Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (8)

7.

Амбър дремеше, подпряла чело на коленете си и приседнала до стената на коридора, като захвърлен от някого стол. В просъница дочуваше развълнуваното щракане на драките и долавяше тежката им миризма. Затръшването на врата и стъпките по коридора я събудиха. Тя вдигна глава и разтри схванатия си врат. Беше стояла на пост на далеч по-неприятни места, на бетонен под или пермапластов тротоар, със сновящи наоколо улични убийци, на далечни светове, дори заобиколена от приятели, но този път мъчителното очакване да се завърне Джек бе почти непоносимо.

Сестрата се приближи и се надвеси над нея.

— Той излезе от хибернация. Още няколко часа на диализа и ще му позволят да приема посетители.

Амбър се изправи бавно, все така подпряна на стената.

— Как е?

— Малко объркан. Приложихме допълнителна програма към записа, за да опресним познанията му — в края на краищата е отпреди двайсет и седем години.

Умората на младата жена се стопи мигом.

— Какво сте направили?

Сестрата се озърна. Стоеше на вратата, но явно искаше да следи какво става вътре.

— Ориентираща програма — обясни.

— Това го чух. Питам кой ви разреши да го правите?

— Пепус — отвърна сестрата. След това влезе в лабораторията и затвори вратата.

— По дяволите! — изруга Амбър и стисна юмруци.

Драките в коридора изведнъж застанаха мирно и лицевите им плочки се разместиха. Джек я бе учил да разчита израженията на лицата им. Доколкото можеше да определи, сега демонстрираха готовност за бой и очакваха заповеди за действие.

— Не се тревожете, момчета — каза тя на глас. — Надявам се обаче, за ваше добро, да ви сменят, преди Джек да е излязъл от лабораторията. Той не обича драки.

Тя им се усмихна мрачно и си тръгна. Трябваше да свърши някои неща, преди да се върне тук за нощната смяна.

 

 

Когато дойде отново, драките бяха сменени от почетна гвардия Рицари. Погледът й веднага бе привлечен от лъщящите им брони. Спомни си, че бойният костюм на Джек излъчваше ослепителен блясък, въпреки че бе участвал в не една или две битки. Дори само тази мисъл бе достатъчна да пробуди острото й усещане за загуба. Гърлото й се сви и тя преглътна мъчително. Чудеше се дали ще открият някога Колин.

Почетният караул се отдръпна при идването на Вандовър Баадластър. Беше сменил черната си тога с друга, пак в същия цвят, и когато я видя, леко й кимна.

— Милейди Амбър.

— Господин министър — отвърна тя.

Вандовър плъзна поглед по лицето й.

— Ние вече чакаме — поде той. — Дори бях изненадан, че не те заварих тук. Но една от сестрите ми каза, че е разговаряла с теб. Изглеждаш добре.

Амбър повдигна брадичка. Беше висока на ръст, но военният министър бе още по-висок.

— Благодаря ви. И кога ще мога да го видя?

— Още сега… ако си готова.

За миг се поколеба. Беше объркана. Джек най-сетне се бе сдобил с жадуваната победа. Какво ли обаче означаваше тя за него? За тях двамата? Защо не бързаше насреща й?

— Милейди? — подкани я тихо Вандовър.

Тя пристъпи в прохода, образуван от Рицарите, и Вандовър я последва. Краищата на наметалото му се влачеха по земята, като че нашепваха зловещи проклятия. „Лоша поличба — помисли си тя. — Точно сега не ми е нужна…“

Джек седеше с гръб към тях, облечен в чист бял гащеризон. Амбър влезе и спря, осъзнавайки, че пречи на Баадластър и останалите да я последват. Джек обаче ги бе чул. Той вдигна бавно ръка и си свали слушалките. Изглежда, слушаше някакъв запис.

Преди още да се обърне, тя вече знаеше. Четеше го по напрегнатия му гръб. И когато се извърна към нея, лицето му остана приветливо, но равнодушно. Сините му очи срещнаха нейните и тя не долови в тях нищо. За един миг сърцето спря да бие в гърдите й — но тогава зърна в очите му разум и въздъхна, поне това му бяха оставили.

Той се изправи, а на лицето му бе изписан ням въпрос: „Коя си ти?“

Краката й омекнаха. Опря рамо в рамката на вратата. Главата й бучеше.

— Ти трябва да си Амбър — рече Джек и протегна ръка към нея.

Тя отмести ръката му настрани.

— Не се безпокой за мен.

Баадластър мина покрай нея и прегърна Джек приятелски през раменете.

— Нека те поздравя с добре дошъл, момчето ми.

Амбър наблюдаваше леко изненаданото изражение върху лицето му над рамото на Баадластър. Вандовър го пусна и отстъпи назад.

— Най-сетне се върна, след двайсет години изгнание. Най-добрият войн на императора.

— Само за да открия, че имаме нов император и същия стар противник — отвърна Рицарят. — Макар че, доколкото разбрах, сега сме съюзници. Готов съм да получа заповедите ви.

— Чудесно. Император Пепус би искал да те види колкото се може по-скоро.

— Ясно. — Той улови за миг погледа на Амбър, сетне се озърна към двамата лаборанти, които продължаваха да са суетят около апаратурата. — Казаха ми, че трябва да почакам около половин час, докато се стабилизира кръвната ми захар и изчезне опасността от хипотермия.

— Разбрано. — Баадластър даде знак на охраната и мъжете се обърнаха кръгом и излязоха.

Амбър остана. Забравила за камерите, следящи всяко нейно движение, тя пристъпи към човека, който я гледаше сякаш му е напълно чужда.

— Не постъпвай така с мен — прошепна. — Не зная какво си мислиш, че ще спечелиш, но си на път да се превърнеш в тяхна пионка. Добавили са своя програма към записите, на които беше подложен. Един Господ знае какво са ти вкарали в мозъка.

В очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Не е необходимо да го знае Господ. Стига ми и на мен. Не разбирам обаче какво очакваш. Аз не те познавам…

Тя извика името си и то изскочи от стиснатото й гърло като болезнена топка.

Лицето му пребледня.

— Съжалявам — произнесе. — Наистина. Казаха ми, че трябва да потърся водача на ордена на Скиталците. Време е да се приготвям. Ще бъдеш ли така добра да ме извиниш…

— Значи си твърдо решен да намериш Колин?

— Аз съм войник. Това е заповед, която трябва да изпълня. Нямам друг избор.

— Така е — кимна тя. — Нито пък аз. — И напусна забързано лабораторията. Знаеше, че няма да я повика.

 

 

Вандовър Баадластър я причака в дъното на коридора. Ръката му се стрелна от сенките и я улови за китката. Така блокира инстинктивната й съпротива и тя спря задъхана. Опита се да се освободи, сетне се примири и го погледна.

— Пусни ме.

— Каквото и да си мислиш, нямам никаква вина за случилото се с Джек Сторм.

— Вие го убихте!

— Някой го е сторил, съгласен съм с теб. Но Пепус има кого да прати, когато е нужно да се свърши мръсната работа. Колкото до мен, не бих си позволил да отстраня Сторм точно сега, когато имаме най-много нужда от него.

Амбър забеляза, че наоколо няма нито драки, нито Рицари. Министърът бе наредил да се изтеглят в болничното крило.

— Какво искаш от мен? — попита и отново направи опит да се освободи.

— Същото, което и ти. Да не изпращаме човек, който все още не знае къде се намира и какво става наоколо, във вихъра на събития, които могат да доведат до гибелта му.

— И как предлагаш да се справим със ситуацията?

Баадластър се засмя гърлено, но плътните му устни останаха стиснати.

— Като те пратя с него, скъпа Амбър. За да му пазиш гърба.

— По-скоро бих се съюзила с милоски берсеркер, отколкото да шпионирам за теб.

Министърът продължаваше да я стиска в желязната си хватка.

— Не си играй с мен, госпожичке. Нямам високо мнение за теб.

— Нито пък аз за твоя милост.

— В такъв случай — продължи Вандовър с тих глас — мисля, че се разбираме чудесно. Всеки от нас има свои мотиви. Ето какво ще ти предложа. Разбрах, че твои записи се съхраняват при мадам Сейди. Според мои достоверни източници при престоя си на Бития си изгубила някои свои… да го наречем полезни умения? Ще са ти нужни, ако наистина държиш да помогнеш на Джек. За разлика от него, при теб въвеждането на изгубената информация ще стане доста бързо. Съгласна ли си?

Амбър обмисляше трескаво чутото. Да стане отново убийца, да носи в себе си ужасяващата програма, която някога не беше в състояние да контролира… веднъж вече беше преживяла този ад и бе успяла да се измъкне от него. Защо да го прави и втори път?

„За да помогна на Джек, ето защо.“

Вече се досещаше, че няма начин Вандовър да е изцяло наясно какво точно й предлага. Навярно си мисли, че ще я превърне в хладнокръвен уличен боец, каквато е била някога, но беше изключено да познава всички нейни тайни. Като например, че тя вече може да контролира инстинкта си да убива. И че няма човек на този свят, който би могъл да задейства отново списъка с жертвите.

— Добре — кимна тя. — Съгласна съм.

Очите на Баадластър блеснаха.

— Чудесно. — Той я пусна и за нейна изненада посегна и погали косата й. — Чудесно.