Питър В. Брет
Защитения (10)

Осма глава
Към Свободните градове
319 СЗ

Арлен се облягаше все по-тежко и по-тежко на тоягата си със засилването на треската. Преви се от напън да повърне, но от празния му стомах излезе само жлъчка. Замаян, той се огледа за посоката.

Насреща му се издигаше дим.

В далечината пред него, встрани от пътя, се виждаше постройка. Каменен зид, така обрасъл с увивни растения, че беше почти невидим. Оттам идваше и пушекът. Надеждата за убежище даде сила на омекналите му крайници и той продължи напред с несигурна крачка. Стигна до зида и като се подпираше на него продължи напред в търсене на вход. Камъкът беше надупчен от стихиите и пропукан. Пълзящите растения се провираха през всяко кътче и всеки процеп. Без опората на бръшляна древният зид вероятно щеше просто да рухне, точно както Арлен би направил, ако не се подпираше на зида.

Накрая стигна до арка в стената. Две метални порти с поразени от ръждата панти лежаха в бурените пред нея. Времето ги беше прояло до неузнаваемост. Арката откриваше пътя към огромен вътрешен двор, задушен от увивни растения и бурени. Вътре имаше изпочупен фонтан, пълен с мътна дъждовна вода, и ниска сграда, покрита до такава степен с бръшлян, че на пръв поглед не се забелязваше.

Арлен се разходи из двора стъписан. Под растенията имаше напукана каменна настилка. Грамадни дървета бяха пробили и преобърнали гигантски плочи, сега покрити с мъх. Арлен забеляза дълбоки следи от нокти в камъка.

Няма защити, осъзна той с изумление. Това място е отпреди Завръщането. Ако това наистина беше така, значи пустее вече повече от триста години.

Вратата на сградата беше изгнила като портата. Малък каменен коридор водеше към просторно помещение. От стените се спускаха заплетени върви, на които отдавна вече не висяха произведения на изкуството, тъй като се бяха разпаднали. От дебелия килим на пода беше останал само един слузест парцал. Древни прорези, продрани в стените и мебелите, все още свидетелстваха за поражението.

— Ехо? — провикна се Арлен. — Има ли някой тук?

Нямаше отговор.

Лицето му гореше, но потреперваше, дори на топлия въздух. Наясно беше, че няма да стигне много по-далеч, но беше видял пушек, а пушекът означаваше живот. Тази мисъл му вдъхна сили и когато намери едно изронено стълбище, той запристъпва нагоре към втория етаж.

По-голямата част от горното ниво на сградата беше открита за слънчевата светлина. Покривът беше напукан и хлътнал. Ръждиви метални лостове стърчаха от разпадащия се камък.

— Има ли някой тук? — провикна се Арлен. Претърси етажа, но откри само гнилоч и разруха.

Тъкмо когато започна да губи надежда, видя пушека през един прозорец в края на залата. Затича се към него, но откри само някакъв откършен клон на дърво да се търкаля в задната част на двора. Беше изподраскан и овъглен, малки пламъчета все още просветваха тук-там и от тях се надигаше тежък дим.

Обезсърчен, той усети как лицето му се разкривява, но отказа да заплаче. Почуди се дали просто да не изчака демоните да дойдат с надеждата да му уредят по-бърза смърт, но той се беше заклел да не им дава нищо, а и смъртта на Мария със сигурност не беше бърза. Погледна през прозореца надолу към каменния двор.

Едно падане оттук би убило всеки, замисли се той. Вълна от световъртеж премина през него и изведнъж му се стори, че най-лесното и правилно нещо ще е просто да падне.

Като Чоли?, попита глас в главата му.

Примката проблесна в ума му, Арлен се отърси от тези мисли и се завърна в реалността. Задържа се и се дръпна от прозореца.

Не, помисли си той, решението на Чоли не е по-добро от това на татко. Ако умра, това ще е защото нещо ме е убило, не защото съм се предал.

От високия прозорец можеше да вижда далече над зида и нататък по пътя. В далечината напред забеляза движение, което приближаваше към него. Рейджън.

Арлен отпуши запасите си от сила, каквито не знаеше, че притежава, заподскача надолу по стълбите с близка до обичайната му пъргавост и се затича през глава през двора.

Щом стигна пътя обаче, дъхът му го изостави и той падна в пръстта задъхан, притискайки с ръка шев от едната си страна. Имаше чувството, че в гърдите му са забодени хиляди тресчици.

Погледна нагоре и видя фигурите, все още далече на пътя, но достатъчно близо, за да го видят и те. Чу вик и светът изчезна в чернота.

 

 

Слънцето грееше, когато Арлен се събуди, легнал по корем. Пое си въздух и усети превръзките, здраво стегнали тялото му. Гърбът все още го болеше, но вече не пареше, и за пръв път от дни насам той усети лицето си хладно. Подпря се с ръка, за да се изправи, но го прониза остра болка.

— Не бих бързал да правя това — посъветва го Рейджън. — Имаш късмет, че си жив.

— Какво се случи? — попита Арлен и погледна нагоре към мъжа, който седеше наблизо.

— Намерих те припаднал на пътя — каза мъжът. — По раните на гърба ти имаше демонска гнилоч. Трябваше да ги разрежа и да ги източа от отровата, преди да ги зашия.

— Къде е Кийрън? — попита Арлен.

Рейджън се засмя.

— Вътре — каза той. — Кийрън спазва безопасна дистанция през последните два дни. Не можа да издържи на кръвта и се издрайфа, като те намерихме.

— Дни? — попита Арлен. Огледа се наоколо и видя, че отново е в старинния двор. Рейджън беше устроил лагер там, а преносимите му кръгове предпазваха спалните чували и животните.

— Намерихме те по пладне в третиден — каза Рейджън. — Днес е петиден. Бълнуваше през цялото време и се мяташе, докато не изхвърли болестта с потта си.

— Ти излекува моята демонска треска? — попита Арлен шокиран.

— Така ли я наричат в Потока? — попита Рейджън. Сви рамене: — Не по-лошо име от останалите, предполагам, но това не е някаква магическа болест, момче. Просто инфекция. Намерих малко вонливка недалеч от пътя, така че имах с какво да намажа раните. После ще ти сваря малко чай от нея. Ако го пиеш през следващите няколко дни, трябва да се оправиш.

— Вонливка? — попита Арлен.

Рейджън отскубна един бурен, който растеше почти навсякъде.

— Основен елемент от билкарската кесия на всеки вестоносец, макар че прясна е най-добра. Замайва те малко, но поради някаква причина унищожава демонската гнилоч.

Арлен се разплака. Майка му можеше да бъде излекувана от бурен, който редовно плевеше от нивата на Джеф? Това му дойде в повече.

Рейджън изчака мълчаливо, като се поотдалечи, докато сълзите на Арлен изтекат докрай. Сякаш след цяла вечност потокът им намаля и задавените хлипания се успокоиха. Рейджън безмълвно му подаде парче плат и Арлен попи бузите си.

— Арлен — попита вестоносецът накрая, — какво правиш чак тук?

Арлен дълго време го гледаше, докато се опитваше да реши какво точно да каже. Когато най-накрая проговори, историята му се изля като порой. Разказа всичко на вестоносеца, като започна от нощта, в която раниха майка му, и завърши с деня, в който избяга от баща си.

Рейджън мълчеше, докато го слушаше.

— Съжалявам за майка ти, Арлен — каза накрая той. Арлен подсмръкна и кимна.

Кийрън се довлече обратно, когато Арлен заразказва как се бе опитал да намери пътя за Слънчево пасище, но вместо това, без да иска, бе взел разклона за Свободните градове. Изслуша с напрегнато внимание разказа на Арлен за първата му нощ сам, за огромния каменен демон и за стъпканата му защита. Жонгльорът пребледня, когато Арлен описа как е бързал да я поправи, преди демонът да го убие.

— Ти ли си тоя, дето е отсякъл ръката на онзи демон? — попита Рейджън невярващо миг по-късно.

Кийрън изглеждаше готов да повърне отново.

— Този номер не смятам да го опитвам отново — каза Арлен.

— Не, предполагам, че не — засмя се Рейджън. — И все пак, осакатяването на петметров каменен демон е дело, което заслужава поне една-две песни, а, Кийрън?

Той сръчка жонгльора, но това сякаш само преля чашата. Кийрън покри уста и избяга. Рейджън поклати глава и въздъхна.

— Гигантски еднорък каменен демон ни преследва откакто те открихме — обясни той. — Удря по защитите по-силно от всеки друг ядрон, който някога съм виждал.

— Ще се оправи ли? — попита Арлен, докато гледаше как Кийрън се превива.

— Ще му мине — изсумтя Рейджън. — Хайде да те понапълним с малко храна.

Помогна му да се облегне на седлото на коня. Остра болка прониза Арлен при движението и Рейджън го видя как потреперва.

— Подъвчи това — посъветва го той и подаде на момчето чепат корен. — Ще усетиш замайване, но и болката ще утихне.

— Ти да не си билкар? — попита Арлен.

Рейджън се засмя.

— Не съм, но един вестоносец трябва да знае по малко от всеки занаят, ако иска да оцелее.

Той посегна в дисагите си, извади метална тенджера и малко прибори.

— Ще ми се да беше казал на Колийн за вонливката — каза тъжно Арлен.

— Бих — отвърна Рейджън, — ако си бях помислил и за миг, че не знае за нея. — Напълни тенджерата и я сложи на триножника над огнището: — Изумително е какви неща хората са забравили.

Зареди огъня с дърва и в този момент Кийрън се върна — блед, но облекчен.

— Със сигурност ще кажа на Колийн за вонливката, когато те върнем обратно.

— Да ме върнете? — попита Арлен.

— Да се връщаме? — повтори Кийрън.

— Разбира се, че ще се върнем — каза Рейджън. — Баща ти те търси, Арлен.

— Но аз не искам да се връщам — каза Арлен. — Искам да отида в Свободните градове с вас.

— Не можеш просто да избягаш от проблемите си, Арлен — отвърна Рейджън.

— Няма да се върна — заяви Арлен. — Можете да ме влачите дотам, но отново ще избягам в момента, в който ме пуснете.

Известно време Рейджън стоя и го гледа. Накрая извърна поглед към Кийрън.

— Знаеш какво мисля — каза Кийрън. — Нямам никакво желание да удължавам най-малкото с още пет нощи пътуването ни до вкъщи.

Рейджън се намръщи към Арлен.

— Ще пиша на баща ти, щом стигнем Мливари — предупреди го той.

— Загуба на време — каза Арлен. — Той никога не би дошъл за мен.

 

 

Каменните плочи на двора и високият зид ги скриха добре за през нощта. Широк преносим кръг защитаваше каруцата, а животните бяха прибрани и вързани в друг. Тримата се намираха в по-вътрешната от две концентрично разположени окръжности, а огънят грееше по средата.

Кийрън лежеше сгушен в спалния си чувал, покрил глава с одеялото. Трепереше, въпреки че не беше студено и се свиваше всеки път, когато някой ядрон изпробваше защитите.

— Защо продължават да нападат, след като не могат да преминат? — попита Арлен.

— Търсят пролуки в мрежата — отвърна Рейджън. — Никога няма да видиш ядрон да напада на едно и също място два пъти. — Той чукна с пръст слепоочието си: — Те помнят. Ядроните нямат достатъчно ум да изследват защитите и да преценят къде са слабите им места, затова атакуват преградата и търсят пролука. Рядко преминават, но все пак достатъчно често, за да си заслужава труда.

Въздушен демон се спусна над зида и отскочи от защитите. Кийрън изскимтя под одеялото си от звука му. Рейджън погледна към спалния чувал на жонгльора и поклати глава.

— Сигурно си мисли, че ако не той вижда ядроните, и те няма да го забележат — промърмори той.

— Винаги ли се държи така? — попита Арлен.

— Онзи еднорък демон го изплаши повече от обикновеното — отвърна Рейджън, — но и преди не стоеше зад защитите с високо вдигната глава. — Той сви рамене: — Търсех си спешно жонгльор. Гилдията ми даде Кийрън. Обикновено не работя с толкова зелени.

— Защо въобще взе жонгльор тогава? — попита Арлен.

— О, трябва да си водиш жонгльор, когато посещаваш селата — каза Рейджън. — Готови са да те убият с камъни, ако им се веснеш без такъв.

— Селата ли?

— Малки градчета като Потока на Тибит — обясни Рейджън. — Отдалечени места, до които властта на херцозите почти не достига, и където повечето хора не могат да четат.

— Какво значение има това? — попита Арлен.

— Хората, които не могат да четат, нямат голяма нужда от вестоносци — отвърна Рейджън. — Да, нетърпеливо чакат солта си или там каквото не им достига, но повечето не биха поспрели, за да те видят или да ти разкажат някакви новини. А събирането на новини е основната задача на вестоносеца. Доведи им обаче един жонгльор и те ще зарежат всичко, за да дойдат на представлението. Ти не беше единствената причина да разнеса мълвата за шоуто на Кийрън.

— Някои хора — продължи той, — могат да бъдат едновременно търговци, жонгльори, билкари и вестоносци, но те се срещат толкова често, колкото и дружелюбните ядрони. Повечето вестоносци, които поемат към селата, трябва да си наемат жонгльор.

— А ти не работиш обикновено със села — припомни си Арлен.

Рейджън му намигна.

— Жонгльорът може и да впечатлява селяните, но само ще ти се пречка в двора на херцог. Херцозите и богатите търговци си имат свои жонгльори. Интересуват ги единствено търговията и новините, а и плащат много повече от всичко, което стария Шопар би могъл да си позволи.

 

 

Рейджън стана преди изгрев на следващата сутрин. Арлен вече беше буден и Рейджън му кимна одобрително.

— Вестоносците не могат да си позволят лукса да спят до късно — каза той, докато тракаше колкото може по-силно с приборите за готвене, за да събуди Кийрън. — Важен ни е всеки миг на светло.

Арлен вече се чувстваше достатъчно здрав, за да седне до Кийрън в талигата и тримата поеха към миниатюрните възвишения на хоризонта, които Рейджън наричаше планини. За да мине времето по-бързо, Рейджън разказваше на Арлен истории от пътешествията си, като му сочеше билки покрай пътя и му обясняваше кои се ядат, кои трябва да се избягват, с кои се лекуват рани и кои само влошават положението. Отбеляза кои са най-защитените места за пренощуване и защо са такива, както и го предупреди за хищници.

— Ядроните убиват най-бавните и най-слабите животни — каза Рейджън. — Затова само най-едрите и най-силните, или онези, които се крият най-добре, оцеляват. По пътя ядроните не са единствените, които ще видят плячката в теб.

Кийрън се огледа притеснено наоколо.

— Какво беше това място, където нощувахме през последните няколко дена? — попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

— Домът на някой дребен владетел — каза той. — Има стотици такива по земите между това място и Мливари, стари руини, оглозгани от безброй вестоносци.

— Вестоносци? — попита Арлен.

— Разбира се — каза Рейджън. — Някои вестоносци прекарват седмици в издирване на разрушени сгради. Онези, които извадят достатъчно голям късмет, за да се натъкнат на недокоснати руини, могат да се завърнат с всякаква плячка. Злато, скъпоценни камъни, понякога дори древни защити. Но истинското съкровище, което търсят, са онези стари защити, бойните защити, ако въобще някога са съществували.

— Мислиш ли, че са съществували? — попита Арлен.

Рейджън кимна.

— Но няма да тръгна да се отклонявам и да рискувам живота си, за да ги търся.

Няколко часа по-късно Рейджън изостави пътя и ги заведе до малка пещера.

— Винаги е по-добре да се погрижиш за защитата на подслона си, докато още можеш — каза той на Арлен. — Тази пещера е една от малкото споменати в дневника на Грег.

Рейджън и Кийрън устроиха бивак, нахраниха и напоиха животните, и пренесоха запасите си в пещерата. Оставиха разтоварената каручка отпред в кръг. Докато работеха, Арлен огледа преносимия кръг.

— Тук има защити, които не познавам — отбеляза той, докато проследяваше рисунките с пръст.

— И аз видях няколко в Потока на Тибит, които бяха нови за мен — призна Рейджън. — Прерисувах ги в дневника си. Може би тази вечер ще можеш да ми кажеш какво правят?

Арлен се усмихна, доволен, че има какво да предложи в замяна на щедростта на Рейджън.

Още по време на яденето, Кийрън започна неспокойно да се върти, като често поглеждаше към помръкващото небе. Рейджън обаче не изглеждаше разтревожен от растящите сенки.

— Най-добре сега да вкараме кобилките в пещерата — отбеляза накрая той и Кийрън веднага тръгна да изпълни заръката. — Стадните животни мразят пещерите — каза Рейджън на Арлен, — затова чакаш колкото можеш и чак накрая ги прибираш. Конят винаги влиза последен.

— Няма ли си име? — попита Арлен.

Рейджън поклати глава.

— Моите коне трябва да си заслужат имената — каза той. — Гилдията ги дресира специално, но много коне все пак се плашат, когато останат вързани през нощта в преносим кръг. Само онези, за които знам, че няма да побегнат или да се паникьосат, получават имена. Тази кобила я купих в Анжие, когато последното ми конче — едно планинско пони — избяга и го изядриха. Ако стигне до Мливари ще й дам име.

— Ще стигне — каза Арлен, докато галеше врата на бързоногото животно.

След като Кийрън вкара обикновените коне в пещерата, той хвана юздите й и също я отведе навътре. Докато останалите се установяваха под скалния свод, Арлен изследва входа на пещерата. В камъка бяха издълбани защити.

— Защитите не са довършени — каза той, насочил пръст към тях.

— Разбира се, че не са — отвърна Рейджън. — Не можем да защитим калта, нали така? — Той погледна Арлен с любопитство. — А ти какво би направил, за да завършиш кръга? — попита той.

Арлен се замисли над задачата. Входът на пещерата не беше идеален кръг, а по-скоро приличаше на обърнато „U“. Беше по-трудно да се защити, но не прекалено трудно, а и защитите, издълбани в камъка, бяха сред по-разпространените. Взе пръчка и надраска в калта защити, така че линиите им плавно да се свързват с вече нарисуваните. Провери ги три пъти и се отдръпна, вперил поглед в Рейджън за одобрение.

Вестоносецът замлъкна за момент, докато изучаваше работата на Арлен, и кимна.

— Добра работа — каза той и Арлен засия. — Начертал си вертикалите майсторски. Самият аз не бих могъл да изплета по-здрава мрежа, а ти си сметнал уравненията наум.

— Ъм, благодаря — каза Арлен, въпреки че нямаше представа за какво говори Рейджън.

Рейджън долови паузата на Арлен.

— Ти направи уравненията, нали? — попита той.

— Какво е уравнение? — попита Арлен. — Тази линия — той посочи към най-близката защита — отива при онази фигура там. — После посочи към стената. — Пресича тези линии — той посочи към други защити, — които се кръстосват с онези там — той посочи към още няколко: — И това е всичко.

Рейджън се втрещи.

— Имаш предвид, че си го направил само на око? — попита той.

Арлен сви рамене, когато Рейджън го погледна отново.

— Повечето хора използват права пръчка, за да си проверят линиите — призна той, — но аз никога не си правя труда.

— Как Потока на Тибит не е погълнат от нощта, е пълна мистерия за мен — каза Рейджън.

Извади чувалче от дисагите си, коленичи пред входа на пещерата и изтри защитите на Арлен.

— Защитите в калта са си безразсъдна работа, колкото и добре да са нарисувани — каза той.

Рейджън избра от торбата шепа лакирани дървени плочки със защити. С помощта на права, набраздена с линии пръчка бързо ги разпредели на разстояния и сключи отново мрежата.

Нощта не бе напреднала и с час, когато гигантският еднорък каменен демон се хвърли в сечището. Нададе ужасяващ вой, замете настрана по-малките демони и с тежки стъпки се хвърли към Пещерата, като ревеше застрашително. Кийрън изстена и се оттегли в дъното на пещерата.

— Този ти е запомнил миризмата — предупреди го Рейджън. — Ще те преследва вечно в очакване да свалиш гарда.

Арлен погледна чудовището в един дълъг момент и се замисли за думите на вестоносеца. Демонът изръмжа и удари преградата с все сила, но защитите лумнаха и го блъснаха назад. Кийрън изхлипа, но Арлен се изправи и отиде до входа на пещерата. Пресрещна погледа на ядрона и бавно вдигна ръце, а после изведнъж ги събра в силно плясване, подигравайки демона с двата си крайника.

— Нека си губи времето — каза той, щом демонът изрева в безсилния си гняв. — Няма да ме хване.

 

 

Пътуваха почти седмица. Рейджън ги поведе на север, навлязоха в подножието на планината и се заизкачваха все по-нависоко. От време на време Рейджън спираше за да ловува, като поваляше дребен дивеч от огромни разстояния с тънките си копия за мятане.

Най-често нощуваха в убежища, описани в дневника на Грег, въпреки че на два пъти си устроиха лагера и край пътя, на открито. Като всяко животно, кобилата на Рейджън се ужасяваше от дебнещите демони, но не се опитваше да се освободи от букаите си.

— Тя заслужава име — каза Арлен за стотен път, посочил издържливия кон.

— Добре, добре! — съгласи се Рейджън най-накрая и разроши косата на Арлен. — Ето, ти ще я кръстиш.

Арлен се усмихна.

— Нощно око — каза той.

Рейджън погледна коня и кимна.

— Хубаво име — съгласи се той.