Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
11/22/63, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Стивън Кинг. 22 ноември 1963

Американска. Първо издание

Превод: Адриан Лазаровски, Цветелина Тенекеджиева, Юлиева Чернева

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2012 г.

ISBN: 978-954-409-325-9

История

  1. — Добавяне

Двайсет и пета глава

1.

На сутринта на пети август останах при Сейди, докато не я сложиха на болничната количка, за да я отведат в операционната. Доктор Елъртън вече беше там заедно с толкова много лекари, че спокойно можеха да изиграят баскетболен мач. Очите на Сейди блестяха от упойката.

— Пожелай ми късмет.

Наведох се и я целунах.

— Желая ти всичкия късмет на света.

Три часа по-късно я върнаха (дълбоко заспала и похъркваща) в стаята — същата болнична стая с онази картина на стената и преносимата тоалетна чиния в ъгъла. Лявата половина на лицето й беше покрита с нова превръзка. Ронда Макгинли, сестрата с рамене на ръгбист, ми позволи да остана още малко, което си беше сериозно нарушение на правилата. Часовете за посещение се спазваха далеч по-стриктно в Страната на миналото. Освен ако не си спечелил симпатиите на старшата сестра.

— Как си? — попитах, поемайки ръката й в своята.

— Малко ме боли. И ми се спи.

— Тогава си поспи, скъпа.

— Може би следващия път… — Думите й заглъхнаха в хрипкав шепот. Очите й бяха затворени, ала тя се насили да повдигне клепачи — … ще е по-добре. В твоето…

Сейди се унесе, преди да довърши изречението си, а аз потънах в размишления.

Когато се върнах в стаята на сестрите, Ронда ми съобщи, че доктор Елъртън ме чака в кафе-сладкарницата на долния етаж.

— Ще остане при нас тази нощ, а вероятно и утре — каза ми той. — В никакъв случай не искаме да развие някаква инфекция.

(Нямаше как да знам, че впоследствие ще се замисля над думите му и ще поразмишлявам над иронията на съдбата.)

— Операцията добре ли мина?

— Протече според очакванията ни, но имайте предвид, че пораженията, нанесени от Клейтън, са доста сериозни. За да се възстанови напълно, ще се наложи да й направим втора операция през ноември или декември… — Той запали цигара, издуха дима и продължи: — Имаме невероятен екип от хирурзи и ще направим всичко по силите си… но всяко нещо си има граници.

— Да, знам — кимнах аз. Знаех и нещо друго; че няма да има други операции. Поне тук. Следващия път изобщо нямаше да има нож. А лазер.

В моето време.

2.

Икономията наистина е майка на мизерията. Бях се отказал от телефона в апартамента си на Иийли Стрийт, за да спестя осем-десет долара месечно, а ето че сега ми се налагаше спешно да позвъня. Слава богу, че на четири преки оттук имаше „Ю-Тоут-Ем“[1] с монетен апарат до хладилника за кока-кола. Имах номера на Де Мореншилд, надраскан върху едно листче. Пуснах десет цента и го набрах.

— Домът на семейство Де Мореншилд, с какво мога да ви помогна? — чух в слушалката. Това обаче не беше гласът на Жана. Най-вероятно бе вдигнала някаква прислужница… Откъде, по дяволите, Де Мореншилд имаха пари за домашна прислужница?

— Бих искал да говоря с Джордж, моля.

— Съжалявам, но в момента е на работа, господине.

Извадих химикалка от джоба на ризата си.

— Бихте ли ми дали служебния му номер?

— Да, господине. Chapel — 5 — 63 — 23.

— Благодаря.

Написах го върху опакото на дланта си.

— Може ли да ми кажете кой го е търсил, ако не успеете да го откриете, господине?

Затворих. Онзи хлад отново пропълзяваше по кожата ми. Този път обаче приветствах появата му. Повече от всякога се нуждаех от хладнокръвна, кристално ясна мисъл.

Пуснах още една десетцентова монета и ми вдигна някаква секретарка, която ми каза, че съм се свързал с корпорация „Сентрекс“[2]. Казах й, че искам да говоря с господин Де Мореншилд. Тя, естествено, поиска да узнае защо.

— Кажете му, че става въпрос за Жан-Клод Дювалие и Лий Осуалд. Кажете му, че е за негово добро.

— Вашето име, господине?

Тук „Пъдънтейн“ нямаше да ми свърши работа.

— Джон Ленън.

— Моля, изчакайте, господин Ленън. Ще проверя дали е свободен.

Не последва музика и това не ме подразни, даже напротив: хареса ми. Облегнах се на стената на задушната кабинка и погледът ми се спря на големия надпис: „АКО ПУШИТЕ, ВКЛЮЧЕТЕ ВЕНТИЛАТОРА.“ Не пушех, ала въпреки това натиснах копчето. Нямаше кой знае какъв ефект.

В същия момент от другата страна на линията се чу рязко прещракване (беше толкова силно, че почти подскочих) и секретарката обяви:

— Свързах ви.

— Ало? — чух в слушалката служебно приветлив и дружелюбен глас. — Ало? Господин Ленън?

— Здравейте. Линията подслушва ли се?

— Какво имате предвид? Естествено, че не. Минутка само. Да затворя вратата.

Кратка пауза.

— Е, кажете за какво става въпрос.

— Хаити, приятелю. И петролните сделки.

— Какво за мосю Дювалие и онзи тип Осуалд? — Не долавях тревога в гласа му, а само приповдигната веселост и детско любопитство.

— О, вие ги познавате доста по-добре от мен — отвърнах. — Защо направо не ги наречете Бейби Док и Лий, а?

— Вижте, днес съм ужасно зает, господин Ленън. Ако не ми кажете за какво става дума, боя се, че ще трябва да…

— Бейби Док може да даде зелена светлина на петролните сделки, за което чакате от пет години. Знаете го, нали? Баща му е с крайнодесни убеждения, ръководи тонтон-макутите и е следващият на опашката за големия стол. Той ви харесва, ние също ви харесваме…

Де Мореншилд вече звучеше все по-малко като актьор и все повече като истински, обикновен човек.

— Когато казвате „ние“ да не би да имате предвид…

— Ние всички ви харесваме, Де Мореншилд, обаче сме загрижени за близостта ви с Осуалд.

— Господи, та аз почти не го познавам! Не съм го виждал най-малко от шест или осем месеца!

— Видяхте се в неделята след Разпети петък! Вие подарихте на дъщеричката му плюшено зайче!

Доста дългичка пауза, последвана от тежка въздишка.

— Добре, и така да е. Изглежда съм забравил…

— А случайно да сте забравили за някого, стрелял по генерал Едуин Уокър?

— Какво общо може да има това с мен? Или пък с моя бизнес? — Гневът и недоумението в гласа му почти ме накараха да му повярвам. Ключова дума: почти.

— Хайде, моля ви се — продължих аз. — Нали сам обвинихте Осуалд, че го е направил!

Шегувах се, да го вземат мътните!

Дадох му две секунди, преди да взема думата:

— Знаете ли за коя компания работя аз, господин Де Мореншилд? Ще ви подскажа — не е „Стандарт Ойл“.

От другата страна на линията настъпи тишина, докато събеседникът ми се опитваше да смели дивотиите, с които го бях засипал досега. Само дето не бяха дивотии, не и стопроцентови… Знаех за плюшеното зайче, знаех и за репликата „Как можа да не уцелиш?“, изтърсена, след като съпругата му беше забелязала пушката на Осуалд… Заключението се натрапваше от само себе си. Моята компания беше „Компанията“[3] и единственият въпрос, който вълнуваше Де Мореншилд в момента — или поне така се надявах — беше каква част от несъмнено интересния му живот беше подслушана, проследена, прошнурована и прономерована в дебели папки.

— Има някакво недоразумение, господин Ленън.

— Искрено се надявам да е така, защото останахме с впечатлението, че вие сте го подучили да дръпне спусъка. С онези ваши приказки какъв расист бил Уокър и как щял да се превърне в американския Хитлер…

— Това изобщо не е вярно!

Игнорирах възмущението му.

— Ала не това е главната ни грижа. Мислим си, че вие може да сте придружили господин Осуалд по време на мисията му на десети април тази година…

Ach, mein Gott! Това е пълна лудост!

— Ако успеете да го докажете — и ако обещаете занапред да стоите настрана от лабилния господин Осуалд…

— Та той е в Ню Орлиънс, за Бога!

— Млъкнете — прекъснах го. — Знаем къде е и с какво се занимава. Разпространява позиви на Комитета за честна игра за Куба[4]. Ако не спре скоро, ще свърши в затвора. — Това действително щеше да се случи, и то след по-малко от седмица. Неговият чичо Дъц — онзи, свързан с Карлос Марсело — щеше да плати гаранцията му. — Така че ще се върне скоро в Далас, но вие няма да се виждате с него. Малката ви игричка свърши.

— Казвам ви, че никога не съм…

— Онези петролни сделки все още могат да бъдат ваши, но не и ако не успеете да докажете, че не сте били с Осуалд на десети април. Можете ли да го направите?

— Аз… нека да помисля. — Продължителна пауза. — Да. Да, мисля, че ще мога.

— Тогава да се срещнем.

— Кога?

— Тази вечер. В девет. Имам си шефове, пред които отговарям, и те няма да останат никак доволни, ако ви дам време да си изфабрикувате алиби.

— Елате у дома. Ще кажа на Жана да отиде на кино с приятелките си.

— Имам друга идея. И няма да ви трябват специални инструкции, за да стигнете дотам.

Казах му какво имах предвид.

— Защо точно там? — Събеседникът ми беше искрено учуден.

— Просто елате. И ако искате баща и син Дювалие да не ви се разсърдят, елате сам.

Затворих.

3.

Върнах се в болницата точно в шест вечерта и постоях при Сейди половин час. Въздействието на упойката беше преминало и тя твърдеше, че болката не е кой знае колко силна. В шест и трийсет я целунах по дясната буза и й казах, че трябва да вървя.

— По работа ли? — попита ме тя. — Истинската ти работа?

— Да.

— И никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително. Нали?

Кимнах.

— Включително и по погрешка.

— Пази се.

— Ще се пазя като писано яйце.

Тя се насили да се усмихне, ала се получи нещо като измъчена гримаса. Забелязах, че погледът й е зареян някъде отвъд рамото ми. Обърнах се и видях Дийк и Ели. Стояха на прага, облечени в най-хубавите си дрехи. Той беше с тънък летен костюм, папийонка и каубойска шапка, а съпругата му се беше пременила с розова копринена рокля.

— Няма проблем да почакаме — каза Ели.

— Не, влизайте. Аз тъкмо си тръгвах. Само не стойте много, защото още се чувства отпаднала.

Целунах Сейди два пъти — по сухите устни и влажното чело — и ги оставих. Потеглих към Уест Нийли Стрийт. Щом пристигнах, наредих пред себе си нещата, които бях купил специално за целта. После застанах пред огледалото в банята и се заех с нелеката задача. Работех бавно и внимателно, поглеждайки често инструкциите… Така ми се искаше Сейди да е с мен — имах дяволска нужда от помощта й.

Не се притеснявах, че Де Мореншилд ще ме погледне и ще подхвърли: „Не съм ли ви виждал преди?“, онова, което исках, беше да не разпознае „Джон Ленън“ впоследствие. Според това колко майсторски си изиграех картите, по-късно можеше отново да навестя руския имигрант. В подобен случай изненадата щеше да е от ключово значение.

Първо залепих мустаците. Бяха доста гъсти и заприличах на герой от уестърн с Джон Уейн. Сетне дойде ред на грима, който нанесох както на лицето, така и върху ръцете си, за да придобият малко „фермерски“ тен. Сложих си очилца с рогови рамки, но без диоптри. За миг се замислих дали да боядисам косата си, но после си казах, че така ще заприличам на Джон Клейтън, което ми се стори недопустимо. Нахлупих бейзболна шапка, после се огледах и едва се познах.

— Никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително — заявих на непознатия от огледалото. — Включително и по погрешка. Ясен ли съм?

Непознатият кимна, но очите му останаха студени и непроницаеми.

Последното, което направих преди тръгване, беше да взема револвера от рафта в килера и да го пъхна в джоба си.

4.

Отидох на изоставения паркинг в края на Мерседес Стрийт двайсет минути преди уречения час, ала Де Мореншилд вече беше там. Помпозният му кадилак беше паркиран с обърната към тухлената стена на склада „Монтгомъри Уорд“ задница. Това означаваше, че се притеснява. Чудесно.

Огледах се наоколо, сякаш очаквах да видя подскачащи на въже момичета, ала от тях, естествено, нямаше и следа. Най-вероятно спяха и сънуваха как Чарли Чаплин из цяла Франция пътува, за да гледа как мадамите танцуват.

Спрях колата си до „яхтата“ на Де Мореншилд, свалих стъклото, подадох навън лявата си ръка и му дадох знак с показалец да дойде при мен. В продължение на секунда-две той си остана на мястото, сякаш се колебаеше дали да се приближи. В крайна сметка обаче слезе от кадилака. Със задоволство отбелязах, че от наперената му походка няма и помен. Не го бях виждал толкова плах и боязлив. Това също бе чудесно. Той държеше папка. Като гледах колко е плоска, вътре едва ли имаше нещо кой знае какво. Надявах се, че не крие нищо зад нея. В противен случай и двамата щяхме да се разтанцуваме и едва ли щеше да се размине без пострадали.

Той отвори вратата, надвеси се над мен и каза:

— Надявам се, че няма да ме застреляте, нали?

— Няма — изсумтях аз, надявайки се, че звуча отегчено. — Ако бях от ФБР, тревогата ви щеше да е съвсем основателна, обаче не съм и вие добре го знаете. Имали сте вземане-даване с нас и преди. — Силно се надявах, че по този въпрос Ал не грешеше.

— Колата подслушва ли се? Ами вие? Имате ли „бръмбари“?

— Ако внимавате какво говорите, няма защо да се тревожите за това. Хайде, качвайте се.

Той се намести на седалката до мен и затвори вратата.

— По отношение на петролните сделки…

— Ще обсъдите тази тема в друго време, с други хора. Петролът не ми е специалността. Моята работа е да се занимавам с хора, които се държат неблагоразумно, а вашите отношения с Осуалд бяха доста неблагоразумни.

— Бях любопитен, това е всичко! Той първо успя да емигрира в Русия, след което емигрира обратно в САЩ! Просто един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават! Освен това… — той прочисти гърлото си — имам приятел, който иска да спи с жена му.

— Наясно сме — подхвърлих, сещайки се за Баухе, който беше просто поредният „Джордж“ в очевидно безкрайния парад. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да избегна това „ехо“ от миналото. — Най-вече искам да се уверя, че действително нямате нищо общо с неуспелия атентат срещу генерал Уокър.

— Ето, прегледайте това. Взех го от бележника на жена си.

Той отвори папката и извади единствения лист, който беше вътре. Взех го и го доближих до лампичката на тавана на шевролета, надявайки се, че тенът ми няма да изглежда бутафорен, какъвто си беше. От друга страна, имаше ли някакво значение? Де Мореншилд навярно щеше да го възприеме като поредната конспирация на рицарите на плаща и кинжала.

Листът се оказа изрезка от вестник „Морнинг Нюз“ от дванайсети април. Знаех коя е рубриката: нямаше да е пресилено да се каже, че „ИЗ ГРАДА“ вероятно беше четена от жителите на Далас с по-голям интерес, отколкото всички световни и национални новини, взети заедно. Де Мореншилд бе използвал червено мастило, за да огради в кръгче краткия светски репортаж в долната част на страницата. Текстът бе придружен и от фотография; просто нямаше начин да сбъркаш двамата съпрузи. Джордж беше със смокинг, усмивката му разкриваше умопомрачително количество зъби, досущ клавиши на пиано, а деколтето на Жана беше толкова дълбоко, че нямаше нищо изненадващо в задълбочения интерес, с който третият човек на масата го наблюдаваше. И тримата бяха вдигнали чаши за шампанско.

— Това е петъчният брой — отбелязах. — А стрелбата по Уокър беше в сряда.

— Рубриката „Из града“ винаги излиза с два дни закъснение. Защото е за нощния живот, нали разбирате? Освен това… не гледайте само снимката, а прочетете хрониката! Всичко е написано там черно на бяло!

Зачетох репортажа, но щом се натъкнах на името на третия човек, разбрах, че Де Мореншилд казва истината. Този път ехото бе оглушително като китарен усилвател, включен на ривърб[5].

Местният петролен раджа Джордж де Мореншилд и съпругата му Жана вдигат наздравица (коя ли подред?) в клуб „Карусел“ в сряда вечер, празнувайки рождения ден на дамата. На колко години става? Влюбените птички не ни казаха, ала на нас тя ни изглежда на не повече от двайсет и три. Любезен домакин им беше друга знаменитост от клуб „Карусел“Джак Руби, който им изпрати бутилка шампанско и се присъедини към тях за тост. Честит рожден ден, Жана, и дано продължаваш да си все така прелестна!

— Шампанското беше долнокачествено и ме боля главата чак до три следобед на следващия ден, но ако сте доволен, значи си е струвало да изтърпя махмурлука.

Да, доволен бях. И не само това — бях смаян.

— Доколко познавате този тип Руби?

Де Мореншилд изсумтя толкова красноречиво, че успя да въплъти цялото си аристократично презрение в един нищо и никакъв поток на въздуха през разширените му ноздри.

— Не особено добре, а и нямам никакво желание да го опознавам. Той е откачен малък чифут, който дава на ченгетата безплатни питиета, за да си затварят очите, когато използва юмруците си. Което обожава да прави. Някой ден лошият му нрав ще го вкара в беля. Жана харесва стриптийзьорките му. Действат й възбуждащо. — Той вдигна рамене, все едно казваше: „Кой може да разбере жените?“ — Както и да е, вие сега… — Де Мореншилд сведе поглед, зърна револвера в ръката ми и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха. Езикът му се стрелна навън и облиза устните му. После се прибра обратно в устата с неприятен премляскващ звук.

— Дали съм доволен? Това ли щяхте да попитате? — Ръгнах го леко с дулото и се насладих на изохкването му. Уверявам ви: убийството те променя и те кара да загрубееш, но в моя защита ще изтъкна, че ако съществуваше човек, заслужаващ порция терапевтичен страх, то това беше този в колата ми. До известна степен Маргарет Осуалд беше виновна за онова, в което малкият й син се бе превърнал, донякъде самият Лий носеше отговорност за това (с всичките си недорасли мечти за слава)… ала Де Мореншилд също имаше своя дял. И нима се отнасяше за мащабен заговор, заченат дълбоко в недрата на ЦРУ? Не. Издевателството над Осуалд просто го забавляваше. Също като гнева и негодуванието, клокочещи върху нажежения котлон на лабилната психика на Лий.

— Моля ви! — прошепна Де Мореншилд.

— Доволен съм. Чуйте ме добре, празнодумецо — никога вече няма да се срещате с Лий Осуалд отново. И никога вече няма да разговаряте по телефона. И никога няма да споменавате за този разговор пред жена му, пред майка му, пред Джордж Баухе или който и да е от другите емигранти. Разбрахте ли ме?

— Да. Абсолютно. И бездруго вече ме отегчаваха…

— Едва ли колкото вие ме отегчавате. Запомнете добре, че ако говорите с Лий, ще ви убия. Capisce?[6]

— Да. А що се отнася до сделките…

— Скоро ще се свържат с вас по този въпрос. Сега се разкарайте от колата ми.

И той го направи, доста бързо при това. Когато се намести зад волана на кадилака, отново изпружих лявата си ръка; този път обаче показалецът ми посочи към Мерседес Стрийт. Де Мореншилд се съобрази и с тази ми заръка.

Останах още малко на пустеещия паркинг, загледан в изрезката, която събеседникът ми бе пропуснал да вземе със себе си. Двамата съпрузи и Джак Руби с вдигнати чаши… Ами ако това беше дискретен знак, сочещ към някакъв вид конспирация? Идиотите със станиолени шапки[7], които вярваха в неща като скрити в канализацията снайперисти и разни двойници на Осуалд, вероятно щяха да прегърнат възторжено тази идея, ала аз знаех истината. Това не беше нищо друго, освен поредното хармонизиране. Все пак се намирах в Страната на миналото, където всяко събитие си имаше своето ехо.

Имах чувството, че почти съм затворил прозореца на колебанията на Ал Темпълтън. Осуалд щеше да се върне в Далас на трети октомври. Според бележките на Ал той щеше да си намери работа в Тексаското книгохранилище не по-късно от средата на месеца. Само че това нямаше да се случи, защото някъде между трети и седемнайсети октомври аз щях да сложа край на жалкия му отровен живот.

5.

На сутринта на седми август ми позволиха да взема Сейди от болницата. Направи ми впечатление, че беше доста тиха, докато пътувахме към Джоди. Бих казал, че все още изпитва болки от операцията, ала през по-голямата част от пътуването дланта й лежеше окуражително върху бедрото ми. Щом слязохме от шосе 77, малко след големия билборд на „Денхълм Лайънс“, тя ми каза:

— Връщам се отново на работа през септември.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Щом мога да се появя пред целия град, значи все някак ще се справя с няколко хлапета в училищната библиотека. Освен това ми се струва, че малко пари няма да са ни излишни. Освен ако нямаш някакъв източник на доходи, за който не знам, почти сме разорени. Благодарение на мен.

— В края на месеца очаквам едни постъпления…

— От мача ли?

Кимнах.

— Добре. И бездруго ще трябва да изтърпя шушукането и кикота за съвсем кратко време, понеже щом решиш да заминеш, смятам да тръгна с теб. — Тя направи кратка пауза. — Естествено, ако все още го искаш, де…

— Сейди, това е всичко, което искам.

Завихме по главната улица. Джем Нийдхам тъкмо приключваше с разнасянето на млякото. Бил Гейвъри нареждаше току-що изпечения хляб пред пекарната си. От минаваща наблизо кола пък ехтяха гласовете на Жан и Дийн[8], които пееха, че в града на сърфовете имало по две момичета за всяко момче.

— Дали ще ми хареса, Джейк? При теб, в твоя свят?

— Надявам се, мила.

— Много ли е различен?

Усмихнах се.

— Плащаме повече за бензина и има повече копчета, които да натискаме. Но като цяло си е почти същият като твоя.

6.

Този горещ август бе за нас като истински меден месец. Всички преструвки, че съм отседнал при Дийк Симънс, изчезнаха яко дим, макар че нощем продължавах да оставям колата си на неговата алея.

Сейди се възстанови доста бързо от пораженията и въпреки че окото й все още беше малко подпухнало, а бузата й — дълбоко хлътнала на мястото, където Клейтън я беше срязал, имаше видимо подобрение. Елъртън и екипът му бяха свършили страхотна работа, особено като се имаше предвид нивото на медицината по онова време.

През повечето време седяхме един до друг на дивана и четяхме, а вентилаторът отмяташе косата от челата ни. „Групата“ на Мери Маккарти в нейните ръце, „Невзрачният Джуд“ на Томас Харди в моите… Устройвахме си пикници в сянката на любимото й китайско мастиково дърво и поглъщахме цели литри айскафе. Сейди започна да намалява цигарите, за да спестява някой друг долар. Гледахме уестърните „Необработена кожа“ и „Бен Кейси“, както и сериала „Шосе 66“. Една вечер тя превключи канала на друг сериал — „Нови приключения от списание «Елъри Куин»“, — но аз я помолих да го смени. Казах й, че не си падам по мистерии и криминалета.

Преди да си легнем, полагах внимателно крем върху нараненото й лице, а след като си лягахме… беше невероятно. Толкова по въпроса.

Един ден на прага на бакалницата се натъкнах на Джесика Калтроп от училищното настоятелство. Тя ми каза, че би искала да говори с мен по един, както самата тя се изрази, „деликатен въпрос“.

— За какво става въпрос, госпожо Калтроп? — попитах. — Защото съм взел сладолед и искам да се прибера вкъщи, преди да се разтопи.

Тя ми отправи ледена усмивка, която можеше да замрази сладоледа ми за часове.

— Къде смятате да се приберете, господин Амбърсън? На Бий Трий Лейн при горката госпожица Дънхил ли?

— Това ваша работа ли е?

Усмивката й стана още по-вледеняваща.

— Като член на училищното настоятелство съм длъжна да се уверя, че моралът на нашето учреждение е безупречен. Ако вие и госпожица Дънхил живеете заедно, това дълбоко ме засяга. Подрастващите са изключително податливи на примера, който им даваме. Имитират всичко, което виждат у по-възрастните.

— Така ли мислите? След петнайсетина години в класната стая бих казал, че по-скоро наблюдават поведението на възрастните и правят точно обратното.

— Сигурна съм, че можем да проведем забележителна дискусия по отношение на вашите възгледи за тийнейджърската психология, господин Амбърсън, ала не поради тази причина трябва да говоря с вас, колкото и неудобно да се чувствам. — Не изглеждаше да се чувства неудобно. — Ако живеете в грях с госпожица Дънхил…

— Грях — повторих замислено. — Интересна дума. Исус казва, че този, който се мисли за безгрешен, трябва да хвърли първия камък. Вие за такава ли се смятате, госпожо Калтроп?

— Не аз съм обект на този разговор.

— Но лесно можете да станете. И като начало бих поразпитал тук-там за незаконороденото дете, което сте изоставили преди време…

Тя се отдръпна назад толкова рязко, сякаш я бях зашлевил. Още малко и гърбът й щеше да се опре в тухления зид на бакалницата. Направих две крачки към нея, стискайки машинално пакетите с покупки в ръцете си.

— Намирам държанието ви за противно и оскърбително. Ако все още преподавахте, щях да ви…

— Сигурен съм, че щяхте, но вече не преподавам, така че по-добре ме чуйте внимателно. Доколкото ми е известно, сте родили дете, когато сте били на шестнайсет и сте живеели в Суитуотър Ранч. Не знам дали бащата е бил някой от съучениците ви, случаен скитник или собственият ви баща…

Вие сте отвратителен!

Така си беше. Ала понякога е толкова приятно да се държиш така!

— Не ме е грижа от кого сте забременели; грижа ме е само за Сейди, която премина през повече страдания и болка, отколкото вие сте преживели за целия си живот. — Вече я бях притиснал плътно до тухлената стена. Тя беше вдигнала глава към мен и очите й блестяха от ужас. В друго време и на друго място навярно бих я съжалил. Но не и сега. — Ако кажете и една дума за Сейди — на когото и да било — ще направя всичко възможно, за да разбера къде е сега това ваше дете, след което ще раздухам историята из целия град. Разбрахте ли ме?

— Махнете се от мен? Пуснете ме да мина!

— Разбрахте ли ме?

— Да! Да!

— Добре. — Отстъпих назад. — Живейте си живота, госпожо Калтроп. Подозирам, че е бил доста сивичък, откакто сте навършили шестнайсет. Натоварен — може би да, тъй като надничането в хорското бельо е сериозна работа, — но вие сте си го избрали. Така че си живейте живота и ни оставете ние да си живеем нашия.

Тя се запромъква покрай тухлената стена по посока на паркинга зад магазина. Изпъкналите й очи бяха вторачени в мен.

Постарах се да изпиша възможно най-приятната усмивка на лицето си.

— Преди този разговор да се превърне в нещо, което никога не се е случвало, искам да ви дам един съвет, малка госпожо. Идва направо от сърцето ми. Обичам тази жена, така че по-добре не закачайте един влюбен мъж. Ако продължавате да ровите около мен или Сейди, ще направя всичко възможно, за да съжалявате горчиво впоследствие. Най-чистосърдечно ви го обещавам.

Тя не издържа и хукна към паркинга. Тичаше доста непохватно; личеше си, че от доста време не бе превишавала темпото на самодоволната си походка. С кафявата си, дълга до глезените пола, чорапи в телесен цвят и груби кафяви обувки изглеждаше като живо олицетворение на епохата. Косата й се изплъзваше от хватката на кока й. Бях почти сигурен, че някога я е носела пусната, както мъжете обичат да виждат жените, ала това време безвъзвратно бе застинало някъде далеч назад.

— Пожелавам ви приятен ден! — извиках подире й.

7.

Сейди влезе в кухнята, докато нареждах покупките в хладилника.

— Доста се забави. Разтревожих се за теб.

— Заприказвах се. Нали знаеш как е в Джоди. Все се намира някой, който иска да убие времето в приказки…

Тя се усмихна. Лицето й вече реагираше много по-естествено на опънатите мускулчета.

— Много си сладък.

Благодарих й и й казах, че тя също е сладка. Зачудих се дали Калтроп щеше да говори с Фред Милър — другият член на училищното настоятелство, който се смяташе за пазител на градския морал. Вероятно не. И не само защото знаех за младежкото й прегрешение; просто бях успял да я изплаша. Беше проработило с Де Мореншилд и беше проработило и с нея. Да плашиш хората си е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

Сейди се приближи до мен и ме прегърна.

— Какво ще кажеш за един уикенд на бунгалата в Кендълуд преди започването на новата учебна година? Както в старите дни? Предполагам, че предложението е доста дръзко за Сейди, не мислиш ли?

— Ами, зависи — усмихнах се и я взех в обятията си. — За мръснишки уикенд ли говорим?

Лицето й поруменя, с изключение на областта около белега. Там плътта си оставаше бледа.

— Абсолютно мръснишки, сеньор!

— Тогава колкото по-скоро, толкова по-добре.

8.

Всъщност уикендът не беше никак мръснишки, освен ако не смятате — подобно на Джесика Калтроп, — че правенето на любов е нещо мръснишко. Вярно е, че прекарахме доста време в леглото. Но също така прекарахме доста време и извън него. Сейди се оказа неуморна в горските преходи и по време на един от тях открихме голяма полянка, скрита зад склона на едно от възвишенията зад Кендълуд. Цялата бе отрупана с прекрасни диви цветя, навярно последните за късното лято. Именно там прекарахме по-голямата част от съботния следобед. Сейди знаеше имената на много от тях — испански кинжал, бодлив мак, птича юка, — ала за други само клатеше безмълвно глава и се навеждаше, за да вдъхне аромата им (когато имаше такъв). Разхождахме се, сплели ръце, високите треви шумоляха в дънките ни, а в тексаското небе над нас се рееха големи облаци с пухкави краища. Духаше прохладен свеж ветрец и не се долавяше никакъв мирис на нефт от многобройните рафинерии. На билото на хълма се обърнахме и погледнахме назад. Бунгалата изглеждаха малки и незначителни насред обраслата с дървета прерийна шир, а пътят се виеше като развят от вятъра вимпел.

Сейди приседна, сгъна колене, положи брадичка върху тях и обгърна глезените си с ръце. Настаних се до нея.

— Искам да те питам нещо… — изрече унесено тя.

— Давай.

— Не става въпрос за… света, от който идваш… в момента би ми дошло малко в повече да мисля за това. Отнася се за човека, когото си дошъл да спреш. Онзи, за когото ми каза, че щял да убие президента.

Замислих се.

— Въпросът е доста деликатен, скъпа. Помниш ли, като ти казах, че се намирам ужасно близо до голяма машина с остри зъби?

— Да…

— Та тогава май ти казах, че няма да ти позволя да си до мен, докато се боря с тази машина. Вече ти разкрих повече, отколкото възнамерявах, и навярно повече, отколкото би трябвало да ти споделя. Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му. А аз не искам да пострадаш.

— Вече пострадах — промълви тя.

— И искаш да разбереш дали вината е моя?

— Не, скъпи. — Тя погали бузата ми. — Естествено, че не.

— Е, не е изключено да е и заради мен, поне донякъде… Има едно нещо, наречено „ефектът на пеперудата“… — Загледах се към склона, където стотици пеперуди се носеха над тревата, сякаш за да илюстрират казаното от мен.

— Знам какво е — рече Сейди. — Има един разказ на Рей Бредбъри на тази тема.

— Наистина ли?

— Да, казва се „Гръмна гръм“. Много хубав разказ, но и доста страшничък… Но Джейк… Джони не беше добре дълго преди да се появиш на сцената. Аз самата го напуснах доста време преди да те срещна… И ако не беше ти, сигурно в животи ми щеше да се появи някой друг мъж. Сигурна съм, че нямаше да е мил като теб, но аз нямаше откъде да го знам, нали така? Времето е дърво с ужасно много разклонения.

— Какво искаш да узнаеш за онзи човек, Сейди?

— Най-вече защо просто не се обадиш на полицията — анонимно, естествено, — и не им съобщиш за заплахата.

Откъснах стръкче трева и замислено го задъвках. Първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше казаното от Де Мореншилд на паркинга зад склада: „Той е един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават.“

Да, това бе добра преценка. Лий беше успял да духне от Русия, когато му беше дотегнало да живее там; щеше да съумее да избяга и от книгохранилището след стрелбата по президента, въпреки почти незабавната реакция на ченгетата и хората от „Сикрет Сървис“. И как нямаше да реагират незабавно, при положение че толкова много хора бяха видели точно откъде се стреля.

Лий щеше да бъде разпитан под дулата на оръжията в кафенето на втория етаж още преди умиращият Кенеди да е бил откаран в болницата „Паркланд“. Полицаят, провел разпита, впоследствие ще си спомни, че младият мъж се е държал благоразумно и убедително. След като някогашният надзирател Рой Трули, при когото Осуалд е работил, заявил, че напълно гарантира за него, полицаят оставил Ози Заека да си тръгне и се качил на горните етажи, за да потърси стрелеца. И ако не се беше натъкнал на патрулния полицай Типит, Лий като нищо можеше да остане извън полезрението на властите в продължение на дни или даже седмици.

— Сейди, даласките полицаи ще шокират целия свят с некадърността си. Трябва да съм пълен хахо, за да им се доверя. Не е изключено дори да не предприемат нищо при подаване на анонимен сигнал…

— Но защо? Как така няма да направят нищо?

— Защото в момента въпросният тип даже не е в Тексас и няма никакво намерение да се връща тук. Все още планира да емигрира в Куба.

В Куба? Защо точно в Куба?

Поклатих глава.

— Няма никакво значение, понеже това няма да се случи. Ще се върне в Далас, при това без да има някаква конкретна идея за атентат срещу президента. Той дори не знае, че Кенеди ще идва в Далас. Самият Кенеди също не го знае, защото пътуването още не е планирано.

— Но ти го знаеш.

— Да.

— Защото във времето, от което идваш, всичко това е описано в историческите книги.

— В общи линии, да. За детайлите ми помогна един приятел, който ме изпрати тук. Някой ден, когато всичко това приключи, ще ти разкажа всичко, но не сега. Не и докато машината с острите зъби работи на пълна мощност. Важното е следното: ако полицията разпита атентатора преди средата на ноември, той ще създаде впечатление на невинен, защото е невинен. — Пореден пухкав облак премина над нас, понижавайки температурата с няколко градуса. — От всичко, което знам, той може да не е взел категорично решение чак до момента, в който ще натисне спусъка.

— Говориш така, сякаш вече се е случило — отбеляза учудено тя.

— В моя свят се е случило.

— Какво толкова важно ще се случи в средата на ноември?

— На шестнайсети цял Далас ще научи от вестник „Морнинг Нюз“, че кортежът на Кенеди ще премине по главната улица. Ли… онзи тип ще прочете това и ще открие, че колоната от автомобили ще мине точно покрай мястото, където работи. Навярно ще сметне това като знак от Всевишния. Или по-скоро от духа на Карл Маркс.

— Къде точно ще работи?

Отново поклатих глава. Не беше безопасно за нея да го узнава. Макар че като се замислех, нищо от това не беше безопасно. Обаче (споменавал съм го и преди, но си заслужава да го напомня) беше невероятно облекчение да споделиш дори някаква част пред друг човек.

— Ако полицаите поговорят с него, не е изключено да го постреснат и да го накарат да се откаже от плановете си…

Сейди беше права, ала рискът беше твърде голям. Вече бях поел един по-малък риск с разговора с Де Мореншилд, обаче аристократът отчаяно искаше онези петролни сделки. Освен това не просто го бях изплашил, а направо му бях изкарал шибаните ангели. Бях почти сигурен, че ще си държи езика зад зъбите. Лий, от друга страна…

Поех ръката на Сейди в своята.

— Точно сега, в този конкретен момент мога да предскажа с абсолютна точност къде ще отиде въпросният човек, както бих могъл да кажа къде ще иде един влак, понеже не може да напусне релсите си. Ала веднъж намеся ли се в играта, всички залози падат.

— Ами ако ти самият поговориш с него?

В съзнанието ми изплува кошмарна картина. Видях как Осуалд казва на ченгетата: „Идеята ми бе подхвърлена от човек на име Джордж Амбърсън. Ако не беше той, никога нямаше да ми хрумне.“

— Не мисля, че това ще има ефект, скъпа.

Тя понижи глас:

— Ще трябва ли да го убиеш?

Не й отговорих. Което на практика си беше своего рода отговор.

— И действително знаеш, че това ще се случи.

— Да.

— По същия начин, както знаеш и че Том Кейс ще победи в боксовия мач на двайсет и девети.

— Да.

— Макар и всички, които разбират от бокс, да смятат, че Тайгър ще го размаже.

Усмихнах се.

— Някой май е чел спортните страници.

— Да, прочетох ги. — Тя взе стръкчето трева от устата ми и го пъхна в своята. — Никога не съм била на професионална боксова среща. Искаш ли да те придружа?

— Имай предвид, че не е съвсем на живо. Ще я дават на нещо като голям телевизионен екран.

— Знам. Е, ще ме вземеш ли?

9.

Тази вечер в „Далас Аудиториум“ имаше много хубави жени, но въпреки това Сейди беше като магнит за изпълнените с възхищение погледи. Беше се подготвила добре за случая, но и най-добрият грим на света можеше само да поприкрие пораженията върху лицето й, а не да ги заличи напълно. Роклята й обаче уравновесяваше нещата. Беше с дълбоко овално деколте и перфектно очертаваше извивките на жената, която я носеше. Най-ефектното попадение обаче беше шапката с периферия, която Елън Докърти й даде, след като Сейди й каза, че съм я помолил да дойде с мен на мача. Тя беше пълно копие на шапката, носена от Ингрид Бергман в последната сцена на филма „Казабланка“. Леко накривена, тя подчертаваше по невероятен начин лицето й… Естествено, беше накривена наляво, за да хвърля дълбока триъгълна сянка върху наранената й страна. Едва ли някой професионален гримьор би могъл да постигне по-добър резултат. Когато Сейди излезе от спалнята и ме попита как изглежда, най-искрено й заявих, че е съвършена. Облекчението, което се изписа на лицето й, в съчетание с искрящата възбуда в погледа й, ми разкриха, че долавя истинността на думите ми и прекрасно съзнава, че не го казвах само за да се почувства добре.

Трафикът към Далас беше доста натоварен и когато най-сетне се добрахме до местата си, вече течеше третата от петте „подгряващи“ срещи — едър чернокож и още по-едър бял се бъхтеха здраво под възгласите на тълпата. Не един, а четири огромни екрана бяха монтирани над полираната дървена настилка, където „Шпорите“ бяха играли (в интерес на истината доста лошо) през баскетболния сезон. Картината се осъществяваше посредством разположените зад екраните прожекционни системи и макар че цветовете бяха леко замъглени, самите образи бяха ясни. Сейди беше впечатлена. Както и аз, между впрочем.

— Нервен ли си? — попита ме тя.

— Малко.

— Въпреки че…

— Да, въпреки това. Когато заложих, че „Пиратите“ ще спечелят Световните серии през 1960, го знаех. А сега разчитам изцяло на свой приятел, който пък го е узнал от интернет…

— Какво, по дяволите, е това?

— Научна фантастика. Като Рей Бредбъри.

— А… добре. — Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири. — Хей, ти с бирата!

Човекът, който разнасяше пивото — направи ми впечатление, че освен голяма каубойска шапка носи и осеян със сребристи капси колан, — ни продаде две бутилки „Лоун Стар“ (стъклени, не пластмасови), всяка от които бе похлупена с картонена чашка. Дадох му един долар и му казах да задържи рестото.

Сейди взе едната бутилка, чукна я в моята и каза:

— Късмет, Джейк.

— Ако ще трябва да разчитам на късмета си, значи здравата съм загазил.

Тя запали цигара, прибавяйки и своя дял към синия облак, кълбящ се покрай прожекторите. Седях от дясната й страна и без никакво преувеличение можех да кажа, че Сейди изглеждаше зашеметяващо.

Потупах я по рамото и щом тя се обърна, я целунах по леко разтворените устни.

— Е, винаги ще си имаме Париж, скъпа[9] — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Пък ако ще и да е онзи в Тексас…

Тълпата около нас полудя. Чернокожият боксьор току-що беше нокаутирал белия си противник.

10.

Мачът, който беше гвоздеят на вечерта, започна в девет и половина. На екраните се появиха близки кадри на съперниците и щом камерата се спря на Том Кейс, сърцето ми се сви. В къдравата му черна коса се мяркаха бели нишки. Бузите му бяха увиснали като на булдог. Паласките му се тресяха над шортите. Най-шокиращи от всичко обаче бяха неадекватният му поглед и подпухналите му, обградени от осеяна с множество белези и бръчки кожа очи. Той сякаш не можеше да осъзнае къде точно се намира. Петнайсетхилядната публика започна да го аплодира — все пак Том Кейс си беше тукашно момче, — но чух и доста дюдюкания и освирквания. Както си седеше там на ринга, прегърбен върху високия стол и сграбчил отчаяно въжетата с двете си ръце, той изглеждаше уморен и смазан, все едно вече са го победили. Дик Тайгър, от друга страна, беше на крака, загряваше с удари във въздуха и подскачаше енергично на едно място.

Сейди се приведе към мен и прошепна:

— Не е в много добра форма, скъпи.

Наистина не беше. Меко казано. Кейс изглеждаше направо ужасно.

Долу пред нас (където екранът сигурно изглеждаше като надвиснала скала с размазани движещи се фигури по нея) зърнах Акива Рот в компанията на някаква кукла с пелерина от норка и тъмни очила в стил Грета Гарбо. Бих казал, че местата им щяха да бъдат до самия ринг… ако имаше ринг, разбира се. Докато ги зяпах, някакъв пълничък мъж от долния ред, който пушеше дебела пура, се обърна към нас и попита:

— Ти за кого си, красавице?

— За Кейс! — заяви храбро Сейди.

Човекът се засмя.

— Е, явно имаш добро сърце. Искаш ли да заложиш десетачка за него?

— Съгласен ли си на четири към едно? Ако Кейс го нокаутира?

— Ако Кейс нокаутира Тайгър? Иска ли питане, госпожице!

Той подаде ръката си. Сейди я разтърси. Когато се обърна към мен, забелязах дяволитата й усмивка.

— Доста дръзко — отбелязах.

— Никак даже. Тайгър ще падне в петия рунд. Мога да предсказвам бъдещето.

11.

Коментаторът на срещата, който носеше смокинг и навярно бе излял половин литър тоник за коса на главата си, излезе на ринга с микрофон със сребриста корда в ръка и обяви правилата пред публиката и съперниците. Засвири националният химн. Хората свалиха шапките си и сложиха длани на гърдите си. Долавях бясното препускане на сърцето ми — пулсът ми сигурно беше сто и двайсет удара в минута, ако не и повече. И въпреки че в залата беше прохладно, усещах как по тила и под мишниците ми избива пот.

Момиче с бански костюм и високи токчета се качи на ринга и бавно го обходи, като полюшваше хълбоци и държеше високо вдигната табела с цифрата 1 върху нея.

Гонгът възвести началото на срещата. Том Кейс се тътреше с примиренческо изражение, а Дик Тайгър се движеше пъргаво и енергично като див звяр. Струваше ми се, че изгаря от нетърпение да разкаже играта на по-възрастния си противник. Започна с подлъгващ финт — замахна с дясната си ръка, но нанесе мълниеносен удар с лявата, в резултат на което на Кейс му трябваха дванайсет секунди, за да се върне към играта. Публиката — тази тук и онази в „Гардън“ на три хиляди километра от нас — задюдюка презрително. Ръката, която Сейди бе положила върху бедрото ми, изведнъж се стегна и ноктите й се забиха в панталона ми.

— Кажи „сбогом“ на десетачката си, красавице! — възкликна радостно дебелакът с пурата пред нас.

Дик Тайгър се върна в своя ъгъл и заподскача, докато реферът броеше, размахвайки драматично дясната си ръка. На три Кейс се размърда, на пет се надигна и на седем застана на едно коляно. Едва на девет се изправи и изпъна юмруци във въздуха. Съдията притисна длани от двете страни на главата му и го попита нещо, Том му отговори. Реферът кимна, даде знак на Тайгър и отстъпи встрани.

По-младият боксьор се изстреля напред като куршум. Кейс дори не се опита да го избегне — бе изгубил пъргавината си доста отдавна, може би по време на някой мач в Молийн, Илинойс, или Ню Хейвън, Кънектикът, — обаче се оказа способен да парира атаката… и да заклещи съперника си. Беше го правил много пъти и сега положи глава върху рамото на Тайгър, подобно на изморен танцьор на танго, потупвайки немощно с ръкавици гърба на противника си. Залата се огласи от гръмки освирквания. А щом гонгът възвести края на рунда и Кейс се затътри обратно към стола си с клюмнала глава и поклащащи се апатично ръце, освиркванията прераснаха в същинска звукова лавина.

— Много е зле, красавице — отбеляза тлъстакът е пурата.

Сейди ми хвърли разтревожен поглед.

— Какво мислиш?

— Е, поне успя да удържи фронта през първия рунд. — Онова, което в действителност си мислех, беше, че някой трябва да завре вилица в провисналия задник на Том Кейс, защото по всичко си личеше, че е развалина.

Мацето с банския костюм отново изпълни номера си; единствената разлика беше, че този път на табелата се мъдреше цифрата 2. Гонгът издрънча. Боксьорът, на когото бях заложил, продължаваше с вялите си опити да заклещи съперника си. Е, поне си беше взел поука и засега успяваше да парира левите къси удари, с които Тайгър му бе разказал играта в първия рунд. По-младият състезател забеляза това и се насочи към брутални десни крошета, ала под провисналата плът на противника му явно бяха останали достатъчно мускули, понеже тази агресивна серия не доведе до желания резултат. По някое време Тайгър изтласка Кейс чак до въжетата и взе да го дразни с подканващи жестове с юмруците си, които сякаш казваха: „Ела ми, ела ми де!“ Тълпата нададе одобрителни възгласи. Том обаче стоеше на мястото си и само се взираше тъпо в съперника си. Накрая Тайгър изгуби търпение и реши да премине в атака. Кейс, който сякаш това и чакаше, моментално го заключи. Публиката въздъхна разочаровано. В същия миг гонгът възвести края на рунда.

— Баба ми щеше да е по-достоен противник на Тайгър — измърмори дебелакът с пурата.

— Може би — каза Сейди, палейки третата си цигара за вечерта, — ама моят човек още си стои на краката, нали?

— Не за дълго, захарче. Следващия път едно от тия леви крошета ще попадне в целта и край с Кейс! — Шишкото самодоволно се изкиска.

В третия рунд често се стигаше до клинч и съдията разделяше противниците, но в четвъртата част защитата на Кейс отслабна и Тайгър успя да му нанесе цяла серия от леви и десни удари по главата. Това веднага изправи ревящата публика на крака. Приятелката на Акива Рот също се надигна, присъединявайки се към всеобщото веселие. Господин Рот явно го домързя да стане от мястото си; за сметка на това си направи труда да я стисне за задника с отрупаната си с пръстени дясна ръка.

Кейс залитна назад към въжетата, отправяйки няколко десни удара към Тайгър, един от които успя да достигне целта. Изглеждаше доста немощен, ала видях капчиците пот, политащи от косата на по-младия боксьор, когато главата му се отметна назад. На лицето му се изписа озадачено изражение, което сякаш питаше: „Това пък откъде се взе?“ Въпреки изненадата обаче Тайгър се окопити доста бързо и отново премина в настъпление. Скоро в непосредствена близост до лявото око на Кейс цъфна аркада, от която потече кръв. Ала точно преди съперникът му да засили натиска и да превърне аленото поточе в бурна река, гонгът удари.

— Ако сега ми дадеш десетачката, скъпа — подхвърли шишкото с пурата, — двамата с приятеля ти ще успеете да изпреварите трафика.

— Виж какво ще ти кажа — заяви му Сейди. — Давам ти последен шанс да се откажеш и да си спестиш четирийсет кинта.

Дебелакът се изсмя.

— Хем красива, хем с чувство за хумор! Ако тоя дългуч, с когото си, се държи кофти с теб, захарче, аз съм насреща!

Междувременно в ъгъла на Кейс треньорът му изстискваше мехлем от някаква тубичка и го мажеше върху разцепената кожа над окото му. Приличаше ми на течно лепило, само дето не ми се вярваше да е било изобретено по това време. После го плесна леко по бузите с мократа хавлиена кърпа и гонгът издрънча.

Дик Тайгър се хвърли напред, нанасяйки мощни прави крошета с дясната си ръка и къси саблени удари с лявата. Кейс избегна един от саблените удари, обаче противникът му го изненада с мощен ъперкът. По-възрастният състезател успя да се отдръпне назад, колкото да не поеме удара с цялата си челюст, и в крайна сметка юмрукът на Тайгър се вряза в бузата му. Физиономията на Том моментално се изкриви в ужасяваща гримаса. Той се затътри назад. Съперникът му налетя отгоре му. Публиката скочи на крака, жадна за кръв. Ние двамата също се изправихме. Забелязах, че Сейди е затиснала с длани устата си.

Тайгър бе притиснал Кейс в един от неутралните ъгли на ринга и го засипваше с поредица от удари с двете си ръце. Виждах как по-възрастният боксьор се огъва, а светлината в очите му сякаш помръква. Още един ляв саблен удар… или още един десен прав… и мачът щеше да свърши.

СМАЧКАЙ ГО!!! — изрева дебелият мъж с пурата. — РАЗКАЖИ МУ ИГРАТА, ДИКИ! ПРАСНИ ГО В НОКАУТ!!!

Тайгър явно се беше увлякъл, понеже изненадващо удари противника си под кръста. Вероятно не беше нарочно, ала реферът моментално се намеси. Докато четеше конско на по-младия боксьор, наблюдавах как Кейс ще използва кратката възможност за отдих. Зърнах нещо в изражението му, което ми се стори познато. После изведнъж се сетих. Бях го видял изписано на лицето на Осуалд — в деня, когато беше вдигнал невероятен скандал на Марина заради ципа на полата й. Беше се появило точно когато съпругата му бе започнала да го обвинява, че е насадил нея и бебето в някаква „куочина“, и му бе отправила красноречив жест, чието недвусмислено значение беше: „Ти си куку.“

Ненадейно ситуацията се беше преобърнала за Том Кейс.

Съдията отстъпи встрани. Тайгър отново се изстреля напред, ала този път съперникът му се изправи решително пред него. Онова, което се случи през следващите двайсет секунди, беше най-наелектризиращото и потресаващо нещо, на което бях ставал свидетел като част от публика през живота си. Двамата боксьори стояха един срещу друг без почти никаква дистанция помежду им и се млатеха жестоко по лицето, раменете, гърдите и корема. Никой не отстъпваше; бяха като два разярени бика на пасището. По някое време носът на Кейс бе строшен и оттам шурна кръв, а долната устна на Тайгър се сцепи и обагри в червено брадичката му, придавайки му вид на пируващ вампир.

Всички в залата бяха на крака и викаха. Сейди подскачаше, а елегантната й шапка беше паднала на земята, разкривайки ранената й буза. Тя обаче дори не го забеляза. Всъщност никой не го забеляза. Все пак на огромните екрани се прожектираха в близък план сцени от Третата световна война.

Кейс премина в бавно настъпление, нанасяйки страховити удари с двете си ръце. Никакво изящество, никаква грация — само сурова, чиста мощ. Противникът му заотстъпва назад, подхлъзна се и падна на земята. Кейс застана над него, очевидно недоумявайки какво да направи или — може би — къде всъщност се намира. Накрая бясно ръкомахащият му треньор привлече вниманието му и той се затътри обратно към своя ъгъл. Реферът започна да брои.

На четири по-младият състезател се изправи на едно коляно, а на шест вече беше на крака. След задължителното броене до осем играта се възобнови. Погледнах към големия часовник в ъгъла на екрана и видях, че до края на рунда остават само петнайсет секунди.

„Няма време. Абсурд да стане нещо. Няма никакво време.“

Кейс се затътри напред. Тайгър замахна с лявата си ръка, за да му нанесе чудовищен саблен удар, но той бързо отмести глава и когато ръкавицата профуча на милиметри от лицето му, съсредоточи цялата си енергия в един мощен десен прав. Ето че сега физиономията на Дик Тайгър беше се деформирала в страховита гримаса. Той политна назад, строполи се на ринга и повече не се изправи.

Дебелакът пред нас погледна недоумяващо смачканите остатъци от пурата си и я захвърли ядно в краката си.

— Исус се просълзи[10] — изръмжа.

— Да! — изчурулика радостно Сейди, докато си слагаше шапката и я нагласяше под перфектния ъгъл. — И заплака над току-що приготвените палачинки със сироп от боровинки, а учениците му казаха, че никога не са яли по-вкусни. Сега плащай!

12.

Когато се върнахме в Джоди, двайсет и девети август вече се беше превърнал в трийсети август, обаче ние все още бяхме твърде възбудени, за да заспим. Ето защо първо се любихме, после отидохме в кухнята и ядохме пай, както си бяхме по бельо.

— Е? — обърнах се към Сейди. — Какво мислиш?

— Че никога вече не искам да ходя на професионален боксов мач. Кръвожадна история, а аз ставам права и крещя заедно с другите. В продължение на няколко секунди — или може би цяла минута — ми се искаше Кейс да убие онова самоуверено танцуващо бабаитче. После пък нямах търпение да се върнем тук и да скочим в леглото. Това не беше правене на любов, Джейк, а по-скоро нещо като… гасене на пожар.

Не продумах. Понякога така е най-добре.

Тя се пресегна през масата, махна една троха от брадичката ми и я пъхна в устата ми.

— Кажи ми, че не е омраза.

— Кое?

— Причината, поради която чувстваш, че трябва да спреш онзи човек. — Тя видя как понечих да отворя уста и бързо сложи длан върху устните ми. — Изслушах внимателно всичко, което ми каза — всичките ти аргументи, — но трябва да ме увериш, че наистина се ръководиш от основателни съображения, а не си като Том Кейс, когато Дик Тайгър го удари в чатала. Мога да те обичам, ако си обикновен мъж… мога да те обичам и ако си герой — макар и да съзнавам, че това би било малко по-трудно, — обаче не мисля, че ще мога да обичам човек, който се е посветил на отмъщението.

Замислих се за Лий… за начина, по който гледаше жена си, когато не й беше ядосан. Замислих се за разговора, който бях подслушал, докато Осуалд и дъщеричката му се плискаха в банята… Замислих се и за сълзите, пролени от него пред автогарата, когато беше вдигнал Джуни и я притискаше в обятията си, преди да отпътува за Ню Орлиънс.

— Не е омраза — казах аз. — Онова, което изпитвам към него, е…

Замлъкнах. Сейди ме наблюдаваше изпитателно.

— Съжаление. Съжаление за проваления му живот. Както можеш да изпитваш съжаление към добро куче, което се е разболяло от бяс. Това няма да те спре да го приспиш завинаги…

Очите й не се отделяха от моите.

— Искам те отново. Но този път ще бъде любов и само любов, разбираш ли? Няма да го правим само защото сме гледали как двама мъже се премазват от бой и нашият е победил.

— Добре — кимнах аз. — Прекрасно.

И наистина беше прекрасно.

13.

— Я виж ти! — възкликна дъщерята на Франк Фрати, когато влязох в заложната им къща. Беше петък, обедно време. — Оракулът на бокса с акцент от Нова Англия! — Тя ме дари с мазна усмивка, след което се обърна и извика: — Тааа-теее! Твоят човек, дето заложи за Том Кейс, дойде!

Фрати бързо се появи и се ухили:

— Охо, самият господин Амбърсън! Здрав и прав и наточен като Сатаната в събота вечер. Бас държа, че сте в чудесно настроение, прав ли съм?

— Така си е — отвърнах. — Нормално, спечелих доста парички.

— А аз съм този, който ще плати. — Извади един кафяв плик, малко по-голям от стандартните, от задния джоб на провисналите си габардинени панталони. — Две хилядарки. Пребройте ги, ако искате.

— Не е необходимо — казах. — Имам ви доверие.

Той понечи да ми подаде плика, ала в последния момент се почеса по брадичката с него. Сините му очи — леко замъглени, но необичайно проницателни и хитри — ме измерваха от главата до петите.

— Какво ще кажете да заложите печалбата си, а? Започва футболният сезон, както и бейзболното първенство…

— Не разбирам нищо от футбол, а пък мачовете между „Доджърс“ и „Янките“ хич не ме интересуват. Подайте ми този плик.

Фрати се подчини.

— Беше ми приятно да се запознаем — казах и си излязох. Усещах как очите на двамата прогарят дупки в гърба ми и изпитах доста неприятно чувство на déjà-vu. Не можех да определя точно защо. Качих се в колата си, надявайки се, че никога вече няма да ми се наложи да идвам в тази част на Форт Уърт. Или пък на Грийнвил Авеню в Далас. Както и че няма да залагам отново при букмейкъри на име Фрати.

Това ми бяха трите желания и всичките се сбъднаха.

14.

Следващото място, където се отбих, беше Уест Нийли Стрийт номер 214. Бях се обадил на хазяина си, за да му съобщя, че август ще ми бъде последният месец в това жилище. Той се опита да ме разубеди и изтъкна, че не е никак лесно да се намерят съвестни и добри наематели като мен. В общи линии това си беше съвсем вярно — ченгетата не ме бяха навестявали нито веднъж, макар че бяха като абонирани за този проблемен квартал, — обаче подозирах, че същинската причина е друга. Твърде много апартаменти, твърде малко наематели… Очевидно Далас изживяваше поредната си криза.

По пътя се отбих в банка „Фърст Корн“ и попълних сметката си с двете хилядарки на Фрати. И добре че го сторих. Впоследствие — доста по-късно — осъзнах, че ако не го бях направил, със сигурност щях да остана без тях.

Планът ми беше да проверя четирите стаи за някакви вещи, които може да съм забравил, като удостоя с по-сериозно внимание онези мистични точки под възглавниците, леглото и в дъното на чекмеджетата, които имат свойството да привличат с неустоима сила разните му там дреболии. И, естествено, да взема своя колт полис спешъл. Щеше да ми трябва за Лий. Вече бях абсолютно убеден в необходимостта от физическото му ликвидиране. Възнамерявах да действам веднага щом се върнеше в Далас. Междувременно не исках да оставям каквито и да е следи от Джордж Амбърсън след себе си.

Докато карах към Нийли, онова усещане — все едно съм впримчен в ехокамерата на времето — стана още по-натрапчиво. Не преставах да си мисля за двамата Фрати; съпругата на единия се казваше Марджъри, а другият имаше дъщеря на име Уанда.

 

Марджъри: Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?

Уанда: Това залагане ли е?

Марджъри: Аз съм Джей Едгар Хувър, синко.

Уанда: Самият Къри, началник на Даласката полиция.

 

И какво от това? Това си беше ехото и нищо друго. Стремежът към хармония. Просто страничен ефект от пътешествията във времето.

Въпреки всичко някъде в затънтените кътчета на съзнанието ми отекваше алармен звънец, който зазвуча забележимо по-силно, когато завих по Нийли Стрийт. Историята се повтаря, миналото се стреми към хармония и може би досадното натрапчиво усещане беше породено именно от тези неща… ала в случая определено имаше и нещо друго. Щом свих по алеята на къщата, където Лий бе изложил своя недоизпипан план за убийството на генерал Едуин Уокър, наистина чух онзи алармен звънец. Защото се намираше съвсем наблизо. И буквално пищеше в ушите ми.

По време на боксовия мач Акива Рот беше сред публиката в „Далас Аудиториум“, ала не беше сам. Компания му правеше онази кукличка с пелерината от норка и тъмните очила в стил Грета Гарбо. Август в Далас не беше кой знае колко подходящ за кожена пелерина, но пък залата беше с климатична инсталация, а и — както казваха в моето време — понякога просто ти се иска да се изфукаш.

„Махни тъмните очила. Махни пелерината от норка. Какво остава?“

За секунда останах напълно неподвижен в колата, заслушан в цъкането на охлаждащия се двигател. Нищо не ми хрумваше. После осъзнах, че ако заменя пелерината с моряшка блуза, ще видя Уанда Фрати.

Чаз Фрати от Дери бе изпратил Бил Търкот след мен. Навремето тази мисъл ми беше минала през главата… а аз така и не я удостоих с нужното внимание. Голяма грешка.

Кого беше изпратил Франк Фрати от Форд Уърт подпре ми? Е, нямаше начин да не познава Акива Рот от „Фърст Файненшъл“; все пак Рот беше гаджето на дъщеря му…

Изведнъж ми се прииска револверът да ми беше под ръка. Трябваше ми точно тук и сега.

Изскочих от шевролета и взех на бегом стълбите, стиснал ключовете за апартамента в ръка. Тъкмо се суетях пред вратата, когато един пикап тип „баничарка“ изрева откъм ъгъла на Хейнс Авеню и се закова пред номер 214.

Огледах се. Не видях жива душа. Улицата пустееше. Когато ти трябва помощ, наблизо никога няма случайни минувачи, към които да се обърнеш. Да не говорим за ченгета.

Най-сетне успях да открия правилния ключ, пъхнах го в ключалката и го завъртях, утешавайки се с мисълта, че ще се заключа — при което ония ще останат отвън, които и да са — и ще се обадя на полицията. Щом влязох обаче в душния апартамент и спареният въздух на непроветряваното жилище ме блъсна в носа, си дадох сметка, че тук всъщност няма телефон.

Някакви здравеняци тичаха през моравата. Бяха трима. Единият държеше къса тръба, която изглеждаше увита в нещо.

Не, всъщност бяха достатъчно за партия бридж. Четвъртият бе Акива Рот. Само той не тичаше. Пристъпваше бавно и самодоволно по пътечката с ръце в джобовете си и спокойна усмивка на лицето си.

Затръшнах вратата. Дръпнах резето. В следващия миг вратата експлодира. Втурнах се към спалнята, ала не успях дори да преполовя разстоянието, защото…

15.

Две от горилите на Рот ме замъкнаха в кухнята. Третият здравеняк държеше тръбата. Сега видях, че е омотана в някаква тъмна мъхната материя, нещо като филц или кече. Мъжът я положи внимателно на масата, където бях обядвал и вечерял толкова пъти, и си сложи жълти ръкавици от необработена кожа.

Все още усмихнат, Рот се облегна на рамката на вратата.

— Едуардо Гутиерес има сифилис — изрече с равен той. — Стигнал е чак до мозъка му. Лекарите казват, че му остават по-малко от осемнайсет месеца. На него обаче изобщо не му пука. Той вярва, че ще се върне на този свят като арабски шейх или някакво друго лайно. Как ти се струва това, а?

Да отговаряш на разни „non-sequitur“[11] — особено когато си на някакво коктейлно парти, в градския транспорт или на опашка за билет в киното, — по принцип си е доста забавно, ала как да прецениш какво да кажеш, когато двама изроди са те стиснали като в менгеме? И всеки момент ще бъдеш пребит от третия? Ето защо предпочетох да си замълча.

— Ти обаче си се загнездил в мозъка му. Печелиш залози, които не би трябвало да печелиш. Е, понякога губиш, но на Еди Джи му хрумна шантавата идея, че когато губиш, го правиш нарочно. Сетне правиш големия удар с дербито и той решава, че ти си — де да знам — някакъв изродски телепат, който може да вижда бъдещето. Знаеше ли, че той опожари къщата ти?

Останах безмълвен.

После — натърти Рот, — когато ония малки червейчета вече започнаха да гризат мозъка му, Еди Джи взе да те смята за някакъв зъл дух или демон. И пусна мълвата сред хората — на юг, на запад и из Средния запад, — че трябва да са нащрек за теб. „Оглеждайте се за оня тип Амбърсън! Видите ли го, веднага го бастисайте! Тоя тип е ненормален. Истински изрод. Още в началото го усетих, но за съжаление тогава не му обърнах внимание. Вижте ме сега — колко съм болен и как умирам! И всичко това е по негова вина. Той е зъл дух, той е демон или нещо подобно…“ Шантава работа, нали? Дъската му яко се е разхлопала.

Продължавах да мълча.

— Кармо, имам чувството, че моят приятел Джордж не ме слуша. Май е задрямал нещо. Я го събуди!

Мъжът с жълтите ръкавици вложи цялото си старание в един достоен за Том Кейс ъперкът. Замахна с ръка от нивото на бедрото и стовари юмрука си в лявата половина на лицето ми. Болката експлодира в главата ми и в продължение на няколко секунди пред взора ми се спусна алена пелена.

— Така, май живна малко! — отбеляза Рот. — Докъде бях стигнал… А, да. Как се превърна в личния караконджул на Еди Джи. Естествено, заради сифилиса — и всички ние добре го знаем. Ако не беше ти, щеше да е някое улично псе. Или мацка, която му е лъснала бастуна твърде грубо, когато я е завел някъде през пубертета си на автокино. Тъжна работа, а? И всичко е заради ония червейчета, дълбаещи в главата му. Обаче всички го обичаме и му угаждаме, защото Еди винаги е бил готин пич. Когато разказва виц, човече, се смееш до припадък. Толкова е забавен! Между другото, никой не вярваше, че си истински. До момента, в който караконджулът на Еди Джи не цъфна в Далас, и то в моята заложна къща! И какво се случи? Той залага, че „Пиратите“ ще бият „Янките“ — нещо, което всеки знае, че няма да стане, — и то в седмия мач, при положение че всеки знае колко пъти се случва това в шампионата.

— Беше си чист късмет — измънках. Гласът ми беше хрипкав, защото отляво устата ми се подуваше. — Импулсивно решение.

— Било е пълна глупост, а човек си плаща за глупостите — отсече Акива Рот. — Кармо, прасни му капачката на тоя глупав кучи син.

— Не! — простенах. — Недейте, моля ви!

Кармо се усмихна, сякаш бях изтърсил нещо забавно, взе омотаната в кече тръба от масата и я стовари върху лявото ми коляно. Чух как нещо изпука. Сякаш някой великан бе размърдал пръсти и кокалчетата му бяха изщракали. Болката беше ужасяваща. Извиках и се отпуснах като чувал между горилите, които ме държаха. Те побързаха да ме вдигнат.

Рот продължаваше да стои на прага, облегнат на касата на вратата — с ръце в джобовете и спокойна усмивка на уста.

— Така. Добре. Между впрочем, това сериозно ще се подуе. Няма да повярваш колко голямо ще стане. Но я скивай — ти си го купи, ти си го плати, значи си е твое. Междувременно, фактите, госпожо, нищо друго освен фактите!

Здравеняците, които ме държаха, се изсмяха.

— Фактите са следните: никой друг, облечен като теб, не направи подобен залог в деня, когато цъфна в заложната ми къща. За човек, облечен като теб, импулсивното решение би било да заложи десет кинта или максимум двайсет. Ти обаче не заложи толкова. И „Пиратите“ победиха, което също си е неоспорим факт. И постепенно взех да си мисля, че Еди Джи може пък да е прав… Но не че си караконджул, таласъм или някакъв шибан медиум — нищо подобно, — а че може би просто познаваш някого, който пък познава някой друг… Който примерно знае, че работата е нагласена и „Пиратите“ ще спечелят в седмия мач?

— Никой не уговаря бейзболни мачове, Рот. Не и след случая с „Блек Сокс“ от 1919 година.[12] Ти си букмейкър, би трябвало да го знаеш.

Акива Рот повдигна вежди.

— Я виж ти! Знаеш ми името! Хей, май действително си някакъв шибан медиум. За съжаление нямам цял ден на разположение.

И сякаш в потвърждение на думите си той си погледна часовника. Беше масивен и лъскав, най-вероятно „Ролекс“.

— Опитах се да разбера къде живееш, когато дойде да си вземеш мангизите, ама ти си държеше проклетия палец върху адреса си. Окей, мога да те разбера. Много хора го правят. Обаче от мен да мине, карай. Решавам да не издребнявам. Какво да сторя — да пратя момчетата си да те спукат от бой или даже да те бастисат, само за да може умът на Еди Джи — или каквото там е останало от него — да се успокои? Само защото някакъв тип е заложил при идиотски коефициент и ме е одрусал с хиляда и двеста кинта? Хайде, няма нужда. Щом Еди Джи не знае нещо, значи няма какво да го човърка. Освен това, ако взема да те пречукам, кой знае каква нова дивотия ще му се загнезди в главата? Може да си втълпи, че Хенри Форд се е преродил в Ани Крайст или нещо подобно. Кармо, тоя пак не ме слуша, а това ме вбесява!

Кармо отново замахна с тръбата. Този път се прицели малко под ребрата. Болката първо ме парализира, а после се разпространи във всички посоки, изгаряйки ме отвътре като огнено кълбо.

— Боли, а? — подхвърли Кармо. — Направо виждаш звезди посред бял ден, нали?

— Май ми спука някое ребро — промълвих. Отнякъде се чуваше дрезгавото хъхрене на парна машина и едва впоследствие разбрах, че източникът на звука съм аз.

— Надявам се да е точно така! — заяви Рот. — Оставих те на мира, загубеняко! Оставих те да си ходиш по живо, по здраво! Мамка му, даже съвсем забравих за теб! А ти какво направи? Появяваш се при Франк във Форт Уърт, за да заложиш на проклетия боксов мач между Кейс и Тайгър! Пак по същия тертип — залагаш на аутсайдера при супернеизгоден коефициент! Този път обаче предсказваш и шибания рунд! Така че виж какво ще направим сега, друже — ти ще ми изпееш откъде ги знаеш всички тия работи. Направиш ли го, ще ти нащракам няколко снимчици, както си сега, и Еди Джи също ще остане доволен. Той е наясно, че не можем да ти видим сметката, понеже Карлос му е казал, че не бива, а Еди винаги слуша Карлос, дори и сега. Но ако те скива подобаващо украсен… Да, това ме навежда на мисълта, че не си достатъчно украсен, мамка му. Погрижи се за това, Кармо. Поработи малко над физиономията му.

Кармо се подчини и се зае да обработва лицето ми, докато другите двама продължаваха да ме държат. Счупи носа ми, насини лявото ми око, изби ми няколко зъба и сряза едната ми буза. Не спирах да си мисля едно и също нещо: „Ще припадна или те ще ме убият… и в двата случая болката ще спре.“ Обаче не изгубих съзнание и по някое време Кармо се отказа. Беше се задъхал и по жълтите му ръкавици се открояваха червени петна. Слънчевите лъчи грееха през прозорците на кухнята и очертаваха издължени сияйни островчета върху избелелия линолеум.

— Така е по-добре — отбеляза Рот. — Донеси полароида от пикапа, Кармо. И побързай. Искам да приключваме вече.

Преди да излезе, Кармо смъкна ръкавиците си и ги сложи на масата до оловната тръба. Кечето се беше разнищило и се беше напоило с кръв. Лицето ми пулсираше, но коремът ми беше далеч по-зле. Изгарящата болка не секваше. Не смеех и да си помисля какво точно ставаше там…

— Питам те отново, Амбърсън. Откъде знаеше, че двубоят е нагласен? Кой ти каза? Искам истината.

— Просто познах. — Опитах да си внуша, че звуча като човек с тежка настинка, но изобщо не беше така. Звучах като човек, който току-що е бил смазан от бой.

Той вдигна тръбата и потупа с нея по масивната си длан.

— Кой ти каза, шибаняко?

— Никой. Гутиерес е съвсем прав. Аз съм демон, а демоните могат да виждат бъдещето.

— Пропиляваш последния си шанс.

— Уанда с твърде висока за теб, Рот. И твърде кльощава. Когато си отгоре й, изглеждаш като жаба, която се опитва да изчука дъска. Или по-скоро…

Спокойното му досега лице внезапно се изкриви от гняв. Трансформацията бе тотална и се случи за по-малко от секунда. Той замахна с тръбата към главата ми. Вдигнах лявата си ръка в нелеп опит да се предпазя и я чух как изхрущява като клонче под тежестта на леда. Този път, когато увиснах немощно помежду им, горилите ме оставиха да рухна на пода.

— На хитрец ще ми се правиш, а? На шибан хитрец? — Думите му сякаш идваха от огромно разстояние. Или по-скоро от голяма височина. А може би и двете. Усещах, че вече съм готов да припадна, и нямах търпение това да се случи. Обаче зрението ми не беше дотолкова замъглено, че да не видя как Кармо се връща с един от първите модели фотоапарати „Полароид“. Беше голям и тумбест, от ония, чиито обективи приличат на акордеон.

— Обърни го — нареди Акива Рот. — Да го снимаме от хубавата страна.

Докато здравеняците изпълняваха заръката му, Кармо подаде фотоапарата на шефа си, който пък на свой ред му върна тръбата. После Рот вдигна полароида към лицето си и подхвърли:

— Гледай птиченцето, шибаняко! Една за Еди Джи…

Щрак!

— … и една за моята лична колекция, каквато всъщност нямам, но все отнякъде трябва да започна, нали?

Щрак!

— … и една за теб. За да си спомняш, че когато сериозните хора ти задават въпроси, трябва да им отговаряш.

Щрак!

Той издърпа последната снимка от прореза и я хвърли към мен. Фотографията кацна върху ръката ми… и само след миг Акива Рот стъпи с цялата си тежест отгоре й. Костите изпращяха. Изстенах и притиснах пострадалата си ръка към гърдите си. Беше ми счупил най-малко един пръст, а може би даже три.

— Запомни, че ако до шейсет секунди не се погрижиш за коляното си, работата ще стане много дебела. Стига да си в съзнание, де!

— Искаш ли да го питаш нещо друго, шефе? — попита услужливо Кармо.

— Шегуваш ли се? Виж го само. Та той вече даже името си не знае. Зарежи го. — Акива Рот понечи да се обърне към вратата, но в последния момент явно размисли. — Хей, тъпако! Ето ти едно за сбогом.

След тези думи ме ритна в главата с тежката си обувка. Стори ми се, че има стоманено бомбе. Пред очите ми избухнаха ослепителни фойерверки. После темето ми се удари тежко в паркета и всичко помръкна.

16.

Предполагам, че не съм бил в безсъзнание дълго време, понеже продълговатите слънчеви островчета върху линолеума почти не се бяха променили. В устата си имах вкус на мокра мед. Изплюх някакъв кървав съсирек на пода заедно с парченце от зъб и се опитах да се изправя. Трябваше да се хвана за един от столовете със сравнително здравата си ръка, след което се вкопчих в масата. Тя за малко да се преобърне отгоре ми, ала по-важното беше, че като цяло упражнението се оказа не толкова трудно, колкото ми изглеждаше. Усещах левия си крак вкочанен, панталоните ужасно ме стягаха около подуващото се коляно — както ми беше обещано! — обаче се утеших с мисълта, че би могло да е много по-зле.

Погледнах през прозореца, за да видя дали пикапът-баничарка действително се е махнал, след което започнах бавното си и мъчително куцукане към спалнята. Усещах всеки удар на сърцето си като парен чук, който разпращаше пронизващи вибрации към счупения ми нос и лявата страна на лицето ми, където скулата ми едва не бе строшена. Темето ми също пулсираше болезнено. Вратът ми се бе схванал.

„Можеше да бъде и по-зле — напомних си, докато се тътрех тежко към спалнята. — Все пак можеш да си стоиш на краката, нали? Само вземи проклетия патлак, метни го в жабката и газ към спешното. Горе-долу си добре. Вероятно по-добре от Дик Тайгър тази сутрин.“

Тъкмо си повтарях това, когато протегнах ръка към най-близката лавица. В същия миг усетих как нещо сякаш се къса в червата ми… след което започна да се размотава. Тлеещите въглени, които ме изгаряха отляво, изведнъж лумнаха с адски пламъци, сякаш някой ги беше залял с бензин. Напипах ръкохватката на револвера, завъртях го, пъхнах показалец в предпазителя на спусъка и издърпах оръжието от полицата. То тупна тежко на земята.

„Сигурно даже не е зареден“ — мина ми през ума, докато се навеждах да го вдигна. Лявото ми коляно нададе агонизиращ писък и окончателно се предаде. Строполих се на пода и болката в долната част на корема ми отново ме раздра. Пресегнах се, доколкото ми позволяваха силите, и докопах револвера. Превъртях барабана. В крайна сметка се оказа зареден. Даже нямаше празно гнездо. Пъхнах го в джоба си и се опитах да изпълзя обратно в кухнята, ала коляното ме болеше твърде силно. Главоболието също се засилваше; тъмните му пипала се разпростираха от тила ми, обхващайки целия ми череп.

В крайна сметка стигнах до леглото, влачейки се по корем. Щом се озовах там, се надигнах с помощта на десните си ръка и крак. Левият все още ме държеше, но за нищо на света не можех да го сгъна в коляното. Трябваше да се махна оттук, при това възможно най-скоро.

Сигурно съм изглеждал като Честър от уестърнсериала „Димящо дуло“, докато се придвижвах бавно през спалнята и кухнята. След цяла вечност успях да се добера до входната врата, която зееше широко отворена, а около ключалката стърчаха трески. Дори си спомням как в съзнанието ми изплува репликата: „Господин Дилън, господин Дилън, беда е сполетяла Лонгбранч!“

Криво-ляво успях да изляза на верандата, вкопчил в парапета пръстите на дясната си ръка, и да се спусна до пътечката. Стъпалата бяха само четири, ала при преодоляването на всяко едно от тях в черепа ми сякаш се забиваха пирони. Имах чувството, че започвам да губя периферното си зрение. Опитах се да завъртя глава, за да видя шевролета си, но вратът ми отказа да съдейства. В края на краищата се наложи да се обърна с цялото си тяло и когато колата се появи в полезрението ми, осъзнах, че шофирането щеше да е невъзможно. По дяволите, дори отварянето на дясната врата и пъхането на колта в жабката щеше да е невъзможно; представях си какво цунами от изпепеляваща болка щеше да се надигне при навеждането ми.

Бръкнах в джоба си, извадих трийсет и осемкалибровия револвер и се върнах на верандата. С голяма мъка набутах оръжието под стълбите. Надявах се, че няма да го открият там. После се обърнах и закрачих бавно по пътечката. „С бебешки стъпки — инструктирах се наум, докато напредвах към улицата. — С малки бебешки стъпчици.“

Две хлапета караха велосипеди. Опитах се да им кажа, че имам нужда от помощ, но единственото, което излезе от подутата ми уста, беше нещо от сорта на: „хххаххх“. Те само се спогледаха, натиснаха по-енергично педалите и профучаха покрай мен.

Обърнах се надясно (стремително подуващото се коляно превръщаше идеята да поема наляво в едно от най-ужасните неща на света) и се затътрих по тротоара. Зрителното ми поле продължаваше да се стеснява; струваше ми се, че се взирам през цев на пушка или някаква тръба. За момент в паметта ми изникна рухналият комин в двора на стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери.

„Трябва да си довлачиш задника до Хейнс Авеню — казах си аз. — Там трафикът ще бъде по-оживен. Пробвай се да се добереш поне дотам.“

Но дали наистина се движех в правилната посока? Ами ако всъщност се отдалечавах от Хейнс? Видимият свят се бе ограничил до малка окръжност с диаметър петнайсет сантиметра. Имах усещането, че черепът ми се пропуква, а във вътрешностите ми бушува горски пожар. Движех се като насън, на забавен каданс, а плочките на тротоара ми изглеждаха меки като пух.

Преди да изгубя съзнание, нещо ме удари. Нещо твърдо и по всяка вероятност метално. Малко след това някакъв дрезгав глас, чийто източник сякаш се намираше на петнайсет километра над главата ми, извика:

— Хей, ти! Хей, момче! Какво ти има?

Обърнах се. Движението изцеди и последните ми сили, но в крайна сметка успях да се справя. Над мен се бе навела онази възрастна жена, нарекла ме страхливец, когато отказах да се намеся в кавгата между Лий и Марина. Би трябвало да е било през въпросния августовски ден, понеже — без значение колко беше горещо — старицата отново носеше розовата си фланелена нощница и подплатеното яке отгоре. И може би защото вълненията покрай боксовия мач все още бяха твърде скорошни в съзнанието ми, щръкналата й коса ми напомни не толкова за Елза Ланчестър, колкото за Дон Кинг. Беше ме бутнала с един от предните крака на проходилката си.

— Олеле, майчице! — възкликна старицата. — Кой те подреди така?

Беше дълга история, а аз не можех да я разкажа. Вече се здрачаваше и това ми харесваше, понеже убийствената болка в главата ми леко се притъпяваше от сгъстяващия се мрак. „Ал беше сполетян от рак на белите дробове — мина ми през ума, — а аз — от Акива Рот. И в двата случая играта свършва. И Ози печели.“

Не и ако можех да го предотвратя.

Мобилизирах цялата си сила и се обърнах към далечното лице над мен; единственото светло нещо в надигащата се отвсякъде тъмнина.

— Обадете се… — изхриптях — на деветстотин и единайсет.

— Какво е това?

Естествено, че щеше да реагира така. Телефон 911 още не беше въведен в САЩ. Положих всички усилия да не изгубя съзнание още няколко секунди, за да успея да произнеса:

— На „Бърза помощ.“

Мисля, че може и да съм повторил тези три думички, ала не съм съвсем сигурен, защото мракът ме погълна.

17.

Впоследствие често се питах дали някои хлапета или биячите на Рот са откраднали колата ми. И кога точно е станало. Какъвто и да беше случаят, крадците нито я бяха потрошили, нито повредили. Дийк Симънс я откри на паркинга за конфискувани автомобили на Далаското полицейско управление. Шевролетът се оказа в по-добра форма от мен.

Явно пътуванията във времето не са никак чужди на иронията.

Бележки

[1] Верига магазинчета, широко разпространени из южните и югозападните щати, просъществувала до 1984 г. — Б.пр.

[2] Съкращение от „Central Exchange“ — название на централизираните услуги на телефонните централи. В началото на 60-те повечето американски предприятия са предпочитали да използват тях, вместо да си закупят самостоятелна вътрешнофирмена телефонна централа. — Б.пр.

[3] Популярно название на ЦРУ в САЩ. Наричат го още „Лангли“ (въпреки че централата на ФБР се намира там) и „Агенцията“. — Б.пр.

[4] Прокастровският „Комитет за честна игра за Куба“ е активистка група, основана в Ню Йорк през април 1960 г. — Б.пр.

[5] Музикален ефект, наподобяващ забавено ехо. — Б.пр.

[6] Разбрахте ли? (итал.) — Б.пр.

[7] Според някои последователи на конспиративните теории носенето на станиолена шапка предпазва от чужди намеси в съзнанието като четене и внушаване на мисли, контрол над сънищата и т.н. — Б.пр.

[8] Рокендрол дует, нашумял през 50-те и 60-те години на миналия век, творящ в т.нар. жанр сърфрок, особено популярен сред летовници и сърфисти и асоцииран най-вече с музиката на „Бийч Бойс“. Парчето „Градът на сърфовете“ е сред най-големите им хитове. — Б.пр.

[9] Една от най-знаменитите реплики от „Казабланка“. Рик я казва на Илза в края на филма. — Б.пр.

[10] Дословен цитат от Евангелието на Йоан, глава 11, стих 35. — Б.пр.

[11] Нелогичен извод или твърдение (лат.). — Б.пр.

[12] Black Sox (букв. „Черните чорапи“) е името, с което се сдобива бейзболният отбор „Чикаго Уайт Сокс“ („Белите чорапи“), след като се установява, че голяма част от играчите му са замесени в скандал. През 1919 г. отборът се договаря с букмейкърите да изгуби шампионата на САЩ по бейзбол, обаче аферата е разкрита и добива голяма публичност, в резултат на което от тима се отказват и най-верните му привърженици. — Б.пр.