Питър В. Брет
Защитения (27)

Двадесет и пета глава
Нова сцена
331 СЗ

Дъждът прерастна в обилен порой, Роджър ускори крачка и наруга късмета си. От доста време насам планираше да напусне Овчарска долина, но не очакваше да е при такива наложителни и неприятни обстоятелства.

Вероятно не можеше да вини овчаря. Факт беше, че мъжът прекарваше повече време със стадото, отколкото с жена си, пък и тя направи първата крачка, но да се върнеш вкъщи по-рано, за да изпревариш дъжда, и да намериш някакво момче в леглото с жена ти… Това рядко подтикваше мъжете към разумен диалог.

По някакъв начин беше благодарен за дъжда. Без него човекът можеше и да събере половината мъже в Долина, за да го подгонят. Овчарци обичаха да си пазят своето. Сигурно защото жените им често оставаха сами, докато мъжете водеха на паша безценните си стада. Овчарите не се шегуваха, станеше ли дума за стадата и жените им. Само да пипнеш с пръст някое от двете и…

След безумна гонитба из стаята, съпругата на овчаря беше скочила на гърба на мъжа си и го бе задържала достатъчно дълго, за да може Роджър да грабне чантите си и да се изстреля през вратата. Багажът на Роджър винаги беше стегнат. Арик го беше научил на това.

— Нощите да ме вземат — промърмори той, когато ботушът му потъна в гъста кална локва. Студът и влагата веднага се просмукаха през меката кожа, но Роджър още не смееше да спре и да си накладе огън.

Загърна се с шареното си наметало и се зачуди защо все излизаше, че бяга от нещо. През последните две години се беше местил почти всеки сезон, беше живял в Щурчов скок, Крайгорско и Овчарска долина, поне по три пъти във всяко село, но все още се чувстваше като външен човек. Повечето селяни прекарваха целия си живот без ни веднъж да напуснат дома си и вечно изкушаваха Роджър да последва примера им.

Ожени се за мен. Ожени се за щерка ми. Остани в хана ми и ще ти напишем името над вратата, да привличаме клиенти. Стопли ме, докато мъжът ми е на полето. Помогни ни да ожънем и остани за зимата.

Казваха го по хиляди начини, но всичко, което имаха предвид, беше: „Откажи се от странстването и зарови корени тук.“

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Роджър се оказваше отново на пътя. Беше хубаво чувството да си желан, но като какъв? Съпруг? Баща? Работна ръка? Роджър беше жонгльор и не можеше да си се представи като нещо друго. Първият път, когато се зае да жъне или да помага да догонят изгубена овца, разбра, че поема по права, която бързо щеше да го промени.

Докосна златокосия талисман в тайния си джоб и усети духа на Арик да бди над него. Знаеше, че ще почувства силно разочарованието на своя майстор, ако някога захвърли шарените си одежди. Арик беше умрял като жонгльор и Роджър щеше да направи същото.

Както беше предвидил Арик, селцата наистина изостриха уменията на Роджър. Двете години непрекъснати представления го бяха направили нещо много повече от цигулар и акробат. Арик вече го нямаше, за да води шоуто и Роджър се видя принуден да се разшири и да израстне, като измисли оригинални начини да забавлява публиката сам. Постоянно усъвършенстваше някой нов фокус или мелодия, но въпреки че беше известен с фокусите и музиката си, не по-малко го обичаха и заради умението му да разказва.

Всички в селцата обожаваха да слушат интересни истории, особено ако в тях се разказваше за далечни места. Роджър се съобразяваше с желанието им и се впускаше в приказки за места, които бе виждал и такива, които не бе, за градове, които се намираха на хълм разстояние, и за такива, които съществуваха само във въображението му. Историите ставаха все по-мащабни с всяко разказване, а героите им се съживяваха в умовете на хората, докато се сблъскваха с различни приключения. Джак Люспоусти, който можел да говори с ядрони и всеки път успявал да преметне глупавите зверове с лъжливите си обещания. Марко Скитника, който прекосил Мливарийската планина и от другата й страна открил богата държава, където ядроните били почитани като богове. И разбира се, Изрисувания.

Жонгльорите на херцога минаваха през селцата всяка пролет, за да оповестяват заповедите му, а последният им беше разказал за свиреп човек, който скитал из пустошта, избивал демони и се угощавал с месото им. Той твърдеше, че татуировчикът, който бил нарисувал защити по гърба на човека, се е клел във верността на разказа си, а и други са го потвърдили. Публиката беше захласната от историята и когато друга вечер народът го помоли да я разкаже, той се съгласи и я доразкраси по свой вкус.

Слушателите обичаха да му задават въпроси и се мъчеха да го хванат в противоречие, но Роджър се наслаждаваше на словесния си танц, и не оставяше дръвниците да се усъмнят в чуждоземните му истории.

По ирония на съдбата, най-трудно му беше да ги убеди, че може да накара демоните да затанцуват, като засвири на цигулка. Това можеше да го докаже по всяко време, разбира се, но както казваше Арик: „В момента, в който си мръднеш пръста да докажеш нещо, ще започнат да ти искат доказателства и за всичко останало.“

Роджър погледна нагоре към небето. Съвсем скоро ще посвиря за ядроните, помисли си той. Цял ден беше облачно и ставаше все по-мрачно. В градовете, където високите стени позволяваха на хората да не видят истински ядрон през целия си живот, никой не вярваше, че те могат да се появяват дори когато времето се смрачи преди дъжд, и въобще обявяваха такива твърдения за селски тъпчиплевели. Животът отвъд градските порти през последните две години обаче беше научил Роджър да не разчита на това. Повечето изчакваха същинския залез, но ако облаците бяха достатъчно гъсти, някои по-смели ядрони щяха да изпробват изкуствената нощ.

Студен и мокър, и без никакво настроение да поема рискове, той се огледа наоколо за подходящо място за лагер. Щеше да изкара късмет, ако успееше да стигне до Крайгорско на следващия ден. По-вероятно беше да изкара две нощи на открито. От тази мисъл стомахът му се преобърна.

И в Крайгорско нямаше да е по-добре отколкото в Овчарска Долина. Или пък в Щурчов скок, всъщност. Рано или късно щеше да докара дете на някоя жена, или още по-лошо, да се влюби, и преди да се усети, ще почне да вади цигулката от калъфа само по празници. Тоест, докато не се наложи да я замени, за да му поправят ралото или за да си купи семена. Тогава вече щеше да бъде като всички останали.

А можеш и да се прибереш вкъщи.

Роджър често си мислеше да се върне в Анжие, но вечно си измисляше причини да го отложи за още един сезон. Все пак какво можеше да му предложи градът? Тесни улици, препълнени с хора и животни, дървени дъски, пропити със смрадта на тор и боклук. Просяци и крадци, и неизменната тревога за пари. Хора, които превръщаха липсата си на интерес към другия в изкуство.

Нормални хора, помисли си Роджър и въздъхна. Селяните все искаха да разберат всичко за съседите си и отваряха домовете си за непознати, без дори да се замислят. Това беше похвално, но Роджър си беше гражданин по душа. Завръщането му в Анжие щеше да означава отново да се разправя с гилдията. Дните на един жонгльор без разрешително са преброени, но бизнесът на достоен член на гилдията е гарантиран. Опитът му по селата трябваше да е достатъчен, за да заслужи разрешително, особено ако намереше някой от гилдията, който да го препоръча. Арик беше охладил връзките си с повечето от колегите си, но Роджър можеше и да успее да намери някой, който би го съжалил заради участта на майстора му.

Намери дърво, което да му послужи за сносен навес от дъжда, и след като нагласи кръга си, успя да събере достатъчно сухи съчки изпод клоните, за да напали малък огън. Кладеше го внимателно, но не след дълго вятърът и влагата го изгасиха.

— Майната им на селата — каза Роджър, когато мракът го обгърна и единствено лумването на магията при досега й с някой демон, който изпробваше защитите му, нарушаваше тъмнината.

— Майната им на всичките.

 

 

Анжие не се беше променил много по време на отсъствието му. Изглеждаше по-малък, но Роджър беше прекарал доста време сред открити простори, пък и беше израстнал с няколко сантиметра от последния път, когато го видя. Сега беше на шестнадесет, мъж по всички стандарти. Поспря за малко пред града, загледа се в портата и се зачуди, дали не правеше грешка.

Имаше една монета, внимателно отсята от шапката му и скътана за завръщането му, както и малко храна в чантата. Не беше много, но щеше да го спаси от приютите поне за няколко нощи.

Ако всичко, което искам е пълен тумбак и покрив над главата, винаги мога да се върна в селата. Можеше да се отправи на юг към Земеделски пън и Хралупата на дърваря, или на север към построения наново от херцога Речен мост откъм анжиерската страна на реката.

Ако, каза си той отново, събра решителност и мина през портата.

Намери странноприемница, която беше достатъчно евтина, извади от багажа най-хубавия си шарен костюм и излезе веднага, щом се преоблече. Домът на Гилдията на жонгльорите се намираше близо до центъра, откъдето обитателите му лесно можеха да си уговарят ангажименти за всяка част на града. Всеки член на гилдията можеше да живее в дома при условие, че поема без оплаквания ангажиментите, които му се определят, и дава половината от печалбата си на гилдията.

— Глупаци — наричаше ги Арик. — Всеки жонгльор, който по собствена воля дава половината от спечеленото за един покрив и три порции овесена каша в столовата, не заслужава да се наричан такъв.

Беше си съвсем вярно. Само най-старите и най-кьопавите жонгльори живееха в дома, готови да поемат ангажиментите, които останалите отказваха. И все пак това беше по-добро от беднотията и по-безопасно от обществените приюти. Защитите на дома бяха здрави, а и квартируващите там не бяха толкова склонни да се крадат един друг.

Роджър се отправи към жилищната част и след няколко допитвания вече чукаше на една определена врата.

— К’во? — попита старецът и замижа към коридора, когато отвори вратата си. — Кой си ти?

— Роджър Полухват, господине — каза Роджър и след като по нищо не пролича, че влажните очи са го разпознали, допълни: — Бях чирак на Арик Сладкогласни.

Обърканият поглед се вкисна на секундата и човекът тръгна да затваря вратата.

— Майстор Джейкъб, моля ви — каза Роджър и сложи ръка на вратата.

Старецът въздъхна, но не направи усилие да я затвори; вместо това се прибра обратно в малката стая и седна тежко. Роджър влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво искаш? — попита Джейкъб. — Аз съм стар човек и нямам време за игрички.

— Нуждая се от препоръки, за да кандидатствам за разрешително от гилдията — отвърна Роджър.

Джейкъб се изплю на пода.

— Арик се е оказал прекалено голям товар за плещите ти? — попита той. — Пиенето му забавя успеха ти и затова ще го оставиш да гние и ще почнеш самостоятелно? — Изсумтя. — Заслужава си го. Нали ми причини същото на мен преди двайсет и пет години.

Вдигна поглед към Роджър.

— Заслужил или не обаче, ако смяташ, че аз ще ти помогна да го предадеш…

— Майстор Джейкъб — каза Роджър и вдигна ръце, за да предотврати наближаващата тирада, — Арик е мъртъв. Ядроните го разкъсаха на пътя за Крайгорско преди две години.

 

 

— Изправи си гърба, момче — каза Джейкъб, докато вървяха по коридора. — Не забравяй да гледаш водача на гилдията в очите и не говори, преди да те питат.

Казваше му тези неща за хиляден път вече, но Роджър само кимаше. Беше малък за собствено разрешително, но Джейкъб каза, че в историята на гилдията е имало и по-малки. Талантът и уменията ти печелели разрешителното, не годините.

Не беше лесно да си насрочиш час за среща с водача на гилдията, дори с препоръки. Джейкъб от години нямаше силите да се показва пред публика, и макар членовете на гилдията да изпитваха учтива почит към напредналата му възраст, в административното крило на дома беше по-скоро пренебрегван, отколкото тачен.

Секретарят на водача ги остави да чакат отвън за няколко часа и да гледат отчаяно, докато другите му срещи започваха и приключваха. Роджър седеше с изправен гръб и се съпротивляваше на импулса да се размърда или отпусне, докато светлината от прозореца бавно прекосяваше помещението.

— Водачът Чолс ще ви приеме сега — каза писарят най-накрая и Роджър отново се изпъна в поза „мирно“. Бързо стана и подаде ръка на Джейкъб, за да помогне на стареца да се изправи.

Роджър не беше виждал нищо подобно на кабинета на водача, откакто бе напуснал двореца на херцога. Дебел, топъл килим покриваше пода, шарките му грееха в ярки тонове, а изкусно изработени газови фенери с цветни стъкла висяха от дъбовите стени между картини с велики битки, красиви жени и натюрморти. Бюрото му беше от тъмен, лакиран орех, с преспапиета от малки, изписани статуетки, които бяха миниатюрни копия на по-големите статуи на пиедестали из стаята. Зад бюрото беше емблемата на Жонгльорската гилдия — три цветни топки в голяма емблема на стената.

— Нямам много време, майстор Джейкъб — каза водачът на гилдията Чолс, без дори да си направи труда да вдигне поглед от купа листа на бюрото му. Беше едър човек, поне на петдесет лета, облечен в бродираните дрехи на търговец или аристократ, вместо в шарените одежди на жонгльора.

— Този си струва времето ви — каза Джейкъб. — Чиракът на Арик Сладкогласни.

Чолс най-накрая вдигна очи, пък макар и само да погледне накриво Джейкъб.

— Не знаех, че с Арик все още поддържате връзка — каза той, без въобще да обърне внимание на Роджър. — Чух, че сте се разделили с лоши отношения.

— Годините често смекчават тези неща — каза Джейкъб вдървено, като внимателно мина по границата на лъжата, без да навлезе и сантиметър в територията й. — Помирил съм се с Арик.

— Изглежда си единственият — каза Чолс и се изкиска. — Повечето хора в сградата по-скоро биха го удушили, отколкото да го погледнат.

— Ще са позакъснели — каза Джейкъб. — Арик е мъртъв.

При тези думи Чолс отрезвя.

— Тъжно ми е да го чуя — отвърна той. — Всеки един от нас е ценен. Пиенето ли го довърши?

Джейкъб поклати глава.

— Ядроните.

Водачът на гилдията се намръщи и се изплю в медна кофа до бюрото си, която изглежда беше там единствено за тази цел.

— Кога и къде? — попита той.

— Преди две години, на пътя за Крайгорско.

Чолс тъжно поклати глава.

— Спомням си, че чиракът му беше някакъв цигулар — каза той и погледна към Роджър.

— Точно така — съгласи се Джейкъб. — Че и повече. Представям ви Роджър Полухват.

Роджър се поклони.

— Полухват? — попита водачът с внезапен интерес. — Чувал съм истории за един Полухват, който свирел из западните села. Ти ли си това, момче?

Роджър се ококори, но кимна. Арик му беше казал, че от селцата лесно ставаш известен, но това все пак го изненада. Зачуди се, дали репутацията му е добра или лоша.

— Не се възгордявай — каза Чолс, сякаш му прочете мислите. — Селяндурите преувеличават.

Роджър кимна и продължи да гледа водача в очите.

— Да, господине. Разбирам.

— Ами, добре тогава, да започваме — каза Чолс. — Давай да видим какво можеш.

— Тук ли? — каза Роджър невярващо. Кабинетът беше просторен и изолиран, но с дебелите си килими и скъпите си мебели въобще не изглеждаше подходящ за акробатика и мятане на ножове.

Чолс му махна нетърпеливо.

— Работил си с Арик години наред, така че ще приема, че можеш да пееш и жонглираш — каза той. Роджър преглътна мъчително. — За да си заслужиш разрешително, трябва да покажеш профилирани умения извън основните.

— Посвири му, момче, както на мен ми посвири — каза уверено Джейкъб и Роджър кимна.

Ръцете му леко трепереха, докато вадеше цигулката от калъфа, но щом пръстите му обхванаха гладкото дърво, страхът му се отми като прахоляк във вана. Засвири и щом се отнесе в музиката, изцяло забрави за водача на гилдията.

Много скоро някакъв крясък отвън го изтръгна от унеса на музиката. Лъкът му се хлъзна по струните и насред тишината, която последва, един глас изгърмя зад вратата.

— Не, няма да чакам някакъв безполезен чирак да си приключи изпита! Махай ми се от пътя!

Чуха се звуци от боричкане, точно преди вратата да се отвори рязко и майстор Джейсън да връхлети в стаята.

— Съжалявам, водачо — извини се писарят, — той отказа да изчака.

Чолс махна на чиновника да се връща обратно, докато Джейсън се приближаваше към него с гневна крачка.

— Дал си Херцогския бал на Едъм? — каза той настъпателно. — Това шоу е мое от десет години! Чичо ми ще научи за това!

Чолс отстоя позицията си, скръстил ръце.

— Именно херцогът поиска промяната — каза той. — Ако чичо ти има проблем с това, предложи му да го отнесе към Негово височество.

Джейсън се начумери. Едва ли дори Първият министър Джансън щеше да ходатайства пред херцога заради някакво представление на племенника си.

— Ако си дошъл само за това, Джейсън, ще трябва да ни извиниш — продължи Чолс. — Младият Роджър сега е на изпит за разрешително.

Джейсън се извърна рязко към Роджър и пламна като го разпозна.

— Виждам, че си зарязал старото пиянде — изхили се злорадо той. — Надявам се, че не си го сменил за тази дърта антика. — Той вирна брадичка към Джейкъб. — Офертата стои, ако искаш да работиш за мен. Нека сега за разнообразие Арик да ти посъбира трохите, а?

— Майстор Арик е бил разкъсан от ядрони на пътя преди две години — каза Чолс.

Джейсън се извърна към водача на гилдията и се изсмя гръмогласно.

— Великолепно! — извика той. — Тази новина тотално ми компенсира пропуснатите ползи от Херцогския бал, че и отгоре!

Роджър го удари.

Дори не беше осъзнал какво прави, докато не се оказа над майстора с изтръпнали, влажни кокалчета. Беше усетил крехкото хрущене, когато юмрукът му се сблъска с носа на Джейсън, и беше разбрал, че шансовете му да си изкара разрешително се бяха изпарили, но в този момент, това не го интересуваше.

Джейкъб го сграбчи и го издърпа, точно когато Джейсън скочи на крака и замаха бясно.

— Ще те убия за това, ти малък…!

Чолс застана между тях на секундата. Джейсън се замята в хватката му, но размерите на водача бяха повече от достатъчни, за да бъде озаптен.

— Достатъчно, Джейсън! — прогърмя той. — Няма да убиваш никого!

— Видя го какво напрафи! — извика Джейсън, докато кръвта се стичаше от носа му.

— И чух какво му каза! — изкрещя в отговор Чолс. — И аз самият бях готов да те фрасна!

— И сева как ще фея дофечера? — поиска да узнае Джейсън. Носът му вече беше започнал да се подува и с всяка изминала секунда думите му ставаха все по-неразбираеми.

Чолс се намръщи.

— Ще намеря някой да те замести — каза той. — Гилдията ще покрие щетите. Дейвид! — Писарят си подаде главата от вратата. — Заведи майстор Джейсън при някоя билкарка и й кажи да изпрати сметката тук.

Дейвид кимна и посегна към Джейсън, за да му помогне. Майсторът го блъсна настрани.

— Тофа не е пвиключило — закани се той на Роджър и излезе.

Чолс въздъхна дълбоко, когато вратата се затвори.

— Е, момче, сега вече наистина оплеска работата. Такъв враг не бих пожелал на никого.

— Той вече ми беше враг — каза Роджър. — Чухте го какво каза.

Чолс кимна.

— Чух — отвърна той, — но все пак трябваше да се сдържиш. А какво ще направиш, ако следващия път те обиди някой меценат? Ами ако е херцогът? Членовете на гилдията не могат да ходят нагоре-надолу и да удрят всеки, който ги подразни.

Роджър провеси нос.

— Разбирам — каза той.

— Току-що ми коства една солидна сума, обаче — каза Чолс. — Сега ще трябва седмици наред да подхвърлям на Джейсън пари и важни изяви, та да кротне малко, а като те слушам как свириш, ще съм глупак да те пусна без да ми се издължиш.

Роджър вдигна обнадежден поглед.

— Разрешително с изпитателен срок — каза Чолс и взе лист хартия и перо. — Ще играеш само под надзора на майстор от гилдията, на когото ще плащаш със собствени пари, а половината от общия ви приход ще идва в този кабинет, докато не сметна дълга ти за изплатен. Разбрано?

— Напълно, господине! — каза Роджър с готовност.

— И да си сдържаш гнева — предупреди го Чолс, — че ще ти скъсам разрешителното и повече няма да видиш сцена в Анжие.

 

 

Роджър свиреше усилено с цигулката, но с крайчеца на окото си наблюдаваше Ейбръм, едрия чирак на Джейсън. Джейсън обикновено пращаше някой от чираците си да гледа представлението на Роджър. Това го смущаваше, защото беше наясно, че идват заради напълно злонамерения си господар, но от инцидента в кабинета на водача бяха изминали месеци и сякаш така и не се стигна до някакви последици. Майстор Джейсън бързо се беше възстановил и скоро отново се върна на сцената, като жънеше успехи на всяко елитно събитие в Анжие.

Роджър се осмели да се надява, че случката беше зад гърба им, само че чираците продължаваха да идват почти всеки ден. Понякога Ейбръм, дървесният демон, се спотайваше в тълпата, друг път пък Сали, каменният ядрон, отпиваше питие в дъното на някоя кръчма. Колкото и безвредни да изглеждаха обаче, присъствието им не беше случайност.

Роджър завърши шоуто си с размах, като хвърли лъка на цигулката си във въздуха, поклони се дълбоко и се изправи тъкмо навреме, за да го хване. Тълпата избухна в аплодисменти и острият слух на Роджър долови подрънкването на монети, докато Джейкъб вървеше из публиката с шапката. Роджър не можа да сдържи усмивката си. Старецът изглеждаше почти пъргав. Докато прибираха съоръженията, Роджър хвърляше по едно око на разотиващата се тълпа, но Ейбръм се беше изпарил. И все пак, след като на бърза ръка опаковаха нещата, те поеха по заобиколен път до странноприемницата за да са сигурни, че няма да ги проследят лесно. Слънцето скоро щеше да залезе и улиците се опразваха с видима скорост. Зимата беше към края си, но по дъсчените улици все още на места имаше сняг и лед, и не бяха много хората, които стояха навън, освен ако нямаха някаква работа.

— Дори без дяла на Чолс, наемът ни е платен за дни наред — каза Джейкъб, докато потръскваше кесията със събраните пари. — Когато си изплатиш дълга, ще станеш богат!

— Ние ще станем богати — поправи го Роджър и Джейкъб се засмя, удари пети и плесна Роджър по гърба.

— Погледни се само — каза Роджър и поклати глава. — Какво се случи с тътрещия се полусляп старчок, който ми отвори вратата преди няколко месеца?

— Така стана, защото отново съм сред публиката — каза Джейкъб и се ухили беззъбо на Роджър. — Знам, че не пея и не мятам ножове, но дори минаването с шапката кара прашасалото ми сърце да затупти отново, както не му се е случвало от двайсет години. Чувствам че даже сякаш бих могъл да…

Той отмести поглед.

— Какво? — попита Роджър.

— Просто… — каза Джейкъб, — не знам, да разкажа някоя невероятна история, може би? Или да се правя на тъп, докато ме обстрелваш с остроумни реплики? Е, не нещо дето да те затъмни…

— Разбира се — каза Роджър. — Сам бих те помолил, ако не чувствах, че и без това искам прекалено много от теб, като те влача из целия град да ми наглеждаш представленията.

— Момче — каза Джейкъб, — не мога да си спомня последния път, когато съм бил толкова щастлив.

И двамата се бяха нахилили, когато свиха в един ъгъл и се озоваха право пред Ейбръм и Сали. Зад тях стоеше Джейсън с широката си усмивка.

— Как се радвам да те видя, приятелю! — каза Джейсън, когато Ейбръм плесна Роджър по рамото.

Въздухът избухна от стомаха на Роджър, удар с юмрук го накара да се превие на две и да се сниже върху замръзналите дъски. Преди да успее да се изправи, Сали го ритна здраво в челюстта.

— Оставете го на мира! — извика Джейкъб и се хвърли към Сали. Едрото сопрано само се изсмя, сграбчи го и го запрати със сила в стената на сградата.

— О, и за теб ще има достатъчно, старче! — каза Джейсън, докато Сали тежко налагаше тялото му. Роджър чу трошенето на крехък кокал и слабосилните, мокри пъшкания, които излизаха от устата на майстора му. Само стената го държеше изправен.

Дървените дъски под ръцете му се въртяха, но Роджър скочи на крака, хвана цигулката си за шийката с две ръце и бясно заразмахва импровизираната си бухалка.

— Това няма да ти се размине! — извика той.

Джейсън се изсмя.

— При кого ще идеш? — попита той. — Градските съдии ще повярват ли на очевидно лъжливите обвинения на някакъв дребен уличен палячо или ще предпочетат думата на племенника на Първия министър? Отиди при стражите и теб ще обесят.

Ейбръм улови цигулката с лекота, изви ръката на Роджър и вкара коляното си в чатала му. Роджър усети как ръката му се счупи, дори след като слабините му пламнаха, цигулката се стовари на тила му и се пръсна, и той отново падна на дъсчената настилка.

Дори през звънтенето в ушите си, Роджър чу нестихващите болезнени пъшкания на Джейкъб. Ейбръм застана над него и с усмивка вдигна една тежка бухалка.