Питър В. Брет
Защитения (20)

Осемнадесета глава
Бойно кръщение
328 СЗ

Едноръкия нададе вой в нощта, най-сетне близко до отмъщението си. Арлен се насили да диша дълбоко, не искаше да позволи на сърцето си да изхвръкне направо от гърдите му. Дори ако магията на копието успееше да нарани демона — а Арлен само можеше да се надява, че това е възможно — за победа беше нужно много повече. Налагаше се да впрегне цялата си съобразителност, всичко научено досега.

Краката му бавно се раздалечиха в бойна стойка. Пясъкът щеше да го забави, но щеше да забави и Едноръкия. Не спираше да го гледа в очите и не направи никакви резки движения, докато ядронът се наслаждаваше на момента. Обсегът на демона беше много по-голям от този на Арлен. По-добре беше звярът сам да дойде.

Арлен се почувства сякаш целият му живот беше текъл към този момент, без сам да го осъзнава. Не беше сигурен, дали е готов за изпитанието, но след като демонът го бе преследвал повече от десет години, разбра, че идеята за ново отлагане му беше непоносима. Дори сега можеше да направи крачка назад към защитния кръг и да се окаже в безопасност от атаките на каменния демон. Арлен се отдалечи от защитите си, нарочно, и така показа, че приема двубоя.

Едноръкия усети обходните му движения и муцуната му се сбръчка в озъбване. В гърлото на ядрона прогърмя ниско ръмжене. Опашката му се замята по-бързо и Арлен разбра, че се готви да нападне.

Демонът изрева и се хвърли напред; разперените му нокти прорязаха въздуха. Арлен се стрелна право насреща му, наведе се, избегна удара и влезе в обсега на ядрона. Продължи напред, мина под краката му, прободе опашката му с копието си и се претърколи настрани. Магията блесна с удовлетворяващо ярка светлина при удара, а демонът, с разбита броня и пронизана плът, изрева. Арлен бе подготвен за обратния замах на опашката на демона, но той дойде по-рано от предвиденото. Хвърли се на земята и опашката профуча над него, шиповете й на сантиметри от главата му. Бързо се изправи на крака, но Едноръкия вече се обръщаше, използвайки инерцията на опашката си, за да се извърти. Въпреки размерите си, ядронът беше ловък и бърз.

Едноръкия удари отново и този път Арлен не успя да го избегне. Вдигна дръжката на копието си перпендикулярно на удара, за да го отбие, макар да знаеше, че демонът беше прекалено могъщ за подобна съпротива. Беше оставил на емоциите си да го превземат. Беше влязъл в битката прекалено рано. Наруга се за глупостта си.

Щом лапата на демона удари металното копие обаче, защитите издълбани по дължината му лумнаха. Арлен почти не усети удара, а Едноръкия беше хвърлен назад, сякаш беше докоснал защитен кръг. Демонът се претърколи от рикошета на собствената си сила, но бързо се възстанови, невредим.

Арлен се насили да преодолее изумлението си и да се помръдне. Осъзнавайки стойността на чудото, той реши, че ще се възползва от него докрай. Едноръкия се спусна с бяс към него, мобилизирал силата си да преодолее това ново препятствие.

С крака, риещи пясъка, Арлен хукна да бяга, прескочи срутените останки от дебела каменна колона и се скри зад нея, готов да се втурне наляво или надясно в зависимост от това, откъде щеше да дойде демонът.

Едноръкия удари здраво по колоната, която беше над метър в диаметър, счупи я на две и с жилестата си ръка я разчисти от пътя си. Грубата му проява на сила беше ужасяваща и Арлен се стрелна към кръга си, за да си поеме глътка въздух и да се възстанови.

Демонът обаче очакваше подобна реакция, краката му трепнаха и го изстреляха във въздуха. Приземи се между Арлен и убежището му.

Арлен спря на място, а Едноръкия отново изрева победоносно. Беше подложил характера на Арлен на изпитание и бе решил, че му липсва тежест. Жилещото копие предизвикваше в него уважение, но в очите на демона нямаше страх, докато се приближаваше. Арлен заотстъпва преднамерено бавно, за да не провокира съществото с някой рязък жест. Отдалечи се колкото се може по-назад, като внимаваше да не премине външните защити и да попадне сред пясъчните демони, струпали се да гледат битката.

Едноръкия видя неизгодното му положение и изрева, а гръмотевичният му устрем смразяваше кръвта. С леко присвити колена Арлен застопори крака в земята. Не си направи труда да вдигне копието, за да парира. Вместо това го изтегли назад, готов да прободе.

Юмрукът на каменния демон беше достатъчно мощен да смачка лъвски череп, но така и не стигна целта си. Арлен беше оставил демона да го изтласка до резервния му преносим кръг, който стоеше незабележим в пясъка. Защитите лумнаха съживени и обърнаха атаката на демона към самия него, а Арлен, вече готов, скочи напред и го прободе в корема със защитеното копие.

Писъкът на Едноръкия прониза нощта със своя оглушителен, ужасяващ звук. За ушите на Арлен това беше музика. Опита се да издърпа копието, но то се бе заклещило в дебелата черна черупка на ядрона. Отново го дръпна и това едва не му коства живота, тъй като Едноръкия замахна и го удари косо, а ноктите му се забиха надълбоко в рамото и гърдите му.

Арлен отлетя с въртене назад, но успя да се извие към резервния си кръг и да се приземи върху защитена територия. Притискаше раните си и наблюдаваше как грамадният каменен демон се олюлява. Отново и отново ядронът опитваше да хване копието и да го измъкне от раната си, но защитите по дължината му го отблъскваха. И през цялото време магията не спираше да действа, просветваше в раната и пращаше смъртоносни вълни по тялото на ядрона.

Арлен си позволи една бърза усмивка, когато Едноръкия се сгромоляса на земята и започна да се мята. Докато гледаше обаче как вършеенето на демона постепенно спадна до леко потрепване, той усети в себе си нарастването на една гигантска празнота. Безброй пъти беше мечтал за този момент, за чувството, което щеше да изпита, за това, което би казал, но нищо не се случи така, както си го представяше. Вместо въодушевление, той изпита тъга и чувство на загуба.

— Това беше за теб, мамо — прошепна той, когато големият демон престана да мърда.

В отчаян опит да получи одобрението й, той се опита да си я представи и с потрес и срам установи, че не можеше да си спомни лицето й. Сломен и тъжно нищожен под купола на звездите, той изкрещя.

Като се държеше на безопасно разстояние от демона, Арлен се върна при запасите си, за да превърже раните си. Шевовете му бяха криви, но щяха да затворят разрезите, а компреса от прасекоренче пареше — доказателство, че е бил нужен. Раната вече се инфектираше.

Тази нощ не заспа. Ако болката от раните и тревогата в сърцето му не бяха достатъчни, за да отпратят съня, то една глава от живота му скоро щеше да се затвори и той беше решен да стигне до края й.

Слънцето се показа зад дюните и се плисна из лагера на Арлен със скорост, която можеше да се наблюдава само в пустинята. Пясъчните демони вече се бяха стопили, още първите признаци на утрото ги бяха обърнали в бяг. Арлен се изправи и потрепери от болката, излезе от кръга си и отиде до Едноръкия, за да си върне копието.

Там, където слънчевите лъчи докосваха черната черупка, тя започваше да дими, сетне заискряваше и се подпалваше. Скоро тялото на ядрона се превърна в погребална клада и Арлен впери в нея хипнотизиран поглед. Когато каменният демон рухна на пепел, а сутрешният вятър го разнесе, Арлен видя надежда за човешката раса.