Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

1.

Инсталирах си телефон и първо се обадих на Елън Докърти, която най-услужливо ми даде адреса на Сейди в Рино.

— Имам и телефонния номер на квартирата й — добави. — Ако го искаш.

Разбира се, че го исках, но ако го имах, щях да се поддам на изкушението да й се обадя. Нещо обаче ми подсказваше, че не бива.

— И адресът ми стига — отвърнах.

Щом затворих телефона, съчиних писмо до Сейди. Омразен ми беше фалшивият му непринуден тон, но не знаех как да се отърся от него. Проклетата метла още беше помежду ни. Ами ако Сейди си беше хванала някой чичко-паричко и изобщо не си спомняше за мен? Колко му е? В секса я биваше, спор няма; бързо усвояваше новото и кръшността й в кревата не отстъпваше по нищо на кръшността й в дискотеката. Усетих, че пак говори ревността ми и побързах да довърша писмото с ясното съзнание, че навярно в думите ми прозира по-скоро страдание, а не загриженост. И на това бях съгласен, само и само да прикрия фалша и да кажа нещо от сърце.

„Липсваш ми и безкрайно съжалявам за случилото се. Обаче не знам как да оправя нещата. Чака ме работа и ще я приключа чак следващата пролет. Може и да се проточи, но мисля, че ще смогна. Надявам се да смогна. Не ме забравяй, моля те. Обичам те, Сейди.“

Подписах се като Джордж, което сякаш заличи и малкото искреност в посланието ми. Отдолу написах телефонния си номер и добавих: „В случай, че решиш да се обадиш.“ После отидох до обществената библиотека и пуснах писмото в голямата синя пощенска кутия. За момента не можех да направя повече.

2.

В бележника на Ал с кламер бяха прикрепени три снимки, разпечатани от различни интернет сайтове. На едната се мъдреше Джордж де Мореншилд, облечен в официален сив костюм — от онези, които носят банкерите, с бяла кърпичка в джобчето на сакото. Косата му бе сресана назад и прилежно разделена на път в крак с модата от онова време. Усмивката, разкривила плътните му устни, ми напомни за леглото на най-малкото мече от приказката за Златокоска: нито прекалено твърдо, нито прекалено меко, точно както трябва да е. Нямаше и следа от откачалката, която пред очите ми щеше да си разкъса ризата на верандата на къщата на Мерседес Стрийт 2703. А може би имаше. Тези тъмни очи. Излъчваха арогантност. Все едно те пращаха на майната си.

Втората снимка беше на стрелковото гнездо от кашони на шестия етаж на Тексаското книгохранилище.

На третата позираше облеченият в черно Осуалд, стиснал в едната си ръка доставената по пощата пушка, а в другата — няколко левичарски списания. Револверът, с който Ози щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит по време на несполучливото си бягство (ако не го предотвратях), стърчеше от колана му. Марина щеше да направи тази снимка десетина дни преди опита за убийство на генерал Уокър. Мястото беше закритият страничен двор към жилищната сграда на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас.

Докато чаках семейство Осуалд да се нанесат в къщичката от другата страна на улицата във Форт Уърт, често ходех на Уест Нийли 214. Далас несъмнено беше на гъза на географията, както се изразяваха учениците ми от 2011, но тази улица се намираше в малко по-добър квартал от Мерседес Стрийт. И тук смърдеше, разбира се — през 1962 почти цял Централен Тексас вонеше на рафинерия — но поне ги нямаше миризмите на изпражнения и канални нечистотии. Улицата не беше в цветущо състояние, обаче беше павирана. И по нея не щъкаха кокошки.

По онова време на горния етаж на номер 214 живееше млада двойка с три деца. След тях щяха да се нанесат семейство Осуалд. Интересуваше ме апартаментът на долния етаж, защото планирах да заживея там, когато Лий, Марина и Джун се настаняха горе.

През юли същата година приземният етаж се обитаваше от две жени и един мъж. Жените бяха дебели, мудни и вечно пременени в измачкани рокли без ръкави. Едната беше към шейсетте и куцаше. Другата преваляше трийсетте. Приличаха си и несъмнено бяха майка и дъщеря. Мъжът беше кльощав и се придвижваше с инвалидна количка. Оредялата му коса беше побеляла. Прикачена към катетър торба с мътна урина лежеше в скута му. Пушеше цигара от цигара и ги изтръскваше в пепелника върху страничната облегалка на количката. През цялото лято не смени тоалета си: червени сатенени баскетболни шорти, разкриващи изпосталелите му бедра чак до чатала, и жълта спортна тениска в тон с урината в катетъра, допълвани от залепени с тиксо кецове и грамадна черна каубойска шапка с лента от змийска кожа и с емблема, представляваща кръстосани кавалерийски саби. Или жена му, или дъщеря му го изкарваха с количката под дървото на моравата и го оставяха там — изгърбен и неподвижен като статуя. Започнах да му махам, като минавах наблизо, но той никога не отвръщаше на поздрава, макар да разпознаваше колата ми. Може би се страхуваше да ми помаха. Сигурно си въобразяваше, че е под зоркото наблюдение на ангела на смъртта, който обикаляше Далас зад волана на раздрънкан форд кабриолет, вместо да язди черен кон. Всъщност донякъде бях тъкмо това — ангел на смъртта.

Изглежда, тримата живееха тук от доста време. Дали планираха да останат и следващата година, когато жилището щеше да ми е нужно? Нямаше как да разбера. В бележките на Ал не се споменаваше за тях. За момента можех само да ги държа под око и да чакам.

Взех новото оборудване, което Тихия Майк беше измайсторил собственоръчно. Чаках телефонът да иззвъни. Случи се три пъти и винаги скачах, изпълнен с надежда. Две от обажданията бяха от госпожа Ели и с нея само си побъбрихме. Дийк се обади да ме покани на вечеря и аз приех на драго сърце.

Сейди не телефонира.

3.

На трети август по занемарената алея на номер 2703 зави шевролет „Бел Еър“, модел ’58 година. Следваше го лъскав крайслер. Братята Осуалд слязоха от шевролета и безмълвно застанаха един до друг.

Пресегнах се през пердетата, отворих прозореца и в стаята нахлу уличната шумотевица, съпътствана от вял полъх на горещ и влажен въздух. Изтичах до спалнята и извадих изпод леглото новата придобивка. Тихия Майк беше пробил дупка в дъното на пластмасова купа и от там стърчеше като пръст възхваляваният от него микрофон, приемащ сигнал от всички посоки. Включих микрофона към буксите от задната страна на магнетофона. Намерих също входа за слушалките — и по техен адрес техникът се беше изказал ласкаво.

Надникнах през прозореца и видях, че братята си приказват с онзи от крайслера, който го раздаваше каубойски — широкопола шапка „Стетсън енд Бъфало“, вратовръзка шнур и кичозни ботуши с шевове. Имаше по-добър вкус от хазяина ми, но беше от същата пасмина. Хич не ми и трябваше да подслушвам разговора; жестовете на мъжа бяха достатъчно красноречиви. „Знам, че не е кой знае какво, ама и ти не си въшлив с пари. Прав ли съм, приятел?“ За гражданин на света като Лий, който вярваше, че му е отредена слава, макар и без богатство, действителността сигурно беше трудна за преглъщане.

На стената близо до пода имаше контакт. Включих магнетофона, надявайки се да не ме удари ток или да гръмне бушонът. Светна червена лампичка. Сложих си слушалките и пъхнах пластмасовата купа в пролуката между пердетата. Ако онези типове обърнеха погледи насам, слънцето щеше да им блести в очите и понеже стряхата над прозореца хвърляше сянка, нямаше да ме видят или щяха да зърнат само безформено бяло петно. Все пак ми хрумна, че ще е добре да облепя купата с черен изолирбанд. За всеки случай.

Само дето не чувах нищичко.

Дори уличните шумове почти бяха заглушени.

„Направо гениално, няма що — рекох си. — Милиони благодарности, о, Тихи Ма…“.

После видях, че копчето за звука е на нула. Завъртях го докрай и в главата ми направо експлодираха гласове. Изпсувах, махнах слушалките, понамалих звука и после пак ги сложих. Резултатът беше смайващ. Все едно използвах бинокъл, но не за увеличаване на образа, а на звука.

— Шейсетачка на месец ми се струва малко солено, сър — каза Лий Осуалд (като се имаше предвид, че Темпълтънови плащаха с десет долара по-малко от мен, бях напълно съгласен с него). Говореше почтително и с лек южняшки акцент. — Дали не бихме могли да слезем до петдесет и пет…

— Нищо против нямам пазарлъците, ама хич недей се пробва — заяви Повелителят на ботушите от змийска кожа. Заклати се на високите си токове, все едно се канеше да си тръгне. — Каквато пара съм казал, трябва да си я взема. Ако не е от тебе, то ще е от друг.

Лий и Робърт се спогледаха.

— Е, да влезем и да поогледаме — измънка Осуалд.

— Жилището си го бива и улицата е тиха — осведоми ги господин Змийски ботуши. — Обаче внимавайте с първото стъпало на верандата, че трябва да се поправи. Сума такива къщи имам и народът хич не ги пази. Последните наематели бяха големи хаймани.

„Внимавай в картинката, копелдак — мина ми през ума. — Не говори така за хората на Айви.“

Влязоха вътре. Гласовете се загубиха, после пак се появиха — макар и заглушени, — когато господин Змийски ботуши застана до прозореца на предната стая. Съседите отсреща можели да надзъртат през него, твърдеше Айви, и се беше оказала права.

Лий се поинтересува какво възнамерява да направи с дупките по стените бъдещият му хазяин. Във въпроса не се долавяше възмущение или сарказъм, но нямаше и следа от подлизурство, независимо от прикрепеното към всяко изречение „сър“. Говореше уважително и в същото време равнодушно — поведение, което явно беше усвоил като морски пехотинец. „Безцветен“ е думата, която го описваше най-точно. Имаше лицето и гласа на човек, който го бива в изплъзване между капките. Поне пред хората. Само Марина познаваше другото му лице и беше чувала другия му глас.

Господин Змийски ботуши с половин уста им обеща това-онова и даде мъжката си дума, че нов матрак за голямата спалня ще има, защото „предишните момци взели, че тафили стария“. Пак натърти, че ако Лий не иска жилището, все някой щял да се намери (сякаш не стоеше празно цяла година), после покани братята да огледат стаите. Запитах се дали ще им се понравят естетическите напъни на Розет.

Гласовете им заглъхнаха, после те влязоха кухнята и пак започнах да ги чувам ясно. Зарадвах се, че подминаха „Наклонената лампа в Пиза“, без дори да я погледнат.

— Мазе има ли? — попита Робърт.

— Няма! — самодоволно отвърна господин Змийски ботуши, сякаш липсата на мазе беше преимущество. Май така виждаше нещата. — Притрябвало ви е. Само влага ще ви държи. Тук сигналът пак изчезна, сигурно защото онзи отвори задната врата да покаже двора. Който изобщо не беше двор, а по-скоро буренясала поляна.

След около пет минути пак бяха отпред. Този път Робърт, по-големият брат, се опита да се пазари. И той удари на камък.

— Ще ни оставите ли насаме? — обърна се към хазяина.

Онзи погледна кичозния си никелиран часовник и ги осведоми:

— Само че имам уговорена среща на Чърч Стрийт, та ще трябва да решавате по-бързо.

Робърт и Лий застанаха до задницата на шевролета и макар че снижиха гласовете си, за да не ги чуе каубоят, щом насочих купата към тях, чувах почти всяка дума. Робърт настояваше да поразгледат още някое жилище. Лий заяви, че се е спрял на това. Щяло да свърши работа като за начало.

— Лий, това е дупка! Хвърляне на… — Пари, вероятно.

Не чух отговора на Лий. Робърт въздъхна и примирено вдигна ръце. Върнаха се при господин Змийски ботуши, който се ръкува с Лий и похвали мъдрото му решение. Впусна се в разясняване на Светите хазяйски писания: първи месец, последен месец, депозит за нанесени щети. Тук Робърт се намеси и заяви, че няма да платят депозит, докато не бъдат оправени стените и не бъде доставен нов матрак.

— За новия матрак се разбрахме — каза каубоят. — И ще викна някой да поправи онова стъпало, та да не си изкълчи глезена женицата. Ама ако ремонтирам стените сега, ще трябва да вдигна наема с петарка на месец.

От бележките на Ал знаех, че Лий ще наеме жилището, и въпреки всичко очаквах да се откаже. Но той извади от задния си джоб овехтял портфейл и измъкна тънка пачка банкноти. Повечето отброи в протегнатата ръка на новия си хазяин, докато Робърт крачеше към колата, клатейки възмутено глава. Равнодушно изгледа моята къща от отсрещната страна, после погледът му се зарея в друга посока.

Господин Змийски ботуши за последно стисна ръката на Лий, качи се в крайслера и потегли, оставяйки след себе си кълба прахоляк.

Едно от момиченцата, които бях видял да скачат на въже, довтаса на ръждива тротинетка и попита Робърт:

— В къщата на Розет ли ще се нанасяте, господине?

— Аз — не, само този господин. — Робърт посочи с палец брат си.

Малката се придвижи с тротинетката до Лий и попита човека, който щеше да отнесе с куршум половината глава на Джон Кенеди, дали има деца.

— Имам си дъщеричка — отговори той.

Опря ръце на коленете си и приклекна, за да се изравни с малката клюкарка, която продължи разпита:

— Хубава ли е?

— Не чак колкото теб, нито пък е толкова голяма.

— Може ли да скача на въже?

— Миличка, тя още не може да ходи. — Южняшкият му акцент беше още по-подчертан.

— Ами да си яде ушите тогава. — Тя подкара към Уинскот Роуд.

Двамата братя се обърнаха към къщата. Гласовете им позаглъхнаха, но след като увеличих звука, чувах повечето думи.

— Купуваш… в чувал — каза му Робърт. — Чакай само Марина да я види тая къща; ще ти се нахвърли като муха на лайно.

— Аз ще… Рина — отговори Лий. — Ама, братко, ако не… от къщата на мама и не се чупя от оня малък апартамент, ще взема да я убия.

— Понякога е истинска… но… те обича, Лий. — Робърт направи няколко крачки към улицата. Лий се приближи до него и гласовете им зазвучаха съвсем ясно.

— Знам, но няма оправия. Оная нощ с Рина се бяхме заиграли в кревата, а тя писка от разтегателния диван в хола: „Я по-полека, вие двамцата, рано ви е за второ. Чакайте първо да отгледате това, дето го имате.“

— Такава си е. Доста е груба понякога.

— Все купува разни неща, братко. Казва, че са за Рина, ама ми ги натрапва. — Лий се изсмя и тръгна към шевролета. Този път неговият поглед се плъзна по къщата на номер 2706 и ми костваше доста усилия да застина зад пердетата. И да задържа стабилно купата.

Облегнаха се на задната броня — двама мъже с чисти сини ризи и с работни панталони. Лий носеше и вратовръзка, която разхлаби.

— Слушай само. Отскача мама до „Ленард Брадърс“ и се връща с куп парцалки за Рина. Вади дамски шорти като кюлоти, ама с индийски десен, и вика: „Гледай, Рини, каква хубосия!“ — Лий имитираше майка си с доста хаплив тон.

— Как реагира Рина? — Робърт се усмихваше.

— Вика „Не, мамочка, не, благодаря съм, но не харесва, не харесва. Ей така харесва.“ И показва с ръка. — Лий демонстрира нагледно, като сложи длан някъде по средата на бедрото си.

Този път Робърт направо се ухили:

— Обзалагам се, че мама е била очарована.

— Каза й: „Марина, такива ми ти къси гащи са за млади моми, дето се перчат по улиците и си дирят мъжлета, не за омъжени жени.“ Да не си й казал къде сме, братко. Да не си посмял. Ясно?

Робърт не продума няколко секунди. Може би си спомняше онзи студен ноемврийски ден през 1960 и как майка му припка след него по Уест Севънт и вика: „Спри се, Робърт, още не съм приключила с теб!“ И макар в бележките на Ал да липсваха подробности по този въпрос, доста ме съмняваше да е приключила и с Лий. Все пак тъкмо той й беше любимецът. Галеникът на семейството. Този, който спеше в нейното легло, докато не навърши единайсет. Този, чиито топки тя редовно проверяваше за наченки на окосмяване. Въпросните подробности ги имаше в бележките на Ал. До тях отстрани в полето бяха надраскани две думи, които човек не очаква от готвач на аламинути: истерична фиксация.

— Ясно, Лий, но това е малко градче. Ще ви намери.

— Набързо ще я накарам да вдигне гълъбите. Бъди сигурен.

Качиха се в шевролета и потеглиха. Табелата с надпис „ПОД НАЕМ“ я нямаше на парапета на верандата. Новият хазяин на Лий и Марина я беше прибрал.

Отскочих до железарията, купих ролка изолирбанд и облепих пластмасовата купа отвътре и отвън. Като цяло денят ми се струваше успешен, но бях нагазил в дълбоки води. И го знаех.

4.

В около пет следобед на 10 август бел еърът пак се появи, но този път теглеше малко дървено ремарке. На Лий и Робърт им бяха нужни по-малко от десет минути да пренесат всички земни притежания на семейство Осуалд в новото им обиталище (внимаваха да не стъпват на разхлопаната дъска на верандата, която още не беше поправена). Марина с Джун на ръце стоеше на неокосената морава и с ужас гледаше новия си дом.

Този път цъфнаха и трите съседски момиченца — двете вървяха пеш, третото тикаше тротинетка. Настояха да видят бебето и Марина се подчини с усмивка.

— Как се казва? — попита едното.

— Джун — отвърна Марина.

И трите я обсипаха с въпроси:

— На колко годинки е? Може ли да говори? Защо не се смее? Има ли си кукличка?

Марина поклати глава. Още се усмихваше.

— Съжалявам, аз не говори.

Трите малки клюкарки офейкаха, като викаха през смях: „Аз не говори, аз не говори!“ Едно от малкото оцелели пилета по Мерседес Стрийт с протестен крясък отскочи от пътя им. Марина ги проследи с поглед и усмивката й помръкна.

Лий излезе на моравата. Беше гол до кръста и се потеше обилно. Кожата му беше белезникава като рибешки корем, а ръцете му — мършави. Прегърна я през кръста, после се приведе и целуна Джун. Помислих си, че Марина ще посочи къщата и ще каже: „Не харесва, не харесва“ — дотолкова беше усвоила английския, — но тя просто му подаде бебето; качи се на верандата, залитна на разхлабеното стъпало, обаче успя да запази равновесие. Хрумна ми, че Сейди по всяка вероятност щеше да се просне в цял ръст и да накуцва с подут глезен следващите десетина дена.

Останах с впечатлението, че Марина е също толкова нетърпелива да се отърве от Маргарет, колкото и съпругът й.

5.

Десети се падаше петък. В понеделник, два часа след като Лий беше отишъл да монтира поредните алуминиеви врати, пред къщата на номер 2703 спря ръждивокафяво комби. Маргарет Осуалд отвори предната дясна врата още преди колата да е спряла и изскочи навън. Днес червената кърпичка бе заменена с бяла на черни точки, но грубите обувки като на медицинска сестра и изражението на неприязнена враждебност бяха същите. Робърт се бе оказал прав, беше ги открила.

„Небесна хрътка[1] — помислих си. — Небесна хрътка.“

Надничах през пролуката между пердетата, но не включих микрофона. Тази история не се нуждаеше от саундтрак.

Дружката, дето беше докарала „мама“ — едричка госпожа — се изтътрузи от седалката и започна да си вее с длан. Вече беше горещо като в пещ, но Маргарет пет пари не даваше. Избута шофьорката към багажника на комбито и я накара да го отвори. Вътре се помещаваха детско столче и торба с покупки. Маргарет грабна столчето, приятелката й — торбата.

Пристигна любопитката с тротинетката, но Маргарет набързо я отряза. Дочух: „Марш, малката!“ и момиченцето си тръгна нацупено.

Маргарет замарширува по отъпкания коловоз, който заместваше алеята за коли. Докато оглеждаше разхлопаната дъска, се появи Марина. Беше с риза и от онзи тип шорти, дето госпожа Осуалд не одобряваше за омъжени жени. Не беше чудно, че Марина ги харесва. Имаше убийствени крака. Изглеждаше стъписана и дори без усилвателя-самоделка можех да я чуя как бърбори:

— Не, мамочка — мамочка, не! Лий каза не! Лий каза не! Лий каза… — Последва тирада на руски, която беше единственият начин Марина да изрази възгледите на съпруга си.

Маргарет Осуалд бе от онези американци, които вярват, че чужденците ще ги разберат, ако говорят бавно… и много ВИСОКО.

— Да… Лий… си… има… ДОСТОЙНСТВО! — изтръби тя. Качи се на верандата (ловко избягвайки счупеното стъпало) и се изтъпанчи пред ошашавената си снаха. — Няма… нищо… нередно… в това… но не бива… ВНУЧКАТА МИ… да си ПАТИ!

Беше цяла грамада. Марина беше фиданка. „Мамочка“ нахлу вътре без повече увъртания. Настъпи моментно затишие, разкъсано от докерски рев:

Къде е на баба СЛАДУРАНАТА?

Дълбоко в дебрите на къщата, вероятно в бившата стая на Розет, Джун се разплака.

Личната шофьорка на Маргарет плахо се усмихна на Марина, нарами торбата с покупките и също влезе в къщата.

6.

В пет и половина Лий се зададе откъм автобусната спирка; носеше кутия за храна, която подскачаше в ритъм с крачките му. Изкачи се по стълбите, без да се сети за продъненото стъпало, което поддаде; той залитна и изтърва кутията, после се наведе да я вземе.

„Сега ще му се повиши настроението“ — помислих си.

Наблюдавах го как прекоси хола и остави на кухненския плот кутията от обяда си. Обърна се и видя новото бебешко столче. Навярно позна „почерка“ на майка си, защото веднага отвори ръждясалия хладилник. Още се взираше вътре, когато Марина изникна от детската стая. Беше преметнала през рамото си пелена, а бинокълът ми беше достатъчно мощен, че да видя бебешките лиги по нея.

Усмихна се и заговори на съпруга си, той се извърна към нея. Светлата кожа е проклятие за всеки, който лесно се изчервява, а навъсеното лице на Лий беше пламнало чак до олисялото му чело. Започна да й крещи, сочейки с пръст хладилника (вратата още зееше отворена и от вътре излизаше студена пара). Марина се обърна и понечи да се върне в детската стая. Той я хвана за рамото, извъртя я към себе си и я заразтърсва. Главата й се люшкаше като на парцалена кукла.

Не исках да гледам тази сцена, а и нямаше причина да го правя; с нищо не допринасяше за разследването ми. Че беше грубиян, беше, но тя щеше да оцелее, което не можеше да се каже за Джон Ф. Кенеди… нито пък за полицай Типит. Причина да съм свидетел на скандала нямаше. Но понякога просто не можеш да извърнеш поглед.

Продължиха да се разправят, Марина несъмнено се опитваше да обясни, че няма идея как Маргарет е разбрала къде са и че не е било по силите й да удържи „мамочка“ извън къщата. И естествено Лий накрая я зашлеви, защото не можеше да зашлеви майка си. Дори да беше там, нямаше да посмее да й вдигне ръка.

Марина изпищя. Той я пусна. Тя му заговори разпалено, като ръкомахаше. Лий опита да я хване, но тя се дръпна. После вдигна ръце към тавана, отпусна ги и излезе от къщата. Лий понечи да я последва, но се отказа. Братята бяха сложили два паянтови градински стола на верандата. Марина се тръшна на единия. Под лявото й око имаше драскотина и бузата й вече започваше да подпухва. Отправи поглед към улицата и отвъд нея. Почувствах гузен страх, макар лампите в хола ми да не светеха и да бях сигурен, че няма как да ме види. Въпреки това притаих дъх.

Лий седна до кухненската маса и закри с длани челото си. Постоя така известно време, после чу нещо и се шмугна в по-малката спалня. Излезе от там с Джун на ръце и започна да се разхожда из хола, търкайки гръбчето й, за да я успокои. Марина се появи. Джун я видя и протегна към нея пухкавите си ръчички. Лий подаде бебето на жена си и я прегърна, преди да успее да му се изплъзне. Тя покротува в прегръдката му, после прехвърли бебето в другата си ръка и също го прегърна. Устата му докосваше косата й и почти бях сигурен, че й шепне: „Съжалявам.“ Не се съмнявах, че съжалява. И следващия път щеше да съжалява. И по-следващия.

Марина върна Джун в бившата стая на Розет. Лий се повъртя още малко, сетне отиде до хладилника, извади нещо и започна да го ръфа.

7.

Късно на другия ден, тъкмо когато Лий и Марина сядаха да вечерят (Джун лежеше на одеяло на пода в хола), Маргарет се зададе пуфтейки откъм автобусната спирка на Уинскот Роуд. Тази вечер се бе издокарала със син памучен панталон — доста несполучлив избор предвид мощните й задни части. Мъкнеше грамадна платнена чанта, от която надничаше червеният покрив на пластмасова детска къщичка. Тя изкачи стълбите на верандата (отново ловко избягвайки коварното стъпало) и нахълта вътре, без да почука.

Опитах да се преборя с изкушението да включа специалния микрофон — предстоеше поредната сцена, която спокойно можех да си спестя — но загубих битката. Няма нищо по-вълнуващо от една семейна разпра; май Лев Толстой го беше казал. Или пък Джонатан Франзен[2]. Докато включа микрофона и го насоча към отворения прозорец на отсрещната къща, кавгата вече беше в разгара си.

— … исках да знаеш къде сме, не мислиш ли, че щях да ти кажа!

— Вада ми каза, щото е добро момиче — кротко каза Маргарет. Гневът на Лий сякаш й действаше успокояващо като летен дъждец. Действайки със сръчността на крупие, тя продължи да трупа върху плота чинии от всякакъв вид и с различни шарки. Марина я наблюдаваше с удивление. Детската къщичка стоеше на пода до одеялото на Джун. Малката радостно риташе с крачета и не й обръщаше никакво внимание. И какво чудно имаше в това? Защо му е на четиримесечно бебе детска къщичка?

— Майко, разбери, че искаме да ни оставиш на мира! Престани да мъкнеш разни неща! Сам мога да се грижа за семейството си!

Марина побърза да окаже логистична подкрепа на съпруга си:

— Мамочка, Лий каза не.

Маргарет се изсмя ведро.

— „Лий каза не, Лий каза не.“ Миличка, той винаги казва не. Цял живот така говори, ама аз не му обръщам внимание. Щото се грижа за него. — Тя щипна бузата му, както правят майките, когато шестгодишните им хлапета направят някоя симпатична беля. Помислих си, че ако Марина се беше опитала да го пощипне, шегичката несъмнено щеше да й коства някой и друг зъб.

Междувременно съседските момиченца бяха цъфнали на жалката морава пред къщата и наблюдаваха скандала като правостоящи зрители на поредната Шекспирова пиеса в лондонския театър „Глоуб“. Само че в нашата постановка опърничавата щеше да победи.

— Какво вечеряхте, миличък? Нещо вкусно ли?

— Ядохме яхния. Грегъри ни изпрати купони за „Шопрайт“ — обясни той, без да престава да дъвче. Маргарет търпеливо чакаше. — Искаш ли да я опиташ, мамо?

Ядене много вкусно, мамочка — намеси се Марина и обнадеждено се усмихна.

— Ааа, не, такива работи не ям — намуси се свекървата.

— Да му се не види, майко, дори не знаеш какво е!

Тя не му обърна внимание, сякаш не беше продумал, и продължи да дърдори:

— Ще ми се разбълника стомахът от тая манджа… Лий, миличък, вземи да оправиш онова стъпало, преди някой да си е строшил крака.

Той измърмори нещо, но Маргарет си беше намерила друг обект. Връхлетя върху Джун и я сграбчи, както ястребът сграбчва полска мишка. Ясно видях през бинокъла стреснатото изражение на бебето.

Как е малката ми СЛАДУРАНА? Как е СЪКРОВИЩЕТО на баба? Как е малката ми ДЕВУШКА?

Малката й девушка изпадна в ужас и се разпищя.

Лий понечи да вземе бебето. Червените устни на Маргарет се разтеглиха в гримаса, която при най-добро желание би минала за усмивка. На мен повече ми приличаше на озъбване. Явно и синът й мислеше така, защото отстъпи назад. Марина хапеше устни и стреснато се кокореше.

Оооо, Джуни! Джуни-Гуни-СЛАДУНИ!

Маргарет крачеше напред-назад по изтъркания зелен мокет, пренебрегвайки усилващите се писъци на Джун, както беше пренебрегнала и гневните излияния на Лий. Дали не й правеха удоволствие? Май да. След известно време Марина не успя да се сдържи. Стана и тръгна към Маргарет, която се отдръпна, притиснала бебето до гърдите си. Дори от отсрещната страна на улицата сякаш чувах как шляпат грубите й обувки: „Ххлоптрак-хлоп.“ Марина я последва. Маргарет явно реши, че им е дала да се разберат, и връчи бебето на майка му. Посочи към Лий, после заговори с даскалски тон:

Понадебеля… докато живеехте при мен… защото му готвех… все неща, дето ХАРЕСВА… по още е ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… ПУСТО да остане!

Марина изплашено се кокореше над главата на бебето. Свекърва й забели очи — или от нетърпение, или от отвращение, и се приведе към нея. „Наклонената лампа в Пиза“ беше включена и светлината се отразяваше в издължените очила на Маргарет, тип „котешко око“.

ГОТВИ МУ… НЕЩА, ДЕТО ОБИЧА! НИКАКВИ… ВКИСНАТИ СМЕТАНИ! НИКАКВИ… ЙОГРИТИ! ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… Е!

— Мръшав — колебливо произнесе Марина. Джун явно се поуспокои в прегръдките на майка си и писъците й преминаха в хълцукания.

— Да! — натърти Маргарет. После се врътна към Лий. — И да го поправиш онова стъпало!

Сетне си тръгна, но на излизане звучно целуна главичката на внучка си. Усмихваше се, докато вървеше към автобусната спирка. Изглеждаше подмладена.

8.

На другата сутрин станах в шест. Отидох до прозореца и машинално надникнах през пролуката в завесите — шпионираното на отсрещната къща ми беше станало навик. Марина седеше на един от градинските столове и пушеше цигара. Носеше възголяма розова пижама от изкуствена коприна. Имаше прясна синина около едното око и горнището на пижамата беше изпръскано с кръв. Пушеше бавно, жадно вдишваше дима и се взираше в една точка.

След известно време се прибра вкъщи и приготви закуска. После Лий излезе на верандата и се нахрани. Беше забил нос в някаква книга и не погледна жена си.

9.

„Грегъри ни изпрати купони за «Шопрайт».“ Така беше казал Лий на майка си, може би да даде обяснение за месото в яхнията или пък просто да я информира, че с Марина не са самотници във Форт Уърт. Това сведение като че ли бе минало покрай ушите на мамочка, но моите го регистрираха. Питър Грегъри беше първото звено от веригата, която щеше да доведе Джордж де Мореншилд до Мерседес Стрийт.

Също като Мореншилд и Грегъри беше руски емигрант в света на петрола. Родом беше от Сибир и преподаваше руски език веднъж седмично във фортуъртската библиотека. Лий се беше поинтересувал дали не им се намира свободно място за преводач. Грегъри му даде тест и прецени нивото му на владеене на руския като „задоволително“. Всъщност Лий беше убеден, че онова, което интересува Грегъри — и всички останали емигранти — беше Марина Прусакова, млада девойка от Минск, която някак си беше съумяла да се изплъзне от лапите на руската мечка само за да попадне в лапите на американски селяндур.

Лий не получи работата; вместо него Грегъри взе Марина да преподава руски на сина му Пол. Парите бяха добре дошли за Осуалдови. Но цялата история даде на Лий поредния повод да злобее. Жена му обучаваше богаташко хлапе два пъти седмично, докато той се бъхтеше да монтира комарници.

През онази сутрин, когато гледах как Марина пуши на верандата, Пол Грегъри, симпатяга и кажи-речи неин връстник, паркира пред къщата чисто новия си буик. Почука на вратата и новата му учителка, нацапотена с тежък грим в стил Боби Джилму отвори. Дали защото познаваше до болка собственическото чувство на Лий, или заради заучените в родината правила на благоприличие, тя му предаде урока на верандата. Занимава се с него час и половина. Джун лежеше на одеялцето си помежду им и двамата се редуваха да я гушкат, като се разплачеше. Сцената беше очарователна, въпреки че господин Осуалд едва ли би се съгласил с мен.

По обяд бащата на Пол паркира зад буика. Водеше със себе си двама мъже и две жени. Носеха торби с покупки. Грегъри старши прегърна сина си, после целуна Марина по бузата (незасегнатата от побоя) и си побъбриха на руски. Младият Грегъри не разбираше нито дума и се блещеше като пукал, но Марина явно се почувства в свои води: засия като слънце. Покани ги да влязат. Скоро вече седяха в хола, пиеха студен чай и си приказваха. Ръцете на Марина хвъркаха като игриви птички. Джун преминаваше от ръка на ръка и от скут в скут.

Наблюдавах ги с интерес. Руското емигрантско общество си беше намерило момиче-жена, което щеше да се превърне в тяхна галеница. Как иначе? Тя беше млада и красива непозната, попаднала в непозната страна. Разбира се, красавицата се бе омъжила за звяра — навъсен млад американец, който я биеше (лошо) и който имаше пламенна вяра в системата, пламенно отритата от тези заможни буржоа (още по-лошо).

Въпреки това Лий приемаше подаянията им почти без да гъкне, а когато донесоха мебели — ново легло, яркорозова люлка за бебето — прие и тях. Надяваше се руснаците да го измъкнат от дупката, в която беше затънал. Но не му се нравеха и през онзи ноември на шейсет и втора, когато се пренесе със семейството си в Далас, вероятно беше разбрал, че неприязънта е взаимна. Сигурно се беше питал защо не го харесват. Те бяха шайка страхливци, изоставили Майка Русия, докато била на колене през четирийсет и трета година, лизали подметките на германците и след края на войната забягнали в САЩ, набързо приемайки американския начин на живот… който за него беше прикрит фашизъм, потисничество на малцинствата и експлоатация на труда им.

Част от тези подробности ми бяха известни от бележките на Ал. Повечето обаче научих от наблюденията си на сцената отвъд улицата или от единствения важен разговор, записан от скрития в лампата микрофон.

10.

В съботната вечер на двайсет и пети август Марина се наконти с шикозна синя рокля и премени Джун с кадифено гащеризонче с апликации отпред. Начумереният Лий изникна от спалнята, издокаран с костюм (очевидно единственият, който притежаваше): смехотворна вълнена дреха, вероятно ушита в родината му. Нощта беше задушна и си представих как той за нула време ще плувне в пот. Слязоха предпазливо по стълбите на верандата (дъската още не беше оправена) и тръгнаха към автобусната спирка. Качих се в колата и подкарах след тях. Спрях на пресечката между Мерседес Стрийт и Уинскот Роуд и ги видях да стоят до уличен стълб и пак да се карат. Голяма изненада! Автобусът дойде и те се качиха. Проследих ги, както бях направил и с Франк Дънинг в Дери.

Историята се повтаря или, казано с други думи, миналото е хармонично.

Осуалдови слязоха от автобуса в жилищен квартал в Северен Далас. Спрях колата и загледах как вървят към малка, но красива къща в стил Тюдор. Старинните лампи в края на алеята мъждукаха в сумрака. Разбира се, по тази морава нямаше и помен от плевели. Гледката направо плачеше да бъде наречена „Американска мечта“. Марина вървеше напред с бебето в ръце, Лий се тътреше след нея и сякаш плуваше в двуредното си сако, което стигаше почти до коленете му.

Марина го избута пред себе си и посочи звънеца. Той го натисна. Показаха се Питър Грегъри и синът му и когато Джун протегна ръчички към Пол, младежът се засмя и я взе. Лий направо зяпна.

Излезе и друг мъж. Беше един от хората, дошли в деня на първия урок на Пол Грегъри; след това три-четири пъти беше навестявал дома на Осуалдови, натоварен с продукти, играчки за Джун или и двете. Почти бях сигурен, че името му е Джордж Баухе (да, поредният Джордж, историята се повтаря) и макар да наближаваше шейсетте, май здравата беше хлътнал по Марина.

Според готвача на аламинути, който ме беше забъркал в тази каша, именно Баухе бе убедил Питър Грегъри да организира купона за запознанството. Джордж де Мореншилд не присъстваше, но съвсем скоро щеше да научи как е минало партито. Баухе щеше да му разкаже за семейство Осуалд и особения им брак. Щеше да го осведоми и че Лий се е проявил като радетел на социализма и на руската общност. „Младокът ми се струва изперкал“ — щеше да добави. Де Мореншилд, неизменен покровител на изперкалите, щеше да реши, че трябва да се срещне със странната двойка.

Защо се беше развилнял Осуалд на купона у Грегъри, нападайки добронамерените емигранти, които иначе на драго сърце щяха да му се притекат на помощ? Нямаше как да знам със сигурност, но в главата ми се въртяха разни идеи. Представих си Марина със синята рокля, запленяваща всички (особено мъжете). Също и Джун, достойна за снимка в моден журнал с подареното си гащеризонче. Представих си и Лий, потящ се в грозния си вълнен костюм. За разлика от младия Пол Грегъри той криво-ляво е разбирал пороя от руски думи, но въпреки това се е чувства пренебрегнат. Сигурно не е бил на себе си от яд, задето е трябвало да раболепничи пред тези хора и да им яде хляба. Дано. Така му се пада!

Не се застоях. Интересуваше ме само Де Мореншилд, следващата брънка от веригата. Скоро щеше да се появи на сцената. Междувременно и тримата Осуалд бяха напуснали жилището си и щяха да се върнат не по-рано от десет часа. Дори по-късно, като се имаше предвид, че следващият ден е неработен.

Потеглих обратно, за да активирам „бръмбара“ в хола им.

11.

През онази съботна вечер по цялата Мерседес Стрийт се вихреха луди купони, но на поляната зад „замъка“ на Осуалдови беше тихо и пусто. Предполагах, че ключът за входната врата ще пасне и на задната, но така и не се наложи да изпробвам тази теория, тъй като беше отключено. По време на престоя си във Форт Уърт нито веднъж не използвах ключа, който си бях купил от Айви Темпълтън. Животът е низ от иронии.

Жилището беше затрогващо спретнато. Детското столче стоеше между столовете на двамата родители пред малката кухненска масичка, подносът за храна лъщеше от чистота. Излъскани до блясък бяха и олющеният плот, и умивалникът. Бях готов да се обзаложа, че Марина е оставила нарисуваните на стената момиченца с гащеризони — интериорна приумица на Розет — и влязох да проверя в стаята, която сега беше на Джун. Осветих стените с джобното си фенерче. Да, там си бяха, макар в тъмното да изглеждаха по-скоро призрачни, а не лъчезарни. Сигурно Джун ги зяпаше, докато беше в легълцето си и смучеше биберона си. Питах се дали ще си ги спомня, когато поотрасне, дали призрачните момиченца, нарисувани с пастели, ще останат запечатани дълбоко в съзнанието й.

„Джимла“ — помислих си без всякаква причина и ме побиха тръпки.

Преместих бюрото, свързах устройството с щепсела на лампата и го прокарах през дупката, която бях пробил в стената. Дотук добре, после взех, че се издъних. И то яко. Докато връщах бюрото на мястото му, го блъснах в стената и „Наклонената лампа в Пиза“ се олюля.

Ако имах време да помисля, щях да остана неподвижен и грозотията щеше да се разбие на пода. И после какво? Да махна микрофона и да оставя парчетата? Да се надявам Осуалдови да решат, че нестабилната лампа сама се е прекатурила? Повечето хора биха стигнали до това заключение, но повечето хора нямаха причина да са параноици на тема ФБР. Можеше Лий да открие дупката, която бях пробил в стената. Ако това се случеше, пеперудата щеше да разпери криле.

Само че аз нямах време за размисъл. Машинално се пресегнах и хванах лампата, преди да падне. Стиснах я здраво и се разтреперих. В малката къща беше горещо като в пещ, надушвах собствената си пот. Нямаше ли и те да я подушат, като се върнеха? Нима беше възможно да им убегне?

Запитах се дали не съм откачил. Несъмнено ако бях с всичкия си, щях да разкарам микрофона… и себе си. Можех да намеря Осуалд на десети април следващата година, да наблюдавам опита му да застреля генерал Едуин Уокър и ако беше сам, да го убия, както бях убил и Франк Дънинг. „Не се задълбавай, умнико“ — би казала Кристи в духа на „Анонимните алкохолици“. Защо, за бога, си губех времето с някаква мизерна лампа с микрофон, когато бъдещето на света беше заложено на карта?

Ал Темпълтън ми отговори: „Тук си, защото още се лутаме из мъглата. Защото ако Джордж де Мореншилд крие нещо, то Осуалд може да не е нашият човек. Тук си, за да спасиш Кенеди, и именно това е началото на веригата. Така че остави шибаната лампа на мястото й.“

Подчиних се на „нареждането“, макар паянтовата стойка на лампата да ме притесняваше. Ами ако Лий я бутнеше и видеше микрофона в счупената керамична основа? Съществуваше и вероятност двамата с Де Мореншилд да разговарят в същата стая, но лампата да е изключена и гласовете им да са прекалено тихи, за да ги улови микрофонът. Тогава всичко отиваше по дяволите.

„Никога няма да ти се получи омлетът, докато разсъждаваш така, драги.“

Убеди ме не друго, а мисълта за Сейди. Обичах я и вярвах, че тя също продължава да ме обича, а пък аз бях загърбил любовта й, за да се закотвя на тази скапана улица. И нищо не можеше да ме накара да си тръгна, без поне да съм се опитал да чуя какво ще каже Джордж де Мореншилд.

Измъкнах се през задната врата, стиснах фенерчето със зъби и свързах кабела на микрофона към записващото устройство. Пъхнах устройството в ръждива тенекиена кутия, за да е защитено от влагата, после го скрих в гнезденцето от тухли и дъски, което бях подготвил.

След това се върнах в скапаната си квартира на скапаната улица и зачаках.

12.

От наблюденията си знаех, че Осуалдови не включват лампата, докато не се мръкне. Вероятно спестяваха от сметките за електричество. А пък и Лий беше бачкатор, затова с Марина си лягаха рано. При първото прослушване на записа чух само руски бръщолевеници, и то провлечени, тъй като записващото устройство работеше бавно. Ако Марина понечеше да упражни английския си, Лий неизменно я скастряше. Но понякога, когато Джун плачеше, той й шепнеше на английски, за да я успокои. Дори й пееше. На записа, направен на бавни обороти, гласът му беше като на орк, тананикащ „Нани, бебче, нани“.

Два пъти го чух да удря Марина и втория път руският явно не му беше достатъчен, за да изрази гнева си.

— Ах, ти, жалка опяваща пачавро! Май че мама е била права за тебе!

Последва звукът от затръшване на врата и сподавените вопли на Марина. Записът прекъсваше внезапно, защото тя беше изключила лампата.

Вечерта на четвърти септември видях хлапе на около тринайсет с брезентова торба през рамо да звъни на входната врата на Осуалдови. Отвори му Лий, бос и по тениска и дънки. Размениха няколко думи. Осуалд го покани да влезе. Размениха си още някоя и друга дума. В един момент Лий взе някаква книга и я показа на хлапето, което скептично я изгледа. Нямаше как да използвам широкообхватния микрофон, тъй като времето се беше застудило и прозорците им бяха затворени. Но „Наклонената лампа в Пиза“ беше включена и когато прослушах втората касетка, се натъкнах на интригуващ разговор. На третото прослушване провлечените гласове вече едва се чуваха.

Хлапакът продаваше абонамент за някакъв вестник (или списание), наречено „Шок“. Той осведоми семейство Осуалд, че в него щели да намерят какви ли не интересни материали, с които на нюйоркските вестници не им се занимавало (нарече ги „местни новини“), както и спортни рубрики и съвети за градинарство. Освен това имало „художествени разкази“ и комикси.

— В „Таймс Хералд“ няма да видите Дийкси Дуган[3] — информира ги той. — Мама я обожава.

— Е, синко, много си убедителен — промърмори Лий. — Май си голям бизнесмен, а?

— Ъъъ… да, господине!

— Колко изкарваш?

— На всеки десет цента четири са мои, ама не е там въпросът, господине. Важното е, че дават премии. Навремето продавах разни цярове, обаче парите бяха никакви. Ако карам така, ще си купя пушка 22-ри калибър. Тате ми разреши.

— Синко, знаеш ли, че си жертва на експлоатация?

— А?

— Те обират печалбата, а на теб подхвърлят трохите.

— Лий, той добро момче — намеси се Марина. — Остави го на мира.

Мъжът й не й обърна внимание, а продължи „лекцията“ си:

— Хубаво е да знаеш какво пише в тази книга, синко. Можеш ли да прочетеш какво пише на корицата?

— Аха, господине. Пише „Положението на работническата класа“ от Фрид-рих… Енг… Енг…

Енгелс. В нея се разказва какво се случва с момчетата, които си мислят, че ще станат милионери, като продават разни неща от врата на врата.

— Хич и не ща да съм милионер! — тросна се хлапакът. — Искам само пушка 22-ри калибър, та да отстрелвам плъховете на сметището като приятеля ми Ханк.

— Ти изкарваш въшливи пенита, като продаваш вестниците им; те печелят долари, продавайки твоята пот и потта на милиони момчета като теб. Пазарът не е свободен. Трябва да се образоваш, синко. Аз започнах, когато бях на твоята възраст.

Лий изнесе на вестникарчето десетминутна лекция за злините на капитализма, обогатена с избрани цитати от Карл Маркс. Момчето го изслуша търпеливо, после попита:

— Та значи ще си купиш ли абонамент?

— Синко, чу ли поне една дума от всичко, което ти казах?

— Да, господине.

— Значи трябва да си наясно, че тази система ограбва и мен, както е грабила и от теб и семейството ти.

— Май нямаш пукната пара, а? Защо не каза още от началото?

— Опитвам се да ти обясня защо нямам пукната пара.

— Е, браво, бе! Можеше да съм обиколил поне още три адреса, ама не, сега трябва да се прибирам, защото нашите ме чакат!

— Успех — изтърси Марина.

Входната врата се отвори с изскърцване на ръждивите панти, после се хлопна (беше твърде износена, за да се тресне). Последва дълго мълчание. Сетне Лий отчаяно промърмори:

— Виждаш ли? Ето с това се борим.

Не след дълго лампата изгасна.

13.

Новият ми телефон мълчеше. Само Дийк се обади веднъж — по задължение и набързо, колкото да попита как съм — но това беше всичко. Казвах си, че не бива да се надявам на повече. Новата учебна година беше започнала и както обикновено първите няколко седмици бяха кошмарни. Дийк беше зает, тъй като госпожа Ели го бе върнала на работа. Сподели ми, че помрънкал за авторитет, после й позволил да го включи в списъка със заместниците. Ели не се обаждаше, защото на главата й висяха хиляди задачи и вероятно стотици проблеми за разрешаване.

Чак след като Дийк затвори, осъзнах, че не е споменал Сейди… и две нощи след лекцията на Лий пред вестникарчето реших, че трябва да говоря с нея. Да чуя гласа й, дори единствената й реплика да беше: „Моля те, не ми се обаждай повече, Джордж, всичко свърши.“

Докато се пресягах за слушалката, телефонът иззвъня. Вдигнах и казах напълно уверено:

— Здравей, Сейди. Здравей, миличка.

14.

Последва мълчание. Продължи няколко секунди, през които успях да си помисля, че все пак съм сгрешил, че някой ще каже: „Не съм Сейди, набрали сте грешен номер.“ После тя попита:

— Откъде знаеш, че съм аз?

Едва не отговорих „По интуиция“ и тя вероятно щеше да ме разбере. Но вероятно не беше достатъчно. Разговорът беше важен и не ми се искаше да прецакам нещата. Отчаяно се надявах да не ги прецакам. По време на последвалия разговор бях и Джордж, който не казваше какво му е на душата, и Джейк, скрит в дълбините на съзнанието ми, който изричаше всичко, неизречено от Джордж. Може би винаги, когато на карта е заложена истинската любов, хората от двете страни на линията се раздвояват.

— Знам, защото мисля за теб цял ден — отговорих. (Мисля за теб цяло лято.)

— Как си?

— Добре. — (Самотен.) — Ами ти? Как прекара лятото? Свърши ли онази работа? — (Преустанови ли формалната си обвързаност с шантавия си съпруг?)

— Да — отвърна тя. — Работата е опечена. Нали ти така обичаш да казваш, Джордж? Че работата е опечена.

— Май да. Как върви училището? Как са нещата в библиотеката?

— Джордж, ще шикалкавим или ще разговаряме сериозно?

— Както кажеш. — Седнах на неудобния, купен на старо диван. — Да поговорим. Добре ли си?

— Да, но съм нещастна. И много объркана. — Поколеба се, после добави: — Вероятно знаеш, че поработих като сервитьорка в бара на Хара. И там се запознах с един човек.

— Така ли? (Мамка му!)

— Да. Много свестен мъж. Мил. Джентълмен. Почти на четирийсет. Казва се Роджър Бийтън. Помощник е на калифорнийския сенатор-републиканец Том Къчъл. Има известно влияние в Сената. Къчъл, а не Роджър. — Тя се засмя, но не както се смее човек на нещо забавно.

— Трябва ли да се радвам, че си срещнала свестен мъж?

— Не знам, Джордж… радваш ли се?

— Не. (Идва ми да го убия.)

— Роджър е красавец — заяви тя с безизразен глас. — Приятна компания е. Завършил е Йейл. Знае как да забавлява момиче като мен. И е висок.

Второто ми аз отказа да мълчи.

— Идва ми да го убия — изтърсих.

Този път смехът й беше искрен и нервите ми се поотпуснаха.

— Не ти го казвам, за да те заболи и да се почувстваш зле.

— Вярно ли? Ами защо тогава?

— С него излязохме три-четири пъти. Той ме целуна… понатискахме се… просто така, хлапашката…

(Не само искам да го убия, искам да го убивам бавно.)

— Но не беше като с теб. Кой знае, може би с времето щеше да ми хареса, а може би — не. Даде ми телефонния си номер във Вашингтон и ми каза да му се обадя, ако… как точно се изрази? „Ако някога ти писне да подреждаш книги и да въздишаш по блудния възлюбен.“ Май нещо такова беше. Добави, че постоянно пътувал и искал добра жена до себе си. Смятал, че може би аз съм тази жена. Разбира се, знам какви ги разправят мъжете. Вече не съм онова наивно момиче. Но се случва да са искрени.

— Сейди…

— Въпреки това не беше като с теб. — Звучеше умислена, вглъбена и дори ме загложди мисълта дали не я терзае и нещо повече от несигурността около личния й живот. Дали не е болна. — От друга страна, никъде не се мяркаше метла. Разбира се, понякога мъжете крият метлата, нали така? Джони я бе скрил. Ти също, Джордж.

— Сейди?

— Да?

— А ти да си скътала някоя метла?

Последва дълго мълчание. Доста по-дълго от предишното, когато изстрелях името й, вдигайки слушалката, и доста по-дълго от очакваното. Най-накрая тя процеди:

— Не те разбирам.

— Сякаш не си на себе си.

— Казах ти вече, много съм объркана. И тъжна. Защото ти още не си готов да ми кажеш истината, така ли е?

— Ако можех, щях да го направя.

— Нещо интересно ли ти е попаднало? И други добри приятели освен мен имаш в Джоди, а никой не знае къде живееш.

— Сейди…

— Твърдиш, че си в Далас, но си към телефонната станция на Елмхърст, а Елмхърст е във Форт Уърт.

Изобщо не се бях сетил за това. За какво ли още не се бях сетил?

— Сейди, мога да ти кажа само, че се занимавам с много важ…

— Не се и съмнявам. Работата на сенатор Къчъл също е много важна. Роджър държеше да го разбера, както и че ако… ако отида при него във Вашингтон, мястото ми ще е до пиедестала на величието… или до вратата към историята… или нещо такова. Властта го опиянява. Тъкмо това е едно от малкото неща, които ми бе трудно да харесам у него. Помислих си — и все още си го мисля: „Коя съм аз, че да стоя до пиедестала на величието? Нали съм само една разведена библиотекарка.“

— Кой съм аз, че да стоя до вратата към историята? — промълвих.

— Моля? Какво каза, Джордж?

— Нищо, мила.

— Май е по-добре да не ме наричаш така.

— Съжалявам. — (Никак даже.) — За какво точно става дума?

— За нас двамата и за това дали все още сборът е „ние“. Ще е от помощ, ако кажеш защо си в Тексас. Защото знам, че не си отишъл там да пишеш книга или да преподаваш в някое училище.

— Ако се издам, ще ни изложа на опасност.

— Вече сме изложени на опасност. Джони беше прав. Искаш ли да ти споделя какво ми довери Роджър?

— Хубаво. — (Къде бяхте, като ти го довери, Сейди? Във вертикална или в хоризонтална позиция се състоя разговорът?)

— Беше пийнал и му се развърза езикът. Бяхме в хотелската му стая, но не се панирай — здраво бях стъпила на земята и всичките ми дрехи си бяха на мястото.

— Не съм се панирал.

— Ако е вярно, аз съм разочарована.

— Е, добре, де, ядосах се. Какво ти каза?

— Носел се слух, че през есента или през зимата на Карибите щели да се развихрят паметни събития. „Очаква се голяма криза“ — така се изрази. Предполагам, говореше за Куба. Каза: „Онзи тъпанар Джон Кенеди ще ни забърка всички в кашата, само и само да докаже, че му стиска.“

Спомних си за апокалиптичните брътвежи, с които бившият й съпруг й пълнеше главата. „Всеки, който чете вестници, може да го предвиди — беше я уверил. — Ще мрем като кучета, докато плътта ни окапе, и храчим дробовете си.“ Подобни изказвания оставят отпечатък в съзнанието, особено ако бъдат произнесени с увереност. „Отпечатък“ ли казах? По-скоро белег.

— Сейди, това са глупости.

— Така ли? — сопна се като ужилена. — Предполагам, ти си посветен в интригите от кухнята, а не сенатор Къчъл?

— Да кажем.

— Да не казваме. Още малко, съвсем малко, ще почакам да си признаеш истината. И то само защото те бива в танците.

— Ами да отидем на дискотека! — възкликнах спонтанно.

— Лека нощ, Джордж.

И затвори, преди кажа още нещо.

15.

Понечих да й позвъня, но когато операторката попита: „Кой номер търсите?“, здравият ми разум надделя. Върнах слушалката на вилката. Сейди беше казала, каквото си беше намислила. Ако я изнудвах за още, само щях да влоша положението.

Опитах да си внуша, че обаждането й е било машинация, целяща да ме пришпори към самопризнание, нещо в духа на „Признай си, Джон Олдън“[4]. Само че това изобщо не беше в нейния стил. По-склонен бях да приема обаждането й като зов за помощ.

Отново вдигнах слушалката, но когато ме попитаха за номера, този път го продиктувах. Сигналът за свободна линия прозвуча два пъти, после чух гласа на Елън Докърти:

— Ало? Кой се обажда?

— Здравей, госпожо Ели. Аз съм. Джордж.

Май моментното мълчание беше заразно. Поизчаках. После тя рече:

— Здрасти, Джордж. Като че ли те позабравих, а? Просто на главата ми е…

— Лудница, знам. Познато ми е какви са първите седмица-две, Ели. Обаждам се, защото току-що ми позвъни Сейди.

— Така ли? — пророни доста предпазливо тя.

— Не ти се сърдя, ако си й казала, че номерът ми е регистриран във Форт Уърт вместо в Далас.

— Не съм клюкарствала. Дано ме разбереш. Помислих си, че има право да знае. Държа на Сейди. Разбира се, държа и на теб, Джордж… но ти си тръгна. Тя е тук.

Наистина я разбирах, макар и да ми докривя. Отново изпитах чувството, че се намирам в капсула, носеща се в открития космос.

— Имаш право, Ели, а и не е станало кой знае какво. Възнамерявам съвсем скоро да се преместя в Далас.

Не последва отговор, пък и как можеше да реагира Ели? „Да речем, че е така, но и двамата знаем, че си лъжльо.“

— Хич не ми хареса как говори. Мислиш ли, че всичко е наред с нея?

— Не знам дали е редно да отговарям на този въпрос. Ако кажа не, може да ти щукне да я навестиш, а тя не желае да те вижда. Не и при създалите се обстоятелства.

Редно или не, беше ми отговорила.

— Добре ли беше, като се върна?

— Така мисля. Зарадва се на всички ни.

— Но сега говореше отнесено и каза, че е нещастна.

— Нима е изненадващо? — Гласът на госпожа Ели бе суров. — Тук я очакват спомени, много от тях свързани с човек, към когото още изпитва чувства. Добър човек и чудесен учител, само дето успя да ни хвърли прах в очите.

От това обвинение наистина ме заболя.

— Друго ми се стори. Разправяше ми за някаква предстояща криза, за която чула от… — От господин сенатора, застанал на вратата на историята? — От някого си от Невада. Бившият й съпруг й пълнеше главата с доста глупости…

— Главата й? Красивата й малка главица? — Това вече не беше просто студенина, а същински гняв. Накара ме да се почувствам дребен и долен. — Джордж, пред мен е купчина с домашни и трябва да се залавям за работа. Няма как да правиш психоанализа на Сейди Дънхил от разстояние и не мога да съм ти от помощ в любовните ти терзания. Само мога да те посъветвам да й разкажеш всичко, ако държиш на нея. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Съпругът й да се е мяркал случайно?

Не! Лека нощ, Джордж!

За втори път обичана жена ми затвори телефона. Това беше нов личен рекорд.

Отидох в спалнята и започнах да се събличам. Добре била, като се върнала. Щастлива, че отново е сред приятелите си от Джоди. Ала в момента никак не беше добре. Дали защото бе разкъсвана между красивия господин, на когото предстоеше шеметна политическа кариера, и високия непознат със загадъчно минало? Вероятно такова щеше да е сюжетното развитие, ако бяхме герои в любовен роман, но ако и тук нещата стояха така, защо Сейди не е била оклюмала при завръщането си?

Хрумна ми горчива мисъл: ами ако е започнала да пие? В големи дози. Тайно. Нима не беше възможно? Жена ми беше прикривала тази си слабост години наред — всъщност още преди да се оженим. Лесно можех да се отърся от тази мисъл, да си кажа, че госпожа Ели несъмнено щеше да забележи издайническите признаци, но знаех, че алкохолиците са доста изобретателни. Понякога на околните им отнема години да проумеят истината. Ако Сейди се появяваше навреме на работното си място, Ели можеше и да не обърне внимание на кървясалите й очи и прекомерната употреба на ментолови дъвки.

Вероятно хрумването ми бе нелепо. Не можех да имам вяра на собствените си догадки, защото всяка беше повлияна от неувяхващата ми любов към Сейди.

Проснах се на леглото и вперих поглед в тавана. Масленият радиатор в хола съскаше — беше настъпила поредната ледовита нощ.

„Стига си се кахърил, друже — настоя Ал. — Тури му пепел. Спомни си, че не си тук да грабнеш…“

Момичето, златния часовник и всичко останало. Аха, Ал, схванах.

„А пък и сигурно е добре. Ти си човекът с проблем за решаване.“

Поправка: не проблем, а проблеми. Доста време ми отне да заспя.

16.

Следващия понеделник, докато патрулирах с колата край Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, зърнах сива катафалка, паркирана на входната алея. Двете дебелани стояха на верандата и наблюдаваха как двама мъже в черно качват в колата носилка. Отгоре й лежеше покрито с чаршаф тяло. От паянтовото балконче над верандата надзърташе двойката от горния етаж. Най-малкото им детенце спеше в ръцете на майка си.

Инвалидната количка с пепелник, закрепен на страничната облегалка, седеше осиротяла под дървото, където старецът беше прекарал последното си лято.

Отбих, слязох и застанах до колата си, докато катафалката потегли. После (макар да осъзнавах, че моментът е доста неподходящ) прекосих улицата и тръгнах към верандата. Като стигнах до стълбите, свалих шапката си.

— Госпожи, приемете съболезнованията ми.

По-възрастната — овдовялата съпруга, ако не грешах, каза:

— И друг път сте минавали оттук.

„И още как — идваше ми да отговоря. — Предлагате по-развлекателно шоу от мачовете на професионалната футболна лига.“

— Той каза, че ви е виждал. — Не прозвуча укорително; госпожата излагаше фактите.

— Търся си апартамент в квартала. Възнамерявате ли да задържите вашия?

— Не — отвърна по-младата. — Татко имаше застраховка. Кажи-речи само туй си имаше. И два-три медала в кутия. — Тя подсмръкна. Направо ми се късаше сърцето да гледам колко са покрусени.

— Разправяше, че сте били призрак — сподели вдовицата. — Викаше, че вижда през вас. Ама и на него бая му хлопаше дъската. След удара преди три години все я влачеше тая пиклива торба. Двечките с Айда хващаме пътя за Оклахома.

„Пробвайте си късмета в Мозел, Кентъки — помислих си. — Там ще отидете, като се махнете оттук.“

— Какво искате? — попита по-младата. — Ще му носим костюм в погребалския дом.

— Искам телефонния номер на хазяина ви — отвърнах. Очите на вдовицата светнаха:

— Каква пара давате за него, господине?

— Давам ви го без пари! — обади се младата жена от балкона на втория етаж.

Опечалената щерка погледна нагоре и й заръча да си затваря плювалника. Такива симпатяги живееха в Далас. В Дери — също.

Добронамерени и мили хора.

Бележки

[1] През 1893 Франсис Томпсън (1859–1907) — английски поет и аскет, нарича Бог „небесна хрътка“ в едноименното си стихотворение: „От Него бягах — нощем и деня; от Него бягах — зими, есени, лета; от Него бягах — лабиринти издълбах във мислите си; плаках и се смях — само и само да се скрия, крила си аз направих от надежди, със бездната облякох се като с одежди.“ — Б.пр.

[2] Джонатан Франзен (1959–) популярен писател, автор на шест книги, най-известни от които са „Свобода“ и „Поправките“. Роден е в САЩ в семейство на американка и швед, завършил е в Германия. Франзен е сред любимите автори на американския президент Барак Обама. Носител е на много литературни награди. — Б.пр.

[3] „Дийкси Дуган“ — вестникарски комикс, публикуван в периода 1929–1966 г. Комиксът проследява приключенията на едноименната героиня като холивудска актриса. — Б.пр.

[4] Герой от поемата „Влюбеният Майлс Стандиш“ от Хенри Лонгфелоу, посветена на първите заселници на Америка, пристигнали с кораба „Мейфлауър“. — Б.пр.