Питър В. Брет
Защитения (6)

Четвърта глава
Лийша
319 СЗ

Лийша прекара нощта, обляна в сълзи.

В това само по себе си нямаше нищо необичайно, но не заради майка си плачеше тази нощ. Беше заради писъците. Нечии защити се бяха провалили. Нямаше начин да разбере чии, но измъчените и ужасени писъци ехтяха в мрака, а в небето се вдигаше дим на талази. Цялото село бе окъпано в бледа оранжева светлина от огъня на ядроните, който сега се пречупваше през дима.

Хората от Хралупата на дърваря не можеха да търсят оцелели. Не смееха да се борят дори с огъня. Не можеха да сторят нищо, освен да се молят на Създателя, вятърът да не понесе жаравата, та да разпространи пламъците. Къщите в Хралупата бяха построени на голямо разстояние една от друга точно поради тази причина, но един силен повей можеше да пренесе искра доста надалеч.

Дори когато огънят биваше ограничен в някакви предели, пепелта и пушекът във въздуха можеха лесно да затулят още защити с мазната си гъстота и така да предоставят на ядроните достъпа, който те отчаяно търсеха.

Нито един ядрон не изпробва защитите около къщата на Лийша. Това беше лош знак, който подсказваше, че са открили по-лесна плячка в мрака. Безпомощна и изплашена, Лийша стори единственото нещо по силите й. Заплака. Заплака за мъртвите, за ранените и за себе си. В село с по-малко от четиристотин души, нямаше някой, чиято смърт да не я наскърби.

Едва навършила тринадесет лета, Лийша беше едно изключително красиво момиче с дълга черна коса и изразителни бледосини очи. Още не беше разцъфтяла и заради това не можеше да се омъжи, но беше обещана на Гаред Кътър, най-красивото момче в селото. Гаред беше две лета по-голям от нея, висок и със здрави мускули. Останалите момичета пищяха, когато минеше покрай тях, но той принадлежеше на Лийша и те знаеха това. Щеше да й направи здрави бебета.

Ако оцелееше тази нощ.

Вратата на стаята й се отвори. Майка й никога не си правеше труда да чука.

По лице и форми, Илона много приличаше на дъщеря си. Красива и на тридесет, тя имаше дълга коса, която се разстилаше в пищна чернота по гордите й рамене. Притежаваше и закръглена, женствена фигура, която предизвикваше чуждата завист. Това бе единственото нещо, което Лийша се надяваше да наследи от нея. Нейните гърди едва бяха започнали да се развиват и им предстоеше дълъг път, преди да догонят майчините й.

— Стига хленчи, безполезно момиче — сряза я Илона и й подхвърли парцал, за да попие сълзите си. — Това, да си ревеш сама, нищо няма да ти донесе. Плачи пред мъж, ако искаш да стане твоето, но колко и да мокриш възглавницата, мъртвите няма да ги съживиш.

Затвори вратата и остави Лийша отново сама в злокобната оранжева светлина, която проблясваше между дъските на капаците.

Имаш ли някакви чувства въобще?, замисли се Лийша за нея.

Майка й беше права, че сълзите няма да върнат мъртвите, но грешеше, че няма никаква полза от това. Единствено сълзите позволяваха на Лийша да избяга от действителността, когато положението ставаше тежко. Другите момичета може и да смятаха, че животът на Лийша е идеален, но те не бяха виждали лицето, което Илона пазеше за единственото си дете, когато бяха насаме. Не беше тайна, че някога Илона искаше синове, и сега Лийша и баща й заедно търпяха презрението й, че не са успели да й угодят.

Въпреки всичко, тя ядно изсуши сълзите си. Нямаше търпение да разцъфти и Гаред да я отведе. Селяните щяха да им построят къща за сватбен подарък, Гаред щеше да я пренесе през защитите и да я направи жена, докато останалите отвън ликуваха. Щеше да има свои собствени деца и нямаше да се държи с тях така, както майка й се е държала с нея.

 

 

Лийша беше вече облечена, когато майка й зачука по вратата. Въобще не беше спала.

— Искам те навън, щом забие сутрешният звънец — каза тя. — И за умора гък да не съм чула! Няма да позволя да видят, че семейството ми изостава с помощта.

Лийша познаваше майка си достатъчно добре, за да знае, че ключовата дума беше „видят“. Илона не обичаше да помага на когото и да било, освен на себе си.

Бащата на Лийша, Ърни, чакаше до вратата под строгия взор на Илона. Не беше едър мъж, не можеше да бъде наречен и жилав, защото това би предположило някаква сила, каквато той нямаше. А и волята му не бе по-силна от тялото. Той бе плах човек, който никога не повишаваше тон. Ърни беше по-възрастен от Илона с дванадесет години; изтънялата му кафява коса бе напуснала темето му. Носеше очила с тънки рамки, които си беше купил преди години от един вестоносец и сега беше единственият в селото с такива. На кратко, той не беше мъжът-мечта на Илона, но в Свободните градове фината хартия, която изработваше, много се търсеше, а Илона харесваше парите му достатъчно силно.

За разлика от майка си, Лийша наистина искаше да помогне на съседите. Изскочи навън и се затича към пожара в момента, в който ядроните избягаха, даже още преди звънеца.

— Лийша, стой тук! — извика Илона, но Лийша не й обърна внимание. Димът беше гъст и задушлив, но тя вдигна престилката си, за да покрие уста и не забави темпо.

Неколцина от местните вече се бяха насъбрали, когато тя стигна до източника на дима. Три къщи бяха изгорели до основи, а други две все още пламтяха и заплашваха да подпалят и съседните. Лийша изпищя, когато видя, че една от къщите, беше тази на Гаред.

Смит, който притежаваше странноприемницата и смесения магазин в града, беше на мястото на събитията и крещеше заповеди. Смит беше говорител на града откакто Лийша се помнеше. Обикновено не гореше от желание да раздава нареждания и предпочиташе да оставя хората сами да решават проблемите си, но всички бяха на мнение, че го бива в това.

— … никога не дърпа вода от кладенеца достатъчно бързо — казваше Смит, когато Лийша приближи. — Ще трябва да се наредим в колона до потока и да си подаваме кофата, за да намокрим и съседните къщи, иначе до вечерта цялото село ще е на пепел!

Точно тогава Гаред и Стийв пристигнаха тичешком, измъчени и покрити със сажди, но иначе здрави. Гаред, едва на петнадесет, беше по-едър от повечето възрастни мъже в селото. Стийв, баща му, беше гигант, който се извисяваше над всички. Лийша почувства, че при вида им възелът в стомаха й се разплете.

Още преди да успее да изтича при Гаред обаче, Смит го посочи.

— Гаред, закарай количката с кофата до потока!

Погледът му обиколи останалите.

— Лийша! — извика той. — Върви с него и започвай да пълниш!

Лийша се затича с всичка сила, но дори дърпайки тежката количка, Гаред я изпревари до малкия поток, който се разклоняваше от река Анжие, километри на север. В момента, в който той спря, тя се хвърли в обятията му. Мислеше си, че ако го види жив, това ще прогони ужасните картини в главата й, но срещата им само ги засили. Не знаеше какво би правила, ако изгуби Гаред.

— Страхувах се, че си умрял — простена тя, докато хлипаше, сложила глава на гърдите му.

— Аз съм добре — прошепна той и я притисна към себе си. — Добре съм.

Двамата бързо започнаха да разтоварват количката и да пълнят кофите, за да са готови, когато останалите пристигнат. Скоро повече от стотина селяни вече стояха в изпъната редица от потока до пожара, подаваха си пълните кофи и връщаха празните. Гаред трябваше да се върне с количката при огъня, защото силните му ръце бяха нужни, за да хвърлят водата.

Не след дълго количката се върна, този път дърпана от пастир Майкъл и натоварена с ранени. Гледката предизвика смесени чувства. Лийша беше потресена да види своите съселяни — приятели до един — така обгорели и ранени, но нападения, след които оставаха оцелели, бяха рядкост и всеки един от тях беше дар, за който тя благодари на Създателя.

Светият човек и неговият помощник, послушник Джона, положиха ранените при потока. Майкъл остави младежа да ги успокои, докато той се върне с количката за още.

Лийша извърна очи от гледката и се концентрира върху пълненето на кофи. Краката й се сковаха от студената вода, а ръцете й натежаха, но тя се изгуби в работата, докато някакъв шепот не привлече вниманието й.

— Дъртата Бруна идва — каза някой и Лийша рязко вдигна глава. Действително по пътя се задаваше старата билкарка, водена от своя чирачка, Дарси.

Никой не знаеше точно на колко години е Бруна. Говореше се, че била стара още когато старейшините на селото изживявали своите младини. Самата тя беше изродила повечето от тях. Беше надживяла съпруга, децата и внуците си, и нямаше ни един жив роднина на света.

Сега тя не изглеждаше много по-добре от парче сбръчкана прозрачна кожа, опната върху изпъкнали кокаляци. Полусляпа, тя едва-едва тътреше краката, но гласът й все още стигаше до далечния край на селото, а чворестата й тояга политаше с изненадваща сила и точност, когато някой пробудеше гнева на Бруна.

Лийша, както повечето хора в селото, се ужасяваше от нея.

Чирачката на Бруна беше една грозновата жена на двадесет лета, с дебели крайници и широко лице. След като Бруна надживя последната си чирачка, веднага й пратиха няколко нови момичета, за да ги обучава. Непрестанният поток от обиди, които старата жена бълваше, ги прогони всичките, освен Дарси.

— Грозна е като бик и е също толкова яка — изкикоти се веднъж Илона по адрес на Дарси. — Какво толкова й се стряска на онази дърта киселица? Няма опасност Бруна да изгони обожателите от вратата й.

Бруна коленичи пред ранените и започна да ги преглежда със сигурни ръце, а Дарси разви тежко платно, обшито с джобове, всеки от които беше обозначен със символи и съдържаше инструмент, шишенце или кесийка. Ранените селяни стенеха и крещяха, докато тя работеше над тях, но Бруна не им обръщаше внимание, щипеше раните им и миришеше пръстите си, като ползваше допира и обонянието си не по-малко от зрението. Хич и не поглеждаше към ръцете си, докато те се стрелкаха из джобовете на платното и смесваха билки с чукало и хаван.

Дарси се захвана да накладе малък огън и вдигна очи към Лийша, която я гледаше втренчено от потока.

— Лийша! Донеси вода и побързай! — извика тя.

Лийша се завтече да изпълни нареждането, но в този момент Бруна спря и помириса билките, които стриваше.

— Глупаво момиче! — изкрещя тя. Лийша подскочи, като си помисли, че за нея става въпрос, но Бруна метна хаванчето и чукалото по Дарси, уцели я здраво по рамото и я покри с билки.

Бруна започна да бърка непохватно по джобовете, да вади съдържанието на всеки един от тях и да го души като животно.

— Сложила си вонливка на мястото на прасекоренчето и си смесила всичкото небесниче с тъпчиплевел. — Старухата вдигна чворестата си тояга и халоса Дарси през рамото. — Искаш да убиеш тези хора или си прекалено тъпа за да четеш?

Лийша беше виждала майка си преди в такова състояние и ако Илона беше страшна колкото ядрон, то Дъртата Бруна беше майката на всички демони. Бавно заотстъпва назад, уплашена да не привлече вниманието на която и да било от двете върху себе си.

— Няма вечно да ти търпя грубиянските изцепки, зла стара вещице! — изкрещя Дарси.

— Махай се, тогава! — каза Бруна. — По-скоро бих развалила всяка защита в това село, отколкото да ти завещая кесията с билките! На хората няма да им бъде по-трудно.

Дарси се изсмя.

— Да се махам, а? — попита тя. — Кой ще ти носи шишенцата и триножниците за котлетата, дърто? Кой ще ти кладе огън, ще ти готви и ще ти бърше лигите от лицето, когато те хване кашлицата? Кой ще ти разнася старите кокали, когато студът и влагата ти изсмучат силите? Ти имаш повече нужда от мен, отколкото аз от теб!

Бруна замахна с пръта, Дарси благоразумно отскочи настрани и се спъна в Лийша, която полагаше всички усилия да остане невидима. И двете се строполиха на земята.

Бруна използва тази възможност за да замахне с тоягата още веднъж. Лийша се търколи през калта за да избегне удара, но Бруна се беше нацелила точно. Дарси изкрещя от болка и покри глава с ръцете си.

— Махай се! — развика се отново Бруна. — Имам болни за гледане!

Дарси изръмжа и се изправи на краката си. Лийша се притесни, че тя ще удари старата жена, но вместо това избяга. Бруна изпрати Дарси с порой от ругатни.

Лийша затаи дъх и макар все още на колене, продължи да отстъпва назад. Точно когато реши, че ще може да избяга, Бруна я забеляза.

— Хей, ти, на Илона келемето! — извика тя и посочи с чворестата си тояга към Лийша. — Донаклади огъня и сложи отгоре триножника за котлето.

Бруна се обърна към ранените и на Лийша не й остана друг избор, освен да изпълни заръката.

В следващите няколко часа Бруна изкрещя нестихващ поток от заповеди към момичето, като ругаеше мудността й, докато Лийша припкаше нагоре-надолу за да й угоди. Тя наля вода и я сложи да кипне, събра билки, свари тинктури и забърка мехлеми. Но сякаш никога не успяваше да стигне до средата на задачата, преди старата билкарка да й даде следваща и беше принудена да работи все по-бързо и по-бързо, за да спази нарежданията. Ранените продължаваха да прииждат от пожарите с дълбоки изгаряния и счупени кости от срутванията. Лийша се страхуваше, че половината село пламти.

Бруна вареше чайове, за да притъпи болката на едни и да упои други до безпаметен сън, при който да ги реже с острите си инструменти. Тя работеше неуморно, зашиваше, полагаше мехлеми и слагаше превръзки.

Беше късно следобед, когато Лийша осъзна, че не само травмите, които изискваха грижа, бяха на привършване, но и човешката редица за кофата се бе разпръснала. Беше останала сама с Бруна и ранените, сред които най-будните зяпаха в пространството замаяно благодарение на билките на Бруна.

Изведнъж вълната от потисканата до този момент умора я плисна и Лийша падна на колене, вдишвайки дълбоко. Болеше я всеки сантиметър от тялото й, но с болката дойде и силното усещане за удовлетвореност. Имаше ранени, които доскоро бяха обречени, но сега щяха да оцелеят благодарение и на нейните усилия.

Истинският герой, обаче, призна си тя, беше Бруна. Изведнъж се усети, че жената не й беше нареждала нищо през последните няколко минути. Погледна към нея и видя как Бруна, рухнала на земята, диша тежко.

— Помощ! Помощ! — извика Лийша. — Бруна не се чувства добре!

Нови сили се вляха в нея, тя изтича при старицата и я повдигна, за да седне. Дъртата Бруна беше изумително лека и на Лийша й се стори, че е само кожа и кости под дебелите й шалове и вълнени поли.

Бруна потрепваше, а от устата й се точеше тънка лига, която се губеше в безкрайните бразди на бръчките й. Очите й, тъмни зад млечната си покривна ципа, гледаха обезумяло към ръцете й, които не спираха да треперят.

Лийша се заоглежда трескаво наоколо, но наблизо нямаше никой, който да помогне. Докато поддържаше Бруна изправена, тя хвана една от конвулсиращите ръце на жената и разтри схванатите й мускули.

— О, Бруна! — каза тя умолително. — Какво да направя? Моля те! Не знам как да ти помогна! Трябва да ми кажеш какво да направя!

Безсилието проряза Лийша и тя заплака.

Ръката на Бруна се отскубна от хватката и Лийша изпищя, изплашена да не би гърчовете да започнат наново. Но нейната помощ бе върнала самоконтрола на старата билкарка достатъчно, за да бръкне под шала си и да извади кесийка, която изтика към Лийша. Пристъп на кашлица разтърси немощното й тяло, тя се откъсна от ръцете на момичето и се строполи на земята, мятайки се като риба с всяко покашляне. Застинала в ужас, Лийша остана да държи кесийката. Погледна надолу към платнената торбичка, стисна я изпитателно и усети хрущенето на билки. Помириса я и долови аромата на нещо като сушени розови листа.

Благодари на Създателя. Ако това беше първия й досег с билките, тя никога нямаше да улучи дозата, но днес вече беше направила достатъчно тинктури и чайове за Бруна, за да знае какво са й дали.

Изтича до котела, който димеше на триножника си. Постави парче тънък плат върху отвора на чаша и го покри обилно с билките от кесията. Бавно ги заля с вряща вода, изцеждайки силата им, а после сръчно ги завърза в парчето плат и го пусна във водата.

Затича се обратно към Бруна, докато духаше течността. Щеше да пари, но нямаше време да я оставя да изстине. Повдигна Бруна с една ръка и притисна чашата към наслюнчените й устни.

Билкарката се размята и успя да изсипе част от лека, но Лийша я накара да пие. Жълтата течност преливаше от краищата на устата й. Бруна продължаваше да потрепва и кашля, но симптомите започнаха да утихват. Щом задухът й спря, Лийша изхлипа от облекчение.

— Лийша! — чу тя. Вдигна поглед от Бруна и видя как майка й препуска към нея, начело на група местни.

— Какво си сторила, безполезно момиче? — поиска да знае Илона. Стигна до Лийша преди останалите да приближат и просъска:

— Малко ли ми беше, че родих една безполезна дъщеря, вместо син, който да се бори с огъня, ами сега си взела, че си убила селската вещица?

Замахна с ръка, за да удари дъщеря си, но в този момент Бруна се пресегна и хвана ръката на Илона за китката с кокалестите си пръсти.

— Вещицата ще живее заради нея, глупачке! — изграчи Бруна. Илона побеля като кост и отстъпи назад, сякаш току-що Бруна се бе превърнала в ядрон. Гледката изпълни Лийша с удоволствие.

През това време останалите селяни вече се бяха насъбрали около тях и питаха какво се е случило.

— Дъщеря ми спаси живота на Бруна! — извика Илона, преди Лийша или Бруна да промълвят.

 

 

Пастир Майкъл вдигна своя Канон със защити, така че всички да могат да видят свещената книга, докато хвърляха останките на жертвите в последната горяща къща. Селяните стояха със свалени шапки в ръце и сведени глави. Джона хвърли тамян в пламъка и подправи острата миризма, просмукала се във въздуха.

— До идването на Избавителя, който ще ни спаси от напастта на демонския род, добре помнете, че именно греховете на човека ни навлякоха това злощастие! — извика Майкъл. — Прелюбодейците и развратниците! Лъжците, крадците, и лихварите!

— Онези, които си стискат задниците прекалено силно — промърмори Илона. Някой се изкикоти.

— Тези, които напускат нашия свят, ще бъдат съдени — продължи Майкъл — и тези, които са служели на волята на Създателя, ще отидат при него в Небесата, докато тези, които са нарушили доверието му, опозорени от греховете на задоволството и плътта, ще горят в Ядрото за вечни времена!

Той затвори книгата и насъбралите се селяни се поклониха в пълно мълчание.

— Но въпреки че е правилно и добро да скърбим — каза Майкъл, — не бива да забравяме тези от нас, които Създателят е избрал да живеят. Нека трошим бурета и пием за мъртвите. Нека разказваме историите на тези, които сме обичали най-много, и се смеем, защото животът е ценен и не бива да се пилее. Можем да запазим сълзите си за времето, когато се приберем зад защитите си тази вечер.

— Такъв си е нашият пастир — промърмори Илона. — Ще измисли всякакви извинения, за да отвори бурето.

— Стига сега, мила — каза Ърни и я потупа по ръката, — той е с добри намерения.

— Страхливецът, разбира се, ще защити пияницата — каза Илона и дръпна ръката си. — Стийв се втурва в горящи къщи, докато моят съпруг се свива от страх при жените.

— Бях в редицата за кофата! — изпротестира Ърни. Той и Стийв се бяха съревновавали за Илона, но приказката беше, че победата на Ърни е по̀ свързана с неговата кесия, отколкото с нейното сърце.

— Като жена — съгласи се Илона, докато наблюдаваше мускулестия Стийв през тълпата.

Винаги ставаше така. На Лийша й се искаше да си запуши ушите, за да не ги чува. Искаше й се ядроните да бяха взели майка й, вместо седем добри хора. Искаше й се баща й поне веднъж да я защити; или поне себе си, ако не дъщеря си. Искаше й се вече да разцъфти, за да може да отиде при Гаред и да ги остави тях двамата.

Тези, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да се борят с пламъците, бяха приготвили огромна трапеза за селото и я сервираха, докато останалите седяха и зяпаха в тлеещата пепел, твърде изморени за да помръднат.

Но огньовете бяха изгасени, ранените превързани и оставаха часове до залеза. Думите на пастира снеха вината от тези, които чувстваха облекчение, че са сред живите, а силното Дърварско пиво на Смит свърши останала работа. Хората казваха, че бирата на Смит може да изцери всяка неволя, а за церене имаше много. Подеха се истории за онези, които бяха напуснали този свят и скоро дългите маси зазвъняха от смехове.

Гаред седеше през няколко маси от своите приятели Рен и Флин, съпругите им и другия му приятел Евин. Останалите момчета, всичките дървосекачи, бяха по-големи от Гаред с няколко години, но Гаред бе по-едър от всички освен от Рен, макар че се очертаваше да задмине и него преди да приключи растежът му. От групичката само Евин не беше обещан и много момичета го заглеждаха, въпреки сприхавия му нрав.

По-големите момчета не спираха да дразнят Гаред, особено за Лийша. Тя не беше щастлива, задето трябва да седи до родителите си, но седнеше ли с Гаред, Рен и Флин започваха да правят похотливи намеци, а Евин се чудеше с кого да се сбие, и това често се оказваше дори по-лошо.

След като изядоха дажбата си, пастир Майкъл и послушник Джона станаха от масата и тръгнаха с огромен поднос храна към Свещения дом, където Дарси се грижеше за Бруна и ранените. Лийша се извини, че напуска масата, и отиде да им помага. Гаред забеляза раздвижването и стана, за да я придружи, но веднага щом тя се изправи, беше наобиколена от най-близките си приятелки Бриана, Сайра и Мейри.

— Вярно ли е това, което говорят? — попита Сайра, докато я дърпаше за лявата ръка.

— Всички казват, че си нокаутирала Дарси и си спасила Бруна! — каза Мейри, дърпайки я за дясната. Лийша погледна безпомощно назад към Гаред и се остави да бъде отведена.

— Мечокът гризли ще изчака реда си — каза й Бриана.

— Ти ’се ще си на второ място след тея момичета, дори след кат’ се ожените, Гаред! — извика Рен и предизвика гръмкия смях на приятелите си, които заудряха по масата. Момичетата не им обърнаха внимание, разпериха полите си и седнаха на тревата, далеч от увеличаващия се шум от възрастните, които източваха буре след буре.

— Гаред ще го слуша това доста време — изсмя се Бриана. — Рен се обзаложи на пет клати, че твоето мило няма да те целуне преди залез, още по-малко да те обара.

Едва шестнадесетгодишна, тя от две години вече беше вдовица, но не й липсваха обожатели. Казваше, че това е така, защото владее хватките на съпругата. Живееше с баща си и двамата си по-големи братя дървосекачи, и беше като майка за всичките.

— Аз не каня всяко случайно момче да ме опипва, като някои други хора — каза Лийша и по лицето на Бриана се изписа фалшиво възмущение.

— Бих дала на Гаред да ме опипва, ако му бях обещана — каза Сайра. Тя беше на петнадесет, с късо подстригана кафява коса и лунички по катеричите си бузи. Миналата година беше обещана на едно момче, но ядроните отнеха него и баща му в една нощ.

— Ще ми се да бях обещана — оплака се Мейри. Тя беше мършава, на четиринадесет, с изпито лице и дълъг нос. Беше разцъфтяла отдавна, но въпреки усилията на родителите й, все още не беше обещана. Илона я наричаше плашило. „Никой мъж не би поискал да сложи дете между тези две кокалести бедра — беше й се подиграла веднъж тя — да не би плашилото да се счупи на две, когато бебето тръгне да излиза.“

— Скоро и това ще стане — каза й Лийша. Тя беше най-малката от групата, на тринадесет, но останалите сякаш се събираха около нея. Илона казваше, че това е защото е по-красива и с повече пари от тях, но Лийша не вярваше, че приятелите й биха могли да са толкова дребнави.

— Наистина ли наби Дарси с пръчка? — попита Мейри.

— Не стана така — отвърна Лийша. — Дарси направи някаква грешка и Бруна я заудря с тоягата си. Дарси се опита да се отдръпне и се спъна в мен. Двете паднахме и Бруна продължи да я налага, докато не избяга.

— Ако мене ме беше ударила с тояга, така щех да я перна — каза й Бриана. — Тате казва, че Бруна е вещица и се праска с демони през нощта в колибката си.

— Това са отвратителни глупости! — отвърна рязко Лийша.

— Тогава що живее толкова далеч от града? — настоя Сайра. — И как така е още жива, след като внуците й са мъртви от старост?

— Защото е билкарка — отвърна Лийша, — а билки в центъра на града трудно ще откриеш. Днес й помогнах и беше невероятно. Мислех си, че половината от хората, които й носят, са прекалено зле, за да оцелеят, но тя ги спаси всичките до един.

— Видя ли я да им прави магии? — попита Мейри въодушевено.

— Тя не е вещица! — каза Лийша. — Направи всичко това с билки, ножове и конец.

— Ряза ли хора? — каза Мейри с погнуса.

— Вещица — продължи Бриана. Сайра кимна.

Лийша им хвърли на всичките по един сърдит поглед и те замлъкнаха.

— Тя не обикаляше просто така, за да реже хора — каза Лийша. — Тя ги лекуваше. Беше… не мога да го обясня, колкото и стара да е, не спря да работи, докато не се погрижи за всички. Сякаш само волята й даваше сили да продължава. Срина се едва когато излекува и последния.

— И тогава ти я спаси? — попита Мейри.

Лийша кимна.

— Даде ми лека точно преди да започне кашлицата. Наистина, всичко, което направих, беше да го сваря. Държах я, докато не спря да кашля и тогава ни откриха останалите.

— Да не си я пипала? — Бриана направи физиономия. — Бас държа, че е смърдяла на вкиснало мляко и плевели.

— Създателю! — извика Лийша. — Днес Бруна спаси дузина животи, а всичко, което правите вие, е да се подигравате!

— Майко мила — скастри я Бриана с насмешка, — Лийша спасява старицата и изведнъж циците й надраснаха корсета.

Лийша се намръщи. От своите приятелки тя се развиваше последна и гърдите й, или липсата им, й бяха болезнена тема.

— Преди и ти говореше същите неща за нея, Лийш — каза Сайра.

— Е да, ама вече не ги говоря — отвърна Лийша. — Може и да е зла старица, но заслужава по-добро отношение.

Точно тогава послушник Джона отиде при тях. Беше на седемнадесет, но прекалено дребен и слаб, за да върти брадва или да дърпа трион. Джона прекарваше по-голямата част от дните си в записване и четене на писмата на неграмотните от селото, а те бяха почти всички. Лийша, едно от малкото деца, които можеха да четат, често се отбиваше при него, за да вземе книги назаем от колекцията на пастир Майкъл.

— Нося съобщение от Бруна — каза той на Лийша. — Тя би искала…

Думите му спряха, защото една ръка го дръпна назад. Джона беше с две години по-голям, но Гаред го завъртя като хартиена кукла, като хвана робата му и го дръпна толкова близо, че носовете им се допряха.

— Вече съм те предупреждавал за приказките с тея дет’ не са ти обещани — изръмжа Гаред.

— Не си приказвах! — възрази Джона, докато краката му заритаха на два сантиметра от земята. — Аз просто…!

— Гаред — викна Лийша. — Веднага го остави на земята!

Гаред погледна към Лийша, после отново към Джона. Очите му се стрелнаха към приятелите му и след това пак към нея. Пусна го и Джона се срина на земята. Бързо се изправи на крака и избяга. Бриана и Сайра се разкискаха, но Лийша ги накара да млъкнат с един поглед, преди да се върне към Гаред.

— Какво по ядроните ти става? — попита Лийша.

Гаред сведе очи.

— Съжалявам — каза той. — Просто таковата… Ами, дума не съм ти казал цял ден и явно съм се ядосал, кат’ те видях да му говориш.

— О, Гаред — Лийша докосна бузата му, — не е нужно да ревнуваш. За мен няма друг освен теб.

— Наистина ли? — попита Гаред.

— Ще се извиниш ли на Джона? — попита Лийша.

— Да — обеща Гаред.

— Тогава, да, наистина — отвърна Лийша. — Сега се върни обратно на масата. След малко ще дойда при теб.

Тя го целуна, Гаред се ухили широко и отпраши.

— Това ми изглежда, като да дресираш мечка — замисли се Бриана.

— Мечка, която току-що е станала от трънлив храст — каза Сайра.

— Оставете го на мира — отвърна Лийша. — Гаред не иска никому да стори зло. Просто е по-силен отколкото е добре за него, пък и е малко…

— Задръстен? — предложи Бриана.

— Бавен? — помогна Сайра.

— Глупав? — подсказа Мейри.

Лийша замахна към тях и всичките се разсмяха.

 

 

Гаред дойде заедно със Стийв да поседне при семейството на Лийша и покровителствено се настани до приятелката си. Тя копнееше да усети ръцете му върху себе си, но макар че бяха обещани един на друг, не беше прилично, докато тя не навършеше достатъчно години и годежът им не бе официализиран от пастира. Дори и тогава невинните допири и целувки чертаеха границата на позволеното до настъпването на първата им брачна нощ.

И все пак Лийша даваше на Гаред да я целува, когато оставаха сами, но не стигаше по-далеч, независимо какво казваше Бриана. Искаше да спази традицията, така че първата им брачна нощ да бъде нещо специално, което ще запомнят завинаги.

Но, разбира се, и случаят с Клариса, която обичаше танците и задявките, трябваше да се има предвид. Тя научи Лийша и приятелките й да танцуват рил и вплиташе цветя в косите им. Като едно изключително красиво момиче, Клариса имаше достатъчно ухажори, от които да си избира.

Синът й обаче вече ставаше на три, а нито един мъж в Хралупата на дърваря не искаше да го припознае за свой. Поради това всички смятаха, че бащата е женен мъж, а през месеците, в които коремът й наедряваше, ни една проповед на пастир Майкъл не мина без той да й напомни как именно грехове като нейния дават сила на Напастта, изпратена от Създателя.

— Демоните отвън са ехо на демоните отвътре — казваше той.

Много хора обичаха Клариса, но след случилото се селото бързо се отрече от нея. Жените я отбягваха и си шушукаха зад гърба й, а мъжете отказваха да срещат погледа й, когато съпругите им бяха наоколо, и правеха нецензурни коментари, когато не бяха край тях.

Скоро след като спря да кърми момчето си, Клариса замина. Тръгна заедно с един вестоносец, който отиваше към Крепостта Райзън, и никога повече не се върна. Тя липсваше на Лийша.

— Чудя се какво ли е искала Бруна, когато е изпратила Джона — каза Лийша.

— Мразя го тоя дребен изтърсак — изръмжа Гаред. — Всеки път кат’ те погледне и знам, че си те представя като своя съпруга.

— Какво те интересува — попита Лийша, — след като всичко това е във въображението му?

— Няма да те деля, ако ще да е и в мечтите на другите мъже — каза Гаред и сложи гигантската си ръка върху нейната под масата. Лийша въздъхна и се облегна на него. Бруна можеше да почака.

В този момент Смит се изправи на омекнали от бирата крака и удари глинената си халба в масата.

— Хора! Моля за вашето внимание!

Жена му, Стефни, му помогна да се изправи на пейката, като подкрепяше олюляващото му се тяло. Тълпата утихна и Смит прочисти гърлото си. Може и да мразеше да дава заповеди, но произнасянето на речи със сигурност му допадаше.

— Най-лошите времена разкриват най-доброто в нас — започна той. — Но тъкмо в тез времена показваме на Създателя своя характер. Показваме, че сме се поправили и че сме достойни да ни изпрати Избавителя, който ще спре Напастта. Показваме, че нощното зло не може да отнеме семейното ни задружие.

— Защото точно това е Хралупата на дърваря — продължи Смит, — едно семейство. О, да, караме се и се бием, и си играем на наши и ваши, но когато дойдат ядроните, виждаме тез семейни връзки като нишките на тъкачен стан, които връзват всички ни заедно. Каквито и да са различията ни, никой не е бил изоставен заради тях.

— Четири къщи загубиха защитите си тази нощ — каза Смит на тълпата, — и предадоха двадесетима на несъществуващата милост на ядроните. Но заради героизма, проявен в онази враждебна нощ, само седмина ни бяха отнети.

— Никлъс! — изкрещя Смит и посочи към мъж с жълтеникавочервена коса, който седеше срещу него. — Влезе в горяща къща, за да измъкне майка си!

— Джоу! — посочи той към друг мъж, който подскочи при вика. — Преди по-малко от два дена той и Дав стояха пред мен и се караха така, че накрая се стигна и до юмруци. Но миналата нощ Джоу удари дървесен демон, дървесен демон!, с брадвата си, за да го забави, докато Дав и семейството му дотичат до неговите защити!

Смит скочи върху масата, въодушевлението му дарило пияното му тяло с пъргавина. Закрачи по дължината й и завика по име различни хора, след което разказваше за подвизите им от миналата нощ.

— Намерихме герои и през деня — продължи той. — Гаред и Стийв! — каза той, сочейки. — Оставиха собствената си къща да гори, за да гасят онези, които имаха по-голям шанс! Благодарение на тях и на някои други хора само осем къщи изгоряха, макар че с основание очаквахме да изгори цялото село!

Смит се обърна и изведнъж погледът му се спря точно на Лийша. Ръката му се издигна и насоченият към нея пръст я зашемети като юмрук.

— Лийша! — извика той. — Едва на тринайсет години, а спаси живота на билкарката Бруна!

— Във всеки един от Хралупата на дърваря бие сърце на герой! — каза Смит и с тържествен жест посочи всички наоколо. — Ядроните ни изпробват, а трагедиите ни каляват, но също като мливарийската стомана, Хралупата на дърваря няма да се пречупи!

Тълпата изрева одобрително. Тези, които бяха изгубили любим човек, викаха най-силно, а бузите им бяха мокри от сълзи.

Смит застана в центъра на врявата и се напои с всеобщата сила. След малко той докосна длани една в друга и селяните замлъкнаха.

— Пастир Майкъл — каза той и посочи към човека, — е отворил Свещения дом за ранените, и Стефни и Дарси решиха да останат там през нощта като доброволци, за да се грижат за тях. Майкъл предлага защитите на Създателя и на тези, които нямат къде да отидат.

Смит вдигна юмрук.

— Но не би трябвало герои да полагат глави на твърдите църковни пейки! Не и докато са сред семейството си. Моята кръчма спокойно може да побере десетима, че и повече, ако се наложи. Кой друг ще сподели защитите и леглата си с герои?

Отново всички изкрещяха, този път по-силно и Смит се ухили широко. И пак докосна длани.

— Създателят се усмихва на всички ви — каза той, — но вече става късно. Ще назнача…

Илона се изправи. Тя също беше пийнала няколко халби и думите й бяха заваляни.

— Ърни и аз ще приберем Гаред и Стийв — каза тя и при тези думи Ърни я прониза с поглед. — И’аме достатъчно място и тъй като Гаред и Лийша са обещани, те са ни, дето се вика, рода.

— Много щедро от твоя страна, Илона — каза Смит, без да може да скрие изненадата си. Илона рядко показваше щедрост, а дори тогава имаше скрита изгода.

— Сигурна ли си, че това е редно? — попита Стефни силно и с това накара всички да обърнат поглед към нея. Когато не работеше в кръчмата на съпруга си, Стефни или беше доброволец в Свещения дом, или изучаваше Канона. Мразеше Илона — точка в нейна полза в главата на Лийша — но тя беше и първата, която се обърна срещу Клариса, когато състоянието й стана очевидно.

— Две обещани деца да живеят под един покрив? — попита Стефни, но очите й се стрелкаха към Стийв, а не към Гаред. — Кой знае какви нередности могат да настъпят? Може би ще е най-добре за вас да приемете други и да оставите Гаред и Стийв да нощуват в кръчмата.

Илона присви очи.

— Мисля, че трима родители са достатъчни, за да наглеждат две деца, Стефни — каза тя студено. Тя се обърна към Гаред и стисна широките му рамене. — Моят бъдещ доведен син днес свърши работа за петима — каза тя. — А Стийв — тя се пресегна и пиянски бодна широките гърди на мъжа — свърши работа за десетима.

Врътна се обратно към Лийша, но леко залитна. Стийв, който се смееше, я хвана през кръста, за да не падне. Ръката му беше огромна върху тънката й талия.

— Дори моята — тя преглътна думата „безполезна“, но Лийша все пак я чу — дъщеря днес стори велики дела. Няма да позволя на моите герои да спят в нечий друг дом.

Стефни се намръщи, но останалите съселяни приеха въпроса за приключен и започнаха да предлагат домовете си на другите в нужда.

Илона отново се олюля и през смях падна в скута на Стийв.

— Можеш да спиш в стаята на Лийша — каза му тя. — Точно до моята е.

Тя понижи глас на онази последна част, но беше пияна и всички я чуха. Гаред се изчерви, Стийв се изсмя, а Ърни провеси нос. Лийша бе пронизана от съчувствие към баща си.

— Ще ми се ядроните да бяха взели нея миналата вечер — промърмори тя.

Баща й погледна.

— Никога не говори така — каза той. — За никого.

Той задържа строгия си поглед върху Лийша, докато тя не кимна.

— А и без това — допълни тъжно той — най-вероятно щяха да си ни я върнат обратно.

 

 

За всекиго бе осигурен подслон и хората се готвеха да си тръгват, когато се разнесе шепот и тълпата се разтвори. През пролуката докуца Дъртата Бруна. Послушник Джона държеше едната ръка на жената, докато вървеше. Лийша веднага скочи и я хвана за другата.

— Бруна, ти не биваше да ставаш — смъмри я тя. — Трябваше да си почиваш!

— Това е по твоя вина, момиченце — каза рязко Бруна. — Има ги и тез дето са по-зле от мен, а аз трябва да взема билки от колибата ми, за да ги лекувам. Ако твоят телохранител — тя погледна злобно към Гаред и той се олюля назад от страх — беше оставил Джона да ти предаде съобщението ми, щях да те проводя със списък. Но сега вече е късно и ще трябва да ида с теб. Можем да останем между моите защити през нощта и да се върнем на сутринта.

— Защо мен? — попита Лийша.

— Защото нито едно от тъпоумните момичета в това село не може да чете! — изпищя Бруна. — Ще разбъркат етикетите на шишетата по-ужасно и от оная крава Дарси!

— Джона може да чете — каза Лийша.

— Аз предложих да дойда — започна помощникът, но Бруна го фрасна по крака с тоягата си и той прекъсна думите си с едно изскимтяване.

— Билкарството е женска работа, момиченце — каза Бруна. — Благочестивите мъже са там само за да се молят, докато ние вършим работата.

— Аз… — започна Лийша и погледна назад към родителите си, за да я отърват.

— Мисля, че е чудесна идея — каза Илона, след като най-накрая се измъкна от скута на Стийв. — Прекарай нощта у Бруна.

Тя тикна момичето напред.

— Дъщеря ми ще се радва да помогне — каза тя с широка усмивка.

— Може би и Гаред да отиде с тях, а? — предложи Стийв и срита сина си.

— Ще ви трябва един здрав гръб, който да ви пренесе билките и отварите на сутринта — съгласи се Илона и дръпна нагоре Гаред.

Старата билкарка я изгледа злобно, после Стийв, но накрая кимна.

Ходенето до колибата на Бруна беше бавно, тъй като старицата наложи темпото с тътренето си. Стигнаха до къщичката й точно преди залез.

— Момче, провери защитите — каза Бруна на Гаред. Докато той изпълняваше заръката, Лийша я заведе вътре, сложи я да седне в стол с възглавнички и я зави с юрган. Бруна дишаше тежко и Лийша се уплаши, че всеки момент може отново да се разкашля. Напълни котлето, сложи дърва и прахан в огнището, и затърси с поглед из стаята кремък и стомана.

— Кутията на полицата — каза Бруна и Лийша забеляза малката дървена кутийка. Отвори я, но вътре нямаше нито кремък, нито стомана, само къси дървени клечки с някаква глина по краищата. Взе две и се опита да ги потрие една в друга.

— Не така бе, момиче! — сряза я Бруна. — Никога ли не си виждала огнена клечка?

Лийша поклати глава.

— Татко държи някакви в работилницата си, където смесва химикали — отвърна Лийша, — но на мен не ми е позволено да ходя там.

Старата билкарка въздъхна тежко и махна на момичето да дойде при нея. Взе една от клечките и я притисна към сбръчкания, сух нокът на палеца си. Дръпна палеца си рязко и краят на клечката се подпали. Очите на Лийша изпъкнаха.

— Момиче, билкарството е много повече от събиране на растения — каза Бруна и преди да изгасне огнената клечка, докосна с пламъка й една свещ. С нея запали лампа, а свещта подаде на Лийша. Изнесе напред лампата и с мъждукащата й светлина освети прашна лавица, осеяна с книги.

— Мило слънце! — възкликна Лийша. — Имаш повече книги от пастир Майкъл.

— Това не са малоумни истории, цензурирани от благочестивите мъже, момиченце. Билкарите са пазители на част от знанието на стария свят, още от преди Завръщането, когато демоните изгорили великите библиотеки.

— Наука? — попита Лийша. — Това не беше ли високомерието, което ни е навлякло Напастта?

— Това са приказките на Майкъл — отвърна Бруна. — Ако знаех, че това момче ще израсне такъв надут задник, щях да го оставя между краката на майка му. С наука, не само с магия, успяхме да прогоним ядроните първия път. Преданията разказват за велики билкарки, които лекували смъртоносни рани. С помощта на билки и минерали правели огън и отрови, с които избивали десетки демони.

Лийша се канеше да зададе нов въпрос, когато Гаред се върна. Бруна й махна към огнището и Лийша запали огъня, като сложи котлето над него. Скоро водата кипна, Бруна посегна в един от многото джобове на робата си и сложи в своята чаша от специалната смес, а в тези на Лийша и Гаред — чай. Ръцете й бяха бързи, но Лийша все пак забеляза как старата жена пуска нещо допълнително в чашата на Гаред.

Наля водата и всички засърбаха в неудобно мълчание. Гаред набързо изпи своя и скоро започна да потрива лицето си. Миг по-късно се килна настрани и заспа.

— Ти сложи нещо в чая му — обвини я Лийша.

Старата жена се изкикоти.

— Смола от тъпчиплевел и прашец от небесниче — каза тя. — Всяко от тях с много приложения поотделно, но заедно само щипка може да приспи бик.

— Но защо? — попита Лийша.

Бруна се усмихна, но гледката беше зловеща.

— Наречи го наглеждане — каза тя. — Обещани или не, не можеш да имаш доверие на едно момче на петнайсет лета с младо момиче наоколо през нощта.

— Тогава защо го остави да дойде? — попита Лийша.

Бруна поклати глава.

— Казах на баща ти да не се жени за тази вещица, но тя си поклати вимето пред него и го омая — въздъхна тя. — Както се бяха напили, Стийв и майка ти ще го направят, независимо кой е в къщата — каза тя. — Но това не значи, че Гаред трябва да ги чуе. Момчетата на неговата възраст и без това са достатъчно проклети.

Лийша се ококори.

— Майка ми никога не би…!

— Внимавай да не довършиш това изречение, момиче — сряза я Бруна. — Създателят ненавижда лъжците.

Лийша изпусна въздуха. Знаеше каква е Илона.

— Гаред обаче не е такъв — каза тя.

Бруна изсумтя.

— Ти бабувай на цяло село и после ми говори.

— Това нямаше да има никакво значение, ако вече бях разцъфтяла — каза Лийша. — Тогава аз и Гаред щяхме да сме женени и щях да правя за него всичко, което една съпруга би трябвало да прави!

— Нямаш търпение, а? — каза Бруна, ухилена страховито. — То не е неприятна работа, признавам. Мъжете имат повече предназначения от това да размахват секири и да носят тежки неща.

— Защо се бави толкова? — попита Лийша. — Сайра и Мейри почервениха чаршафите си на дванайстото си лято, а това за мен е тринайсто! Какво не ми е наред?

— Нищо — каза Бруна. — Всяко момиче прокървява, когато си й дойде времето. Може да чакаш още година, че и повече.

— Година! — възкликна Лийша.

— Не бързай толкова да си загърбиш детството, момиче — каза Бруна. — Когато го изгубиш, ще разбереш, че ти липсва. Светът е много повече от това да лежиш под мъж и да му раждаш бебетата.

— Но какво друго би могло да се сравни с това? — попита Лийша.

Бруна посочи към лавицата.

— Избери си книга — каза тя. — Която и да е. Донеси я тук и ще ти покажа какво друго може да ти предложи светът.