Стивън Кинг
22 ноември 1963 (13)

2.

Установих се на деветдесет и пет километра от Тампа, в град Сънсет Пойнт. За осемдесет долара на месец наех бунгало на най-красивия (и усамотен) бряг, който бях виждал. На пясъчната ивица имаше още четири подобни бунгала, всичките скромни като моето. Не видях никоя от новите грозни сгради „Макманшън“ които по-късно щяха да изникнат като отровни гъби след дъжд в тази част на щата. На петнайсетина километра на юг имаше супермаркет, в Нокомис, и заспал търговски район във Венис. Шосе 41, отсечката Тамиами, беше само селски път. Трябваше да караш бавно, особено по здрач, защото тогава обичаха да пресичат алигаторите и броненосците. Между Сарасота и Венис имаше сергии с плодове, крайпътни пазари, два бара и танцова зала „Блаки“. Отвъд Венис нямаше нищо, поне докато не стигнеш до Форт Майърс.

Зарязах професията на Джордж Амбърсън. До пролетта на 1959 година в Америка беше настъпила рецесия. В залива на Флорида всички продаваха и никой не купуваше, затова Джордж Амбърсън се превърна точно в онова, което си беше представял Ал — кандидат-писател, чийто умерено богат чичо му беше оставил достатъчно, за да преживява поне за известно време.

Пишех, и не един, а два проекта. Сутрин, когато бях най-свеж, работех върху ръкописа, който четете сега (ако ви има), а вечер пишех роман, който предпазливо озаглавих „Място на убийство“. Въпросното място, разбира се, беше Дери, макар че го кръстих Досън в книгата си. Започнах го единствено като декор, за да имам какво да покажа, ако си намеря приятели и някой от тях поиска да види върху какво работя (държах „сутрешния ръкопис“ в стоманен сейф под леглото си). „Място на убийство“ постепенно се превърна в нещо повече от камуфлаж. Започнах да си мисля, че е добър, и да си мечтая, че някой ден ще бъде публикуван.

Един час за спомени сутрин и един час за романа вечер пак изглеждаше много време, което трябва да се запълни. Опитах риболов и имаше много риба, но заниманието не ми хареса и се отказах. Разходките призори и по залез-слънце бяха чудесни, но не и в горещия ден. Станах редовен посетител в единствената книжарница в Сарасота и прекарвах дълги (и предимно щастливи) часове в малките библиотеки в Нокомис и Оспри.

Четях и препрочитах и записките на Ал за Осуалд. Най-после осъзнах, че това е поведение на обсебеност, и прибрах тетрадката в сейфа при моя „сутрешен ръкопис“. Бях нарекъл бележките изчерпателни, защото тогава ми се струваха такива, но докато времето — конвейерната лента, на която всички се возим — ме водеше все по-близо до точката, където животът ми щеше да се срещне с този на младия бъдещ убиец, започнаха да приличат повече на незапълнени места.

Понякога проклинах Ал, че ме е принудил да приема тази мисия волю-неволю, но в моменти, когато съзнанието ми беше по-ясно, разбирах, че добавеното време няма никакво значение. Можеше само да влоши нещата и Ал вероятно го знаеше. Дори да не се беше самоубил, щях да имам само една-две седмици, а колко книги бяха написани за поредицата от събития, водещи до онзи ден в Далас? Сто? Триста? Може би по-скоро хиляда. Някои бяха съгласни с убеждението на Ал, че Осуалд е действал сам, други твърдяха, че той е участник в сложен заговор, а трети категорично заявяваха, че Осуалд изобщо не е натиснал спусъка и е изкупителна жертва, както самият той се беше нарекъл след ареста. Извършвайки самоубийство, Ал бе премахнал най-голямата слабост на учения — да нарича колебанието изследване.

3.

Ходих няколко пъти в Тампа, където дискретните въпроси ме заведоха при букмейкър на име Едуардо Гутиерес. Щом се увери, че не съм ченге, той с удоволствие прие залога ми. Първо заложих, че „Лейкърс“ от Минеаполис ще бият „Селтикс“ в шампионските серии през 1959 година, за да се представя като наивник, защото „Лейкърс“ не бяха спечелили нито един мач досега. Заложих и четиристотин долара на „Канадците“, че ще победят „Кленовите листа“ в Сериите за купата „Станли“, и спечелих… но парите бяха малко. „Джобни дребни, брат’чед“ — както би се изразил приятелят ми Чаз Фрати.

Единственият ми голям удар беше през пролетта на 1960 година, когато заложих, че „Венешън Уей“ ще бият „Бали Ейк“ сериозният фаворит в дербито на Кентъки. Гутиерес каза, че ще ми даде четири към едно или и пет към едно. Приех второто, след като издадох подходящи звуци на колебание, и станах по-богат с десет хиляди долара. Букмейкърът плати в добро настроение а ла Фрати, но в очите му имаше стоманен блясък, за който не ми пукаше.

Гутиерес беше кубинец, който вероятно не тежеше повече от седемдесет килограма с мокри дрехи, но беше от нюорлиънската мафия, ръководена в онези дни от лошо момче на име Карлос Марсело. Научих тази клюка в билярдната зала до бръснарницата, където Гутиерес приемаше залозите (и се водеше сякаш безкрайна игра на покер в задната стаичка под фотографията на полуголата Диана Дорс). Мъжът, с когото играех билярд, се наведе към мен, огледа се да се увери, че около масата ни в ъгъла няма никого, и измърмори:

— Знаеш ли какво казват за мафията, Джордж? Дойде ли веднъж, не си отива.

Исках да говоря с Гутиерес за дните му в Ню Орлиънс, но мислех, че няма да е разумно да бъда твърде любопитен, особено след големите пари, които получих за дербито. Ако се бях осмелил — и ако бях измислил приемлив начин да повдигна въпроса — щях да попитам Гутиерес дали познава друг известен член на организацията на Марсело, бивш боксьор на име Чарлс (Дъц) Мърет. Мисля, че отговорът щеше да бъде положителен, защото миналото е в хармония със себе си. Съпругата на Дъц Мърет беше сестрата на Маргарет Осуалд. Или с други думи, той беше чичо на Лий Харви Осуалд.

4.

Един ден през пролетта на 1959 година (във Флорида има пролет и местните жители ми казаха, че понякога продължавала цяла седмица) отворих пощенската си кутия и открих картичка от обществената библиотека в Нокомис. Бях запазил екземпляр на „Разочарованите“, новия роман на Бъд Шулберг, и книгата току-що беше пристигнала. Метнах се във форда „Сънлайнър“ — няма по-хубава кола за Слънчевия бряг, както беше започнал да става известен — и подкарах натам да я взема.

Докато излизах, забелязах нов плакат на отрупаното информационно табло във фоайето. Трудно беше да не го забележиш. Беше яркосин и показваше треперещ мъж, който гледаше грамаден термометър, където живакът беше спаднал до минус десет градуса. ИМАШ ПРОБЛЕМ СЪС СТЕПЕНИТЕ? — питаше плакатът. — МОЖЕ БИ СИ ПОДХОДЯЩ ЗА ПОРЪЧАНА ПО ПОЩАТА ДИПЛОМА ОТ ОБЕДИНЕНИЯ КОЛЕЖ НА ОКЛАХОМА! ПИШИ ЗА ПОДРОБНОСТИ!

„Обединеният колеж на Оклахома“ звучеше адски съмнително, но ми подсказа идея. Предимно защото скучаех. Осуалд все още беше в морската пехота и щеше да се уволни чак през септември, когато щеше да замине за Русия. Първият му ход щеше да бъде опит да се откаже от американското си гражданство. Нямаше да успее, но след показен — и вероятно фалшив — опит за самоубийство в московски хотел, руснаците щяха да му позволят да остане в страната им. „Пробно“, така да се каже. Той щеше да остане там трийсет месеца и нещо и да работи във фабрика за радиоапарати в Минск. На купон щеше да се запознае с девойка на име Марина Прусакова. „Червена рокля, бели обувки — беше написал Ал в записките си. — Хубава. Облечена за танци.“

Чудесно за него, но какво щях да правя аз в това време? Обединеният колеж предлагаше възможност. Писах за подробности и веднага получих отговор. Каталогът предлагаше богат избор от научни степени. Смаях се, като открих, че за триста долара (в брой или с пощенски запис) мога да се сдобия с бакалавърска степен по английски. Трябваше само да издържа изпит, който се състоеше от петдесет въпроса с по няколко възможни отговора.

Взех пощенски запис, целунах наум триста долара за сбогом и изпратих формуляр за кандидатстване. След две седмици получих тънък кафяв плик от Обединения колеж. Вътре имаше два зацапани листа, отпечатани на циклостил. Въпросите бяха чудесни. Ето два от любимите ми:

22. Как е Второто име на Моби?

А. Том

Б. Дик

В. Хари

Г. Джон

 

37. Кой е написал „Къщата със седемте маси“?

А. Чарлс Дикенс

Б. Хенри Джеймс

В. Ан Брадстрийт

Г. Натаниъл Хоторн

Д. Никой от тях

Когато свърших да се наслаждавам на този прекрасен тест, попълних отговорите (като от време на време възкликвах: „Сигурно ме будалкате!“) и го изпратих в Инид, Оклахома. С обратната поща получих картичка, с която ме поздравяваха, че съм взел изпита. След като платих допълнителна „учебна такса“ от петдесет долара, ме информираха, че ще изпратят дипломата ми. И наистина я получих. Изглеждаше много по-добре от теста и пристигна с внушителен златист печат. Показах я на представител от Окръжния съвет за училищата в Сарасота и той я прие, без да задава въпроси, и ме включи в списъка със заместник-учители.

Така започнах да преподавам отново един-два пъти седмично през учебната 1959–1960 година. Беше хубаво, че пак съм учител. Радвах се на учениците — момчета със сресани нагоре и подстригани равно къси коси и момичета с конски опашки и дълги до прасците широки поли, макар болезнено да съзнавах, че лицата, които виждах в класните стаи, са обикновени. Докато замествах, си припомних една основна черта на характера ми — харесваше ми да пиша и бях открил, че съм добър, но обичах да преподавам. Това ме удовлетворяваше по начин, който не мога да обясня, нито искам. Обясненията са евтина поезия.

Най-хубавият ми ден в гимназията в Сарасота беше, след като разказах в часа по американска литература основната история в „Спасителят в ръжта“ (книга, която, разбира се, не се допускаше в училищната библиотека и се конфискуваше, ако бъдеше внесена в онези свещени зали от някой ученик), и после ги насърчих да говорят за основното оплакване на Холдън Колдфийлд — че училището, възрастните и американският начин на живот като цяло са лицемерни. Децата започнаха бавно, всички говореха едновременно и пет-шест рискуваха мудност в следващите часове, за да предложат последно мнение какво не е наред с обществото, което виждат около тях, и живота, който родителите им са планирали за тях. Очите им блестяха и лицата им бяха поруменели от вълнение. Не се съмнявах, че ще има търсене на една тъмночервена книга с меки корици в местните книжарници. Последно си тръгна мускулесто хлапе с футболна фланелка. Приличаше ми на Мус Мейсън от комикса „Арчи“.

— Иска ми се да бъдете тук постоянно, господин Амбърсън — каза той с мек южняшки акцент. — Най-много кльопам вас.

Момчето не само ме „кльопаше“, но и най-много. Нищо не може да се сравни с това да чуеш нещо такова от седемнайсетгодишно хлапе, което изглежда напълно разсънено за пръв път в научната си кариера.

По-късно същия месец директорът ме повика в кабинета си, предложи ми няколко шеговити забележки и кока-кола и попита:

— Синко, подривно ли действаш?

Уверих го, че не го правя. Добавих, че съм гласувал за Айк Айзенхауер. Той, изглежда, остана доволен, но ме посъветва да се придържам повече към „общоприетия списък с книги“. Прическите, дължината на полите и жаргонът се променят, но училищните администрации никога!

5.

В колежа (в университета на Мейн, истински колеж, от който имах истинска бакалавърска степен) чух един преподавател по психология да изказва мнение, че хората имат шесто чувство. Нарече го предчувствие и каза, че е най-силно развито в мистиците и престъпниците. Не бях мистик, но бях изгнаник от времето си и убиец (лично аз смятах застрелването на Франк Дънинг за напълно оправдано, но полицията със сигурност не виждаше така нещата). Ако това не ме правеше престъпник, нищо друго не можеше.

— Съветът ми към вас в ситуации, където ви се струва, че ви грози опасност — добави професорът в онзи ден през 1995 година, — е да се вслушвате в предчувствието си.

Реших да го направя през юли 1960 година. Ставах все по-неспокоен. Безпокоях се все повече заради Едуардо Гутиерес. Той беше дребна риба, но трябваше да имам предвид връзките му с мафията… и блясъка в очите му, когато ми изплати залога за дербито, който сега смятах за глупаво голям. Защо го бях направил, когато изобщо нямаше опасност да се разоря? Не беше от алчност, а по-скоро от чувството, което изпитва добрият нападател, когато му подадат хубав пас. В някои случаи не можеш да не вкараш гол. И аз вкарах, както се изразяваше Лио — Устата, Дуроушър в колоритните си радиопредавания, но сега съжалявах.

Нарочно загубих два залога, за да приспя подозренията на Гутиерес, и правех всичко възможно да изглеждам глупав — обикновен комарджия, на когото е провървяло веднъж и сега ще загуби всичко, но предчувствието ми нашепна, че преструвките ми нямат голям ефект. Предчувствието ми не хареса, когато Гутиерес започна да ме поздравява с: „Аха! Ето го и моят янки от Янкиландия.“ Не само янки, а моят янки.

Ами, ако беше инструктирал някой от приятелите си по покер — или две мускулести момчета, изпълнени с желание да изкарат някой долар от онова, което лихварят Гутиерес плащаше в момента — да извършат малка спасителна операция, да ми вземат остатъка от десетте хиляди и да му ги върнат? Умът ми смяташе, че това е малко тромав похват, каквито показваха в сериалите за частни детективи като „Сънсет Стрип“, но предчувствието твърдеше нещо различно, а именно, че дребният мъж с оредяла коса е напълно способен да даде зелена светлина за нахлуване в дома ми и да заповяда на главорезите да ме пребият, ако се опитам да се съпротивлявам. Не исках да ме пребиват, нито да ме обират. Най-много от всичко не исках да рискувам ръкописът ми да попадне в ръцете на свързан с мафията букмейкър. Не ми се нравеше идеята да бягам с подвита опашка, но, по дяволите, рано или късно трябваше да отида в Тексас. Тогава защо не по-рано? Освен това дискретността е по-добра от храбростта. Научих го още когато майка ми ме държеше на коленете си.

Ето защо след една почти безсънна нощ през юли, когато сонарните пиукания на предчувствието бяха особено силни, събрах вещите си от този свят (в сейфа бяха спомените ми, а парите бях скрил под резервната гума на форда), оставих бележка и последния наем на хазяина и се отправих на север по магистрала 19.

Първата нощ прекарах по пътя, в полуразрушен мотел „Де Фъниак Спрингс“. На мрежата на прозореца имаше дупки и когато угасих единствената лампа в стаята (гола крушка, окачена на електрически кабел), бях нападнат от комари, големи колкото изтребители.

Въпреки това спах като къпан. Не сънувах кошмари и пиуканията на вътрешния ми радар замлъкнаха. Това ми беше достатъчно.

На 1 август бях в Гълфпорт, Луизиана, макар че в първото място, на което спрях в покрайнините на града, отказаха да ме приемат. Служителят в странноприемница „Ред Топ“ ми обясни, че била само за негри, и ми препоръча „Южняшко гостоприемство“, която нарече „най-хубавата в Гълфпорт“. Може и да беше така, но, общо взето, мисля, че бих предпочел „Ред Топ“. Слайд китарата, която се чуваше от бар-грила в съседство, звучеше прекрасно.

6.

Ню Орлиънс не беше точно на пътя ми към Далас, но сонарът ми за предчувствия мълчеше и бях в настроение за туризъм… Въпреки че не беше Френският квартал, исках да видя пристана на Биенвил Стрийт или кафене „Вю“.

Купих си карта от амбулантен търговец и намерих пътя до мястото, което ме интересуваше. Спрях и след пет минути вървене се озовах на номер 4905 на Магазин Стрийт, където Лий и Марина Осуалд щяха да живеят с дъщеря си Джун през последните пролет и лято в живота на Джон Кенеди. Сградата беше порутена, не съвсем рухнала, с висока до кръста желязна ограда, опасваща обрасъл с бурени двор. Боята на долния етаж, някога бяла, сега се лющеше и имаше оттенъка на жълта урина. Горният етаж беше облицован с небоядисани дъски. На парче картон, поставено, за да запуши счупен прозорец, пишеше: ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. ОБАДЕТЕ СЕ НА МИЗ-4192. Ръждясали метални прегради ограждаха верандата, където през септември 1963 година Лий Осуалд щеше да седи по бельо след свечеряване, да шепне: „Бум! Бум! Бум!“ и да се преструва, че стреля по минувачите с пушката, която щеше да стане най-известната в американската история.

Мислех си за това, когато някой ме потупа по рамото, и едва не изкрещях. Подскочих, защото младият чернокож мъж, който се беше приближил до мен, почтително отстъпи назад и вдигна ръце.

— Извинявайте, господине, не исках да ви стресна.

— Всичко е наред — отговорих. — Вината е изцяло моя.

Извинението, изглежда, го накара да се почувства неудобно, но той беше дошъл по работа и настоя да я свърши, макар че отново трябваше да се приближи до мен, защото бизнесът му изискваше по-нисък тон, отколкото при обикновен разговор. Искаше да знае дали бих купил малко трева. Мислех, че знам за какво говори, но не бях съвсем сигурен, когато чернокожият добави:

— Високо качество, господине.

Отвърнах, че не ме интересува, но че може да ме упъти към хубав хотел в Парижа на Юга. Когато отново заговори, речта му беше много по-ясна:

— Мненията се различават, но аз бих предложил хотел „Монтелеоне“. — Той ми обясни как да го намеря.

— Благодаря. — Дадох му монета, която изчезна в един от многобройните му джобове.

— Хей, защо гледате това място? — Чернокожият кимна към порутената жилищна сграда. — Мислите да я купувате ли?

Изведнъж проблесна искра от предишния Джордж Амбърсън.

— Сигурно живеете наблизо. Смятате ли, че сделката ще е изгодна?

— За някои сгради на тази улица, да, но не и за тази. Струва ми се, че е обитавана от духове.

— Още не — отвърнах и тръгнах към колата си, оставяйки го да ме гледа озадачено.

7.

Извадих сейфа от багажника и го сложих на задната седалка. Смятах да го занеса в стаята си в „Монтелеоне“ и така и направих. Докато чистачът взимаше останалия ми багаж, на пода на задната седалка забелязах нещо, което ме накара да се изчервя от чувство за вина, много по-голямо от размерите на предмета. Но поуките от детството са най-въздействащи и друго нещо, което бях научил от майка си, беше винаги да връщам навреме книгите от библиотеката.

— Господин чистач, бихте ли ми подали книгата, моля?

— Разбира се. С удоволствие.

Беше „Докладът на Чапман“, която бях взел от библиотеката в Нокомис преди седмица и нещо, преди да реша, че е време да потегля на път. Стикерът в ъгъла на прозрачната подвързия ме укоряваше: САМО СЕДЕМ ДНИ. БЪДИ ДОБЪР КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ЧИТАТЕЛ.

Качих се в стаята си, погледнах часовника си и видях, че е едва шест вечерта. През лятото библиотеката отваряше чак по обяд, но работеше до осем вечерта. Междуградските разговори бяха едно от малкото неща по-скъпи през 1960 година, отколкото през 2011, но изпитвах детинско чувство за вина. Обадих се на телефонистката в хотела, и й казах номера на библиотеката в Нокомис, четейки го от картончето в джобчето, залепено за задния празен лист на книгата. Краткото съобщение под него — Моля, обадете се, ако ще закъснеете с повече от три дни да върнете книгата — ме накара да се почувствам по-голям негодник от всякога.

Телефонистката говори с друга телефонистка. На фона се чуваха слаби гласове. Осъзнах, че във времето, от което идвам, повечето от онези хора щяха да са покойници.

И после телефонът от другия край на линията започна да звъни.

— Здравейте. Библиотеката на Нокомис. — Беше Хати Уилкърсън, но гласът й звучеше така, сякаш милата възрастна дама се намираше в голям стоманен варел.

— Здравейте, госпожо Уилкърсън…

— Ало? Ало? Чувате ли ме? Проклети междуградски разговори!

— Хати? — изкрещях. — Обажда се Джордж Амбърсън.

— Джордж Амбърсън? Боже мой! Откъде се обаждаш, Джордж?

За малко да й кажа истината, но радарът за предчувствия изпиука много силно и аз изревах:

— Батън Руж!

— В Луизиана?

— Да! Току-що видях, че в мен е една от вашите книги. Ще ви я изпратя по…

— Не е необходимо да викаш, Джордж. Сега връзката е много по-добра. Телефонистката не трябва да натиска малкото щифтче докрай. Радвам се, че те чувам. Божие провидение, че не беше тук. Разтревожихме се, въпреки че шефът на пожарната каза, че в къщата няма никого.

— За какво говориш, Хати? За къщата ми на плажа ли?

Че за какво друго?

— Да! Някой хвърлил запалена бутилка с бензин през прозореца. Всичко изгоряло за няколко минути. Шефът Дъранд смята, че са били хлапета, които пиели и рушали за развлечение. В днешно време има много хулиганчета. Мъжът ми казва, че е защото се страхували от Бомбата.

Аха.

— Джордж? Там ли си още?

— Да — отвърнах.

— Коя книга е в теб?

— Какво?

— Коя книга е в теб? Не ме карай да проверявам с каталога с картоните.

— О, „Докладът на Чапман“.

— Изпрати я колкото можеш по-скоро. Няколко души чакат за нея. Ървинг Уолъс е изключително популярен.

— Добре, ще го направя.

— И много съжалявам за къщата ти. Загуби ли нещата си?

— Всичко важно е в мен.

— Слава Богу. Ще се върнеш ли с…

Чу се силно изщракване, което едва не проглуши ухото ми, и после бръмченето на свободна линия. Оставих слушалката на вилката. Дали щях да се върна скоро? Не видях смисъл да се обаждам отново и да отговарям на този въпрос. Но щях да внимавам с миналото, защото то усеща факторите на промяната и има зъби.

Рано сутринта изпратих „Докладът на Чапман“ на библиотеката в Нокомис.

И после заминах за Далас.

8.

Три дни по-късно седях на пейка на Дийли Плаза и гледах квадратната тухлена сграда на книгохранилището на Тексас. Беше късно следобед и непоносимо горещо. Бях махнал вратовръзката си (през 1960 година, ако не носиш вратовръзка дори в горещи дни, ще привлечеш нежелано внимание) и бях разкопчал най-горното копче на обикновената си бяла риза, но това не помагаше много. Нито рехавата сянка на бряста зад пейката.

Регистрирах се в хотел „Адолфъс“ на Комърс Стрийт и ми предложиха избор — с климатик или без климатик. Платих допълнителните пет долара за стая, където климатикът понижаваше температурата до двайсет и пет градуса, и ако имах мозък в главата си, щях да се върна там, преди да получа сърдечен удар. Когато настъпеше нощта, може би щеше да захладнее. Малко.

Тухлената сграда обаче задържа погледа ми и прозорците — особено онези в десния ъгъл на шестия етаж — сякаш ме разглеждаха и проучваха. Около сградата витаеше нещо лошо. Може и да ми се присмеете — ако ви има — и да го нарече нищо друго освен ефекта на уникалните ми предварителни знания, но то не обяснява онова, което ме приковаваше на пейката въпреки нетърпимата жега — чувството, че съм виждал сградата и преди.

Напомняше ми на металургичния завод „Кичънър“ в Дери.

Книгохранилището не беше порутено, но излъчваше същото чувство на осезателна заплаха. Спомних си как отидох до падналия, почернял от сажди комин и легнах сред бурените като гигантска праисторическа змия, дремеща на слънцето. Спомних си как се вгледах в тъмния му отвор, толкова голям, че можех да вляза вътре. И си спомних чувството, че там има нещо. Нещо живо. Нещо, което иска да вляза вътре. Да го посетя. Може би за много дълго време.

— Хайде, ела — шепнеше прозорецът на шестия етаж. — Разгледай. Сега мястото е празно. Малкият персонал, който работи тук през лятото, си е отишъл вкъщи и ако отидеш в товарната зона до железопътните релси, сигурен съм, че ще намериш отворена врата. В края на краищата, какво има тук за пазене? Нищо, освен учебници и дори учениците, за които са предназначени, не ги искат. Много добре го знаеш, Джейк. Затова влез. Качи се на шестия етаж. В твоето време там има музей. Идват хора от цял свят и някои от тях все още плачат за човека, който беше убит и всичко, което можеше да направи, но сега е 1960 година, Кенеди все още е сенатор и Джейк Епинг не съществува. Съществува само Джордж Амбърсън, мъж с късо подстригана коса, влажна от пот риза и смъкната вратовръзка. Човек на своето време, така да се каже. Качи се. От призраци ли се страхуваш? Как е възможно, след като престъплението още не е извършено?

Там обаче имаше призраци. Може би не на Магазин Стрийт в Ню Орлиънс, но тук? О, да. Само че никога нямаше да ми се наложи да се изправя пред тях, защото щях да вляза в книгохранилището за учебници толкова, колкото се бях осмелил да се вмъкна в срутилия се комин в Дери. Осуалд щеше да получи работа да подрежда учебници само месец и нещо преди убийството, а чакането толкова дълго щеше да бъде анализ на нещата прекалено отблизо. Смятах да се придържам към плана, който Ал беше очертал в общи линии в последната част от записките си, озаглавена ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА ДЕЙСТВИЕ.

Колкото и да беше сигурен в теорията си за единствен убиец, Ал бе запазил малка, но статистически важна вероятност, че греши. В записките си я наричаше „прозорецът на несигурност“.

Той смяташе да затвори този прозорец завинаги на 10 април 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас, и мислех, че идеята му е логична. Вероятно по-късно през април или по-скоро в нощта на десети — защо да чакам? — щях да убия съпруга на Марина и бащата на Джун така, както бях убил Франк Дънинг. И вече без угризения. Ако видите паяк, който припка на пода към люлката с бебето ви, може да се поколебаете, дори да си помислите да го затворите в бутилка и да го изхвърлите на двора, за да продължи да живее. Но ако сте сигурни, че паякът е отровен? Черна вдовица? В такъв случая не бихте се колебали. Не и ако сте нормален.

Стъпквате го с крак и го смачквате.

9.

Имах план за годините между август 1960 и април 1963. Щях да държа под око Осуалд, когато се върнеше от Русия, но нямаше да се намесвам. Не можех да си го позволя заради ефекта на пеперудата. Няма по-глупава метафора от веригата от събития. Веригите (освен онези, които всички сме се учили да правим от цветна хартия в детската градина) са издръжливи. Използваме ги за гумите на автомобилите си зимно време и да оковаваме ръцете и краката на опасни хора. Това вече не беше реалността, както я разбирах. Събитията са ефирни, къщи от карти, и с близостта си до Осуалд — още по-малко да се опитам да го предупредя да не извършва престъпление, което още дори не е замислено — щях да издам единственото си предимство.

Пеперудата щеше да разпери крила и Осуалд щеше да промени начина си на действие.

Отначало промените може би щяха да бъдат малки, но както се казва в песента на Брус Спрингстийн: „малките неща един ден водят до големи, бейби“. Промените можеше да са добри и да спасят човека, който в момента беше младши сенатор от Масачузетс. Но аз не вярвах в това, защото миналото е необратимо. Според надрасканите в полето бележки на Ал през 1962 година Кенеди щеше да бъде в Хюстън, в университета „Райс“, и да изнася реч за изпращането на човек на Луната. „Открита аудитория, подиумът не е брониран“ — беше написал Ал. Хюстън беше на по-малко от петстотин километра от Далас. Ами ако Осуалд решеше да застреля президента там?

Или ако Осуалд беше точно каквото твърдеше — изкупителна жертва? Ами ако го уплашех и го прогонех от Далас и той се върнеше в Ню Орлиънс, а Кенеди пак умреше, жертва на откачен заговор на мафията или ЦРУ? Щях ли да имам куража пак да мина през заешката дупка и да започна всичко отначало? Отново да спася семейство Дънинг? И Каролин Пулин? Вече бях отдал близо две години на тази мисия. Бях ли готов да инвестирам още пет, а резултатът пак да е несигурен?

По-добре да не разбирах.

По-добре да бях сигурен.

По пътя от Ню Орлиънс за Тексас реших, че най-добрият начин да следя Осуалд, без да се изпречвам на пътя му, ще бъде да живея в Далас, докато той е във Форт Уърт, и после да отида във Форт Уърт, когато Осуалд се премести със семейството си в Далас. Идеята беше елементарна, но нямаше да проработи. Осъзнах това през седмиците, след като за пръв път видях Книгохранилището в Тексас и почувствах, че ме гледа — като бездната на Ницше.

Прекарах август и септември на онази година на президентските избори, като карах форда „Сънлайнър“ из Далас, търсех апартамент (въпреки че джипиесът много ми липсваше и често спирах, за да помоля да ме упътят). Нищо не изглеждаше наред. Отначало си помислих, че проблемът е с апартаментите, а после, когато започнах да опознавам града, разбрах, че проблемът е в мен.

Простата истина беше, че не харесвах Далас, и осем седмици усилено изучаване бяха достатъчни, за да ме накарат да повярвам, че има много неща, които не ми харесват. „Таймс Хералд“ (който мнозина жители на Далас редовно наричаха „Мазния Хералд“) беше скучен, раболепен и ентусиазиран поддръжник на правителството. „Морнинг Нюз“ можеше да бъде поетичен и да пише как Далас и Хюстън „се надпреварват до небесата“, но небостъргачите, за които пишеха уводните статии, бяха остров на архитектурна бездарност, обградени от пръстени на онова, което взех да наричам Големия американски култ към еднообразие. Вестниците пренебрегваха бедните квартали, където разделението по расова линия започваше леко да се размива. Още по-нататък имаше безкрайни жилищни квартали на средната класа, повечето собственост на ветерани от Втората световна война и Корея. Жените на ветераните прекарваха дните си в почистване на мебели и пране на дрехи. Повечето имаха средно по две и половина деца. Тийнейджърите косяха морави, разнасяха „Мазния Хералд“ с велосипеди, миеха семейните коли и слушаха (тайно) Чък Бери по транзистори. Може би казваха на притеснените си родители, че той е бял.

Оттатък къщите в предградията с въртящи се градински пръскачки имаше огромни пустеещи равнини. Тук-там напоителни системи все още поливаха памуковите насаждения, но Цар Памук почти навсякъде беше мъртъв, заменен от безкрайни акри, засети с царевица и соя. Истинските добиви в околностите на Далас бяха електрониката, текстилът, кравешките фъшкии и черните петродолари. Нямаше много сонди в района, но когато вятърът задухаше от запад, където се намира Пермианският басейн, двата града воняха на петрол и природен газ.

Бизнес районът в центъра беше пълен с тарикати, които сновяха из Голям Далас, както го наричах, с карирани спортни сака, тесни вратовръзки, забодени с големи клипсове (обикновено с диаманти или убедителни заместители, искрящи в средата), бели панталони без колани и ефектни ботуши със сложни шевове. Работеха в банки и инвестиционни фирми. Продаваха договори за сделки със соя, петрол и недвижими имоти на западната част на града, земя, където не вирееше нищо освен татул и тръни. Потупваха се по раменете с ръце, отрупани с пръстени, и си викаха „синко“. На гайките на панталоните, където бизнесмените през 2011 година носеха мобилните си телефони, мнозина имаха револвери в ръчно изработени кобури.

Имаше билбордове, които призоваваха за оставка на председателя на Върховния съд Ърл Уорън, билбордове, които показваха озъбения Никита Хрушчов с надпис: НЕТ, ДРУГАРЮ ХРУШЧОВ, НИЕ ЩЕ ТЕ ПОГРЕБЕМ! На Уест Комърс Стрийт видях един, на който пишеше: АМЕРИКАНСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ Е ЗА ИНТЕГРАЦИЯТА. ЗАМИСЛИ СЕ ЗАТОВА! Беше платен от някаква организация, наречена Дружество „Чаено парти“. Два пъти на витрините на магазини, чиито имена загатваха, че са собственост на евреи, забелязах нарисувани със сапун свастики.

Далас не ми харесваше. Не, никак. Не ми хареса още от момента, в който се регистрирах в „Адолфъс“ и видях как управителят на ресторанта сграбчи за ръката треперещ от страх млад сервитьор и се разкрещя в лицето му. Въпреки всичко имах работа там и щях да остана. Така си мислех тогава.

10.

На 22 септември най-после намерих място, което изглеждаше годно за живеене. Беше на Блакуел Стрийт в Северен Далас, самостоятелен гараж, превърнат в хубав двуетажен апартамент. Най-голямото му предимство беше, че имаше климатик, а най-големият недостатък — собственикът хазяин Рей Макджонсън, който беше расист и сподели, че ако наема жилището, ще бъде разумно да стоя далеч от Грийнвил Авеню, където имало много евтини ресторанти с дансинг с посетители от всякакви раси и чернилки с ножове.

— Като ариец нямам нищо лично против негрите — добави той. — Господ ги е проклел да са в това положение, не аз. Знаете го, нали?

— Мисля, че съм пропуснал тази част от Библията.

Джонсън подозрително присви очи.

— Какъв сте? Методист?

— Да — отвърнах. Това ми се стори по-безопасно, отколкото да кажа, че не изповядвам никаква религия.

— Трябва да станете баптист, синко. Нашата църква посреща радушно новодошлите. Вземете апартамента и може би някоя неделя ще дойдете там с мен и жена ми.

— Може би — съгласих се и се постарах да не забравя във въпросната неделя да съм в кома или мъртъв.

В това време господин Джонсън се беше върнал към Светото писание:

— Веднъж Ной се напил в Ноевия ковчег и легнал в леглото си, гол като оскубано пиле. Двама от синовете му не искали да го погледнат. Хвърлили му едно одеяло, като пристъпили заднишком. Знам ли, може да е било чаршаф. Но Хам, черната овца в семейството, го погледнал, присмял се на пияния си баща и Господ проклел него и цялата му раса да бъдат слуги. Написано е в Битие, Девета глава. Потърсете го в Библията и го прочетете, господин Амбърсън.

— Аха — отвърнах и си помислих, че трябва да отида някъде и че не мога да си позволя да остана в „Адолфъс“ за неопределено време. Казах си, че ще преживея малко расизъм и че няма да се разтопя. Напомних си, че времената са такива и вероятно навсякъде е същото. Само че не го вярвах напълно. — Ще си помисля и ще ви кажа какво съм решил след един-два дни, господин Джонсън.

— Не чакайте твърде дълго, синко. Апартаментът ще го наемат бързо. Днес е благословен ден.

11.

Благословеният ден отново беше горещ и ожаднях от търсенето на жилище. След като се разделих с богослова Рей Макджонсън, исках да пийна бира и реших да отида на Грийнвил Авеню. Трябваше да проверя дали господин Джонсън злепоставя квартала.

Той се оказа прав за две неща — улицата беше интегрирана (малко или повече) и просташка. И също така оживена. Паркирах и се поразходих, вдъхвайки карнавалната атмосфера. Минах покрай двайсетина бара и няколко евтини кина (ВЛЕЗТЕ, ВЪТРЕ Е ХЛАДНО И СТРАХОТНО — пишеше на знамена, развяващи се на тентите от горещия, миришещ на петрол тексаски вятър) и стриптийз клуб, пред който уличен глашатай крещеше:

— Момичета, момичета, момичета, най-добрите бурлески в целия проклет свят! Най-добрите бурлески, които сте виждали! Тези дами се бръснат, ако се сещате какво имам предвид!

Минах и покрай три-четири бюра за осребряване на чекове и бързи заеми. Пред единия — „Фейт Файненшъл, където девизът ни е доверие“ — гордо стоеше черна дъска с надпис КУРСЪТ ЗА ДЕНЯ и САМО ЗА РАЗВЛЕЧЕНИЕ. Около нея се бяха насъбрали мъже със сламени шапки и тиранти (вид, присъщ само на запалени борсови спекуланти) и обсъждаха обявените залози. Някои държаха формуляри за конни надбягвания, а други — спортната страница на „Морнинг Нюз“.

„Само за развлечение — помислих си. — Да.“ За миг си представих как бунгалото ми на плажа гори през нощта и пламъците се издигат високо в черното звездно небе над залива. Развлеченията си имаха своите недостатъци, особено когато става дума за залагане.

От отворените врати се разнасяха музика и мирис на бира. Чух Джери Лий Луис да пее „Сега всички да танцуват“ от един джубокс и Фърлин Хъски да изразява чувствата си с „Гълъбови крила“ от друг в съседство. Получих предложения от четири проститутки и един амбулантен търговец, който продаваше джанти, изкуствени скъпоценни камъни, прави бръсначи и щатски флагчета с думите НЕ СЕ БЪЗИКАЙ С ТЕКСАС. Опитайте се да го преведете на латински.

Обезпокоителното чувство на дежа вю беше много силно, усещането, че нещата не са наред. Това беше безумно, защото не бях ходил на Грийнвил Авеню през живота си, но и безспорно — чувствах го в сърцето си, не с главата си. Изведнъж реших, че не ми се пие бира. И че не искам да наема приспособения в апартамент гараж на господин Джонсън, колкото и да разхлажда климатикът.

Току-що бях минал покрай кръчма на име „Пустинна роза“, откъдето звучеше песен на „Мъди Уотърс“. Когато се обърнах, за да тръгна към колата си, през вратата изхвърча някакъв човек. Спъна се и се просна на тротоара. От тъмната вътрешност на бара се чу смях.

— И не се връщай, чудо без член! — изкрещя женски глас.

Това предизвика още по-бурен (и сърдечен) смях.

От силно изкривения на една страна нос на изхвърления клиент течеше кръв, както и от рана, спускаща се по лявата страна на лицето му от слепоочието до челюстта. Очите му бяха огромни и стъписани. Разпасаната му риза стигаше почти до коленете, когато мъжът се хвана за уличната лампа и се изправи. Огледа гневно всичко наоколо, но не видя нищо.

Пристъпих една-две крачки, но преди да стигна до него, една от жените, които ми бяха отправили покана за среща, излезе, поклащайки се на тънки, високи токчета. Само че не беше съвсем жена. Нямаше повече от шестнайсет години и имаше големи черни очи и гладка кожа с цвят на кафе. Усмихваше се, но не злобно, и когато мъжът с окървавеното лице залитна, го хвана за ръката.

— Спокойно, скъпи. Трябва да поседнеш, преди да…

Той запаса висящите краища на ризата си. На платнения колан на габардинените му панталони, под белия му корем, беше затъкнат револвер с ръкохватка с перли, много по-малък от онзи, който си бях купил от спортния магазин „Мейчън“, всъщност не по-голям от играчка. Ципът на панталона му беше смъкнат до половината и видях боксерки на червени състезателни коли. Помня това. Мъжът извади револвера, опря дулото в корема на уличницата и натисна спусъка. Чу се само приглушен пукот, звукът на бомбичка, избухнала в тенекиена кутия, нищо повече. Жената изпищя, седна на тротоара и притисна корема си с ръце.

— Ти ме простреля! — Гласът й звучеше по-скоро ядосано, отколкото ужасено, и между пръстите й започна да шурти кръв. — Ти ме простреля, мръсен педал! Защо го направи?

Без да й обръща внимание, той отвори широко вратата на „Пустинна роза“. Още стоях на мястото си, когато мъжът простреля хубавата млада проститутка, донякъде защото се бях вцепенил от шок, но повече защото всичко се случи само за няколко секунди. Може би по-дълго, отколкото щеше да отнеме на Осуалд, за да убие президента на Съединените щати, но не много повече.

— Това ли искаш, Линда? — извика мъжът. — Щом това искаш, ще го получиш!

Опря дулото на револвера до ухото си и натисна спусъка.

12.

Сгънах носната си кърпа и внимателно я притиснах до дупката в червената рокля на младата жена. Не знаех колко сериозно е ранена, но беше достатъчно жизнена, за да избълва порой от цветисти ругатни, които вероятно не бе научила от майка си (от друга страна, кой знае). Мъж от насъбралата се тълпа се приближи до нея, за да й помогне, и тя изръмжа:

— Престани да гледаш под роклята ми, любопитно копеле. За това се плаща.

— Горкият кучи син е мъртъв — отбеляза човек, който бе коленичил до изхвърления от „Пустинна роза“ мъж.

Жена от тълпата се разпищя.

Чу се вой на приближаващи се сирени. И те бяха пронизителни. Забелязах друга от жените, която ми беше отправила покана, докато се разхождах по Грийнвил Авеню, червенокоса, със синьо-зелени панталони. Махнах й с ръка. Тя докосна гърдите си с жест, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“ и аз кимнах.

— Притискай кърпата до раната — казах й. — Опитай се да спреш кръвта. Аз трябва да тръгвам.

Жената ми се усмихна многозначително.

— Не искаш да си тук, когато довтасат ченгетата, а?

— Не съвсем. Не познавам тези хора. Минавах случайно.

Червенокосата коленичи до кървящото, ругаещо момиче на тротоара и притисна напоената с кръв кърпа до раната й.

— Всички сме случайни минувачи, скъпи.

13.

През нощта не можах да заспя. Унасях се и виждах изпотеното, мазно, самодоволно лице на Рей Макджонсън, който обвинява за две хиляди години робство, убийства и експлоатация някакъв младеж, който видял пениса на баща си. Стреснах се и се събудих. Поуспокоих се и отново задрямах. Този път ми се присъни дребния мъж със смъкнат цип, опрял в ухото си дулото на скрития си револвер. Това ли искаш, Линда? Един последен гневен изблик преди дългия сън. Пак се събудих. Следващия път бяха мъже в черен автомобил, които хвърлиха бомба през прозореца на бунгалото ми на Сънсет Пойнт. Едуардо Гутиерес се опитваше да се отърве от неговия янки от Янкиленд. Защо? Защото не обичаше да губи големи суми пари. За него това беше достатъчно.

Накрая се отказах и седнах до прозореца, където енергично потракваше хотелският климатик. В Мейн нощта вероятно беше мека и дърветата се раззеленяваха, но тук в Далас все още беше двайсет и три градуса в два и половина през нощта. И влажно.

— Далас, Дери — казах и се вгледах в притихналата Комърс Стрийт. Тухленият купол на Книгохранилището не се виждаше, но беше наблизо. — Дери, Далас.

Всяко име се състоеше от две срички. Не можех да остана тук. Още трийсет месеца в Далас щяха да ме побъркат. След колко време щях да започна да виждам графити като СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ? Или да зърна африканския амулет с Христос, плаващ по река Тринити? Във Форт Уърт може би щеше да е по-добре, но все пак беше твърде близо.

Защо трябва да стоя в Далас или Форт Уърт?

Мисълта ми хрумна малко след три сутринта със силата на прозрение. Имах хубава кола — да ви кажа право, бях се влюбил във форда „Сънлайнър“ — и в Централен Тексас имаше добри, удобни пътища, много от които направени наскоро. В началото на XXI век вероятно щяха да се задушават от коли, но през 1960 година бяха неестествено пусти. Имаше ограничения за скоростта, но не бяха приведени в действие. В Тексас дори ченгетата вярваха в божата истина: „Дай газ до дупка и нека колата реве“.

Можех да се махна от задушаващата сянка, която чувствах над този град, и да си намеря град, по-малък и не толкова всяващ страх, които да не е изпълнен с толкова много омраза и насилие. На дневна светлина можех да си кажа, че си въобразявам тези неща, но не и посред нощ. В Далас несъмнено имаше добри хора, хиляди, по-голямото мнозинство, но злото се долавяше и понякога избиваше на повърхността. Както бе станало пред „Пустинна роза“.

„Не мисля, че в Дери лошите времена са си отишли напълно“ — беше казала Бевърли и смятах, че същото важи и за Далас, въпреки че до най-лошия му ден оставаха още три години.

„Ще се преместя — реших. — Джордж иска приятно тихо място, за да работи върху книгата си, но тъй като книгата е за град — обсебен от духове, той трябва да пътува. Да събира материали.“

Нищо чудно, че ми отне близо два месеца да стигна до този извод. Най-простите отговори в живота често се подминават най-лесно. Легнах си и почти веднага заспах.

14.

На другия ден поех на юг от Далас по магистрала 77 и след час и половина стигнах до окръг Денхолм. Завих на запад по щатско шосе 109 предимно защото ми хареса билбордът на кръстопътя, който изобразяваше атлетичен млад футболист със златиста каска, черна фланелка и златисти чорапи. Надписът гласеше: ЛЪВОВЕТЕ НА ДЕНХОЛМ. ТРИ ПЪТИ РЕГИОНАЛНИ ШАМПИОНИ! ЩЕ БЪДАТ ШАМПИОНИ НА ЩАТА ПРЕЗ 1960 ГОДИНА. СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС!

„Каквото и да означава това“ — помислих си. Всяка гимназия си имаше тайни знаци и сигнали. Това кара хлапетата да се чувстват познавачи. След осем километра по магистрала 109 стигнах до град Джоди. На табелката пишеше: НАСЕЛЕНИЕ 1280. ДОБРЕ ДОШЪЛ, ЧУЖДЕНЕЦО! На половината разстояние по оградената с дървета Мейн Стрийт видях ресторантче с табелка на прозореца: НАЙ-ХУБАВИТЕ ШЕЙКОВЕ, ПЪРЖЕНИ КАРТОФКИ И БУРГЕРИ В ЦЯЛ ТЕКСАС! И се наричаше „При Ал“.

Естествено.

Спрях на едно от наклонените места отпред, влязох и си поръчах специалитета „Пронгхорн“, който се оказа двоен чийзбургер със сос за барбекю. Поднесоха ми го със сладки пържени картофки и шейк „Родео“ — по избор ванилов, шоколадов или ягодов. „Пронгхорн“ не беше вкусен като фатбургера, но не беше и лош, а пържените картофки бяха точно както ги обичам — хрупкави, солени и леко препечени.

Ал се оказа Ал Стивънс, мършав мъж на средна възраст, който изобщо не приличаше на Ал Темпълтън. Имаше рокаджийска прическа, прошарени бандитски мустаци и хартиена шапка, кокетно кривната над едното око, и говореше със силен, провлачен тексаски акцент. Когато го попитах дали в Джоди се дават много жилища под наем, той се засмя и отговори:

— Богат избор. Но ако става въпрос за работа, градът не е точно център на търговията. Предимно ферми и ще ме извините, но не ми приличате на каубой.

— Не съм. Пиша книги.

— Не думайте! Може би съм чел някоя.

— Още нищо не съм публикувал. Опитвам се. Написал съм половин роман и двама издатели проявиха интерес. Търся тихо място, където да го довърша.

— Джоди е тих. — Ал завъртя очи. — Може да си извадим патент за тишина. Шумно е само в петък вечер.

— Футбол?

— Да, целият град отива на стадиона. На полувремето реват като лъвове, а после крещят името на Джим. Чуват се от три километра. Много е смешно.

— Кой е Джим?

— Джим Ладю, нападателят. Имали сме добри отбори, но не и нападател като Ладю в отбор от Денхолм. И той е още младеж. Всички говорят, че ще спечелим щатския шампионат. Струва ми се твърде оптимистично с противници големите училища в Далас, но надеждата не вреди на никого.

— Освен футбола как е училището?

— Чудесно. Много хора се съмняват в тази работа с областните училища, но се оказа нещо добро. Тази година имат седемстотин ученици. Някои са готови да пътуват с автобус час и нещо. Вероятно си спестяват домашните задължения. Книгата ви за гимназисти ли е? Например като „Училищна джунгла“? Защото тук няма банди. Нашите хлапета все още се държат прилично.

— Не е такава. Имам спестявания, но може да ги увелича, като работя по заместване. Не мога да преподавам на пълен хорариум и да пиша.

— Разбира се — почтително каза Ал.

— Научната ми степен е от Оклахома, но… — Повдигнах рамене, за да покажа, че Оклахома не е от класата на Тексас, но все пак.

— Говорете с Дийк Симънс. Той е директорът. Обикновено вечеря тук. Жена му почина преди две години.

— Съжалявам.

— Всички съжалявахме. Симънс е добър човек. По тези места повечето хора са добри, господин…

— Амбърсън. Джордж Амбърсън.

— Е, Джордж, доста сме сънливи с изключение на петъчните вечери, но може да попаднеш и на по-лошо място. Може пък да се научиш да ревеш като лъв на полувремето.

— Може би.

— Ела пак в шест. Дийк обикновено идва по това време. — Ал се подпря на тезгяха. — Искаш ли един съвет?

— Разбира се.

— Той вероятно ще доведе приятелката си госпожа Коркоран, библиотекарката на училището. Ухажва я от Коледа. Чух, че всъщност Мими Коркоран ръководи гимназията в Денхолм, защото върти Дийк на малкия си пръст. Ако смаеш нея, предполагам, че ще те вземат.

— Ще го запомня.

15.

Седмиците на търсене на жилище в Далас бяха приключили само с една възможност, собственост на човек, на когото не исках да ставам наемател. В Джоди ми отне само три часа да си намеря хубаво място. Не беше апартамент, а спретната дълга и тясна къща с пет стаи. Агентът на недвижими имоти ми каза, че се продава, но собствениците били готови да я дадат под наем на подходящ човек. Имаше засенчен от брястове заден двор, гараж за форда… и климатик. Наемът беше приемлив, като се имаха предвид предимствата.

Името на агента беше Фреди Куинлан. Изпитваше любопитство към мен — мисля, че регистрационните табели на колата ми му се сториха екзотични, и с право. Най-хубавото от всичко беше, че имах чувството, че съм се измъкнал от сянката, надвиснала над мен в Далас, Дери и Сънсет Пойнт, където беше изпепелено наетото ми за дълъг срок бунгало.

— Е, какво ще кажете? — попита Куинлан.

— Искам я, но не мога да дам категоричен отговор този следобед. Първо трябва се срещна с един човек. Агенцията ще бъде ли отворена утре?

— Да. В събота е отворена до обяд. След това се прибирам у дома и гледам мача на седмицата по телевизията. Тази година Сериите са страхотни.

— Да, така е.

Куинлан ми подаде ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Амбърсън. Обзалагам се, че Джоди ще ви хареса. Хората тук са добри. Надявам се, че ще се чувствате добре.

Стиснах ръката му.

— Аз също.

Както каза човекът, надеждата не вреди на никого.

16.

Вечерта отново отидох в ресторантчето на Ал и се представих на директора на гимназията в Денхолм и приятелката му библиотекарката. Те ме поканиха да седна при тях.

Дийк Симънс беше висок, плешив мъж на шейсетина години, а Мими Коркоран — с очила и слънчев загар. Сините й очи зад бифокалните стъкла бяха проницателни и ме оглеждаха, търсейки издайнически знаци. Носеше бастун и боравеше с него с безгрижната (почти презрителна) сръчност, дължаща се на дълга употреба. Стана ми смешно, като видях, че и двамата са понесли знаменца на Денхолм и златисти значки, на които пишеше СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС! В Тексас беше петък вечер. Симънс ме попита дали Джоди ми харесва (много), откога съм в Далас (от август) и дали харесвам гимназиалния футбол (о, да). Въпросът, който ми зададе най-близо до темата, беше дали се чувствам уверен в способността си да разпаля интереса на хлапетата. Много заместници имали проблем с това.

— Изпращат ни млади учители, сякаш нямаме по-добри — добави той и отхапа от бургера си „Пронгхорн“.

— Сос, Дийк — обади се Мими и Симънс послушно избърса ъгълчето на устата си със салфетка.

В това време тя продължаваше да ме оглежда — спортно сако, вратовръзка, прическа. Втренчи се дори в обувките ми, докато се приближавах към сепарето им.

— Имате ли препоръки, господин Амбърсън?

— Да, госпожо. Преподавал съм като заместник в Сарасота Каунти.

— А в Мейн?

— Не толкова много, макар че три години преподавах в Уисконсин като редовен учител и после се отказах от пълния работен ден, за да се заема с книгата си. Или поне колкото ми позволяваше финансовото положение. — Наистина имах препоръка от гимназия „Сейнт Винсънт“ в Медисън. Беше добра. Написах си я сам. Разбира се, ако някой провереше, щях да изгоря. Дийк Симънс нямаше да го направи, но проницателната Мими с набръчканата като на каубой кожа на лицето можеше да попита.

— За какво се разказва в романа ви?

Заради това също можех да изгоря, но реших да бъда откровен — доколкото беше възможно, като се имаха предвид необикновените обстоятелства.

— Поредица от убийства и ефектът им върху общността, където са извършени.

— Мили Боже! — възкликна Дийк.

Тя го потупа по ръката.

— Тихо. Продължавайте, господин Амбърсън.

— Отначало действието се развива в измислен град в Мейн — нарекох го Досън, но после реших, че може да звучи по-реалистично, ако градът наистина съществува. По-голям град. Първо мислех да е Тампа, но някак не пасваше.

Мими пренебрежително махна с ръка.

— Твърде пастелно. Твърде много туристи. Подозирам, че сте търсили нещо по-типично.

Умна жена. Знаеше за книгата ми повече от мен.

— Точно така. Затова реших да бъде Далас. Мисля, че градът е подходящ, но…

— Но не искате да живеете там?

— Именно.

— Разбирам. — Тя ровеше с вилицата в чинията си с пържена риба. Дийк я гледаше прехласнато. Мими, изглежда, притежаваше всичко, което той искаше, докато той препускаше по последната отсечка на живота си. Това не беше странно. Всеки обича някого понякога, както мъдро щеше да се изрази Дийн Мартин след няколко години. — А когато не пишете, какво обичате да четете, господин Амбърсън?

— О, почти всичко.

— Чели ли сте „Спасителят в ръжта“?

„О-хо!“ — помислих си.

— Да, госпожо.

Тя нетърпеливо изрече:

— Наричайте ме Мими. Дори децата ми казват така, въпреки че настоявам да сложат едно „госпожа“ отпред за благоприличие. Какво мислите за пламенния протест на господин Селинджър?

Да излъжа ли или да кажа истината? Въпросът обаче не беше сериозен. Тази жена веднага щеше да разбере, че лъжа.

— Мисля, че казва много неща за скапаните петдесет години на двайсетия век и колко хубави могат да бъдат шейсетте. Разбира се, ако хората като Холдън Колдфийлд не загубят гнева си. И куража си.

— Хм. — Тя отново порови в чинията, но видях, че не се храни. Нищо чудно, че приличаше на хвърчило — само да завържеш въже за гърба й и ще литне. — Мислите ли, че книгата трябва да бъде в училищната библиотека?

Въздъхнах и си помислих какво голямо удоволствие би ми доставило да преподавам като заместник в град Джоди, Тексас.

— Да, госпожо… тоест Мими, макар че трябва да бъде давана само на определени ученици и по лична преценка на библиотекаря.

— На библиотекаря? Не на родителите?

— Не. Това е хлъзгав склон.

Мими Коркоран разцъфна в широка усмивка и се обърна към възлюбения си:

— Дийк, този човек не е за списъка със заместниците. Той трябва да бъде назначен на постоянно място.

— Мими…

— Знам, няма свободно място за учител по английски. Но ако Джордж остане тук по-дълго, може да започне работа, след като се пенсионира онзи глупак Фил Бейтман.

— Мими, това е много недискретно.

— Да — съгласи се тя и ми намигна. — И много вярно. Изпратете на Дийк препоръките си от Флорида, господин Амбърсън. Ще свършат работа. Или още по-добре, донесете ги другата седмица. Учебната година започна. Няма смисъл да губим време.

— Наричай ме Джордж.

— Да. — Мими отмести чинията си. — Дийк, това е ужасно. Защо се храним тук?

— Защото аз харесвам бургерите, а ти харесваш ягодовия сладкиш на Ал.

— А, да. Ягодовия сладкиш. Донеси ми от него. Господин Амбърсън, можете ли да останете за футболния мач?

— Не и тази вечер. Трябва да се върна в Далас. Може би следващата седмица. Ако мислите, че ви трябвам.

— Щом Мими ви харесва, и аз ви харесвам — рече Дийк Симънс. — Не мога да ви гарантирам часове всяка седмица, но в някои седмици ще бъдете зает два или дори три дни. Нещата ще се уредят.

— Убеден съм.

— Опасявам се, че заплатата на заместника не е голяма…

— Знам. Търся само начин да допълвам дохода си.

— „Спасителят в ръжта“ никога няма да бъде в библиотеката ни. — Симънс погледна със съжаление възлюбената си, която беше нацупила устни. — Училищният съвет няма да разреши и Мими го знае. — Той отново отхапа от пронгбургера си.

— Времената се менят — заяви Мими Коркоран и посочи първо салфетките и после устата му. — Сос, Дийк.

17.

Следващата седмица направих грешка. Поредното залагане на голяма сума пари трябваше да бъде последното нещо след онова, което ми се случи. Трябваше да бъда по-предпазлив.

Съзнавах риска, но се безпокоях за парите. Бях пристигнал в Тексас с по-малко от шестнайсет хиляди долара. Част от тях бяха остатъкът от парите за залози на Ал, но повечето бяха от две много големи залагания — в Дери и Тампа. Бях похарчил повече от хиляда долара за престоя си в „Адолфъс“ за седем седмици и нещо и установяването ми в новия град щеше да ми струва още четири-петстотин. Освен храната, наема и комуналните услуги щях да се нуждая и от нови дрехи — по-хубави, ако исках да изглеждам прилично в класната стая. Щях да бъда в Джоди две години и половина, преди да приключа работата си с Дий Харви Осуалд. Четиринайсет хиляди долара нямаше да стигнат. Учителската заплата на заместник? Петнайсет долара и петдесет цента на ден. Еха!

Е, добре, можех да спестя четиринайсетте бона, плюс трийсет и понякога четирийсет кинта на седмица като заместник, но трябваше да остана здрав и да не ми се случват злополуки, а не можех да разчитам на това. Защото миналото е не само необратимо, но и коварно. Съпротивлява се. Да, може би имаше елемент на алчност, който се основаваше не толкова на любов към парите, а по-скоро на опияняващата мисъл, че мога да спечеля срещу обикновено непобедима банка, когато си поискам.

„Ако Ал бе проучил фондовата борса щателно, както знаеше кой е спечелил всички баскетболни и футболни мачове и конните надбягвания…“ — помислих си.

Но не го беше направил.

„Ако Фреди Куинлан не беше споменал, че Световните серии ще са трудно предвидими…“

Но го беше направил.

И пак отидох на Грийнвил Авеню.

Казах си, че всички борсови спекуланти със сламени шапки, които стоят пред „Фейт Файненшъл“ (където девизът ни е доверие), залагат на Сериите и някои ще дадат сериозни пари. Казах си, че ще бъда един от многото, а и средно големият залог на господин Джордж Амбърсън, който твърди, че живее в хубав, преустроен в апартамент гараж на Блакуел Стрийт тук, в Далас, ако някой попита — няма да привлече внимание. По дяволите, собствениците на „Фейт Файненшъл“ вероятно не можеха да различат сеньор Едуардо Гутиерес от Тампа от Адам. Или от Хам, синът на Ной.

Казах си много неща и всичките се сведоха до две — беше абсолютно безопасно и разумно да искам повече пари, въпреки че в момента имах достатъчно, за да живея. Глупак. Но глупостта е едно от двете неща, които виждаме ясно, когато премисляме минали събития. Другото са пропуснатите възможности.

18.

На двайсет и осми септември, седмица преди да започнат Сериите, влязох във „Фейт Файненшъл“ и след известно увъртане заложих на „Пиратите“ от Питсбърг срещу „Янките“. Приех залог две към едно, който беше безумен, като се имаше предвид, че „Янките“ са безспорни фаворити. В деня, след като Бил Мазероски отбеляза малко вероятния си хоумрън и подпечата победата на „Пиратите“, отново отидох в Далас и на Грийнвил Авеню. Предполагам, че ако във „Фейт Файненшъл“ нямаше никого, щях да обърна колата и да се върна в Джоди… или може би така си мисля сега. Не знам със сигурност.

Знаех обаче, че имаше опашка от залагащи, които чакаха да си вземат парите, и се присъединих към тях. Групата беше сбъдната мечта на Мартин Лутър Кинг — петдесет процента чернокожи, петдесет процента бели, сто процента щастливи. Повечето взеха само по няколко петарки или може би десетачки или дори двайсетачки, но видях, че някои броят стотачки. Някой въоръжен обирджия, който би избрал този ден, за да ограби „Фейт Файненшъл“, щеше да направи голям удар.

Касиерът беше нисък и набит човек със зелена козирка. Зададе ми стандартния първи въпрос („Ченге ли си? Ако е така, трябва да ми покажеш значката си“) и когато отговорих отрицателно, ме попита как се казвам и поиска да види шофьорската ми книжка, която беше съвсем нова. Бях я получил с препоръчана поща предишната седмица и беше издадена в Тексас. Освен това внимавах да държа палеца си върху адреса в Джоди.

Той ми плати хиляда и двеста долара. Натъпках парите в джоба си и бързо тръгнах към колата си. Когато излязох на магистрала 77 и Далас започна да се отдалечава, а Джоди да се приближава все повече с всяко завъртане на колелата, най-после се отпуснах.

Колко съм глупав.

19.

Ще направим още един скок напред във времето (като се замислите, разказите също съдържат заешки дупки), но първо трябва да разкажа още нещо от 1960 година.

Форт Уърт. 16 ноември 1960 година. Кенеди ще бъде избран за президент след по-малко от седмица. Ъгълът на Балинджър и Западна седма улица. Денят беше студен и облачен. Колите бълваха бял пушек. Метеорологът по „Кей-Лайф“ („Всички хитове, по всяко време“) прогнозираше дъжд, който може да се превърне в суграшица до полунощ, затова внимавайте по пътищата, рокаджии.

Бях се увил в каубойски кожух, а на главата си бях нахлупил филцова шапка със спуснати наушници. Седях на пейка пред Дружеството на животновъдите в Тексас и гледах към Западна седма улица. Бях там почти от час и не мислех, че младият мъж ще стои при майка си повече от това. Според записките на Ал Темпълтън и тримата й сина я бяха напуснали при първа възможност. Надявах се, че тя ще излезе с него от жилищната сграда. Тя се беше завърнала наскоро след няколко месеца, прекарани в Уейко, където бе работила като гледачка в дом за възрастни жени.

Търпението ми беше възнаградено. Вратата на „Ротари Апартмънтс“ се отвори и отвътре излезе кльощав мъж, който много приличаше на Лий Харви Осуалд. Той задържа вратата за жена в късо карирано палто и груби бели обувки на медицинска сестра. Тя стигаше едва до рамото му, но беше яка и набита. Лицето й беше набръчкано. Побелялата й коса беше покрита с червена кърпа. Същото на цвят червило очертаваше тънките й устни, които й придаваха недоволен и заядлив вид на жена, която мисли, че целият свят е против нея и е имала много доказателства за това през годините. Големият брат на Лий Осуалд бързо мина по бетонната пътека. Жената изтича след него и го сграбчи за палтото. Той се обърна към нея на тротоара. Двамата сякаш се караха, но предимно говореше тя. Жената размаха пръст пред лицето му. Нямаше как да разбера за какво го упреква, защото бях на една пряка и половина. После той тръгна към ъгъла на Западна седма улица и Съмит Авеню, както очаквах. Беше дошъл с автобус и това беше най-близката спирка.

Жената остана на мястото си, сякаш се колебаеше. „Хайде, мамо — помислих си. — Няма да го оставиш да си тръгне толкова лесно, нали? Той е само на една пряка и половина по-нататък по улицата. Лий трябваше да отиде чак в Русия, за да избяга от заплашително размахвания ти пръст.“

Тя тръгна след него и когато наближиха ъгъла, повиши тон и я чух ясно.

— Спри, Робърт! Не върви толкова бързо! Не съм свършила с теб!

Той погледна през рамо, но продължи да крачи. Тя го настигна на автобусната спирка и задърпа ръкава му, докато той я погледна. Отново размаха пръст. Долових откъслечни изрази — „ти обеща, дадох ти всичко и кой си, че да ме съдиш“. Не виждах лицето на Осуалд, защото беше с гръб към мен, но прегърбените му рамене бяха достатъчно красноречиви. Съмнявах се, че това е първият път, когато мама го догонва на улицата и бръщолеви, без да се интересува дали някой я гледа. Тя разпери ръка над гърдите си в онзи непреходен жест, който говори: „Виж ме, неблагодарно дете!“

Осуалд бръкна в джоба си, извади портфейла си и й даде банкнота. Тя я пъхна в чантата си, без да я поглежда, и тръгна обратно към „Ротари Апартмънтс“. След това й хрумна нещо друго и пак се обърна към него. Чух я ясно. Пискливият й глас прозвуча като драскане на нокти по черна дъска.

— И ми се обади, ако се чуете с Лий! Все още съм с дуплекс. Само това мога да си позволя, докато си намеря по-хубава работа. Оная Сайкс от долния етаж непрекъснато говори по телефона, но й дадох да разбере. „Госпожо Сайкс“ — рекох й…

Покрай нея мина някакъв мъж. Запуши ухото си с пръст с театрален жест и се ухили. Дори да го видя, мама не му обърна внимание. Нито забеляза смущението на сина си.

— Госпожо Сайкс — рекох, — вие не сте единствената, на която й трябва телефонът, затова ще ви бъда благодарна, ако говорите кратко. И ако не го направите доброволно, ще повикам представител на телефонната компания, който ще ви принуди да го сторите. Това й казах. Обади ми се, Робърт. Знаеш, че трябва да се чуя с Лий.

Автобусът дойде.

— Той е проклет комунист, мамо — извика Робърт, за да се чуе гласът му над свистенето на въздушните спирачки на автобуса, — и няма да се върне. Свикни с тази мисъл.

„Обади ми се!“ — пронизително изкрещя тя. Мрачното й дребно лице беше изкривено. Стоеше с разкрачени крака като боксьор, готов да поеме удар. Какъвто и да е. Всеки. Очите й гневно гледаха зад палячовски очила с черни рамки. Кърпата й беше завързана на двоен възел под брадичката. Заваля дъжд, но тя не обърна внимание. Пое си дъх и извиси глас почти в писъка: — Искам да чуя моето добро момче!

Робърт Осуалд бързо се качи, без да отговори. Автобусът потегли сред облак от синкав пушек. На лицето й засия усмивка, която направи нещо, което смятах за невъзможно — подмлади я и в същото време я загрози.

Покрай нея мина работник. Доколкото видях, не я блъсна, нито дори я докосна, но тя кресна:

— Внимавай къде вървиш! Тротоарът не е твой!

Маргарет Осуалд тръгна към апартамента си. Още се усмихваше, когато извърна глава.

Следобед се върнах в Джоди, развълнуван и замислен. Щях да видя Лий Осуалд чак след година и половина и продължавах да съм твърдо решен да му попреча, но вече изпитвах към него повече съчувствие, отколкото към Франк Дънинг.