Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (22)

21.

— Това са възможностите, поне както аз ги виждам — рече Джек на хората пред него. В казарменото помещение се възцари тишина. Той вдигна ръка и избърса потта от челото си. Малтенското лято бе в разгара си и горещината бе нетърпима. Климатиците не работеха — неприятно последствие от размириците в столицата. Централното крило на двореца разполагаше с резервна слънчева електростанция, но казармите не бяха свързани с нея. Малкото енергия, на която можеха да разчитат, бе пренасочена към шумоизолиращата инсталация, за да не могат да бъдат подслушвани.

— Боже всемогъщи! — обади се пръв Ласадей и се надигна. — Командире, ако ми позволиш, ще отворя вратата, защото ще се издушим тук.

— Почакай още малко, сержант — спря го Джек. — Въпросът е дали сте съгласни с предложението ми? Защото, ако се провалим, връщане назад няма. — Не беше необходимо да пояснява, че за всички тях това щеше да е краят. Ако драките успеят да надвият Рицарите, Малтен ще се превърне в поредната пясъчна планета. Но дори и да ги победят, щяха да са уязвими за атаката от страна на Аш-фарел.

— Ами Пепус? — попита Роулинс и в сините му очи блеснаха пламъчета.

— Казват, че състоянието му е стабилизирано. Баадластър временно пое властта. Не се знае обаче накъде ще задуха вятърът.

— Съгласни сме, сър — рече Ласадей.

— Каквото и да ни струва — подкрепи го Роулинс.

Джек си пое дъх. Никак не му харесваше идеята да изправя Скиталци срещу Скиталци, но това бе единственият начин да си проправят път на космодрума. Военната фракция се бе окопала здраво там. Само техните събратя биха могли да се приближат до тях. Друг бе въпросът, дали ще успеят да ги уговорят да се предадат. Всъщност, последното не бе необходимо. Достатъчно бе Рицарите да проникнат вътре.

Оттам нататък Джек разполагаше с други методи за убеждение. Имаше само един Скиталец, който можеше да носи костюм и би могъл да се изправи срещу него… или да го последва в космоса.

— Добре, тогава. Сержант, пусни малко свеж въздух.

Ласадей се отправи към вратата, темето му лъщеше от пот. Тъкмо натисна дръжката, когато вратата отскочи рязко навътре, изритана от масивен метален ботуш.

На прага стоеше К’рок. Той се ухили широко.

— Без мен ли провеждаш съвещанието, Джек?

Зад гърба му пристъпваха двама дракски войни.

 

 

След като влезе, съпроводен от прохладен полъх, К’рок се настани в едно от свободните кресла. Носеше ендурова броня, под нея комбинезон, колкото да прикрива косматото си тяло, от което се разнасяше познатата, тежка миризма на мускус.

— Джек, в този момент спасяването на Колин е от огромно значение — заговори с небрежен глас милосецът. — Не бива да си затваряме очите пред този факт. Тук съм, защото ми наредиха моите господари, но и аз самият искам да присъствам. — Той се надвеси над масата, която ги разделяше. Милос губи пясъци.

— Какво?

К’рок се облегна назад.

— Няма да повтарям. Чу ме добре, приятелю.

— Нещата там не вървят ли?

— Аха. Изглежда родината ми ще се окаже костелив орех за някои. Аз също, впрочем.

Джек втренчи поглед в своя колега. Знаеше, че К’рок не е единственият оцелял след покоряването на Милос, просто бе най-известният сред събратята си. Знаеше също, че К’рок има синове и дъщери, и че мечтае някой ден да се завърне в родината. Ако пясъците намаляваха, нарастваше възможността драките да си отидат завинаги. Милос би могъл да бъде тераформиран. К’рок едва ли щеше да доживее този ден, но децата му биха могли да го видят. Като дракски офицер, милосецът нямаше право да мечтае за подобно развитие на нещата. Джек вече не се съмняваше, че може да му се довери напълно — поне по отношение на общия им противник, драките.

К’рок се приведе напред. Имаше изморен вид.

— Губим ценно време, приятелю — подхвърли и се изправи рязко, като даде знак на двамата драки, застанали зад вратата. — В ход е масивна атака. Изглежда, че бунтовниците искат главата на Пепус.

Джек също се изправи. Посегна към раницата, приготвена за пътуването.

— Най-добре да си сложим костюмите — рече той. — Време е да решаваме кои са истинските ни врагове.

К’рок отвърна с усмихнато ръмжене. Извъртя се рязко и тръгна право срещу двамата драки. Блъсна ги, без да спира, и ги повали на земята. Джек се разправи с единия, докато К’рок довършваше втория.

— Жертви на бунтовниците, нали?

— Така изглежда. Колко драки има в казармата?

— Около стотина.

— Ако ми позволиш един съвет, прати ги в предните редици на отбраната.

— Добра идея.

Джек си закопча раницата.

— Първо да завземем работилницата, а оттам ще се отправим към двореца. После ще видим какво става на предната линия.

 

 

Амбър си събираше багажа с вдървени, насечени движения. Чувстваше ръцете си като извадени от ставите, а тялото й бе покрито с болезнени охлузвания. Но този път не бе позволила на Вандовър да я обладае. Беше се съпротивлявала толкова енергично, че той се изплаши да не повредят апаратурата при боричкането. Но като че ли нямаше нищо против това развитие на нещата. Вандовър получаваше по-голямо удоволствие от причиняването на болка, отколкото от секса.

Ала каквото и да правеше, тя не можеше да избегне мислите му. Те я следваха, подобно на горски пожар, истински трепкащи пламъци, които помитаха всичко по пътя си и задушаваха мислите й. Имаше чувството, че долавя и гръмогласния му смях, сякаш Вандовър знаеше, че с нищо не може да го спре.

Амбър се отпусна в близкото кресло и захлупи лицето си с ръце. Най-сетне успя да си поеме глътка свеж въздух и вдигна глава. Щеше да я накара да убие Джек, вече не се съмняваше в това. Но кога? Би ли могла по някакъв начин да се освободи от оковите му? Дори нямаше да чуе думичката, когато той я произнесе — подсъзнанието й само щеше да се задейства.

Опита се да овладее напиращите в очите й сълзи. Плачът нямаше да й помогне. В известен смисъл тя сама си го бе изпросила. Сама бе поискала отново да си възвърне изтръгнатото жило. Но какво ще каже на Джек? Как да остане близо до него? Ако разбере, той никога вече няма да я обикне отново.

Стисна юмруци. Вените върху тъничките й ръце изпъкнаха. Амбър ги погледна. Кожата й бе почти прозрачна, лишена от миниатюрната подутина там, където съвестните малтенски граждани носеха своя идентификационен микрочип. Амбър нямаше такъв и никога нямаше да има. Тя повдигна бавно ръце.

Най-важното е да запази Джек жив. След това ще се безпокои за другото.

Рязък сигнал прекъсна мислите й. Компютърът в ъгъла на малката стая оживя.

— Обща тревога. Повтарям, обявена е обща тревога. Противникът започна атака.

Амбър изруга някакво проклятие, запомнено от времето, когато обитаваше малтенските бордеи, взе си чантата и изхвърча навън.

 

 

В костюма Джек се чувстваше така, сякаш се е върнал в собствената си кожа. Всъщност, така би трябвало да се чувства всеки Рицар. Вдигаш ръкавицата и стреляш. Или измъкваш лазерното оръдие от раницата и откриваш масиран огън. Джек бе като жив танк, почти неуязвим — но не напълно.

За първи път в неговата военна кариера врагът отсреща не беше истински враг, макар да стреляше по него. Не му се искаше да вижда изпепелените тела на бунтовниците. Те воюваха за нещо, за което би могъл да се бие и той, просто в случая се бе озовал от другата страна на барикадата.

— Стегни редиците! — извика К’рок в интеркома. — Съберете се и поддържайте равномерен огън!

Джек си даваше сметка, че не биха могли да задържат линията, без да убиват. Той се озърна.

— Роулинс!

— Да, сър?

— Работилницата свободна ли е?

— Залостена и с изключено енергозахранване, сър.

Целта, разбира се, беше снаряжението там да не попадне във вражески ръце. Джек помръдна леко рамене и усети прилепналите към голите му гърди датчици. Ако се наложи, те всички можеха да отстъпят в една линия и да образуват нов защитен вал до стените на двореца. Но все някога енергозапасите им щяха да се изчерпят. Не такава стратегия бе избрал.

Не му остана време да разсъждава повече, тъй като предните камери показаха приближаващите се бунтовници. Те се втурнаха в атака с крясъци, които отекваха в слушалките му. Джек откри огън над главите им. Опита се да повали дървета пред тях, да изрови окопи на пътя им… но в края на краищата се наложи да застреля неколцина.

Ала противникът ги превъзхождаше многократно по численост. Зърна наблизо костюма на К’рок.

— Скоро ще затънем до шлемовете в трупове — рече Джек.

— Спокойно — изсумтя милосецът. — Винаги има и резервен план.

— Дано да е по-малката от двете злини — кимна Джек.

— Ще видим. Чуйте всички. Говори командир К’рок. Отстъпление!

 

 

Пепус постепенно осъзна, че някой седи на края на леглото му. Главата го болеше, с едното око виждаше размътено. Посетителят се наведе и попи челото му с кърпа.

— Благодаря — произнесе той с едва доловим шепот.

— Дребна работа.

Императорът се усмихна.

— Амбър, може да не те виждам добре, но слухът ми все още е наред.

— Радвам се да го чуя. Ето, вземете едно ледено кубче.

Пепус пое чашата и установи, че едва издържа тежестта й. Опря ръба й в устните си и се помъчи да всмукне едно ледче. Усети приятната му хладина в гърлото си. Зрението му съвсем леко се проясни.

Амбър гледаше навън, към коридора.

— Какво става?

— Избухна гражданска война. Започнаха я онези религиозни фанатици.

— Знаех си — поклати глава Пепус и започна да трепери. — Какво е положението?

— Болничното крило е най-строго охраняваната част на двореца. Буквално гъмжи от полиция и военни.

— Божичко! — възкликна той. — Дотам ли се стигна?

— Ами да. — Амбър се извърна към него. — Някакви предложения?

— Нямам за момента — въздъхна той и се облегна назад. — Къде са сестрите?

— Повечето избягаха, заедно с дворцовата прислуга. Но все още можете да разчитате на Рицарите — усмихна се мрачно младата жена.

— Да, така е, нали? — Какъвто и да бе Сторм, той никога не би станал предател. — Къде е Вандовър?

— Разполага полицаите. Сега той ви замества, ако не знаете.

— Зная, скъпа, зная. — Пепус се закашля. Тя избърса устата му с кърпичка. Сетне го погледна намръщено:

— Опасявам се, че ще го преживеете.

— Така ли? — премигна той изненадано. — Щеше ми се да имам твоята вяра.

— Вяра за какво? — попита Вандовър, който влезе в този миг в стаята. — Пепус, изглеждате по-добре.

— Каква е обстановката?

Министърът погледна Амбър. Пепус успя да забележи отвращението, което се появи за миг на лицето й. Да можеше само да върне събитията назад и да я спаси от лапите на Вандовър! Защо не беше обмислил по-внимателно своето решение? От напрежение се закашля отново, но никой не му се притече на помощ. Докато се успокои, коридорът се изпълни със звънтене на брони и гласове на войници.