Питър В. Брет
Защитения (23)

Двадесет и първа глава
Просто един чин
328 СЗ

Шарумите тръгнаха напред, за да заобиколят Арлен: елитът на Джардир. Арлен познаваше всички тях, мъже, с които се бе хранил и смял същата вечер, с които много пъти се беше бил рамо до рамо.

— Какво значи това? — попита Арлен, макар дълбоко в себе си да знаеше много добре.

— Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка — отвърна Джардир като приближи. — А това не си ти.

Арлен стисна копието, сякаш от страх да не изхвръкне от ръцете му. Мъжете, които затваряха пръстена си около него, бяха същите, с които вечеря само преди няколко часа, но сега в очите им нямаше приятелство. Джардир беше постъпил умно, като го отдели от привържениците му.

— Не е нужно да става по този начин — каза Арлен и заотстъпва назад, докато ръба на демонската яма в средата на засадата не се оказа под петите му. Смътно отбеляза съскането на пясъчен демон, затворен вътре.

— Мога да направя още от тези — продължи той. — По един за всеки дал’Шарум. Затова дойдох.

— И сами можем да си направим — пропълзя усмивката на Джардир, студена цепка по брадатото му лице. Зъбите му проблясваха на лунната светлина: — Ти не можеш да бъдеш нашият Избавител. Ти си просто един чин.

— Не искам да се бия с теб — каза Арлен.

— Тогава недей, приятелю — каза Джардир нежно. — Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Арлен се поколеба. Не се съмняваше, че защитниците на Красия ще могат да направят дубликати на копието не по-зле от него. За нула време красианците биха могли да обърнат хода на своята Свещена война. Хиляди животи спасени, хиляди демони избити. Имаше ли значение кой ще си припише заслугите?

Заложени на карта обаче не бяха само заслугите. Копието не беше дар за Красия, а за всички хора. Красианците щяха ли да споделят знанието си с останалите? Ако можеше да се съди по случващото се в момента, Арлен реши, че не.

— Не — каза той. — Мисля, че ще трябва да го задържа за малко по-дълго. Нека направя едно за теб и ще си тръгна. Повече няма да ме видиш и ще получиш това, което си искал.

Джардир щракна с пръсти и мъжете стесниха кръга около Арлен.

— Моля ви — каза Арлен. — Не бих искал да нараня нито един от вас.

Елитните воини на Джардир се изсмяха на думите му. Всичките бяха посветили живота си на копието.

Но така бе направил и Арлен.

— Ядроните са врагът! — извика той, когато го нападнаха. — Не аз!

Но дори докато протестираше, той се извъртя, като отклони две задаващи се копия с едно движение на оръжието си и ритна здраво в ребрата един от мъжете, с което го повали върху друг. Гмурна в тълпата, излезе по средата им и развъртя копието си като тояга в отказ да използва върха му.

С дръжката фрасна през лицето един от воините и усети как челюстта му се счупи, после бързо се приведе и замахвайки с оръжието си като с метална бухалка удари коляното на друг. Острие проряза въздуха точно над него, когато войнът падна на земята с викове.

Но вместо да усеща копието си леко, както беше при борбата с ядроните, сега то му тежеше в ръцете, а безкрайната енергия, която го бе тласкала напред в Лабиринта, се изпари. Срещу хора, то беше просто копие. Арлен го застопори на земята и скочи във въздуха за да ритне един от мъжете във врата. Краят на копието удари друг мъж в стомаха и той се преви на две. Острието проряза бедрото на трети и той изпусна оръжието си, за да стисне раната. Арлен се измъкна от развилнялата се около него тълпа и се изправи пред ръба на ямата, така че никой да не може да го заобиколи.

— Аз отново те подцених, въпреки че обещах да не го правя — каза Джардир. Махна с ръка и надойдоха още хора, за да се включат в пресата.

Арлен се би с всички сили, но изходът от ситуацията беше вън от съмнение. Един прът го удари през лицето и го повали на земята, а воините се нахвърлиха яростно върху него и го засипаха с юмруци, докато не пусна копието, за да покрие с ръце главата си.

В същия момент боят приключи. Вдигнаха Арлен на крака, а двама мускулести мъже му приклещиха ръцете зад гърба, докато той гледаше как Джардир се навежда и взема копието му. Първият воин стисна здраво плячката си и погледна Арлен в очите.

— Искрено съжалявам, приятелю — каза той. — Ще ми се да имаше и друг начин.

Арлен се изплю в лицето му.

— Еверам вижда предателството ти! — извика той.

Джардир само се усмихна и избърса плюнката.

— Не споменавай Еверам, чин. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине. А за теб кой ще тъжи? Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.

Погледна мъжете, които държаха Арлен.

— Хвърлете го в ямата.

Арлен още не беше преодолял шока от удара, когато собственото копие на Джардир падна и затрепери, забито в калта пред него. Вдигна поглед по отвесната шестметрова стена на ямата и видя Първия воин да го гледа отгоре.

— Живя с достойнство, Пар’чин — каза Джардир — и затова ти позволявам да го запазиш и в смъртта си. Умри в бой и ще се събудиш в рая.

Арлен изръмжа и погледна пясъчния демон от другата страна на ямата, който се вдигна на крака и се приготви за нападение. От муцуната му излезе ниско ръмжене, при което се оголиха редове зъби като бръсначи.

Арлен се изправи, без да обръща внимание на болката от натъртените си мускули. Бавно посегна към копието, без да откъсва очи от демона. Позата му, която не беше нито заплашителна, нито страхлива, обърка съществото и то закрачи разколебано напред-назад.

Човек можеше да убие пясъчен демон с незащитено копие. Техните малки очи без клепачи, предпазвани от кокалестите ръбове на челото им, се ококорваха при скок. При достатъчна сила, точен удар в това единствено уязвимо за тях място можеше да достигне до мозъка им и да ги убие на място. Но раните на демоните заздравяваха с магическа скорост и ако ударът се разминеше с целта си на милиметри или не беше достатъчно дълбок, това само щеше да ги разяри още повече. Без щит, на бледата светлина на луната и газовите фенери над Лабиринта, задачата беше почти невъзможна.

Докато демонът се опитваше да разгадае поведението му, Арлен бавно задвижи върха на копието по калта, чертаейки защити точно пред себе си — мястото, откъдето демонът най-вероятно щеше да нападне. Съществото щеше бързо да се ориентира и да ги заобиколи, но така поне Арлен печелеше малко време. Резка по резка, той издълба символите в калта.

Пясъчният демон се върна обратно до стената на ямата, където сенките, хвърлени от газовите фенери над тях, бяха най-гъсти. Жълто-кафявите му люспи се сляха с глината и го направиха почти невидим. Открояваха се само зейналите му, черни очи, които отразяваха оскъдната светлина.

Арлен видя атаката, още преди тя да започне. Възлестите мускули на демона се издуха и трепнаха, а задните му крака затъпкаха намясто. Арлен се отмести внимателно зад завършените защити и прекъсна зрителния контакт със звяра, сякаш в знак на смирение.

С ръмжене, което изригна в рев, ядронът — над петдесет килограма нокти, зъби и бронирани мускули — се хвърли към него. Арлен го изчака да се удари в защитите и в мига, в който те лумнаха, прониза незащитените очи, а инерцията на демона даде допълнителна сила на удара.

Красианците, които гледаха отгоре, заликуваха.

Арлен усети как върхът на копието се забоде, но не достатъчно дълбоко, преди ударът и припламналата магия да метнат в другия край на ямата квичащото от болка създание. Погледна копието си и видя, че острието му се е отчупило. Видя го да проблясва на лунната светлина от окото на демона, който вече се отърсваше от болката и отново се изправяше на крака. Задраска по лицето си и измъкна острието. Кървенето му вече беше спряло.

Ядронът заръмжа ниско и запълзя напред по корем по пода на ямата. Арлен го остави да дебне, а междувременно бързаше да завърши полукръга си. Демонът скочи отново, импровизираните защити повторно лумнаха и го спряха на място. Арлен пак се опита да го промуши, този път със счупения връх на копието в гърлото, където кожата ставаше по-уязвима. Ядронът обаче беше прекалено бърз, стисна копието със зъби и го отскубна от ръцете му, когато защитите отново го метнаха назад.

— Нощите да ме вземат — изруга Арлен. Кръгът му далеч не бе завършен, копието му си отиде, а с него и надеждата да го доизпише.

Докато се свестяваше от удара, пясъчният демон беше напълно неподготвен за атаката на Арлен, който се хвърли иззад защитите си и го повали. Отгоре публиката изрева.

Ядронът задраска и захапа, но Арлен беше по-бърз, ловко се намести зад него и сключи ръце под мишниците на демона, а пръстите си приклещи зад главата му. Изправи се с цяло тяло и вдигна демона от земята.

Арлен беше по-едър и по-тежък от пясъчния демон, но не можеше да се мери с жилавата сила на мятащия се ядрон. Мускулите му се изопваха като дебелите въжета, които използваха в каменоломните на Мливари, а ноктите на задните му крака заплашваха да нарежат краката му на панделки. Той завъртя създанието и го тресна в стената на ямата. Преди демонът да се вдигне от удара, Арлен пристъпи напред и отново го стисна. Захватът му отмаляваше срещу яростните атаки на демона, затова този път се завъртя с цяло тяло още веднъж и го метна в защитите. Магията освети трапа и разтърси демона. Арлен грабна копието си и се стрелна обратно зад защитите, преди ядронът да се съвземе.

Разяреният демон започна да се хвърля към защитите, но Арлен бързо завърши импровизирания си полукръг, а стената на ямата му служеше за гръб. В мрежата имаше дупки, но се надяваше, че са прекалено малки, за да ги открие демонът и да се промуши през тях.

Но надеждата му угасна, когато ядронът се хвърли на стената на ямата и заби нокти в пръстта. Изкатери се на стената и запълзя към Арлен с оголени, мокри от слюнка зъби.

Набързо скалъпените защити на Арлен бяха слаби и с кратък радиус на действие, който на височина не надвишаваше рязко отскока на демона.

Нямаше да му отнеме много време да се досети, че може да ги преодолее с катерене.

Арлен се стегна, сложи крак на защитата, най-близка до стената, и прекъсна магията й. Държеше ходилото си на сантиметър от земята, така че да не изтрие рисунката. Изчака демонът да скочи, отстъпи назад и откри защитата. Демонът вече летеше напред, когато мрежата се задейства отново и отблъсна ядронската плът от линията си. Половината от създанието падна в кръга при Арлен. Другата половина се търколи глухо отвън.

Дори откъснат от задните си крака, ядронът продължи да драска и хапе срещу Арлен, който отстъпи бързо назад, натискайки гърба му с копието си. Прекоси защитите и остави туловището на демона в капана на полукръга. То продължи да потрепва, докато черната му сукървица се стичаше в калта.

Арлен погледна нагоре и видя красианците да го зяпат със зейнали усти. Намръщи се и строши копието в коляното си. Вдъхновен от демона, той заби счупения край на оръжието в меката глина на стената. Набра се с изопнат бицепс на него и когато се издигна достатъчно, замахна с другата си ръка и заби върха на копието още по-нависоко.

Ръка след ръка, той изкатери шестметровата яма. Не мислеше за това, което лежеше зад него, или за това, което го очакваше горе. Съсредоточи цялото си внимание в настоящата задача, без да обръща внимание на парещото напрежение в мускулите си или на раздиращата се кожа.

Когато се прехвърли над ръба на ямата, красианците се отдръпнаха, а очите им го гледаха облещено. Много от тях призоваваха Еверам или докосваха челата и сърцата си, докато други рисуваха защити във въздуха, сякаш самият той беше демон.

С крайници като желе, Арлен с мъка се изправи на крака. Обърна се към Първия воин със замъглен поглед.

— Ако ме искаш мъртъв — изръмжа той — ще трябва сам да ме убиеш. В Лабиринта няма повече ядрони, които да свършат работата ти вместо теб.

Джардир пристъпи напред, но се поколеба заради недоволното мърморене на някои от своите хора. Арлен се беше доказал като воин. Нямаше да бъде достойно да го убие сега.

Арлен разчиташе на това, но преди мъжете да успеят да го обмислят, Джардир се стрелна напред и го удари в слепоочието с края на защитеното си копие.

Арлен се просна на земята, главата му избръмча и светът се люшна около него, но той се изплю, сложи ръце под себе си и се избута с всички сили от земята, за да застане отново на крака. Погледна нагоре, само колкото да види как Джардир прави ново движение. Усети удара на металното копие по лицето си и нищо повече.