Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (16)

15.

Вандовър стоеше с гръб, когато вратата се отвори.

— Милейди — произнесе, без да се обръща. Амбър огледа набързо вътрешността на личните му покои — преддверие и читалня, портал към спалнята, лукс, какъвто можеше да си позволи само императорът. Помещенията заемаха почти цял етаж. Зад Баадластър през прозореца се виждаше дворецът и простиращият се отвъд него Малтен. Прозорецът беше от истинско стъкло и гледката бе необичайно рязка и отчетлива. Амбър обаче предпочиташе замъгления изглед на пластмасовите прозорци.

От друга страна, стъклото можеше лесно да се счупи. Тя се засмя леко при тази мисъл и пристъпи напред. Вандовър се обърна. Когато я видя, очите му едва забележимо се разшириха.

— Милейди — повтори той. След това добави: — Да не си забравила, че и аз имам сърце?

— Съблазняването — произнесе Амбър, като продължаваше да върви към него — няма нищо общо със сърцето. А ти изпитваш страст към мен, Баадластър, виждам го в очите ти.

Той отвори и затвори уста. Имаше изморен вид, явно денят му е бил тежък. Каквото и да очакваше да чуе Амбър, остана изненадана.

— Тук аз съм господарят.

Бузите й поруменяха. Наведе леко глава и зачака, опасявайки се да не пробуди подозренията му. Нека само се доближи достатъчно, за да е сигурна, че няма да му се размине!

Но Вандовър не се приближаваше. Стоеше в другия край на стаята и я разглеждаше внимателно, докосваше я с невидими сетива, които тя с лекота отблъсна. Зачуди се дали и той не играе някаква своя игра. Едва ли притежаваше достатъчно силна дарба, иначе щеше да я долови още преди години… и да се страхува от него.

А беше изминало много време, откакто за последен път бе изпитвала страх. О, много пъти се беше тревожила за Джек, но сковаващият всичко останало страх, който бе изпитвала по времето, когато избяга от Ролф, бе останал в миналото. До този момент.

— Не е необходимо всеки път да ти казвам какво да правиш, но такива ще бъдат правилата на играта — продължи министърът с приглушен глас, който сякаш идваше от гроб. — Не мога да ти обещая, че ще бъдеш мой равностоен партньор. И двамата знаем, че цената ти не е толкова висока.

— Моята цена е Джек — прошепна тя с пресъхнали устни и с изненада откри, че Вандовър произнася същите думи.

— Твоята цена е Джек — той направи пауза. — Не мога да ти гарантирам дори неговата безопасност. Съществуват твърде много фактори в борбата за властта над тази империя. Но ако той остане само със сегашните си спомени, мога да ти обещая, че няма да заповядам да го убият.

Амбър вдигна очи. На лицето й се четеше надежда, примесена с омраза.

— Това не е достатъчно — рече.

Той сви рамене.

— Затова пък е всичко, което мога да предложа. На теб оставям да решиш дали си съгласна или не.

— Не и да убия Джек!

Вандовър държеше в ръката си чаша. Вдигна я и отпи от нея.

— Мило момиче — поде с глас, в който нямаше и следа от добрина. — Ще правиш това, което ти наредя, и нищо повече.

— Само през трупа ми. — Тя се хвърли към него, протегнала ръка да го сграбчи, докато с другата търсеше детониращия механизъм на огърлицата.

Той я улови. Чашата се разби на пода и се превърна в смъртоносни парчета под краката им, докато й извиваше ръцете назад. Устните му бяха разтворени в хищна усмивка.

Амбър повдигна рязко коляно. Той изпъшка, пусна я за миг, после се пресегна и я хвана за лявата ръка, миг преди да сграбчи огърлицата.

— Какво си намислила, госпожичке? — попита задъхано.

Притисна я назад, извивайки тялото й, докато роклята й се разкъса на раменете. Гърбът й опря в стената. Амбър потръпна болезнено, когато жиците се врязаха в кожата й.

Вандовър продължаваше да я притиска с тялото си. Тя почувства надигащия се между краката му член. Дъхът му се учести. Той прикова китките й с една ръка над главата й. Амбър се заизвива в отчаяно усилие да се освободи, но той бе далеч по-силен, отколкото бе предполагала. Със свободната си ръка отметна падналия на лицето й кичур.

— Каква клопка си ми приготвила? Защо не ми кажеш?

Въпреки втвърдения член, с който я притискаше през роклята, тя се тласна в него. Блъсна го с гърди, с отчаяна надежда, че това може да предизвика спонтанна детонация. Той се отдръпна уплашено.

— Говори!

Амбър стисна зъби.

— Никога… няма… да убивам… за теб!

Вандовър замахна и я зашлеви през лицето. Тя почувства соления вкус на бликналата кръв. Слабините му се притиснаха към нейните и стомахът й се сви мъчително. Стената отзад не й позволяваше да помръдне.

— Не забравяй — просъска той. — Ти сама дойде при мен.

В главата й се мятаха трескави мисли: детонаторът, експлозивите, фината мрежа от кабели под дрехите й. Този мъж никога нямаше да я има. В душата й се разгоря гигантски огън. Тя го пусна на воля, използва го като гориво, за да нанесе удар, и блъсна с всичка сила, дълбоко, молейки се само Баадластър да не успее да произнесе думите, от които най-много се боеше. Мислите й го пронизаха като копие. Тя изля всичко от себе си в тази атака, докато накрая душата й заплашваше да напусне тялото.

Избухнаха ярки светлини. Из стаята различни предмети започнаха да се издигат във въздуха, да политат с бясна скорост и да се разбиват в стените. Мебелите се разтресоха, подскачайки в нервен танц върху пода. Книгите от лавиците разтваряха страници като птичи криле и политаха. Стаята се изпълни с нарастващ грохот и тогава летящите предмети започнаха да се издигат спираловидно нагоре, докато накрая в центъра на помещението се оформи невъобразима вихрушка.

Когато осъзна, какво е направила, тя задържа дъх, в очакване.

Вандовър отстъпи половин крачка назад. Страстта, която допреди миг гореше в очите му, беше угаснала. Устата му се изкриви. Телата им се разделиха, ала той продължаваше да държи ръцете й приковани.

Амбър си пое въздух на пресекулки. Опита се да се освободи с надеждата, че пръстите му са мокри от пот и няма да могат да я задържат.

Отворил широко уста, той също си поемаше мъчително въздух. Сетне в очите му отново заблещукаха пламъчета. Вихрушката над главата му започна да се разпада и летящите предмети се приземиха на пода. Шумът утихна и скоро се чуваше само пърхането на реещите се из стаята книги.

Вандовър се залюля на пети и избухна в гръмогласен смях.

— Ти си като огън, Амбър — рече. — Но аз съм като вода. Дълбока и неподвижна. Кална и замърсена, може би. Силата ми винаги е била хилава, но тя се храни от твоята. Нахрани ме, Амбър. Нахрани ме, за да порасна и да стана силен.

Отново я прониза страх. Гърдите й се блъснаха в неговите.

— Пусни ме! — изкрещя тя и се задърпа.

Докато се боричкаха, деколтето на роклята се разкъса. Мазолестата му ръка се пъхна в пазвата, напипа зърното на гърдата й и го стисна. Амбър изпищя от болка. Изведнъж Вандовър съгледа фината мрежа на опасващите я жици и се дръпна назад. Пресегна се и скъса с рязко движение огърлицата. Тя понечи да се измъкне, но той я стисна за гърлото толкова силно, че едва успяваше да си поема въздух. Пред очите й заплуваха черни петна.

Стиснал скъсаната огърлица в шепа, той отново посегна и започна да й къса роклята парче по парче, хвърляйки остатъците на пода, сякаш бяха късове от кожата й. Тялото й изстина, кръвта блъскаше в слепоочията й. Неспособна повече да се съпротивлява, тя увисна безпомощно на стената, докато той я разголваше. Пръстите му я докосваха по зърната, докато накрая те щръкнаха напред като виолетови пъпки.

Вандовър откъсна последното парче от копринените й гащички и заедно с него последния пакет експлозив. Захвърли ги настрани, заедно с ненужната огърлица. След това я повали на колене.

Подпря се на коляно до нея. С лявата ръка продължаваше да я стиска за гърлото, с дясната я погали между краката.

— Искаше да убиеш и двама ни — произнесе с хрипкав глас. Амбър се задърпа, погледът й се замъгляваше, усещаше, че губи сили. — Никога вече не ми се противопоставяй.

После я пусна и тя увисна в ръцете му. С нисък, гърлен звук я положи на пода. Докато тя си поемаше, хлипайки, въздух, Вандовър се съблече. Амбър почувства топлината, която извираше от разгорещеното му тяло. След това силата на ума му я прикова така, както не биха могли да я приковат и най-тежките вериги. Всяка атака, която изпращаше към него, биваше погълната, а сетне се връщаше удесеторена. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи, напълно безпомощна и лишена от воля на студения под.

И тогава той я облада. Направи го бавно, наслаждавайки се на всеки миг. Докосна всяка частица от тялото й, остави навсякъде по нея следа от себе си. Така че всеки друг, който след него я докосва, да поражда мъчителни спомени за болката и терзанията й и за удоволствието, което му бе доставяла.

За да се намрази завинаги.

Целувките му я изгаряха. Шепнеше в ухото й приглушени сквернословия, накара плътта й да се пробуди въпреки нежеланието й, принуди я да стене, макар да не искаше, породи в нея страст, която граничеше с болка, и после започна всичко отначало. Ближеше солената пот, покриваща тялото й, сякаш беше мед. Когато приключи с устните й, те бяха толкова подпухнали, че едва можеше да проплаче.

А когато най-сетне й се насити и се изтегна до нея, опря влажните си устни в ухото й и прошепна името на първия човек, когото искаше да убие. Едва тогава я освободи от оковите си и я остави да плаче на воля.

Когато и за това нямаше повече сили, той я облада отново. След това й заяви, че ще трябва да изпълнява всяко негово желание, без да се съпротивлява. Инак следващото име ще е това на Джек.