Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (2)

1.

Звукът от затварянето на вратите на огромния хангар отекна навсякъде из кораба. Беше като камбана, възвестяваща края на дългото пътуване, пристигането на предназначеното място. След седмици живот в затворено помещение, заобиколен от вакуум и темпоралното пространство на свръхсветлинния скок, свистенето на нахлуващия през отворения люк въздух бе най-приятният шум, който можеше да се чуе.

Люковете бяха отворени и помпите нагнетяваха въздуха към вътрешността. От бързо изравняващото се налягане тъпанчетата на Джек изпукаха. Той се надигна от пътническото кресло и погледна към спътничката си, седнала до него.

— Сега — рече й — императорът ще покаже колко струва думата му.

Младата жена видимо потрепери. Тя огледа бавно каютата.

— Струва ми се, че би трябвало вече да си се досетил. Ние сме негови пленници.

— Може би — процеди през зъби Джек, едва успяваше да сдържа нарастващото си напрежение. — Успях да го надвия, дори след като бях обезоръжен. Помисли си какво щеше да бъде, ако Фантом бе с мен.

Амбър обърна гръб на мониторите. Джек усещаше близостта й, сякаш се беше притиснала към него. Той неволно се усмихна.

Вратата на каютата се отвори с тихо свистене и вътре пристъпи императорът. Слаб и жилав, с бледа кожа и обсипано с лунички лице, той втренчи зелените си като на котка очи в Джек.

— Командир Сторм — поде император Пепус с дълбок глас. — Докато не бъдете освободен от поста си, ще ви моля, когато влизам, да ставате и да ми отдавате чест.

Джек Сторм се поколеба, сетне се надигна бавно и козирува. Издигаше се с една глава над императора и ако носеше сега костюма си, навярно щеше да изпълва тясното помещение. Двамата мъже кръстосаха погледи, но Пепус първи сведе глава, неспособен да издържи на блясъка в яркосините очи. На устните на Джек затрептя усмивка. Той остана прав.

— Наредих да ни осигурят ескорт — продължи Пепус.

— Ескорт? — прекъсна го Амбър. — Или охрана?

Пепус едва успя да овладее напиращия в него гняв. Пъхна свитата си в пестник ръка в джоба на панталоните.

— Има ли значение? Вие се съгласихте да се върнете с мен, а това е моят свят.

Амбър стисна зъби и премълча. Нямаше смисъл да му напомня, че Малтен е и неин свят. Нали произхождаше от непривилегированото общество в крайните квартали.

— Но без драки — заяви Джек и отново се върна в креслото си.

Гневът на императора премина в удивление.

— Но, разбира се — рече той. — Как да забравим страховете, които те прогониха от корпуса на Рицарите. Каквото и да ни предстои, няма да позволя да разрушиш крехкото ни сътрудничество с драките.

— Сътрудничество? Те проникнаха навсякъде и ни завладяха без дори да усетим. Направо ни поглъщат.

— Има причини, които не са ти известни.

— Може би ще се съглася, ако си дадете труда да ми ги изложите подробно.

Пепус въздъхна уморено и поклати глава.

— Вдигнете щитовете.

— Но, сър…

— Казах да се вдигнат защитните прегради!

Преградите, заобикалящи площадката, се повдигнаха бавно нагоре. Пепус вдигна ръка и посочи в далечината, отвъд края на площадката, където бе терминалът. Джек изви глава натам и присви очи.

— Това са Скиталци. Чули са, че корабът ми каца днес, и са тук, за да узнаят дали съм намерил техния светец. — Гласът на Пепус трепереше от яд. — Ето какво ми донесе.

Джек се изправи. Едва сега забеляза тъничкия кордон от въоръжени до зъби полицаи, който едва удържаше напиращата тълпа. Не чуваше гласове заради голямото разстояние, но забеляза, че сред войниците има и драки, и неволно се напрегна.

— Те знаят ли, че Свети Колин е изчезнал?

— Да, проклет да бъда. Научили са, докато сме летели насам. И без това едва ли щях да успея да го запазя още дълго в тайна. Ех, стари приятелю — поклати глава Пепус. — Това ли е наследството, което искаше да ми оставиш?

Джек обаче познаваше добре Колин и не се съмняваше, че водачът на Скиталците никога не би пожелал заради него да избухне религиозна война. Религията им бе мирна и целта й бе да установи следи от пребиваването на Исус Христос и на други светове. Това бе най-толерантната религия, която познаваше, въпреки че самият той не я изповядваше. Но това, на което бе свидетел сега, надхвърляше и най-страшните му опасения.

Понечи да каже нещо, но императорът го изпревари:

— Така че можеш да наречеш моята почетна гвардия от Рицари ескорт или охрана — и в двата случая няма да напусна този кораб без тях. В противен случай се съмнявам, че ще ни позволят да минем. — Пепус отстъпи от илюминатора. — Ти се съгласи да откриеш Колин. Ако обаче ме измамиш, обещавам да те изправя пред трибунала за предателствата, които си извършил. И повярвай ми — ще те осъдят. А на съвестта ти ще тежат и убийствата, които ще последват.

Императорът се обърна и излезе. Амбър изчака стъпките му да утихнат в коридора, сетне прошепна на Джек:

— Много мил човек.

Джек изсумтя ядосано и стисна юмруци. Ала след това изведнъж се отпусна, обърна се и я погали по врата.

— Каква чудесна двойка сме двамата с теб. Рицар предател и крадла.

Тя се засмя и го хвана за ръката.

— Крадла и убийца — поправи го. — Но ти никога не си предавал рицарството. Пепус — ето кой изопачи представите за Рицарите — в гласа й се доловиха стоманени нотки.

Джек се наведе към нея.

— Вещица.

Тя отметна глава и се разсмя.

— Герой.

Джек се присъедини към смеха й.

 

 

На Малтен пролетта вече беше в разгара си. Навсякъде грееше зеленина, студените зимни дъждове бяха забравени. Растителността си пробиваше път дори между плочите на улицата и само в двореца на императора бе ограничена от бетонните стени на градините. От тревата нямаше и помен на тренировъчния полигон на Рицарите, където тежките им обувки я стриваха за минути на прах. Ала въпреки това тя растеше отново.

Ласадей, първи сержант на доминионските Рицари и инструктор на школата за кандидати, с тяло, твърдо като флексобрънките на бойния костюм, и глава, лъщяща на малтенското слънце, се бе подпрял с лакти на перилата на наблюдателната площадка. Полигонът пустееше, въпреки че би трябвало Рицарите да имат занятия всеки ден. Заради размириците в града им бяха заповядали да си останат в казармата. Ласадей можеше само да благодари, че Вандовър бе предпочел с непокорните да се заемат драките.

Докато зяпаше към стените, обкръжаващи полигона, сержантът дъвчеше замислено парче стим. Наведе се да изплюе една жълтеникава храчка от площадката и в този момент интеркомът забръмча. Сержантът го изключи с ядосано движение. След това се спусна бавно по стълбите и влезе в работилницата. И тук цареше тишина, нямаше жива душа и шкафчетата с костюмите бяха затворени. Ласадей прекоси бавно помещението, следван от любопитните обективи на камерите. Въздъхна успокоено, когато отново се озова на свеж въздух.

В бараките обаче цареше трескава активност. Разпръснати на групички, новобранци и ветерани се занимаваха с най-различни неща — лъскаха части от снаряжението, бъбреха или си почистваха оръжията.

— Корабът на императора кацна. Искам почетна гвардия от дванайсет доброволци. Ще взема само най-добрите от вас.

Беше заповед, която се боеше да получи, но не можеше да откаже. Групичките се разпаднаха и постепенно в помещението се възцари тишина. Никой обаче не пристъпи напред. Лицето на Ласадей се зачерви от гняв.

— Стига толкоз! Ако имате проблем, искам да го чуя! Пепус има право на ескорт. Ще го доведем заедно с командир Сторм и ако командирът трябва да бъде съден, искам това да стане със свободен ум и без капчица съмнение — не от шепа безгръбначни.

От една койка се надигна млад мъж с белег от лазерно изгаряне на лицето.

— Сержант — поде той, — погребахме този човек с всички военни почести. А сега ни го връщат обратно, жив и здрав, при това окован.

— Този човек — вдигна пръст Ласадей — е твой командир.

— Беше — подметна някой от дъното на помещението. — Сега командир ни е една космата топка от Милос.

Чуха се викове, над които се извиси един глас:

— К’рок е командир на място.

— Той е чуждоземец!

— И ти също! — подхвърли някой и последва смях.

Ласадей прокара пръст по брадичката си.

— Милосецът е мой командващ офицер — надвика шума той, — и не ми е работа да го съдя, нито да говоря за Дракската лига, Доминиона или Триадата. Но че К’рок си разбира от занаята, няма две мнения. Може би ще е добре да си припомните, че когато драките отиват на война, те пленяват само най-добрите. А К’рок си е проправил пътя до доста висок пост. Сега искам от вас да си затваряте устата, когато посрещнем император Пепус. Джек Сторм беше добър към всички нас — той е последният истински доминионски Рицар и заслужава уважение.

— Предател — произнесе някой, но се криеше в тъмното и Ласадей не видя кой е.

— Някои го казват — подхвърли примирително. — Но още никой не го е доказал.

— Изгубил си е костюма — добави друг.

Отново се надигна глъч.

— Истина ли е? Изгубил си е костюма?

— Да — кимна Ласадей и се изплю. — Истина е.

Без костюм няма и войник. На всички им бе втълпена тази максима. Повечето от тях бяха привикнали да гледат на флексобрънките като на своя втора кожа, мускули и сухожилия. „Той е изгубил костюма си.“ Нямаше по-страшно обвинение за един Рицар.

— Не можем да го съдим, без да знаем какво се е случило — обяви с натежал глас Ласадей. — Не и докато не чуем цялата история.

На вратата се появи строен мъж с капитански пагони. Травелини улови погледа на сержанта.

— Ами ако Пепус не ни позволи да чуем цялата история?

— Няма да посмее — отвърна Ласадей, но сведе очи към земята.

Травелини изтупа несъществуваща прашинка от панталоните си.

— Няма гаранции, че Пепус ще го изправи пред трибунал — заяви той. — Не за първи път Сторм е бил предаван от системата.

— Това не е честно! — провикна се един новобранец с луничаво лице.

Капитанът изкриви устни в недоволна гримаса.

— Никой от нас не знае какво може да е накарало командир Сторм да постъпи по този начин. Не можем да го съдим, освен ако — както казват войниците — не сме били на негово място.

— Амин — извиси глас Ласадей и най-сетне придоби успокоен вид. Суматохата в помещението утихна. Все още нито един Рицар не беше докарван окован в белезници, за да бъде изправен пред съда.

Но също така, мислеше си сержантът, никой досега не бе дръзвал да се изправи срещу императора и враговете. Той поклати глава.

— Стига празни приказки, вие, жалки подобия на Рицари. Кои са доброволците за ескорта?

Роулинс пристъпи от сенките. Ласадей го погледна и за миг му се сви сърцето. Младият рицар бе като копие на Сторм, но недокоснато от живота и несгодите — с ясни очи, светлоруса коса и открито, честно лице. Но нищо чудно, след като момчето не бе имало зад гърба си подобна история. Пък и в живота му бе настъпила рязка промяна след необяснимия инцидент с Колин на Бития. Някои казваха, че Скиталецът го е дарил с благословията си, други — че го е проклел, а трети — че го е възкресил от мъртвите.

— Сержант — рече тихо Роулинс. — Бих искал да ме включите в ескорта.

Ласадей знаеше, че не може да откаже. Кимна отривисто и продължи:

— Стига дърдорене! Кои още ще дойдат с мен и лейтенанта?

Не беше изненадан, когато пред него се вдигна гора от ръце на желаещи да видят на живо легендарния Джек Сторм.

 

 

Амбър първа ги видя да пресичат тълпата, пешком, в пълно бойно снаряжение, отразяващо трепкащите лъчи на малтенското слънце. Не бяха успели да докарат бронетранспортьора близо до космодрума заради гъстата тълпа протестиращи.

— Те са тук — обяви тя в мига, когато Пепус влезе в помещението.

Джек седеше в креслото със затворени очи и замислено изражение. Изглеждаше далеч по-млад заради годините, прекарани в криогенен сън. Пясъчнорусата му коса бе малко по-светла и около очите му имаше тънички бръчици. Вдигна глава, когато нещо издрънча в ръцете на Пепус. Императорът носеше белезници.

Не каза нищо, но сърцето на Амбър замря, когато суверенът ги доближи.