Питър В. Брет
Защитения (3)

Първа глава
Последствия
319 СЗ

Огромният рог забуча.

Арлен прекъсна работата си и погледна към лавандуловото зарево на развиделяващото се небе. Въздухът все още бе пропит от мъгла, в която витаеше до болка познатият влажен, остър привкус. Тих страх се надигна в стомаха му, докато се ослушваше в утринната тишина с надеждата, че му се е причуло. Беше на единадесет.

Последва затишие, след това рогът избуча два пъти подред. Едно продължително и две кратки означаваше юг и изток. Селището край гората. Баща му имаше приятели сред дърварите. Някъде зад гърба на Арлен входната врата на къщата се отвори и той знаеше, че това е майка му, покрила уста с две ръце.

Арлен се върна към работата си, без да чака някой да го подканва. Някои домашни задължения можеше да се отложат за утрешния ден, но животните трябваше да бъдат нахранени и кравите издоени. Остави ги в обора и отвори плевника, сипа помия на прасетата и изтича да донесе ведрото за мляко. Майка му вече клечеше под първата крава. Той грабна свободното столче и двамата заработиха в ритъм под звуците на млечните струйки, които барабаняха по дървените дъна като погребален марш.

Докато преминаваха към следващата двойка крави, Арлен видя баща си да впряга в каруцата най-силния им кон, една петгодишна дореста кобила на име Миси. Работеше с мрачно лице.

Какво щяха да открият този път?

Не след дълго тримата вече седяха в каручката и се люшкаха към малкото селище от къщички, скупчени край гората. Беше опасно по тези места, имаше повече от час тичане до най-близката защитена постройка, но дървата им трябваха. Майката на Арлен, увита в износения си шал, държеше здраво сина си, докато пътуваха.

— Вече съм голям, мамо — оплака се Арлен. — Няма нужда да ме прегръщаш като бебе. Не ме е страх.

Това не беше съвсем вярно, но той не можеше да допусне другите деца да го видят вкопчен в майка му по време на пътя. И без това му се подиграваха достатъчно.

— Мен пък ме е страх — каза майка му. — Аз нямам ли нужда някой да ме прегръща?

Обзет от внезапна гордост, Арлен отново се притисна до майка си и така продължиха напред. Тя не можеше да го излъже, но въпреки това винаги знаеше точно какво да каже.

Стълб от мазен дим им съобщи много повече, отколкото искаха да знаят, далеч преди да стигнат целта си. Изгаряха мъртвите. А щом бяха напалили кладите толкова отрано, без да чакат останалите да дойдат и да се помолят, значи телата бяха много. Прекалено много, за да се молят за всеки един поотделно, ако искаха да смогнат преди залез-слънце.

Повече от осем километра деляха бащината ферма на Арлен от Селището край гората. Когато го доближиха, дори малкото останали огньове бяха изгасени, въпреки че вече не беше останало много за горене. Петнадесет къщички, всичките превърнати в отломки и пепел.

— Че и запасите от дърва — каза бащата на Арлен и плю настрани от каручката. Посочи с брадичка почернелите купчини — всичко, което беше останало от сечта за сезона. Арлен направи физиономия при мисълта, че разнебитената ограда, зад която пазеха животните, трябваше да издържи поне още година, и веднага се почувства виновен. В края на краищата това беше просто дървесина.

Щом спряха с каручката, говорителката на града дойде при тях. Силия, която майката на Арлен понякога наричаше Силия Безплодната, беше корава жена, висока и слаба, с кожа като пергамент. Дългата й побеляла коса бе прибрана в стегнат кок, а шала си носеше сякаш е длъжностен знак. Тя не търпеше никакви глупости, както Арлен бе разбирал неведнъж откъм далечния край на тояжката й, но днес присъствието й го успокои. Също като баща му, Силия някак си му вдъхваше чувство за безопасност. Въпреки че нямаше свои деца, Силия се държеше като родител на всички в Потока на Тибит. Малцина можеха да се мерят с нея по мъдрост, а още по-малко — по инат. Когато си на страната на Силия, се чувстваш сякаш си на най-безопасното място на света.

— Добре че дойде, Джеф — каза Силия на бащата на Арлен. — Силви и младият Арлен също — продължи тя и кимна към тях. — Всяка помощ е добре дошла. Дори момчето може да се включи.

Бащата на Арлен изсумтя на слизане от каруцата.

— Донесох си инструментите — каза той. — Само кажи какво да правим.

Арлен събра безценните инструменти от задния край на каручката. Металът бе рядкост в Потока и баща му се гордееше с двете си лопати, кирката и триона. Този ден всичките щяха да влязат в сериозна употреба.

— Колко са жертвите? — попита Джеф, макар да нямаше вид на човек, който наистина иска да разбере.

— Двадесет и седем — каза Силия. Силви сподави дъх и покри устата си с ръка, а очите й се напълниха със сълзи. Джеф се изплю отново.

— Оцелели има ли? — пита той.

— Няколко — отвърна Силия. — Мейни — тя посочи с тояжката си момче, което се беше вторачило в погребалния огън — е пробягал целия път до дома ми в тъмното.

Силви ахна. Никой досега не бе стигал толкова надалеч тичешком и то жив.

— Защитите над къщата на Брайн Кътър са издържали през по-голямата част от нощта — продължи Силия. — Той и семейството му са видели всичко. Някои от останалите успели да избягат от ядроните и намерили убежище у тях, докато огънят не стигнал до покрива им. Чакали в горящата къща, докато гредите не запращели и тогава рискували да излязат навън в последните минути преди изгрева. Ядроните убили съпругата на Брайн, Мийна и сина им Пол, но останалите оцелели. Изгарянията ще зараснат и децата ще се оправят след време, но останалите…

Нямаше нужда да довършва изречението. По някакъв начин оцелелите след нападение на демони умираха скоро след това. Не всички и дори не повечето, но достатъчно на брой. Едни от тях се самоубиваха, други просто оставаха да гледат с празен поглед, като отказваха да ядат и пият, докато не издъхнеха от изтощение. Хората казваха, че никога не знаеш дали си оцелял от нападение, ако оттогава не е минала поне година.

— Има още десетки, за които нямаме сведения — каза Силия, но със слаба надежда в гласа.

— Ще ги изровим — съгласи се Джеф мрачно, с поглед, вперен в съборените къщи, някои от които все още димяха. Дърварите строяха домовете си най-вече от камък, за да ги предпазят от пожари, но дори камъкът гореше, ако защитите не бяха наред и ако наоколо са бяха събрали твърде много огнени демони.

Джеф се присъедини към останалите мъже и някои от по-здравите жени в разчистването на отломките и пренасянето на труповете до кладата. Телата трябваше да бъдат изгорени, разбира се. Никой не би искал да бъде заровен в същата земя, от която демоните излизаха всяка нощ. Пастир Харал, запретнал ръкавите на робата си така, че да оголи яките си ръчища, сам вдигаше мъртъвците един по един, хвърляше ги в огъня и докато пламъците ги поглъщаха, шептеше молитви и рисуваше защити във въздуха.

Силви отиде при останалите жени да наглежда по-малките деца и да се грижи за ранените под зоркото око на билкарката на Потока, Колийн Триг. Но никоя билка не можеше да смекчи болката на оцелелите. Брайн Кътър, наричан още Брайн Широкоплещия, бе мъж, огромен като мечка, с гръмогласен смях, и имаше навика да подхвърля Арлен във въздуха, когато идваха да се пазарят за дърва. Сега Брайн седеше в пепелта до разрушената си къща и бавно удряше главата си в почернялата стена. Мърмореше си нещо под носа и беше свил ръце около тялото си, сякаш му е студено.

Арлен и другите деца бяха впрегнати да носят вода и да претърсват отломките за годна дървесина. От годината оставаха още няколко топли месеца, но нямаше да им стигне времето да насекат достатъчно дърва за зимата. Пак щяха да горят тор и къщата да смърди.

Арлен отново помръкна от чувство за вина. Нито го горяха в кладата, нито си удряше главата от шок, че е изгубил всичко. Имаше далеч по-големи злочестини от къща, миришеща на фъшкии.

С напредването на утрото все повече и повече селяни прииждаха. Заедно със семействата си и запасите, които бяха успели да заделят, те идваха от Рибарска Дупка и Градски площад; идваха от Хълма на Богин и Мочурливо тресавище. Някои бяха пътували чак от Южен Пост. Един по един, Силия ги посрещаше с мрачните новини и им раздаваше задачи.

Мъжете, вече повече от стотина, удвоиха усилията си, като половината от тях продължиха да копаят, а останалите се заеха с единствената постройка от Селището, която можеха да спасят: дома на Брайн Кътър. Силия отведе Брайн настрана, като успяваше някак да подкрепя залитащия гигант, докато селяните разчистваха отломките и мъкнеха нови камъни. Някои си извадиха защитните комплекти и започнаха да рисуват нови защити, докато децата подреждаха сламения покрив. До залез-слънце къщата щеше да бъде възстановена.

Арлен бе сложен в екип с Коуби Фишър да носи дърва. Децата натрупаха порядъчно голяма купчина, макар да бе едва частица от изгубеното. Коуби беше високо, едро момче с тъмни къдрици и космати ръце. Беше популярен сред останалите деца, но популярността му бе изградена за сметка на другите. Малко деца успяваха да избегнат обидите му, а още по-малко — ударите.

Коуби изтезаваше Арлен от години, а останалите деца следваха примера му. Фермата на Джеф се намираше в най-северната част на Потока, далеч от детското сборище в Градски площад, и Арлен прекарваше по-голямата част от свободното си време сам, в скитосване из Потока. Повечето деца бяха сметнали, че няма губещи, ако жертват него, за да избегнат гнева на Коуби. Всеки път когато Арлен отиваше за риба или минеше покрай Рибарска Дупка на път за Градски площад, Коуби и приятелите му сякаш научаваха за това и го причакваха на връщане винаги на едно и също място. Понякога просто ръсеха обиди по негов адрес или го блъскаха, но в други случаи той се прибираше окървавен и натъртен, а майка му му крещеше, че се е бил. Най-накрая на Арлен му дойде до гуша. Скри един дебел прът на въпросното място и следващия път, когато Коуби и приятелите му се нахвърлиха върху него, Арлен се направи, че бяга само колкото да извади — сякаш от въздуха — оръжието си, а след това се обърна и го развъртя.

Коуби бе първият цапардосан, понесе здрав удар, който го остави в калта със сълзи на очи и стичаща се от ухото кръв. Уилъм се сдоби със счупен пръст, а Гарт накуцваше повече от седмица след сблъсъка. Това хич не помогна на популярността на Арлен сред останалите деца, а и баща му го наби с пръчка, но другите момчета повече не посмяха да го закачат. Дори сега Коуби се държеше на разстояние от него и потрепваше при всяко рязко движение на Арлен, въпреки че беше много по-едър от него.

— Оцелели! — провикна се внезапно Бил Бейкър, застанал до съборена колиба на края на Селището. — Чувам ги, залостени са в мазето!

Веднага всеки заряза каквото вършеше и хукна натам. Разчистването на отломките щеше да отнеме прекалено много време и затова мъжете започнаха да копаят, навеждайки гърбове в мълчалива целенасоченост. Малко по-късно успяха да пробият стената на мазето и започнаха да вадят оцелелите. Те бяха мръсни и ужасени, но до голяма степен живи. Три жени, шест деца и един мъж.

— Чичо Чоли! — извика Арлен, а майка му се появи на секундата и запрегръща брат си, който залиташе пиянски. Арлен изтича при тях и се мушна под другото му рамо, за да му даде опора.

— Чоли, какво правиш тук? — попита Силви. Чоли рядко напускаше работилницата си в Градски площад. Майката на Арлен бе разказвала стотици пъти как тя и брат й са въртели заедно подковачницата, преди Джеф да започне да чупи нарочно подковите на конете си, за да идва да я ухажва.

— Дойдох да ухажвам Ана Кътър — измънка Чоли. Задърпа си косата, а от нея вече беше оскубал цели кичури. — Тъкмо отворихме скривалището, когато започнаха да минават през защитите…

Коленете му се подгънаха, а с тежестта си повлече надолу и Арлен, и Силви. Падна на колене в калта и заплака.

Арлен погледна към другите оцелели. Ана Кътър не беше сред тях. Гърлото му се сви, докато децата го подминаваха. Познаваше всяко едно от тях; семействата им, къщите им отвътре и отвън, имената на животните им. Погледите им се срещнаха за секунда при разминаването и в този момент той преживя нападението през техните очи. Видя себе си, натикан в тясна дупка в земята, докато тези, които не успяваха да се поберат в нея, се обръщаха, за да се изправят срещу ядроните и огъня. Изведнъж сякаш въздухът му секна, той започна да се задушава, задъха се и спря едва когато Джеф го удари по гърба, за да го освести.

Привършваха със студения си обяд, когато чуха бученето на рог откъм далечния край на Потока.

— Какво, два пъти за един ден? — промълви стъписано Силви и покри уста с ръка.

— Глупости — изръмжа Силия. — Посред бял ден? Използвай си главата, момиче!

— Тогава какво…?

Силия не й обърна внимание, а стана, за да вземе рог и да отговори на сигнала. Рогът на Кевин Марш вече беше в готовност, както този на хората от Мочурливо тресавище. В тресавищата беше лесно да се изгубиш, а никой не би искал да се лута сам, точно когато излизат блатните демони. Бузите на Кевин се надуха като жабешка гуша, докато изсвири няколко ноти.

— Вестоностки рог — Коран Марш уведоми Силви. Коран беше белобрад старец, говорител на Мочурливо тресавище и баща на Кевин. — Амче сигур’ са видели дима. Кевин им казва к’о се е случило и де са сички.

— Вестоносец през пролетта? — попита Арлен. — Мислех, че идват през есента след жътва. А ние едва този месец засяхме!

— Миналата есен тъй и не дойде вестоносец — каза Коран, докато плюеше пенест кафяв сок от корена, който дъвчеше, през дупката от липсващите си зъби. — Кахърехме се, нещо да н’се е случило. Рекохме си, че вестоносецът ням’да дойде да ни дон’се сол до другата есен. Или че ядроните са превзели Свободните градове и ний сме отрязани.

— Ядроните никога няма да превземат Свободните градове — каза Арлен.

— Арлен, тихо! — изсъска Силви. — Той е по-възрастен от теб!

— Остави момчето да говори — каза Коран. — Някога да си бил в Свободен град, момче? — попита той Арлен.

— Не — призна Арлен.

— А да познаваш някой, дет’ да е бил?

— Не — каза отново той.

— И к’о те прави такъв разбирач? — попита Коран. — Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалеч. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.

— Старият Шопар идва от Свободните градове, — каза Арлен.

Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.

— Тъй, тъй — каза Коран, — пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай, дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.

Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмнокафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

— Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! — скастри ги тя. — Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

— Ти не, Арлен — каза Силия. — Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

— Силия Безплодната? — попита вестоносецът.

— Просто Силия е напълно достатъчно — каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

— Моите извинения — каза вестоносецът. — Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

— Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години — каза Силия без нотка радост в гласа си.

— Мислеше — поправи я вестоносецът. — Той е мъртъв.

— Мъртъв? — попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. — Бяха ли…?

Вестоносецът поклати глава.

— Настинката го покоси, не ядроните. Аз съм Рейджън, вашият вестоносец за тази година. Правя услуга на вдовицата му. Гилдията ще избере нов вестоносец за вас от следващата есен.

— Отново година и половина до следващия вестоносец? — попита Силия с тон, който звучеше сякаш чете конско. — Едва изкарахме миналата зима без есенната сол — каза тя. — Знам, че в Мливари я приемате за даденост, но половината ни месо и риба се развалиха поради липсата на добра обработка. А писмата ни?

— Съжалявам — каза Рейджън. — Градовете ви са доста далече от обичайните пътища, а надницата за един вестоносец, който всяка година да прекарва повече от месец по пътя, е висока. Гилдията на вестоносците не разполага с работна ръка, пък сега съвсем, покрай тази настинка на Грег.

Той се изхихика и поклати глава, но забеляза причернялата физиономия на Силия в отговор.

— Не се сърдете, госпожо — каза Рейджън. — Той беше и мой приятел. Просто… сред нас, вестоносците, не са много хората, които могат да се похвалят, че са си отишли с покрив над главите, върху легло и с млада съпруга до тях. Нощта обикновено ни застига преди това, нали разбирате?

— Да — каза Силия. — А ти имаш ли съпруга, Рейджън? — попита тя.

— Аха — отговори той. — Макар че за нейно удоволствие и мое нещастие, виждам кобилката си по-често, отколкото булката.

Той се изсмя и с това обърка Арлен, който не мислеше, че е смешно да имаш съпруга, на която не липсваш.

Силия изглежда не обърна внимание.

— Ами ако въобще не можеше да я виждаш? — попита тя. — Ами ако всичко, което ви свързваше, бяха писмата веднъж годишно? Как щеше да се чувстваш, ако знаеше, че писмата ви ще се забавят с половин година? Някои хора тук имат роднини в Свободните градове. Чакат ту този, ту онзи вестоносец, пък от две поколения не са се виждали. Тези хора няма да се приберат, Рейджън. Писмата са всичко, което имаме от тях, и те от нас.

— Напълно съм съгласен с вас, госпожо — каза Рейджън, — но аз не ги решавам нещата. Херцогът…

— Но ти ще говориш с Херцога, когато се прибереш, нали? — попита Силия.

— Непременно — отвърна той.

— Да напиша ли съобщението вместо теб?

Рейджън се усмихна.

— Мисля, че ще мога да го запомня.

— Погрижи се да го направиш.

Рейджън се поклони отново, още по-ниско.

— Моите извинения, че идвам на посещение в такъв тежък ден — каза той, докато очите му прескачаха към погребалната клада.

— Не заповядваме на дъжда кога да идва, нито на вятъра, нито на студа — каза Силия. — Нито пък на ядроните. Така че животът трябва да продължи, въпреки всички тези неща.

— Животът продължава — съгласи се Рейджън, — но ако аз и жонгльорът ми можем с нещо да ви помогнем, само кажете. Имам здрав гръб и много пъти съм лекувал рани от ядрони.

— Жонгльорът ти вече помага — каза Силия и кимна към младия мъж, който пееше и играеше номерата си. — Отвлича вниманието на малките, докато роднините им вършат работа. Колкото до теб, аз лично ще имам много за вършене през следващите дни, докато се възстановяваме от загубата. Няма да ми остане време да раздам пощата и да чета на тези, които не са си научили азбуката.

— Мога да чета на тези, които не могат, госпожо — каза Рейджън, — но не познавам достатъчно добре града ви, за да разнеса писмата.

— Няма нужда — отвърна Силия и бутна Арлен напред. — Нашият Арлен ще ви заведе до бакалията на Градски площад. Предайте писмата и колетите на Руско Шопара, когато занесете и солта. Всички ще се втурнат натам, щом тя пристигне, а Руско е един от малкото в този град, които могат да четат и смятат. Старият мошеник ще се оплаква и ще иска да му платиш, но ти му кажи, че в подобни смутни времена всеки трябва да даде нещо от себе си. Ти му кажи да раздаде писмата и да чете на тези, които не могат, иначе аз няма пръста си да помръдна следващия път, когато градът го подгони с бесилото.

Рейджън се вгледа внимателно в Силия, може би в опит да разбере дали се шегува, но каменното й изражение нищо не му подсказа. Той отново се поклони.

— Хайде, тръгвайте вече — каза Силия. — Не се повъртайте и ще се върнете точно когато всички почнат да се прибират за през нощта. Ако с жонгльора ти не искате да плащате на Руско за стая, всеки тук с радост ще ви приюти в дома си.

Тя напъди двамата и се обърна, за да нахока онези, които бяха прекъснали работа за да зяпат новодошлите.

— Тя винаги ли е така… твърда? — Рейджън попита Арлен, докато вървяха към жонгльора, който забавляваше най-малките деца. Останалите бяха привикани отново на работа.

Арлен изсумтя.

— Трябва да я чуеш как говори със старците. Имаш късмет, че отърва кожата, след като я нарече „Безплодната“.

— Грег каза, че всички така я наричат — каза Рейджън.

— Така е — съгласи се Арлен, — само че не в лицето й, освен ако не държат да хванат ядрона за рогата. Всички подскачат, когато Силия проговори.

Рейджън се изхихика.

— При това, тя е само една стара Дъщеря — замисли се той. — Там, откъдето идвам, само Майките могат да очакват всички така да им търчат по командите.

— Какво значение има това? — попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

— Не знам, да ти кажа — призна той. — Просто така стоят нещата в Мливари. Хората правят нещата в света, а Майките — хората, така че те командват парада.

— Тук не е така — каза Арлен.

— Сигурно не е, в малко градче като това — отвърна Рейджън. — Няма достатъчно излишни хора. Но в Свободните градове е различно. Освен в Мливари, никъде другаде жените нямат право на глас.

— Това звучи също толкова глупаво — измърмори Арлен.

— Такова си е — съгласи се Рейджън.

Вестоносецът спря и подаде на Арлен юздите на коня си.

— Изчакай тук за секунда — каза той и се отправи към жонгльора. Двамата мъже се отдръпнаха настрани, за да поговорят и Арлен видя как физиономията на жонгльора се промени от ядосана към кисела до примирена, докато той се опитваше да спори с Рейджън, чието каменно изражение пък не помръдна през цялото време.

Без да снема гневния си поглед от жонгльора, вестоносецът махна с ръка на Арлен, който му доведе коня.

— … не ме интересува колко си изморен — говореше Рейджън със суров шепот, — тези хора имат купища гадна работа и ако трябва да танцуваш и да жонглираш цял следобед, за да занимаваш децата им, докато те се блъскат, най-добре ще е да го направиш! Сега махни тази физиономия и се захващай.

Той взе юздата от Арлен и я тикна в ръцете на човека.

Арлен успя да огледа по-обстойно лицето на младия жонгльор, изпълнено с възмущение и страх, преди онзи да го забележи. Веднага щом усети, че го наблюдават, жонгльорът надипли физиономията си и само след секунда се превърна отново в жизнерадостния веселяк, който танцува за децата.

Рейджън отведе Арлен до талигата и двамата се качиха. Рейджън тръсна юздите и те потеглиха обратно по калния път, който водеше към главния.

— За какво се карахте? — попита Арлен, докато талигата подскачаше по пътя. Вестоносецът го погледна за момент и сви рамене.

— На Кийрън това му е първото излизане от града — каза той. — Много беше смел, докато пътувахме с цяла група и той разполагаше с покрита талига, в която да спи, но щом се разделихме с кервана в Анжие, куражът му се изпари. Има дневни пристъпи на паника от ядроните и това не го прави добра компания.

— Не си личи — каза Арлен и погледна назад към човека, който правеше цигански колела.

— Жонгльорите си имат своите артистични хватки — каза Рейджън. — Могат толкова силно да се правят на нещо, което не са, че накрая сами почват да си вярват. Кийрън се направи на смелчага. Гилдията го изпробва дали ще издържи на пътуване и той премина изпита, но никога не знаеш какво ще стане с някого след две седмици на пътя, докато не му се случи наистина.

— Но как стоите на открито през нощта? — попита Арлен. — Татко казва, че рисуването на защити в калта си е чисто дирене на белята.

— Баща ти е прав — отвърна Рейджън. — Виж в онова отделение до краката ти. Арлен така и направи, и извади от там голяма торба от мека кожа. В нея имаше въже с възли, между които бяха нанизани лакирани дървени плочки, по-големи от ръката му. Ококори очи, щом видя защитите, издълбани и оцветени в плочките.

Арлен веднага разбра какво е това: преносим защитен кръг, достатъчно голям за да обиколи талигата, че и други освен нея.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза Арлен.

— Не е лесно да се направи такъв — каза вестоносецът. — Повечето вестоносци прекарват цялото си чиракуване в усвояване на това изкуство. Ни вятър, ни дъжд не може да размаже знаците на тези защити. Но дори и с тях, не е като да имаш защитени стени и врата.

— Някога да си се срещал лице в лице с ядрон, момче? — попита той, обърна се към Арлен и го изгледа сурово. — Да си виждал как замахва към теб, без да имаш къде да избягаш и без никаква надежда за спасение, освен магията, която не виждаш? — Той поклати глава — Може би съм прекалено суров с Кийрън. Той си се справи добре с изпита. Попищя малко, но то се очакваше. Нощ след нощ обаче е съвсем друго нещо. Отразява им се на някои хора като се затревожат, че заблудено листо ще попадне върху някоя защита и тогава… — Той изведнъж изсъска, замахна с нокти към Арлен и щом момчето подскочи, той се разсмя.

Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата й. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица — точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.

— Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? — попита той. — Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.

Мъжът го погледна малко изненадан.

— Баща ти най-вероятно си губи времето — каза той. — Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. — Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.

— Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги — продължи Рейджън — и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се случи. Ако стане обаче… — той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.

— Можеш да убиеш ядрон с копие? — попита Арлен.

— Вероятно не — отговори Рейджън, — но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. — Той се изхили. — Дано не ми се налага да проверявам това.

Арлен го погледна с широко отворени очи.

Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.

— Работата на вестоносеца е опасна, момче — каза той.

Арлен задълго не откъсна очи от него.

— Ама си струва, щом виждаш Свободните градове — каза той накрая. — Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?

— Това е най-богатият и най-красив град в целия свят — отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. — Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.

— Никога не съм виждал планина — каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. — Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.

— Виждаш ли онзи хълм? — попита Рейджън и посочи на север от пътя.

Арлен кимна.

— Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.

Рейджън кимна.

— Знаеш ли какво означава „стотица“, Арлен? — попита той.

Арлен отново кимна.

— Десет чифта ръце.

— Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.

Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.

— Сигурно стигат до небето — каза той.

— Някои са даже над него — изфука се Рейджън. — Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.

— Искам някой ден да видя това — каза Арлен.

— Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно — отвърна Рейджън.

Арлен поклати глава.

— Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори — каза той. — И щом го каже, плюе.

— Баща ти не знае за какво говори — каза Рейджън. — Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.

— Че Свободните градове не са ли в безопасност? — попита Арлен.

— Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.

— Колко души живеят в Мливари? — попита Арлен. — Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.

— Имаме над тридесет хиляди в Мливари — каза Рейджън с гордост.

Арлен го погледна объркано.

— Хиляда са десет стотици — поясни вестоносецът.

Арлен помисли за момент и поклати глава.

— Няма толкоз хора в света — каза той.

— Има, че и повече — отвърна Рейджън. — Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.

Арлен не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание.

 

 

За около час и половина талигата се дотътри до Градски площад. Центърът на Потока, Градски площад, съдържаше няколко дузини защитени дървени къщи за тези, чиито професии не изискваха от тях да работят на полето или в оризището, да ловят риба или да секат дърва. Човек идваше тук, за да намери шивача, пекаря, подковача, бъчваря и други такива.

В центъра беше площадът, където хората се събираха, както и най-голямата сграда в Потока, смесеният магазин. В предната му част имаше голямо заведение с масички и бар, отзад беше още по-големият склад, а отдолу — мазето, пълно с почти всичко, което притежаваше някаква стойност в Потока. Дъщерите на Шопара — Дейзи и Катрин — въртяха кухнята. За два кредита човек можеше да се натъпче до горе с тукашните порции, но Силви наричаше стария Шопар мошеник, тъй като два кредита струваше и житото за цяла седмица. Все пак много самотни мъже плащаха цената и то не само заради храната. Дейзи беше грозновата, а Катрин дебела, но според чичо Чоли този, дето успееше да се ожени за някоя от тях, щеше да си уреди живота.

Всички от Потока носеха собственото си производство на Шопара, независимо дали беше царевица или месо, кожа или грънци, плат, мебели или инструменти. Шопара вземаше нещата, пресмяташе стойността им и връщаше кредити на клиентите си, с които да си купят други стоки от магазина.

Нещата обаче неизменно изглеждаха някак си по-скъпи от това, което Шопара плащаше за тях. Арлен разбираше математиката дотолкова, че да види това. Понякога се получаваха ужасни спорове, когато хората идваха да продават, но Шопара определяше цените и най-често ставаше неговото. Почти всички го мразеха, но се нуждаеха от него и бяха по-склонни да му изчеткат палтото и да му отворят вратата, отколкото да го заплюят при разминаване.

Жителите на Потока работеха от тъмно до тъмно и едва-едва се сдобиваха с нужното им, докато Шопара и дъщерите му винаги имаха пълни бузи, закръглени тумбаци и чисти, нови дрехи. Арлен трябваше да се увива в черга всеки път, когато майка му му вземаше дрехите за пране.

Рейджън и Арлен спряха мулетата пред магазина и влязоха вътре. Барът беше празен. Обикновено въздухът в салона тежеше от миризмата на свинска мас, но днес от кухнята не се разнасяше никакъв аромат на готвено.

Арлен изтича пред вестоносеца към бара. Там Руско държеше малък бронзов звънец, който си беше донесъл от Свободните градове. Арлен обожаваше този звънец. Плесна го с ръка и се ухили на ясния звук.

Отзад се чу изтрополяване и Руско излезе през завесите зад бара. Той беше едър мъж, все още здрав и изправен за своите шейсет години, но около кръста му висеше отпуснат корем, а металносивата му коса пълзеше назад от набръчканото му чело. Носеше леки панталони, кожени обувки и чиста бяла памучна риза, чиито ръкави бяха навити до лактите на яките му ръце. Бялата му престилка беше безупречна, както винаги.

— Арлен Бейлс — каза той с търпелива усмивка, щом видя момчето. — Само за да си играеш със звънеца ли си дошъл или имаш и друга работа?

— Работата е моя — каза Рейджън и пристъпи напред. — Ти ли си Руско Шопара?

— Просто Руско — каза мъжът. — Моите съграждани ми плеснаха това Шопара, но не ми го казват в лицето. Не издържат да виждат чуждия успех.

— За втори път — каза Рейджън замислено.

— К’во викаш? — попита Руско.

— За втори път записките от пътуванията на Грег ме подвеждат — отговори Рейджън. — Тази сутрин нарекох Силия „Безплодна“ в лицето й.

— Ха! — засмя се Руско. — Вярно ли, бе? Ей, това заслужава едно питие за моя сметка, ако не друго. Как каза, че ти е името?

— Рейджън — каза вестоносецът, пусна на земята тежката си чанта и се разположи на бара. Руско потупа с пръсти една бъчвичка и откачи една дървена халба от куката й.

Бирата беше гъста и с меден цвят, а бялата й пяна се вдигна над отвора на халбата. Руско напълни една за Рейджън и още една за себе си. После погледна към Арлен и му напълни по-малка чашка.

— Занеси това на някоя маса и остави възрастните да си поговорят на бара — каза той. — И ако си знаеш интереса, не казвай на майка си, че съм ти дал това.

Арлен засия и изтича с наградата си, преди Руско да успее да премисли. Той си беше отмъквал по глътчица от пивото на баща си по празници, но никога не бе разполагал със собствена чаша.

— Взех да се притеснявам, че вече никой няма да дойде — чу той Руско да казва на Рейджън.

— Грег настина точно преди да тръгне за насам миналата есен — отвърна Рейджън и отпи няколко големи глътки. — Неговата билкарка му каза да отмени пътуването, докато не се пооправи, но зимата си дойде, а здравето му се влошаваше. Накрая той ме помоли да му поема обиколката по вашия край, докато гилдията не му намери заместник. И без това трябваше да занеса фургон сол до Анжие, така че взех още една талига и се отбих насам, преди да продължа на север.

Руско взе халбата му и я напълни отново.

— За Грег — каза той — добър вестоносец и звяр в пазарлъка.

Рейджън кимна, двамата мъже чукнаха чаши и пиха.

— Още една? — попита Руско, щом Рейджън удари с халбата по бара.

— Грег е написал в дневника си, че ти си звяр в пазарлъка — каза Рейджън — и че първо ще се опиташ да ме напиеш.

Руско се разхили и отново напълни халбата.

— Значи след пазарлъка, вече няма нужда да те поя за сметка на заведението — каза той и я подаде на Рейджън със свежа глава.

— Но ще ти се наложи, ако искаш пощата ти да стигне до Мливари — каза Рейджън, ухилен, и прие халбата.

— Ти май ще излезеш по-голям инат и от Грег — измърмори Руско и напълни собствената си чаша. — Ето — продължи той, след като пяната мина ръба, — сега и двамата ще можем да се пазарим пияни.

Двамата се разсмяха и отново удариха чаши.

— Какви са новините от Свободните градове? — попита Руско. — Красианците още ли настояват да се самоунищожат?

Рейджън вдигна рамене.

— По всичко личи, че да. Спрях да ходя до Красия преди няколко години, след като се ожених. Прекалено далече и прекалено опасно.

— Значи фактът, че покриват жените си с одеяла, няма нищо общо с това? — попита Руско.

Рейджън се разсмя.

— Не помага — отговори той, — но това не им пречи да ни мислят нас, Северняците, та дори и вестоносците, за страхливци, само защото не се навираме нощем между шамарите на ядроните.

— Може би нямаше така да налитат на бой, ако поглеждаха по-често жените си — замисли се Руско. — Ами Анжие и Мливари? Херцозите все още ли са на нож?

— Както винаги — отговори Рейджън. — Юкор се нуждае от дървесината на Анжие, за да движи рафинериите си, и от зърното им, за да изхрани народа си. Райнбек се нуждае от метала и солта на Мливари. Трябва да търгуват, за да оцелеят, но вместо да си улеснят живота, прекарват цялото си време в кроежи как да се измамят един друг, особено когато някоя пратка се изгуби по пътя заради ядроните. Миналото лято демони нападнаха каруца със стомана и сол. Избиха водачите, но оставиха почти целия товар непокътнат. Райнбек си го прибра, но отказа да плати, защото той го бил спасил.

— Херцог Юкор трябва да е побеснял — каза Руско.

— Извън кожата си — съгласи се Рейджън. — Аз му съобщих новината. Лицето му почервеня и се закле, че Анжие няма да види и прашинка сол, докато Райнбек не плати.

— Райнбек плати ли? — попита Руско и се наведе напред в очакване.

Рейджън поклати глава.

— Направиха всичко възможно, за да се уморят един друг от глад за няколко месеца и накрая Гилдията на Търговците плати, само и само за да разпратят стоките си преди да дойде зимата и да им изгният в склада. Сега Райнбек им е ядосан, понеже са клекнали пред Юкор, но те му спасиха реномето и пратките отново потеглиха, което беше най-важното за всички освен за онези две псета.

— Ще е добре да внимаваш как наричаш херцозите — предупреди Руско — дори и толкова отдалеч.

— Кой ще им каже? — попита Рейджън — Ти? Момчето? — той направи знак към Арлен. И двамата се разсмяха.

— И сега трябва да занеса новини на Юкор от Речен мост, което само ще влоши нещата — каза Рейджън.

— Онзи град на границата на Мливари — каза Руско, — само на ден път от Анжие. Там имам познати.

— Не, вече нямаш — отвърна Рейджън многозначително и мъжете се умълчаха за момент.

— Стига толкова лоши новини — каза Рейджън и стовари чантата си на бара. Руско я погледна усъмнено.

— Това не ми прилича на сол — каза той — и хич не ми се вярва, да съм получил толкова писма.

— Имаш шест писма и дузина колети — каза Рейджън и подаде на Руско няколко сгънати листа. — Всичко е описано тук заедно с останалите писма в чантата и колетите в талигата, които трябва да бъдат раздадени. Дадох на Силия копие от списъка — предупреди той.

— За какво са ми тоя списък и тая пощенска чанта? — попита Руско.

— Говорителката е заета и не може нито да разнася пощата, нито да чете на неграмотните. И те писа доброволец.

— И как ще ме компенсират за това, че прекарвам работното си време в четене на местните неграмотни? — попита Руско.

— С удовлетворението, че си свършил едно добро дело за ближните си? — попита Рейджън.

Руско изсумтя.

— Не дойдох в Потока на Тибит, за да си търся приятели — отговори той. — Аз съм бизнесмен и правя много за този град.

— Така ли? — попита Рейджън.

— Много ясно — каза Руско. — Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.

Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.

— Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.

— Спасителят на града — каза Рейджън саркастично. — И не искаш нищо в замяна.

— Нищо освен една прилична печалба — каза Руско ухилен.

— И колко често селяните правят опити да те окачат на бесилото, защото си ги измамил? — попита Рейджън.

Очите на Руско се свиха.

— Прекалено често, имайки предвид, че половината не могат да броят отвъд пръстите на ръцете си, а другата половина най-много да добавят към аритметиката и пръстите на краката си — отговори той.

— Силия каза, че следващия път, когато се случи това, ще се оправяш сам — приветливият глас на Рейджън изведнъж бе станал суров — освен ако не изпълниш задачата си. На много хора от покрайнините са им се случили доста по-лоши неща от това, да прочетат на глас някое писмо.

Руско се намръщи, но взе списъка и пренесе тежката торба в склада си.

— Колко е зле положението, всъщност? — попита той, щом се върна.

— Много зле — отговори Рейджън. — Засега са двадесет и седем, и няколко в неизвестност.

— Създателю — изруга Руско и изписа защита във въздуха пред себе си. — Мислех си, че в най-лошия случай става дума за някое семейство.

— Де да беше — отвърна Рейджън.

Двамата замлъкнаха за миг, както беше редно, след това погледнаха един към друг едновременно.

— У теб ли е солта за годината? — попита Руско.

— У теб ли е ориза на херцога? — отговори Рейджън.

— Пазя го цяла зима, след като се забави толкова — каза Руско.

Рейджън присви очи.

— А, все още е добър! — каза Руско и ръцете му се вдигнаха, сякаш умолително. — Държах го запечатан и на сухо, а в мазето ми няма вредители!

— Ще трябва да се уверя, надявам се, че разбираш — каза Рейджън.

— Разбира се, разбира се — отвърна Руско. — Арлен, донеси ми онази лампа! — нареди той като посочи на момчето ъгъла на бара.

Арлен изприпка до фенера и хвана огнивото. Запали фитила и смъкна стъклото с благоговение. Никога досега не бяха му поверявали да държи стъкло. Беше по-студено отколкото очакваше, но се стопли бързо, когато езикът на пламъка го облиза.

— Занеси ни го в мазето — заръча Руско. Арлен се опита да сдържи въодушевлението си. Винаги бе искал да види какво е зад бара. Хората казваха, че дори всички в Потока да съберат вещите си на една голяма купчина, тя не би могла да се мери с чудесата в мазето на Шопара.

Пред очите му Руско дръпна халка на пода и отвори голям капак. Арлен избърза напред, обезпокоен, че старият Шопар би могъл да промени решението си. Слезе надолу по скърцащите стъпала, хванал лампата пред себе си, за да осветява пътя. Светлината докосваше натрупаните една върху друга щайги и бъчви, които стигаха до тавана, а правите им редици продължаваха нататък, извън границите на видимото. Подът беше дървен, за да предотврати атаки от Ядрото направо през мазето, но имаше и защити, издълбани в лавиците по стените. Старият Шопар внимаваше за съкровищата си.

Магазинерът поведе колоната между редиците, за да стигне до запечатаните бъчви в дъното.

— Изглеждат в добро състояние — каза Рейджън, докато проверяваше дървото. Замисли се за момент и после избра наслуки.

— Тази — каза той и посочи една от бъчвите.

Руско изсумтя и изтегли въпросната бъчва. Някои хора наричаха работата му лека, но ръцете му бяха едри и яки като на някой, който върти брадва или коса. Счупи уплътнението, махна капака, след това загреба ориз с плитка тавичка и го даде на Рейджън за проверка.

— Качествен ориз от Тресавищата — каза той на вестоносеца. — Няма да намериш ни гъгрица, ни следа от гниене. Ще хване добра цена в Мливари, особено след толкова време.

Рейджън изпуфтя, кимна в знак да запечата отново бурето и двамата се качиха обратно горе.

Известно време поспориха колко бъчви ориз струват тежките чували сол в талигата. Накрая никой от тях не изглеждаше доволен, но си стиснаха ръцете за сделката.

Руско извика дъщерите си и всички отидоха до талигата, за да разтоварят солта. Арлен се опита да вдигне един от чувалите, но той се оказа твърде тежък. Момчето залитна, падна и го изпусна.

— Внимавай! — нахока го Дейзи и го плесна по тила.

— Ако не можеш да носиш, отивай да държиш вратата! — заповяда Катрин. Тя самата беше преметнала един чувал на рамо, а в месестата си ръка мъкнеше друг. Арлен скочи на крака и се завтече да държи вратата пред нея.

— Извикай Фърд Мелничаря и му кажи, че ще му дадем пет… нека са четири кредита за всеки чувал, който смели — заръча Руско на Арлен. Почти всеки в Потока работеше за Шопара, по един или друг начин, но тези от площада най-много от всички. — Пет, ако я опакова в бъчви с ориз, та да се запази суха.

— Фърд е при Селището — каза Арлен. — Почти всички са там.

Руско изсумтя, но не отговори. Скоро талигата бе изпразнена, без да се броят няколкото кутии и чували, които не съдържаха сол. Дъщерите на Руско ги огледаха жадно, но нищо не казаха.

— Тази вечер ще качим ориза от мазето и ще го оставим в задната стая, докато си готов да тръгнеш обратно за Мливари — каза Руско, след като пренесоха и последния чувал вътре.

— Благодаря ти — отвърна Рейджън.

— Да разбирам, значи, че работата на херцога е свършена? — попита Руско ухилен, а очите му прехвърчаха целенасочено към нещата, останали в талигата.

— Работата на херцога, да — каза Рейджън и му се ухили в отговор. Арлен се надяваше, че ще му дадат още една бира, докато се пазарят. Тя го накара да се почувства замаян, сякаш е хванал настинка, но без кихането, кашлянето и болките. Чувството му хареса и му се щеше да го изпита отново.

Помогна да пренесат останалите неща в салона, а Катрин донесе поднос сандвичи с дебели парчета месо. На Арлен му дадоха втора бира да прокара залъка, а Шопара каза, че ще му впише два кредита за труда в тефтера си.

— Няма да казвам на родителите ти — каза Шопара, — но ако ги похарчиш за пиво и вашите те хванат, ще си отработваш ядовете, дето майка ти ще ми създаде.

Арлен закима с готовност. Никога не бе имал собствени кредити, които да харчи в магазина.

След обяд Руско и Рейджън отидоха до бара и отвориха останалите вързопи, които вестоносецът бе донесъл. Очите на Арлен блясваха при показването на всяко съкровище. Имаше топове плат, по-изящни от всичко, което бе виждал досега, метални инструменти и карфици, керамични изделия и екзотични подправки. Имаше дори няколко чаши, направени от ярко, искрящо стъкло. Шопара не изглеждаше толкова впечатлен.

— Доставката на Грег от миналата година беше по-добра — каза той. — Ще ти дам… сто кредита за всичко.

Арлен зяпна. Сто кредита! Рейджън би могъл да купи целия Поток за половината от тази сума.

На Рейджън обаче офертата не му хареса. Очите му отново станаха сурови и той удари с ръка по масата. От трясъка Дейзи и Катрин зарязаха чистенето и надигнаха глави.

— Да се продъниш в Ядрото с тия кредити! — изрева той. — Не се дръж с мен все едно съм някой от твоите селски глупаци, освен ако не искаш гилдията да разбере какъв си мошеник!

— Нищо лично — изсмя се Руско, потупвайки успокоително въздуха, както му беше навик. — Трябваше да се пробвам… нали разбираш. Още ли си падат по златото горе в Мливари? — попита той с лукава усмивка.

— Както навсякъде другаде — отвърна Рейджън. Продължаваше да се мръщи, но гневът се бе оттекъл от гласа му.

— Не и тук — каза Руско и се мушна пак зад завесата. Чуваше се как тършува наоколо, докато продължава да им говори, но с повишен глас, за да достигат думите му до тях. — В този край, ако едно нещо не става за ядене, за обличане, за изписване на защити или за обработване на нивата, нищо не струва.

Върна се миг по-късно с голяма платнена торба, която остави на тезгяха със звън.

— Хората тук са забравили, че златото движи света — продължи той, бръкна в торбата и извади две тежки жълти монети, които размаха пред лицето на Рейджън. — Децата на Мелничаря ги ползваха за пионки! Пионки! Казах им, че срещу златото мога да им дам дялан дървен комплект за игра, който държах отзад. Помислиха си, че им правя услуга! Фърд дори дойде на следващия ден да ми благодари!

Той се изсмя с дълбок гърлен смях. Арлен се почувства сякаш би трябвало да се обиди от този смях, но не беше съвсем сигурен защо. Много пъти беше играл мелничарската игра и тя му се струваше далеч по-ценна от двата метални диска, колкото и да лъщяха.

— Донесъл съм много повече от стойността на две слънца — каза Рейджън, като кимна към монетите и после погледна към торбата.

Руско се усмихна.

— Няма страшно — каза той и развърза изцяло торбата. Когато плата й легна на тезгяха, още лъчисти монети се разсипаха, заедно с верижки, пръстени и нанизи от блещукащи камъни. Всичко изглеждаше много хубаво, помисли си Арлен, но се изненада как очите на Рейджън изпъкнаха и добиха хищен плам.

Те отново започнаха да се пазарят, Рейджън вдигаше камъните към светлината и хапеше монетите, докато Руско опипваше топовете плат и опитваше подправките. На Арлен, чиято глава се въртеше от бирата, всичко това му беше пълна мъгла. Катрин зад бара подаваше халба след халба на мъжете, но те не показаха признаци да им е повлияло като на Арлен.

— Двеста и двадесет златни слънца, две сребърни луни, верижка и трите сребърни пръстена — каза Руско най-накрая. — И нито медниче повече.

— Нищо чудно, че работиш в тоя пущинак — каза Рейджън. — Сигурно са те изгонили от града за мошеничество.

— Обидите няма да те направят по-богат — отвърна Шопара, уверен, че този път му е стъпил на врата.

— Този път ще мина без печалба — каза Рейджън. — Като си приспадна разходите по пътуването, всяко медниче, от първото до последното, ще отиде за вдовицата на Грег.

— Да бе, Дженя — изрече Руско замислено. — Преди пишеше писмата на неграмотните в Мливари, сред които и моят племенник-идиот. Какво ли ще стане с нея?

Рейджън поклати глава.

— Гилдията не й даде никакво обезщетение за смъртта, защото Грег си умря вкъщи — каза той. — И тъй като не е Майка, ще й откажат много длъжности.

— Лоша работа — каза Руско.

— Грег й остави някакви пари — продължи Рейджън, — макар че никога не е имал много, пък и гилдията пак ще й дава поръчки за писане. С парите от това пътуване ще може да изкара известно време. Е, тя е млада сега, но парите все някога ще свършат, освен ако не се омъжи повторно или не си намери по-добра работа.

— И тогава? — попита Руско.

Рейджън сви рамене.

— Трудно ще си намери нов съпруг, след като вече се е омъжвала и не е могла да роди деца. Няма да стане просякиня, обаче. Моите братя по гилдия и аз сме се заклели да не я оставяме. Някой от нас ще я вземе за слугиня, преди това да се случи.

Руско поклати глава.

— И все пак, да паднеш от търговската класа до слугинската… — той посегна в доста поолекналата торба и извади пръстен с ясен, блещукащ камък. — Погрижи се тя да получи това — каза той, като му подаде пръстена.

Рейджън посегна, за да го вземе, но Руско бързо го дръпна обратно.

— Ще искам съобщение от нея, нали разбираш — каза той. — Знам как си оформя писмата.

Рейджън го погледна за момент и Руско добави:

— Без да се обиждаш.

Рейджън се усмихна.

— Твоята щедрост има повече тежест от обидата — каза той и взе пръстена. — Това ще я държи сита месеци наред.

— Е, да — отвърна Руско грубо, докато събираше останалото в торбата, — но не казвай на никого от местните, че ще си загубя репутацията на мошеник.

— Гроб съм — отговори Рейджън през смях.

— Би могъл да припечелиш още нещо за нея, може би — каза Руско.

— Тъй ли?

— Писмата, дето сме ги приготвили за Мливари, трябваше да заминат още преди шест месеца. Остани ден-два, докато напишем и посъберем още, можеш даже да дадеш да ти продиктуват някое и друго писмо, а аз ще ти платя за това. Със златото беше дотук — изясни той, — но на Дженя все ще й свърши работа някоя бъчва ориз, консервирана риба или брашно.

— Така си е — отвърна Рейджън.

— Мога да намеря работа и за жонгльора — допълни Руско. — Тук на Площада ще намери повече клиентела, отколкото ако прескача от ферма на ферма.

— Дадено — каза Рейджън. — Ама Кийрън ще иска злато.

Руско му хвърли кисел поглед и Рейджън се изсмя.

— Трябваше да пробвам… нали разбираш! — каза той. — Сребро тогава.

Руско кимна.

— Ще взимам по луна на представление и от всяка луна ще задържам по една звезда, а останалите три ще бъдат за него.

— Брей, уж ми каза, че местните нямат пари — отбеляза Рейджън.

— Повечето нямат — отвърна Руско. — Ще им продам луните… да кажем, на цената на пет кредита.

— Значи Руско Шопара обира каймака и от двете страни на сделката? — попита Рейджън.

Шопара се усмихна.

 

 

Арлен беше въодушевен по пътя на връщане. Старият Шопар му беше обещал да го пусне да гледа жонгльора безплатно, ако разнесе новината, че утре по пладне на Площада Кийрън ще изнася представление срещу такса от пет кредита или една мливарийска луна. Не разполагаше с много време, с Рейджън сигурно щяха да заварят родителите му готови за път, но беше сигурен, че ще успее да разнесе новината, преди да го дръпнат в каручката.

— Разкажи ми за Свободните градове — помоли Арлен, докато пътуваха. — Колко от тях си виждал?

— Пет — каза Рейджън. — Мливари, Анжие, Лактън, Райзън и Красия. Може да има и други отвъд планините или пустинята, но не познавам някой, който да ги е виждал.

— Как изглеждат? — попита Арлен.

— Крепостта Анжие, горската крепост, лежи на юг от Мливари, отвъд Разделящата река — отвърна Рейджън. — Анжие снабдява останалите градове с дърва. По̀ на юг е голямото езеро, а на повърхността му е Лактън.

— Езерото нещо като блато ли е? — попита Арлен.

— Езерото спрямо блатото е като планината спрямо хълма — каза Рейджън и остави Арлен за момент, за да смели мисълта. — Във водата лактънците са в безопасност от огнени, каменни и дървесни демони. Защитната им мрежа ги предпазва от въздушни демони, а никой друг народ не е по-вещ в защитата срещу водни демони. Те са рибари и прехраната на хиляди из южните градове зависи от улова им.

— На юг от Лактън е Крепостта Райзън, която на практика не е крепост, защото можеш да прескочиш стената й, но под нейна закрила са най-обширните обработваеми земи, които някога си виждал. Без Райзън останалите Свободни градове биха измрели от глад.

— А Красия? — попита Арлен.

— Само веднъж съм бил в Крепостта Красия — каза Рейджън. — Красианците не са гостоприемни към външни хора, пък ти трябват и седмици, за да прекосиш пустинята до там.

— Пустиня?

— Пясък — поясни Рейджън. — Нищо друго освен пясък километри наред във всички посоки. Ни храна, ни вода, освен това, което си носиш, и нищо, което да те скрие от жаркото слънце.

— И има хора, които живеят там? — попита Арлен.

— О, да — отговори Рейджън. — Красианците надвишаваха по брой дори мливариийците, но в момента измират.

— Защо? — попита Арлен.

— Защото се борят с ядроните — отговори Рейджън.

Очите на Арлен се облещиха.

— Можеш да се бориш с тях? — попита той.

— Можеш да се бориш с всичко, Арлен — отвърна Рейджън. — Целият проблем около битките с ядроните идва от това, че по-често губиш ти. Красианците убиват солиден брой, но ядроните им нанасят по-сериозни удари, от тези, които търпят. С всяка изминала година красианците намаляват.

— Баща ми казва, че ядроните поглъщат душата ти, когато се доберат до теб — каза Арлен.

— Да бе! — Рейджън се изплю встрани от талигата. — Глупави суеверия!

Тъкмо излизаха от един завой недалеч от Селището, когато Арлен забеляза нещо да виси от дървото пред тях.

— Какво е това? — попита той, посочил с пръст натам.

— Нощите да ме вземат — изруга Рейджън и изплющя юздите, при което кобилките се впуснаха в галоп. Арлен се прекатури назад в седалката си и му трябваше момент, за да си възвърне равновесието. Щом го направи, погледна към дървото, което бързо приближаваше.

— Чичо Чоли! — извика той при вида на мъжа, който риташе във въздуха и драпаше по въжето около врата си.

— Помощ! Помощ! — завика Арлен. Скочи в движение от талигата и падна здраво на земята, но веднага се изправи и се втурна към Чоли. Застана под мъжа, но един от ритащите крака на Чоли го удари в устата и го повали. Усети вкуса на кръвта, но странното беше, че не изпита болка. Отново се изправи, сграбчи краката на Чоли и се опита да го повдигне, за да разхлаби примката, но се оказа прекалено нисък, а Чоли прекалено тежък и мъжът продължи да се дави и гърчи.

— Помогни му! — извика Арлен на Рейджън. — Задушава се! Някой да помогне! Погледна нагоре и видя как Рейджън извади копие от задната част на талигата. Вестоносецът се засили и метна копието, без да има повече от секунда за прицел, но се прицели точно и разкъса въжето, като събори горкия Чоли върху Арлен. Двамата се строполиха в калта.

Рейджън пристигна на мига и издърпа въжето от врата на Чоли. Това сякаш не помогна, мъжът все още се давеше и драпаше по врата си. Очите му бяха толкова изпъкнали, че сякаш щяха да изскочат от главата му, а лицето му бе толкова червено, че чак изглеждаше лилаво. Арлен изкрещя, когато Чоли се сгърчи със страхотна сила и се просна неподвижен на земята.

Рейджън заудря Чоли по гърдите и на няколко пъти вдиша едри глътки въздух в тях, но без резултат. Накрая вестоносецът се отказа, свлече се в калта и заруга.

Арлен не виждаше смъртта за пръв път. Фантомът често посещаваше Потока на Тибит. Но едно беше да умреш от ядрони или от настинка. Това беше съвсем друго.

— Защо? — попита той Рейджън. — Защо снощи се бори така упорито за живота си, само за да се самоубие сега?

— Бори ли се? — попита Рейджън. — Дали някой от тях наистина се е борил? Или просто са бягали да се скрият?

— Аз не… — започна Арлен.

— Криенето не винаги е достатъчно, Арлен — каза Рейджън. — Понякога криенето убива нещо в теб, така че дори да оцелееш след нападението на демоните, пак не си оцелял.

— Какво друго би могъл да направи? — попита Арлен. — Не можеш да се биеш с демон.

— Бих предпочел да се сбия с мечка в собствената й пещера — отвърна Рейджън, — но не е невъзможно.

— Но ти каза, че красианците измират заради това — възрази Арлен.

— Така е — каза Рейджън. — Но следват сърцата си. Знам, че звучи налудно, Арлен, но дълбоко в себе си мъжете искат да се борят, както са правели в старите сказания. Искат да защитават жените и децата си, както би трябвало да бъде. Но не могат, защото великите защити са изгубени и сега те се свиват на кълбо като зайци в клетка, за да се скрият от ужаса на нощта. Понякога обаче, особено след като видиш смъртта на любими хора, не издържаш на напрежението и просто се пречупваш.

Той сложи ръка на рамото на Арлен.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, момче — каза той. — Знам, че сега може и да не го разбираш…

— Напротив — каза Арлен, — разбирам го.

И това беше истината, осъзна Арлен. Разбра необходимостта да се бориш. Не очакваше да спечели, когато онзи път нападна Коуби и приятелите му. Ако въобще бе очаквал нещо, то беше да го пребият по-зле от всякога. Но в онзи момент, когато грабна тоягата, това не го интересуваше. Знаеше само, че му е дошло до гуша да го тормозят, и искаше просто да прекрати това — по един или друг начин.

Успокояващо беше да знаеш, че не си сам.

Арлен погледна чичо си, който лежеше в калта с очи, изцъклени от страх. Коленичи, пресегна се и с върховете на пръстите си нежно ги затвори. Чоли нямаше от какво да се страхува повече.

— Убивал ли си някога ядрон? — попита той вестоносеца.

— Не — отвърна Рейджън и поклати глава. — Но съм се бил с няколко. Имам и белези, за да го докажа. Но винаги съм гледал по-скоро да се измъкна от тях или да не допусна да нападнат някой друг, отколкото да ги убия.

Арлен се замисли за това, докато увиваха Чоли в брезент и го качиха отзад на талигата, за да се върнат час по-скоро при Селището. Джеф и Силви вече бяха прибрали вещите си в каручката и с нетърпение чакаха да си тръгнат, но щом видяха тялото, гневът от закъснението на Арлен се разсея.

Силви зарида и се хвърли върху брат си, но нямаше време за губене, ако искаха да стигнат до фермата преди залез-слънце. Джеф трябваше да я издърпа назад, докато пастир Харал изрисува защитите по брезента, произнесе молитвата и хвърли Чоли в кладата.

Оцелелите, които нямаше да нощуват в къщата на Брайн Кътър, се разделиха и отидоха по чужди домове. Джеф и Силви предложиха убежище на две жени. Норийн Кътър бе на повече от петдесет лета. Съпругът й бе загинал преди няколко години, но при това нападение тя бе изгубила и дъщеря си, и внука си. Мария Бейлс също бе стара. Почти на четиридесет. Съпругът й бил оставен навън, когато останалите теглили жребий за мазето. И двете, както Силви, се свиха в задната част на каручката и се втренчиха в коленете си. Арлен помаха за довиждане на Рейджън, когато баща му изплющя с камшика си.

Селището край гората вече се губеше назад, когато Арлен осъзна, че не е казал на никого да отиде да гледа жонгльора.