Стивън Кинг
22 ноември 1963 (30)

1.

Не бях арестуван, но ме задържаха и ме откараха в полицейското управление на Далас с една от патрулките. Малко преди да стигнем до участъка, хората — някои бяха репортери, а други — обикновени граждани — заблъскаха по страничните прозорци и взеха да надзъртат в колата. Помислих си апатично какво ли би се случило, ако тълпата ме издърпа навън и ме линчува за опита за покушение над президента. И какво от това? Тази перспектива ни най-малко не ме тревожеше. Единственото, което ме интересуваше, беше окървавената ми риза. Хем исках да я махна, хем исках да остана с нея завинаги. Кръвта по нея беше на Сейди.

Ченгетата на предните седалки не ми задаваха никакви въпроси. Предположих, че някой ги беше инструктирал да не го правят. Ако ме бяха попитали нещо, нямаше да им отговоря. Бях потънал в мислите си. Можех да го направя, понеже вцепенението отново ме обхващаше. И аз го облякох като рицарска броня. Можех да оправя нещата. Щях да оправя нещата. Преди това обаче трябваше да поговоря с някои хора.

2.

Затвориха ме в стая с такива ослепително бели стени, сякаш бе направена от лед. Вътре имаше маса и три неудобни стола. Седнах на единия от тях. Някъде отвън се разнасяше телефонен звън и тракаха телетипи. Хора влизаха и излизаха, говорейки на висок глас — понякога викаха, понякога се смееха. Смехът им ми звучеше доста истерично. Обикновено така се смеят хората, след като са се измъкнали на косъм от някакъв голям проблем. Навярно Едуин Уокър се беше смял по подобен начин в онази нощ на десети април, докато е говорел пред репортерите и е изтръсквал парченцата стъкло от косата си.

Същите двама полицаи, които ме бяха качили в колата си от книгохранилището, ме претърсиха и конфискуваха нещата ми. Попитах ги дали не може да ми оставят двете последни прахчета гудис. Ченгетата го обсъдиха, след което единият полицай разкъса пакетчетата и изсипа съдържанието им върху мръсната маса, разкрасена с всевъзможни инициали, мръсни думички и следи от угасени фасове. Другият наплюнчи пръста си, пробва прахчето и ми кимна.

— Искаш ли вода?

— Не — отвърнах аз и на свой ред загребах с пръсти от прахчето. Стори ми се по-горчиво от друг път, но какво от това.

Междувременно едното ченге излезе, а другото ме накара да сваля ризата си, което направих с известна неохота. Докато му я подавах, казах:

— Знам, че е доказателствен материал, но ви моля да я пазите. Кръвта по нея е на жената, която обичах. Може и да не означава много за вас, ала същата тази жена помогна за предотвратяването на покушението срещу президента Кенеди.

— Искаме я само за кръвна проба.

— Добре. Но я впишете в списъка с личните ми вещи. Държа да си я получа обратно.

— Добре.

Полицаят, който беше излязъл, се върна. Беше махнал ризата си и сега носеше обикновена бяла тениска. Заприлича ми на същата тениска, която и Осуалд беше носил — или щеше да носи, — по време на задържането му в кино „Тексас Тиътър“^[1]. Същата фланелка, с която по-късно щеше да бъде фотографиран в профил и анфас в участъка.

3.

В един и двайсет следобед ме въведоха в малката бяла стаичка, където се провеждаха разпитите. Около час по-късно (не мога да кажа точно, понеже в помещението нямаше часовник, а новият ми таймекс беше конфискуван заедно с другите ми лични вещи) същите двама полицаи ми доведоха и компания. Един стар мой познайник — доктор Малкълм Пери, който влезе в стаичката, помъкнал огромна черна медицинска чанта. Изгледах го смаяно. Беше тук, в полицейския участък, заради мен, защото не се налагаше да е в болницата „Паркланд“, където в един друг свят щеше да вади парченца кост и куршуми от мозъка на Джон Кенеди. Реката на историята вече бе поела по новия си курс.

— Здравейте, доктор Пери.

Той ми кимна.

— Господин Амбърсън.

Последния път, когато се видяхме, се обръщаше към мен с „Джордж“. Ако имах някакви съмнения, че ме подозират за опита за покушение, вероятно тогава щяха да се потвърдят. Аз обаче не изпитвах подобни съмнения. Знаех какво ще се случи. А и Бони Рей Уилямс със сигурност им беше разказал своята версия.

— Разбирам, че отново сте травмирали коляното си…

— Да, за съжаление.

— Дайте да го видим.

Той се опита да издърпа нагоре левия ми крачол и не можа. Ставата се бе подула твърде много. Тогава лекарят извади ножици от чантата си и двете ченгета мигом пристъпиха напред с пистолети в ръце; макар и да бяха насочили дулата им към пода, забелязах, че пръстите им са на спусъците. Доктор Пери изгледа смаяно униформените, след което разряза панталона ми по страничния шев. Огледа внимателно подпухналото ми коляно, опипа го и се зае да източи течността с помощта на подкожна игла. Стиснах зъби и зачаках мъчението да свърши. Когато това се случи, лекарят се разтършува из чантата си, намери еластичния бинт, който търсеше, и превърза — доста стегнато — травмираното място. Най-накрая изпитах известно облекчение.

— Мога да ви дам нещичко за болката, стига полицаите да не възразяват.

Не възразяваха, ала аз бях против. Най-съдбовният час в живота ми — и в този на Сейди — предстоеше. Ето защо не исках някакви болкоуспокояващи да замъглят съзнанието ми.

— Имате ли от прахчетата за главоболие на „Гудис“?

Докторът сбърчи нос, сякаш бе надушил неприятна миризма.

— Имам аспирин „Байер“ и емпирин. Емпиринът е малко по-силен.

— Тогава ми дайте от него. И… доктор Пери?

Той вдигна поглед от чантата си.

— Двамата със Сейди не сме сторили нищо лошо. Тя пожертва живота си за своята страна… а аз бих пожертвал моя живот за нея. Но така и не получих възможност да го сторя.

— Ако е така, нека пръв да ви изкажа своята благодарност. От името на цялата страна.

— Президентът. Къде е сега? Знаете ли?

Лекарят изгледа въпросително ченгетата. Те се спогледаха, след което единият полицай каза:

— Замина за Остин, където ще изнесе реч, както бе предвидено в програмата. Не знам как трябва да тълкуваме тази постъпка — като проява на безумна храброст или на безумна глупост…

„Може би — мина ми през ума — сега «Еър Форс 1» ще се разбие, погубвайки Кенеди и всички други на борда. А току-виж Кенеди получил сърдечен пристъп или удар… Или някой престъпник решил да пръсне черепа му…“ Ами ако неотстъпчивото минало се мобилизира не само срещу извършителя на промяната, но и срещу променените неща? Не знаех. А и не ме интересуваше особено. Бях изпълнил своята роля. Каквото и да се случеше с Кенеди оттук нататък, вече не зависеше от мен.

— Чух по радиото, че Джаки не била с него — каза тихо Пери. — Президентът я изпратил в ранчото на вицето си в Джонсън Сити. Кенеди щял да се присъедини към тях през уикенда. Ако това, което казваш, е вярно, Джордж…

— Достатъчно, докторе — намеси се едно от ченгетата. За мен определено бе достатъчно, понеже отново бях станал „Джордж“ за Малкълм Пери.

Той обаче — в типично лекарски стил — го игнорира.

— Ако казаното от теб е истина, значи скоро ще пътуваш до Вашингтон. И най-вероятно те чака и церемония по награждаване в Роуз Гардън.

Щом Малкълм Пери си тръгна, останах сам. Макар и не съвсем; Сейди също беше с мен. „Как танцувахме само!“ — беше проронила тя точно преди да напусне този свят. Затворех ли очи, я виждах заедно с другите момичета — как поклаща рамене в ритъма на танца. В този спомен тя се смееше, косите й се развяваха и лицето й беше съвършено. Напредналата пластична хирургия от 2011 година бе в състояние да направи много, за да поправи стореното от Джон Клейтън, ала аз си казах, че разполагам с още по-добра техника. Стига да имах шанс да я използвам, естествено.

4.

Оставиха ме сам в продължение на два часа, преди вратата на стаята за разпит да се отвори отново. Вътре влязоха двама мъже. Единият имаше унила физиономия, наподобяваща муцуна на басет, над която се мъдреше бяла каубойска шапка. Представи ми се като капитан Уил Фриц от даласката полиция. Носеше куфарче — но не моето куфарче, така че не виждах никакви проблеми.

Другият ми посетител беше с лъщяща от гел къса черна коса, масивни челюсти и червендалесто лице. Очите му изглеждаха проницателни, любопитни и малко угрижени. Той извади от вътрешния джоб на сакото си калъфче за документи и го разтвори пред мен с думите:

— Здравейте, господин Амбърсън, аз съм Джеймс Хости от Федералното бюро за разследване.

„Да, не е никак чудно, че си разтревожен — помислих си аз. — Все пак ти беше човекът, натоварен със задачата да наглежда Осуалд… Нали така, агент Хости?“

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Амбърсън — обади се Уил Фриц.

— Добре — кимнах аз. — А аз бих искал да се махна по-скоро оттук. Хората, които спасяват президента на Щатите, обикновено не са третирани като престъпници.

— Хайде сега! — обади се агент Хости. — Нали ви изпратихме лекар? И то не какъв да е, а вашия лекар.

— Добре, давайте с въпросите — казах и се приготвих да танцувам.

5.

Фриц отвори куфарчето си и извади найлонова торбичка със залепено отгоре й етикетче, описващо веществените доказателства. Вътре беше трийсет и осемкалибровият ми револвер.

— Открихме оръжието до купчината от кашони, струпани от Осуалд, господин Амбърсън. Как смятате, дали е негово?

— Не, това е „Колт Полис Спешъл“. Мой е. Лий също имаше трийсет и осми калибър, но модел „Виктори“. Ако не е бил у него, вероятно ще го откриете там, където е бил отседнал.

Фриц и Хости се спогледаха.

— Значи признавате, че сте познавали Осуалд — отбеляза мъжът с каубойската шапка.

— Да, макар и не толкова добре. Например не знаех къде живее, защото щях да отида направо там.

— Оказа се — изрече Хости, — че си е взел стая под наем на Бекли Стрийт. Регистрирал се е под името О. Х. Лий. И това не е била единствената му фалшива самоличност. Под името Алек Хидел например си е взимал пощата.

— Жената и детето не са ли били при него? — попитах учудено.

Агентът от ФБР се усмихна. Имах чувството, че месестите му бузи се раздалечават на цял километър една от друга.

— Кой задава въпросите тук, господин Амбърсън?

— И вие, и аз — отвърнах. — Рискувах живота си, за да спася президента, а годеницата ми пожертва своя, ето защо си мисля, че съм в правото си да знам.

След тези думи зачаках да видя каква тактика щяха да предприемат. Ако играта загрубееше, значи ме подозираха, че съм съучастник на Осуалд. А ако омекнеха, значи не ме мислеха за атентатор и просто искаха да се уверят в правотата на предположенията си. В крайна сметка възприеха подход, който лъкатушеше между двата полюса.

Фриц завъртя найлоновата торбичка с дебелия си показалец.

— Нека ви кажа какво би могло да се случи, господин Амбърсън. Не казвам, че е било така… но вие трябва да ме убедите в истинността на твърденията си.

— Добре. Обадихте ли се на родителите на Сейди? Те живеят в Савана. Няма да е зле да се свържете и с Дийкън Симънс и Елън Докърти от Джоди. Те й бяха като майка и баща. — Замислих се малко, преди да продължа: — Всъщност не само за нея, а за двама ни. Възнамерявах да поканя Дийк да ми кумува на сватбата.

Фриц сякаш изобщо не ме чу.

— Да предположим как биха стояли нещата, ако вие и момичето ви сте били съучастници на Осуалд? И в последния момент сте се уплашили?

Вечната теория на конспирацията. Не може без нея.

— Може би в последния момент сте си дали сметка, че се готвите да убиете най-могъщия човек на земята — изтъкна Хости. — Имали сте момент на просветление. Ето защо сте го спрели. Ако е било така, спокойно — заслужавате снизхождение!

Да. „Снизхождение“ означаваше четирийсет, дори петдесет години във федералния затвор „Левънуърт“ в Канзас, вместо бърза смърт в Тексас на електрическия стол.

— Тогава защо не бяхме заедно с него, агент Хости, вместо да блъскаме по вратата, за да ни отключат и да ни пуснат вътре?

Агентът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Не знам. Вие ми обяснете.“

— И ако планирахме атентат, вие би трябвало да сте ме виждали с Осуалд. Защото знам, че е бил под ваше наблюдение… — Наведох се напред. — Защо вие не го спряхте, Хости? Нали това ви беше работата?

Той се отдръпна рязко назад, сякаш бях замахнал към лицето му. Месестите му бузи почервеняха.

В продължение на няколко секунди скръбта ми се трансформира в някакво злостно задоволство.

— ФБР го следеше, понеже емигрира в Русия, после се върна обратно в Америка и в крайна сметка отново се опита да избяга, този път в Куба. Раздаваше агитационни материали в подкрепа на Кастро по американските улици месеци преди случилото се днес.

— Откъде знаете всичко това? — изръмжа Хости.

— Той ми разказа. И какво се случи после? Президентът, който е направил всичко възможно, за да свали Кастро, пристига в Далас. По една случайност Лий се води на работа в книгохранилището и поради тази причина се урежда с място на първия ред. Знаели сте го и не сте предприели абсолютно никакви мерки.

Забелязах, че Фриц се взира ужасено в Хости. Сигурен съм, че агентът горчиво съжаляваше, задето ченге от даласката полиция трябваше да присъства в стаята за разпити, но какво можеше да направи? Това все пак си беше участъкът на Фриц.

— Не го смятахме за заплаха — изрече глухо Хости.

— Е, очевидно сте допуснали грешка. Какво пишеше в онази бележка, която Осуалд ви даде? Знам, че Лий е посещавал кабинета ви и ви е оставил бележка, когато са му казали, че ви няма… но така и не ми каза какво е било съдържанието й. Просто ми се ухили с една от неговите усмивки, които сякаш казваха „майната ти“. Говорим за човека, убил жената, която обичах, така че според мен заслужавам да узная истината. Може би ви е съобщил, че планира да извърши нещо, което ще накара целия свят да се изправи на крака и да го забележи? Бас държа, че е било нещо такова…

— Напротив! Нищо подобно!

— Покажете ми я тогава!

— Комуникацията между Осуалд и Бюрото е строго поверителна и принадлежи единствено на ФБР!

— Не мисля, че изобщо сте в състояние да ми я покажете. Обзалагам се, че вече се е превърнала в пепел в тоалетната в кабинета ви съгласно нарежданията на господин Хувър.

А ако не беше изгорена, това съвсем скоро щеше да се случи. Пишеше го в бележника на Ал.

— Щом сте толкова невинен — намеси се Фриц, — кажете ни откъде познавахте Осуалд и защо носехте огнестрелно оръжие.

— И защо дамата имаше кръв по готварския нож, който бе открит у нея — добави Хости.

В този миг усетих как ми падна пердето.

— Дамата имаше кръв навсякъде! — изкрещях. — По дрехите си, по обувките си, в чантата си! Копелето я простреля в гърдите, ако случайно не сте забелязали!

— Успокойте се, господин Амбърсън — каза мъжът с каубойската шапка. — Никой не ви обвинява в нищо. — Подтекстът обаче гласеше: „Все още.“

Поех си дълбоко дъх.

— Говорихте ли с доктор Пери? Накарахте го да дойде тук и да прегледа коляното ми, значи би трябвало да сте говорили… Следователно би следвало да знаете, че този август бях пребит почти до смърт. Човекът, който поръча побоя и участва в него, е букмейкър на име Акива Рот. Едва ли е възнамерявал да ме подредят толкова зле, но вероятно по някакъв начин съм го изкарал извън кожата му… Не помня. От този ден нататък имам доста бели петна в паметта си.

— Защо след случилото се не подадохте сигнал в полицията?

— Защото бях в кома, детектив Фриц. А когато се свестих, не си спомнях много. Онова, което помнех — или поне част от него — беше, че по думите на Рот той бил в комбина с букмейкъра от Тампа, при когото бях залагал, както и с някакъв мафиот от Ню Орлиънс на име Карлос Марсело. Ето защо ми се стори малко рисковано да отида при ченгетата.

— Да не намеквате, че даласката полиция е свързана с мафията? — Не знаех дали гневът на Фриц е истински, или престорен, ала, честно казано, не ми пукаше особено.

— Имам предвид, че гледам „Недосегаемите“ и добре знам, че мафията не обича доносниците. Затова си купих лично огнестрелно оръжие за самозащита — мое неприкосновено право, гарантирано от Втората поправка на Конституцията, и го носех със себе си. — Посочих найлоновия плик с доказателствения материал. — Въпросното оръжие е ето този револвер.

— Откъде го купихте? — попита Хости.

— Не си спомням.

— Амнезията ви е доста удобна, не смятате ли? — обади се Фриц. — Като в сапунен сериал.

— Говорете с Пери — повторих аз. — И отново разгледайте коляното ми. Травмирах го отново, докато изкачвах на бегом шестте етажа, за да спася живота на президента. За което възнамерявам да разкажа на пресата. Ще им разкажа и за наградата си, задето изпълних дълга си като американски гражданин — разпит в задушна малка стаичка, без да ми бъде предложена дори чаша вода!

— Искате ли вода? — подскочи Фриц и аз си дадох сметка, че всичко може да се нареди като по вода, стига да изиграех правилно картите си. Кенеди беше избегнал покушението на косъм. Тези двама мъже — да не говорим за началника на даласката полиция Джес Къри — имаха отчаяна необходимост от герой. И след като Сейди беше мъртва, аз бях единственото, с което разполагаха.

— Не — отвърнах, — но една кока-кола би ми дошла доста добре.

6.

Докато чаках ко̀лата си, си припомних как Сейди беше казала: „Оставяме куп следи подире си!“ Така си беше. Ала навярно можех да накарам това да заработи в моя полза. Ако, естествено, някой шофьор на влекач към бензиностанция във Форт Уърт направеше онова, за което го молех в бележката, затъкната под чистачките на предното стъкло на шевролета.

Фриц си запали цигара и бутна пакета към мен. Поклатих глава и той си го прибра.

— Кажете ни откъде го познавахте — поиска да узнае ченгето.

Отговорих, че съм се срещнал с Лий на Мерседес Стрийт и оттогава датира познанството ни. Разказах как съм слушал гневните му тиради за фашистко-империалистическата Америка и прекрасната социалистическа държава, която щяла да се появи в Куба. Куба щяла да осъществи идеала. Русия вече била превзета от бюрократични нищожества и точно поради тази причина Осуалд решил да я напусне. Докато Куба се управлявала от мъдрия чичо Фидел. Добавих, че според Лий Кастро бил велик и само дето не ходел по водата…

— Смятах го за пълна откачалка, но харесвах семейството му — изтъкнах. Това си беше самата истина. Действително харесвах семейството му и действително го мислех за луд.

— Как така професионален преподавател като вас се е нанесъл в най-западналата част на Форт Уърт? — попита Фриц.

— Опитвах се да пиша роман. В един момент си дадох сметка, че не мога да го направя, докато преподавам на учениците. Да, Мерседес Стрийт си беше като някакво гето, но пък животът там беше евтин. Прецених, че работата над книгата ще ми отнеме около година, което означаваше, че ще мога да я карам на спестявания. А когато обкръжението започваше да ми действа твърде депресиращо, си представях, че живея в парижка мансарда на брега на Сена.

Фриц: Спестяванията ви включваха ли парите, спечелени от залози?

Аз: По този въпрос ще се въздържа от отговор и ще се позова на Петата поправка.

Отговорът ми накара Уил Фриц да се засмее.

Хости: Значи след запознанството ви с Осуалд сте започнали да поддържате приятелски отношения с него.

— Относително приятелски. Не можете да сте близки приятели с ненормалниците. Поне аз не мога.

— Продължавайте.

Разказах как Лий и семейството му се изнесли, а аз съм останал. И как един ден като гръм от ясно небе Осуалд ми се обадил и ми съобщил, че двамата с Марина се нанесли на Елсбет Стрийт в Далас. Кварталът бил далеч по-добър, а наемите били пак така ниски и предлагането на жилища — голямо. Казах на Фриц и Хости, че по това време и на мен вече ми било дошло до гуша от Мерседес Стрийт, ето защо съм отишъл в Далас, обядвали сме заедно с Лий в „Улуъртс Каунтър“ и сме се разходили из околността. Мястото ми допаднало и аз съм наел апартамент на приземния етаж на Уест Нийли Стрийт 214 и когато наемателите освободили жилището над мен, съм съобщил това на Лий. Един вид така съм му върнал услугата.

— Жена му така и не хареса квартирата на Елсбет Стрийт — добавих. — Докато сградата на Уест Нийли Стрийт хем беше близо, хем и беше в къде-къде по-добро състояние. Затова двамата решиха да се преместят.

Нямах никаква представа колко прецизни ще бъдат събеседниците ми при проверката на тази моя версия… дали хронологията ще издържи, какво Марина ще им каже… но не това ме ръководеше в момента. Единствената цел, която гонех, беше да спечеля малко време. А една история, която звучи правдоподобно, би могла да ми го осигури, особено при положение че агент Хости имаше основателна причина да ме гали с перце. Ако разкажех пред медиите онова, което знаех за отношенията му с Осуалд, като нищо щеше да прекара остатъка от кариерата си в затвора „Фарго“ в Северна Дакота.

— После се случи нещо, което привлече вниманието ми. Беше тази пролет, някъде през април. Да, точно покрай великденските празници… Седях на кухненската маса и работех над книгата си, когато тази скъпарска кола — май беше „Кадилак“ — спря пред нас и от нея слязоха двама души. Мъж и жена. Изискано облечени. Носеха плюшена играчка за Джуни. Тя е…

Фриц: Знаем коя е Джун Осуалд.

— Те се качиха по стълбите и аз чух как мъжът — имаше немски акцент и звучен басов глас — казва: „Как можа да не уцелиш, Лий?“

Хости се наведе напред, а очите му се разшириха и станаха толкова големи, колкото позволяваше месестото му лице.

— Какво?

— Чухте ме. Прегледах вестниците и знаете ли какво открих? Преди няколко дни някой открил огън по известен пенсиониран генерал… Заклет консерватор и антикомунист… Точно от хората, които Лий ненавижда.

— Вие какво направихте?

— Нищо. Знаех, че има пистолет — беше ми го показал преди няколко дни, — но във вестника пишеше, че атентаторът, стрелял по Уокър, е използвал пушка. Освен всичко друго по това време си имах и други грижи; почти цялото ми внимание бе насочено към приятелката ми. Питате ме защо имала нож в дамската си чанта… Отговорът е много прост — защото беше наплашена, дяволски наплашена. Тя също беше обект на нападение, само че не от господин Акива Рот, а от съпруга си. По-точно от бившия й съпруг. Именно той обезобрази лицето й.

— Да, видяхме белега — кимна Хости. — Съжаляваме за загубата ви, Амбърсън.

— Благодаря ви — отвърнах, макар че си казах: „Не си никак убедителен, фебереецо.“ — Готварският нож, който носеше в чантата си, беше същият, който нейният бивш — името му беше Джон Клейтън — бе използвал срещу нея. Сейди го носеше навсякъде. — Припомних си как беше казала: „Просто в случай на извънредна ситуация…“ и се замислих над следващите й думи: „Ако това не е извънредна ситуация, здраве му кажи!“

Закрих лицето си с длани. Сигурно съм останал така близо минута. Двамата ми събеседници търпеливо чакаха. Накрая скръстих ръце в скута си и продължих със спокоен, безстрастен глас. Както казваше сержант Джо Фрайдей от сериала „Полицейска мрежа“: „Само фактите и нищо друго освен фактите, госпожо!“

— Задържах апартамента на Уест Нийли, но прекарах по-голямата част от лятото в Джоди, грижейки се за Сейди. По това време почти се бях отказал от идеята за книгата и си мислех дали пък отново да не започна да преподавам в гимназията в Денхолм… После пресякох пътя на Акива Рот и неговите биячи и сам се озовах в болницата. Когато ме изписаха от болницата, ме изпратиха в рехабилитационен център на име „Идън Фалоус“.

— Знам го — кимна Фриц. — Където имате лични асистенти, които ви помагат да си стъпите на краката…

— Да, и Сейди беше главният ми асистент. Аз се грижех за нея след нападението на съпруга й, а тя се грижеше за мен, след като Рот и бандата му ме пребиха. Как само се обръщат нещата, а? Те сякаш се стремят към… как да го кажа… към някаква хармония…

— Нещата следват логичния си ход — заяви дълбокомислено Хости и аз едва се удържах да не се хвърля отгоре му и да размажа тлъстата му физиономия. И не защото грешеше — о, не! Според скромното ми мнение нещата действително следват логичния си ход, ала вслушват ли се хората в гласа на разума и логиката? Много рядко.

— Към края на октомври доктор Пери ми позволи да шофирам на неголеми разстояния. — Беше безочлива лъжа, но поне в близко време нямаше да могат да сверят показанията ми с тези на лекаря… а ако искаха да ме представят като истински американски герой, изобщо нямаше да ги сверят. — И така, в началото на тази седмица — или по-точно във вторник — отидох в Далас, за да посетя сградата на Уест Нийли Стрийт. Наречете го спонтанно хрумване, ако щете, но си помислих, че ако погледам известно време сградата, току-виж тя отключила спомените ми…

Наистина бях отишъл там, но не за да се любувам на тъпата постройка, а за да взема скрития под стъпалата на верандата револвер.

— След това реших да обядвам в „Улуъртс“, за да си припомня доброто старо време. И кого, представете си, виждам на бара? Лий Харви Осуалд, който седи там и нагъва сандвич с ръжено хлебче и риба тон. Разположих се до него и го попитах как я кара, при което той ми отвърна, че от ФБР тормозели него и жена му. „Ще науча тия копелета да не се ебават с мен, Джордж — каза ми. — И ако гледаш телевизия в петък следобед, ще видиш какво съм намислил.“

— Боже мили! — възкликна Фриц. — И вие го свързахте с посещението на президента?

— Отначало не. Не следях стъпките на Кенеди с такова внимание; все пак съм републиканец. — Две лъжи на цената на една. — Освен това Лий побърза да подхване любимата си тема.

Хости: Куба.

— Именно. Куба, „Вива Фидел!“ и така нататък. Дори не ме попита защо накуцвам. Беше обсебен от собствените си мисли. Такъв обаче си беше той. Почерпих го с крем-карамел — в „Улуъртс“ го правят страхотен, да не говорим, че струва само двайсет и пет цента — и го попитах къде работи сега. Лий ми отвърна, че бачка в книгохранилището за учебни материали на Елм Стрийт. Докато ми го казваше, на физиономията му цъфна такава самодоволна усмивка, сякаш да разтоварваш камиони и да разнасяш кашони с учебници е най-готината работа на света.

Отпих от ко̀лата и продължих:

— Повечето от дрънканиците му пусках покрай ушите си, защото кракът ме болеше зверски, а и усещах как се засилва главоболието ми… Когато се върнах в „Идън Фалоус“, веднага си легнах и заспах. Щом обаче се събудих, думите на онзи тип с немския акцент — „Как можа да не уцелиш?“ — отново ме зачовъркаха. Включих телевизора и открих, че всички говорят за предстоящото посещение на президента. Някъде от този момент нататък започнах да се тревожа. Прегледах купчината вестници в дневната, изнамерих маршрута на автомобилната процесия и видях, че минава точно покрай книгохранилището. Прекарах цялата сряда в размишления над информацията, с която разполагах.

Фриц и Хости се бяха навели над масата и попиваха всяка моя дума. Агентът от ФБР си водеше бележки, без дори да поглежда към тефтерчето си. Зачудих се дали впоследствие щеше да е в състояние да си ги разчете.

— Помня как по едно време си казвах: „Може би действително възнамерява да го направи“… А после се разколебавах: „Глупости, Лий е като куче, което лае, ама не хапе.“ Не знаех какво да мисля, бях неспособен да взема категорично решение… Вчера сутринта се обадих на Сейди, разказах й цялата история и я попитах какво мисли. Тя позвъни на Дийк — Дийк Симънс; човекът, за когото ви казах, че й беше като баща, — и после отново се свърза с мен. Каза ми, че непременно трябва да се обадя на полицията.

— Не искам да увеличавам болката ти, синко — въздъхна Фриц, — но ако беше го направил, сега приятелката ти щеше да е жива.

— Почакайте. Още не сте чули цялата история. — Това се отнасяше и за мен, защото си измислях в движение всяка следваща порция. — Казах на Дийк и Сейди, че не искам да въвличаме полицията, понеже ако Лий е невинен, така само ще му създадем допълнителни проблеми. Разберете, че човекът едва крепеше главата си над водата. Да, Мерседес Стрийт беше като гето и Уест Нийли беше малко по-добро място, но аз нямах проблеми с това — бях ерген, живеех сам и си имах книгата, върху която работех… Плюс малко заделени пари в банката. Лий обаче… имаше красива съпруга и две дъщерички, едната от които се беше родила съвсем наскоро, и едва свързваше двата края, за да имат покрив над главата. Не беше лош човек…

При тези думи почувствах неотложна нужда да опипам носа си и да проверя дали случайно не се удължава заради лъжата, която бях изрекъл.

— … но си беше тотално преебан, извинявайте за израза. Заради налудничавите си идеи не можеше да се задържи на нито една работа. Обясняваше ми, че всеки път, когато го назначавали някъде, от ФБР цъфвали и прецаквали всичко. Точно това според него се било случило с работата му в печатницата…

— Глупости! — прекъсна ме Хости. — Този тип все обвиняваше другите за проблемите, които сам си създаваше. Но за голяма част от казаното съм абсолютно съгласен с вас, Амбърсън. Действително си беше тотално преебан и съжалявам за съпругата и децата му. Наистина съжалявам.

— Сериозно? Е, радвам се да го чуя. Както и да е, Лий си намери работа, а аз не исках да му я отнема само задето се е раздрънкал пред мен и се е поизхвърлил малко… което между другото редовно правеше. Ето защо казах на Сейди, че утре (сиреч днес) смятам да намина през книгохранилището. Ей-така, за да го разгледам. Тя пожела да ме придружи. Това не ми хареса и се помъчих да я разубедя. Изтъкнах, че ако Лий наистина е превъртял и твърдо си е наумил да направи нещо, тя ще е в опасност.

— Изглеждаше ли ви превъртял, когато обядвахте с него? — попита мъжът с каубойската шапка.

— Не, даже ми се стори доста спокоен и хладнокръвен, но той умееше да се държи така — отвърнах и се наведох към двамата. — Искам да изслушате тази част от разказа ми много внимателно, детектив Фриц. Знаех, че каквото и да й кажа, Сейди ще дойде с мен. Усещах го. Затова реших да изчезна, без да й кажа къде отивам. Направих го, за да я защитя. Просто за всеки случай. Нали разбирате — в случай че…

„А ако това не е такъв случай, здраве му кажи“ — прошепна Сейди в главата ми. Щеше да живее там, докато не я видех отново от плът и кръв. Заклех се, че този момент ще настъпи — каквото и да стане.

— Помислих дали да не прекарам нощта в някой хотел, но всички хотели бяха пълни. Тогава се сетих за Мерседес Стрийт. Тъкмо бях напъхал ключа в ключалката на номер 2706, където бях живял, когато се сетих, че имам ключ и за номер 2703 от другата страна на улицата, където беше пребивавал Лий. Той самият ми го беше дал, за да мога да влизам и да поливам растенията му.

Хости: Той е имал растения?

Цялото ми внимание обаче беше фокусирано върху Уил Фриц.

— Сейди ужасно се разтревожила, когато открила, че вече не съм в „Идън Фалоус“. Както и Дийк. Тогава той се обадил на полицията. И то не веднъж, а няколко пъти. При всяко обаждане ченгето, което било дежурно на телефона, му казвало да спре да дрънка глупости и затваряло. Не знам дали някой си прави труда да документира подобни сигнали, но Дийк ще ви каже същото, а той няма никакви основания или мотиви да ви излъже.

Този път Фриц беше този, на когото май му падна пердето:

— Ако знаете колко смъртни заплахи получаваме всеки…

— Сигурен съм. Затова не ми казвайте, че ако се бяхме обадили на полицията, сега Сейди щяла да е жива. Само не ми го казвайте, разбрахме ли се?

Мъжът с каубойската шапка предпочете да си замълчи.

— И как приятелката ви успя да ви открие? — настоя да узнае Хости.

Най-накрая нещо, за което не се налагаше да лъжа. После обаче щяха да ме попитат за пътуването ни от Мерседес Стрийт във Форт Уърт до книгохранилището в Далас. Тази част от разказа ми се очертаваше като най-гъсто осеяната с опасности. Не се притеснявах за каубоя от стюдебейкъра; да, Сейди беше клъцнала ръката му, но пък едва след като той се опита да открадне чантичката й. Освен това таратайката му си беше на последни издихания и имах чувството, че каубоят може дори да не я обяви за открадната. Естествено, после бяхме откраднали друга кола, ала като се имаше предвид неотложният характер на мисията ни, ченгетата едва ли щяха да повдигнат обвинение… Направеха ли го, медиите щяха буквално да ги разпънат на кръст. Единственото, за което се безпокоях, беше червеният шевролет с извити като женски вежди перки. Багажник с два куфара вътре лесно можеше да бъде обяснен; бяхме прекарвали уикендите си в бунгалата в Кендълуд и преди… Но ако полицаите откриеха тефтерчето на Ал Темпълтън… дори не смеех и да си помисля за това.

Някой почука по вратата на стаичката за разпит и едно от ченгетата, докарали ме в участъка, надзърна вътре. Зад волана на патрулната кола, както и докато бе преравял личните ми вещи заедно с партньора си, той ми бе изглеждал невъзмутим и опасен — досущ като лошото ченге от някой криминален филм. Сега обаче, на фона на ококорените му от вълнение очи и очевидното притеснение, което изпитваше, задето ни прекъсва, видях, че всъщност е на двайсет и три години и лицето му още не се е изчистило от юношеското акне. Зад него се виждаха доста хора — някои униформени, а други не, — които проточваха любопитно шии, за да ме огледат. Фриц и Хости се обърнаха с явно раздразнение към неканения посетител.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа, но търсят по телефона господин Амбърсън.

Руменината тутакси се завърна по месестите бузи на Хости.

— Синко, не виждаш ли, че в момента провеждаме разпит? Хич не ми пука кой го търси, даже да е президентът на Съединените щати!

Полицаят, който стоеше на прага, нервно преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу като топка за пинг-понг.

— Ами, господа… наистина президентът на Съединените щати се обажда.

Оказа се, че всъщност им пукаше.

7.

Поведоха ме по коридора към кабинета на самия началник на полицията Джес Къри. От едната ми страна под ръка ме държеше Фриц, а от другата — Хости. Благодарение на тях почти не куцуках. Коридорът гъмжеше от репортери, телевизионни камери и огромни прожектори, които сигурно бяха повишили температурата до трийсет и седем-трийсет и осем градуса. Тези хора — които според мен бяха само едно ниво над папараците, нямаха място в полицейското управление непосредствено след опита за покушение, ала, честно казано, не бях изненадан. В един друг времеви поток те щяха да се изсипят тук по същия начин след ареста на Осуалд и никой нямаше да ги изрита. И доколкото знаех, никой нямаше дори да го предложи.

Хости и Фриц си пробиваха път през стълпотворението с каменни лица. От всички страни валяха въпроси, адресирани както към тях, така и към мен. По едно време агентът от ФБР извика:

— Господин Амбърсън ще направи изявление, след като бъде разпитан от властите!

— Кога ще стане това? — извика някой.

— Утре, вдругиден или следващата седмица!

Разочаровани възгласи. Забелязах, че Хости се усмихва.

— А може и следващия месец! Точно в момента президентът Кенеди го чака на телефона, така че всички да се отдръпнат!

И те се пръснаха встрани, кряскайки като свраки.

Единственото „разхлаждащо приспособление“ в кабинета на началника Къри беше допотопният вентилатор на една от лавиците, но дори той ми се стори като райска благодат след задушната стаичка за разпити и медийната микровълнова фурна на коридора. На бюрото се мъдреше голям черен телефон. До него лежеше папка с надпис „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ на етикета. Стори ми се доста тъпичка.

— Ало? — казах, когато вдигнах слушалката.

Носовият, типичен за Нова Англия глас, който чух в ухото си, моментално разпрати тръпки по гърба ми. Това беше човекът, който сега щеше да лежи на масата в моргата, ако двамата със Сейди не се бяхме намесили.

— Господин Амбърсън? Джак Кенеди е на телефона. Аз… хъм… разбрах, че двамата със съпругата ми ви дължим… хъм… живота си. Разбрах и че вие сте изгубили… доста скъп за вас човек.

— Казваше се Сейди Дънхил, господин президент. Осуалд я застреля.

— Съжалявам за вашата… хъм… загуба, господин Амбърсън. Мога ли да се обръщам към вас на… малко име?

— Щом така предпочитате — отвърнах, а една натрапчива мисъл не ми даваше покой: „Не е възможно да водя този разговор. Това е сън!“

— Страната й ще й се отблагодари подобаващо… а вие ще получите цялата подкрепа и съчувствие, която можем да ви дадем. Уверявам ви в това. Нека бъда първият… хъм… който да ви предложи и двете.

— Благодаря ви, господин президент. — Усещах надигащата се в гърлото ми буца, превърнала гласа ми в хриплив шепот. Сякаш отново видях очите й — искрящи и сияйни, докато издъхваше в обятията ми… „Как танцувахме само, Джейк!“ Нима президентите се вълнуваха от подобни неща? Знаеха ли изобщо за тях? Може би само най-добрите… Може би защото те служат на нас, а не обратното.

— Има… хъм… още един човек, който иска да ви изкаже благодарността си, Джордж. Съпругата ми не е тук в момента, но… хъм… възнамерява да ви се обади довечера.

— Господин президент, не съм сигурен къде ще се намирам довечера.

— Спокойно, тя ще ви открие. Тя е много… хъм… целеустремена, когато иска да благодари на някого. Сега ми кажете, Джордж, вие как сте?

Уверих го, че съм добре, което не беше вярно. Той ми обеща, че съвсем скоро ще се видим в Белия дом, и аз му благодарих, макар и да не смятах, че това ще се случи. През останалата част от този сякаш излязъл от съня ми разговор, докато вентилаторът духаше в изпотеното ми лице, а телевизионните прожектори хвърляха свръхестественото си сияние зад остъклената част на вратата на кабинета, в съзнанието ми ехтяха три прости думички:

„В безопасност съм. В безопасност съм. В безопасност съм.“

Президентът на Съединените щати ми се беше обадил от Остин, за да ми благодари, задето бях спасил живота му. А това означаваше само едно — че съм в безопасност. Следователно спокойно можех да пристъпя към онова, което смятах, че трябваше да сторя.

8.

Пет минути след края на сюрреалистичния ми разговор с Джон Фицджералд Кенеди агент Хости и детектив Фриц вече ме ескортираха по задното стълбище към гаража, където в една различна вселена Лий Осуалд щеше да бъде застрелян от Джак Руби. Тогава помещението щеше да е претъпкано заради големия интерес към прехвърлянето на атентатора в областния затвор, докато сега беше толкова пусто, че стъпките ни отекваха като в пещера. Оттам придружителите ми ме закараха в хотел „Адолфъс“ и за мен не беше никаква изненада, че се озовах в същата стая, в която бях настанен и при първото си идване в Далас. Но както казват хората, всичко се връща, и макар че не знаех кои са тайнствените мъдреци, изковали въпросната сентенция, поне що се отнася до пътуванията във времето, определено бяха уцелили десетката.

Фриц ми каза, че в коридора пред стаята, както и във фоайето на партера, непрекъснато ще дежурят полицаи — най-вече заради моята сигурност, но също така и за да държат пресата на разстояние. (Виж ти!) После раздруса ръката ми. Агент Хости също протегна ръка, за да се здрависа с мен, и когато го направи, усетих нещо необичайно между неговата длан и моята. Сгънато хартиено листче.

— Починете си добре — каза ми той. — Заслужили сте си го.

Когато си тръгнаха, разгънах малкото листче. Оказа се листче от бележника му. Там фебереецът бе надраскал три изречения, вероятно докато съм говорел по телефона с Джак Кенеди.

„Телефонът ти се подслушва. Ще се видим утре в 9 сутринта. Изгори това в тоалетната и пусни водата.“

Изгорих бележката, както бе направила и Сейди с моята, след което вдигнах слушалката на телефона и развинтих долната част. Вътре, прикрепен към жиците, имаше малко синьо цилиндърче, не по-голямо от батерийка с размери АА. С изненада установих, че надписите отгоре му са на японски; това ме накара да се замисля за стария си приятел Тихия Майк.

Пуснах синьото цилиндърче в джоба си, завинтих отново слушалката и набрах „нула“. След като казах името си, от другата страна на линията се възцари дълга пауза. Тъкмо щях да затворя и да пробвам отново, когато телефонистката започна да плаче и да бръщолеви благодарности, задето съм спасил президента. Ако можела да направи нещо за мен, каза ми тя — ако някой в целия хотел можел да направи нещо за мен, — трябвало само да вдигна слушалката и да се свържа с нея. Името й било Мари и била готова на всичко, за да ми изрази благодарността си.

— Като за начало бих искал да проведа разговор с Джоди — казах аз и й дадох номера на Дийк.

— Разбира се, господин Амбърсън. Бог да ви благослови, господине! Свързвам ви!

Телефонът иззвъня два пъти, преди приятелят ми да вдигне слушалката. Гласът му звучеше уморено и гърлено, сякаш настинката му се бе влошила.

— Ако пак ме търси някой проклет репортер…

— Не е репортер, Дийк. Аз съм — Джордж. — Направих кратка пауза. — Джейк.

— О, Джейк — въздъхна тежко той и се разрида. Зачаках, стискайки слушалката толкова силно, че чак ръката ме заболя. Слепоочията ми пулсираха. Денят беше към своя край, но светлината, нахлуваща през прозорците, все още бе твърде ярка. Някъде в далечината отекна грохот на гръмотевица. — Ти добре ли си? — попита Дийк след цяла вечност.

— Да. Но Сейди…

— Знам. Съобщиха го по новините. Научих го, докато пътувах към Форт Уърт.

Значи жената с детската количка и шофьорът на влекач от бензиностанцията бяха направили това, за което тъй горещо се надявах… Слава Богу! Макар че сега, докато слушах как този сломен от мъка старец се опитва да овладее сълзите си, това едва ли имаше някакво значение…

— Дийк… обвиняваш ли ме за случилото се? Защото бих те разбрал, ако е така.

— Не — каза накрая той. — Ели също не те вини. Когато Сейди си науми нещо, никой не може да я разубеди. И ако действително си бил на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, аз й казах да те намери.

— Да, там бях.

— Вярно ли е, че кучият син я е застрелял? По новините казаха, че е бил той.

— Да. Искаше да застреля мен, но проклетият ми крак… спънах се в някакви кашони и паднах. Тя беше точно зад мен.

— Божичко! — Гласът му се постабилизира малко. — Но поне смъртта й не е била напразна. На това се мъча да се уповавам. Ти също трябва да намериш упование.

— Без нея никога нямаше да стигна дотук. Ако можеше да я видиш… колко целеустремена беше… колко безстрашна…

— Божичко! — повтори той. Този път думата се отрони с горестна въздишка. Гласът му беше немощен и глух като на старец, чиито дни са преброени. — Всичко се оказа вярно. Всичко, което ти твърдеше… Както и всичко, което тя каза за теб. Действително идваш от бъдещето, нали?

Слава богу, че подслушвателното устройство вече беше в джоба ми. Съмнявах се, че са имали време да инсталират допълнителни „бръмбари“ в самата стая, но за всеки случай закрих с длан слушалката и понижих глас:

— Нито дума за това на ченгетата или журналистите!

— Мили боже, естествено, че не! — възмутено възкликна той. — Това окончателно ще те съсипе!

— Успя ли да отидеш и да прибереш нещата ни от багажника на шевролета? Макар и след…

— Естествено. Знаех колко е важно, понеже веднага щом чух за станалото, ми стана ясно, че ще бъдеш заподозрян.

— Мисля, че поне в това отношение няма да имам проблеми — отвърнах, — но трябва да отвориш куфарчето и да… имаш ли пещ за изгаряне на смет?

— Да, зад гаража ми е.

— В куфарчето ми има синьо тефтерче. Сложи го в пещта и го изгори. Ще го направиш ли за мен? — „И за Сейди. И двамата зависим от теб.“

— Нямаш грижи. Ще го направя. Джейк, ужасно съжалявам за загубата ти!

— А аз съжалявам за твоята. За твоята и на госпожа Ели.

— Не е честно! — избухна той. — Хич не ми пука, че бил президент, просто не е честно!

— Така си е — въздъхнах. — Изобщо не е честно. Но, Дийк… не се отнасяше само за президента. А за всички лоши неща, които щяха да се случат, ако той умре.

— Предполагам, че ще трябва да ти се доверя. Обаче ми е малко трудно.

— Знам.

Дали щяха да почетат паметта на Сейди, както бяха направили за госпожа Мими? Без всякакво съмнение. Телевизиите щяха да изпратят репортерски екипи и в Америка нямаше да остане непросълзено око. Ала когато всичко свършеше, Сейди щеше да си бъде все така мъртва.

Освен ако аз не го променя. Дори да се наложеше отново да премина през всичко това, пак щях да го сторя, понеже щеше да е заради Сейди. Дори и да ми хвърлеше само един поглед на тържеството, където се бяхме запознали, и да реши, че съм прекалено стар за нея (макар че щях да направя всичко по силите си, за да променя решението й). Този път щях да имам и преимущество — вече знаех със сигурност, че Лий е единственият стрелец, следователно нямаше да ми се налага да чакам до последния момент, за да изпратя жалкия му задник на оня свят.

— Джейк? Там ли си?

— Да. И запомни, че трябва да ме наричаш „Джордж“, когато говориш за мен.

— Нямаш грижи. Може да съм стар, но поне главата ми си е съвсем наред. Ще те видя ли отново?

„Не и ако агент Хости ми каже това, което искам да чуя“ — мина ми през ума.

— Ако не ме видиш, значи всичко се е наредило по най-добрия възможен начин.

— Добре. Джейк… Джордж… Тя… Тя каза ли нещо накрая?

Не исках да му разкрия последните й думи, защото бяха лични, затова реших да му дам нещо друго. Той щеше да го сподели с Ели, а Ели щеше да го каже на всичките приятели на Сейди в Джоди. А тя имаше много приятели.

— Попита ме дали президентът е добре. Когато я уверих, че е в безопасност, затвори очи и издъхна.

Той отново се разрида. Лицето ми пулсираше. Навярно сълзите щяха да ми донесат облекчение, обаче очите ми бяха сухи като пустинни камъни.

— Сбогом — промълвих. — Сбогом, стари приятелю.

Върнах внимателно слушалката върху вилката и поседях неподвижно известно време, загледан в аленото зарево на залязващото даласко слънце. „Вечер аленее ли небето, тиха утрин чака ни в морето“ — казват старите моряци, но… аз отново дочух приглушения тътен на далечна гръмотевица. Пет минути по-късно, когато вече бях възвърнал самообладанието си, вдигнах слушалката на „обезбръмбарения“ си телефон и отново набрах „нула“. Казах на Мари, че възнамерявам да си легна, и поръчах събуждане за осем сутринта. Помолих я и да не бъда обезпокояван с телефонни разговори дотогава.

— О, вече сме се погрижили за това — заяви ми развълнувано. — Никакви входящи обаждания в стаята ви, предупредиха ни полицаите. — Тя понижи глас: — Той луд ли беше, господин Амбърсън? Искам да кажа, че със сигурност е бил луд, но изглеждаше ли такъв?

Припомних си недоумяващите му очи и демоничната му гримаса.

— О, да — отвърнах. — Определено приличаше на безумец. Нали запомни, Мари? В осем часа. Никакви обаждания преди това.

Затворих, преди да успее да каже още нещо. Събух обувките си (изуването на лявата се оказа бавен и мъчителен процес), легнах по гръб на кревата и положих ръка върху очите си. Видях как Сейди танцува. Как ми казва да се приближа… Как ме пита дали искам кейк… Как лежи в обятията ми, а сияйните й умиращи очи се взират в лицето ми…

Помислих си и за „заешката дупка“… И как всеки път, когато човек я използва, настъпва пълно рестартиране на системата.

После съм заспал.

9.

Агент Хости почука на вратата ми точно в девет. Отворих му и той влезе бавно в стаята. В едната си ръка носеше куфарче (но не моето куфарче, което беше добре), а в другата — бутилка шампанско. При това от скъпите — „Мое е Шандон“ — с червена, бяла и синя панделка около гърлото на бутилката, фебереецът изглеждаше ужасно уморен.

— Амбърсън — поздрави ме той.

— Хости — отвърнах му аз.

Затвори вратата и посочи към телефона. Извадих синьото цилиндърче от джоба си и му го показах. Той кимна.

— И няма други? — повдигнах вежди.

— Няма. Това е на даласката полиция, а пък случаят си е наш. Заповедите идват директно от Хувър. Ако някой те попита за „бръмбара“, сам си го намерил.

— Добре.

Той вдигна шампанското.

— Подарък от шефовете. Настояха да ви го донеса. Искате ли да вдигнете тост за президента на Съединените американски щати?

При мисълта, че красивата ми Сейди в момента лежи на една от масите в градската морга, нямах никакво желание да вдигам тост за каквото и да било. Бях успял в начинанието си, но успехът беше оставил вкус на пепел в устата ми.

— Не.

— Нито пък аз, но пък съм адски доволен, че е жив. Искате ли да узнаете една тайна?

— Казвайте.

— Аз гласувах за него. Сигурно съм единственият агент в цялото ФБР, който не е подкрепил Никсън.

Предпочетох да си замълча.

Хости се разположи в едно от двете кресла в стаята и въздъхна дълбоко. Сложи куфарчето между краката си, след което завъртя бутилката, така че да може да прочете написаното на етикета.

— Хиляда деветстотин петдесет и осма. Ценителите на вината вероятно знаят дали годината е добра, но аз си падам повече по бирата.

— Аз също.

— Значи ще се насладите на касата „Лоун Стар“, която държат долу специално за вас. Върху касата видях официално писмо в рамка, с което производителят ви гарантира по една каса месечно до края на живота ви. Между другото, имаше и още шампанско — поне десетина бутилки… Подарък от даласката търговска камара и градския съвет по туризма. Имаш цветен телевизор „Зенит“, още неразопакован, масивен златен пръстен с печат, изобразяващ лика на президента, от бижутерия „Калоуей“ ваучер за три нови костюма от „Даласка мъжка мода“ и всякакви други подаръци, сред които и почетният ключ на града. Управата на хотела е отделила цяла стая на партера за тези вещи и бас държа, че до утре сутринта ще трябва да освободят и още една, понеже вече няма да има място в първата. Ами храната!?! Хората ви носят торти, пайове, свинско с картофи, печено говеждо, пилета на грил и толкова мексиканска храна, че да ви гарантира диария в близките пет години. Ние ги отпращаме, а те не искат да си тръгнат… Ада знаете какви мадами ви чакат пред хотела! Ще го кажа така — самият Джак Кенеди би ви завидял, а той си е пословичен донжуан… Няма да повярвате какви материали е събрал директорът ни за сексуалния му живот. Само ако знаехте…

— Не подценявайте тази ми способност.

— Далас ви обича, Амбърсън. По дяволите, цялата страна ви обича. — Той се засмя. По едно време смехът му внезапно премина в кашлица. Когато тя отмина, агентът си запали цигара и погледна часовника си. — Добре, ще го кажа така: в девет часа и седем минути вечерта на двайсет и втори ноември вие сте любимецът на цяла Америка.

— Ами вие, Хости? Обичате ли ме? Ами директор Хувър?

Той дръпна веднъж от цигарата си и я остави в пепелника. После се наведе и впери пронизващия си поглед в мен. Очите му бяха разположени навътре сред гънките от плът и въпреки че изглеждаха уморени, бяха доста ярки и проницателни.

— Погледнете ме, Амбърсън. Право в очите. Погледнете ме и кажете дали сте били замесени и сте играли в комбина с Осуалд. Кажете истината, защото веднага ще надуша, ако ме излъжете!

Като се имаше предвид фрапантната му немарливост по отношение на Осуалд, малко се съмнявах в това, обаче вярвах, че той си вярва. Ето защо срещнахме погледите си и аз заявих:

— Никога не съм бил съучастник на Осуалд.

За момент той не продума. После въздъхна, отпусна се назад в креслото и взе цигарата си от пепелника.

— Така е. Не сте били. — Изпусна дима през ноздрите си и продължи да ме разпитва: — За кого работите тогава? За ЦРУ? Или за руснаците? Аз не го вярвам, но директорът е убеден, че руснаците биха направили всичко по силите си, за да предотвратят атентат, който би разпалил международен конфликт. Който, не дай си боже, да доведе до Третата световна война… Особено когато нашите открият какви ги е вършил Осуалд в Русия.

— Не работя за никого — казах. — Аз съм най-обикновен човек, Хости.

Той размаха цигарата си, сочейки ме с димящия й край.

— Задръжте тази мисъл. — После отвори куфарчето си и извади папка, която беше по-тънка дори от онази с етикета „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ в кабинета на полицейския началник Къри. Беше моето досие, което бързо щеше да набъбне… макар и не толкова бързо, както в компютризирания, гъмжащ от ултрамодерни технологии двайсет и първи век.

— Преди да дойдете в Далас, сте били във Флорида. В градчето Сънсет Пойнт.

— Да.

— Били сте заместващ учител в Сарасота.

— Не отричам.

— А преди това сте прекарали известно време в… Дерън? Дерин, щата Мейн?

— Дери.

— Където сте правили какво?

— Започнах работата над книгата си.

— Аха, а преди това?

— Ту наляво, ту надясно, искам всичко да е ясно.

— Какво точно знаете за моите отношения с Осуалд, Амбърсън?

Запазих мълчание.

— Не ми се прави на интересен! — избухна той, преминавайки на „ти“ — Само ние двамата сме.

— Достатъчно, за да създам проблеми на теб и на директора ти — озъбих се.

— Освен ако?

— Ще го кажа така: проблемите, които ще ви причиня, ще са правопропорционални на онези, които вие ще ми причините.

— Смятам, че стигне ли се до създаване на проблеми, ти ще си доизмислиш онова, което не знаеш със сигурност… и то в наша вреда, не съм ли прав?

Реших да си замълча. Той обаче продължи, сякаш си говореше самичък:

— Хич не съм изненадан, че пишеш книга. Не трябваше да зарязваш романа, Амбърсън, защото съм сигурен, че щеше да стане бестселър. Ти си адски добър в това да си измисляш разни работи — не мога да не го призная… Този следобед се прояви като първокласен актьор. Обаче знаеш такива неща, които просто няма как да знаеш… а това ни навежда на мисълта, че не си обикновен гражданин. Хайде де, кой ти снася информация? Да не би да е Енгълтън от Компанията? Той е, нали? Като го знам какво коварно копеленце е…

— Никой нищо не ми снася — въздъхнах тежко аз. — И едва ли знам толкова, колкото подозираш. Обаче няма да те лъжа — разполагам с достатъчно информация, за да злепоставя Бюрото. Например мога да кажа как Лий ми се е обадил и ми е споделил, че ти е разказал за намеренията си да застреля Кенеди…

Събеседникът ми загаси цигарата си с такава ярост, че в пепелника се разхвърчаха искри. Няколко попаднаха върху ръката му, но той не им обърна внимание.

— Това е долна лъжа!

— Знам — отвърнах. — Обаче съм готов да я изрека с гордо вдигната глава. Ако ме принудите да го направя. Обмисляте ли вече да се отървете от мен, а, Хости?

— Спести ми тия комиксови глупости. Ние не убиваме хора.

— Кажи го на братята Дием от Виетнам.

Той ме изгледа, както човек би погледнал безобидно мишленце, което ненадейно го е ухапало. При това с огромни остри зъби.

— Откъде пък реши, че Америка има нещо общо с братята Дием? Според всичко, написано във вестниците, ръцете ни са чисти^[2].

— Да не се отклоняваме от темата. Май ви е страх, защото в момента съм твърде популярен, за да бъда ликвидиран. Или може би греша?

— Никой не иска да те убива, Амбърсън. И никой не иска да пробива дупки в историята ти. — Той се засмя сухо. — Започнем ли да го правим, всичко ще се разпадне на пух и прах. Защото е съшито с бели конци.

— „Умираше си да съчинява небивали истории“ — изрекох аз.

— Моля?

— Хектор Хю Мънроу, известен още като Саки. Разказът се нарича „Отвореният прозорец“. Хвърли му едно око. Много е поучителен, особено що се отнася до импровизиране и измисляне на истории в реално време.

Той ме гледаше изпитателно и в проницателните му очички се мярна тревога.

— Изобщо не те разбирам. И това ме притеснява.

Някъде на запад, в посока към Мидланд, където съоръженията неспирно изпомпват нефтените кладенци, а инсталациите с газови факли замъгляват звездите, изтрещяха още гръмотевици.

— Какво искате от мен? — попитах.

— Мисля, че когато те проследим до Дерън, Дери или каквото е там, ще се натъкнем на… нищо. Все едно си се появил ей-така, от нищото.

Беше толкова близо до истината, че дъхът ми за малко да секне.

— Това, което искаме, е да изчезнеш обратно в нищото, от което си дошъл. Жълтата преса ще раздуе обичайните си спекулации и конспиративни теории, обаче ние ти гарантираме, че ще излезеш сух от водата. Ако изобщо ти пука за подобни работи, де. Марина Осуалд ще подкрепи историята ти до последната запетайчица.

— Разбирам, че вече сте говорили с нея…

— Правилно разбираш. Тя много добре знае, че ще бъде депортирана, ако не играе по свирката ни. Господата от пресата не разполагат с твои снимки; фотографиите, които ще цъфнат в утрешните издания на вестниците, ще са доста неясни.

Знаех, че е прав. Бяха успели да ме снимат само по време на бързия преход по коридора към кабинета на началника Къри, когато Фриц и Хости — и двамата едри мъже — ме бяха закрили от обективите. Освен това бях навел глава, понеже светлината от прожекторите беше твърде ярка. От друга страна, в Джоди имаше доста мои снимки — включително и портретна снимка в албума за годината, в която бях преподавал там на пълно работно време, — ала в тази праисторическа ера, преди да се появят компютърните JPEG-формати или даже факсовете, щеше да стане чак вторник или сряда, докато успеят да ги открият и публикуват.

— Сега ще ти дам една хубава история — заяви Хости. — Обичаш историите, нали? И разказите… като онзи „Отворен прозорец“?

— Аз съм преподавател по английски език и литература. Обожавам хубавите разкази.

— Слушай тогава. Значи този тип, Джордж Амбърсън, е тъй сломен от мъка заради загубата на приятелката си…

— Годеницата си.

— И така, годеница, още по-добре. Та той е тъй сломен, че зарязва всичко и изчезва. Не иска никаква публичност — а още по-малко пък безплатно шампанско, медали от президента или тържествени шествия… Само иска да се махне от цялата тая дандания и да си скърби в усамотение. Ей-това е историята, която американците обожават. През цялото време я гледат по телевизията. Тя обаче не се казва „Отвореният прозорец“, а „Скромният герой“. И за по-голяма достоверност на разказа, има и агент от ФБР, който е готов да подкрепи всяка дума и дори да прочете пред хората изявлението, което си оставил при заминаването си. Как ти звучи това, а?

Звучеше ми като манна небесна, обаче лицето ми беше непроницаемо.

— Вероятно сте абсолютно сигурни, че мога да изчезна.

— Сигурни сме.

— И можеш да ми гарантираш, че под „изчезване“ нямате предвид да се озова на дъното на река Тринити, както примерно ви е наредил директорът?

— Нищо подобно. — Хости се усмихна. Вероятно си мислеше, че усмивката му ще ми подейства, ала всъщност ме накара да се сетя за отдавнашна моя реплика от годините на пубертета: „Не се притеснявай, няма да забременееш! Като малък карах заушка!“

— Защото може да съм си направил малка застраховчица, агент Хости.

Единият му клепач потрепна. Това беше единственият признак, че думите ми са го обезпокоили.

— Смятаме, че можеш да изчезнеш, защото сме убедени, че… да кажем, че махнеш ли се веднъж от Далас, ще можеш да разчиташ на подкрепата ни.

— Без пресконференции?

— Това е последното, което ни трябва. — Отново отвори куфарчето си. Извади оттам жълт бележник, след което ми го подаде заедно с химикалка. — Напиши ми писмо, Амбърсън. Двамата с Фриц ще го намерим утре сутринта, когато дойдем да те вземем, но спокойно можеш да напишеш отгоре: „Да послужи, където е необходимо“. Направи го въздействащо. Направи го гениално. Можеш, нали?

— Разбира се — кимнах. — Обожавам да си съчинявам небивали истории.

Той се усмихна кисело и вдигна бутилката шампанско.

— Може би ще опитам от това, докато ти си съчиняваш. И без това не бива да пиеш. Предстои ти тежка нощ. Чакат те много мили преди сън неизминати^[3] и така нататък.

10.

Писах внимателно, ала въпреки това въпросното „писмо“ не ми отне много време. Мисля, че в подобен случай (не че в цялата история на света е имало случай, подобен на този) важи правилото „колкото по-кратко, толкова по-добре“. Взех идеята на Хости за „Скромния герой“ и я доразвих. Бях изключително доволен, задето бях успял да поспя няколко часа преди визитата му. Макар че подобна почивка беше крайно недостатъчна, за да прогони кошмарите, все пак бе спомогнала за прочистването и избистрянето на съзнанието ми… а аз определено имах нужда от това.

Когато приключих, Хости вече довършваше третата си чаша шампанско. Беше извадил няколко предмета от куфарчето си и ги бе наредил върху масичката за кафе. Подадох му бележника и той веднага се зачете в написаното от мен. Навън отново изтрещя гръмотевица и за момент нощното небе бе озарено от светкавица, но си личеше, че бурята все още е далеч оттук.

Докато агентът четеше, аз прегледах вещите върху масичката за кафе. Сред тях беше часовникът ми „Таймекс“ който поради някаква причина не ми беше върнат заедно с другите ми лични вещи след напускането на участъка. Имаше и очила с рогови рамки. Взех ги и си ги сложих. Бяха без диоптри. Забелязах един особен ключ, както и плик, пълен с банкноти. Както го гледах, вътре имаше поне хиляда долара в използвани двайсетачки и петдесетачки. Имаше още мрежичка за коса и бяла униформа от две части — панталон и риза. Памучният плат изглеждаше много тънък и съшит с бели конци — също като моята версия за събитията според агент Хости.

— Писмото ти си го бива — отбеляза той, след като остави бележника на масата. — Успял си да го направиш да звучи вълнуващо, като Ричард Кимбал от „Беглецът“. Гледал ли си го?

Бях гледал киноверсията с Томи Лий Джоунс, но не му беше нито времето, нито мястото за подобни разяснения. Ето защо отвърнах просто:

— Не.

— Да, и като се замисля, всъщност ще бъдеш точно това — беглец, но само от пресата и американската публика, която иска да узнае всичко за теб… От това какъв сок пиеш сутрин до това какъв размер бельо носиш… Безкрайно интересен си от човешка гледна точка, Амбърсън, но не и от полицейска. В крайна сметка не си застрелял нито приятелката си, нито Осуалд…

— Опитах се. Ако не бях пропуснал, навярно тя все още щеше да е жива.

— Не се обвинявай. Помещението е голямо, а трийсет и осми калибър не е много точен от разстояние.

Така си беше. Трябваше да се приближа до Лий поне на три-четири метра… Знаех го, понеже ми го бяха казвали, и то неведнъж. Обаче не го споменах пред Хости. И защо да го правя? Краткото ми познанство с него вече беше пред своя край. Честно казано, нямах търпение този край да настъпи час по-скоро.

— Чист си. Единственото, което трябва да направиш, е да отидеш някъде, където твоите хора да те открият и да те приберат в проклетия ти „Невърленд“. Ще успееш ли?

„Невърленд“ в моя случай явно беше заешката дупка, която щеше да ме изпрати четирийсет и осем години напред в бъдещето. Естествено, стига все още да беше на мястото си.

— Мисля, че да.

— За твое добро е да се справиш, понеже ако се опиташ да ни създаваш главоболия, ще ти го върнем тъпкано. Господин Хувър… да кажем, че не е човек, който лесно прощава.

— Ти ми кажи как да се измъкна от хотела.

— Слагаш тази бяла униформа заедно с очилата и мрежичката за коса. Ключът е за служебния асансьор. Той ще те спусне до ниво Б-1. Оттам минаваш през кухнята и излизаш през задния вход. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Там ще те чака кола на Бюрото. Качваш се на задната седалка. Не разговаряш с шофьора. Това не ти е лимузина под наем. Откарват те до автогарата. Можеш да си избереш един от трите варианта: Тампа в единайсет и четирийсет вечерта, Литъл Рок в единайсет и петдесет и Албакърки в дванайсет и двайсет. Не искам да знам на кое ще се спреш. Запомни, че там отношенията ни приключват. От този момент нататък от теб се иска да се покриеш и това си остава единствено твоя отговорност и задължение. Твоя и на онези, за които работиш, естествено…

— Разбира се.

Телефонът иззвъня.

— Ако е някое тарикатско репортерче, успяло да се промъкне тук, разкарай го! — инструктира ме Хости. — Ако кажеш и една дума за мен, ще ти прережа гърлото.

Помислих си, че се шегува, макар че не бях напълно сигурен. Вдигнах слушалката.

— Не знам кой се обажда, но съм ужасно уморен, така че…

Леко дрезгавият глас от другата страна на линията каза, че няма да ми отнеме много време. Вдигнах очи към агента и прошепнах едва чуто:

— Джаки Кенеди!

Той кимна и си наля още шампанско, а аз се обърнах с гръб към него, сякаш така щях да му попреча да чуе разговора.

— Госпожо Кенеди, нямаше нужда да се обаждате — казах, — но за мен е огромна чест да говоря с вас.

— Исках да ви изкажа благодарността си за стореното от вас — рече тя. — Знам, че съпругът ми вече ви е благодарил от наше име, ала… Господин Амбърсън… — Първата дама заплака. — И да ви благодаря от името на децата си, защото тази вечер можеше да не ни пожелаят лека нощ по телефона.

Каролин и Джон-Джон. Съвсем ги бях забравил.

— Госпожо Кенеди, моля ви се!

— Разбрах, че младата жена, която загина днес, е щяла да стане ваша съпруга.

— Да, така е.

— Сигурно сърцето ви е сломено от мъка. Моля ви да приемете съчувствието ми — знам, че не е достатъчно, ала това е единственото, което мога да ви предложа.

— Благодаря ви.

— Ако можех да го променя… ако можех по някакъв начин да върна времето назад…

„Не — казах си аз. — Това е моя работа, госпожо Джаки.“

— Разбирам. Благодаря ви.

Поговорихме още малко. Този разговор вървеше по-трудно от онзи с президента в полицейското управление. Донякъде защото предишният ми се беше сторил като сън, за разлика от сегашния, ала най-вече заради стаения страх, който долавях в гласа на Жаклин Кенеди. Тя действително разбираше, че са се отървали на косъм, докато в случая със съпруга й определено не бе така. Той сякаш вярваше, че е роден с късмет, че е благословен свише и едва ли не е безсмъртен. Към края на разговора я помолих да се погрижи съпругът й вече да не се вози в открити автомобили поне до края на мандата си.

Тя ме увери, че ще вземе необходимите мерки, след което отново ми благодари. Аз отново й казах, че няма защо, и така общуването ни приключи. Когато се обърнах, видях, че съм сам. Изглежда, по някое време, докато съм говорел с Жаклин Кенеди, агент Хости си беше тръгнал. Единствените признаци за присъствието му бяха двете угарки в пепелника, недоизпитата чаша с шампанско и надрасканата набързо бележка, оставена до жълтото тефтерче с моето прощално писмо.

„Изхвърли бръмбара, преди да се качиш на автобуса“ — гласеше тя. А отдолу пишеше: „Успех, Амбърсън. Съжалявам за загубата ти. Х.“

Може би наистина съжаляваше, но какво от това? Всеки може да съжалява. Съжалението е безплатно, нали?

11.

Сложих си бялата кухненска униформа и се спуснах до ниво Б-1 с асансьора, който миришеше на пилешка супа, сос барбекю и „Джак Даниълс“. Щом вратите се отвориха, закрачих енергично през задимената, наситена с всевъзможни аромати кухня. Не мисля, че някой е имал възможността да ме огледа по-внимателно.

Когато излязох, се озовах на тъмна уличка, където двама пияници ровеха в контейнер за смет. Те също не ме погледнаха, макар че вдигнаха глави при поредната светкавица, озарила нощното небе. Забелязах невзрачния форд седан, спрял наблизо с работещ двигател, и забързах към него. Отворих вратата, настаних се на задната седалка и автомобилът веднага потегли. Докато пътувахме към автогарата, мъжът зад волана изрече само:

— Май ще вали.

Щом спряхме, той ми протегна ръката си, в която държеше три автобусни билета. Избрах онзи за Литъл Рок. Имах на разположение около час. Влязох в едно магазинче за подаръци и си купих евтин куфар. Ако всичко се развиваше по план, съвсем скоро щях да сложа нещо в него. Не се нуждаех от много неща; в къщата ми в Сабатъс разполагах с доста дрехи и въпреки че това жилище се намираше на около петдесет години напред в бъдещето, се надявах да остана там не повече от седмица. Парадокс, в който Айнщайн би се влюбил и който така и не осени изнуреното ми, скърбящо съзнание — че като се имаше предвид ефектът на пеперудата, въпросната къща едва ли щеше да продължава да е моя.

Купих си и вестник — извънредно издание на „Слаймс Хералд“. В него имаше снимка, която можеше да е направена от професионален фотограф, но по всяка вероятност беше щракната от някой случаен късметлия. Тя показваше как Кенеди се навежда над жената, с която бях говорил преди малко; жената, която нямаше да има кървави петна по розовия си тоалет, когато най-накрая го свали тази вечер.

„Джон Ф. Кенеди закрива съпругата си със собственото си тяло, докато президентската лимузина ускорява след разминалата се на косъм национална катастрофа“ — гласеше текстът под снимката, а над нея се открояваше заглавието на материала, което се състоеше от една-единствена дума:

СПАСЕНИ!

Отгърнах на втора страница и видях друга фотография. На нея Сейди изглеждаше невъзможно млада и невъзможно красива. На лицето й грееше усмивка. „Целият ми живот е пред мен“ — казваше тази усмивка.

Както си седях на грубите дървени скамейки, заобиколен от късни пътници, плачещи бебета, смеещи се военнослужещи с мешки и бизнесмени със скъпи обувки, аз внимателно сгънах вестника покрай очертанията на снимката, за да мога да я откъсна от страницата, без да засегна лицето на Сейди. Щом приключих с това, съзерцавах фотографията в продължение на няколко минути, после я сгънах и я прибрах в портфейла си. Другите страници от вестника изхвърлих. В тях нямаше нищо, което да искам да прочета.

В единайсет и двайсет обявиха, че пътниците за Литъл Рок вече могат да се качват в автобуса. Наредих се на опашката пред въпросната врата. Освен че носех фалшиви очила, не бях направил нищо друго, за да прикрия или да променя лицето си. Хората обаче така и не ме удостоиха с кой знае какво внимание; аз си бях просто поредната клетка в кръвообращението на пътуваща Америка, не по-важна от която и да е друга.

Качих се в автобуса и се настаних на една от задните седалки. Пред мен седяха неколцина мъже в униформи, за които предположих, че са от военновъздушната база край Литъл Рок. Ако онова, което двамата със Сейди бяхме сторили днес, не се беше случило, някои със сигурност щяха да загинат във Виетнам. А други щяха да се върнат осакатени у дома. Какво ли щеше да се случи с тях оттук нататък? Кой знаеше?

Автобусът потегли. Когато напуснахме Далас, гръмотевиците станаха оглушителни, а светкавиците — доста по-ярки, но все още не бе започнало да вали. А щом достигнахме Сълфър Спрингс, бурята вече беше зад нас и насред ясното небе се открояваха звездите — искрящи като ледени късчета и също толкова студени. А може би даже още по-студени. Съзерцавах ги известно време, след което се отпуснах назад, затворих очи и се заслушах в приглушения шепот на гумите, които малко по малко поглъщаха междущатското шосе 30.

„Сейди — пееха гумите. — Сейди, Сейди, Сейди.“

Мисля, че успях да заспя чак в два след полунощ.

12.

В Литъл Рок си купих билет за обедния автобус до Питсбърг с междинна спирка Индианаполис. Хапнах в закусвалнята на автогарата, седнал до един възрастен мъж, който беше сложил портативно радио на масата пред себе си. Беше голямо и с много лъскави копчета. Естествено, най-горещата новина все още беше опитът за покушение над президента… и Сейди. Тя беше в центъра на емисиите. Щяха да й устроят щатска мемориална церемония, последвана от погребение в националния гробищен парк „Арлингтън“. Появиха се и предположения, че самият Джон Кенеди щял да изнесе реч на церемонията. По радиото съобщиха още и че годеникът на госпожица Дънхил — Джордж Амбърсън — трябвало да се появи на специална пресконференция за медиите, насрочена за десет сутринта, но впоследствие мероприятието било отложено за късния следобед. Така и не казаха защо. Да, явно агент Хости се стараеше да ми осигури възможно най-голяма преднина, което бе добре дошло за мен. Както и за него. И за безценния му директор.

— Президентът и неговите героични спасители не са единствените новини, идващи от Тексас тази сутрин — оповести лъскавият радиоприемник на съседа ми по маса и аз замрях. Чашата ми с турско кафе, от която тъкмо щях да отпия, сякаш замръзна във въздуха. Усетих някакъв кисел гъдел в устата си, който ми беше смътно познат. Психолозите навярно биха го назовали „presque vu“… или, с други думи, усещането, че всеки миг ще се случи нещо необикновено. Аз обаче си го наричах по съвсем друг начин, при това без каквато и да е френска претенциозност или помпозност — хармония.

— В разгара на гръмотевичната буря, малко след един през нощта, необичайно торнадо е връхлетяло Форд Уърт, разрушавайки складовете „Монтгомъри Уорд“ и десетина други постройки. До този момент жертвите на природната стихия са две, а четирима души са безследно изчезнали.

Нямах никакво съмнение, че две от разрушените къщи са тези под номера 2703 и 2706 на Мерседес Стрийт; свирепият вятър ги беше заличил, както се изтрива сгрешено уравнение от черната дъска.