Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (28)

27.

Тя се събуди, завладяна от страх, с болезнено свит от глад стомах. Последното, което чу, преди да отвори очи и да се отърси от кошмара, бе ехото от зловещия смях на Баадластър. Амбър си пое въздух и издиша рязко, сякаш се опитваше да го прогони от мислите си, но той остана сред тях като упорит налеп, който не можеше да почисти.

„Препълнено помещение, шумно спорещи хора, жена със сурово изражение, която сочи мъж с алено расо, сетне скритото в главата й оръжие се задейства…“

Няма да го направи отново. Не може да го направи. Готова е на всичко, за да запази живота на Джек.

„Милейди?“

Прощално, отвратително напомняне от Баадластър и после той изчезна — поне засега. Тя се залюля в хамака и се претърколи на пода. Каютата бе озарена от мъждива светлина. Беше време да застъпва на вахта. Амбър изведнъж си помисли, че с всички тези кошмари скоро ще стане като Джек — ще се опитва да бодърства през целия период на полета.

С глада поне можеше да се справи. На борда имаше достатъчно припаси. Месото бе приготвено по вкуса на драките, но изсушените плодове и дори хлябът бяха в отлично състояние. Взе си няколко торбички, преди да се отправи към мостика. Най-много до двайсет и четири часа щяха да излязат от свръхсветлинен полет и да „свият зад ъгъла“ в околностите на Кларон. И на тримата пребиваването на дракския кораб действаше потискащо.

Джек извърна глава, докато пристъпваше тихо по мостика и тя отпусна ръка на рамото му. Изглежда и той бе привикнал с безсъниците й. Амбър винаги идваше по-рано, когато бе нейният ред да застъпва.

— Какво ново?

— Нищо — отвърна той и за пореден път прегледа мониторите. — След девет часа преминаваме в спирачен режим. Най-добре си сложи предпазните колани, след като застъпиш.

Амбър кимна. Светлината над мониторите беше приглушена, мостикът бе оборудван според представите на драките. Екраните хвърляха призрачно сияние върху лицето на Джек.

— Тежка нощ? — попита тя и се опря в него.

— Хм.

— Сега кой си от двамата?

— Винаги съм си аз. Само от време на време започвам да сънувам наяве. Сякаш някой спуска екран пред очите ми. Ако имам късмет — Джек се усмихна тъжно, — ще видя как мама приготвя сладкиши. Или ще се сбия с брат ми, или ще си пиша домашното. Но ако нямам… откривам, че съм заровен до шия в пясък…

— Мога ли да помогна с нещо?

Той си пое дълбоко дъх и Амбър се досети, че вдишва с наслада аромата й.

— Би могла, но ще накараме Роулинс да се почувства неудобно.

— Проблемът е, че сега съм „едно от момчетата“ и трябва да се държа подобаващо. А това означава да застъпя на вахта и нищо повече.

Джек се надигна.

— Съобщи ми, ако стане нещо интересно.

Амбър не отговори и той напусна мостика. За миг се зачуди дали ще успее да поспи. Когато се настани в креслото, установи, че е още топло от тялото му. Конструирано за дракски пилоти, то бе възголямо за нея. Вдигна ръка и избърса капчиците пот от челото си. Проклетият Вандовър. Не можеше да заспи, после пък едва се пробуждаше от кошмарите и трябваше да полага страшни усилия, за да не подскочи, когато до нея застане Джек. Как би могла да му каже какво се бе случило… и да разчита, че след това ще протяга ръка към нея. „Дете на мрака — помисли си тя. — Откъде изникна в мислите ми?“

Потрепери неволно и си наложи да съсредоточи вниманието си върху мониторите, докато корабът продължаваше да се носи през безкрайната пустош на космоса.

Роулинс беше на вахта, когато корабът напусна хиперпространството и премина в спирачен режим, известен като маневрата „да свиеш зад ъгъла“, и пак той бе на пост, когато на мониторите се показа Кларон. Викът му отекна из пустите коридори и събуди Амбър. Джек както винаги не спеше. Беше се надвесил над стария костюм и го проверяваше с инструмента. Той се надигна и Фантом го последва.

— Какво има, господарю?

— Предполагам, че сме стигнали Кларон. Роулинс ще ни изведе на орбита, докато търсим някакви следи от Колин.

Флексобрънките трепнаха. Дали Фантом не проявяваше нетърпение?

— Аз зная пътя — произнесе с басов глас Фантом.

— На мостика, сър! — провикна се Роулинс.

— Сигурен съм, че го знаеш — отвърна успокояващо Джек. — След малко се връщам. Всъщност, ако искаш, ела с мен. Но ако останеш, гледай да не счупиш нещо.

Все пак Джек се оказа неподготвен за гледката, която го посрещна на мостика. Роулинс бе прехвърлил образа на големия екран — и сега там в целия си блясък бе увиснала планетата, която някога бе напълно изпепелена. Мисълта, че поводът за това е бил самият той, бе достатъчна, за да преглътне мъчително заседналата в гърлото му буца.

Над безбрежния океан се носеха перести облаци — а потъмнелите континенти бяха обрамчени по края със зелени ивици. Амбър вече беше тук и извърна глава при влизането му.

— Джек! Ти си успял!

— Възродена от пепелта — промърмори Роулинс. — Благодарение на Джек Сторм.

Джек неволно потърси опора в перилата пред екрана. Не сваляше очи от образа на планетата — родена отново, изпълнена с надежда за нов живот, обещаваща.

— Не е моя заслугата, а на специалистите по тераформиране. Погледнете я само. Как мислите, ще има ли желаещи да се заселят тук?

— И да има, няма да са от тези, които вече са били тук — поклати глава Роулинс. — Сетне чукна с пръст по таблото. — Пратих съобщение, че сме пристигнали. Не ми се ще да ни вземат за драки.

Джек продължаваше да се любува на планетата. Наистина бе негово дело. Той бе причината да я изпепелят, после той настоя да се започне тераформиране.

Мониторът блесна и върху него се изписа отговор от планетата. Роулинс се наведе, над рамото му надникна Амбър.

— Божичко! — възкликна тя неволно, докато четеше. — Какъв език само!

Роулинс се засмя.

— Само който е прекарал доста време из малтенските бордеи, би могъл да разбере какво означава.

Вместо да отвърне на закачката, тя отстъпи назад пребледняла. Роулинс не забеляза реакцията й, но Джек не пропусна нищо. Младата жена успя да си възвърне поразклатеното самообладание и дори подхвърли нещо, на което капитанът се засмя, ала Сторм продължаваше да я гледа озадачен. Роулинс знаеше за миналото на Амбър, всъщност същото можеше да се каже за всеки, станал близък с Джек през последните няколко години. Защо тогава се бе изплашила?

Вандовър, блесна неочаквана мисъл в ума му. Той стисна юмруци. Баадластър бе единственият, който я наричаше „милейди“, но се отнасяше с нея, сякаш е мръсница. Припомни си странната им раздяла. Амбър отново си бе възвърнала смъртоносните умения. Защо тогава се боеше от военния министър? На този свят нямаше човек, от когото би могла да се страхува — с изключение на неизвестния господар, който я бе обучил да използва с такава цел ума си.

Вандовър, помисли си той отново. Как досега не се бе досетил? Вандовър, който така ловко и незабележимо бе изместил Уинтън от поста му. Уинтън, който бе наредил евакуацията на Милос, когато още не се налагаше да прибягват до такава, който бе предал и изоставил Рицарите. Джек винаги бе подозирал, че в този план са замесени и нечии други ръце. Баадластър, свързващото звено между Уинтън и Пепус, невидим, невъвлечен на пръв поглед и принуден да излезе на сцената едва след смъртта на Уинтън. Как е могъл да бъде толкова сляп?

— Амбър — прошепна едва чуто, решен да я дръпне настрана и да сподели с нея заключенията си, но откъм контролното табло се чу шум от пращене в ефира и Роулинс се засмя.

— Командире, тук някой иска да разговаря с теб.

Пресегна се и прехвърли образа на големия екран. Първото, което Джек видя, бе сияещ боен костюм, после пъхнатия под мишница шлем.

— Денаро — възкликна, познал притежателя му. — Закъснях ли?

Скиталецът войн оголи зъби в широка усмивка, преди да отговори:

— Бях оставил някои следи, които да те насочат насам, но доколкото виждам, не си ги използвал. Откъде знаеше къде да ме намериш?

— Познавам Колин — отвърна Джек.

— Аха — поклати замислено глава Денаро. — Слизай долу. Имаме да си поговорим за някои неща.

— Съгласен. Само да знаеш, този път и аз имам костюм. — След това се обърна към Роулинс. — Засечи координатите.

— Слушам, сър.

— Нека дойда с теб — предложи Амбър.

Можеше ли да й вярва след всичко, за което се бе досетил? Ами ако е прав и сега Вандовър е неин господар? Но ако Амбър е попаднала в лапите на Баадластър, сторила го е, защото той я е тласнал натам. И въпреки това… Погледна я крадешком.

— Слизаме заедно или оставаме всички — обади се с безгрижен тон Роулинс. Беше се надвесил над пулта за управление.

Джек го погледна изненадано, сетне кимна.

— Добре.

Амбър не каза нищо.

— И всички ще носим бойни костюми — добави Роулинс. Все още със свито сърце, Джек кимна замислено.