Питър В. Брет
Защитения (28)

Двадесет и шеста глава
Лечебница
332 СЗ

— Привет, Джизел! — извика Скот, когато старата билкарка дойде при него с паница. — Защо поне веднъж не дадеш на чирачката си да свърши тази работа!

Той кимна към Лийша, която преобличаше някакъв друг мъж.

— Ха! — избумтя Джизел. Тя беше доста едра жена с къса прошарена коса и мощен глас. — Ако й оставя на нея къпането с влажна кърпа, до една седмица половин Анжие ще дойдат да ми се жалват, че ги е тръшнала чумата.

Лийша поклати глава, когато останалите в стаята се разсмяха, но го направи с усмивка. Скот беше безобиден. Вестоносец, чийто кон го беше хвърлил на пътя. Беше късметлия, че въобще е оцелял, особено след като е успял да издири коня си и да се качи на седлото му с две счупени ръце. Нямаше съпруга, която да се грижи за него, и затова Гилдията на вестоносците му покриваше престоя в лечебницата на Джизел, докато не започне да се оправя сам.

Джизел накисна кърпата в паницата с топла сапунена вода и вдигна чаршафа на мъжа, а ръката й започна да се движи с уверена експедитивност. Вестоносецът изскимтя точно когато тя привършваше и Джизел се разсмя.

— По-добре е, че аз ви къпя — каза тя на висок глас и погледна надолу. — Не бихме искали да разочароваме горката Лийша.

Останалите пациенти се разкикотиха в леглата си за сметка на човека. Стаята беше пълна и всички бяха малко отегчени от лежането.

— Според мен пък тя ще го намери в по-друго състояние, отколкото ти — измърмори Скот и бързо се изчерви, но Джизел само се изсмя отново.

 

 

— Скот, милият, много си пада по теб — Джизел каза на Лийша по-късно в аптеката, където стриваха билки.

— Пада си, а? — изсмя се Кейди, една от по-младите чирачки. — Той не си пада, той е влююююбен!

Останалите чирачки, които чуха, избухнаха в кикот.

— Мисля, че е сладур — отзова се Рони.

— Според теб всички са сладури — отвърна Лийша. Рони тъкмо беше разцъфтяла и беше луднала по момчетата. — Надявам се обаче, че ще проявиш повече вкус и няма да се метнеш на врата на първия, който те помоли за баня с мокра кърпа.

— Не й давай идеи — каза Джизел. — Ако я пусна, ще вземе да изкъпе с мокра кърпа всеки мъж в лечебницата.

Всички момичета се разкикотиха и дори Рони не отрече.

— Поне от благоприличие да се беше изчервила — каза й Лийша и момичетата отново се засмяха.

— Хайде стига толкова! Тръгвайте, смехурани! — напъди ги с усмивка Джизел. — Искам да си поговоря малко с Лийша.

— Почти всеки мъж, който идва, полудява по теб — каза й Джизел, когато другите излязоха. — Нищо няма да ти стане, ако поговориш с някого за нещо повече здравето му.

— Звучиш като майка ми — отвърна Лийша.

Джизел тресна чукалото си на тезгяха.

— Нищо подобно — каза тя, тъй като през годините беше разбрала всичко за Илона. — Просто не искам да умреш като стара мома, само за да й направиш напук. Не е престъпление да харесваш мъжете.

— Но аз харесвам мъжете — възропта Лийша.

— Това не съм го видяла — отвърна Джизел.

— Значи трябваше да скокна и да измия Скот с кърпата? — попита Лийша.

— Разбира се, че не — каза Джизел. — Поне не пред всички — допълни тя и й намигна.

— Ето сега вече звучиш като Бруна — изръмжа Лийша. — Две-три нескопосани приказки няма да ми спечелят сърцето.

Молби като тези на Скот не бяха новост за Лийша. Тя имаше тялото на майка си и това означаваше внимание от страна на мъжете, независимо дали го искаше или не.

— Тогава какво ти е нужно? — попита Джизел. — Какъв мъж би могъл да мине през защитите на сърцето ти?

— Мъж, на когото да мога да се доверя — отвърна тя. — Като го целуна по бузата, да не тича веднага при приятелите си да се хвали, че ме е забол зад плевнята.

Джизел изсумтя.

— По-лесно ще намериш добродушен ядрон — каза тя.

Лийша сви рамене.

— Мисля, че те е страх — обвини я Джизел. — Толкова дълго си чакала за да ти отнемат цветето, че от нещо съвсем естествено, което всяко момиче прави, си изградила някаква непреодолима стена.

— Пълен абсурд — каза Лийша.

— Така ли? — попита Джизел. — Виждала съм те как се чудиш и пелтечиш, почервеняла като домат, когато идват жени да ти искат съвети за проблемите си в спалнята. Как би могла да съветваш другите за телата им, ако не познаваш своето собствено?

— Мисля, че много добре знам кое къде влиза — саркастично каза Лийша.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Джизел.

— Какво предлагаш да направя по въпроса? — каза натъртено Лийша. — Да си избера просто някой случаен мъж, та да отметна тази грижа?

— Ако това е условието — отвърна Джизел.

Лийша я погледна яростно, но Джизел срещна погледа й, без да трепне дори.

— Толкова дълго си пазила цветето си, че вече никой мъж не е достатъчно достоен в очите ти, за да го отнеме — каза тя. — Какво му е хубавото на едно цвете, което е скрито така, че никой да не го види? Кой ще си спомня красотата му, когато увехне?

Лийша изхлипа задавено, но Джизел беше там на секундата, за да я поеме в обятията си, докато тя ридае.

— Нищо, нищо, миличка — зауспокоява я тя, докато галеше косата й, — не е чак такава трагедия.

 

 

След вечеря, когато защитите бяха вече проверени, а чирачките изпратени в стаята си да учат, Лийша и Джизел най-накрая намериха време да си сварят билков чай и да отворят чантата на сутрешния вестоносец. На масата стоеше фенер, зареден и спретнат за дълга употреба.

— Пациенти по цял ден и писма по цяла нощ — въздъхна Джизел. — Да благодарим на светлината, че билкарките не се нуждаят от сън, а? — Обърна чантата с дъното нагоре и по цялата маса се разсипаха пергаменти.

Бързо отделиха личните кореспонденции на пациентите, а Джизел посегна наслуки към един вързоп и погледна към обръщението.

— Тези са за теб — каза тя, подаде вързопа на Лийша и взе друго писмо от купчината, което отвори и започна да чете.

— Това е от Кимбър — каза тя след секунда. Кимбър беше една от чирачките на Джизел, изпратени да учат другаде. Тази беше в Земеделски пън, на ден път на юг. — Обривът на бъчваря се е влошил и отново е плъзнал по тялото.

— Тя просто не вари чая както трябва, убедена съм — изпъшка Лийша. — Никога не го оставя да се накисне достатъчно, а после се изненадва от слабите си лекове. Сега ако ще трябва да ходя до Земеделски пън, да го варя вместо нея, такъв пердах ще й хвърля!

— Тя си го знае — изсмя се Джизел. — Затова ми пише на мен този път!

Смехът й беше заразителен и Лийша скоро се включи. Лийша обичаше Джизел. Имаше твърдостта на Бруна, когато ситуацията го изискваше, но винаги първа се засмиваше.

Лийша усещаше болезнено липсата на Бруна и тази мисъл отново я върна към вързопа. Беше четвъртиден, когато седмичният вестоносец пристигаше от Земеделски пън, Хралупата на дърваря и други южни села. Разбира се, обръщението върху първото писмо в купчината беше с прилежния почерк на баща й.

Имаше и писмо от Вика, и Лийша прочете първо него, а ръцете й стискаха хартията, както винаги, докато не се увери, че Бруна, по-стара от древността, си е жива и здрава.

— Вика е родила — отбеляза тя. — Момче, Джейм. Три килограма и триста грама.

— Това третото ли й е? — попита Джизел.

— Четвъртото — отвърна Лийша.

Вика се беше омъжила за послушник Джона — сега вече пастир Джона — скоро след като пристигна в Хралупата на дърваря и без да се помайва му народи куп деца.

— Значи шансовете да се върне обратно в Анжие не са много големи — оплака се Джизел.

Лийша се разсмя.

— Мислех, че това стана ясно още след първото — каза тя.

Трудно можеше да си представи, че са минали седем години откакто размениха местата с Вика. Временната уговорка се оказа постоянна, което не беше чак толкова неприятно за Лийша.

Независимо какво щеше да прави Лийша, Вика щеше да остане в Хралупата на дърваря, а там изглежда я харесваха повече отколкото Бруна, Лийша и Дарси взети заедно. Тази мисъл накара Лийша да почувства свобода, каквато дори не бе сънувала, че съществува. Беше обещала да се завърне един ден, за да осигури на селото билкарката, от която се нуждае, но Създателят се бе погрижил за това вместо нея. Сега бъдещето й беше на нейно разположение. Баща й пишеше, че е хванал настинка, но Вика се грижела за него и очаквал бързо да се оправи. Следващото писмо беше от Мейри, най-голямата й дъщеря вече била разцъфтяла и обещана, а Мейри вероятно скоро щяла да става баба. Лийша въздъхна.

Във вързопа имаше още две писма. Лийша си кореспондираше с Мейри, Вика и баща си почти всяка седмица, но майка й не й пишеше така често, а когато го правеше, то почти винаги беше в изблик на гняв.

— Наред ли е всичко? — попита Джизел и вдигна поглед от писмото си, за да види намръщената физиономия на Лийша.

— Просто майка ми — каза Лийша, докато четеше. — Тонът се сменя според настроенията й, но съобщението си остава същото: „Прибирай си в къщи и си роди деца, преди да остарееш и Създателят да ти отнеме тази възможност“.

Джизел изсумтя и поклати глава.

Заедно с писмото на Илона имаше и един друг лист, предполагаемо от Гаред, макар че посланието беше с почерка на майка й, тъй като той не знаеше буквите. Но колкото и да се беше старала Илона писмото да изглежда като продиктувано, Лийша беше убедена, че поне половината думи в него принадлежаха на майка й, а може би и другата половина. Тези послания, също както писмата на майка й, никога не променяха съдържанието си. Гаред беше добре. Гаред страдаше за нея. Гаред я чакаше. Гаред я обичаше.

— Майка ми трябва да ме мисли за много тъпа — каза Лийша с огорчение, докато четеше, — ако очаква да повярвам, че Гаред някога ще напише стихотворение, камо ли пък без рими.

Джизел се засмя, но смехът й угасна преждевременно, когато видя, че Лийша не се присъедини.

— Ами ако е права? — попита изведнъж Лийша. — Колкото и ужасно да е, човек да си помисли, че Илона някога за нещо може да излезе права, аз наистина искам един ден да имам деца и въобще не е нужно да си билкарка, за да знаеш, че дните пред мен, в които мога да го направя, са вече по-малко, отколкото тези зад гърба ми. Ти сама го каза, похабила съм най-добрите си години.

— Съвсем не съм ти казвала такова нещо — отвърна Джизел.

— Но е така — тъжно каза Лийша. — Никога не съм си правила труда да търся мъже, те винаги са успявали да ме намерят, независимо дали съм го искала или не. Просто винаги съм си мислела, че някой ден ще ме открие такъв, който да се впише в живота ми, а не да очаква аз да се впиша в неговия.

— Всички си мечтаем понякога за това, миличка — каза Джизел, — и фантазията е доста приятна, докато си седиш и зяпаш в стената, но не можеш да й възлагаш всичките си надежди.

Лийша стисна писмото в ръцете си и го смачка.

— Значи мислиш да се върнеш и да се омъжиш за този Гаред? — попита Джизел.

— О, Създателю, не! — извика Лийша. — Разбира се, че не.

Джизел изсумтя.

— Хубаво. Току-що ми спести усилието да те ударя по главата.

— Колкото и да копнее коремът ми за дете — каза Лийша, — ще си умра девствена, преди да позволя на Гаред да ми направи такова. Проблемът е, че той се нахвърля върху всеки мъж в Хралупата на дърваря, който се опита да ме докосне.

— Няма проблеми — каза Джизел. — Роди си децата тук.

— Какво? — попита Лийша.

— Хралупата на дърваря е в добрите ръце на Вика — отвърна Джизел. — Самата аз обучих момичето, пък и сърцето й, тъй или иначе, вече е там.

Тя се наведе и сложи месестата си ръка върху тази на Лийша.

— Остани — каза тя. — Направи Анжие свой дом и поеми лечебницата, след като се оттегля.

Очите на Лийша се разшириха. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.

— Колкото съм те научила аз през последните няколко години, толкова и ти мен — продължи Джизел. — На никой друг не бих поверила бизнеса си, та дори и Вика да се върне утре.

— Не знам какво да кажа — успя да изрече Лийша.

— За никъде не бързаме — отвърна Джизел и потупа ръката на Лийша. — Смея да твърдя, че въобще не смятам да се оттеглям скоро. Просто си помисли върху това.

Лийша кимна. Джизел разтвори обятията си, Лийша се хвърли в тях и силно прегърна по-възрастната жена. Когато се разделиха, някакъв вик отвън ги накара да подскочат.

— Помощ! Помощ! — изпищя някой.

И двете погледнаха към прозореца. Вече се беше стъмнило.

Да си отвориш капаците на прозорците през нощта беше престъпление, наказуемо с бой с камшик, но Лийша и Джизел не се подвоумиха да го направят и видяха към тях по дъсчената настилка да тичат трима градски стражи, двама от които носеха по един мъж.

— Здравейте, лечебницата! — извика водача им, щом съзря отворените кепенци на осветената стая. — Отворете вратата! Убежище! Убежище и лечение!

Лийша и Джизел се втурнаха едновременно към стълбите и едва не се претърколиха, докато бързаха да стигнат до вратата. Беше зима и макар майсторите по защитата на града да се трудеха усилено, за да поддържат отбранителната мрежа чиста от сняг, лед и сухи листа, по няколко въздушни демона неизменно си откриваха пролука всяка нощ, ловуваха бездомници и чакаха някой случаен глупак да се осмели да пренебрегне вечерния час и закона. Един въздушен демон можеше да се спусне като безшумен камък, да разпери ноктестите си крила и с внезапен замах да изкорми жертвата си, сетне да сграбчи тялото с долните си крайници и да отлети с него.

Двете отвориха широко вратата и застанаха да чакат на входната площадка мъжете да се приближат. Порталът беше защитен. Лечители и пациенти бяха в достатъчна безопасност дори без вратата.

— Какво става? — извика Кейди, подала глава от балкона на втория етаж. Останалите чирачки се натрупаха зад гърба й.

— Слагайте си отново престилките и бързо долу! — нареди Лийша и по-младите момичета се втурнаха да изпълняват.

Мъжете все още бяха далече, но тичаха с всички сили. На Лийша й се сви стомаха, когато чу писъците в небето. Наоколо се въртяха въздушни демони, привлечени от светлината и врявата.

Стражите обаче, напредваха бързо и Лийша вече се надяваше, че ще пристигнат невредими, когато един от мъжете се подхлъзна на леда и падна на земята. Той извика, а пострадалият, който той носеше, се претърколи до дъсчената улица.

Стражът, който все още мъкнеше човек на рамото си, извика нещо на другия, приведе се напред и забърза крачка. Колегата му се втурна назад към падналия им другар.

Внезапното шляпане на кожени криле беше единственото предупреждение, преди главата на злощастния страж да се откъсне от тялото му и да се претърколи на дъсчения път. Кейди изкрещя. Още преди кръвта да заблика от разреза, въздушният демон изпищя и се метна към небето, завличайки във въздуха тялото на мъртвия човек.

Натовареният страж прекоси защитите и пренесе човека на сигурно място. Лийша погледна отново към човека навън, който се мъчеше да се изправи, и челото й се напрегна в решителност.

— Лийша, не! — извика Джизел и посегна да я хване, но Лийша се изплъзна пъргаво и хукна по дъсчената улица.

Тичаше на остър зигзаг, а писъците на въздушните демони ехтяха в студения въздух над нея. Един от ядроните все пак реши да се спусне и да я нападне в движение, но не я уцели, макар и на сантиметри. Сгромоляса се върху дъските с трясък, но бързо се опомни, невредим под дебелата си кожа. Лийша се завъртя и хвърли шепа от ослепяващия прах на Бруна в очите му. Съществото изрева от болка и Лийша продължи да тича напред.

— Спаси него, не мен! — извика й стражът и посочи с пръст лежащата до него неподвижна фигура. Глезенът на стража беше изкривен под странен ъгъл, очевидно счупен. Лийша погледа към другото тяло, проснато на дъските. Не можеше да носи и двамата.

— Не мен! — извика отново стражът, докато тя се приближаваше.

Лийша поклати глава.

— Теб имам по-голям шанс да те отведа на безопасно място — каза тя с тон, нетърпящ възражения. Застана под мишницата му и го вдигна.

— Не се изправяй много — каза задъхано стражът. — Въздушките по-малко се хвърлят на плячка, която върви ниско.

Тя се прегърби, доколкото можа, и подкрепяйки тялото на едрия мъж, тръгна несигурно напред, без да се съмнява, че с това тътрене, ниско или не, доникъде няма да стигнат.

— Сега! — извика Джизел.

Лийша погледна напред и видя Кейди и останалите чирачки да тичат към нея. Над главите си държаха краищата на бял чаршаф. Плющящото платно се разпростря над почти всичко и задачата на демоните да си изберат мишена стана почти невъзможна.

Под това прикритие, госпожа Джизел и първият страж се втурнаха към тях. Джизел помогна на Лийша, докато стражът хвана човека, изгубил съзнание. Страхът им вдъхна нови сили и те бързо преминаха останалото разстояние. Прибраха се в лечебницата и залостиха вратата.

 

 

— Този е мъртъв — каза Джизел с хладен тон. — Бих се обзаложила, че е мъртъв от повече от час.

— Едва не се жертвах за мъртвец? — възкликна стражът със счупен глезен. Лийша не му обърна внимание и отиде при другия ранен.

С неговото кръгло, луничаво лице и слаба фигура, той приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Бе станал жертва на побой, но все още дишаше, а и сърцето му беше силно. Лийша незабавно се захвана с прегледа, разряза разноцветните му дрехи и започна да го проверява за счупени кости, както и да издирва раните, които напояваха костюма му с кръв.

— Какво се е случило? — Джизел попита ранения страж, докато преглеждаше счупения му глезен.

— Връщаме се, ’начи, от последната обиколка — каза стражът през стиснати зъби — и ги намираме ей тея двамата, жонгльори, ако се съди по външния им вид, лежат на пътя. Требва да са ги обрали след шоуто. И двамата беха живи, ама не беха добре. Вече се беше стъмнило, ама те немаше да изкарат до утре без да ги види билкарка. Спомних си за тая лечебница и се счупихме да тичаме, пък гледахме така да се движиме под стрехите, та да не ни забележат въздушките.

Джизел кимна.

— Постъпили сте правилно — каза тя.

— Кажете го т’ва на горкия Джонсън — каза стражът. — Създателю, какво ще кажа утре на жена му?

— Тази грижа ще я оставим за утре — отвърна Джизел и поднесе манерка към устните на човека. — Изпий това.

Стражът я погледна с подозрение.

— Какво е то? — попита той.

— Ще те приспи — отвърна Джизел. — Трябва да ти наместя глезена и повярвай ми, не искаш да си буден, докато го правя.

Стражът бързо изгълта отварата.

Лийша почистваше раните на по-младия, когато той се сепна от сън с внезапен хрип и се изправи в леглото си. Едното му око беше подуто и затворено, но другото беше ярко зелено и се стрелкаше наоколо.

— Джейкъб! — извика той.

Бясно се замята и бяха нужни усилията на Лийша, Кейди и последния страж, за да го върнат обратно в легнало положение. Той обърна едното си пронизително око към Лийша.

— Къде е Джейкъб? — попита той. — Добре ли е?

— По-възрастният мъж, когото намериха с теб ли? — попита Лийша и той кимна.

Лийша се поколеба и затърси правилните думи, но паузата й беше достатъчно красноречива. Той извика и отново се опита да се освободи. Стражът здраво го закова за леглото и го погледна в очите.

— Видя ли кой ви направи това? — попита той.

— Той не е в състояние да… — започна Лийша, но човекът я прекъсна с яростен поглед.

— Тази нощ загубих човек — отвърна той. — Нямам време да чакам. — Обърна се отново към момчето. — Е? — попита той.

Момчето го погледна, а очите му се пълнеха със сълзи. Най-накрая поклати глава, но стражът не се отказа.

— Със сигурност си видял поне нещо — настоя той.

— Достатъчно — намеси се Лийша, сграбчи стража за китките и го задърпа настрана с всичка сила. За момент той се възпротиви, но после се отказа. — Изчакайте в другата стая — нареди тя.

Той се намуси, но я послуша.

Момчето плачеше открито, когато Лийша се обърна към него.

— Просто ме остави навън в нощта — каза той и вдигна осакатената си ръка. — Съдбата отдавна иска да умра, и сега всеки, който се опита да ме спаси, умира.

Лийша пое осакатената ръка в своята и го погледна в очите.

— Ще рискувам — каза тя и стисна пръсти. — Ние, оцелелите, трябва да се грижим един за друг.

Тя допря стъкленицата с приспивателно до устните му и, задържайки ръката му в своята за кураж, докато очите му не се затвориха.

 

 

Звукът от цигулка изпълни лечебницата. Пациентите пляскаха с ръце, а чирачките танцуваха, докато си вършеха работата. Дори Лийша и Джизел пристъпваха по-скокливо.

— А младият Роджър взел да се притеснява, че няма с какво да ни се отплати — каза Джизел, докато приготвяха обяда. — Почти съм се навила да му предложа пари да ми забавлява пациентите, след като си стъпи на краката.

— И пациентите, и момичетата го обожават — съгласи се Лийша.

— Виждала съм те да танцуваш, докато си мислиш, че никой не те гледа — каза Джизел.

Лийша се усмихна. Когато не свиреше, Роджър разказваше такива истории, че всички чирачки се скупчваха около леглото му, или ги учеше на гримьорски тайни, за които твърдеше, че идват право от личните куртизанки на херцога. Джизел го обгрижваше постоянно, а чирачките от сутрин до вечер ахкаха и охкаха около него.

— В такъв случай той получава една по-дебела телешка пържола — каза Лийша, наряза месото и го сложи на поднос, вече отрупан с картофи и плодове.

Джизел поклати глава.

— Не знам, това момче къде слага цялото това ядене — каза тя. — Ти и останалите го тъпчете вече месец и нещо, а той още е тънък като тръстика.

— Обядът! — изгърмя тя и момичетата напъплиха в стаята, за да отнесат подносите. Рони веднага посегна към претрупания, но Лийша й го издърпа от ръцете.

— Този аз ще си го занеса — каза тя и се усмихна към разочарованите физиономии в кухнята.

— Роджър трябва да си почине и да хапне нещо, а не да разправя лични истории докато вие, момичета, му режете пържолите — каза Джизел. — Умилкването го оставете за по-късно.

— Антракт! — извика Лийша, нахлувайки в стаята, но не беше нужно да си прави труда. Лъкът се изхлузи от струните с прискърцване в мига на появата й. Роджър се усмихна и й помаха, като събори дървена чаша, докато се опитваше да остави настрана цигулката си. Счупените му пръсти и ръка се бяха оправили напълно, но гипсовите превръзки на краката му все още висяха на канапи и той трудно стигаше до нощното си шкафче.

— Сигурно си доста гладен днес — засмя се тя, сложи подноса в скута му и пое цигулката. Роджър погледна несигурно към подноса и й се усмихна.

— Едва ли би могла да ми помогнеш да го нарежа? — попита той и вдигна осакатената си ръка.

Лийша вдигна вежда.

— Пръстите ти изглеждат достатъчно чевръсти, докато свириш на цигулката си — каза тя. — Защо пък сега са ти недостатъчни?

— Защото мразя да ям сам — разсмя се Роджър.

Лийша се усмихна, седна отстрани на леглото му и взе ножа и вилицата. Отряза дебела хапка месо, потопи я в соса и набучи картофче, преди да я поднесе към устата му. Той й се усмихна и малко от соса изтече от устата му, което накара Лийша да се изкиска. Роджър се изчерви и белите му бузи станаха червени като косата му.

— И сам мога да вдигам вилицата — каза той.

— Искаш ли просто да ти нарежа месото и да си тръгна? — попита Лийша и Роджър поклати енергично глава. — Тихо тогава — каза тя и поднесе нова хапка към устата му.

— Това не е моята цигулка, де — каза Роджър и погледна назад към инструмента след няколко секунди мълчание. — На Джейкъб е. Моята се счупи, когато…

Лийша се намръщи, когато гласът му заглъхна. След повече от месец той все още отказваше да говори за нападението, дори когато стражът го притискаше. Беше поръчал да му донесат малкото вещи, които имаше, но доколкото тя знаеше, дори не се беше обадил на Гилдията на жонгльорите за да им съобщи какво се бе случило.

— Ти не си виновен — каза Лийша и видя как погледът му охладня. — Не си го нападнал ти.

— И аз да бях, все тая — каза Роджър.

— Какво имаш предвид — попита тя.

Роджър погледна настрани.

— Имам предвид… че аз го накарах да се върне отново към работата. Щеше да си е още жив, ако…

— Ти каза, че според него, завръщането му го е накарало да се почувства истински щастлив за пръв път от двайсет години насам — възрази Лийша. — Звучи сякаш си е поживял повече през това кратко време, отколкото през годините прекарани в онази стаичка в дома на гилдията.

Роджър кимна, но очите му се навлажниха. Лийша притисна ръката му.

— Билкарките често виждат смъртта — каза му тя. — Никой, никой не отива при Създателя с изцяло приключени земни дела. На всички ни е отредено различно време, но въпреки това то трябва да ни е достатъчно.

— Просто сякаш хората, които прекосят пътя ми, си отиват много по-рано — въздъхна Роджър.

— Виждала съм твърде много хора да си отиват по-рано, без дори да са чували за Роджър Полухват — каза Лийша. — И за техните смърти ли смяташ да поемеш отговорността?

Роджър я погледна и тя бутна нова хапка в устата му.

— Няма да помогнеш на мъртвите, ако сам спреш да живееш от вина — каза тя.

 

 

Ръцете на Лийша бяха претрупани с чаршафи, когато вестоносецът пристигна. Тя пъхна писмото на Вика в престилката си, а другите остави за по-късно. Прибра прането, но в този момент до нея дотича момиче за да й каже, че един от пациентите е изкашлял кръв. След това й се наложи да намества счупена ръка и да преподаде урок на чирачките.

Преди да се усети, слънцето вече беше залязло, а всичките чирачки си бяха по леглата. Намали фитилите докато не получи мека оранжева светлина и направи една последна обиколка покрай редиците с легла, за да се увери, че пациентите са добре, преди да се качи на горния етаж за през нощта. Срещна погледа на Роджър, докато минаваше край него, и той я викна с жест, но тя се усмихна и поклати глава. Посочи го с пръст и събра длани, сякаш за молитва, после ги допря до бузата си и затвори очи.

Роджър се намръщи, но тя му намигна и продължи, тъй като знаеше, че няма да я последва. Той вече нямаше гипс, но се оплакваше от болки и слабост, въпреки че кракът му беше зараснал добре.

В дъното на стаята тя се отби, за да си налее чаша вода. Беше топла пролетна нощ и каната беше изпотена от кондензацията. Лийша разсеяно избърса пръсти в престилката си, за да ги изсуши, и чу шумоленето на хартия. Припомни си писмото на Вика и го извади, счупи печата с палец и наклони страницата към лампата, докато пиеше.

Миг по-късно изпусна чашата си. Не забеляза и не чу как се пръсна керамичният съд. Стисна здраво хартията и избяга от стаята.

 

 

Лийша хлипаше тихо в затъмнената кухня, когато Роджър я намери.

— Добре ли си? — попита той тихо, подпрян на бастуна си.

— Роджър? — подсмръкна тя. — Защо не си си в леглото?

Роджър не отговори и седна до нея.

— Лоши новини от дома? — попита той.

Лийша го погледна за момент и кимна.

— Онази настинка, която баща ми беше хванал? — попита тя и изчака Роджър да кимне, че си е спомнил, преди да продължи. — Изглеждаше сякаш се оправя, но се върнала с усложнения. Оказва се, че е било чревна зараза, която се предала от единия край на Хралупата до другия. Повечето изглежда се справили с нея, но по-слабите…

Тя отново започна да плаче.

— Някой, когото познаваш? — попита Роджър и се наруга, че го е казал. Разбира се, че го е познавала. В селцата всички познават всички.

Лийша не забеляза неволната му грешка.

— Моята менторка, Бруна — каза тя, а едрите сълзи капеха по престилката й. — И още няколко човека, както и две деца, с които така и не успях да се запозная. Повече от дванайсет са общо и половината село все още е на легло. А баща ми е най-зле от всички.

— Съжалявам — каза Роджър.

— Не съжалявай вместо мен. Вината е моя — каза Лийша.

— Какво? — попита Роджър.

— Трябваше да съм там — каза Лийша. — От години не съм чирачка на Джизел. Обещах да се върна в Хралупата на дърваря, когато приключа с обучението си. Ако си бях спазила обещанието, щях да съм там и може би…

— Веднъж видях как в Крайгорско чревна зараза уби няколко човека — каза Роджър. — И тях ли би желала да сложиш на съвестта си? А може би и всички останали, които умират в този град, просто защото не можеш да се погрижиш за тях?

— Много добре знаеш, че не е същото — отвърна Лийша.

— Не е ли? — попита Роджър. — Сама каза, че не помагаш на мъртвите, ако откажеш да живееш заради вината си.

Лийша го погледна, очите й бяха обли и влажни.

— Та, какво ще правиш сега? — попита Роджър. — Ще прекараш нощта в плач или ще започнеш да си стягаш багажа?

— Да си стягам багажа ли? — попита Лийша.

— Имам вестоноски преносим кръг — каза Роджър. — Можем да тръгнем за Хралупата на дърваря утре сутринта.

— Роджър, та ти едва ходиш! — каза Лийша.

Роджър вдигна бастуна, сложи го на тезгяха и се изправи. Ходеше малко сковано, но без помощни средства.

— Да не си се преструвал, за да запазиш топлото легло и въздишащите жени за по-дългичко? — попита Лийша.

— Аз, никога! — изчерви се Роджър. — Аз просто… не съм готов да давам представления все още.

— Но си достатъчно здрав, за да извървиш целия път до Хралупата на дърваря? — попита Лийша. — Ще отнеме седмица без кон.

— Съмнявам се, че по пътя ще ми се наложи да правя задни салта — каза Роджър. — Ще се справя.

Лийша скръсти ръце и поклати глава.

— Не. Абсолютно забранявам.

— Аз не съм ти някоя чирачка, че да ми забраняваш — отвърна Роджър.

— Ти си мой пациент — сопна му се Лийша — и аз бих забранила всичко, което излага здравето ти на опасност. Ще наема вестоносец да ме заведе.

— Успех с откриването на такъв — отвърна Роджър. — Седмичният за на юг трябва да е потеглил днес, а по това време на годината повечето са ангажирани. Ще ти струва цяло състояние да накараш някой да си остави работата и да те заведе до Хралупата на дърваря. Пък и аз мога да пъдя демоните с цигулката си. Никакъв вестоносец не може да ти предложи това.

— Не се и съмнявам, че можеш — отвърна Лийша, а тонът й ясно казваше, че се съмнява по-скоро в обратното, — но това, от което се нуждая е бърз вестоноски кон, а не магическа цигулка.

Тя пренебрегна възраженията му, пришпори го обратно към леглото му и се качи горе, за да си събере нещата.

 

 

— Значи, си сигурна, че го искаш? — попита я Джизел на сутринта.

— Трябва да отида — отвърна Лийша. — Твърде много работа се е струпала на Вика и Дарси.

Джизел кимна.

— Роджър изглежда смята, че той ще те води — каза тя.

— Е, това няма да стане — отвърна Лийша. — Ще наема вестоносец.

— Стяга си багажа цяла сутрин — каза Джизел.

— Едва е оздравял — каза Лийша.

— Ба! — разсмя се Джизел. — Минаха вече почти три месеца. Цяла сутрин не съм го видяла да ползва бастуна. Мисля, че просто си е търсил причина да се навърта около теб още малко.

Лийша се ококори.

— Мислиш, че Роджър…?

Джизел сви рамене.

— Просто казвам, че не всеки ден се среща мъж, който ще се изправи срещу ядроните заради теб.

— Джизел, аз съм достатъчно стара, за да му бъда майка! — отвърна Лийша.

— Брей! — подигра й се Джизел. — Ти си само на двадесет и седем, а Роджър твърди, че е на двадесет.

— Роджър твърди много неща, които не са истина — каза Лийша.

Джизел отново сви рамене.

— Ти казваш, че нямаш нищо общо с майка ми — започна Лийша, — но и двете успявате да намерите начин да превърнете всяка трагедия в разискване на моя любовен живот.

Джизел понечи да отговори, но Лийша вдигна ръка, за да я спре.

— Моля да ме извиниш — каза тя. — Имам да си търся вестоносец.

Напусна стаята разгневена, а Роджър, който подслушваше на вратата, едва успя да се махне от пътя и погледа й.

 

 

Благодарение на активите на баща си и на спечеленото от Джизел, Лийша успя да изтегли от Банката на херцога сто и петдесет мливарийски слънца. Подобна сума надхвърляше всякакви мечти на обикновения анжиерски селянин, но вестоносците не рискуваха живота си за клатове. Тя се надяваше, че ще й стигнат, но думите на Роджър се оказаха пророчество или проклятие. Пролетната търговия течеше на пълни обороти и дори най-некадърните вестоносци получаваха поръчки. Скот беше извън града, а секретарят на Гилдията на вестоносците направо отказа да й помогне. Най-доброто, което можеха да й предложат, беше човека за на юг другата седмица, което означаваше след цели шест дена.

— За това време мога да стигна и пеша до там! — извика тя на чиновника.

— В такъв случай по-добре тръгвайте — саркастично отвърна той.

Лийша преглътна гнева си и се отдалечи с тежки стъпки. Помисли си, че ще полудее, ако трябва да чака още една седмица. Ако баща й умреше през тези шест дена…

— Лийша? — провикна се глас.

Тя се спря на място и бавно се обърна.

— Наистина си ти! — извика Марик и закрачи към нея с разтворени обятия. — Нямах представа, че все още си в града!

Шокирана, Лийша му позволи да я прегърне.

— Какво правиш в дома на гилдията? — попита Марик и се отдръпна, за да се наслади на гледката. Все още беше красив, с неговите вълчи очи.

— Трябва ми превоз до Хралупата на дърваря — каза тя. — В селото върлува чревна инфекция и имат нужда от помощта ми.

— Предполагам, че бих могъл да те заведа — каза Марик. — Ще трябва да помоля един, който ми длъжник, да ме замести за пътуването до Речен мост утре, но това едва ли ще е проблем.

— Имам пари — каза Лийша.

— Знаеш много добре, че не взимам пари за придружаване — каза Марик, изгледа я похотливо и скъси дистанцията помежду им. — Интересува ме само една отплата.

Ръката му се пресегна, за да стисне задника й и Лийша устоя на импулса да се отдръпне. Помисли си за хората, които имаха нужда от нея, и още повече за думите на Джизел за цветята, които никой не вижда. Може би срещата й с Марик в този ден беше по волята на Създателя. Тя преглътна тежко и му кимна.

Марик замете Лийша към една сенчеста ниша, встрани от главната зала. Притисна я към стената зад една дървена статуя и я целуна дълбоко. След секунда тя отвърна на целувката и обви ръце около раменете му; езикът му беше топъл в устата й.

— Този път няма да имам същия проблем — обеща Марик, хвана ръката й и я сложи върху твърдата си мъжественост.

Лийша се усмихна боязливо.

— Бих могла да дойда в странноприемницата ти преди да мръкне — каза тя. — Бихме могли да… прекараме нощта там и да потеглим на сутринта.

Марик хвърли поглед в двете посоки и поклати глава. Отново я притисна до стената, а с една ръка се пресегна надолу, за да разкопчае колана си.

— Прекалено дълго чаках това — изпъшка той. — Сега съм готов и няма да позволя да ми се размине.

— Няма да го направя в коридор — изсъска Лийша и го блъсна назад. — Някой ще види!

— Никой няма да види — каза Марик, натисна я и започна да я целува. Извади коравия си член и задърпа полите й. — Ти си тук като по чудо — каза той, — а този път и аз съм налице. Какво повече да искаш?

— Да се усамотим, а? — попита Лийша. — Легло? Една-две свещи? Каквото и да е!

— Жонгльор да ни свири под прозореца? — присмя й се Марик, докато пръстите му тършуваха между краката й, за да намерят отвора. — Звучиш ми като девственица.

— Аз съм девственица! — изсъска Лийша.

Марик се отдръпна, все още с ерекцията си в ръка и я погледна кисело.

— Всеки знае в Хралупата на дърваря, че си се праскала с оная маймуна Гаред поне дузина пъти — каза той. — Още ли ще лъжеш за това след толкова много време?

Лийша се навъси, заби с всичка сила коляно в чатала му и изхвърча бясно от дома на гилдията, докато Марик все още пъшкаше на земята.

 

 

— Никой ли не иска да те заведе? — попита Роджър същата нощ.

— Никой, който да не иска да спи с мен в замяна — изсумтя Лийша, като пропусна да спомене, че по-рано се бе решила на сделката. Дори сега се боеше, че бе направила огромна грешка. От една страна й се искаше просто да се беше оставила на Марик, но дори Джизел да беше права и девственото й съзнание да не беше най-ценното нещо на света, със сигурност струваше повече от това.

Тя стисна очи прекалено късно и с това само помогна на сълзите й да се процедят, макар да искаше единствено да ги възпре. Роджър докосна лицето й и тя го погледна. Той се усмихна, пресегна се и извади разноцветна носна кърпичка, сякаш иззад ухото й. Тя се засмя напук на себе си и взе кърпичката, за да избърше очите си.

— Все още бих могъл да те заведа — каза той. — Изминавал съм целия път оттук до Овчарска долина. Щом съм се справил с това, все ще мога да те заведа до Хралупата на дърваря.

— Наистина ли? — попита Лийша и подсмръкна. — Това не е просто някоя от твоите истории за Джак Люспоусти, като онази, дето разправяш, че омагьосваш ядроните с цигулката си?

— Наистина — отвърна Роджър.

— Но защо би направил това заради мен? — попита Лийша.

Роджър се усмихна и пое ръката й в своята осакатена.

— Ние сме оцелелите, нали? — попита той. — Веднъж един човек ми каза, че оцелелите трябва да се грижат един за друг.

Лийша изхлипа и го прегърна.

 

 

Да не съм полудял?, попита Роджър сам себе си, когато оставиха портите на Анжие зад себе си. Лийша беше купила кон за пътуването, но Роджър яздеше за пръв път в живота си, а Лийша най-много за втори. Той седеше зад нея, докато тя направляваше коня със скорост, малко по-бърза от пешеходната.

Още тогава, конят удряше болезнено със скованите си крака, но Роджър не се оплака. Ако беше казал нещо преди да изгубят града от погледа си, Лийша щеше да ги върне обратно.

Точно каквото ти би трябвало да направиш и без това, помисли си той. Ти си жонгльор, не вестоносец.

Но Лийша се нуждаеше от него, а той беше разбрал от пръв поглед, че никога не би могъл да й откаже нищо. Той знаеше, че тя гледа на него като на дете, но това щеше да се промени, когато я прибереше вкъщи. Тя щеше да види, че той е много повече; че може да се грижи както за себе си, така и за нея.

И без друго, какво го очакваше в Анжие? Джейкъб вече го нямаше, а гилдията вероятно смяташе, че и той е мъртъв, което май беше за негово добро. „Отиди при стражите и теб ще обесят“, беше му казал Джейсън, но Роджър беше достатъчно умен, за да знае, че ако Златният Тон научи някога, че още е жив, Роджър никога повече нямаше да разказва историите си.

Погледна към пътя напред обаче и стомахът му се сви. Също като Щурчов скок, Земеделски пън беше само на ден път езда, но Хралупата на дърваря беше много по-далече, може би на четири нощи, дори с коня. Роджър никога не бе прекарвал повече от две нощи подред на открито, а и това му се случи само веднъж. Смъртта на Арик проблесна в съзнанието му. Щеше ли да го преживее, ако му отнемеха и Лийша?

— Добре ли си? — попита Лийша.

— Какво? — отвърна Роджър.

— Ръцете ти треперят — каза тя.

Той погледна към ръцете си на кръста й и видя, че беше права.

— Нищо не е — успя да каже той. — Просто ми захладня изведнъж.

— Мразя да става така — каза Лийша, но Роджър едва я чу. Втренчи се в ръцете си и се опита да ги укроти със силата на волята си.

Ти си актьор!, смъмри се той. Изиграй смелчага!

Сети се за Марко Скитника, смелият пътешественик от историите му. Роджър бе описвал човека и бе изигравал приключенията му толкова много пъти, че всяка негова черта и всеки маниер му бяха до болка познати. Гърбът му се изправи, а ръцете му спряха да треперят.

— Кажи ми когато се измориш — каза той — и аз ще поема юздите.

— Мислех, че не си яздил досега — каза Лийша.

— Човек се учи в движение — каза Роджър, цитирайки репликата, която Марко Скитника изричаше всеки път, когато се натъкнеше на нещо ново.

Марко Скитника никога не се страхуваше да прави неща, които не е правил досега.

 

 

Когато Роджър хвана юздите, тръгнаха по-бързо, но дори така едва стигнаха Земеделски пън преди мръкване. Вкараха коня в конюшнята и влязоха в странноприемницата.

— Ти да не си жонгльор? — попита ханджията, като видя шарените одежди на Роджър.

— Роджър Полухват — каза той, — от Анжие и западните земи.

— Не съм те чувал — изсумтя ханджията, — но стаята ти е безплатна, ако направиш шоу.

Роджър погледна Лийша и когато тя сви рамене и кимна, той се усмихна и извади торбата с вълшебствата.

Земеделски пън представляваше шепа къщи и постройки, свързани със защитени дъсчени пътеки. За разлика от всяко друго село, което Роджър беше виждал, земеделци излизаха навън през нощта и ходеха свободно, макар и забързано, от сграда в сграда.

Тази свобода означаваше пълен салон, което доста се понрави на Роджър. Излезе на сцена за пръв път от месеци, но му идваше отръки и скоро накара цялата зала да пляска и да се смее на историите му за Джак Люспоусти и Изрисувания.

Когато се върна на мястото си, лицето на Лийша беше леко зачервено от виното.

— Ти си прекрасен — каза тя. — Знаех си, че си такъв.

Роджър засия и тъкмо щеше да каже нещо, когато двама мъже дойдоха при тях с огромно количество халби. Подадоха една на Роджър и една на Лийша.

— Едно благодарско за шоуто — каза човекът най-отпред. — То знам, че не е много…

— Чудесно е, благодаря — каза Роджър. — Моля ви, седнете при нас.

Той посочи към празните столове на масата. Двамата мъже седнаха.

— Какво ви води насам? — попита първият мъж. Беше нисък, с гъста дебела брада. Придружителят му беше по-висок, по-як и ням.

— Тръгнали сме към Хралупата на дърваря — каза Роджър. — Лийша е билкарка и ще им помага да се справят с чревната инфекция.

— Хралупата е доста далече — каза мъжът с черната брада. — Как ще издържите нощите?

— Не се бойте за нас — отвърна Роджър. — Имаме вестоноски кръг.

— Преносим кръг? — попита мъжът изненадано. — Т’ва трябва да ви е струвало сериозна пара.

Роджър кимна.

— Даже повече отколкото си мислиш — каза той.

— Е, ние няма да ви държим настрана от леглата ви — каза мъжът и заедно с придружителя си станаха от масата. — Ще искате рано да тръгнете.

Те се отдалечиха и се присъединиха към трети мъж на друга маса, а Роджър и Лийша довършиха питиетата си и се отправиха към стаята.