Стивън Кинг
22 ноември 1963 (14)

2.

Не се изненадах, когато го видях. Пет години ръководех театралния живот в гимназията в Лисбон, преди да избягам в Епохата на всеобщото пушене, и бях виждал много сценичен страх през онези години. Режисьорската работа с тийнейджъри актьори е като жонглиране с буркани с нитроглицерин — вълнуваща и опасна. Видях момичета, които се учеха бързо и бяха красиви и естествени на репетициите на сцената. Видях хилави момчета да съзряват и да порастват с трийсетина сантиметра от първия път, когато произнасяха реплика, предизвикваща смях сред публиката. Бях репетирал със зубрачи и от време на време по някое хлапе, което показваше искрица талант. Но не се бях занимавал с хлапе като Майк Кослоу. Подозирам, че има преподаватели в гимназии и колежи, които цял живот работят с млади аматьори, но никога не са имали момче като него.

Мими Коркоран стана директорка на гимназията в Денхолм и именно тя ме убеди да поставя ученическата пиеса, когато на Алфи Нортън, учителя по математика, който беше правил това от години, поставиха диагноза остра миелоидна левкемия и отиде в Хюстън да се лекува. Помъчих се да откажа на основание, че все още правя проучвания в Далас, но през зимата и ранната пролет на 1961 година не ходех често там. Мими го знаеше, защото винаги когато Дийк се нуждаеше от заместник по английски, аз обикновено бях свободен. Времето ми в Далас беше точно отбелязано. Лий все още беше в Минск и скоро щеше да се ожени за Марина Прусакова, девойката с червената рокля и белите обувки.

— Имаш много време — беше ми казала Мими. Пръстите на ръцете й бяха свити върху несъществуващите й бедра. В онзи ден тя беше непреклонна и не търпеше възражения. — Освен това се плаща.

— Да — отвърнах. — Питах Дийк. Петдесет долара. Ще живея охолно. Както и да е. Засега се оправям с парите. Не може ли да оставим така нещата?

Не. Не можехме. Госпожица Мими беше човешки булдозер и когато срещнеше привидно непоклатим предмет, спускаше греблото и усилваше оборотите на мотора. Каза, че без мен нямало да има ученическа пиеса за пръв път в историята на гимназията. Родителите щели да бъдат разочаровани. Училищният съвет също.

— А аз ще бъда безутешна — добави тя и свъси вежди.

— Опазил ме Бог, Мими. Виж какво ще ти кажа. Ако ми позволиш да избера пиесата — обещавам, че няма да бъде твърде противоречива, ще го направя.

На лицето й се появи ослепителна усмивка, която винаги превръщаше Дийк Симънс в купа овесена каша (като имам предвид характера му, това не беше огромно преобразяване).

— Отлично! Кой знае, може да откриеш някой талантлив актьор в нашите класни стаи.

— Да — отговорих, — когато цъфнат налъмите.

Но животът е шега и наистина открих актьор с талант. И сега той седеше в хола ми, преди да започне първото от четирите изигравания на пиесата ни, заемаше почти целия диван (който смирено бе хлътнал под сто трийсет и петте му килограма) и ревеше неудържимо. Майк Кослоу, известен още като Малкия Лени в адаптацията за гимназисти на „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек на Джордж Амбърсън.

Ако, разбира се, успеех да го убедя да излезе на сцената утре.

3.

Мина ми през ума да му дам хартиени носни кърпи, но реших, че няма да свършат работа, и донесох кърпата за съдове от кухнята. Майк избърса лицето си с нея, овладя се донякъде и ме погледна отчаяно. Очите му бяха зачервени и подути. Изглежда, беше плакал цял следобед.

— Добре, Майк. Обясни ми.

— Всички в отбора ми се подиграват, господин Амбърсън. Треньорът започна да ме нарича Кларк Гейбъл и сега всички ми викат така. Дори Джими. — Той имаше предвид Джим Ладю, фантастичния нападател на отбора и най-добрия приятел на Майк.

Не се изненадах за треньора Борман. Той беше дръвник, който проповядваше евангелието на футбола и не обичаше никой да изземва територията му, независимо дали беше сезонът или не. А Майк го бяха наричали и с по-лоши имена. Докато дежурих по коридорите, бях чул да му викат Майк Грубиянина, Джордж от джунглата и Годзила. Той отминаваше със смях прякорите. Тази весела, дори разсеяна реакция към злостните намеци и присмеха може би беше най-голямата висота на дарбата му и с ръста му от метър деветдесет и осем и теглото сто трийсет и пет килограма аз изглеждах пред него като Мики Руни.

Във футболния отбор „Лъвовете“ имаше само една звезда и това беше Джим Ладю — нали му бяхме издигнали билборд на кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109. Но ако имаше играч, който правеше възможно Джим да е звезда, това беше Майк Кослоу, който смяташе да подпише с „А&М“ от Тексас веднага щом свърши сезонът. Ладю щеше да играе в „Алабама Кримзън Тайд“ (както радостно твърдяха той и баща му), но ако някой ме попиташе кой от тях най-вероятно ще стане професионалист, бих заложил на Майк. Харесвах Джим, но все очаквах да удари коляното си или да изкълчи рамото си. Майк, от друга страна, имаше подходящо телосложение за професионална кариера.

— Какво казва Боби Джил?

Майк и Боби Джил Олнът бяха неразделни. Прелестно момиче? Да. Русокоса? Да. Мажоретка? Защо изобщо питате?

Той се ухили.

— Боби Джил е на моя страна хиляда процента. Казва да бъда мъж и да не се оставям на момчетата да ме ядосват.

— Разумна млада дама.

— Да, тя е абсолютно най-готината.

— Подозирам обаче, че не си разстроен само заради прякора. Какво друго има, Майк? Кажи ми.

— Ще се изправя пред всичките онези хора и ще стана за смях. Джими ми го каза.

— Джими е страхотен нападател, но когато става дума за актьорска игра, не знае нито едно шибано нещо, мамка му. — Майк примигна. През 1961 година обикновено нямаше да чуеш псувня от учител, но аз бях само заместник и това ме правеше по-свободен. — Мисля, че това ти е ясно. Както казват по тези места, може да си въртоглав, но не и глупав.

— Хората мислят, че съм глупав — тихо каза Майк. — И съм посредствен ученик. Може би не сте видели оценките ми по другите предмети, но имам само тройки и четворки.

— Прегледах го след втората седмица на репетиции, когато видях какво можеш да правиш на сцената. Посредствен ученик си, защото като футболист се предполага, че си такъв. Това е част от етоса.

— От кое?

— Досети се от контекста и си спести тъпия номер за пред приятелите си. Да не говорим за треньора Борман, който вероятно трябва да завърже конец на свирката си, за да запомни от кой край да я надува.

Въпреки зачервените си очи Майк се подсмихна.

— Чуй ме. Хората машинално смятат едрите момчета за глупави. Оспори го, ако искаш. Доколкото чух, ти се разхождаш в това тяло от дванайсетгодишен, затова би трябвало да го знаеш.

Той не възрази.

— Всички от отбора се бяха явили на прослушване за ролята на Лени. Това беше шега. Тъпотия — побърза да добави Майк. — Нищо против вас, господин Амбърсън. Всички от отбора ви харесват. Дори треньорът.

Група играчи бяха нахлули на прослушването и стъписаха по-сериозните кандидати. Всичките твърдяха, че искат да прочетат ролята на грамадния тъп приятел на Джордж Милтън. Разбира се, това беше шега, но прочитът на Майк съвсем не беше смешен, а откритие. Бих използвал електрически ръжен за добитък, за да го задържа в стаята, ако се наложеше, но, разбира се, не бяха необходими крайни мерки. Искате ли да знаете кое е най-хубавото на учителството? Да видиш мига, когато някое хлапе открие таланта си. Няма подобно чувство на света. Майк знаеше, че съучениците му ще се подиграват, но въпреки това прие ролята.

Естествено, на треньора Борман това не му хареса. В случая обаче нямаше какво да направи, особено след като Мими Коркоран беше на моя страна. Той не можеше да претендира, че Майк му трябва за тренировки през април и май, затова се беше принудил да нарича най-добрия си защитник Кларк Гейбъл. Някои хора не могат да се отърват от убеждението, че актьорската игра е за момичета и хомосексуалисти, които искат да са момичета. Гавин Борман беше един от тези хора. На ежегодния купон с бъчви по случай Първи април в „Дон Хагарти“ той ми се оплака, че внушавам разни идеи в главата на онзи „грамаден глупак“.

Отговорих, че всеки има право на мнение и всички тъпаци го имат, и после отминах, оставяйки го с картонена чаша в ръката и озадачено изражение на лицето. Освен това хората като треньора Борман са свикнали да постигат ефект от остроумните си заплахи и не можеха да разберат защо това не въздейства на нищожния заместник, появил се в последната минута на мястото на Алфи Нортън. Не можех да кажа на Борман, че застрелването на човек, за да му попречиш да убие жена си и децата си, те променя.

Общо взето, треньорът нямаше шанс. Избрах няколко други футболисти да играят жители на града, но бях определил Майк за ролята на Лени от момента, в който той отвори уста и рече: „Спомням си за зайците, Джордж!“

Той се превърна в Лени. Майк грабваше не само очите, защото беше огромен, но и сърцето ти. Забравяш всичко друго, както хората забравят всекидневните си грижи, когато Джим Ладю поеме топката. Майк може и да имаше телосложението да смачка противниковия нападател, но Господ — ако има такова божество — го беше създал с хвърляне на генетичното зарче — ако има такова — да изпъква на сцената и да се превъплъщава в друг.

— Бил си глупак за всички освен за себе си — отбелязах.

— Отначало бях и за себе си.

— Защото тогава не си знаел.

— Не, не знаех — с дрезгав глас отвърна той. Почти шепнеше. Наведе глава, защото в очите му отново напираха сълзи и не искаше да ги видя. Треньорът го беше нарекъл Кларк Гейбъл и ако му направех забележка, щеше да каже, че се е пошегувал. Глупак. Ха! Сякаш не знаеше, че играчите от отбора ще чуят и ще го повтарят, и че това ще обиди Майк много повече от прякора Грубиянина. Защо хората причиняват такива неща на надарените? От ревност ли? Или от страх. Може би и от двете. Това хлапе обаче имаше предимството, че знае колко е добър. И на двамата ни беше ясно, че проблемът всъщност не е треньорът Борман. Единственият човек, който можеше да спре Майк да не излезе на сцената утре вечер, беше самият Майк.

— Играл си футбол пред девет пъти по-многобройна публика от онази, която ще бъде в аудиторията. По дяволите, когато се състезавахте за регионалното първенство през ноември, игра пред десет-дванайсет хиляди души. И не бяха дружелюбно настроени.

— Футболът е нещо различно. Когато излезем на терена, всички носим униформи и каски. Различават ни само по номерата. И играем като отбор…

— В пиесата участват още девет души, без да броим жителите на града, които включих, за да дам на приятелите ти от футбола да правят нещо. И те са отбор.

— Не е същото.

— Може би не съвсем. Но едно нещо е същото — ако ги разочароваш, работата се обърква и всички губят. Актьорите, екипът, момичетата от клуб „Пеп“, които направиха рекламата, и всички, които смятат да дойдат на представлението, някои от ферми на осемдесет километра оттук. Да не говорим за мен. И аз губя.

— Предполагам. — Майк беше забил поглед в огромните си крака.

— Бих понесъл загубата на Слим или Кърли. Ще изпратя някого със сценария да прочете ролята. Бих се примирил и със загубата на Жената на Кърли…

— Иска ми се Санди да е малко по-добра. Адски красива е, но ако си каже правилно репликата, става случайно.

Позволих си да изпитам леко задоволство. Започвах да мисля, че всичко ще се оправи.

— Но няма да понеса — нито аз, нито представлението да загубя теб или Винс Ноулс.

Винс играеше Джордж, спътника на Лени, и всъщност бихме понесли загубата му, ако се разболееше от грип или счупеше врата си в автомобилна катастрофа (това винаги е вероятно, като се има предвид как караше фермерския пикап на баща си). Щях да заема мястото на Винс, ако нещата загрубееха, макар че бях твърде висок за ролята, пък и нямаше само да чета. След шест седмици репетиции знаех наизуст всички реплики. Дори по-добре от някои актьори. Ала не можех да заместя Майк. Никой не можеше да го замени поради уникалната му комбинация от размери и талант. Той беше гвоздеят на програмата.

— Ами ако се изложа, мамка му? — попита Майк, а после осъзна какво е казал и закри устата си с ръка.

Седнах на дивана до него. Нямаше много място, но съумях да се побера. В момента не мислех за Джон Кенеди, Ал Темпълтън, Франк Дънинг или света, от който бях дошъл. Съзнанието ми беше съсредоточено единствено върху грамадното момче… и моето представление. Защото в един момент наистина бе станало мое, също както се беше случило по-рано с телефонните дуплекси и евтиния бензин. В момента ми пукаше повече за „За мишките и хората“, отколкото за Лий Харви Осуалд.

Но още повече ми пукаше за Майк.

Сложих ръце на раменете му и го погледнах в очите.

— Чуй ме. Слушаш ли?

— Да.

— Няма да се изложиш, мамка му. Кажи го.

— Аз…

— Кажи го.

— Няма да се изложа, мамка му.

— Ще ги разбиеш. Обещавам ти го, Майк. — Стиснах раменете му. Все едно се опитах да вкопча пръсти в камък. Майк можеше да ме вдигне и да ме сложи на коляното си, но седеше и ме гледаше с кротките си и изпълнени с надежда и сълзи очи. — Чуваш ли ме? Обещавам ти.

4.

Сцената представляваше осветен бряг. Отвъд него имаше тъмно езеро, където седеше публиката. Джордж и Лени стояха на брега на въображаема река. Другите актьори бяха за кулисите, но скоро щяха да се появят отново. Ако грамадният, усмихнат мъж в работен комбинезон трябваше да умре с достойнство, Джордж щеше сам да се погрижи за това.

— Джо? Къде отидоха момчетата?

Мими Коркоран седеше от дясната ми страна. В един момент бе хванала ръката ми и я стискаше. Силно. Бяхме на първия ред. От другата й страна беше Дийк Симънс, който гледаше сцената с леко отворена уста — изражение на фермер, който вижда динозавър да пасе трева в ливадата му.

— Отидоха на лов. Седни, Лени.

Винс Ноулс никога нямаше да стане актьор — най-вероятно щеше да продава „Крайслер-Додж“ в Джоди като баща си, но едно страхотно изпълнение може да вдъхнови всички актьори в пиесата, и това се случи тази вечер. Винс, който на репетициите само един-два пъти постигна горе-долу някакво ниво на реалистичност (предимно защото мишето му интелигентно личице приличаше на описания от Стайнбек Джордж Милтън), прихвана нещо от Майк. Неочаквано по средата на първото действие той като че ли най-после осъзна какво означава да скиташ с единствения си приятел Лени и се въплъти в ролята. Докато го гледах как слага стара филцова шапка на главата си, си помислих, че прилича на Хенри Фонда в „Гроздовете на гнева“.

— Джордж!

— Да?

— Няма ли да ме ругаеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш, Джордж. — Усмивката му сякаш говореше: „Да, знам, че съм глупав, но и двамата сме наясно, че не мога да го превъзмогна“. После седна до Джордж на въображаемия речен бряг, махна шапката си, хвърли я настрана и разроши късата си руса коса. Имитираше гласа на Джордж. Майк го беше постигнал с неестествена лекота още на първата репетиция, без моя помощ. — Ако бях сам, лесно щях да си живея. Щях да работя и да не мисля за нищо. — После възвърна собствения си глас… или по-точно гласа на Лени. — Може да се махна. Ще отида горе на хълмовете и ще заживея в някоя пещера, ако искаш.

Винс Ноулс наведе глава и когато отново я вдигна и заговори, заекваше, а гласът му беше дрезгав. Това беше изразяване на тъга, което той никога не постигаше, дори на репетициите, когато се беше представял най-добре.

— Не, Лени, искам да останеш тук с мен.

— Тогава ми разкажи както по-рано! За другите момчета и за нас.

И тогава чух първото приглушено хлипане от публиката. Беше последвано от друго. И после от трето. Не бях очаквал това и в най-безумните си мечти. По гърба ми полазиха ледени тръпки и погледнах крадешком Мими. Тя все още не плачеше, но блесналите очи говореха, че скоро ще се разридае. Да, дори тя — коравото старо момиче.

Джордж се поколеба и после хвана ръката на Лени — нещо, което Винс не искаше да прави на репетициите. „Педерастка работа“ — казваше.

— Момчетата като нас, Лени… нямат семейство. Никой не дава пукната пара за тях. — С другата си ръка той докосна пистолета, скрит под палтото му, и започна да го измъква, но после пак го прибра. След това явно взе решение, извади го и го придвижи нагоре по крака си.

— Но с нас е друго, Джордж! Нали така?

Майк беше изчезнал. Сцената също. Сега бяха само двамата и когато Лени помоли Джордж да му разкаже за фермичката, зайците и как ще отглеждат зеленчуци, половината публика плачеше на глас. Винс ридаеше толкова силно, че едва произнесе финалните си реплики. Каза на горкия глупав Лени да погледне ей-там и ако се взира достатъчно, ще види фермичката.

Светлините на сцената бавно помръкнаха, докато угаснат напълно. Синди Маккомас отново управляваше прожекторите безупречно. Бърди Джеймисън, училищният чистач, изстреля един халосен патрон. Жена от публиката изписка. Подобна реакция обикновено е последвана от нервен смях, но тази вечер се чуваше само хлипането на зрителите. Настъпи тишина, която продължи пет-десет секунди. Сториха ми се цяла вечност. И после гръмнаха аплодисменти. Това беше най-хубавият гръм, който бях чувал през живота си. Лампите светнаха. Публиката стана на крака. Първите два реда бяха запазени за учителите и аз случайно зърнах треньора Борман. Да бъда проклет, ако и той не ревеше.

Два реда по-назад, където седяха училищните спортисти, Джим Ладю скочи и извика:

— Страшен си, Кослоу!

Думите му предизвикаха радостни възгласи и смях.

Актьорите излязоха да се поклонят, първо футболистите в ролите на жителите на града, после Кърли и съпругата му и след това Кенди и Слим и останалите работници във фермата. Аплодисментите започнаха да стихват и сетне се появи Винс, зачервен и щастлив. Лицето му беше изпотено. Накрая излезе Майк Кослоу. Смутено тътреше крака и после вдигна глава в комично учудване, когато Мими извика:

— Браво!

Другите го повториха и скоро в аудиторията отекна: „Браво, браво, браво!“ Майк се поклони и размаха шапката си толкова ниско, че обърса сцената. Когато се изправи, вече се усмихваше. Но беше нещо повече от усмивка — лицето му се беше преобразило от щастието, запазено за онези, на които най-после е позволено да стигнат до върха.

— Господин Амбърсън! — извика той. — Елате тук, господин Амбърсън!

Актьорите започнаха да скандират:

— Режисьора! Режисьора!

— Не спирай аплодисментите — изръмжа Мими. — Качи се на сцената, глупчо!

Подчиних се и ръкоплясканията отново се усилиха. Майк ме сграбчи, прегърна ме, повдигна ме, пусна ме на земята и сърдечно ме целуна по бузата. Всички се засмяха, включително и аз. Хванахме се за ръце, вдигнахме ги и се поклонихме. Докато слушах овациите, ми хрумна мисъл, която ме смрази. В Минск имаше младоженци. Лий и Марина бяха съпружеска двойка точно от деветнайсет дни.

5.

Три седмици по-късно, точно преди да разпуснат учениците в лятна ваканция, отидох в Далас да направя снимки на трите апартамента, където щяха да живеят Лий и Марина. Използвах малък фотоапарат „Минокс“ и го държах на дланта си така, че обективът да наднича между двата ми разперени пръста. Чувствах се смешно — по-скоро като карикатурите в шлифери в комикса „Шпионин срещу шпионин“ в списание „Мад“, отколкото като Джеймс Бонд, но се бях научил да внимавам за такива неща.

Когато се върнах вкъщи, небесносиният автомобил „Неш Рамблър“ на Мими Коркоран беше паркиран пред дома ми и Мими сядаше зад волана. Видя ме и отново слезе. Лека гримаса изкриви лицето й — от болка или усилие, но когато стигна до края на алеята, на лицето й се виждаше обичайната суха усмивка, сякаш я забавлявах. В ръцете си държеше обемист кафяв плик, който съдържаше сто и петдесетте страници на „Място на убийство“. Най-после бях отстъпил пред натиска й… но това стана едва онзи ден.

— Или много си го харесала, или не си стигнала дори до десетата страница — рекох и взех плика. — Кое от двете?

Усмивката й беше загадъчна.

— Като повечето библиотекари чета бързо. Може ли да влезем и да поговорим за романа? Още не е средата на юни, а вече е много горещо.

Да, тя се потеше — нещо, което не бях виждал досега. Освен това ми се стори отслабнала. Това не беше хубаво за жена, която няма килограми за сваляне.

Седнахме в хола с големи чаши айскафе — аз на креслото, а Мими на дивана — и тя изказа мнението си:

— Хареса ми, че убиецът е облечен като клоун. Наречи ме луда, но това ми се видя възхитително зловещо.

— Ако ти си луда, и аз съм същият.

Мими се усмихна.

— Сигурна съм, че ще намериш издател. Общо взето, книгата много ми хареса.

Почувствах се малко обиден. „Място на убийство“ може и да беше започната като камуфлаж, но бе станала важна за мен. Беше нещо като таен спомен. На нервите.

— Това „общо взето“ ми напомни за Александър Поуп — заклеймяване с леко одобрение.

— Не исках да прозвучи така, само че… по дяволите, Джордж, призванието ти не е писането, а да преподаваш. И ако публикуваш тази книга, никое училище в Съединените щати няма да те назначи. — Тя млъкна и после добави: — Освен може би в Масачузетс.

Не отговорих. Направо онемях.

— Онова, което направи с Майк Кослоу и за него, беше най-изумителното и прекрасно нещо, което съм виждала.

— Не бях аз, Мими. Той има талант…

— Знам, това беше очевидно от момента, в който той излезе на сцената и си отвори устата, но ще ти кажа нещо, приятелю мой. Нещо, на което са ме научили четирийсетте години в гимназиите и шейсетте години живот. Актьорският талант се среща много по-често от таланта да го развиеш. Всеки родител с твърда ръка може да го смачка, но да го развиеш е много по-трудно. Ти притежаваш този талант, и то много по-голям от онзи, който е написал това. — Тя почука с пръст по купчината страници на масичката за кафе пред нея.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи благодаря и ми направи комплимент за проницателната преценка.

— Благодаря. Само красивата ти външност превъзхожда проницателността ти.

Усмивката й стана по-суха от всякога.

— Не превишавай правата си, Джордж.

— Добре, госпожо Мими.

Усмивката й изчезна. Тя се наведе към мен. Сините й очи зад очилата изглеждаха огромни и плуваха на лицето й. Кожата под слънчевия загар беше жълтеникава, а бузите й бяха хлътнали. Кога се беше случило това? Забелязал ли беше Дийк? Не, абсурд. Той не би забелязал, че е обул два различни чорапа.

— Фил Бейтман не само заплашва, че ще се пенсионира, но вече хвърли бомбата, както би се изразил нашият очарователен треньор Борман. Това означава, че има свободно място за учител по английски. Ела да преподаваш на постоянно място в гимназията, Джордж. Децата те харесват и след ученическата пиеса общността те мисли за втори Алфред Хичкок. Дийк няма търпение да види заявлението ти. Каза ми го снощи. Моля те. Публикувай романа под псевдоним, ако трябва, но ела да преподаваш. За това си роден.

Много исках да кажа „да“, защото Мими беше права. Работата ми не беше да пиша книги, и със сигурност не да убивам хора, колкото и да го заслужаваха. Пък и Джоди. Бях дошъл в града като чужденец, изселен от епохата и родното си място, и първите думи, които ми казаха тук — от Ал Стивънс в ресторантчето — бяха приятелски. Ако някога сте изпитвали носталгия или сте се чувствали изгнаник от всички неща и хора, които са ви формирали, знаете колко важни са думите за добре дошъл и дружелюбните усмивки. Джоди беше антипод на Далас и сега един от знатните му граждани ме молеше да бъда постоянен жител, а не гост. Но повратният момент наближаваше. Само че още не беше дошъл. Може би…

— Джордж? Изражението ти е изключително странно.

— Нарича се мислене. Ще ми позволиш ли да си помисля?

Мими сложи ръце на лицето си и оформи с устни комично „О“ на извинение.

— Жива да не бях!

Не й обърнах внимание, защото прелиствах наум записките на Ал. Вече не беше необходимо да ги поглеждам, за да си ги припомня. Когато новата учебна година започнеше през септември, Осуалд все още щеше да бъде в Русия, въпреки че вече беше започнал дългата битка за документи, за да се върне в Америка със съпругата и дъщеря си Джун, с която Марина щеше да забременее всеки момент. Накрая Осуалд щеше да спечели битката, изправяйки една могъща бюрокрация срещу друга с инстинктивна (макар и първична) хитрост, но те щяха да слязат от парахода „Маасдам“ и да стъпят на американска земя чак в средата на следващата година. А Тексас…

— Мимс, училищната година обикновено свършва в първата седмица на юни, нали?

— Винаги. Децата, които се нуждаят от работа през лятото, трябва да имат време да си я осигурят.

Тексас… Семейство Осуалд щяха да пристигнат там на 14 юни 1962 година.

— И договорът ми ще бъде на изпитателен срок? За една година?

— Да, с възможност за подновяване, ако и двете страни са доволни.

— Тогава имаш учител по английски на изпитателен срок.

Тя се засмя, плесна с длани, стана и протегна ръце.

— Чудесно! Прегръдка за госпожа Мими!

Прегърнах я и после бързо я пуснах, когато чух, че изохка.

— По дяволите, какво ти има, мадам?

Мими Коркоран седна на дивана, взе айскафето си и отпи малка глътка.

— Нека да ти дам два съвета, Джордж. Първо, никога не наричай „мадам“ жена от Тексас, ако идваш от Севера, защото звучи иронично. И второ, никога не питай която и да било жена какво й има. Опитай нещо по-деликатно, например „Добре ли се чувстваш?“.

— Добре ли се чувстваш?

— Защо не? Ще се омъжвам.

Отначало не можах да проумея какво ми казва. Сериозният израз в очите й говореше, че не се шегува. Увърташе за нещо, вероятно неприятно.

— Кажи „Поздравления, госпожо Мими.“

— Поздравления, госпожо Мими.

— Дийк постави въпроса за пръв път преди година. Отказах. Отговорих, че е твърде скоро след смъртта на жена му и хората ще говорят. С течение на времето въпросът загуби характера си на спор. Съмнявам се дали ще ни одумват много, като се има предвид възрастта ни. Жителите на малките градове съзнават, че хора като Дийк и мен не могат да си позволят лукса на благоприличието, след като достигнем определена степен на зрялост. Истината е, че харесвах нещата такива каквито са. Той ме обича много повече, отколкото аз него, но го харесвам. С риск да те смутя, дори дамите, достигнали определена степен на зрялост, нямат нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Смущавам ли те?

— Не. Всъщност ти се възхищавам.

Тя пак се усмихна сухо.

— Чудесно, защото когато сутрин спусна крака от леглото, първата ми мисъл, когато стъпя на пода, е: „Как да възхитя днес Джордж Амбърсън?“

— Не превишавайте правата си, госпожо Мими.

— Говориш като мъж. — Тя отново отпи малка глътка айскафе. — Имах две цели, когато дойдох тук днес. Постигнах първата. Сега ще премина към втората, за да можеш да продължиш деня си. С Дийк ще се женим на двайсет и първи юли, петък. Церемонията ще бъде скромна, в дома му — ние, свещеникът и няколко членове на семейството. Родителите му, които са доста жизнени за динозаври, ще дойдат от Алабама, а сестра ми — от Сан Диего. Приемът ще бъде градинско увеселение в дома ми на другия ден. От два часа следобед, докато всички се напият. Каним почти всички в града. Ще има пината и лимонада за малките деца, скара и буренца с бира за големите деца и дори оркестър от Сан Антон. Надявам се, че могат да свирят „Луи, Луи“ толкова добре, колкото „Ла Палома“. Ако не ни удостоиш с присъствието си…

— Ще бъдеш безутешна?

— Да. Ще запомниш ли датата?

— Абсолютно.

— Добре. С Дийк ще заминем за Мексико в неделя, когато махмурлукът му ще бъде преминал. Старички сме за меден месец, но отвъд южната ни граница има някои възможности, които не се предлагат в нашия щат. Експериментални процедури. Съмнявам се, че ще имат ефект, но Дийк се надява. Какво пък, по дяволите, струва си да опитаме. Животът… — Тя въздъхна тъжно. — Животът е твърде хубав, за да се предаваш без съпротива, нали?

— Да.

— Така е. И човек се държи. — Мими се втренчи изпитателно в мен. — Ще се разплачеш ли, Джордж?

— Не.

— Хубаво, защото би ме смутил. Може дори и аз да се разрева, а не го правя добре. Никой няма да напише стихотворение за моите сълзи. Аз квакам като жаба.

— Лошо ли е положението, ако мога да попитам?

— Доста — безцеремонно отвърна тя. — Може би имам осем месеца. Вероятно година. Ако билковото лечение или костилките от праскови, или каквото там предлагат в Мексико, са вълшебен цяр.

— Много съжалявам.

— Благодаря ти, Джордж. Изрази се точно и учтиво. Малко повече, и щеше да прозвучи блудкаво сантиментално.

Усмихнах се.

— Имам и друга причина да те поканя на приема ни, макар че не е необходимо да споменавам, че очарователната ти компания и остроумен разговор ще бъдат достатъчни, Фил Бейтман не е единственият, който се пенсионира.

— Мими, не го прави. Вземи си отпуск, ако трябва, но…

Тя поклати глава категорично.

— Болна или здрава, четирийсет години стигат. Време е за по-млади ръце, очи и ум. По моя препоръка Дийк назначи добре подготвена млада жена от Джорджия. Името й е Сейди Клейтън. Тя ще бъде на приема и не познава абсолютно никого, затова очаквам да се държиш мило с нея.

— Госпожа Клейтън?

— Не съм казала такова нещо. — Мими ме погледна невинно. — Мисля, че скоро тя ще възвърне моминското си име. След някои правни формалности.

— Мими, сватосваш ли ме?

— Съвсем не — отвърна тя и после се подсмихна. — Едва ли, въпреки че ти ще бъдеш единственият учител по английски, който в момента е необвързан, и за теб ще бъде естествено да се държиш като неин наставник.

Помислих си, че това е гигантски скок в нелогичното, особено за такъв подреден ум като нейния, но я изпратих до вратата, без да го кажа.

— Ако е толкова сериозно, колкото казваш, трябва да потърсиш лечение веднага. И то не от някой знахар в Хуарес, а трябва да бъдеш в клиниката в Кливланд. — Не знаех дали клиниката в Кливланд вече съществува, но ми беше все едно.

— Не мисля така. Пред избора да умра в болнична стая, набодена с тръбички и жички, или да умра в хасиенда на мексиканското крайбрежие това е… по-тарикатско, както ти обичаш да се изразяваш. Има и още нещо. — Тя ме погледна, без да трепне. — Болката все още не е много силна, но ми казаха, че ще стане непоносима. В Мексико е по-малко вероятно да заемат морални пози за големи дози морфин или нембутал, ако се стигне дотам. Повярвай ми, знам какво правя.

Въз основа на случилото се с Ал Темпълтън предположих, че това е вярно. Сложих ръце на раменете й и този път я прегърнах много нежно и целунах набръчканата й буза.

Мими издържа с усмивка и после се изплъзна от обятията ми. Вгледах се в лицето ми.

— Бих искала да знам твоята история, приятелю мой.

Повдигнах рамене.

— Аз съм отворена книга, госпожо Мими.

Тя се засмя.

— Дрън-дрън. Твърдиш, че си от Уисконсин, но дойде в Джоди с провлачен говор от Нова Англия и табели на колата от Флорида. Казваш, че пътуваш до Далас, за да правиш проучвания и ръкописът ти претендира да е за Далас, но героите в него говорят като жители на Нова Англия. Може би ще искаш да промениш тези неща.

А аз си мислех, че редакцията ми е много хитра.

Мими продължаваше да ме гледа изпитателно. Борех се да не наведа глава и успях.

— Понякога се чудя дали не си космически пришълец като Майкъл Рени в „Денят, в който Земята спря да се върти“, дошъл да анализира местното население и да докладва на Алфа Кентавър дали все още има надежда за нас като вид, или трябва да ни взривят с плазмени лъчи, преди да разпространим бацилите си в останалата част на галактиката.

— Имаш богато въображение — усмихнах се.

— Хубаво. Неприятно ми е да си мисля, че Тексас преценява цялата ни планета.

— Ако Джоди е проба, сигурен съм, че Земята ще издържи проверката.

— Тук ти харесва, нали?

— Да.

— Джордж Амбърсън ли е истинското ти име?

— Не. Промених го поради важни за мен причини, които не засягат никой друг. Предпочитам да ги премълча. По очевидни причини.

Тя кимна.

— Да. Е, ще се видим, Джордж. На обяд, в библиотеката… и на купона, разбира се. Ще бъдеш мил със Сейди Клейтън, нали?

— Невъзможно мил. — Произнесох го по тексаски и Мими се засмя.

Щом тя си отиде, дълго седях в хола, без да чета или да гледам телевизия. А да поработя върху ръкописите изобщо не ми мина през ума. Мислех за работата, която преди малко се бях съгласил да приема — да преподавам английски в денхолмската гимназия, дома на „Лъвовете“. Реших, че не съжалявам. Можех да крещя в полувремето наред с най-добрите.

Е, съжалявах за едно нещо, но не беше за мен. Когато се замислих за Мими и състоянието й, изпитах огромно съжаление.

6.

По въпроса за любовта от пръв поглед съм на мнението на „Бийтълс“ — вярвам, че се случва непрекъснато. Ала не се случи между мен и Сейди, въпреки че я прегърнах още първия път, когато я срещнах, и обвих в шепа лявата й гърда. Ето защо предполагам, че съм съгласен и с Мики и Силвия, които пеят, че любовта е странна.

Времето в Южноцентрален Тексас може да бъде жестоко горещо в средата на юли, но на купона в събота на другия ден след венчавката беше почти идеално. Температурата беше двайсет и седем градуса и на небето с цвят на избелели работни дрехи бързо се носеха множество бели облаци. Дълги ивици слънчеви лъчи и сенки изпъстряха задния двор на Мими, който се намираше на лек склон, завършващ с кален ручей, който тя наричаше Безименен поток.

Дърветата бяха украсени със знаменца в жълто и сребристо — цветовете на гимназията в Денхолм — и наистина имаше пината, окачена примамливо ниско на надвисналия клон на елата. Всяко дете, което минаваше покрай нея, я поглеждаше с копнеж.

— След вечеря децата ще получат пръчки и ще я удрят — каза някой зад лявото ми рамо. — Вътре има бонбони и играчки за всички ниньос^[1].

Обърнах се и видях Майк Кослоу, сияещ (и сякаш леко халюциниращ) в тесни черни джинси и бяла риза с разкопчана яка. На гърба му висеше сомбреро, а на кръста му беше препасан пъстроцветен шал. Видях няколко други футболисти, сред които Джим Ладю, издокарани по същия смешен начин, да сноват насам-натам с подноси. Майк ми предложи подноса си с леко крива усмивка.

— Канапе, сеньор Амбърсън?

Взех си скарида на клечка и я потопих в соса.

— Хубав тоалет. Като Спийди Гонзалес си.

— Не започвайте. Ако искате да видите истински тоалет, погледнете Винс Ноулс. — Той посочи група учители, които непохватно, но въодушевено играеха волейбол. Съзрях Винс, облечен в смокинг и с цилиндър на главата. Беше заобиколен от заинтригувани деца, които гледаха как изважда шалчета отнякъде. Номерът минава, ако си малък и не забелязваш шалчето, подаващо се от ръкава му. Лъскавите му мустаци блестяха на слънцето. — Предпочитам да изглеждам като Сиско Кид от комикса — добави Майк.

— Сигурен съм, че сте страхотни сервитьори, но кой ви убеди да се облечете така, за Бога? И знае ли треньорът?

— Би трябвало. Той е тук.

— Нима? Не съм го виждал.

— До скарата е. А дрехите… госпожица Мими може да бъде много убедителна.

Помислих си за договора, който бях подписал.

— Знам.

Майк понижи тон:

— Всички знаем, че тя е болна. Освен това… приемам го като актьорска игра. — Той застана като тореадор, което не е лесно, когато носиш поднос с канапета. — Арива^[2]!

— Не е зле, но…

— Знам, още не съм се въплътил напълно в ролята. Трябва да се вживея в нея, нали?

— Марлон Брандо успя. Какво ще правите през есента, Майк?

— Последна година. Джим в нападение. Аз, Хани Алварес, Чип Уигинс и Карл Крокет в защита. Отиваме на щатския шампионат и златната топка ще бъде във витрината с трофеите.

— Харесва ми нагласата ти.

— Ще поставяте ли пиеса през есента, господин Амбърсън?

— Това е планът.

— Страхотно. Запазете ми роля… но заради футбола ще трябва да бъде малка. Вижте оркестъра. Не свирят лошо.

Групата всъщност беше много добра. Надписът на барабаните беше „Рицарите“. Младият певец отброи няколко такта и музикантите се впуснаха в разгорещена версия на „О, главата ми“, старата песен на Ричи Валенс — не толкова стара през лятото на 1961 година, въпреки че Валенс беше загинал преди две години.

Взех си бира в картонена чаша и се приближих до естрадата. Гласът на хлапето беше познат, както и йониката, която звучеше така, сякаш отчаяно искаше да бъде акордеон. И изведнъж загрях. Тийнейджърът беше Дъг Сам и след няколко години щеше да има свои хитове — „Тя е движеща сила“ и „Мендосино“. Това щеше да стане по време на британската инвазия, затова групата, която свиреше тексаско-мексикански рок, щеше да бъде наречена с псевдобританското „Сър Дъглас квинтет“.

— Джордж? Ела да се запознаеш с един човек.

Обърнах се. Мими се качваше по склона и водеше някаква жена. Първото, което забелязах в Сейди, беше ръстът й. Носеше ниски обувки като повечето жени на приема, тъй като знаеха, че иде прекарат следобеда и вечерта прави навън, но тази жена вероятно бе носила ниски обувки и на сватбата си и дори по този повод бе избрала рокля, която да скрива босите й крака, за да не стърчи комично над младоженеца, докато стоят пред олтара. Беше висока най-малко метър и осемдесет. Превъзхождах я поне със седем-осем сантиметра, но освен треньора Борман и Грег Ъндъруд, учител по история, вероятно бях единственият. А Грег беше върлина. Сейди имаше хубава фигура. Знаеше го и се стесняваше, вместо да се гордее. Разбрах го по начина, по който вървеше.

„Знам, че съм по-височка от нормалното — говореше походката й. — Не съм виновна. Такава съм пораснала.“ Беше облечена в рокля без ръкави на рози. Ръцете й имаха слънчев загар. Беше си сложила малко розово червило, но нямаше грим.

Сигурен съм, че не беше любов от пръв поглед, но изненадващо ясно си спомням първия път, когато я видях. Ще излъжа, ако ви кажа, че си спомням с подобна яснота първия път, когато видях бившата си съпруга Кристи Епинг. Разбира се, това се случи в клуб за танци и двамата бяхме пийнали, затова може да го пропусна.

Сейди беше хубава по типичния за американските момичета непринуден начин, който сякаш казва: „Получаваш това, което виждаш.“ Имаше и нещо друго. В деня на приема си помислих, че това нещо друго е непохватността, присъща на едрите хора. По-късно установих, че тя изобщо не е непохватна. Всъщност беше много далеч от това.

Мими изглеждаше добре — или поне не по-зле, отколкото в деня, когато дойде в дома ми и ме убеди да заема постоянното място, но се беше гримирала, което беше необичайно. Пудрата не скриваше напълно сенките под очите й, вероятно причинени от комбинация от безсъние и болка, нито новите бръчки в ъгълчетата на устата й. Обаче се усмихваше, и защо не? Беше се омъжила за приятеля си, правеше купон, който очевидно беше голям успех, и бе довела красиво момиче в хубава лятна рокля да се запознае с единствения неангажиран и желан учител по английски в училището.

— Хей, Мими. — Тръгнах по склона към нея, проправяйки си път между масите за карти, където по-късно гостите щяха да седнат да ядат скара и да гледат залеза. — Честито! Сега ще трябва да свикна да те наричам госпожа Симънс.

Тя пак се усмихна кисело.

— Моля те, придържай се към Мими. Свикнала съм. Искам да се запознаеш с новия член на персонала ни. Това е…

Някой не си беше направил труда да бутне сгъваем стол под масата и голямото русокосо момиче, което вече беше протегнало ръка към мен и се усмихваше, се спъна в него и полетя напред. Столът се повлече заедно с нея и видях опасност кракът му да се забие в корема й.

Пуснах чашата на тревата, направих крачка напред и я сграбчих, докато падаше. Лявата ми ръка я прихвана през кръста, а дясната попадна по-високо и хвана нещо топло, овално и гъвкаво. Памучната рокля между ръката ми и гърдата й се плъзна по гладкото й найлоново или копринено бельо. Запознанството ни щеше да бъде още по-интимно, но ни предпазиха ъглите на стола, и въпреки че леко залитнах от инерцията на седемдесет и петте й килограма, успях да се задържа на крака, тя също.

Отдръпнах ръка от онази част от нея, която рядко се стиска при запознанство между непознати, и рекох:

— Здравейте. Аз съм… — Джейк. Едва не изтърсих името си от XXI век, но се улових в последната секунда. — Аз съм Джордж. Приятно ми е да се запознаем.

Сейди се беше изчервила до корените на косата си. Вероятно и аз бях поруменял. Тя обаче запази присъствие на духа и се засмя:

— И на мен ми е приятно. Мисля, че току-що ме спасихте от много неприятна злополука.

Може би. Защото наистина беше така. Сейди не беше непохватна, просто привличаше бедите. Беше забавно, докато не осъзнаеш какво е всъщност — леко налудничаво. По-късно тя ми каза, че роклята й се закачила за вратата на колата, когато с кавалера й пристигали на абитуриентския бал, и полата й се откъснала. Друг път фонтанът, покрай който минала, се повредил и водата изплискала лицето й. Подпалила цяла кутия кибрит, докато си палела цигара, и много пъти изгаряла пръстите си или опърляла косата си. Сутиенът й се скъсал по време на родителска среща и откривала огромни бримки на чорапите си преди училищни събирания, на които трябвало да говори.

Пазела главата си, когато минавала през врати (както се учат да правят всички високи хора), но винаги някой ги отварял непредпазливо в лицето й точно когато се приближавала към тях. Три пъти засядала в асансьори, веднъж за два часа, а миналата година, в универсален магазин в Савана, наскоро монтираният ескалатор погълнал едната й обувка. Разбира се, тогава не знаех всичко това. Знаех само, че в онзи юлски следобед една хубава жена с руси коси и сини очи бе паднала в ръцете ми.

— Виждам, че с госпожица Дънхил вече се разбирате отлично — подхвърли Мими. — Е, ще ви оставя да се опознаете.

„Аха — помислих си, — промяната от госпожа Клейтън в госпожица Дънхил вече е в сила, независимо от правните формалности.“ Междувременно единият крак на стола се беше забил в земята. Сейди се опита да го издърпа, но отначало столът не искаше да излезе. Когато се измъкна, облегалката подскочи нагоре по крака й, разпра полата й и разкри чорапа й чак до жартиера — розов като розите на роклята й. Сейди извика от раздразнение. Зачервеното й лице потъмня до обезпокоителния оттенък на нажежена огнеупорна тухла.

Взех стола и го оставих настрана.

— Госпожице Дънхил… Сейди… ако някога съм виждал жена, която се нуждае от студена бира, това си ти. Ела с мен.

— Благодаря. Много съжалявам. Майка ми казваше да не се хвърлям на мъжете, но така и не се научих.

Докато я водех към редицата бъчвички и посочвах учителите по пътя (като я хванах за ръката, за да заобиколим волейболист, който щеше да се блъсне в нея, докато тичаше с гръб), почувствах, че съм сигурен в едно — можехме да бъдем колеги и приятели, дори добри, но между нас никога нямаше да има нищо повече от това, колкото и да се надяваше Мими. В комедия с Рок Хъдсън и Дорис Дей запознанството ни несъмнено щеше да бъде окачествено като „симпатична среща“, но в реалния живот, пред публика, която още се хилеше, беше само непохватно и неудобно. Да, Сейди беше хубава. Да, беше ми приятно да вървя с такова високо момиче и пак да съм по-висок от нея. И гъвкавата твърдост на гърдата й, съчетана с двойния пласт памук и секси найлон, ми беше доставила удоволствие. Но освен ако не си петнайсетгодишен, случайното опипване на градинско парти не може да се нарече любов от пръв поглед.

Дадох на госпожица Дънхил прясна (или не съвсем прясна) бира и застанахме близо до импровизирания бар, колкото изискваше доброто възпитание. Смяхме се, когато гълъбът, който Винс Ноулс беше донесъл за случая, подаде глава от цилиндъра и го клъвна по пръста. Показах й и други преподаватели (мнозина вече напускащи град Трезвеност с експреса „Алкохол“). Сейди каза, че никога няма да се запознае с всичките, но аз я уверих, че това ще стане. Помолих я да ми се обади, ако се нуждае от помощ или нещо друго. Необходимият брой минути, очакваните гамбити в разговора. После тя отново ми благодари, че съм я спасил от неприятно падане, и отиде да види децата, които скоро щяха да започнат да удрят пинатата, за да я разкъсат и да им пусне бонбони. Наблюдавах я, докато вървеше, не влюбено, а малко похотливо, и ще призная, че мислех за горния край на чорапа и розовия й жартиер.

Мислите ми отново се върнаха към нея през нощта, когато се готвех да си лягам. Сейди изпълваше красиво пространство и моите очи не бяха единствените, които следваха съблазнителната й поклащаща се походка, докато вървеше в роклята си на рози, но това беше всичко. Какво повече можеше да има? Бях прочел книга, озаглавена „Надеждна съпруга“, преди да се отправя на най-странното пътешествие в света, и докато си лягах, си спомних ред от романа: „Той беше загубил навика за романтика.“

„И аз съм така. Напълно съм загубил този навик — помислих си, докато угасях лампата, и после, докато щурците ме приспиваха: — Но не само гърдата й беше хубава, а и тежестта на Сейди в обятията ми.“

Оказа се обаче, че съвсем не съм загубил навика за романтика.

7.

През август в Джоди беше горещо като в пещ. Температурата беше най-малко трийсет и два градуса и често надвишаваше трийсет и седем. Климатикът във взетата под наем къща на Меса Лейн беше добър, но не можеше да устои на непрестанните атаки. Понякога — ако имаше разхлаждащ дъжд, — нощите бяха малко по-поносими.

Сутринта на двайсет и седми август бях зад бюрото си и пишех „Място на убийство“ по баскетболни шорти и нищо друго, когато на вратата се позвъни. Намръщих се. Беше неделя, бях чул надпреварващите се църковни камбани и повечето хора, които познавах, посещаваха едно от петте места за богослужение.

Навлякох тениска и се приближих до вратата. На прага стояха треньорът Борман и Елън Докърти, бившата председателка на учителите по домашно обучение и действаща директорка на гимназията в Денхолм през следващата година. Никой не се изненада, когато Дийк подаде оставката си в един и същи ден с Мими. Треньорът се беше напъхал в тъмносин костюм и крещяща вратовръзка, която сякаш задушаваше дебелия му врат. Елън бе облякла строго официален сив тоалет, освежен от дантела на врата. Бяха адски сериозни. Първата ми мисъл беше убедителна и безумна: „Те знаят. Някак са разбрали кой съм и откъде идвам и са дошли да ми кажат.“

Устните на треньора Борман треперех и макар че не плачеше, очите на Елън бяха пълни със сълзи. И после разбрах.

— Мими?

Треньорът кимна.

— Дийк ми се обади. Взех Ели — обикновено ходим заедно на църква — и съобщаваме на хората. Първо на онези, които Мими харесваше най-много.

— Съжалявам. Как е Дийк?

— Държи се — отвърна Елън и сетне погледна треньора малко сурово. — Поне според него.

— Да, добре е — рече Борман. — Сломен е, разбира се.

— Как няма да е — отбелязах.

— Ще я кремира. — Устните на Елън се свиха неодобрително. — Каза, че тя така искала.

Замислих се.

— Трябва да организираме специално събиране, щом започне училището. Можем ли да го направим? Да има речи. Може да прожектираме диапозитиви. Хората сигурно имат много нейни снимки.

— Чудесна идея — съгласи се Елън. — Можеш ли да го организираш, Джордж?

— С удоволствие ще се опитам.

— Помоли госпожица Дънхил да ти помогне — предложи тя и преди да ми минат през ума подозрения за нови опити за сватосване, добави: — Мисля, че това ще помогне на момчетата и момичетата, които обичаха Мимс, да знаят, че избраната от нея заместничка е помогнала за организирането на тържество в нейна памет. Ще помогне и на Сейди.

Разбира се. Като новодошла Сейди можеше да се възползва от малко добра воля, с която да започне учебната година.

— Добре, ще говоря с нея. Благодаря и на двама ви. Добре ли сте?

— Да — решително отвърна треньорът, но устните му продължаваха да треперят. Харесах го заради това. Двамата бавно тръгнаха към колата му, която беше паркирана до тротоара. Борман придържаше Елън за лакътя. И заради това го харесах.

Затворих вратата, седнах на пейката в хола и се замислих как Мими каза, че ще бъде безутешна, ако не поема ученическата пиеса. И ако не заема свободното място за учител поне за една година. И ако не дойда на сватбеното й тържество. Мими, която смяташе, че мястото на „Спасителят в ръжта“ е в училищната библиотека, и която нямаше нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Тя беше от учителите, които децата помнят дълго след дипломирането си и понякога идват да ги посетят. Човек, който от време на време се появява в критичен момент в неспокойния живот на ученика и внася драстична промяна.

Кой може да намери добродетелна жена? — казва притчата. — Тя е много по-ценна от скъпоценни камъни. Тя търси вълна и лен и работи с ръцете си това що й е угодно. Тя е като търговски кораби — донася храната си отдалеч.

Всеки учител знае, че има повече дрехи, отколкото можеш да облечеш, и че храната не е онова, което слагаш в устата си. Госпожица Мими беше нахранила и облякла мнозина. Включително мен. Седях на пейката, която бях купил от пазара за вещи втора употреба, навел глава и подпрял чело на дланите си. Мислех за Мими и бях много тъжен, но очите ми останаха сухи.

Не съм ревльо.

8.

Сейди веднага се съгласи да ми помогне да организираме възпоменателно тържество. Работихме последните две седмици на горещия август и обикаляхме из града да запишем оратори. Възложих на Майк Кослоу да прочете Притчи 31, които описват добродетелната жена, а Ал Стивънс изяви желание да разкаже историята — която не бях чувал от самата Мими — как тя дала името на пронгбургера, специалитета на заведението му. Събрахме повече от двеста снимки. Любимата ми беше тази, на която Мими и Дийк танцуват туист на училищен купон. Тя, изглежда, се забавляваше, а на него сякаш бяха забили кол в задника. Подредихме снимките в училищната библиотека, където на табелката на бюрото вече пишеше ГОСПОЖИЦА ДЪНХИЛ вместо ГОСПОЖИЦА МИМИ.

През цялото това време със Сейди не се целунахме, нито си държахме ръцете и дори не се погледнахме в очите. Тя не говореше за проваления си брак или причините да дойде от Тексас в Джорджия. Аз не говорех за романа си и не разказвах за измисленото си минало. Разговаряхме за книги и за Кенеди, чиято външна политика Сейди смяташе за шовинистична. Обсъждахме зараждащото се движение за граждански права. Казах й за дъската над потока в края на пътеката зад бензиностанция „Хъмбъл Ойл“ в Северна Каролина. Тя отговори, че е виждала подобни тоалетни за цветнокожи в Джорджия, но мисли, че дните им се преброени. Смяташе, че интеграцията в училищата ще настъпи чак в средата на седемдесетте години. Отвърнах, че според мен ще стане по-скоро, поощрена от новия президент и брат му, министъра на правосъдието.

Сейди изсумтя.

— Ти уважаваш онзи ухилен ирландец. Кажи ми, той някога прави ли си прическа?

Не станахме любовници, но станахме приятели. Понякога тя се спъваше в разни неща (включително в краката си, които бяха големи) и на два пъти я хващах, но нямаше паметни улавяния като първото. От време на време заявяваше, че трябва да изпуши една цигара, и я придружавах до пушалнята за ученици зад работилницата по трудово обучение.

— Ще съжалявам, че не мога да дойда тук и да се изтегна на пейката със старите си джинси — каза Сейди един ден, по-малко от седмица, преди да започне училището. — Учителската стая винаги е страшно задимена.

— Някой ден това ще се промени. Пушенето ще бъде забранено на територията на училищата. И за ученици, и за учители.

Тя се усмихна. Хубава усмивка, защото устните й бяха пълни и сочни. И трябва да отбележа, че джинсите й стояха добре, тъй като имаше много дълги крака и беше слаба.

— Общество без цигарен дим… Черни и бели деца, които учат заедно в съвършена хармония… Нищо чудно, че пишеш роман. Имаш страхотно въображение. Какво друго видя в кристалната си топка, Джордж? Ракети до Луната?

— Да, но това вероятно ще отнеме повече време от интеграцията. Кой ти каза, че пиша роман?

— Госпожица Мими — отговори тя и изгаси цигарата си в единия от шестте пепелника с пясък. — Каза, че е хубав. И като стана дума за госпожица Мими, предполагам, че трябва да се върнем на работа. Мисля, че сме почти готови със снимките, нали?

— Да.

— И сигурен ли си, че песента от „Уестсайдска история“, докато прожектираме диапозитивите, няма да е твърде сълзливо-сантимеитална?

Мислех, че „Някъде“ е по-сълзливо сантиментална от Айова и Небраска, взети заедно, но според Елън Докърти това беше любимата песен на Мими.

Казах го на Сейди, която се засмя недоверчиво:

— Не я познавах много добре, но ми се струва, че не я е харесвала толкова много. Може би е любимата песен на Ели.

— Това е твърде вероятно. Виж, Сейди, искаш ли да отидем на футболния мач в петък? Да покажеш на хлапетата, че си тук, преди учебната година да започне в понеделник?

— С удоволствие. — Тя млъкна, сякаш се почувства неудобно. — Стига да не ти хрумнат някакви идеи. Все още не съм готова да изляза на среща. Може би още дълго.

— Нито пък аз. — Сейди вероятно си мислеше за бившия си съпруг, но аз мислех за Лий Осуалд. Той скоро щеше да си възвърне американския паспорт. И после щеше да бъде само въпрос на подмазване и изпросване да извади виза за жена си. — Но приятелите понякога ходят заедно на мач.

— Да, и на мен ми харесва да ходя тук-там с теб, Джордж.

— Защото съм по-висок.

Тя ме ощипа закачливо по ръката — като по-голяма сестра.

— Точно така, партньоре. Ти си мъж, когото мога да гледам отдолу нагоре.

9.

На мача всички гледаха нас и с леко благоговеене, сякаш бяхме представители на друга човешка раса. Беше приятно, пък и Сейди не трябваше да се прегърбва, за да не стърчи над мен. Беше облякла пуловер „Лайън Прайд“ и избелелите си джинси. Със завързаната си на конска опашка коса приличаше на гимназистка — висока, вероятно централната нападателка на момичешкия баскетболен отбор.

Седяхме на реда на преподавателите, докато Джим Ладю проби защитата на „Мечките“ от Арнет с пет-шест къси паса и последва бомбен изстрел от шейсет метра, който изправи на крака публиката. На полувремето резултатът беше трийсет и едно за Денхолм на шест за Арнет. Докато играчите напускаха терена и оркестърът на Денхолм влизаше, размахвайки туби и тромбони, попитах Сейди иска ли хотдог и кока-кола.

— Да, но в момента опашката ще е чак до паркинга. Почакай до полувремето преди третата част. Сега трябва да ревем като лъвове и да викаме за Джим.

— Мисля, че можеш да го правиш и сама.

Тя се усмихна и хвана ръката ми.

— Не, искам да ми помагаш. Забрави ли, че съм нова тук?

При допира й почувствах топъл трепет, който не свързвах с приятелство. И защо не? Лицето й беше поруменяло и очите й искряха. Сейди изглеждаше много красива на светлината на прожекторите и зеленикавосиньото небе на помръкващия тексаски здрач. Нещата между нас можеше да се развия по-бързо, ако не беше случилото се през почивката.

Оркестърът маршируваше, но не в идеален строй, и изпълняваше потпури от песни, които трудно се разпознаваха. Щом приключиха, до петдесетметровата линия изприпкаха мажоретките, пуснаха помпоните пред краката си и сложиха ръце на кръста си.

— Извикайте „Л“!

Направихме го и после — „Ъ“, „В“ „О“, „В“ и „Е“.

— Коя е думата?

— Лъвове! — Всички на скамейките на домакините станаха и запляскаха с ръце.

— Кой ще победи?

— „Лъвовете“! — Като се имаше предвид резултатът на полувремето, в това нямаше голямо съмнение.

— Тогава да ви чуем как ревете!

Изревахме в традиционния стил, като се обърнахме първо наляво и после надясно. Сейди вложи всичко от себе си и сви ръце като фуния пред устата си. Конската й опашка се размаха от едното до другото й рамо.

След това дойде ред на поздрава към Джим. В предишните три години — да, нашият господин Ладю беше започнал да играе като нападател още в девети клас — скандирането беше лесно. Мажоретките изкрещяваха нещо като: „Хайде да ви чуем, лъвска гордост! Кажете името на нашия водач!“ И поддръжниците на домакините изреваваха: „Джим! Джим! Джим!“ После мажоретките правеха цигански колела и напускаха игрището, за да може оркестърът на другия отбор да излезе и да изсвири една-две песни. Тази година обаче, вероятно в чест на прощалния сезон на Джим, скандирането беше променено.

Всеки път, когато тълпата изкрещяваше „ДЖИМ“, мажоретките отговаряха с първата сричка от фамилното му име, провлачвайки я като дразнеща музикална нота. Това беше ново, но не беше сложно и публиката бързо го поде. Сейди скандираше наред с най-добрите, докато осъзна, че аз мълча. Стоях там с отворена уста.

— Джордж? Добре ли си?

Не можех да отговоря. Всъщност едва я чух, защото се бях пренесъл в Лисбон Фолс. Току-що бях минал през заешката дупка. Бях минал покрай стената на сушилнята и се бях проврял под веригата. Бях се подготвил да срещна Човека с жълтата карта, но не и да бъда нападнат от него. Ала той ме нападна. Само че сега не беше Човека с жълтата карта, а Човека с оранжевата карта. „Ти не трябва да си тук — беше казал той. — Кой си ти? Какво правиш тук?“ И когато го бях попитал дали е посещавал сбирките на „Анонимните алкохолици“, за да реши проблема си с пиенето, той бе отвърнал…

— Джордж? — Гласът на Сейди прозвуча загрижено и разтревожено. — Какво има? Какво не е наред?

Феновете се бяха отдали напълно на напева с въпроси и отговори. Мажоретките викаха „ДЖИМ“, а зрителите отвръщаха „ЛА“.

„Начукай си го, Джимла!“ — Това беше изръмжал Човека с жълтата карта, който бе станал Човека с оранжевата карта (въпреки че още не беше самоубилият се Мъж с черната карта). Това чувах и сега, подхвърляно напред-назад като медицинска топка между мажоретките и две хиляди и петстотинте запалянковци, които ги гледаха.

— ДЖИМЛА! ДЖИМЛА! ДЖИМЛА!

Сейди хвана ръката ми и ме разтърси.

— Кажи нещо! Говори, защото започвам да се плаша!

Обърнах се към нея и успях да се усмихна. Не ми беше лесно, повярвайте ми.

— Мисля, че кръвната ми захар падна. Ще отида да взема две кока-коли.

— Няма да припаднеш, нали? Мога да те придружа до медицинския пункт, ако…

— Нищо ми няма — отговорих и после, без да мисля какво правя, целунах върха на носа й.

— Браво, господин Амбърсън! — извика някакво хлапе.

Вместо да се ядоса, Сейди размърда нос като зайче и се усмихна.

— Тогава тръгвай, преди да опетниш доброто си име. И ми донеси хотдог с чили и много сирене.

— Добре.

Вече бях разбрал, че миналото е в хармония със себе си. Но що за напев беше този? Не знаех и това много ме разтревожи. Скандирането се усили на бетонната пътека, водеща към сергията с напитките, и ме накара да запуша ушите си с длани.

— ДЖИМЛА, ДЖИМЛА, ДЖИМЛА!