Питър В. Брет
Защитения (31)

Двадесет и девета глава
В светлината на идващото утро
332 СЗ

Когато Изрисувания се събуди, бурята беше затихнала временно, но сиви облаци тежаха в небето с обещание за още дъжд. Той погледна в пещерата, защитените му очи с лекота прозираха в мрака, и различи двата коня и спящия жонгльор. Лийша, обаче, липсваше.

Все още беше рано; сияеше фалшивата светлина преди самия изгрев. Повечето ядрони най-вероятно отдавна вече бяха избягали в Ядрото, но с тежките облаци никой не би могъл да бъде сигурен. Изправи се и разкъса превръзките, които Лийша му беше сложила предишната вечер. Всички рани бяха заздравели.

Беше лесно да проследи пътя на билкарката в гъстата кал и той наистина скоро я откри, коленичила на земята да събира билки. Полите й бяха вдигнати доста над коленете, за да не падат в калта, и видът на гладките й, бели бедра плисна гореща кръв из тялото му. Беше красива на светлината на идващото утро.

— Не биваше да излизаш навън — каза той. — Слънцето още не е изгряло. Не е безопасно.

Лийша го погледна и се усмихна.

— Точно ти ли намери да ми държиш лекции на мен за това, че се излагам на опасност? — попита тя с вдигната вежда. — Пък и — продължи тя, когато той не отговори — кой ще е този демон, който ще ме нарани, щом ти си тук?

Изрисувания сви рамене и клекна до нея.

— Тъпчиплевел? — попита той.

Лийша кимна и вдигна растението с груби листа и едри пъпки на гроздове.

— Изпушен с лула, успокоява мускулите и предизвиква чувство на еуфория. Комбиниран с небесниче може да се използва за сънотворни отвари, достатъчно силни да упоят и разярен лъв.

— Това ще подейства ли на демон? — попита Изрисувания.

Лийша се намуси.

— Ти за нищо друго ли не мислиш? — попита тя.

Изрисувания изглеждаше наскърбен.

— Не си мисли, че ме познаваш — каза той. — Да, убивам ядрони и заради това съм виждал места, за които никой жив човек не си спомня. Да ти порецитирам ли поезия, която съм превел от древен ръски? Да ти нарисувам ли стенописите от Анокх Слънце? Да ти разкажа ли за машини от стария свят, които могат да вършат работата на двайсет човека?

Лийша хвана ръката му и той замълча.

— Извинявай — каза тя. — Нямах правото да те съдя. Знам колко е тежко да пазиш знанието на стария свят.

— Не си ме обидила — отвърна Изрисувания.

— Това не ме оправдава — каза Лийша. — И да отговоря на твоя въпрос: наистина не знам. Ядроните ядат храна, изхвърлят изпражнения, логично е да смятаме, че могат да бъдат упоени. Моята менторка ми каза, че много от древните билкарки са загубили живота си в Демонската война. Имам малко небесниче. Ако искаш, мога да ти сваря отварата, когато стигнем Хралупата на дърваря.

Изрисувания закима енергично.

— Можеш ли да ми свариш и още нещо? — попита той.

Лийша въздъхна.

— Чудех се, кога ще ме помолиш за това — каза тя. — Няма да ти направя течен демоногън.

— Защо не? — попита Изрисувания.

— Защото не можеш да повериш на мъж тайните на огъня — каза Лийша и се обърна с лице към него. — Ако ти го дам, със сигурност ще го използваш, та ако ще след това да пламне половината свят.

Изрисувания я погледна без да отговори.

— И въобще за какво ти е? — попита тя. — Вече разполагаш със сили отвъд всичко, което билки и вещества могат да ти предложат.

— Аз съм просто един човек… — започна той, но Лийша го прекъсна.

— На демона хвърчилото — каза тя. — Раните ти заздравяват за минути, тичаш по цял ден с бързината на кон, без дори да се задъхаш. Мяташ наоколо дървесни демони, сякаш са деца, и виждаш в тъмното, като че ли е ден. Ти не си „просто“ каквото и да е.

Изрисувания се усмихна.

— Нищо не ти убягва — каза той.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лийша да потръпне.

— Винаги ли си бил така?

Той поклати глава.

— От защитите е — отвърна. — Защитите работят на принципа на обратната връзка. Знаеш ли какво значи това?

Лийша кимна.

— Има го в книгите с древните науки — каза тя.

Изрисувания изсумтя.

— Ядроните са магически същества — каза той. — Отбранителните защити засмукват част от магията им, като я използват, за да създадат бариера. Колкото по-силен е демонът, толкова по-голяма е силата на отблъскване. Атакуващите защити работят по същия начин и отслабват бронята на ядрона, дори когато засилват удара. Неодушевените предмети не задържат заряда задълго и силата се разсейва. Но по някакъв начин всеки път, когато ударя демон или ме удари такъв, малко от силата му се прелива в мен.

— Усетих лекия гъдел онази първа нощ, когато допрях кожата ти — каза Лийша.

Изрисувания кимна.

— Когато защитих кожата си, не само външният ми вид стана… нечовешки.

Лийша поклати глава и пое лицето му в ръце.

— Не телата ни ни правят човеци — прошепна тя. — Можеш да си върнеш човечността, стига да го поискаш.

Тя се наведе по-близо и нежно го целуна.

Той настръхна за момент, но смущението му се разсея и изведнъж той отвърна на целувките й. Тя затвори очи и отвори устата си за него, докато ръцете й галеха гладко обръснатата му глава. Не усещаше защитите, само топлината и белезите му.

„И двамата имаме белези“, помисли си тя. „Неговите просто са видими за света.“

Тя се наклони назад и го придърпа към себе си.

— Ще се накаляме — предупреди я той.

— Вече сме кални — каза тя и се отпусна по гръб под него.

 

 

Кръвта бумтеше в ушите на Лийша, докато Изрисувания я целуваше. Прокара ръце по твърдите му мускули, разтвори крака и отърка бедрата си в неговите.

Нека това бъде първият ми път, помисли си тя. Онези мъже са вече мъртви и той може да заличи следите, които оставиха по мен. Правя това, защото сама го искам.

Но тя се страхуваше. Джизел беше права, помисли си тя. Не биваше да чакам толкова дълго. Не знам какво да правя. Всички си мислят, че зная какво да правя, а аз не знам, но той ще го очаква от мен, защото съм билкарка…

О, Създателю, ами ако не успея да го задоволя?, притесни се тя. Ами ако каже на някого?

Тя изгони мисълта от главата си. Той няма да каже на никого. Точно за това трябва да бъде той. Писано е било да е той. Точно като мен е. Самотник, далеч от всички. Извървял е същия път.

Подхвана неумело робата му, развърза препаската под нея и го освободи. Той простена, когато тя го пое в ръка и дръпна.

Той знае, че бях девствена, напомни си тя и вдигна полите си. Той е твърд, а аз съм влажна и какво друго има да се знае?

— А ако забременееш от мен? — прошепна той.

— Надявам се, че ще стане — прошепна тя в отговор, взе го и го придърпа в себе си.

Какво друго има да се знае?, помисли си тя отново и гърбът й се изви от удоволствие.

 

 

Шок разтърси Изрисувания, когато Лийша го целуна. Само секунди по-рано той се беше любувал на бедрата й, но дори не бе сънувал, че тя ще сподели влечението му. Че която и да било жена би го пожелала. За миг той замръзна намясто, парализиран, но както винаги, когато усещаше нужда, тялото му пое командването, притисна я в задушаваща прегръдка и отвърна жадно на целувката й.

Колко време мина, откакто бе целунат за последен път? Колко време от онази нощ, когато изпрати Мери и тя му каза, че никога няма да стане съпруга на вестоносец?

Лийша подхвана робата му и той разбра, че тя иска да стигне по-далече, отколкото той някога бе стигал досега. Обзе го страх, а това чувство му бе непознато. Нямаше представа какво да прави, как да задоволи жена. Очакваше ли тя от него да притежава опита, който на нея й липсваше? Надяваше ли се, че умението му в боя се пренася и в тази част?

Но навярно точно това се случваше, защото дори докато тези мисли препускаха из главата му, тялото му продължаваше по собствена инициатива напред, следвайки инстинкти, вкоренени във всяко живо същество още от зората на времето. Същите инстинкти, които го караха да се бие.

Но това не беше някаква битка. Беше нещо друго.

Тя ли е единствената за мен?, мисълта проехтя в съзнанието му.

Защо нея, а не Рена? Ако той не беше той, а някой друг, щеше да е женен от почти петнадесет години и да отглежда тълпа от деца. Не за пръв път през ума му премина образът на Рена, такава, каквато би изглеждала сега, разцъфнала в своята женственост, негова и само негова.

Защо нея, а не Мери? Мери, за която щеше да се ожени, ако се бе съгласила да стане съпруга на вестоносец. Щеше да се обвърже с Мливари заради любовта си, точно както Рейджън. Щеше да му е по-добре, ако се беше оженил за Мери. Сега осъзнаваше това, Рейджън беше прав. Той си имаше Елиса…

Образът на Елиса премина през съзнанието му, когато смъкна надолу роклята на Лийша и разкри меките и гърди. Онзи път, когато бе видял Елиса да измъква гърдата си, за да накърми Маря, и само за миг му се бе приискало да посуче вместо детето. След това се бе почувствал засрамен, но тази картина се запечата ярко в съзнанието му.

Лийша ли беше единствената жена за него? Съществуваше ли въобще такова нещо? Само миг по-рано той щеше да се присмее на идеята, но сега погледна Лийша, която изглеждаше така красива и тръпнеща от желание, която така добре разбираше кой е той наистина. Тя щеше да го разбере, ако не беше достатъчно умел, ако не знаеше точно как да я докосне или погали. Късче кална земя на светлината на приближаващото утро не можеше да се сравнява с брачна постеля, но в този момент изглеждаше по-добро от пухения матрак в имението на Рейджън.

Но колебанието го човъркаше.

Едно беше да рискува себе си в нощта. Нямаше вече какво да загуби, нямаше кой да скърби за него. Ако паднеше мъртъв, нямаше да напълни и едно шишенце за сълзи. Можеше ли да поеме обаче същите рискове, ако Лийша го чакаше в безопасно убежище? Щеше ли да се откаже от борбата и да стане като баща си? Толкова да привикне с криенето, че да не може вече сам да се защитава?

Децата се нуждаят от своите бащи, чу Елиса да казва.

— А ако забременееш от мен? — прошепна той между целувките, без да знае какво иска да чуе от нея.

— Надявам се, че ще стане — прошепна тя в отговор.

Тя го дръпна, с което заплаши да разруши целия му свят, но му предлагаше нещо повече и той го сграбчи.

И после влезе в нея, и се почувства цялостен.

 

 

За момент в света не съществуваше нищо друго, освен думкането на кръвта и плъзгането на кожа върху кожа. Телата им с лекота се справяха със задачата си, веднага след като умовете им се отпуснаха. Робата му беше хвърлена настрана. Роклята й стоеше набрана около талията й. Те се гърчеха и пъхтяха в калта, без да мислят за нищо друго, освен един за друг.

И в този момент дървесният демон нападна.

Ядронът ги беше дебнал тихо, привлечен от животинските им звуци. Знаеше, че утрото наближава, че омразното слънце скоро щеше да изгрее, но видът на толкова много гола плът събуди глада му и той скочи, с желанието да се върне в Ядрото с гореща кръв по ноктите и свежо месо в пастта.

Демонът удари силно открития гръб на Изрисувания. Защитите на това място лумнаха и хвърлиха ядрона назад, а главите на любовниците се блъснаха една в друга.

Пъргав и необезсърчен, дървесният демон бързо се съвзе, снижи се щом удари земята и скочи отново. Лийша изкрещя, но Изрисувания се извъртя и улови предните нокти на ръцете му. Завъртя се, използвайки инерцията на демона, за да го запрати в калта.

Не се поколеба, отдръпна се от Лийша и се възползва от предимството. Беше гол, но това не значеше нищо. Биеше се гол още от първия път, когато защити кожата си.

Направи пълен кръг и вкара петата си в челюстта на демона. Никаква магия не лумна, тъй като защитите му бяха покрити с кал, но с подобрената му сила ритникът му не беше по-слаб от този на Здрачен танцьор. Ядронът се олюля назад, Изрисувания изрева и тръгна към него с пълното съзнание за вредата, която демонът би могъл да му нанесе, ако му оставеше време да се съвземе. Ядронът беше едър за породата си, близо два метра и половина, и спрямо физическата му сила, тази на Изрисувания отстъпваше. Той удряше, риташе и вкарваше лакти, но калта беше навсякъде и почти всичките му защити бяха прекъснати. Броня като дървесна кора разкъсваше кожата му, а ударите му нямаха дълготраен ефект.

Ядронът се завъртя и шибна с опашката си корема на Изрисувания, с което му изкара въздуха и го захвърли на земята. Лийша отново изкрещя и звукът привлече вниманието на демона. С писък, той се хвърли към нея.

Изрисувания скочи след звяра и сграбчи опашката му, точно преди да я стигне. Дръпна здраво, спъна демона и двамата бясно се сбориха в калта. Накрая успя да заключи единия си крак под мишницата и около врата на съществото, застопори го с другия и стегна. С двете си ръце задържа крака си свит и попречи на демона да стане.

Ядронът се мяташе и дереше към него, но Изрисувания го бе пристегнал в ключ и съществото не можеше да избяга вече. Търкаляха се доста време в схватка, преди слънцето да се покаже над хоризонта и да си намери пролука между облаците. Кожата като кора задимя и демонът се замята още по-енергично. Изрисувания стегна хватката си.

Само още няколко секунди.

Но тогава се случи нещо неочаквано. Светът около него се замъгли, стана нереален. Усети дърпане от недрата на земята и заедно с демона започнаха да потъват.

Нова пътека се откри за сетивата му и Ядрото го прикани към себе си.

Ужас и погнуса го изпълниха, докато ядронът влечеше надолу. Демонът все още беше материален в ръцете му, макар останалата част от света да се превръщаше само в сянка. Погледна нагоре и видя как безценното слънце избледняваше.

Хвана се за гледката като за спасително въже, отпусна хватката си и задърпа здраво крака на демона обратно към светлината. Ядронът се разбесува, обезумял, но ужасът даде нови сили на Изрисувания и с безшумен вик на решителност, измъкна съществото обратно на повърхността.

Слънцето беше там, за да ги посрещне, ярко и блажено, и Изрисувания усети, че отново се материализира, а съществото избухва в пламъци. Задра земята с нокти, но той го държеше здраво.

Когато най-накрая пусна овъглената черупка, от цялото му тяло течеше кръв. Лийша изтича при него, но той я избута, все още замаян от ужас. Какъв беше той, щом можеше да намери пътя до Ядрото? Беше ли станал самият той ядрон? Какво чудовище щеше да стане от детето на поквареното му семе?

— Ранен си — възрази тя и отново посегна към него.

— Ще се оправя — каза той и се отдръпна.

Внимателният нежен глас, който бе използвал само преди минути, сега го нямаше, а студеният равен тон на Изрисувания се беше върнал. И наистина, много от по-малките рани и ожулвания вече образуваха коричка.

— Но… — възропта тя, — ами това с…?

— Направих своя избор преди много време и избрах нощта — каза Изрисувания. — За миг реших, че мога да го променя, но… — Той поклати глава. — Сега няма връщане назад.

Взе робата си и се отправи към близкото студено поточе, за да измие раните си.

— Ядроните да те вземат! — извика Лийша към гърба му. — Теб и безумната ти мания!