж де Мореншилд, който разкъсва ризата си като Супермен.

Били Джеймс Харгис и генерал Едуин А. Уокър.

Марина Осуалд, красивата заложничка на убиеца, която стои на моята веранда на Уест Нийли Стрийт номер 214: „Извинете, да сте виждали мой супруг?“

Тексаското книгохранилище.

Шестият етаж, югоизточният прозорец. Онзи с най-хубавия изглед към Дийли Плаза и Елм Стрийт, точно където улицата завива наляво към тройния подлез.

Започнах да треперя. Свих длани в юмруци и притиснах с всичка сила ръцете си към гръдния си кош. Лявата — която бе счупена от увитата в кече тръба — ме заболя, обаче не й обърнах внимание. Болката беше връзката ми със света.

Когато треперенето премина, сложих недовършения ръкопис, безценното синьо тефтерче и всичко останало в куфарчето си. Тъкмо се протягах към копчето, което трябваше да извика Мелвин, когато реших да проверя и дъното на касетката. Бръкнах най-отдолу и напипах две неща. Едното беше евтиният годежен пръстен, който бях купил от заложната къща, за да придам по-голяма достоверност на измислената си история за пред „Сателитна електроника“. Другото беше червената бебешка дрънкалка, принадлежала на момиченцето на Осуалд (което се казваше Джун, а не Ейприл). Дрънкалката също отиде в куфарчето, а пръстенът — в десния преден джоб на панталоните ми. Смятах да го изхвърля на връщане. Когато му дойдеше времето, Сейди щеше да получи далеч по-хубав годежен пръстен.

8.

Почукване по стъклото, последвано от мъжки глас:

— … добре ли сте? Господине, добре ли сте?

Отворих очи, без да имам и най-бегла представа къде се намирам. После погледнах наляво и видях униформен полицай, който почукваше с пръсти по страничния прозорец на шевролета ми. И тогава прозрението изведнъж ме осени. По средата на пътя към „Идън Фалоус“, както си се чувствах уморен, екзалтиран и угрижен едновременно, ненадейно бях доловил как онова познато усещане тип „как ми се доспа!“ пропълзява в съзнанието ми. Възможно най-бързо отбих встрани и спрях колата на най-близкия паркинг. Това се беше случило около два следобед. Сега, съдейки по полегатите слънчеви лъчи, навярно беше четири.

Смъкнах стъклото на прозореца и подадох главата си навън.

— Съжалявам, господин полицай. Изведнъж ме обзе някаква сънливост и ми се стори по-разумно да спра колата.

Той кимна.

— Да, разбирам ви, то алкохолът обикновено така действа. Колко чашки обърнахте, преди да седнете зад волана?

— Николко. Претърпях черепна травма преди няколко месеца. — Завъртях главата си, за да му покажа белега, където косата ми бе престанала да расте.

Това донякъде го убеди, обаче въпреки всичко патрулният ме помоли да дъхна в лицето му. Подчиних се и така разсеях напълно тези му подозрения, обаче ченгето явно имаше и други.

— Покажете ми свидетелството си за правоуправление.

Подадох му тексаската си шофьорска книжка.

— Нима ще карате чак до Джоди в това състояние?

— Не, господин полицай, само до Северен Далас. В момента съм настанен в рехабилитационен център „Идън Фалоус“.

Започвах да се потя. Надявах се, че ако го е забелязал, полицаят щеше да го отдаде на факта, че съм заспал в затворена кола в топъл ноемврийски ден. Освен това се надявах — и то горещо! — да не поиска да отворя куфарчето, което лежеше на седалката до мен. През 2011 година спокойно бих могъл да му откажа с аргумента, че да спиш в автомобила си не е нито нарушение, нито престъпление. Мамка му, та паркингът дори не беше почасов! През 1963 обаче ченгетата бяха в правото си да те обискират. Нямаше да намери наркотици, обаче щеше да открие пари в брой, ръкопис с думата „убийство“ в заглавието и бележник, пълен с делузионни бълнувания относно Далас и Джей Еф Кей. Дали щеше да ме отведе в най-близкия полицейски участък за разпит, или щеше да ме върне в „Паркланд“ за психиатрична оценка на състоянието ми? Нито едно от двете не беше за предпочитане.

В продължение на половин минута патрулният просто си стоеше там — едър и червендалест, досущ като нарисуван от Норман Рокуел полицай за корица на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ — и разглеждаше задълбочено шофьорската ми книжка. Накрая ми я върна с думите:

— Добре, господин Амбърсън. Връщайте се във вашия „Фалоус“. Щом стигнете там, ви съветвам да оставите колата си на паркинга и да не шофирате през нощта. Не ви знам колко време сте си подремнали, обаче ми изглеждате преуморен.

— Точно това възнамерявам да направя.

Видях го в огледалото как продължава да стои на мястото си и да гледа подире ми. За момент се изплаших, че отново ще ми се доспи и ще задремя, преди да ме е изгубил от поглед. И този път няма да има предупреждение — просто ще заспя зад волана, а колата ще напусне улицата, ще се качи на тротоара и току-виж прегазила двама-трима пешеходци, преди да се забие в някоя витрина или мебелен магазин.

Когато най-сетне спрях шевролета пред малкото си апартаментче с полегатата рампа, водеща към входната ми врата, главата ме болеше, очите ми сълзяха, коляното ми пулсираше… ала спомените ми за Осуалд си оставаха ясни и отчетливи. Метнах куфарчето си върху кухненската маса и се обадих на Сейди.

— Звънях ти, когато се прибрах от училището, но те нямаше — каза ми тя. — Разтревожих се.

— Бях при съседа господин Кенопенски, играехме крибидж — излъгах. Тези лъжи обаче бяха необходими. Трябваше да си го набия в главата. И трябваше да се усъвършенствам като лъжец, понеже тя ме познаваше прекалено добре.

— Е, значи напразно съм се притеснявала. — След което изведнъж изстреля, без каквато и да е пауза или промяна в тона си: — Как му е името? Как се казва онзи мъж?

„Лий Осуалд.“ За малко да изплюя камъчето.

— Аз… все още не знам.

— Нещо се поколеба. Усетих те.

Зачаках да чуя обвинението, стискайки толкова силно слушалката, че пръстите ме заболяха.

— За малко да изскочи в паметта ти, нали?

— Да, нещо такова — измънках аз.

Поговорихме си петнайсетина минутки, по време на които аз нито за миг не откъснах очи от куфарчето с тефтерчето на Ал вътре. Сейди ме попита дали ще й се обадя по-късно вечерта и аз й обещах, че ще го сторя.

9.

Реших да изчакам новините на Ен Би Си — представени, естествено, от Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, — преди отново да отворя синьото тефтерче. Честно казано, не мислех, че на този етап ще намеря кой знае каква практическа полза от бележника. Последните записки на Ал бяха фрагментарни и набързо нахвърлени; вероятно изобщо не беше очаквал, че „Мисията «Осуалд»“ ще продължи толкова дълго. Нито пък аз. Да се добереш до жалкия нехранимайко беше като да караш по шосе, осеяно с паднали дървета, и в крайна сметка миналото можеше и да успее да опази територията си. Въпреки всичко обаче бях успял да спра Дънинг. Това ми вдъхваше надежда. Имах смътна представа за евентуалните си действия, с които трябваше да спра Осуалд, без да свърша в затвора или на електрическия стол в Хънтсвил. Имах чудесни причини да искам да остана свободен. Най-значимата от тях ме чакаше в Джоди и навярно в момента гощаваше с пилешка супа настиналия Дийк Симънс.

Сновях из малкото апартаментче за инвалиди и методично събирах нещата си. Като се изключи старата ми пишеща машина, не исках да оставям други следи от Джордж Амбърсън подире си. Надявах се, че ще остана поне до сряда, но ако Сейди беше права за оздравяването на Дийк и смяташе да ме навести във вторник вечерта, щеше да се наложи да ускоря нещата. И къде ли щях да се скрия, докато свърша работата си? Хубав въпрос.

Тръбен зов прогласи началото на новинарската емисия. На екрана се появи Чет Хънтли.

— След като прекара уикенда във Флорида, където наблюдава изпитанията на балистичната ракета „Поларис“ и посети болния си баща, президентът Кенеди имаше доста натоварен понеделник, в който изнесе пет речи за девет часа.

Хеликоптерът „Марин Уан“[1] бавно се приземи на площадката, приветстван от радостните възгласи на тълпата. Следващите кадри показаха как Кенеди се приближава към хората зад преградата, като прокарва пръсти през рошавата си коса с едната си ръка и оправя вратовръзката си с другата. Забелязах, че върви на сравнително голямо разстояние пред хората от „Сикрет Сървис“, които трябваше да подтичват, за да го настигнат. Гледах очарован как президентът се промуши през преградата и се хвърли към посрещачите, здрависвайки се с хората отляво и отдясно. Придружаващите го агенти изглеждаха ужасени от постъпката му и забързаха подире му.

— Току-що видяхте радушното му посрещане в Тампа, Флорида — продължи Хънтли, — където Кенеди се видя отблизо с поддръжниците си. Така създава главоболия на хората, чиято работа е да го охраняват, но пък сами виждате колко се радва мнозинството на подобен тип поведение. Както и той, Дейвид — въпреки обвиненията в арогантност и надменност, президентът определено се наслаждава на компанията на обикновените хора.

Кенеди вече вървеше към лимузината си, като продължаваше да се ръкува със симпатизантите си и да се прегръща от време на време с някоя дама. Автомобилът представляваше огромен кабриолет с открит покрив — също като този, в който щеше да пътува из Далас, където щеше да бъде посрещнат от куршума на Осуалд. А нищо чудно и да беше същият. За момент сред размазаната черно-бяла картина се мярна познато лице в тълпата. Седях на дивана и гледах как президентът на Съединените щати се здрависва с моя някогашен букмейкър от Тампа.

Нямаше как да знам дали Акива Рот бе прав за „сифилистика“, или просто повтаряше дочутите слухове, но Едуардо Гутиерес беше позагубил доста килограми, косата му забележимо изтъняваше, а очите му гледаха объркано, сякаш не знаеше къде се намира и кой е всъщност. Също като агентите от „Сикрет Сървис“, и неговите охранители носеха широки официални костюми въпреки горещината във Флорида. Само след секунда камерата отново показа Кенеди, който се качва в откритата кола, в която беше толкова уязвим, без да спира да маха на тълпата и да се усмихва широко.

Сетне на екрана изплува издълженото лице на Чет Хънтли, този път озарено от развеселена усмивка.

— Всъщност денят си имаше и забавна страна, Дейвид. Когато президентът влезе в балната зала на „Интернешънъл Ин“, където представителите на търговската камара очакваха речта му… е, най-добре вижте сами.

Обратно към заснетите кадри с делегацията. При влизането на Кенеди възрастен мъж с тиролска шапка и кожени панталони засвири президентския химн на акордеон, по-голям от самия него. Кенеди просто вдигна ръце в дружески жест. За първи път го виждах, както бях видял Осуалд — като действителен, истински човек от плът и кръв. В поведението му имаше нещо далеч по-въздействащо от някакво си чувство за хумор; то издаваше разбирането му за присъщата на живота абсурдност.

Дейвид Бринкли също се усмихваше.

— Ако Кенеди бъде преизбран, може би този човек ще бъде поканен да свири на тържеството по случай повторното му встъпване в длъжност. Макар че вероятно по-скоро ще изпълни полката „Бирена бъчвичка“, отколкото президентския химн… Междувременно в Женева…

Изключих телевизора, върнах се на дивана и отворих бележника на Ал. Докато прелиствах страниците, спонтанната реакция на Кенеди не ми излизаше от ума. Както и ослепителната му усмивка. Чувство за хумор; чувство за абсурдността на битието. Мъжът, който щеше да заеме позиция зад прозореца на шестия етаж на Тексаското книгохранилище, не притежаваше нито едното, нито другото. Осуалд многократно го бе доказал с поведението си, а такъв човек нямаше никакво право да се бърка в хода на световната история.

10.

За голям мой ужас открих, че пет от последните шест страници в тефтерчето на Ал засягаха пътуванията на Осуалд из Ню Орлиънс и безрезултатните му усилия да се добере до Куба през Мексико. Само бележките от последната страница бяха посветени на раждането на идеята за атентата, ала тези записки бяха доста откъслечни и повърхностни. Без съмнение Ал бе запаметил тази част от историята до най-малките подробности и вероятно предполагаше, че ако не се добера до Осуалд до третата седмица от ноември, по-нататък просто щеше да е прекалено късно за каквото и да било.

3.10.63: О е отново в Тексас. Двамата с Марина са уж разделени. Тя е в къщата на Рут Пейн, а той се появява главно през уикендите. Рут намира работа на О в книгохранилището чрез свой съсед (Бюъл Фрейзиър). Рут нарича О „чудесен млад мъж“.

О прекарва делниците в Далас. Взел си е стая под наем.

17.10.63: О започва работа в книгохранилището. Пренася учебници, разтоварва камиони и т.н.

18.10.63: О става на 24. Рут и Марина му устройват парти-изненада. О им благодари. Плаче.

20.10.63: Ражда му се втора дъщеря. Одри Рейчъл. Рут завежда Марина в болницата (Паркланд), докато О работи. Пушката е в гаража на Пейн, увита в одеяло.

О е посетен за пореден път от агента на ФБР Джеймс Хости. Това разпалва параноята му.

21.11.63: О отива в къщата на Пейн. Моли Марина да се върне при него. М отказва. За О това е последната капка, преляла чашата.

22.11.63: О оставя всичките си пари върху бюфета за Марина. До тях слага венчалната си халка. Пътува от Ървинг към книгохранилището заедно с Бюъл Фрейзиър. Багажът му е увит в кафява хартия. Бюъл го разпитва какво е помъкнал. „Релси за пердета за новия ми апартамент.“ Карабината „Манлихер-Каркано“ вероятно е разглобена. Бюъл оставя колата си на обществения паркинг на две преки от книгохранилището, на 3 минути пеша оттам.

11:50: О подготвя „снайперисткото си гнездо“ в югоизточния ъгъл на шестия етаж, използвайки кашони и кадастрон, които да го скрият от полагащите шперплат работници от другата страна на улицата. Обяд. Няма никой друг освен него. Всички очакват президента.

11:55: О сглобява и зарежда своята „Ман-Карк“.

12:29: Кортежът стига до Дийли Плаза.

12:30: О стреля 3 пъти. Третият изстрел убива Джей Еф Кей.

Точно онази информация, която ми трябваше най-много — за местоположението на квартирата на Осуалд, — липсваше в бележките му. Едва се удържах да не захвърля тефтерчето в другия край на стаята. Вместо това се изправих, сложих сакото си и излязох навън. Беше се смрачило, но в небето се издигаше почти пълната луна. На сребристата й светлина видях изгърбения в инвалидния си стол господин Кенопенски. Моторолата му продължаваше да е в скута му.

Смъкнах се по рампата и закуцуках към него.

— Господин К? Добре ли сте?

В продължение на секунда-две той нито ми отговори, нито помръдна… и аз си казах, че навярно е умрял. После обаче надигна глава и се усмихна.

— Просто съм потънал в любимата си музика, синко. Нощем по радио КМАТ пускат суинг, а суингът ме връща назад във времето. В ония дни владеех стъпките по-добре от всеки друг, макар че сега, като ме гледаш такъв, за нищо на света не би предположил, нали така? Погледни луната. Не е ли прекрасна?

Да, наистина беше прекрасна. Известно време и двамата я съзерцавахме безмълвно, всеки потънал в собствените си мисли. Онова, което ми предстоеше, не спираше да ме човърка отвътре. Добре, може и да не знаех къде е отседнал Лий тази нощ, но пък знаех къде е скрита пушката му — в гаража на Рут Пейн, увита в одеяло. Да предположим, че отида там и я взема? Можеше дори и да не се налага да прониквам с взлом. Все пак се намирах в Страната на миналото, където хората не заключваха даже домовете си, какво остава за гаражите…

Но ако Ал грешеше? В крайна сметка беше сбъркал за скривалището преди неуспешния атентат срещу генерал Уокър… А дори и да беше там…

— Какво си се умислил, синко? — попита ме господин Кенопенски. — Изглеждаш ми посърнал. Не е заради девойката, нали?

— Не — отвърнах, мислейки си, че нямам подобни проблеми… поне засега. — Обичате ли да давате съвети?

— Да, синко. Ако има нещо, в което старите тарикати все още да ги бива, това е даването на съвети.

— Да предположим, знаете, че един човек ще направи нещо лошо. Че изцяло се е отдал на това. Ако го спрете веднъж — да речем, успеете да го разубедите по някакъв начин, — смятате ли, че ще опита пак, или ще се откаже завинаги?

— Трудно е да се каже. Да не се боиш, че оня, който е обезобразил лицето на младата ти дама, може да се върне и да довърши започнатото?

— Нещо такова.

— Проклета откачалка! — Това не беше въпрос.

— Да.

— Нормалните хора разбират от намеци — изтъкна господин Кенопенски. — Лудите — не. Често съм се убеждавал в това в ония дни, когато още нямаше електрически лампи и телефони. Предупреждаваш ги, те се връщат. Понатупаш ги, а те ти се нахвърлят от засада — първо върху теб, а после и върху оня, когото са си набелязали. Хвърлиш ги зад решетките, а те си седят вътре и чакат да им изтече присъдата. Най-сигурният начин е да ги тикнеш за дълго в строго охраняван затвор за психично болни. Или да ги убиеш.

— И аз така си мисля.

— Не му позволявай да се върне и да погуби красотата й, ако това е целта му. Ако я обичаш толкова, колкото ми се струва, си отговорен за нея.

Определено бе така, макар че не Клейтън беше проблемът. Върнах се в малкото си апартаментче, направих си силно турско кафе и се разположих пред кухненската маса с голям бял лист пред себе си. Планът ми вече беше доста по-ясен и исках да започна да си набелязвам подробностите.

Обаче така и не написах нищо. Ръката ми просто си драскаше разни фигурки по белия лист. А по някое време заспах.

Когато се събудих, вече бе станало полунощ и едната половина от лицето ми — тази, върху която бях отпуснал главата си на масата, — беше изтръпнала. Погледнах листа. Не знаех дали съм го нарисувал, преди да заспя, или го бях надраскал в просъница и затова не помнех нищо.

Оръжие. Но не карабината „Манлихер-Каркано“, а револвер. Моят револвер. Онзи, което бях скрил под стъпалата на верандата на Уест Нийли Стрийт 214. Вероятно още беше там. Надявах се все още да е там.

Щеше да ми потрябва в най-скоро време.

11.

19.11.1963 (вторник)

На сутринта Сейди ми позвъни и ми каза, че Дийк вече се чувствал по-добре, обаче щяла да го убеди и утре да не ходи на работа, и да си остане вкъщи.

— В противен случай може да реши да те навести и да обърка плановете ни. Утре заран ще си приготвя нещата, преди да тръгна към училището, и ще поема към теб веднага след края на шестия час.

Шестият час свършваше в един и десет. Това означаваше, че трябваше да съм тръгнал от „Идън Фалоус“ най-късно в четири следобед. Само да знаех и накъде да потегля…

— Нямам търпение да те видя.

— Звучиш ми странно. Да не те измъчва някое от главоболията ти?

— Малко — казах. Не беше лъжа.

— Легни си и си сложи влажна кърпичка на очите.

— Непременно ще го направя. — Този път излъгах. Нямах подобни намерения.

— Да не си намислил нещо?

Всъщност бях. Бях стигнал до извода, че да отнема пушката на Лий няма да е достатъчно. И да го застрелям в къщата на Пейн не е добра идея. Не само защото щяха да ме арестуват. Заедно с двете на Рут в тази къща имаше общо четири деца. Може би въпреки всичко бих опитал, ако Лий примерно вървеше пеша от близката автобусна спирка, обаче той щеше да е в колата на Бюъл Фрейзиър — съседът, който му беше намерил работата по молба на Рут Пейн.

— Не — казах. — Все още нищо.

— Е, двамата ще измислим нещо. Почакай и ще видиш.

12.

Карах (все още бавно, но с нарастваща увереност) из града в посока към Уест Нийли Стрийт, чудейки се какво ли щях да правя, ако апартаментът на приземния етаж вече има нови обитатели. Може би щеше да се наложи да си купя нов патлак… макар че трийсет и осемкалибровият „Полис Спешъл“ беше точно това, което исках. Пък ако ще и само защото бях имал същия в Дери и тамошната ми мисия се беше увенчала с успех.

Според новинаря Франк Блеър от телевизионното шоу „Днес“ Кенеди бе отишъл в Маями, където бе посрещнат от многочислена тълпа кубински имигранти. Някои носеха плакати с надписи „ВИВА ДЖ. Ф. К.“, а други развяваха знамена, на които пишеше: „КЕНЕДИ Е ПРЕДАТЕЛ НА КАУЗАТА“. Ако не настъпеше някаква промяна, му оставаха не повече от седемдесет и два часа живот. Осуалд, на когото му оставаха малко повече, беше в книгохранилището — навярно мъкнеше кашони с учебници към единия товарен асансьор, а може би пиеше кафе в стаята за почивка.

Бих могъл да го докопам там — просто да се приближа до него и да го гръмна, — ала моментално щяха да ме хванат и да ме проснат на пода. При това след изстрела, ако имах късмет, и преди него, ако нямах. И в двата случая следващия път, когато щях да видя Сейди Дънхил, щеше да е през подсилено с телена мрежа стъкло. Ако нямах никакъв друг избор да спра Осуалд — ако трябваше да се пожертвам, така да се каже, в името на тази цел, — по всяка вероятност щях да го направя. Но това беше само в краен случай. Исках Сейди и своята награда.

На ливадата пред номер 214 се мъдреше голямо керамично барбекю, а на верандата се виждаше нов люлеещ се стол… Щорите обаче бяха спуснати и на алеята нямаше паркирана кола. Спрях отпред на улицата, казах си, че който рискува, печели, и изкачих стъпалата. Застанах там, където бе застанала Марина Осуалд на десети април, и почуках, както бе почукала и тя. Ако някой отвореше вратата, щях да се представя като Франк Андерсън, набиращ абонати за „Енциклопедия Британика“ (бях твърде възрастен за списание „Грит“). И ако стопанката на къщата проявеше интерес, щях да й обещая, че утре ще се върна с куфарчето си с рекламните материали.

Обаче никой не ми отвори. Може би стопанката на къщата също бе на работа. Не бе изключено и да е на гости на някой съсед от квартала. А току-виж беше в банята, която до неотдавна беше моя, или си подремваше след питие. И пет пари не давах, както казвахме в Страната на миналото. Най-важното беше, че от вътрешността на жилището не се чува никакъв шум, а на тротоара нямаше жива душа. Дори госпожа Албърта Хичинсън — кварталният страж с проходилката — не се мяркаше наоколо.

Слязох от верандата и бавно тръгнах към колата си. Изведнъж обаче се спрях, обърнах се, сякаш бях забравил нещо, и се наведох да надзърна под дървените стълби. Револверът си беше там — полузаровен в нападалата шума, но късата му цев се подаваше непогрешимо от купчината. Присвих здравото си коляно, протегнах се, сграбчих оръжието и го пъхнах в страничния джоб на спортното си сако. Сетне се огледах наоколо. Никой не ме наблюдаваше. Дотътрих се до колата, прибрах патлака в жабката и по най-бързия начин се ометох оттам.

13.

Вместо да се върна в „Идън Фалоус“, поех към централната част на Далас, като пътьом се отбих в един магазин за спортни стоки, откъдето си купих комплект за чистене на оръжие и кутия с патрони. Последното, което ми трябваше, бе револверът да засече или да се пръсне в лицето ми.

Следващата ми спирка бе хотел „Адолфъс“. Портиерът ми каза, че нямало свободни стаи до края на следващата седмица — всички хотели в Далас били ангажирани заради посещението на президента, — но за един долар съм можел да оставя колата си на хотелския паркинг.

— Само че ще трябва да я разкараш до четири — отбеляза мъжът. — Тогава започва големият наплив.

Приех предложението. Вече бе станало пладне. Намирах се само на три-четири преки от Дийли Плаза, ала никак не бързах да стигна дотам. Чувствах се уморен, а и главоболието ми се бе усилило — въпреки прахчетата гудис паудър. Тексаските шофьори с тяхното постоянно натискане на клаксоните ме изнервяха и всяко бибипкане се забиваше в мозъка ми. Често спирах, за да си почивам; подпирах се на стените на сградите или заставах на един крак (здравия си крак) като чапла. Някакъв шофьор на такси ме попита дали съм добре; отвърнах му, че нищо ми няма. Това беше лъжа. Чувствах се объркан, дезориентиран и изтощен. Човек с пострадало коляно не бива да носи на гърба си бъдещето на света.

Отпуснах благодарния си задник върху същата пейка, където бях седял през 1960, само дни след пристигането си в Далас. Брястът, под чиято сянка се бях разположил, сега шумолеше с голите си клони. Протегнах проблемния си крак, въздъхнах облекчено и насочих вниманието си към книгохранилището. Гледащите към Хюстън и Елм Стрийт прозорци блестяха на студената светлина на следобедното слънце. „Ние знаем една тайна — сякаш ми казваха те. — Ще станем известни, особено онзи от югоизточния ъгъл на шестия етаж. Ще станем известни и ти не можеш да ни спреш.“ Някаква аура на неясна заплаха сякаш бе обгърнала сградата. Изглежда, не бях единственият, който си го мислеше, понеже видях как неколцина от минувачите специално пресичаха Елм Стрийт, за да минат от другата страна. Точно в момента Лий се намираше вътре в масивното четвъртито здание и бях сигурен, че си мисли за голяма част от нещата, които се въртяха и из моята глава. „Ще мога ли да го направя?“… „Дали ще го направя?“… „Това ли е съдбата ми?“

Робърт не ти е вече брат — прошепнах тихо аз. — Сега аз съм твоят брат, Лий. Твой брат по оръжие. Просто още не го знаеш.

От железопътното депо зад книгохранилището изсвири локомотив. Ято ивичестоопашати гълъби изпърхаха във въздуха. За момент се понесоха над голямата реклама на „Херц“ на покрива на книгохранилището, ала после свърнаха в посока към Форт Уърт.

Ако го убиех преди двайсет и втори, Кенеди щеше да бъде спасен, но аз по всяка вероятност щях да свърша в психиатрична клиника, където да прекарам идните двайсет-трийсет години. Ами ако го убиех на самия двайсет и втори? Докато сглобява пушката си например?

Да изчакам толкова дълго си беше много рисковано — ужасно рисковано, — да не говорим, че всичките ми усилия досега бяха насочени именно към избягването на тази опасност. Обаче си казах, че макар и рискована, тази задача не беше неизпълнима… а и едва ли имах по-добър вариант за действие. Естествено, че щеше да е по-добре да имам партньор, който да ми помага в опасната игра, ала разполагах само със Сейди, а за нищо на света не исках да я въвличам. Дори и ако Кенеди трябваше да умре, а аз — да вляза в затвора. Досегашният й живот я бе подложил на предостатъчно страдания.

Обърнах се и закрачих бавно към хотела, за да взема колата си. Хвърлих през рамо един прощален поглед към книгохранилището. То също се взираше в мен. Не се съмнявах в това. Естествено, че всичко щеше да свърши тук — какъв глупак съм бил, че да си мисля другояче… Бях придърпан към тухленото туловище на сградата… досущ като добиче, запратено надолу по кървавия улей на кланицата.

14.

20.11.1963 (Сряда)

Събудих се на разсъмване. Не можех да си спомня какво бях сънувал, ала сърцето ми така блъскаше в гърдите ми, че всеки момент сякаш щеше да изхвръкне навън.

Тя знае.

Какво знае?

Че си я лъгал за всички онези неща, които уж не можеш да си спомниш.

— Не — изрекох. Гласът ми беше дрезгав и хриптящ.

Да. Нарочно ти е казала, че ще си тръгне след шестия час, понеже не е искала да знаеш, че възнамерява да потегли към теб много по-рано. Не е искала да го знаеш, докато не те изненада. Всъщност може тъкмо да е тръгвала. И докато си бил на сутрешната си терапия, тя вече е пътувала…

Не ми се искаше да вярвам в това, ала заключението се натрапваше от само себе си. Как не се бях сетил преди? Беше повече от очевидно.

Къде щях да се скрия? Докато седях в леглото, а през прозореца проникваха първите лъчи на новия ден, изведнъж си казах, че отговорът на този въпрос също е очевиден. Сякаш подсъзнанието ми бе знаело всичко през цялото това време. Миналото си има резонанс и ехото му продължава да отеква.

Ала първо имах да свърша още една задача на старата си пишеща машина. При това не особено приятна.

15.

20 ноември 1963 г.

Скъпа Сейди,

Излъгах те за някои неща. Мисля, че ти също го подозираше от известно време насам. Мисля си още, че възнамеряваш да ме навестиш по-рано днес. Поради тази причина няма да ме видиш отново… поне докато Джей Еф Кей не посети Далас вдругиден.

Ако всичко върви, както се надявам, ще се наслаждаваме на дълъг и щастлив съвместен живот на съвсем различно място. В началото може и да ти се стори странно, но мисля, че бързо ще се адаптираш. Ще бъда до теб и ще ти помагам. Обичам те и точно поради това не мога да допусна да станеш част от онова, което предстои.

Моля те, не спирай да вярваш в мен. Моля те, прояви нужното търпение. И моля те, не бъди изненадана, ако видиш името и снимката ми във вестниците — ако събитията се развият по желания от мен начин, това навярно ще се случи. Най-важно от всичко обаче е да не се опитваш, да ме откриеш!

С цялата си любов:

Джейк

 

P.S. Изгори това.

16.

Събрах живота си като Джордж Амбърсън в багажника на своя шевролет с помпозни перки, оставих бележка за терапевтката на вратата и запалих двигателя. Докато карах, изпитвах някаква тежест в гърдите, някаква носталгия… Сейди бе напуснала Джоди по-рано, отколкото бях очаквал — още преди зазоряване. Аз пък напусках „Идън Фалоус“ в девет. Тя щеше да паркира своя фолксваген костенурка до тротоара след петнайсетина минути, да прочете адресираната към терапевтката бележка и да влезе в апартаментчето с ключа, който й бях дал. Веднага щеше да забележи плика с нейното име отгоре, затъкнат във валяка на старата ми пишеща машина. Щеше да го отвори, да прочете съобщението ми, да седне на диванчето пред тъмния екран на телевизора и да заплаче. Вероятно щеше да продължава да плаче и когато терапевтката се появи… но щеше да изгори писмото ми, както й бях заръчал.

17.

Мерседес Стрийт изглеждаше сънлива и притихнала под схлупеното небе. Момиченцата, които скачаха на въже, ги нямаше — навярно бяха на училище и слушаха с безразличие как учителят им говори за предстоящата визита на президента. Както и очаквах, табелата „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ отново висеше на разнебитения парапет на верандата. Под надписа се мъдреше и телефонен номер. Подкарах към склада „Монтгомъри Уорд“, спрях до товарната рампа и влязох в телефонната будка в съседство. Нямах никакви съмнения, че мъжът, който ми отговори с лаконичното: „Ало, тук е Мерит“, е същият човек, който бе отдал под наем номер 2703 на Лий и Марина. В съзнанието ми изплуваха каубойската му шапка „Стетсън“ и кичозните му бродирани ботуши.

Казах му какво искам и той ми се изсмя:

— Имотът не се дава за седмица, пич. Това си е свястно жилище, а не някакъв бардак.

— Напротив, голяма дупка си е — отвърнах аз. — Бил съм вътре и го знам от собствен опит.

— Виж сега, ако ще ми говориш така…

— Не, ти виж! Давам ти петдесет кинта, за да прекарам в тая дупка съботата и неделята. Това си е почти половината на месечния наем, а в понеделник отново си закачаш проклетата табела на верандата!

— За какъв чеп ти е притрябвало да…

— Защото Кенеди пристига и всички хотели между Далас и Форт Уърт са претъпкани. Бих толкова път да дойда тук и нямам никакво намерение да опъвам палатка във Феър Парк или на Дийли Плаза.

Чух как Мерит изщраква със запалката си и си пали цигара, докато обмисля необичайното ми предложение.

— Губите ми времето — подхвърлих. — Тик-так!

— Как се казваш, пич?

— Джордж Амбърсън. — Вече ми се искаше да се бях нанесъл в жилището, без изобщо да се обаждам на господин рентиера. И като нищо щях да го сторя, ако не беше вероятността полицията на Форт Уърт да ми дойде на гости. Съмнявах се, че обитателите на улица, където отбелязваха празниците с мятане на пиратки по птиците, биха съобщили на ченгетата за подобна дреболия, ала беше по-добре да не поемам излишни рискове. Вече не просто се разхождах покрай голяма къщичка от карти, а живеех в нея.

— Да се срещнем пред къщата след половин час… или да речем четирийсет и пет минути.

— По-добре вътре — казах. — Имам ключ.

Тишина. После Мерит ме попита (с ясно доловимо раздразнение):

— Откъде, по дяволите, имаш ключ?

Нямах намерение да издавам Айви даже и ако все още се намираше в Мозел.

— От Лий. Лий Осуалд. Даде ми го преди време, за да мога да влизам и да му поливам растенията.

— Оня загубен мърльо е гледал растения?

Затворих и подкарах обратно към номер 2703. Бъдещият ми съботно-неделен хазяин, вероятно тласкан от любопитството си, пристигна с шевролета си само петнайсет минути по-късно. Естествено, беше с каубойската си шапка и кичозните си ботуши. Седях в дневната и слушах каращите се призраци на хората, които все още витаеха из жилището. Имаха много неща да си кажат.

Явно Мерит беше доста заинтригуван от личността на Осуалд, след като започна да ме разпитва дали наистина е заклет комуняга. Отвърнах му, че няма нищо такова — че Лий си е съвсем обикновено момче от Луизиана, което работи на място с прекрасен изглед към булеварда, откъдето в петък ще мине президентският кортеж. Добавих и как се надявам Осуалд да сподели с мен удобната си позиция.

— Шибаният Кенеди! — изсумтя господин рентиерът. — Той вече със сигурност е проклет комуняга! Няма ли да се намери някой, дето да го гръмне тоя кучи син!

— Приятен ден — усмихнах се аз и отворих входната врата.

Мерит прекрачи прага, но усещах, че не е особено доволен. Беше от хората, които са свикнали наемателите им да им се подмазват и да им се кланят до земята. Само след няколко крачки се спря на напуканата, изронена асфалтова пътечка и се обърна.

— И да оставиш всичко чистичко и спретнато, както го завари!

Огледах хола с протрития килим, олющената замазка и счупеното кресло и го уверих:

— Всичко ще е тип-топ!

После отново седнах и се съсредоточих в опит да чуя кавгите между призраците: Лий, Марина, Маргарет и Де Мореншилд. Обаче по някое време явно съм попаднал под властта на един от внезапно връхлетелите ме пристъпи на сънливост… Когато се събудих, отначало ми се стори, че песничката, която чувам, е само ехо от избледняващ сън.

„Чарли Чаплин из цяла Франция ПЪТУВА, за да гледа как мадамите ТАНЦУВАТ!“

Отворих очи, ала звуците не изчезнаха. Станах, приближих се до прозореца и надзърнах навън. Момиченцата, подскачащи на въже, бяха малко по-височки и леко променени, но иначе си бяха същите. Кошмарното трио. Онази в средата имаше доста пъпчиво лице, въпреки че според мен пубертетът и акнето трябваше да я навестят след не по-рано от четири години. Може би беше болна от дребна шарка или рубеола…

Салют за капитана!

— Салют за кралицата — измърморих аз и отидох в банята, за да измия лицето си. Водата, която блъвна от крана, беше кафеникава от ръждивите тръби, но достатъчно студена, за да ме освежи. Бях заменил счупения си часовник с евтин „Таймекс“, който показваше два и половина. Не бях гладен, но трябваше да хапна нещо, ето защо отидох с колата до „Мистър Лийс Бар-бе-кю“. На връщане се отбих в дрогерията за още една опаковка прахчета за главоболие. След кратък размисъл си взех и два романа с меки корици на Джон Д. Макдоналд.

Скачащите на въже момиченца ги нямаше. Обичайната врява и глъчка, царяща на Мерседес Стрийт, бе заменена от сюрреалистична тишина. „Като в пиеса, преди завесата да се вдигне за последното действие“ — мина ми през ума. Влязох вътре, за да изям вечерята си, ала въпреки че ребърцата бяха сочни и ароматни, в крайна сметка повърнах повечето от тях.

18.

Направих опит да подремна в голямата спалня, но там присъствието на призраците на Лий и Марина беше твърде натрапчиво. Ето защо малко преди полунощ се преместих в малката спалня. Нарисуваните от Розет Темпълтън момиченца все още си бяха по стените, ала еднаквите им дрешки (тревистозеленото явно бе любимият пастелен цвят на Розет) и големите им черни обувки ми се сториха успокояващи. Помислих си, че тези нарисувани момиченца със сигурност биха накарали Сейди да се усмихне, особено онова с короната на Мис Америка.

— Обичам те, скъпа — прошепнах и потънах в сън.

19.

21.11.1963 (Четвъртък)

Нямах никакъв апетит за закуска, както не бях имал и за вечеря предишната нощ, ала към единайсет започнах да изпитвам неистова нужда от кафе. Три-четири литра май щяха да ми дойдат добре. Грабнах единия от романите — наричаше се „Затръшни вратата!“ — и подкарах към закусвалнята „Щастливото яйце“ на шосето „Брадок“. Телевизорът зад барплота беше включен и аз изгледах репортаж за предстоящото посещение на Кенеди в Сан Антонио, където щеше да бъде посрещнат от Линдън Джонсън и съпругата му. Към увеселението щяха да се присъединят още губернаторът Джон Конъли и жена му Нели.

Докато камерата показваше как Кенеди и съпругата му крачат по макадамовата настилка във военновъздушната база „Андрюс“ във Вашингтон, запътили се към синьо-белия президентски самолет, кореспондентката, която звучеше така, сякаш всеки миг ще се подмокри, говореше за новата прическа на Джаки, подчертана от „закачливо“ килнатата баретка и елегантните линии на „костюмчето й от две части с коланче по средата, дело на любимия й дизайнер Олег Касини“. Да, Касини може и да беше любимият й моделиер, ала аз добре знаех, че госпожа Кенеди има друг тоалет в багажа си на борда на самолета. Той беше творение на друг дизайнер — Коко Шанел — и беше ушит от розова вълна, с изключение на черната якичка. И, разбира се, шапчицата тип „пилбокс“[2], която го увенчаваше. Костюмчето щеше да подхожда идеално на розите, които щяха да й подарят на летище „Лав Фийлд“, но не и на кръвта, която щеше да опръска полата, чорапогащника и обувките й.

20.

Щом се върнах на Мерседес Стрийт, потънах в четене на книгите, които си бях купил. Очаквах, че неотстъпчивото минало всеки момент ще ме смачка като досадна муха — че или покривът над главата ми ще се срути, или земята под номер 2703 ще се разтвори и ще погълне цялата постройка заедно с мен. По някое време почистих трийсет и осемкалибровия револвер, заредих го, след което извадих патроните от гнездата, отново почистих оръжието и пак го заредих. Тайно се надявах, че ще бъда връхлетян от внезапен пристъп на сънливост — най-малкото, така щях да убия част от времето, — ала това, естествено, не се случи. Минутите едва се влачеха, неохотно превръщайки се в часове, всеки от които отнасяше Кенеди все по-близо до кръстовището на Хюстън и Елм Стрийт.

„Ще видиш, че днес няма да има неочаквани заспивания — обади се вътрешният ми глас, — за разлика от утрешния ден. Щом настъпи критичният момент, изведнъж очите ти ще се затворят и ще изпаднеш в несвяст. И следващия път, когато ги отвориш, Осуалд вече ще си е свършил работата и миналото ще се е защитило перфектно от намесата ти.“

Да, не бе изключено подобно нещо да се случи. Давах си сметка за това. В подобен случай пред мен изникваше следната дилема: да открия Сейди и да се оженя за нея, или да се върна и да започна всичко отначало. Като се замислих всъщност обаче, открих, че няма какво да се чудя. Вече нямах силите да се върна и да започна всичко наново. По един или друг начин всичко трябваше да свърши тук и сега. Последният изстрел на пътешественика във времето.

Тази вечер семействата Кенеди, Джонсън и Конъли вечеряха в Хюстън — на специално тържество, организирано от Лигата на латиноамериканските граждани. Кухнята беше аржентинска — „ensalada rusa“[3] и задушено, известно като „guiso“. След вечерята Джаки произнесе реч, при това на испански. А аз хапнах бъргъри и пържени картофки в потискащата някогашна бърлога на Осуалд… или поне се опитах. След първите няколко хапки се повтори историята от миналата вечер и стомахът ми изхвърли всичко.

Бях прочел и двата романа на Джон Макдоналд. Помислих си дали пък да не взема недовършената си книга от багажника на шевролета, но от идеята да я прочета ми призляваше. Накрая просто си седях в изкорубеното кресло, докато навън не притъмня. Едва тогава отидох в малката спалня, където бяха спали Розет Темпълтън и Джун Осуалд. Събух си обувките (но останах с дрехите) и се излегнах в кревата, подлагайки под главата си една от декоративните възглавнички от дневната. Бях оставил вратата открехната и не бях загасил лампата в хола. На светлинката й виждах нарисуваните на стената момиченца с техните тревистозелени дрешки. Знаех си, че ми предстои дълга и мъчителна нощ, на чийто фон току-що отминалият ден щеше да ми се стори кратък; щях да лежа в сумрака с отворени очи, неспособен да се унеса дори за миг, а краката ми ще стърчат извън леглото и почти ще се опират в пода… Така навярно щяха да ме заварят и първите проблясъци на новия ден — двайсет и втори ноември, — докато проникват неусетно през прозореца.

Нощта действително се оказа дълга. Непрекъснато ме измъчваха мисли от рода на „Ами ако…?“ и „Може би трябва да…“. Естествено, Сейди също не ми излизаше от главата. Това всъщност беше най-лошото. Така копнеех за нея и тя толкова силно ми липсваше, че усещането бе сравнимо с агонията на физическите страдания. По някое време, навярно дълго след полунощ (вече се бях отказал да поглеждам часовника си; бавните движения на ръцете ми ме потискаха още повече), потънах в дрямка, лишена от всякакви сънища. И един Господ знае колко дълго щях да спя на следващата сутрин, ако не ме бяха събудили. Нечия ръка нежно ме разтърсваше.

— Хайде, Джейк. Събуди се.

Направих това, което ми казваха, макар че щом зърнах кой седи на леглото до мен, първата ми мисъл беше, че сънувам. Не беше възможно да е другояче. После обаче протегнах ръка, докоснах светлосините й дънки и почувствах материята под пръстите си. Косата й беше вързана, лицето й бе почти без грим, а белегът на лявата й буза ясно се открояваше. Сейди! Открила ме беше.

Бележки

[1] Популярното название на президентския вертолет, наречен така по подобие на самолета на американския държавен глава „Еър Форс Уан“. — Б.пр.

[2] Малка овална шапка с плоско дъно, която обикновено се носи под лек ъгъл. Моделът придобива популярност след участието на Грета Гарбо във филма „Каквато ме желаеш“ (1932). — Б.пр.

[3] Букв. „руска салата“ (исп.). — Б.пр.