Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (14)

13.

— Открихме Денаро — докладва Вандовър със задоволство в гласа.

— Къде?

— В Пограничните територии. Оставил е ясна следа.

— Както и предполагахме. Иска да примами Сторм след себе си. — Пепус се почеса по главата и както винаги наелектризираната му червена коса изпука едва чуто. — Странно е само защо ни отне толкова време да го намерим. Потвърдено ли е?

— Да.

— Погрижи се вестта да стигне и до Джек.

— Той е готов да потегли при първия знак.

Пепус си позволи една лека усмивка.

— Вандовър, знаеш не по-зле от мен, че предпочитам да го пратим надалеч. Време е за една малка аудиенция. Покани официалните говорители на Скиталците.

Баадластър зяпна от почуда.

— Но, ваше величество…

— Ако не го направиш, скоро ще затропат сами на вратата. А тук управлявам аз, не тълпата. Това е тронна зала, не говорилня. Ще им подхвърлим Сторм, нека той се попече на този огън.

— Скиталците искат вас, ваше величество — отвърна Вандовър. — Съветвам ви да не го правите. Пък и командирът ни е необходим за друго.

— За това също ще свърши работа.

— А какво ще правим със Зелените ризи?

Пепус сви рамене.

— Те сами избраха да се слеят със Скиталците — когато повикаме едните, ще дойдат и другите. Но сега не е време да се захващаме с тях. Прекалено сме близо до обявяването на военно положение, а това ще ги накара да се изпокрият. — Той погледна Баадластър в очите. — Ти какво смяташ?

Вандовър си помисли, че императорът разполага с твърде голяма мрежа от информатори, за да се допитва до него по подобни въпроси. Дали сегашната му неувереност не се дължеше на изчерпване на всички ресурси? Това бе тревожна мисъл.

— Погледнато от тази страна, аз съм съгласен, разбира се.

— Чудесно. Дай необходимите разпореждания на Планетната полиция. Не желая обаче да влизат в казармите и на учебния полигон.

— Ще направя каквото е нужно — кимна Вандовър. Той се поклони и си тръгна, без да проявява излишна припряност. Не желаеше по никакъв начин да раболепничи пред императора.

— Бих дал лявото си орехче да тръгна с теб, момче, но не зависи от мен — дребният и набит сержант крачеше редом с Джек, опитвайки се да поддържа неговото темпо.

Джек се засмя.

— И да изоставиш новобранците? Пепус ще накара да отрежат моето ляво орехче, ако му предложа нещо подобно. — Не след дълго те стигнаха подножието на базата и масивните стени, които заграждаха парадния площад от учебния полигон, ремонтния цех и казармите. Джек познаваше добре тези места и същевременно ги виждаше за първи път… спомените му изплуваха и се наслагваха един върху друг. В един момент знаеше съвсем точно кой е и къде се намира, в следващия се чувстваше объркан, а умът му бе като непрочетена страница.

Ласадей се покашля.

— Радвам се, че въпросът с твоето така наречено „предателство“ и „дезертьорство“ е уреден.

Джек спря и сведе поглед към него.

— Това е политика, сержант. В нея са замесени типове като Пепус, Вандовър и кой знае кой още. Пък и не съм сигурен, че е уреден.

Голото теме на Ласадей лъщеше на ярката слънчева светлина. Той стисна устни.

— Лесно е да хвърлиш кал по някой честен войник, командире — посочи той с палец стената. — Роулинс ще се освободи след няколко минути. А аз трябва да приема костюмите.

— Ще се оправя и сам — увери го Джек. Сержантът обаче се колебаеше. Пристъпи неуверено от крак на крак, пое си дъх и тръгна към вратата, оставяйки го в компанията на „почетната“ гвардия. Пепус не държеше Джек под домашен арест, но и не беше обявил, че го освобождава. Вероятно щеше да бъде напълно реабилитиран едва след като открие Колин — ако изобщо успееше да го намери.

Достатъчен бе само един кратък миг Джек изведнъж да се почувства на съвършено непознато място, без да знае дори какво търси. Дланите му се изпотиха. Тялото му го бе довело, а сега го изоставяше… Помисли си, че всеки момент ще полудее. Опита да се успокои, да потърси поне ехото на мисълта, която го бе докарала дотук.

Вдигна глава към извисяващата се пред него стена. Иззад нея долитаха приглушени команди, изстрели и шум от бягащи крака. Маневри, учения, всичко това му бе познато. Бойни костюми. Засмя се. Бойните костюми му бяха като втора кожа. Погледна към вратата, очаквайки да се отвори и през нея да нахлуят мъже в броня. Истински двукраки танкове, бързи и грациозни. „Няма костюм, няма войник“ — припомни си той старата максима.

Джек потрепери отново и в този миг вратите се разтвориха.

Човекът, който се приближаваше към него, носеше капитански петлици, а шлемът му се поклащаше на колана. От бойния му костюм лъхаше на огън, прах и пот. Джек срещна погледа му и изведнъж си помисли, че вижда младежкия вариант на самия себе си — сини очи, светлоруса коса, уверени движения. На челото на младия капитан бяха избили едри влажни капки. Навярно идваше направо от тежко учение. Той протегна ръкавица.

— Радвам се да ви видя, командире.

Джек пое ръкавицата след кратко колебание, давайки си сметка, че би могла с лекота да смаже ръката му.

— Капитане — отвърна, без да знае как да продължи.

Зад младия капитан новобранците се тълпяха пред подвижните шкафове за костюми. Ласадей се навърташе край тях и даваше кратки указания. Изглеждаше капнал от умора, но костюмите бяха по-важни. Костюмите винаги бяха по-важни от хората. Едва след като бъдат почистени и прибрани, войниците можеха да се върнат в казармата и да отдъхнат.

Един от войниците изтича покрай тях и извика на капитана:

— Роулинс!

— По-късно, ефрейтор — отвърна русият мъж и отново изви глава към Джек.

Роулинс. Джек знаеше, че двамата са били близки. На времето капитанът му е бил помощник. Опита се да измъкне още спомени, но не успя. После за миг пред погледа му се мярна призрачно видение, сцена от съвсем друг свят — Роулинс, целият опръскан в кръв, вървеше, подкрепяйки друг човек, когото Джек познаваше като Свети Колин. А зад тях се виждаха трупове на драки. Но колкото и да се опитваше, не можа да открие нищо друго в спомените си. „Ще си ги върна, всичките“ — обеща си Джек.

Роулинс го дръпна настрани.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен, командире. Исках да разговарям с вас, преди да предприема каквито и да било официални стъпки.

— Слушам те.

Младият мъж откачи шлема от колана си и втренчи поглед в него.

— Искам да тръгна с вас — заяви той. — Да ви помогна да намерите Свети Колин.

Но защо трябваше да разговарят тихо и насаме? Нима Роулинс се боеше, че Джек ще му откаже? Дали между двамата имаше неразрешени въпроси? Не можеше да разчита на паметта си, само на слепите си инстинкти.

— Може да се уреди, капитане, и ще бъда радостен — каза той. Лицето на Роулинс светна.

— Само за това ви молех, сър — произнесе той.

— Наистина ли? — Младежът отново сведе поглед.

— Сър, може би се съмнявате в мен… и с право, тъй като понякога се подчинявах на заповедите на Свети Колин, вместо на вашите.

— Е, Пепус би могъл да каже същото за мен. Но има моменти, когато добрият войник сам решава кому да се подчини. — Щеше да продължи, но млъкна. Понякога подобно решение можеше да граничи с неподчинение. Гласът на Роулинс прекъсна мислите му.

— Командир К’рок…

— Ще говоря с него, разбира се.

Роулинс въздъхна облекчено и отдаде чест.

— Благодаря ви, сър. Ще очаквам да ме повикате.

Сторм отдаде чест на свой ред и изпрати с поглед отдалечаващия се капитан, който пристъпваше с грациозност на лъв зад плътната преграда на флексобрънките. Мисълта му се пренесе към К’рок, милоския командир на Рицарите. Нямаше никакво желание да се среща точно сега с него. Навярно отново под въздействие на непрестанно убягващите му спомени. Стисна неволно юмруци. Колкото повече се опитваше да проникне навътре в съзнанието си, толкова по-трудно му беше да извлече каквото и да било оттам. Може би единствената му надежда си оставаше Свети Колин. Накъдето и да погледнеше, виждаше само войници в бойни костюми. Това му напомни, че е време да поиска и свой костюм, колкото се може по-скоро. И да се разпореди да унищожат стария веднага щом го открият.

Джек се обърна и пое обратно към мрачната тъмнорозова фасада на двореца.

Когато отново я повикаха — не беше молба, а заповед — Амбър вече беше готова. Отзова се при първото позвъняване, но нямаше какво друго да стори. Сега Баадластър й държеше юздите и нямаше съмнение, че би могъл да ги дръпне винаги когато пожелае. Но поне на мястото на отчаянието се бе възвърнало желанието да действа и тя се облече за срещата, изпълнена с хладна решимост. Нарочно подбра дрехи, които биха й позволили да се промъква навсякъде незабелязано. Под тях скри експлозив и детонатор, като се постара да ги замаскира така, че да не бъдат засечени от скенерите. Използва няколко пакета експлозиви, напълно достатъчно по нейно мнение, за да превърне в прах не само Баадластър, но всеки друг в радиус от три метра около нея. Вандовър би могъл да разбере, че носи експлозиви, но това само щеше да го накара да бъде по-предпазлив с нея.

Странно, но точно това решение бе причината за сегашното й спокойствие. Тя приглади роклята върху хълбоците си. Тъканта бе мека и лъскава, тъмночервена на цвят, като кръв. Амбър погледна лицето си в огледалото — косата блестеше над бледото лице, устните й бяха начервени и контрастираха с кожата. Изглеждаше слаба и ранима и точно такова впечатление искаше да направи на Вандовър. Докато проумее, че е погрешно, ще бъде твърде късно.

Постави още малко пудра над веждите си и докато вдигаше ръка, почувства изпънатите под роклята й жици на детонатора. Надяваше се, че не се виждат. Доставянето на експлозивите й бе отнело известно време. Особено сега, когато Малтен бе град под обсада. Заради бунтуващите се Скиталци повечето магазини бяха затворени и дори Зелените ризи бяха потънали в дълбока нелегалност. Но тя все още имаше връзки в подземния свят и те й служеха добре.

Амбър прати въздушна целувка на отражението си и излезе. Единственото, което можеше да наруши вътрешното й равновесие, бе мисълта за Джек — най-вече защото повече не можеше да разчита на помощта му. Преглътна заседналата на гърлото й ледена буца. Той никога няма да й прости това. Адът, в който предстоеше да се потопи, щеше да е само неин.

От очите й бликнаха сълзи при тази мисъл и тя ги обърса с върховете на пръстите си.

— Няма да плача. Никога вече — обеща си Амбър, преди да отвори вратата и да продължи нататък.