Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (30)

29.

Той беше розата, но с бодли отстрани. Те пронизваха душата му и болката бе почти нетърпима… освен това не го пускаха.

Вече почти нямаше значение, че Аш-фарел могат да разговарят с него, а той да ги разбира. Болката бе станала неотменна част от съществуването му в едно тяло, което твърде малко напомняше на човешко, което скрибуцаше мъчително, когато се надигаше, и плачеше, когато очите му трябваше да са сухи. Можеше да се наслаждава на покоя само когато го напускаше, но и това беше за кратко, защото те бързо го връщаха обратно.

Най-хубавите му спомени бяха от времето, когато бе постъпил в семинарията — млад, но суров мъж, който веднъж вече бе извършил чудо и сега трябваше да научи правилата за това, което бе направил. Бяха дни, в които все още си мислеше, че може да постигне всичко на този свят. Между съучениците му имаше един дребничък, с червеникава коса и хилаво тяло, който сигурно щеше да бъде център на всеобщи подигравки и задявки, ако не произхождаше от твърде могъща фамилия, пък и умееше да помни обидите и да си отмъщава за тях в подходящ момент. Малко по-късно червенокосият напусна семинарията и се прехвърли в кадетското училище, но двамата останаха приятели за цял живот. Ключът към приятелството им бе взаимното уважение.

Най-скъпият му спомен от семинарията бе от стаята му в подземието. Имаше късмет да му дадат помещение с прозорец и макар че почти опираше в тавана, от него се виждаше поляната. Достатъчно бе да се покатери на стола, за да може да гледа тревата. Виждаше и рохкавата почва, засипала долната част на прозореца, и щръкналите от нея корени. Понякога малкото черно куче на декана надзърташе отвън през прозореца или лаеше ядно срещу него, сякаш е мишка, която се подава от дупката си.

Не се бе сещал за прозорчето от много време. Но въпреки това знаеше, че го е вдъхновявало през първите най-тежки години. Хората са като семена и ако попаднат на подходяща почва, от тях израстват красиви растения. Той самият бе посветил живота си да им помага в това.

Но в края на краищата не бе постигнал нищо особено. Щеше да е далеч по-добре, ако си бе поставил по-малки цели. Може би тъкмо в това бе грешката му. Опита се да се съсредоточи върху този въпрос, да намери разковничето, но Аш-фарел отново го затегли назад. Къде бе сгрешил, та не успя да открие нито едно доказателство, че Прероденият Бог е стъпвал и на други светове из галактиката? Защо не бе сполучил в усилията си да посее семената на доброто сред хората?

Докато го теглеха назад, в паметта му се пробудиха спомени от най-различни светове… избуяли през напукан бетон тръстики, цветя, подаващи се от цепнатините между каменните плочи… „Колко странно — помисли си. — Колко странно, че виждам тези неща.“

И тогава му хрумна, че всяко семенце носи в зародиша си Божията искра и ще се превърне в онова, за което е предназначено. Достатъчно му бе само малка подкрепа и свобода. „Ето къде е истината“ — рече си той.

Сега, след като я бе разбрал, трябваше на всяка цена да живее. Пресегна се и напипа странната връзка с пътеводителя, който бе оставил след себе си.

 

 

Фантом улови призива. Усети го като неуловим, но достатъчно силен полъх в душата си. Ала знаеше, че няма никакъв начин да му отвърне.

Не би могъл, заради мястото, на което се намираше Колин. Бездънната пропаст, в която самият Фантом не би посмял да надзърне… от страх, че ще открие там самия себе си.

Беше посветил немалко време на размисъл по този въпрос. Той не беше берсеркер, макар да чувстваше някакво родство с тях, не беше драк, нито милосец. Не беше човек, нито принадлежеше на някоя от генетично изменените човешки раси, колонизиращи планетите по далечните граници на космоса. Оставаше само една възможност… да бъде врагът, Аш-фарел. И ако беше така, странната симбиоза с Джек го беше променила до неузнаваемост, което означаваше, че в цялата вселена нямаше друго същество като него.

Дали Джек щеше да го унищожи, ако разбере, че Фантом е негов враг? Двамата с Джек бяха войни. Вероятно подобно решение щеше да е съвсем оправдано.

Но той не желаеше да умира. Искаше да живее. Нуждаеше се от плът, за да изгради цялото си тяло — твърде дълго душата му бе оставала без подслон. Искаше да погледне на себе си така, както гледаше на Джек и на Амбър, и когато призивът го застигна, Фантом се опита да го отклони.

 

 

— Изминаха няколко дена — заговори Амбър. — Ако Денаро знаеше, че Фантом крие отговорите, щеше да го разглоби на части.

— Аз самият не съм далеч от тази мисъл — призна Джек. — Той е прав. Изглежда, напълно сме изгубили следата. Аш-фарел са изчезнали и никой не може да ги проследи.

— Което означава?

— Например, че техните свръхсветлинни кораби вероятно са мигновени. Не е необходимо да ускоряват или да „свиват зад ъгъла“, когато излизат от хиперпространството, с което да издават присъствието си. В една секунда са тук, в следващата ги няма.

Амбър седеше срещу него. Изглежда най-сетне бе успяла да поспи, защото лицето й се бе прояснило.

— Ако е така, нищо чудно, че не можем да мерим сили с тях.

— Така е. Единственото, което можем да сторим, е да изградим отбранителна линия и да се надяваме, че все някога ще се препънат в нея. Но не съм убеден, че можем да воюваме с тях. Амбър… на всички колонии, които са нападали, земята е останала непокътната. Цивилизацията е изчезнала, но почвата се регенерира бързо.

— Готова да бъде колонизирана отново?

— Или това, или нещо друго. Не съм сигурен обаче какво. Има и по-разрушителни начини да се води война. Плътта разрушава земята и срещу нея трябва да се воюва.

Тя го погледна над ръба на чашата.

— Придаваш им човешки мотиви. Но от малкото, известно ни за тях, става ясно, че са различни. Джек, ако трябва да се изправим срещу Аш-фарел, за да освободим Колин, налага се да бъдеш готов за бой.

— Ще направя, каквото се иска от мен — отвърна той разгневено. Амбър предвидливо премълча и се съсредоточи върху чайника. Джек се изправи и пристъпи към закачалката, където бяха наредени костюмите. Фантом помръдна и флексобрънките хвърлиха приглушени отблясъци.

В душата му се пробудиха стари спомени от времето, когато бе изпитвал отвращение към миниатюрното същество, заселило се там. Но това отмина бързо. Сега чувстваше само хладно разочарование от факта, че Фантом знаеше къде се намира Колин, но го криеше от тях. Преди да стигне до костюма, дочу стъпки зад гърба си.

— Простете, сър — заговори Роулинс, когато Джек се извърна към него. Младият капитан държеше в ръката си разпечатка. — Получихме съобщение, че насам се е отправил сравнително доста голям контингент от дракски кораби. Току-що са излезли от хиперпространството в околностите на Кларон.

— Значи са ни проследили.

— Така изглежда — кимна Роулинс.

Джек започна да обмисля трескаво ситуацията. Драките вероятно се надяваха, че ще ги отведат при Аш-фарел.

— Благодаря, капитане.

— Има ли… нещо друго?

— Засега не. Предполагам, че ще заемат позиция и ще чакат ние да направим първия ход. — Джек погледна към костюма на закачалката. — Хубаво ще е да предупредиш местните. Успокой ги, че не очакваме враждебни действия… засега.

— Да, сър. — Роулинс обаче остана на място.

Джек се усмихна.

— Въпроси?

— Какво чакаме, сър?

— Чакаме врагът да предприеме нещо.

— Кой враг, сър? Драките, Аш-фарел или Баадластър?

Джек отново си позволи да се засмее.

— Ако знаех отговора, Роулинс, нямаше да чакам.

Младежът поклати озадачено глава и излезе. Джек почака малко, после се върна при костюма и приседна под него, кръстосал крака. Доминионските Рицари бяха обучавани както във физически, така и в душевен самоконтрол. Повечето от някогашните познания и похвати бяха отдавна изгубени, и макар че Джек се бе опитал да възстанови някои от тях по времето, когато Пепус възраждаше гвардията, не смяташе, че се е справил успешно. Ала старите навици бяха дълбоко вкоренени в него и той често търсеше утеха в тях, като обикновено започваше с упражнения по дишане.

Чистата мисъл бе извор на сила, също както и чистото действие. С всяко вдишване тялото му се изпълваше с надежда, че в края на краищата начинанието им ще успее. Той изпълни едно след друго всички упражнения от комплекса. След това отвори очи.

Фантом бе вдигнал ръкавица и сега тя висеше над главата му. Джек се пресегна и я улови.

— Няма костюм, няма войник — рече той. — Това вече го минахме, но ето че пак предстои. Фантом, последната ни битка е близко, много близко. Аз съм готов.

Почувства неуловимия допир, докато Фантом се надигаше, за да го посрещне.

„Аз съм опозорен — произнесе Фантом. — Избягах от битка.“

— Винаги си правил всичко, което съм искал от теб. Спаси ме, когато умирах, подкрепи ме, когато бях изгубил вярата си. Ти беше най-добрият приятел, за когото бих могъл да мечтая.

„Ти ме дари с живот. А сега аз избягах от трудностите.“ — Думите на съществото бяха облъхнати от дълбока печал.

Джек са чудеше какво може да го измъчва и отново си спомни за ужасяващия писък, който Фантом бе записал. Толкова ли страшно бе да се изправиш срещу Аш-фарел, та Фантом отказваше да изпълни дълга си към него и към Колин — и да посочи следата, за която бе оставен?

„Какво те плаши?“

„Не е живо. Не е борба. — Фантом направи кратка пауза. — Плаши ме, че не знам какъв ще стана.“

„Ах, Фантом — въздъхна Джек. — Ето че разбра какво е да си човек.“

„Аз не съм човек.“

„Би могъл да бъдеш. Ще трябва да се заровиш доста надълбоко, за да откриеш отговора.“

„Ти… надълбоко ли се зарови?“

„Така ми се струва. Поне се опитах. Кажи ми къде е Колин.“

„Аз… не зная.“

„Мисля, че знаеш. Или се боиш да го узнаеш. Но да обръщаш гръб, означава още по-сигурно да срещнеш смъртта.“

Мъртвешка тишина. После:

„Не е необходимо да търсиш врага. Свали шлема и погледни вътре. Аз съм врагът, господарю. Аз съм Аш-фарел. Ти откри това, което търсеше. Аз ги повиках при нас.“

Откъм коридора долетя тропот от бягащи крака. Роулинс и Амбър спряха на вратата едновременно.

Джек се обърна. Роулинс беше пребледнял.

— Какво е станало?

— Сър, изскочиха направо от космоса! Три големи бойни кораба. Толкова големи не бях виждал. Май загазихме.

Джек се изправи и кимна на Амбър.

— Сложете си костюмите. Оповестете обща тревога.

Амбър се зае да отваря закопчалките на своя костюм.

— Кларон няма щитове. Спукана ни е работата, освен ако нямаш нещо предвид.

— Да се качим на кораба и да се опитаме да напуснем планетата. После ще му мислим. — Джек сграбчи Фантом. Закопчалките обаче не поддаваха.

„Не, господарю — чу гласа на съществото. — Не и този път. Искам да стана като вас. Искам да съм жив. Вътре няма място за двама ни, нито достатъчно енергия.“

Джек спря за миг, сетне посегна към закачалката и откачи костюма. Амбър и Роулинс вече държаха шлемовете си.

— Какво правиш?

— Нищо. Къде е Денаро?

— Организира отбраната на повърхността. — Роулинс си постави шлема. — Сър, имам връзка с него. Казва, че ще се срещнем при кораба.

— Ами Джонатан? — попита Амбър.

— По-добре да остане тук — отвърна Джек, докато побутваше Фантом към изхода. — Роулинс, събирай екипировката.

Младият офицер кимна и излезе. Амбър не сваляше поглед от Джек.

— Нещо не е наред, нали?

— Фантом не ми позволи да вляза в костюма. Каза, че можело да го убие.

Тя прехапа устни.

— Вземи моя костюм.

Джек се разсмя.

— Нямам същите форми. Хайде, да тръгваме.

— Не можеш да излезеш така. На кораба няма дори скафандри. Джек, ти си съвсем беззащитен. Започне ли бой, свършено е с теб.

— Не отиваме на бой, а да намерим Колин. Не знаем защо са тук. Хайде, размърдай се.

Тя го послуша, но не преди да изсипе цял куп малтенски проклятия.