Питър В. Брет
Защитения (5)

Трета глава
Една нощ сам
319 СЗ

Арлен тичаше през гората колкото може по-бързо, правеше резки, внезапни завои и избираше посоката си наслуки. Искаше да се увери, че баща му няма да може да го проследи, но когато виковете на Джеф заглъхнаха, той осъзна, че баща му въобще не е тръгнал след него.

„Защо ще се мъчи?“, помисли си той. „Той знае, че трябва да се върна преди залез. Къде другаде бих могъл да отида?“

Където и да е. Отговорът дойде без да го търси, но в сърцето си знаеше, че е верен.

Не можеше да се върне във фермата и да се прави, че всичко е наред. Не можеше да гледа как Илейн превзема леглото на майка му. Дори хубавата Рена, която се целуваше така нежно, само щеше му напомня какво бе изгубил и защо.

Но къде би могъл да отиде? Баща му беше прав за едно. Не можеше да бяга вечно. Трябваше да си намери подслон преди залез-слънце, иначе наближаващата нощ щеше да му е последната.

Връщането в Потока на Тибит бе вън от въпроса. Когото и да помолеше за подслон, още на следващия ден щеше да го завлече за ухото до дома му, където Арлен щеше да яде бой с пръчка за номера, който извъртя, и всичките му усилия щяха да отидат напразно.

Значи Слънчево пасище. Извън редките случаи, когато Шопара плащаше на някого, за да му занесе пратка, никой от Потока на Тибит не отиваше до там, освен ако не беше вестоносец.

Колийн каза, че Рейджън щеше да се отбие през Слънчево пасище, преди да се върне в Свободните градове. Арлен харесваше Рейджън, първият му възрастен познат, който не му говореше с пренебрежение. Вестоносецът и Кийрън имаха ден и повече преднина, а бяха и с коне, но ако побързаше, може би щеше да успее да ги хване навреме и да ги помоли да го закарат до Свободните градове.

Картата на Колийн още беше у него, вързана на врата му. Показваше как се стига до Слънчево пасище и къде се намират фермите по пътя. Дори навътре в гората той беше убеден, че знае накъде е север.

Към обяд намери пътя или по-скоро пътят намери него, пресичайки гората насреща му. Сигурно беше загубил представа за посоката сред дърветата. Вървя няколко часа, но не намери ни ферма, ни дома на старата билкарка. Докато гледаше слънцето, тревогата му се засилваше. Ако вървеше на север, слънцето трябваше да му идва отляво, но не беше така. Намираше се точно пред него.

Спря, погледна картата и страховете му се потвърдиха. Не вървеше по пътя за Слънчево пасище, а по този за Свободните градове. И което беше още по-лошо, след разклона за Слънчево пасище, пътят излизаше от ръба картата. Идеята да се върне по стъпките си беше обезсърчаваща, особено след като нямаше начин да разбере, дали ще намери подслон навреме. Направи крачка назад по пътя, от който бе дошъл.

„Не“, реши той. „Баща ми го бива във връщането назад. Каквото и да става, аз ще вървя напред.“

Арлен продължи нататък и остави зад себе си и Потока на Тибит, и Слънчево пасище. Всяка нова стъпка беше по-лесна и по-лека от предишната.

Вървя часове наред и най-накрая остави гората зад гърба си като навлезе в пасище: широки, тучни ливади, недокоснати от плуг или добитък. Изкачи се на върха на един хълм и вдиша дълбоко свежия, непокварен въздух. От земята стърчеше огромен каменен блок. Арлен се покатери отгоре и погледна към един широк свят, до който никога не бе имал достъп. Нямаше жива душа, нямаше къде да поиска убежище. Страхуваше се от наближаващата нощ, но чувството му бе някак далечно, като това да знаеш, че ще остарееш и един ден ще умреш.

Когато следобедът премина във вечер, Арлен затърси места за подслон. Една малка горичка изглеждаше обещаващо, около дърветата нямаше много трева и той можеше да нарисува защити в пръстта, но по някой от стволовете можеше да се покатери дървесен демон и да се спусне отгоре в защитния кръг.

Имаше и едно малко каменисто хълмче без трева, но когато Арлен застана на него, усети силния вятър и се притесни, че може той да развали защитите и да ги обезсмисли.

Най-накрая намери място, неотдавна овъглено от огнени демони. Тепърва предстоеше на новите кълнове да пробият пепелта, а крака му напипа твърда почва под нея. Очисти от саждите широко място и се захвана със защитния си кръг. Нямаше много време и затова го направи по-малък, не искаше да допусне грешка от бързане.

С остра пръчка Арлен нарисува магическите знаци в пръстта, като нежно издухваше песъчинките от издълбаното. Работи повече от час, рисунка след рисунка, и често отстъпваше назад, за да се увери, че са подредени правилно. Ръцете му, както винаги, се движеха уверено и пъргаво.

Когато свърши, Арлен разполагаше с кръг от два метра в диаметър. Три пъти провери защитите и не намери никаква грешка. Сложи пръчката в джоба си и седна в средата на кръга да гледа как сенките се удължаваха, а слънцето потъваше зад хоризонта, обливайки небето в цвят.

Може би тази нощ щеше да умре. Може би не. Арлен си каза, че това няма значение. Но светлината помръкна, а заедно с нея и хладнокръвието му. Сърцето му затуптя с все сила, а всичките му инстинкти му казваха да си плюе на петите и да бяга. Но нямаше накъде да бяга. Намираше се на километри от най-близкото място, където би могъл да намери подслон. Трепереше, въпреки че не беше студено.

Това беше лоша идея, прошепна в ума му тих гласец. Той му изръмжа, но това външно юначество не можа да отпусне стегнатите му на възел мускули, когато последните лъчи на слънцето изтляха и над света се плисна мрак.

Ето ги, идват, предупреди го изплашеният глас в главата му и струйките дим заизлизаха от земята.

Мъглата бавно добиваше форма, телата на демоните се изплъзваха от земята и се сгъстяваха. Арлен се изправи заедно с тях, стиснал малките си юмруци. Както винаги, огнените демони излязоха първи и заиграха от удоволствие, а след тях се носеха следи от мъждукащи пламъчета. Последваха ги въздушните демони, които веднага се затичваха, разперваха кожестите си криле и се хвърляха във въздуха. Последни се появиха каменните демони, които с усилие измъкваха тежките си тела от Ядрото.

В този момент ядроните видяха Арлен, завиха от удоволствие и се втурнаха към безпомощното момче.

Един въздушен демон връхлетя пръв, наточил извитите нокти на крилете си, за да откъсне гръкляна на Арлен. Арлен изкрещя, но когато ноктите удариха защитите му, наоколо се разхвърчаха искри от отбитата атака. Инерцията накара демона да продължи напред, но тялото му изтрещя в щита и отхвръкна назад сред искряща експлозия от енергия. Съществото изрева при удара си със земята, но се изправи, като потреперваше при всяко колебание на енергията по люспите му.

След него дойдоха чевръстите огнени демони. Най-масивният сред тях беше не по-голям от куче. Те се втурнаха напред и задраскаха по защитната преграда. Арлен потреперваше всеки път, щом защитите лумваха, но магията държеше. Когато видяха, че Арлен е изтъкал ефикасна мрежа, започнаха да плюят огън по него.

Арлен знаеше този номер, разбира се. Рисуваше защити откакто стана достатъчно голям да държи пръчката, и беше наясно със защитите срещу огнена плюнка. Пламъците бяха отблъснати толкова сполучливо, колкото и ноктите. Той дори не усети топлината им.

Ядроните се събраха около зрелището и с всяка искра светлина от задействаните защити Арлен виждаше все повече и повече от тях: свирепа тълпа, нетърпелива да одере кожата от костите му.

Спуснаха се още въздушни демони, които бяха отблъснати от защитите. Огнените демони също се замятаха срещу него в безсилието си, като приемаха острото парене на магията с надеждата, че ще пробият щита със сила. Отново и отново магията ги мяташе назад. Арлен спря да трепери. Започна да крещи ругатни срещу тях, изхвърляйки ужаса от себе си.

Предизвикателствата му само разгневиха демоните още повече. Не бяха свикнали да търпят подигравки от жертвите си и удвоиха усилията си да си пробият път през защитите, докато Арлен поклащаше юмруци и им показваше груби жестове, каквито бе виждал възрастните от Потока на Тибит да правят понякога зад гърба на Шопара.

От това ли се страхуваше? Това ли караше човечеството да живее в ужас? Тези жалки, безсилни зверове? Абсурдно. Той се изплю и плюнката му запращя по люспите на огнен демон, с което утрои гнева му.

Изведнъж виещите същества замлъкнаха. В мъждукащата светлина от огнените демони той видя как множеството ядрони се раздели, за да даде път на каменен демон, който се задаваше тежко към него със земетръсни стъпки. През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.

Каменният демон се извисяваше на пет метра.

Каменният демон беше гигантски.

Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.

Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.

Ужасѐн, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.

Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат. Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.

Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.

Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.

Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.

Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.

Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.

Взе камък и го хвърли към демона.

— Връщай се в Ядрото, където ти е мястото! — извика той. — Връщай се и умри!

Демонът почти не усети как камъкът отскача от бронята му, но гневът му се увеличи многократно и той задра по защитите в безсилието си да премине през тях. Арлен нарече демона с всяка неприлична и трогателно безобидна дума от ограничения си речник, докато ровеше земята в търсене на нещо, годно за хвърляне.

Когато му свършиха камъните, започна да подскача нагоре-надолу, да маха с ръце и да крещи предизвикателно.

Тогава се подхлъзна и настъпи защита.

Времето сякаш замръзна в този дълъг, тих момент, в който Арлен и демонът едновременно осъзнаха мащаба на случилото се. Когато тръгнаха, тръгнаха в пълен синхрон — Арлен извади пръчката си за гравиране и се хвърли към защитата докато демонът замахна към него с масивната си, ноктеста ръка.

С галопиращо съзнание Арлен установи вредата на мига: една-единствена линия от магическия знак бе повредена. Но дори когато поправи защита с един разрез с инструмента, знаеше че вече е закъснял. Ноктите навлязоха под кожата му.

Но тогава магията отново заработи и демонът беше запратен назад с болезнени писъци. Арлен също изкрещя от болка, претърколи се, взе да вади ноктите от гърба си и да ги мята настрани, още преди да осъзнае какво се беше случило.

Тогава я видя, лежеше в кръга, потрепваше и димеше.

Ръката на демона.

Арлен погледна потресено отрязания крайник и се обърна за да види демона, който ревеше, мяташе се наоколо и нападаше всеки друг ядрон, достатъчно глупав, за да застане в обсега му. Нападаше ги с една ръка.

Погледна към ръката, чийто край беше идеално срязан и обгорен, и усети противния дим, който тя изпускаше. Със смелост, надвишаваща наличните му запаси, Арлен вдигна огромното нещо и се опита да го запрати вън от кръга, но защитите правеха двойна бариера. Нищо от ядрони не можеше нито да влезе, нито да излезе. Ръката отскочи от защитите и се приземи обратно в краката на Арлен.

Тогава нахлу болката. Арлен опипа раните по гърба си и ръцете му се намокриха от кръвта. Прилоша му, силата му се срина, той падна на колене и заплака от болка, от страх да не изтрие със случайно помръдване още някоя защита, и най-вече заплака за майка си. Сега разбра болката, която тя е изпитала онази нощ.

Арлен прекара остатъка от нощта свит от страх. Чуваше как демоните кръжат наоколо, чакат, надяват се да направи грешка, която ще ги пусне в кръга му. Дори да можеше да заспи, нямаше да посмее, за да не би неволно движение в съня му да сбъдне желанието на ядроните.

 

 

На зората сякаш й отне години за да настъпи. Тази нощ Арлен често поглеждаше към небето, но всеки път виждаше единствено гигантския осакатен каменен демон, който стискаше съсирената си, гноясала рана, докато дебнеше около кръга с омраза в очите.

След цяла вечност, червено зарево обагри хоризонта, последвано от оранжево, жълто и накрая от великолепно бяло сияние. Другите ядрони се шмугнаха надолу към Ядрото, преди жълтият цвят да докосне небето, но гигантът чака до последно, оголил многоредните си зъби докато съскаше към Арлен.

Но дори омразата на едноръкия каменен демон, не се опря на страха му от слънцето. Когато и последните сенки се разбягаха, огромната му рогата глава потъна под земята. Арлен се изправи и прекрачи кръга, треперейки от болка. Гърбът му гореше. През нощта раните спряха да кървят, но щом се изтегна, той усети как се разпарят отново.

Мисълта отведе погледа му обратно към ръката с дълги нокти, която лежеше до него. Беше като дървесен ствол, покрит с твърди, студени плочки. Арлен вдигна тежкото нещо и го задържа пред себе си.

Поне си имам трофей, помисли си той в старанието си да се почувства смел, въпреки че при вида на собствената му кръв по черните нокти потрепери. Точно тогава го достигна лъч светлина, слънцето най-накрая бе по-скоро над хоризонта, отколкото под него. Крайникът на демона започна да цвърчи и дими, запращя като влажна цепеница, хвърлена в огъня. След миг лумна в пламъци и Арлен го изпусна от ужас. Гледаше го хипнотизирано, докато крайникът гореше все по-ярко и по-ярко, а слънчевата светлина го ломеше, докато от него не остана нищо, освен един тънък въглен. Арлен пристъпи напред и го побутна внимателно с палеца на крака си, при което въгленът се разпадна на пепел.

Арлен намери пръчка, на която да се подпира, и бавно продължи напред. Осъзнаваше какъв късметлия е. И какъв глупак. Не може да се разчита на защити в пръстта. Дори Рейджън го каза. Какво щеше да направи, ако вятърът ги беше развалил, както го плашеше баща му?

Създателю, ами ако беше заваляло?

Колко нощи би могъл да оцелее? Арлен нямаше представа какво го чака зад следващия хълм, нямаше причина да мисли, че ще срещне жив човек по пътя между това място и Свободните градове, които по всяка вероятност бяха на седмици разстояние.

Усети как в очите му напират сълзи. Избърса ги грубо и изръмжа напук на всичко. Баща му решаваше проблемите си като се предаваше на страха, но Арлен вече знаеше, че това не помага.

— Не ме е страх — каза си той. — Никак даже.

Арлен продължи напред, наясно с дебелата си лъжа.

По обед стигна до каменист поток. Водата беше студена и бистра, и той се наведе, за да пие. При движението копия от болка пронизаха гърба му.

Не беше се погрижил за раните си. А пък не можеше да ги зашие, както би направила Колийн. Сети се за майка си и как първата й работа, когато го видеше да се прибира с драскотини и ожулвания, беше да му ги промие.

Свали ризата си и видя, че задната й част, разкъсана и пропита с кръвта му, сега имаше коричка и се беше втвърдила. Потопи я и се загледа как мръсотията и кръвта се отмиха надолу по течението. Сложи дрехите си да съхнат на камъните и влезе в студения поток.

Мразовитата вода го накара да потръпне, но от нея болката в гърба му скоро утихна. Изтърка се, доколкото можа, и внимателно изми парещите си рани до степента, в която можеше да изтърпи. Разтреперан, той се покатери обратно на брега и легна на камъните до дрехите си.

Няколко часа по-късно се събуди стреснат. С ругатни на уста си даде сметка, че слънцето е отплувало надалече в небето и че денят е към своя край. Можеше да продължи пътя си още малко, но това щеше да бъде безразсъден риск. По-добре беше да се потруди повече за сигурността си.

Недалеч от потока се намираше обширна площ, покрита с влажна почва, чиито тревни чимове се вадеха лесно и предоставяха добър терен. Арлен натъпка меката земя, заглади я и се захвана с рисуването на защити. Този път начерта по-широк кръг, а после, след като го прегледа три пъти, нарисува още една концентрична окръжност в първата за допълнителна сигурност. Влажната почва щеше да издържи на вятъра, а небето не даваше признаци, че ще вали.

Удовлетворен, Арлен изкопа дупка, събра сухи съчки и запали малък огън. Седна в средата на вътрешния кръг и докато слънцето се спускаше зад хоризонта, се опита да не обръща внимание на глада си. Изгаси огъня, когато червеното небе стана бледолилаво, а после мораво. Дишаше дълбоко, за да успокои туптящото си сърце. Най-накрая светлината изтля и ядроните се надигнаха.

Арлен затаи дъх и зачака. Не след дълго, огнен демон надуши миризмата му и се втурна към него с писък. Арлен усети как целият ужас от предишната нощ го плисва отново и кръвта му се смрази.

Ядроните не забелязаха защитите му, докато не ги усетиха върху себе си. Когато лумна първият магически пламък, Арлен въздъхна от облекчение. Демоните задраскаха по щита, но не можеха да го преминат.

Един въздушен демон се издигна нагоре, където защитите нямаха същата сила, прекоси първия пръстен, но се блъсна във втория и падна тежко в разстоянието между двата. Арлен се помъчи да запази самообладание, когато демонът се изправи.

Стоеше на два крака, имаше дълго, тънко тяло и източени крайници, които завършваха с петнадесетсантиметрови извити нокти. Долните части на ръцете му и горните на краката му бяха свързани с тънка, кожена мембрана, поддържана от подвижни кости, които стърчаха от двете страни на съществото. Демонът не беше много по-висок от човек, но разперените му криле се разгъваха двойно на височината му и го правеха да изглежда огромен в небето. От главата му излизаше дълъг рог, който се извиваше в дъга назад и както крайниците на съществото беше свързан с ципа, която оформяше гребен на гърба му. Продълговатата му муцуна криеше редици от двусантиметрови зъби, които жълтееха на лунната светлина.

Ядронът се движеше тромаво по земята, въпреки грациозното му майсторство във въздуха. Отблизо въздушните демони не изглеждаха и на половина толкова внушителни, колкото братовчедите им. Дървесните и каменните демони имаха непробиваема броня и невъобразима сила, която даваше мощ на здравите им нокти. Огнените демони бяха по-бързи от хората и плюеха огън, който можеше да възпламени всичко. Въздушните демони… Арлен реши, че Рейджън би могъл да промуши едно от тези тънки крила и с един по-як удар да го осакати.

— Нощите да ме вземат — помисли си той, — почти съм сигурен, че и аз бих могъл.

Но нямаше копие и, внушителен или не, ядронът все още можеше да го убие, ако вътрешните защити не удържат. Напрегна се, като видя демонът да се приближава.

Той замахна към него със закривения нокът на края на крилото си и Арлен потрепери, но магията проблесна по защитната мрежа и демонът беше отблъснат.

След още няколко напразни удара, ядронът отново се опита да се отдели от земята. Затича се и разпери криле, за да хване вятъра, но се удари във външните защити, преди да успее да се засили достатъчно. Магията го запрати обратно в калта.

Арлен се засмя напук на себе си, докато ядронът се мъчеше да се изправи на крака. Огромните му криле го превръщаха в страшилище в небето, но на земята се влачеха и му отнемаха равновесието. Нямаше ръце, с които да се повдигне, а длъгнестите му крайници се превиваха под тежестта му. Известно време се мяташе отчаяно, докато се изправи.

Хванат в капан, той се опитваше отново и отново да полети, но разстоянието между двата кръга не му стигаше и той всеки път се проваляше. Огнените демони надушиха страданието на своя братовчед и запищяха от радост, като скачаха около кръга, за да не пропуснат нито миг от злощастието му.

Арлен почувства прилив на гордост. Миналата вечер допусна грешки, но повече нямаше да ги повтори. У него се роди надеждата, че все пак ще доживее да види Свободните градове.

Огнените демони скоро се измориха да се подиграват на въздушния си събрат и тръгнаха да търсят по-лесна плячка, като например дребните животни, които изкарваха от скривалищата им с огнени топки. Един малък, изплашен заек скочи във външния кръг на Арлен и демонът, тръгнал след него, се спря пред защитите. Въздушният ядрон замахна несръчно към заека, но той му избяга и на него, като мина от другата страна на кръга, само за да срещне още демони там. Заекът се обърна и се стрелна обратно вътре, но отново стигна прекалено далеч.

На Арлен му се искаше да намери общ език с животното, да му каже, че във вътрешния кръг е безопасно, но единственото, което можеше да направи, бе да го гледа как се стрелка между защитите и външния свят.

Тогава се случи немислимото. Докато заекът тичаше обратно към кръга, издраска една от защитите. Надали вой, огнените демони нахлуха през дупката след животинчето. Самотният въздушен демон се измъкна, скочи във въздуха и полетя.

Арлен прокълна заека и продължи да го кълне още повече, когато той се втурна право към него. Нарушеше ли и вътрешните защити, и двамата щяха да бъдат обречени.

С бързината на селско момче, Арлен се пресегна от кръга и грабна заека за ушите. Той се размята енергично в желанието си да се отскубне, но Арлен достатъчно често се бе оправял със зайци в нивите на баща си. С един замах го преобърна, залюля го като бебе по гръб и остави задните му крака да стърчат над главата му. След секунда заекът вече го гледаше безизразно, а усилията му да се измъкне утихнаха.

Изкушаваше се да хвърли животното на демоните. Би било по-безопасно, отколкото да поеме риска заекът да се освободи и да изтрие още някоя защита. И защо не?, помисли си той. Ако го бях хванал през деня, аз самият щях да го изям.

И все пак разбра, че не може да го направи. Демоните бяха отнели прекалено много от света, от него. Тогава се закле, че ако зависи от него, няма да им даде нищо, нито сега, нито никога.

Дори това.

Докато нощта се влачеше, Арлен държеше здраво ужасеното създание, гукаше му и галеше меката му козина. Навсякъде около тях демоните ревяха, но Арлен спря да ги забелязва, съсредоточил цялото си внимание върху животното.

Медитацията му проработи за кратко, докато един рев не го върна обратно в действителността. Погледна нагоре и видя грамадния, еднорък каменен демон да се извисява над него. Слюнката му цвърчеше, когато падаше върху защитите. Раната му беше зараснала и от края на лакътя му стърчеше само едно пънче. Яростта му изглеждаше дори по-жестока от миналата нощ. Ядронът заблъска по преградата, без да обръща внимание на парещите искри на магията. С оглушителни удари каменният демон замахваше отново и отново, опитваше се да си пробие път със сила и да си отмъсти. Арлен стисна заека силно, а очите му се облещиха от гледката. Знаеше, че защитите няма да отслабнат от безспирните удари, но не можа да пребори опасенията си, че демонът ще напада, докато все някак не постигне своето.

 

 

Когато утринната светлина прогони демоните, Арлен най-накрая пусна заека, който веднага си плю на петите. Стомахът му изръмжа, докато очите му го гледаха как се отдалечава, но след всичко, което преживяха заедно, той не можеше да погледне на животното като на храна.

Арлен се изправи, но се олюля и едва не падна от внезапен прилив на гадене. Раните по гърба му го пробождаха с огнени остриета. Пресегна се назад, за да докосне чувствителната, подута кожа, и ръката му се върна мокра от същата смърдяща кафява слуз, каквато Колийн бе източила от раните на Силви. Разрезите пареха и той усети, че целият пламти. Отново се изкъпа в студения басейн, но мразовитата вода не му помогна много да усмири горещината в себе си.

Тогава Арлен разбра, че ще умре. Старата Мей Фриман, ако въобще съществуваше, беше на два дена път оттук. Дали наистина имаше демонска треска, обаче, нямаше голямо значение. Нямаше да издържи два дена.

И все пак, Арлен не беше готов да се предаде. Заклатушка се по пътя, следвайки коловозите от каручки, откъдето и да идваха те.

Ако му беше ударил часът да мре, той предпочиташе да е по-близо до Свободните градове, отколкото до затвора, който оставяше зад себе си.