Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (17)

16.

Нощ. Сензорите, настроени да улавят дори лека промяна в оттенъците, не бяха в състояние да засекат безшумните движения на фигурата, която се движеше със странна, някак неестествена грациозност на милиметри извън техния обсег. Непознатият крачеше по коридорите на двореца предпазливо, докато най-сетне достигна предварително определеното място, където се притаи, невидим.

Това, което виждаше, бе седнала пред огледало жена. Лицето й бе красиво, изваяно, почти лишено от белезите на възрастта, ако се изключеше дълбоката резка, прорязваща челото й. Всъщност, резката бе по-скоро белег за власт. Тя й напомняше, че все още има неща на този свят, които би искала да притежава, и че това бе напълно във възможностите й. Че е един от тримата членове на управляващия триумвират и че решенията й можеха да променят съдбините на много планети.

Жената въздъхна и се зае да се гримира. Движенията й бяха ловки и уверени, личеше си опитът от дългите години. Скоро приключи, начерви си устните и се изправи, оправяйки гънките на роклята.

Беше напълно готова да започне революция.

— Хитрец си ти, Пепус — каза тя на огледалото. — Но закъсня с ходовете си. По-рано трябваше да пуснеш Сторм.

Непознатият в ъгъла тъкмо се надигаше, когато изведнъж замръзна. После се съвзе и се хвърли напред.

Охранителните камери засякоха само размазана светлина, енергия, твърде силна, за да бъде уловена върху записващото устройство, кратък и смъртоносен изблик. Когато убиецът приключи, тялото на жената, известна с прозвището Графинята, рухна на пода, без дори да бъде докоснато. Кръв рукна от деликатните й ноздри и украсените й с диамантени обеци уши и дори в смъртта властната резка на челото не се изглади.

Вандовър се шмугна в сепарето и веднага забеляза нещастното изражение на човека, който вече го очакваше там. Той пристъпи неловко от крак на крак, но остана от другата страна на масичката, сякаш искаше да я използва за прикритие. Вандовър забеляза движението му и неволно се засмя.

Човекът, който го очакваше, макар и млад, бе с прошарена коса и притежаваше онзи тип с нищо неотличаващи се черти, които му позволяваха лесно да се слива с тълпата.

— Здравей, Нейлър — поздрави го Вандовър.

Другият изсумтя нечленоразделно в отговор и отказа да поеме протегнатата ръка.

— Виждам, че си чул за случката — рече той с помръкнал глас.

— Че за какво са ми иначе Планетната полиция и информаторите? Мястото на инцидента вече е почистено. Иззети са и записите от камерата.

— Ако питаш кой я е убил, отговорът ми е: ние не знаем.

Вандовър обаче клатеше глава.

— Това няма значение в момента. Графинята е мъртва. А без нея ти си оставен на произвола на съдбата.

— Дойдох да се срещнем, защото твърдеше, че имаш да ми казваш нещо интересно. Не желая да те слушам как злорадстваш.

— Аз не злорадствам, приятелю. Изказвам ти съболезнованията си. Доста добра работа свърши, но ни чака още.

— Какво всъщност искаш? — попита Нейлър, почувствал, че разговорът придобива сериозен обрат.

Вместо отговор Вандовър затропа върху масата тайния сигнал на Зелените ризи. Нейлър го слушаше настръхнал. Накрая облиза нервно устни.

— Нима мога да ти се доверя?

— Не можеш — засега. Впрочем, аз също. Но на моя пост аз имам много повече за губене от теб. — Вандовър се облегна назад, в очакване другият да вземе решение.

Най-сетне човекът промърмори неохотно:

— Какво искаш от мен?

— Как е била убита?

Нейлър сви рамене.

— Със звуково оръжие, но не сме съвсем сигурни. На записите няма нищо, освен кратък енергиен изблик. Ако е лъч, трябва да е с непознати за нас характеристики. Официалната причина за смъртта е масивен мозъчен кръвоизлив. Може да е съвсем естествен.

— Но не е.

— Така изглежда засега.

— Какво ще правите без нея?

Нейлър отново се поколеба. Отпи от чашата си, но не отговори.

Вандовър се наведе през масичката.

— Ами ако вместо хаос ви предложа обединение?

Кралица Трикатада тракна доволно с хитиновите си плочки, когато генерал Гатхул се приближи, за да й поднесе почитанията си. Разтворила обвивката си отзад, тя бе разперила криле, както само една истинска кралица можеше, и яркото им луминесцентно сияние хвърляше отблясъци върху привелия се почтително драк. Тялото й трептеше от желание да бъде обладано, и то тъкмо от стройния войн пред нея, но сега не бе моментът, нито мястото. Тя прибра разкошните си криле под черупката и приседна, давайки знак на Гатхул да се изправи. Великолепната му маска будеше възхищението й.

— Радвам се да ви видя отново под крилото ми, Гатхул — заговори тя.

Генералът склони бавно глава.

— Само дългът може да ме накара да се отделя от вас.

— Как върви изплитането на плановете?

— Древният враг е силен и непредсказуем както винаги. При тези думи генералът неволно се раздвижи и започна да крачи нервно напред-назад. — Само вашата върховна способност за снасяне на яйца успява да го задържи.

Маската на кралицата изобразяваше едновременно гордост и тъга, както само тя умееше да смесва тези противоречиви чувства, и Гатхул спря за миг, за да й се полюбува. Очите на кралицата сияеха. Не беше пропуснала неговото уж неволно ласкателство. Тя се отпусна на четири крака.

— Времето ми е кратко.

Като че ли дракският войн не го знаеше. Бремето да са снасят достатъчно яйца, за да се попълват редиците на техния род, бе прекомерно тежко за всяка една женска, и още по-тежко, защото досега така и не бе успяла да осигури излюпването на друга плодовита кралица. Когато утробата й изсъхне, расата им щеше да бъде обречена. И въпреки това все още имаше надежда — колкото повече яйца снасяше Трикатада, толкова по-голям бе шансът да се роди новата кралица. И толкова по-кратък щеше да е животът й… откъдето произлизаше и нейната тъга. Гатхул съзнаваше, че това е битка, която може да бъде с отчайващи последици.

Кралицата вдигна поглед.

— И колко умело изплетохте плановете ни?

— Толкова, че предишните ни врагове и настоящи съюзници така и не разбраха какви са истинските ни намерения. Двамата с вас, кралице моя, сме създадени един за друг. Човеците смятат, че армията ни е вкопчена в несекваща битка, ала истината е, че използваме едва една трета от силите си.

— Само една трета?

— Както сама наредихте.

— И Съветът ме подкрепи напълно — Трикатада изтрака доволно. — Не посмяха да ми противоречат. Аз съм единствената надежда.

Излишно бе да казва, че би могла да заплаши да преустанови чифтосването, ако Съветът не изпълни волята й. Ход, който бяха измислили двамата с Гатхул. Дракската лига беше обединена под владичеството й, защото нямаше друг избор. Нито една друга фракция не разполагаше с фертилна кралица и това беше единствената предпоставка за нейното царуване.

Кралицата се изправи отново и го изгледа отвисоко.

— Струва ми се обаче, генерале, че успехът ви не е стопроцентов.

Той подреди плочките на маската си в израз на смирено подчинение.

— Не, кралице, не е пълен. Командирът на име Сторм успя да оцелее при нашата недостатъчно добре подготвена атака. Но аз се съмнявам, че той ще може без подкрепа да свали Триадския трон или Доминиона, дори ако се досети каква е истината. Хората не са като нас. Нито един от тези индивиди не разполага с пълната власт.

Трикатада спря да се гали по хълбока.

— Така ли смяташ? Аз пък мисля, рицарю мой, че е време да насочиш усилията си към откриване на онзи, когото наричат Колин от Синьото колело. Според нашите информатори Пепус подготвя експедиция за издирването му. В нея ще бъде включен и Сторм. Последиците никак не ми се нравят. Скиталците от доста време ни пречат да разработваме норцитовите залежи. Въпросът е дали са разкрили онова, което не бихме искали да става известно. Ако Колин може да бъде открит, искам ние да сме откривателите му.

Гатхул се поклони.

— Да, кралице моя.

Знаеше, че това е заповед. Каквито и възражения да имаше относно дадената задача, реши да ги остави за по-късно.

Трикатада продължи след кратка пауза:

— Опитай се да включиш и К’рок в играта. Милосецът е доста способен и в миналото неведнъж ни е бил полезен.

— Както заповядате. — Гатхул внезапно млъкна. Нещо се беше променило във въздуха и той го усети. Повече не можеше да пренебрегва тежкото ухание, което се излъчваше от кожните жлези на кралицата. Твърде дълго бе откъснат от нея и макар драките да не спазваха стриктно моногамия, той бе нейният първенец в чифтосването и възнамеряваше да й го напомни. — Отбранителната линия е ясно обозначена, кралице моя. Когато този път Аш-фарел решат да нападнат, между нас и тях ще се изправят чуждоземците. Човешкото царство, от Пограничните територии до Доминиона и Триадския трон, ще бъде пожертвано, за да оцелеем ние. И докато те воюват и умират, ние ще продължаваме да се множим и да завземаме нови територии. Аз, Гатхул, ви го обещавам. Ние ще победим.

Гърленият отговор на Трикатада бе почти неразбираем, заглушен под призива за чифтосване. Гатхул също нададе вик и се покатери върху нея, а тя разтвори криле, отвръщайки на най-първичния зов, благодарение на който оцеляваха видовете.

Когато Гатхул я остави, тя остана да лежи, потънала в дълбок сън и изтощена, а тръпчивата миризма на тялото й изпълваше помещението. Не се събуди, дори когато вътре влезе един от прислужниците с вечерята. Едва ли присъствието му можеше да има някакво значение за нея, тъй като прислужникът беше търтей, а драките търтеи по самата си природа са същества нисши и незначителни. Търтеят приключи бързо със задълженията си, стараейки се да не събуди кралицата. По принцип търтеите бяха далеч по-ловки и грациозни от драките войни, тъй като бяха лишени от тежката им хитинова броня.

Малко преди да излезе, той спря край гнездото, където кралицата се подготвяше за мътене. Привлече го миризмата от скорошното чифтосване. Макар да нямаше особен опит в тези неща, търтеят почувства, че е възбуден. Предприемайки действие, което би довело, ни повече, ни по-малко, до изтребване до девето коляно на целия му род, стига да бъде разкрито, той се покатери върху кралицата и се намести върху погълнатото й от транс тяло. Трикатада изстена и се размърда насън, защото членът на търтея, невъзпрепятстван от дебелата хитинова броня, проникна дълбоко в нея и предизвика нови вълни на удоволствие. Веднага щом почувства, че кралицата отвръща на предизвикателството му, търтеят побърза да се облекчи и си тръгна, съзнавайки, че е извършил най-отвратителния грях, който би могъл да си представи с ограничения си мозък. Той побягна навън, опитвайки се да прикрие срама си зад маската.