Питър В. Брет
Защитения (34)

Тридесет и втора глава
Вече не е на дърваря
332–333 СЗ

Лийша помаха на Роджър и Изрисувания, които се зададоха по пътеката, яздейки. Прибра обратно четката си в купата на верандата, докато те слизаха от конете.

— Бързо учиш — каза Изрисувания като прегледа защитите, които тя току-що беше нарисувала на перилата. — Тези могат да задържат на разстояние цяла орда ядрони.

— Бързо? — попита Роджър. — Нощите да ме вземат, доста слабо казано. Само преди месец не можеше да различи въздушна защита от огнена.

— Прав е — каза Изрисувания. — Виждал съм пътуващи защитници с петгодишен опит, чиито линии не са и на половина толкова чисти.

Лийша се усмихна.

— Винаги съм учила бързо — каза я. — Но ти и баща ми сте добри учители. Само за едно съжалявам: че не си направих труда да се науча по-рано.

Изрисувания сви рамене.

— Ще ми се всички да можехме да се върнем във времето и да вземем решенията си съобразно това, което ни предстои.

— Мисля, че щях да изживея целия си живот по съвсем различен начин — съгласи се Роджър.

Лийша се засмя и ги покани да влизат в колибата.

— Вечерята е почти готова — каза тя и се отправи към огъня. — Как мина срещата на градския съвет? — попита тя, докато разбъркваше димящото гърне.

— Идиоти — промърмори Изрисувания.

Тя отново се засмя.

— Толкова добре?

— Съветът гласува името на селото да стане Хралупата на Избавителя — каза Роджър.

— Име като име, какво толкова — каза Лийша, присъедини се към тях на масата и наля чай.

— Не името е притеснителното, а идеята — каза Изрисувания. — Убедих селяните да спрат да ме наричат Избавителю в лицето, сега ги чувам да си го шепнат зад гърба ми.

— Ще бъде по-лесно за теб, ако просто го приемеш — каза Роджър. — Не можеш да спреш история като тази. Вече всеки жонгльор на север от Красианската пустиня я разказва.

Изрисувания поклати глава.

— Няма да лъжа и да се правя на нещо, което не съм, само за да си улесня живота. Ако търсех лесен живот… — каза той и замлъкна.

— А какво става с възстановяването? — попита Лийша и го издърпа отново при тях, когато очите му се зареяха в пространството.

Роджър се усмихна.

— Селяните вече са на крака, благодарение на лековете ти, така че май всеки ден се издига нова къща — каза той. — Скоро ще можеш да се пренесеш в самото село.

Лийша поклати глава.

— Тази колиба е всичко, което ми остана от Бруна. Сега това е моят дом.

— Толкова далече от селото ще бъдеш извън защитената област — предупреди я Изрисувания.

Лийша сви рамене.

— Разбирам защо подреди новите улици във формата на защита — каза тя, — но това, да си извън тях, си има и своите добри страни.

— О? — попита Изрисувания и вдигна защитена вежда.

— Кое му е хубавото на това, демоните да се разхождат по земята, върху която живееш? — попита Роджър.

Лийша отпи от чая си.

— Майка ми също отказва да се премести — каза тя. — Казва, че покрай твоите нови защити и дърварите, които вървят и секат с брадвите си де що видят демон насреща, няма никакъв смисъл човек да се престарава.

Изрисувания се намръщи.

— Знам, че изглежда сякаш сме сплашили демоните, но ако можем да вярваме на историите за Демонските воини, те няма да оставят работата така. Ще се върнат с пълна сила и тогава искам Хралупата на дърваря да е подготвена.

— Хралупата на Избавителя — поправи го Роджър и се усмихна самодоволно на намусилия се Изрисуван.

— Щом ти си тук, ще бъде — каза Лийша, без да обръща внимание на Роджър, докато отпиваше от чая си. Гледаше внимателно Изрисувания над ръба на чашата си.

Той се поколеба и тя остави чашата си на масата.

— Ти напускаш — каза тя. — Кога?

— Когато Хралупата е готова — каза Изрисувания, без да си прави труда да отрича твърдението й. — Пропилял съм години, за да трупам защити, които да направят Свободните градове такива не само по име. Дължа го на всеки град и селце в Теса, да се погрижа да имат това, което ще им помогне да се изправят гордо в нощта.

Лийша кимна.

— Искаме да ти помогнем — каза тя.

— Помагате ми — отвърна Изрисувания. — Докато Хралупата е в твои ръце, знам, че ще бъде в безопасност и без да съм тук.

— Ще ти трябва повече от това — каза Лийша. — Някой да научи другите билкарки да правят огнени изделия и отрови, както и да лекуват демонски рани.

— Всичко това можеш да ми го запишеш — каза Изрисувания.

Лийша изсумтя.

— И да оставя на мъж тайните на огъня? Едва ли.

— Във всеки случай, аз не мога да ти напиша уроци по цигулка — каза Роджър, — дори да знаех буквите.

Изрисувания се поколеба и поклати глава.

— Не — каза той. — Вие двамата само ще ме забавите. Ще прекарам седмици сред пустошта, а вие не можете да понесете това.

— Не можем да го понесем ли? — попита Лийша. — Роджър, затвори капаците — нареди тя.

И двамата мъже я погледнаха странно.

— Направи го — нареди тя отново, Роджър отиде, спря достъпа на светлината и колибата се изпълни с гъст мрак.

— Мазето — каза тя и Изрисувания вдигна капака за трапа, откъдето бяха взели демоногъня. Въздухът, който излезе оттам, беше пропит с миризмата на химикали.

Лийша ги поведе надолу в мрака, вдигнала високо шишенцето си. Мина покрай няколко фенера на стената и допълни химикали в стъклените им буркани, но защитените очи на Изрисувания, които виждаха в абсолютен мрак не по-зле отколкото посред бял ден, вече се бяха разширили, още преди светлината да изпълни стаята.

Долу в мазето бяха поставени тежки маси и там, разпънати пред него, лежаха половин дузина ядрони, разрязани до различна степен.

— Създателю! — извика Роджър и се задави. Той изтича нагоре по стълбите и те го чуха как се опитва да си поеме въздух.

— Е, може би, Роджър още не може да го понесе — съгласи се Лийша, ухилена. Погледна Изрисувания. — Знаеше ли, че дървесните демони имат два? Стомаха, имам предвид. Единият се намира над другия, като пясъчен часовник.

Тя взе инструмент и започна да бели слоеве от плътта на демона, за да покаже.

— Сърцата им са встрани от центъра, долу вдясно — допълни тя, — но има пролука между третото и четвъртото им ребро. Нещо, което всеки човек, който иска да нанесе смъртоносен удар, трябва да знае.

Изрисувания наблюдаваше с изумление. Когато отново погледна към Лийша, сякаш я виждаше за пръв път.

— Откъде ги намери тези…?

— Кратък разговор с дърварите, които ти изпрати да патрулират из този край на Хралупата — каза Лийша. — Радваха се да ми услужат с екземпляри. И това не е всичко. Тези демони нямат полови органи. Всичките са безполови.

Изрисувания я погледна изненадано.

— Как е възможно това? — попита той.

— Случва се често при насекомите — отвърна Лийша. — Имат работнически касти, които се трудят и защитават кошера, и полови касти, които го управляват.

— Кошера? — попита Изрисувания. — Имаш предвид Ядрото?

Лийша сви рамене.

Изрисувания се намръщи.

— В гробниците на Анокх Слънце имаше рисунки, рисунки на Първата демонска война. Някои от тях изобразяваха странни видове ядрони, каквито досега не съм виждал.

— Не се изненадвам — каза Лийша. — Толкова малко знаем за тях.

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

— През целия си живот съм усещала, че чакам нещо по-голямо от това да варя лекове за настинка и да израждам деца — каза тя. — Това е моят шанс да променя живота на доста повече от шепа хора. Според теб наближава война? Роджър и аз ще ти помогнем да я спечелиш.

Изрисувания кимна и стисна ръцете й в отговор.

— Права си — каза той. — Хралупата оцеля в онази първа нощ точно толкова заради вас с Роджър, колкото и заради мен. Трябва да съм пълен глупак, да не приема помощта ви.

Лийша пристъпи напред и посегна в качулката му. Ръката й беше хладна на допир и той притисна лицето си в нея.

— Тази колиба е достатъчно голяма за двама — прошепна тя.

Очите му се разшириха и тя усети, как се напрегна.

— Защо това те ужасява повече от битката с демони? — попита тя. — Толкова ли съм отвратителна?

Изрисувания поклати глава.

— Разбира се, че не — каза той.

— Тогава какво? — попита тя. — Няма да те държа настрана от войната ти.

Изрисувания замлъкна за малко.

— Двама скоро ще станат трима — каза той накрая и се отдръпна от ръцете й.

— Толкова ли е ужасно това? — попита тя.

Изрисувания си пое дълбоко въздух и отиде до следващата маса, без да поглежда Лийша в очите.

— Онази сутрин, когато се борех с демона… — каза той.

— Помня — подтикна го Лийша, когато той не продължи.

— Демонът се опита да избяга обратно в Ядрото — каза той.

— И се опита да те завлече със себе си — каза Лийша. — Видях как и двамата ставате мъгляви, и потъвате под земята. Ужасих се.

Изрисувания кимна.

— Не повече от мен — каза той. — Пътят към Ядрото се отвори за мен, зовеше ме, дърпаше ме надолу.

— Какво общо има това с нас? — попита Лийша.

— Защото не беше от демона, беше от мен — каза Изрисувания. — Аз поех контрол над преминаването и завлякох демона обратно на слънце. Дори сега усещам притегателната сила на Ядрото. Ако си го позволя, бих могъл да се плъзна надолу в пъклените му недра при останалите ядрони.

— Защитите… — започна Лийша.

— Не е от защитите — каза той и поклати глава. — Казвам ти, че е от мен. През годините съм поел прекалено много от магията им. Вече дори не съм човек. Кой знае какво чудовище би се пръкнало от семето ми?

Лийша отиде при него и пое лицето му в ръце, както бе направила онази сутрин, когато правиха любов.

— Ти си добър човек — каза тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Каквото и да ти е сторила магията, не е успяла да промени това. Нищо друго няма значение.

Тя се приближи да го целуне, но той бе научил сърцето си да й устоява и я задържа на разстояние.

— За мен има значение — каза той. — Докато не разбера какво съм, не бих могъл да бъда с теб или с която и да било.

— Тогава аз ще открия какво си — каза Лийша. — Обещавам.

— Лийша — каза той, — ти не можеш да…

— Не ми казвай какво мога и какво не! — сряза го тя. — Толкова много хора са ми го казвали, че ще ми стигне за цял живот.

Той вдигна ръце отстъпчиво.

— Извинявай — каза той.

Лийша подсмръкна и стисна ръцете му в своите.

— Няма нужда да се извиняваш — каза тя. — Това е състояние, което може да се диагностицира и лекува като всяко друго.

— Аз не съм болен — каза Изрисувания.

Тя го погледна тъжно.

— Аз знам това — каза тя, — но изглежда, че ти не го знаеш.

 

 

В Красианската пустиня имаше оживление на хоризонта. Появиха се редици мъже, десетки хиляди, увити в широко черно сукно, загърнато около лицата им, за да ги предпазва от жулещия пясък. Авангардът беше съставен от две групи конници: в по-малката яздеха леки, бързи коне, а в по-голямата — мощни, гърбати зверове, подходящи за пустинни преходи. Следваха ги колони от пехотинци, а тях — безкрайна наглед върволица от каруци и провизии. Всеки воин носеше копие, издълбано със сложни защитни мотиви. Начело яздеше мъж, целият в бели одежди върху лъскав жребец в същия цвят. Той вдигна ръка, ордата зад него спря и застина в мълчание, вперила взор в руините на Анокх Слънце.

За разлика от дървените и стоманени копия на своите воини, този мъж носеше древно оръжие от светъл, непознат метал. Той беше Ахман асу Хошкамин ам’Джардир, но неговият народ от години не го бе наричал така.

Наричаха го Шар’Дама Ка, Избавителят.