Питър В. Брет
Защитения (11)

Девета глава
Крепостта Мливари
319 СЗ

Теренът ставаше все по-каменист, докато малките възвишения на хоризонта се издигаха все по-високо и по-високо. Рейджън не беше преувеличил, когато каза, че стотина Богинови Хълма биха могли да се поберат само в една-единствена планина, а масивът на тази се простираше докъдето погледът на Арлен стигаше. Въздухът застудяваше с изкачването. Силни пориви на вятъра плющяха между възвишенията. Арлен погледна назад и видя целия свят разстлан под него като на карта. Представи си как пътува по тези земи само с копие и вестоносническа чанта.

Когато най-накрая съзряха Крепостта Мливари, Арлен не можа да повярва на очите си. Въпреки историите на Рейджън, той все пак мислеше, че тя ще се окаже нещо като Потока на Тибит, само че по-голямо. Едва не падна от талигата, когато крепостният град израстна пред очите им и надвисна над пътя пред тях.

Крепостта Мливари беше построена в основата на планина и се издигаше над обширна долина. Още една планина, двойник на тази, в която Мливари бе изградена, се извисяваше от отсрещната страна на долината. Стена, висока над десетина метра, ограждаше в кръг града, но много от сградите вътре си бяха пробили път още по-надълбоко в небето. Колкото повече приближаваха града, толкова повече той се разгръщаше, а крепостният зид се разпростираше на километри и в двете посоки.

По стените бяха изрисувани най-големите защити, които Арлен някога бе виждал. Очите му проследиха невидимите линии, които свързваха една защита с друга, за да очертаят мрежа, която да направи стената непробиваема от ядрони.

Но въпреки триумфа на постижението, стените разочароваха Арлен. „Свободните“ градове въобще не бяха свободни. Стени, които държаха ядроните навън, също така задържаха хората вътре. Поне в Потока на Тибит решетките на затвора бяха невидими.

— Какво пречи на вятърните демони да прелетят над стената? — попита Арлен.

— По горната й част са поставени защитни укрепления, които изплитат купол над града — отвърна Рейджън.

Арлен осъзна, че е трябвало сам да се досети без помощта на Рейджън. Имаше още въпроси, но ги запази за себе си, докато схватливият му ум не премисли възможните отговори.

Отдавна обедното слънце беше превалило, когато най-накрая стигнаха града. Рейджън посочи димен стълб по-нагоре в планината, на километри над града.

— Мините на Херцога — каза той. — Сами по себе си те са цяло село, по-голямо от вашия Поток на Тибит. Не се самоиздържат, но така му изнася на херцога. Керваните вървят дотам почти всяка седмица. Нагоре носят храна, а надолу се връщат със сол, метал и въглища.

Една по-ниска стена се отклоняваше от основната част на града и преграждаше голям дял от долината. Арлен успя да забележи защитните укрепления по протежението й и спретнатите зелени редици, които се подаваха над зида.

— Знаменитият парк и Овощната градина на Херцога — отбеляза Рейджън. Портата стоеше широко отворена и работници спокойно влизаха и излизаха през нея. Стражите помахаха на тримата пътници да се приближат. Бяха високи като Рейджън и носеха нащърбени шлемове и промазана кожа върху дебели вълнени униформи. И двамата бяха въоръжени с копия, но ги държаха сякаш по-скоро като експонати, отколкото като оръжия.

— Привет, вестоносецо! — извика единият. — Добре дошъл отново!

— Геймс! Уорън! — Рейджън им кимна.

— Херцогът те очакваше още преди няколко дена — каза Геймс. — Разтревожихме се, като не се прибра.

— Помислихте, че демоните са ме хванали, а? — Рейджън се изсмя. — Никакъв шанс! Имаше нападение на ядрони в селцето, през което минах на връщане от Анжие. Останахме малко там, за да помогнем.

— Да не си си довел и бездомно дете от там? — попита Уорън ухилен. — Малък подарък за жената, докато те чака да я направиш Майка?

Рейджън се намуси и пазачът се отдръпна назад.

— Не исках да те обидя — каза той бързо.

— Тогава ти предлагам да не говориш неща, които биха обидили някой друг, служителю — отвърна Рейджън строго.

Уорън пребледня и бързо закима.

— Намерих го на пътя всъщност — каза Рейджън, разроши косата на Арлен и се ухили сякаш не е имало напрежение преди малко.

Арлен харесваше тази черта у Рейджън. Лесно се разсмиваше и не се сърдеше, но изискваше уважение и бързо те поставяше на място. Арлен си пожела някой ден да стане като него.

— На пътя ли? — попита Геймс невярващо.

— На пътя, ами! Отдалечен на дни от всяко друго място — извика Рейджън. — Момчето чертае защити по-добре от някои вестоносци, които познавам.

Арлен се изпълни с гордост от комплимента.

— А ти, жонгльоре? — обърна се Уорън към Кийрън. — Как ти дойде първата нощ на чист въздух?

Кийрън се навъси и пазачите се разсмяха.

— Яко, а? — попита Уорън.

— Хабим светлината — каза Рейджън. — Уведомете Майка Джоун, че ще отида в двореца, след като занеса ориза и се отбия у дома за една баня и едно хубаво ядене.

Мъжете му отдадоха чест и ги пуснаха да влязат в града.

Въпреки първото си разочарование, великолепието на Мливари скоро завладя Арлен. Сградите се извисяваха във въздуха и в сравнение с тях всичко, което той някога бе виждал, изглеждаше нищожно. Улиците бяха застлани с обли камъни, вместо с отъпкана пръст. Ядроните не можеха да се издигат през обработения камък, но Арлен не можеше да си представи усилието, нужно за да се издялкат и натъкмят стотици хиляди камъни.

В Потока на Тибит почти всяка постройка беше дървена, с основа от каменна зидария и сламен покрив с плочки за защити. Тук почти всичко беше от дялан камък и дъхаше на старост. Въпреки защитените крепостни стени, всяка сграда беше защитена и самостоятелно, някои с фантастични произведения на изкуството, други със семпли, но ефикасни знаци.

Въздухът в града смърдеше, преизпълнен със зловонието на боклук, торни клади и пот. Арлен се опита да задържи дъха си, но скоро се отказа и реши да диша през устата. Кийрън, за разлика от него, изглеждаше сякаш за пръв път диша свободно.

Рейджън ги поведе към пазар, където Арлен видя повече хора, отколкото бе виждал през целия си живот. Стотици двойници на Стария Шопар го викаха от всички страни: „Купи това!“, „Пробвай онова“, „Специална цена само за теб!“. Всичките бяха високи, истински гиганти в сравнение с хората от Потока на Тибит.

Бутаха колички с плодове, каквито Арлен никога не бе виждал, а продавачите на дрехи бяха толкова много, че хората от Мливари сякаш за нищо друго не мислеха. Продаваха се също картини и дърворезби, толкова сложни, че Арлен се зачуди как някой въобще би намерил времето да ги изработи.

Рейджън ги заведе при един търговец в най-отдалечения край на пазара, който беше окачил на шатрата си символа на щит.

— Човекът на херцога — предупреди Рейджън спътниците си преди да спрат с талигата.

— Рейджън! — извика търговецът. — Какво ми носиш днес?

— Ориз от Тресавището — каза Рейджън. — Данъци от Потока за солта на херцога.

— Видял си се с Руско Шопара? — каза търговецът, по-скоро като заключение, отколкото като въпрос. — Този мошеник още ли им дере кожите на местните?

— Познаваш Шопара? — попита Рейджън.

Търговецът се изсмя.

— Свидетелствах пред Съвета на Майките преди десет години, да му отнемат разрешителното за търговия, след като се опита да ни пробута пратка жито, бъкано с плъхове — каза той.

— Скоро след това напусна града и изплува отново на другия край на света. Чух, че същият номер извъртял и в Анжие, поради което впрочем идва в Мливари.

— Добре, че проверихме ориза — промърмори Рейджън.

Попазариха се малко за текущите цени на ориза и солта. Накрая търговецът се предаде и призна, че Рейджън добре е излязъл на глава с Шопара. Даде на вестоносеца звънтяща кесия монети, за да му доплати разликата.

— Става ли оттук-нататък Арлен да кара талигата? — попита Кийрън.

Рейджън го погледна и кимна. Подхвърли му торбичка монети, която той улови сръчно, и скокна от каручката.

Рейджън поклати глава, когато Кийрън изчезна в тълпата.

— Бива го за жонгльор — каза той, — ама е кекав за пътя.

Качи се обратно в талигата и поведе Арлен по оживените улици. Арлен се почувства задушен от блъсканицата, докато се придвижваха по една особено претъпкана улица. Забеляза някакви хора, облечени само в дрипи, въпреки мразовития планински въздух.

— Какво правят? — попита Арлен, вперил очи в празните чашки, които те протягаха пред минувачите.

— Просят — отвърна Рейджън. — Храната в Мливари не е по джоба на всеки.

— Не можем ли просто да им дадем малко от нашата? — попита Арлен.

Рейджън въздъхна.

— Не е толкова просто, Арлен — каза той. — Почвата тук не е достатъчно плодородна да нахрани дори половината население. Носим жито от Крепостта Райзън, риба от Лактън, плодове и добитък от Анжие. Другите градове не ти подаряват тези неща просто така. И стоката отива при хората, които въртят търговия и печелят пари, за да я заплатят, търговците. Търговците наемат слуги да им работят, и ги хранят, обличат и подслоняват с пари от собствената си кесия.

Той посочи мъж, увит в грубо, мръсно сукно, който държеше спукана дървена купичка пред минувачите, а те го заобикаляха отдалеч и отказваха да го погледнат в очите.

— Така че, ако не си някоя кралска особа или свещеник, и не работиш, свършваш като него.

Арлен кимна, сякаш че разбира, но не беше наистина така. На хората постоянно им свършваха кредитите в смесения магазин в Потока на Тибит, но дори Шопара не ги оставяше да умрат от глад.

Стигнаха до някаква къща и Рейджън направи знак на Арлен да спре талигата. Къщата не беше голяма в сравнение с много други, които Арлен видя в Мливари, но беше внушителна за стандартите на Потока на Тибит. Изградена изцяло от камък, тя се извисяваше на цели два етажа.

— Тук ли живееш? — попита Арлен.

Рейджън поклати глава. Скочи от талигата, отиде до вратата и отривисто почука. Миг по-късно му отвори млада жена с дълга кестенява коса, сплетена в стегната плитка. Беше висока и здрава, като всички в Мливари, и носеше закопчана до врата рокля, която се спускаше до глезените й и беше стегната около гърдите й. Арлен не можеше да разбере, дали е красива. Тъкмо щеше да отсече, че не е, когато тя се усмихна и цялото й лице се промени.

— Рейджън! — извика тя и се хвърли на врата му. — Ти дойде! Слава на Създателя!

— Разбира се, че дойдох, Дженя — каза Рейджън. — Ние, вестоносците, се грижим за своите.

— Аз не съм вестоносец — каза Дженя.

— Беше омъжена за такъв, а това е същото. Грег умря вестоносец, проклето да е решението на гилдията.

Дженя изглеждаше тъжна и Рейджън бързо смени темата, докато крачеше към талигата и разтоварваше останалите запаси.

— Донесъл съм ти добър ориз от Тресавищата, сол, месо и риба — каза той, като пренасяше продуктите и ги оставяше на крачка зад входната й врата. Арлен се втурна да помага.

— И това — обяви Рейджън, като извади от колана си кесията със злато и сребро от Шопара. Добави към нея и малката торбичка от търговеца на херцога.

Очите на Дженя се разшириха, когато видя какво има вътре.

— О, Рейджън — каза тя, — това е прекалено много. Не мога да…

— Можеш и още как — нареди Рейджън, като я прекъсна. — Това е най-малкото, което мога да сторя.

Очите на Дженя се наляха със сълзи.

— Не бих могла да ти се отблагодаря за това — каза тя. — Толкова се страхувах. Писането за гилдията не ми покрива нуждите, а без Грег… Мислех си, че ще трябва да се върна към просенето.

— Стига, стига — каза Рейджън и я потупа по рамото. — Моите събратя и аз никога няма да позволим това да се случи. Ще те взема в собствения си дом, преди да те оставя да паднеш толкова — обеща той.

— О, Рейджън, нима би направил това? — попита тя.

— И още нещо накрая — каза Рейджън. — Подарък от Руско Шопара. — Той вдигна пръстена. — Иска да му пишеш, за да знае, че си го получила.

Очите на Дженя отново се напълниха със сълзи, докато гледаше красивия пръстен.

— Всички обичаха Грег — каза Рейджън и сложи пръстена на ръката й. — Нека този пръстен ти остане за спомен от него. Храната и парите ще стигнат на семейството ви за доста време напред. Може дори междувременно си намериш нов съпруг и да станеш Майка. Но ако облаците се сгъстят дотам, че да ти се наложи да продадеш този пръстен, първо ела при мен, ясно ли е?

Дженя кимна, но очите й гледаха надолу и сълзите й продължаваха да капят, докато галеше пръстена.

— Обещай ми — изиска Рейджън.

— Обещавам — каза Дженя.

Рейджън кимна и я прегърна още веднъж за последно.

— Ще намина да видя как си, когато мога — каза той.

Тя все още плачеше, когато си тръгнаха. Арлен я гледаше, докато се отдалечаваха.

— Изглеждаш объркан — каза Рейджън.

— Май да — съгласи се Арлен.

— Семейството на Дженя бяха просяци — обясни му Рейджън. — Баща й е сляп, а майка й болнава. Те обаче са имали щастието да се сдобият със здрава и красива дъщеря. Тя изнесе себе си и родителите си две класи нагоре, когато се омъжи за Грег. Той прие и тримата в дома си, и въпреки че никога не получаваше най-добрите маршрути, изкарваше достатъчно, за да се справят и да бъдат щастливи.

Поклати глава.

— Сега обаче тя трябва да плаща наем и сама да храни три гърла. А и не може да се отдалечава много от къщата, защото родителите й са заникъде без нея.

— Толкова си добър, че й помагаш — каза Арлен и малко му олекна. — Тя беше много хубава като се усмихна.

— Не можеш да помогнеш на всички, Арлен — отвърна Рейджън — но трябва да направиш всичко възможно да помогнеш на тези, на които можеш.

Арлен кимна.

Залъкатушиха нагоре по един хълм, докато не стигнаха голямо имение. Двуметрова стена с порта ограждаше просторния имот, а голямата къща беше висока три етажа, имаше десетки прозорци и всичките отразяваха светлината със стъклата си. Беше по-грамадна от впечатляващата зала върху Хълма на Богин, а тя побираше всички от Потока на Тибит за пиршеството по случай слънцестоенето. Достолепният дом и стената около него бяха изрисувани със защити в ярки цветове. Какво великолепно място, помисли си Арлен, сигурно е домът на херцога.

— Майка ми имаше чаша от защитено стъкло, здрава като стомана — каза той, вдигнал очи към прозорците, когато отвътре дотича слаб мъж и отвори портата. — Тя я криеше, но понякога я вадеше, когато имахме гости, за да покаже как блести.

Минаха покрай градина, непокътната от ядронски атаки, където няколко работника прекопаваха зеленчуци.

— Това е една от малкото резиденции в Мливари, чиито прозорци са стъклени до един — каза Рейджън гордо. — Бих платил сума ти пари да им сложат защита срещу счупване.

— Аз знам каква е цаката — каза Арлен, — но ти трябва ядрон, за да докосне стъклото и да го зареди.

Рейджън се засмя и поклати глава.

— Тогава може би не.

Имаше и по-малки сгради в имението, каменни колиби с димящи комини и хора, които вървяха насам-натам, като в миниатюрно село. Наоколо подскачаха мръсни деца, а жените ги наглеждаха, докато шетаха из къщите си. Стигнаха до конюшнята и конярят дойде на мига, за да поеме поводите на Нощно око. Той се поклони доземи на Рейджън, сякаш Рейджън беше някакъв крал от приказките.

— Мислех, че ще се отбием у вас, преди да посетим херцога — каза Арлен.

Рейджън се изсмя.

— Това е у нас, Арлен! Да не мислиш, че си рискувам живота навън за нищо?

Арлен извърна поглед към къщата с ококорени очи.

— Всичко това твое ли е? — попита той.

— Всичкото — потвърди Рейджън. — Херцозите отварят по-широко кесията за тези, които карат ядроните да сведат глави.

— Но къщата на Грег беше толкова малка — възрази Арлен.

— Грег беше добър човек — каза Рейджън, — но като вестоносец беше средна работа. Стигаше му да измине маршрута до Потока на Тибит веднъж годишно и по пътя да отскочи до близките селца. Такъв мъж може да издържа семейство, но нищо повече. Единствената причина Дженя да получи толкова много беше, че платих за допълнителните неща, които продадох на Шопара, от собствената си кесия. Грег вземаше заеми от гилдията, а от там му изискваха твърд дял от сделката.

Висок човек им отвори с поклон вратата на къщата. Той имаше каменно изражение и носеше синьо сако от боядисана вълна. Лицето и дрехите му бяха чисти, в силен контраст с тези на двора. Веднага щом влязоха, едно момче, не много по-голямо от Арлен, скочи на крака. Изтича до въже за звънец от едната страна на широко мраморно стълбище. Из къщата зазвънтяха камбанки.

— Виждам, че късметът ти не те е напуснал и този път — провикна се една жена миг по-късно.

Имаше тъмна коса и пронизителни сини очи. Носеше тъмносиня рокля, по-елегантна от всичко, което Арлен бе виждал някога, а китките и шията й блещукаха от скъпоценни камъни. Усмивката й беше студена, докато ги гледаше от мраморната площадка над фоайето. Арлен за пръв път виждаше толкова красива и изящна жена.

— Моята съпруга, Елиса — осведоми го тихичко Рейджън. — Причината да се върна… и причината да си тръгна.

Арлен не беше сигурен дали той се шегува. Жената не изглеждаше доволна, че ги вижда.

— Все някога ядроните ще те хванат — каза Елиса, докато слизаше по стълбите — и най-накрая ще мога спокойно да се омъжа за младия си любовник.

— Никога няма да се случи — каза Рейджън с усмивка и я придърпа към себе си за целувка. Обърна се към Арлен и му обясни: — Елиса мечтае за деня, в който ще наследи богатството ми. Пазя се от ядроните не толкова заради себе си, колкото за да й правя сечено.

Елиса се изсмя и Арлен се отпусна.

— Кой е това? — попита тя. — Бездомно хлапе, което да ти спести труда да ми издуеш корема със свое собствено?

— Единственият ми труд ще бъде да разтопя замръзналите ти фусти, скъпа моя — отвърна бързо Рейджън. — Нека Ви представя Арлен от Потока на Тибит. Срещнах го на пътя.

— На пътя? — попита Елиса. — Но той е само дете!

— Аз не съм дете! — изкрещя Арлен и веднага се почувства глупаво.

Рейджън го погледна кисело и той сведе очи.

Елиса не даде никакъв знак, че е чула изблика.

— Свали бронята и се отправяй към банята — нареди тя на мъжа си, — миришеш на пот и ръжда. Аз ще се погрижа за нашия гостенин.

Когато Рейджън тръгна, Елиса извика прислужник, който да приготви на Арлен нещо за хапване. Рейджън изглежда имаше повече прислужници отколкото бяха хората в Потока на Тибит. Сервираха му резени пушена шунка, дебела филия хляб и мляко с каймак, за да ги прокара. Елиса го наблюдаваше докато ядеше, но тъй като не можа да измисли какво да каже, Арлен се съсредоточи върху чинията си.

Докато той обираше каймака си, в стаята влезе прислужница с рокля в същото синьо като на саката на мъжете и се поклони на Елиса.

— Господарят Рейджън ви очаква горе — каза тя.

— Благодаря ти, Майко — отвърна Елиса.

Лицето й прие странен облик за момент, когато тя разсеяно прокара пръсти по корема си. После се усмихна и погледна Арлен.

— Заведи нашия гост в банята — нареди тя, — и не му давай да излиза преди да е станало ясно какъв е истинският цвят на кожата му.

Тя се засмя и се изнесе от стаята.

Арлен, който беше свикнал да седи в корито и да се плиска със студена вода, се почувства малко изнервен при вида на дълбоката каменна вана на Рейджън. Той изчака прислужницата, Маргрит, да излее вътре голям чайник гореща вода, за да пречупи хладината. Тя беше висока, както всички в Мливари, с нежни очи и коса с цвят на мед; изпод бонето й надничаше кичур, който леко загатваше за побеляване. Обърна се с гръб, докато Арлен се съблече и влезе във ваната. Смая се, когато видя зашитите рани на гърба му, и бързо отиде, за да ги огледа.

— Ох! — извика Арлен, когато тя ощипа най-горната му рана.

— Не бъди такъв лигльо — скара му се тя, потърка палец в показалеца си и ги подуши.

Арлен стисна зъби, когато тя повтори упражнението надолу по гърба му.

— По-голям късметлия си, отколкото предполагаш — заключи тя накрая. — Когато Рейджън ми каза, че са те ранили, помислих, че ще е само драскотина, но това… — тя изцъка с език: — Майка ти не те ли е учила да не излизаш навън посред нощ?

Отговорът на Арлен пресекна в хлипане. Той прехапа устна, само и само да не заплаче. Маргрит забеляза това и тонът й веднага омекна.

— Тези зарастват добре — каза тя за раните му.

Взе калъп сапун и започна да ги мие внимателно. Арлен стисна зъби.

— Когато приключиш с банята, ще ти приготвя мехлем и нови превръзки.

Арлен кимна.

— Ти ли си майката на Елиса? — попита той.

Жената се разсмя.

— Създателю, какво ти вкара тази идея в главата, момче?

— Нарече те „майко“ — отвърна Арлен.

— Защото съм — каза Маргрит гордо. — Двама сина и три дъщери, а едната от тях съвсем скоро ще стане Майка.

Тя поклати тъжно глава.

— Горката Елиса, с цялото си богатство все още е само Дъщеря, а вече е от мрачната страна на трийсетте! Да ти скъса сърцето.

— Толкова ли е важно да бъдеш майка? — попита Арлен.

Жената го погледна сякаш питаше, дали въздухът е от значение.

— Какво би могло да е по-важно от майчинството? — попита тя. — Дълг на всяка жена е да роди деца, за да поддържа града здрав. Затова Майките получават най-добрата храна и избират първи на сутрешния пазар. Затова всички съветници на херцога са Майки. Мъжете са добри в рушенето и строенето, но политиката и администрацията са най-добре ако са в ръцете на жени, които вече са преминали през Школата на Майчинството. Ами че нали точно Майките гласуват след смъртта на херцога кой да заеме мястото му!

— Тогава защо Елиса не е? — попита Арлен.

— Не че не се е опитвала — призна Маргрит. — Обзалагам се, че в момента здравата работи по въпроса. Шест седмици на път ще превърнат всеки мъж в див звяр, а аз й сварих чай за плодовитост и й го оставих на нощното шкафче. Може пък и да помогне, макар че всеки глупак знае, че най-доброто време за правене на деца е точно преди изгрев.

— Тогава защо не са си направили ни едно? — попита Арлен.

Той знаеше, че правенето на деца има нещо общо с игрите, които Рена и Бени искаха да играят, но все още не му беше много ясна технологията.

— Само Създателят знае — каза Маргрит. — Елиса може да е безплодна, а може и да е заради Рейджън, макар че това би било жалко. Добрите мъже като него не се срещат под път и над път. Мливари се нуждае от своите синове.

Тя въздъхна.

— Елиса е късметлийка, че той още не я е напуснал или не е направил дете на някоя от прислужниците. Създателят знае, че те не биха имали нищо против.

— Да напусне жена си? — каза Арлен ужасено.

— Не се изненадвай толкова, момче — отвърна Маргрит. — Мъжете се нуждаят от наследници и не биха се спрели пред нищо, за да се сдобият с такива. Херцог Юкор е вече на третата си жена, ама на̀, все дъщери му се раждат.

Тя поклати глава.

— Но не и Рейджън. Понякога се карат като ядрони, но той обича Елиса като самото слънце. Никога не би я напуснал. Нито пък Елиса него, независимо от какво се е отказала.

— От какво? — попита Арлен.

— Тя е аристократка, нали се сещаш — каза Маргрит. — Майка й е в Съвета на херцога. Елиса също можеше да служи на херцога, ако се беше омъжила за друг аристократ и беше родила. Но тя се омъжи под класата си, за да бъде с Рейджън, в разрез с желанията на майка си. Оттогава не са си говорили. Макар и богата, сега Елиса е от търговската класа. Отказа Школата на Майчинството и сега никога няма да получи каквато и да била длъжност в града, камо ли такава в услуга на херцога.

Арлен мълчеше, докато Маргрит изплакна раните му и събра дрехите му от плочките. Изцъка, когато видя скъсаното и петната отблизо.

— Ще ги закърпя колкото мога, докато се накисваш — обеща тя и го остави да се къпе. Когато си тръгна, Арлен се опита да проумее това, което му беше казала, но имаше прекалено много неща, които не разбираше.

Маргрит му напомняше малко на Катрин Шопара, дъщерята на Руско.

— Ще ти каже всяка тайна на света, ако това ще й даде възможност да послуша поне още миг собствения си глас — казваше Силви.

Жената се върна малко по-късно с чисти дрехи, макар и в друг размер. Превърза раните му и му помогна да се облече, въпреки възраженията му. Арлен трябваше да навие ръкавите на туниката, за да открие ръцете си, и да навие крачолите на панталоните си, за да не се спъне, но за пръв път от седмици се почувства чист.

Вечеря рано, заедно с Рейджън и Елиса. Рейджън беше оформил брадата си, бе вързал косата си на опашка и беше облякъл елегантна бяла риза със сако и панталони от тъмносин велур.

С пристигането на Рейджън бе заклано прасе и трапезата скоро се отрупа със свински пържоли, ребърца, резени бекон и сочна наденица. Гарафи с изстудено пиво и с чиста, ледена вода се появиха на масата. Елиса се намръщи, когато Рейджън даде знак на един от прислужниците да сипе пиво на Арлен, но не каза нищо. Тя отпиваше вино от толкова фина чаша, че Арлен се притесни да не би тънките й пръсти да я счупят. Имаше хляб с хрупкава коричка, по-бял от всеки друг, който Арлен някога бе виждал, и купи с варена ряпа и картофи, обилно залети с краве масло.

Когато погледна към храната и устата му се напълни със слюнка, Арлен без да иска си спомни за хората из града, които молеха за нещо за ядене. Все пак гладът му скоро надделя над чувството му за вина, и той опита всичко, като пълнеше чинията си отново и отново.

— Създателю, къде побираш всичко това? — попита Елиса и плесна с ръце от удоволствие, докато гледаше как Арлен омита поредната чиния. — Да нямаш дупка в корема?

— Не й обръщай внимание, Арлен — посъветва го Рейджън. — Жените по цял ден се суетят из кухнята, пък на масата не смеят да хапнат повече от залъче-две, да не би да ги помислят за неделикатни. Мъжете по-добре знаят как да се насладят на едно ядене.

— Между другото, той е прав — каза Елиса и завъртя очи. — Жените въобще не могат да оценят тънките удоволствия на живота, както мъжете.

Рейджън трепна и разля пивото си, и Арлен разбра, че тя го беше ритнала под масата. Арлен реши, че тя му харесва.

След вечеря се появи паж със сива дреха без ръкави, на чиято предница беше изрисуван щит с емблемата на херцога. Напомни на Рейджън за уговорката му и вестоносецът въздъхна, но увери пажа, че тръгват веднага.

— Арлен въобще не е облечен като за среща с херцога — разтревожи се Елиса. — Човек не ходи при Негово Височество като просяк.

— Нищо не можем да направим, любов моя — отвърна Рейджън. — Остават ни само няколко часа до залез-слънце. Трудно ще намерим шивач, който да дойде навреме.

Елиса отказа да приеме това. Известно време стоя и гледа момчето, после щракна с пръсти и излезе с големи крачки от стаята. Скоро след това се върна със син мъжки жакет и чифт лъснати кожени ботуши.

— Един от пажовете ни е почти на твоята възраст — каза тя на Арлен и му помогна да облече жакета и ботушите.

Ръкавите му бяха къси, а ботушите го стягаха, но Лейди Елиса изглеждаше удовлетворена. Прокара гребен през косата му и отстъпи назад.

— Достатъчно добре — каза тя с усмивка. — Дръж се прилично пред херцога, Арлен — посъветва го тя.

Арлен, който се чувстваше неудобно в дрехите не по мярка, се усмихна и кимна.

 

 

Дворецът на херцога представляваше защитена крепост вътре в защитената крепост на Мливари. Външната стена беше от каменен зид над шест метра висок, здраво защитен и пазен от копиеносци в доспехи. Двамата преминаха през портата и навлязоха в обширен двор, който обикаляше двореца. Със своите четири етажа и двойно по-високи кули, дворецът правеше имението на Рейджън да изглежда като джудже. Широки, ясни защити маркираха всеки камък. Прозорците искряха от стъклото.

Мъже в доспехи патрулираха из двора, а пажове, облечени в цветовете на херцога, тичаха напред-назад. Стотина мъже се бъхтеха на двора: дърводелци, каменари, ковачи и касапи. Арлен видя запаси от жито и добитък, дори обширни градини, далеч по-големи от тези на Рейджън. На Арлен му се стори, че ако затвори портите, херцогът би могъл да издържи на вечна обсада в двореца си.

Шумът и миризмата от двора отмряха, когато масивните врати на палата се затвориха зад гърбовете им. В преддверието беше постлана широка пътека, а по студените каменни стени висяха гоблени. С изключение на неколцината пазачи, други мъже наоколо не се виждаха. Десетки жени обаче вървяха насам-натам, а широките им поли шумоляха, докато работеха по задачите си. Някои пресмятаха числа върху плочи, докато други записваха резултатите в тежки тефтери. Няколко, облечени по-пищно от другите, надменно крачеха наоколо и наблюдаваха работата на останалите.

— Херцогът е в залата за аудиенции — уведоми ги една от тях. — Очаква ви от доста време.

Дълга опашка от хора чакаше пред залата за аудиенции на херцога. Повечето бяха жени с пера за писане и свитъци хартия, но също така имаше и няколко добре облечени мъже.

— По-дребните просители — подсказа му Рейджън, — всички те се надяват на минутка от времето на херцога, преди да удари Вечерният звънец и да ги придружат до изхода.

По-дребните просители изглеждаха болезнено наясно, че не е останало много от дневната светлина и открито спореха помежду си кой би трябвало да е следващият. Но глъчката угасна, щом видяха Рейджън. Когато вестоносецът мина покрай тях и напълно предреди опашката, всички просители замлъкнаха, а после тръгнаха след него като псета подир кокал. Последваха го чак до вратата, където свирепите погледи на пазачите ги пресякоха на място. Натълпиха се около вратата за да слухтят, докато Рейджън и Арлен влизаха. Арлен се почувства нищожен сред залата за аудиенции на Херцог Юкор Мливарийски. Таванът на помещението, увенчан с купол, беше висок колкото няколко етажа, а по колоните, които обкръжаваха трона, на видно място бяха сложени факли. Върху всяка колона направо в мрамора бяха издълбани защити.

— По-едрите просители — каза тихо Рейджън, като посочи мъжете и жените, които ходеха из стаята. — Обикновено се събират на групички.

Той кимна към многобройна група мъже, които стояха близо до вратата.

— Богати търговци — обясни той. — Пръскат злато с шепи за правото да се навъртат из палата, за да душат за новини или да пипнат някой аристократ, за когото да омъжат дъщеря си.

— А там — кимна той към група стари жени, които стояха пред търговците, — е Съветът на Майките, които чакат да докладват на Юкор за събитията от деня.

По-близо до трона се бяха събрали мъже по сандали и обикновени кафяви одежди, и чакаха с тихо достойнство. Някои от тях говореха шепнешком, докато други записваха всяка тяхна дума.

— Всеки дворец се нуждае от светите си люде — обясни Рейджън.

Накрая посочи към тълпа богато облечени хора, които жужаха около херцога. Обслужваше ги цяла армия от прислужници, отрупани с подноси с храни и напитки.

— Кралски особи — каза Рейджън. — Племенниците на херцога, неговите братовчеди и втори братовчеди от трета степен. Всичките се боричкат за вниманието му и си фантазират какво ли ще стане, ако Юкор опразни трона без наследник. Херцогът ги мрази.

— Защо не ги отпрати? — попита Арлен.

— Защото са кралски особи — отвърна Рейджън, сякаш това обясняваше всичко.

Бяха преполовили пътя до трона на херцога, когато една висока жена се изпречи пред тях. Косата й беше прибрана назад и увита в кърпа, а мършавото й лице беше прорязано от толкова дълбоки бръчки, че сякаш по бузите й бяха издълбани защити. Вървеше с извисено достойнство, но отпуснатата кожа под брадичката й се тресеше по собствена инициатива. В присъствието й се долавяше нещо от Силия. Жена, свикнала да дава нареждания, които се изпълняват безпрекословно. Погледна надолу към Арлен и вдъхна въздух така, сякаш току-що бе надушила купчина тор. Погледът й прескочи върху Рейджън.

— Управителката на кралския дворец, Джоун — промърмори Рейджън, докато все още бяха прекалено далеч за да ги чуе. — Майка, кралска особа и осмо поколение ядрон. Върви напред заедно с мен и спирай само ако и аз спра, че като нищо ще те прати да чакаш в конюшнята, докато аз разговарям с херцога.

— Пажът ви ще трябва да изчака в залата, вестоносецо — каза Джоун и застана пред тях.

— Той не ми е паж — отвърна Рейджън и продължи напред.

Арлен го последва със същото темпо и на управителката й се наложи да пожертва достойнството си, за да се отстрани от пътя им.

— Негово Височество няма време за всяко бездомно дете от улицата, Рейджън! — изсъска тя, докато поддържаше бързата крачка на вестоносеца. — Кой е той?

Рейджън спря и Арлен спря заедно с него. Обърна се, изгледа свирепо жената и се надвеси над нея. Майка Джоун може и да беше висока, но Рейджън беше по-висок, а на килограми — поне три пъти по-голям. Неприкритата застрашителност на присъствието му я накара неволно да се свие.

— Той е този, когото съм избрал да доведа — процеди вестоносецът през зъби. Подхвърли към Джоун чанта, пълна с писма, и тя инстинктивно я улови. В мига, в който го направи, търговците и майките от Съвета се натълпиха около нея, наред с прислужниците на пастирите.

Кралските особи забелязаха суматохата и отправиха коментари и знаци към тези около тях. Изведнъж половината от свитата им се откъсна и Арлен осъзна, че това са били просто добре облечени слуги. Кралските особи се държаха така, сякаш не се случваше нищо важно, но слугите им се блъскаха здраво като всички останали, за да се доберат до чантата.

Джоун предаде писмата на свой прислужник и побърза към трона, за да съобщи за пристигането на Рейджън, въпреки че нямаше нужда да си прави труда. Явяването му вече бе предизвикало достатъчно вълнения, които нямаше как да останат незабелязани от херцога. Юкор ги наблюдаваше, докато приближаваха.

Херцогът беше набит мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и гъста брада. Носеше зелена туника, току-що лекьосана от мазнината по пръстите му, но пищно бродирана със златен конец, и наметало, подплатено с пухкава кожа. Пръстите му блещукаха от пръстени, а на челото си носеше златен обръч.

— Най-накрая благоволи да ни удостоиш с присъствието си — провикна се херцогът, макар че изглеждаше сякаш говори по-скоро на останалите в залата, отколкото на Рейджън. И наистина, забележката му накара кралските особи да закимат и да зашепнат помежду си, а няколко глави да се вирнат от навалицата около пощата: — Моята работа не беше ли достатъчно наложителна? — попита той.

Рейджън приближи към подиума и пресрещна погледа на херцога със собствения си стоманен поглед.

— Четиридесет и пет дни от тук до Анжие и след това обратно през Потока на Тибит — каза той на висок глас. — Тридесет и седем нощи спах на открито, докато ядроните удряха по защитите ми!

Дори за миг Рейджън не свали очи от херцога, но Арлен знаеше, че и той говори на залата. Повечето от събралите се пребледняха и потрепериха при думите му.

— Шест седмици бях далеч от дома си, Ваше Височество — каза Рейджън и понижи гласа си наполовина, но все още го разнасяше до всички уши. — Нима ви се зловиди, че се изкъпах и вечерях със съпругата си?

Херцогът се поколеба, а очите му зашариха из залата. Накрая се разсмя гръмогласно.

— Разбира се, че не! — извика той. — Един обиден херцог може да стъжни живота на човек, но не и на половина толкова, колкото една обидена съпруга!

Напрежението се разби и дворецът избухна в смях.

— Бих искал да поговоря с вестоносеца си насаме! — нареди херцогът, след като смехът утихна.

Доловиха се мрънканията на тези, които нямаха търпение да разберат новините, но Джоун направи знак на прислужника си да напусне заедно с писмата и това изведе по-голямата част от залата с нея. Кралските особи постояха уж небрежно за момент, докато Джоун не изплющя с ръце. Жестът ги накара да подскочат и те се изнизаха един по един с цялата бързина, която достойнството им позволяваше.

— Остани — промърмори Рейджън на Арлен, като спря на почтително разстояние от трона.

Джоун даде сигнал на стражите, които издърпаха масивните врати и ги затвориха, оставайки вътре. За разлика от мъжете пред портата, тези изглеждаха бдителни и като истински професионалисти. Джоун тръгна, за да застане до своя господар.

— Да не си посмял втори път да направиш това пред моите придворни! — изрева Юкор, когато останалите си тръгнаха.

Вестоносецът направи лек поклон, за да потвърди заповедта, но жестът изглеждаше неискрен дори за Арлен. Момчето изпита страхопочитание. Рейджън беше абсолютно безстрашен.

— Има новини от Потока, Ваше Височество — започна Рейджън.

— Потока? — избухна Юкор. — Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?

— Изкарали са тежка зима без солта — продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. — И е имало нападение…

— Нощите да ме вземат, Рейджън! — изкрещя Юкор. — Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!

Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.

— Да не са открили злато в Потока на Тибит? — попита той.

— Не, господарю — отвърна Рейджън, — но…

— Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?

— Не, господарю.

— Да не са открили бойните защити?

Рейджън поклати глава.

— Разбира се, че не…

— Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? — попита Юкор.

— Не — намръщи се Рейджън.

— Хубаво — каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. — Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.

— Година и половина е прекалено дълго — осмели се Рейджън да упорства. — Населението се нуждае…

— Тогава иди безплатно — пресече го херцогът, — за да мога да си го позволя.

Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.

— Какво отговориха от Анжие? — настоя да узнае той.

— Имам писмо от херцог Райнбек — въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.

— Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?

Очите на Рейджън се свиха.

— Не, господарю — каза той. — Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.

Лицето на херцога почервения и Арлен си помисли, че ще се пръсне.

— По дяволите, Рейджън! — изкрещя той и удари с юмрук. — Нуждая се от тези дърва!

— Негово Величество е решил, че му трябват повече за възстановяването на Речен мост — каза Рейджън спокойно — в южното течение на Разделящата река.

Херцог Юкор изсъска и очите му добиха смъртоносен плам.

— Това е работа на първия министър на Райнбек — уведоми го Джоун. — Джансън от години насам се опитва да извоюва дял от мостовите такси за Райнбек.

— И защо да се задоволява само с дял, когато би могъл да има всичко? — съгласи се Юкор. — Какво му каза, че ще направя, когато ми предадеш новините?

Рейджън сви рамене.

— Неуместно е за един вестоносец да прави догадки. Какво според вас трябваше да му кажа?

— Че хората в дървени крепости не бива да подпалват чуждите дворове — изрева Юкор. — Не е нужно да ти напомням колко важна е дървесината за Мливари. Запасите ни от въглища се топят, а без гориво цялата руда и мините са безполезни, да не говорим, че половината град ще измръзне! Собственоръчно ще подпаля новия му Речен мост, преди да се стигне до там!

Рейджън се поклони, за да покаже, че признава този факт.

— Херцог Райнбек знае това — каза той — и ме упълномощи да отправя ново предложение.

— И то е? — попита Юкор и вдигна вежда.

— Материали за възстановяването на Речен мост и половината от таксите — предположи Джоун преди Рейджън да успее да си отвори устата. Тя примижа срещу вестоносеца: — И Речен мост остава на Анжиерска територия.

Рейджън кимна.

— Нощите да ме вземат! — изруга Юкор. — Създателю, Рейджън, ти на чия страна си?

— Аз съм вестоносец — отвърна гордо Рейджън. — Не вземам страни, само предавам какво ми е било казано.

Херцог Юкор скочи на крака.

— Кажи ми тогава за какво по нощния мрак ти плащам! — настоя да узнае той.

Рейджън килна главата си на една страна.

— А бихте ли предпочели да отидете в затвора, Ваше Височество? — кротко попита той.

При тези думи херцогът пребледня и не отговори. Арлен усети силата на простичката забележка на Рейджън. Желанието му да стане вестоносец, ако въобще имаше още накъде да расте, стана още по-силно.

Херцогът най-накрая кимна примирено.

— Ще помисля върху това — каза той. — Става късно. Свободен си.

— Има още нещо, господарю — допълни Рейджън и кимна на Арлен да излезе напред, но Джоун даде знак на пазачите да отворят вратата и по-едрите просители нахлуха обратно в залата. Вниманието на херцога вече беше отвлечено от вестоносеца.

Рейджън пресрещна Джоун, когато тя напусна мястото си до херцога.

— Майко — каза той, — става дума за момчето…

— Много съм заета, вестоносецо — каза Джоун и подсмръкна. — Може би ще се наложи да „избереш“ да го доведеш по друго време, когато ще съм по-малко заета.

Тя се понесе величествено нататък с високо вирната брадичка.

Един от търговците приближи към тях. Мъжът приличаше на мечка и имаше само едно око, а другата му орбита беше чвор от одрана плът. На гърдите си носеше емблема, изобразяваща конник с копие и чанта.

— Радвам се да те видя здрав, Рейджън — каза човекът. — Ще се отбиеш утре сутрин до гилдията, за да докладваш, нали?

— Майстор Малкълм — каза Рейджън и се поклони. — И аз се радвам да Ви видя. Срещнах това момче, Арлен, на пътя…

— Между градовете? — попита изненадано майсторът. — Би трябвало да си по-предпазлив, момче!

— На цели дни от градовете — поясни Рейджън. — Защитите на момчето са по-добри от тези на много вестоносци.

При тези думи веждата на Малкълм се изви нагоре.

— Иска да бъде вестоносец — подчерта Рейджън.

— Не би могъл да поискаш по-достойна кариера — каза Малкълм на Арлен.

— Няма си никого в Мливари — продължи Рейджън. — Помислих, че ще може да чиракува в гилдията…

— Сега, Рейджън — каза Малкълм, — ти много добре знаеш, че взимаме за чираци само регистрирани защитници. — Опитай при майстор Винсън.

— Момчето вече може да прави защити — възпротиви се Рейджън, макар че тонът му показваше повече уважение сега, отколкото при херцог Юкор. Майстор Малкълм беше по-едър дори от Рейджън и не изглеждаше да се страхува от приказки за нощта навън.

— Значи не би трябвало да срещне проблеми с регистрацията в Гилдията на защитниците — каза Малкълм и се обърна на другата страна. — Ще се видим утре сутринта — провикна се той през рамо.

Рейджън се огледа наоколо и забеляза друг мъж в групичката на Търговците.

— Ускори крачката, Арлен — изръмжа той, докато крачеше през стаята. — Майстор Винсън!

Мъжът вдигна поглед, когато го приближиха и се отдели от колегите си, за да ги посрещне. Поклони се на Рейджън, но поклонът му беше уважителен, а не раболепен. Винсън имаше мазна черна козя брадичка и зализана назад коса. По пълните му пръсти искряха пръстени. Емблемата на гърдите му беше една ключова защита, защита, която служеше за основа на всички останали защити в мрежата.

— Какво мога да направя за теб, Рейджън? — попита майсторът.

— Това момче, Арлен, е от Потока на Тибит — каза Рейджън и посочи към Арлен. — Осиротял е след нападение на ядрони и няма близки в Мливари, но иска да чиракува за вестоносец.

— Всичко това е чудесно, Рейджън, но какво общо има то с мен? — попита Винсън без да удостои Арлен с повече от бегъл поглед.

— Малкълм не иска да го вземе, освен ако не е регистриран защитник — каза Рейджън.

— Е, това наистина е проблем — съгласи се Винсън.

— Хлапето вече може да прави защити — продължи Рейджън. — Ако можеш случайно да уредиш…

Винсън вече клатеше глава.

— Съжалявам, Рейджън, но няма да ме убедиш, че някакъв пъпеш, пристигнал от майната си, може да прави защити толкова добре, че да го регистрирам.

— Защитите на момчето отсякоха ръката на каменен демон — каза Рейджън.

Винсън се изсмя.

— Ако не носиш ръката, Рейджън, можеш да си запазиш историята за жонгльорите.

— Ще можеш ли да му намериш тогава място да чиракува? — попита вестоносецът.

— А може ли да си плати таксата за чиракуване? — попита Винсън.

— Той е сирак, няма си никого — възропта Рейджън.

— Може би ще успея да намеря защитник, който да го вземе за прислужник — предложи водачът.

Рейджън се намръщи.

— Благодаря, тъй или иначе — каза той и поведе Арлен нататък.

Побързаха да се приберат в имението на Рейджън, тъй като слънцето скоро щеше да залезе. Пред очите на Арлен оживените улици на Мливари опустяваха, а хората внимателно проверяваха защитите си и залостваха вратите си. Дори с павираните улици и дебелите защитени стени, всички се заключваха за през нощта.

— Не мога да повярвам, че говори по този начин на херцога — каза Арлен, докато пътуваха.

Рейджън се засмя.

— Първото правило на вестоносеца, Арлен — каза той. — Търговците и кралските особи ти дават парите, но ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

— Проработи с Юкор — съгласи се Арлен.

Рейджън се навъси, като чу името.

— Себично прасе — изплю се той. — Не го е грижа за нищо, освен за собствения му джоб.

— Карай — каза Арлен. — Потокът оцеля миналата година без сол. Пак ще се справят.

— Може би — призна Рейджън, — но не би трябвало да се стига до там. А ти! Един добър херцог би попитал защо съм довел някакво момче в залата му. Един добър херцог би те направил защитник на трона, за да не завършиш като уличен просяк. А Малкълм, да не би да беше по-услужлив! Ядроните ли щяха да го изядат, ако ти беше изпробвал уменията? А Винсън! Ако му беше донесъл скъпоценната такса, алчното копеле щеше да ти намери експерт, който до залез-слънце щеше на теб да ти чиракува! Прислужник, вика ми той!

— Чиракът не е ли прислужник? — попита Арлен.

— Ни най-малко — отвърна Рейджън. — Чираците принадлежат на класата на търговците. Те усвояват занаят и после започват да работят за себе си или за друг професионалист. Прислужниците никога не могат да бъдат нещо повече, освен ако не се оженят над класата си, и ядроните да ме начуколят, ако им дам да те направят такъв.

Той се умълча и Арлен, въпреки че все още не му бяха ясни нещата, реши, че ще е най-добре, да не настоява за повече обяснения.

Падна пълен мрак скоро след като двамата се прибраха зад защитите на Рейджън. Маргрит отведе Арлен в стая за гости, която на големина беше колкото половината къща на Джеф. По средата й имаше легло толкова високо, че на Арлен му се наложи да подскочи, за да се качи на него. Тъй като досега не бе спал другаде освен на пода или върху твърд сламеник, той остана потресен, че потъва в мекия матрак.

Бързо се унесе в сън, но скоро се разбуди от шума на повишени гласове. Изхлузи се от леглото, излезе от стаята си и тръгна по посока на звуците. Залите на огромната къща бяха празни, слугите се бяха оттеглили за през нощта. Арлен стигна до върха на стълбището и там гласовете станаха по-ясни. Бяха на Рейджън и Елиса.

— … го прибираме и точка! — чу Елиса да казва. — И без това работата на вестоносеца не е за малко дете!

— Но той иска точно това — настоя Рейджън.

Елиса изсумтя.

— Като го предадеш на някой друг, няма да облекчиш вината си, че си го довел в Мливари, след като е трябвало да го върнеш у дома.

— Демонска тор — каза Рейджън рязко. — Ти просто искаш да си дундуркаш някого ден и нощ.

— Не смей да ми прехвърляш вината! — изсъска Елиса. — Ти си решил да не връщаш Арлен обратно в Потока на Тибит, а това значи, че ти си поел отговорността за него! Време е да си признаеш това и да спреш да търсиш човек, който да го гледа.

Арлен се напрегна да чуе повече, но отговор от Рейджън дълго време не се появи. Искаше да слезе и да се намеси в разговора. Знаеше, че Елиса му мислеше доброто, но вече му беше омръзнало възрастните да вземат решения за живота му вместо него.

— Хубаво — каза Рейджън най-накрая. — Ами ако го изпратя при Коб? Той няма да поощрява момчето да стане вестоносец. Ще платя цялата такса и ще можем редовно да посещаваме работилницата, за да го наглеждаме.

— Мисля, че това е чудесна идея — съгласи се Елиса, а заядливостта се беше изпарила от гласа й. — Но няма причина Арлен да не остане тук, вместо да спи на корава скамейка в някаква си разхвърляна работилница.

— Чиракуването не е направено за да му бъде удобно — каза Рейджън. — Ще му се наложи да бъде там от изгрев до залез, ако иска да се изучи на защитите, а ако преследва докрай плановете си да стане вестоносец, това обучение ще му дойде много добре.

— Хубаво — намръщи се Елиса, но миг по-късно гласът й омекна. — Сега ела да сложиш бебе в корема ми — прошепна тя.

Арлен побърза към стаята си.

 

 

Както винаги, очите на Арлен се отвориха преди изгрев, но за момент си помисли, че все още спи и се носи на облак. После се сети къде се намира и се изтегна, а под себе си усещаше възхитителната мекота на пуха, натъпкан в матрака и възглавницата, както и топлината на дебелия юрган. От огъня в камината беше останала само жарава.

Идеята да остане в леглото силно го изкушаваше, но пикочният му мехур му помогна, като го застави да се измъкне от меката прегръдка. Плъзна се на студения под и извади гърнетата изпод леглото, както му беше казала Маргрит. Уринира в едното, изходи се в другото, а после остави и двете пред вратата, за да ги отнесат и използват в градината. Почвата в Мливари беше камениста и населението му не хвърляше нищо на вятъра.

Арлен отиде до прозореца. Миналата нощ се бе взирал в него, докато клепачите не му натежаха, но все още се чувстваше запленен от стъклото. На вид там сякаш нямаше нищо, но на допир то беше здраво и непоклатимо, като защитна мрежа. Прокара пръст по стъклото и нарисува черта в утринната кондензация. Спомни си защитите от преносимия кръг на Рейджън и превърна линията в един от символите. Изписа няколко други, а после задиша в стъклото за да замъгли очертанията и да започне наново.

Щом привърши, се облече и слезе на долния етаж, където намери Рейджън да отпива от чая си до един от прозорците и да наблюдава изгряващото над планините слънце.

— Рано си станал — отбеляза Рейджън с усмивка. — Ще излезе вестоносец от тебе — каза той и Арлен се изпълни с гордост.

— Днес ще те запозная с един мой приятел — каза Рейджън. — Защитник. Той ме обучи, когато бях на твоята възраст и сега се нуждае от чирак.

— Не мога ли просто да стана твой чирак? — попита Арлен с надежда. — Ще се трудя усърдно.

Рейджън се засмя.

— Не се съмнявам — каза той, — но аз съм лош учител и прекарвам повече време вън от града, отколкото в него. Ще научиш много от Коб. Бил е вестоносец още преди да се родя.

Арлен се оживи от това.

— Кога ще се запозная с него? — попита той.

— Слънцето е изгряло — отвърна Рейджън. — Нищо не ни спира да отидем веднага след закуска.

Малко по-късно Елиса се присъедини към тях в трапезарията. Прислужниците на Рейджън отрупаха гигантска маса с бекон, шунка, хляб, намазан с мед, яйца, картофи и едри печени ябълки. Арлен излапа закуската си набързо, нетърпелив да тръгне из града. Когато приключи, остана на масата да зяпа Рейджън, докато яде. Той обаче не му обърна никакво внимание и продължи да дъвче с влудяваща мудност, докато Арлен се въртеше на мястото си. Най-накрая вестоносецът остави вилицата и избърса устата си.

— Ох, добре — каза той и стана. — Можем да тръгваме.

Арлен засия и скочи от мястото си.

— Не бързайте толкова — каза Елиса и двамата мъже спряха на място. Арлен не беше готов за чувствата, които тези думи пробудиха в него, ехо от майка му, и преглътна изблика на емоции.

— Никъде няма да ходите, преди да дойде шивачът, за да вземе мярка на Арлен — каза тя.

— Защо? — попита Арлен. — Маргрит изпра дрехите ми и закърпи скъсаното.

— Оценявам загрижеността ти, любов моя — каза Рейджън в защита на Арлен, — но едва ли има нужда да бързаме с новите дрехи, след като беседата с херцога вече мина.

— Това не подлежи на обсъждане — уведоми ги Елиса и се изправи от стола си. — Няма да позволя гост в нашата къща да се размотава наоколо като някой просяк.

Вестоносецът забеляза положението на веждите на съпругата си и въздъхна.

— Остави, Арлен — посъветва го той тихичко. — Явно никъде няма да ходим, преди да остане доволна.

Шивачът пристигна малко по-късно, дребен човек с чевръсти пръсти, който проучи всеки сантиметър от Арлен с възлестите си конци и внимателно записа данните с тебешир върху една дъсчица. Когато привърши, проведе оживен разговор с лейди Елиса, поклони се и излезе.

Елиса се понесе към Арлен и се наведе, за да е на една височина лицето й с неговото.

— Не беше толкова страшно, нали? — попита тя, пооправи му ризата и отмести косата от лицето му. — Сега вече можеш да изтичаш с Рейджън, за да видите майстор Коб.

Тя го погали по бузата с хладната си, мека ръка и за момент той се отпусна в познатия допир, но след това рязко се отдръпна с разширени очи.

Рейджън забеляза погледа му, както и нараненото изражение на жена си, когато Арлен заотстъпва назад от нея сякаш беше демон.

— Мисля, че преди малко нарани чувствата на Елиса, Арлен — каза Рейджън, когато излязоха от двора.

— Тя не ми е майка — каза Арлен, като потискаше вината си.

— Липсва ли ти? — попита Рейджън. — Майка ти, имам предвид.

— Да — отвърна Арлен тихо.

Рейджън кимна и не каза нищо повече, за което Арлен му беше благодарен. Повървяха мълчаливо и странностите на Мливари бързо отвлякоха вниманието му от случката. Миризмата от торните каручки се носеше навсякъде, докато събирачите вървяха от къща на къща и прибираха нощните отпадъци.

— Пф! — каза Арлен, запушил нос. — Целият град смърди по-лошо от обор! Как издържате?

— Така е най-вече сутрин, докато минават събирачите — отвърна Рейджън. — Свиква се. Някога сме имали канали, тунели, които минават под всяка къща и отнасят отпадъците, но са ги запечатали преди векове, защото ядроните са ги използвали, за да проникват в града.

— Не можете ли просто да изкопаете тоалетни ями? — попита Арлен.

— Мливарийската почва е камениста — каза Рейджън. — Тези, които нямат частни дворове за торене, са задължени да предават изпражненията си на събирачите за Градините на Херцога. Такъв е законът.

— Този закон смърди — каза Арлен.

Рейджън се засмя.

— Може би — отвърна той. — Но ни храни и движи икономиката. Ако видиш каква къща е вдигнал шефът на Гилдията на събирачите, моята ще ти се стори като барака.

— Сигурен съм, че твоята мирише по-добре — каза Арлен и Рейджън отново се разсмя.

Накрая те свиха при един ъгъл и спряха пред малка, но солидна работилница. Около прозорците й бяха издълбани изкусни защити, чиято плетеница достигаше до навеса и рамката на вратата. Арлен оцени прецизността на тези защити. Който и да ги беше направил, имаше веща ръка.

Влязоха, придружени от звън на камбанки и Арлен се ококори при вида на това, което работилницата съдържаше. Защити във всякаква форма и големина, изработени от най-различни материали, изпълваха стаята.

— Изчакай тук — каза Рейджън и тръгна през помещението, за да говори с един мъж, който седеше зад тезгяха. Арлен почти не му обърна внимание, тъй като разглеждаше стаята. Прокарваше пръсти по защити, втъкани в стенни килими, издълбани в гладки речни камъни и излети от метал. Имаше инкрустирани стълбове за нивите и преносим кръг като този на Рейджън. Арлен се опита да запамети защитите, които вижда, но те просто бяха прекалено много.

— Арлен, ела насам! — провикна се Рейджън след няколко минути.

Арлен се сепна и се втурна към него.

— Това е майстор Коб — каза Рейджън и махна с ръка към един мъж около шестдесетте, за да го представи. Нисък за мливариец, той имаше вид на здравеняк, понатрупал килограми с годините. Гъста побеляваща брада, примесена с остатъци от някогашния си черен цвят, покриваше лицето му, а късоподстриганата му коса оредяваше на темето му. Кожата му беше прорязана от дълбоки бръчки и обветрена, и якото му ръкостискане сякаш погълна ръката на Арлен.

— Рейджън ми каза, че искаш да ставаш защитник — каза Коб и седна тежко на тезгяха.

— Не, господине — отвърна Арлен. — Искам да бъда вестоносец.

— Това искат всички момчета на твоята възраст — каза Коб. — По-умните обаче се осъзнават преди да ги отнесе смъртта.

— Вие преди не сте ли бил вестоносец? — попита Арлен, объркан от отношението на човека.

— Бях — съгласи се Коб и вдигна ръкава си за да покаже татуировка, подобна на тази на Рейджън. — Пътувал съм до петте Свободни града и десетки селца, и спечелих повече пари, отколкото съм си представял, че някога ще изхарча.

Спря за момент и остави объркването на Арлен да нарасне още повече.

— А също така спечелих и това — каза той и вдигна блузата си, за да покаже дебелите белези, които минаваха през стомаха му — и това.

Измъкна крака от обувката си. Полумесец от увредена кожа, отдавна зарастнала, стоеше на мястото на четирите му пръста.

— До ден-днешен — продължи Коб — не мога да спя повече от час, без да се сепна в съня си и да посегна към копието. Да, бях вестоносец. Дяволски добър при това, и то по-голям късметлия от повечето, но не го пожелавам на никого. Занаятът на вестоносеца може и да изглежда величаво, но зад всеки човек, който живее в имение и вдъхва респект като Рейджън, има две десетки други, чиито меса гният по пътищата.

— Не ме интересува — каза Арлен. — Това искам.

— Тогава ще направим сделка с теб — въздъхна Коб. — Един вестоносец трябва да бъде преди всичко защитник. Затова ще те взема за чирак и ще те науча да бъдеш такъв. Когато ни остане време, ще те науча и на онова, което знам за оцеляването на пътя. Чиракуването трае седем години. Ако дотогава все още искаш да бъдеш вестоносец… ами, ти сам си решаваш.

— Седем години? — зяпна Арлен.

Коб изпухтя.

— Изкуството на защитите не се учи за ден, момче.

— И сега мога да рисувам защити — каза Арлен непокорно.

— Така ми казва и Рейджън — потвърди Коб. — Също така ми каза, че се справяш без познания по геометрия и теория на защитата. Рисуването на защити на око може и да не те убие утре, момче, нито пък другата седмица, но със сигурност ще те убие.

Арлен тропна с крак. Седем години изглеждаха като цяла вечност, но дълбоко в себе си знаеше, че майсторът е прав. Болката в гърба му не спираше да му припомня, че не беше готов за да се изправи отново срещу ядроните. Нуждаеше се от уменията, на които този мъж можеше да го научи. Не се съмняваше, че има десетки вестоносци, които падат в жертва на ядроните, и се закле да не става един от тях, само защото инатът му пречи да се поучи от грешките си.

— Добре — съгласи се той най-накрая. — Седем години.