Ришел Мийд
Кръвни връзки (9)

Глава 9

Предполагаше се, че ще посещавам дома на Кларънс само два пъти седмично за захранването на Джил, затова бях донякъде удивена, когато се оказа, че на практика се появявам там ежедневно. И не само това, но сега за пръв път отивах сама. Предишните ми посещения бяха заедно с Кийт или Джил и с точно определена цел. А сега бях съвсем сама. Не бях осъзнала с какво безпокойство и страх ще ме изпълни това, докато не наближих къщата, която сега изглеждаше още по-мрачна и тъмна.

Няма от какво да се страхуваш, казах си. Прекара цялата седмица в компанията на вампир и дампир. Би трябвало да си свикнала. Освен това най-зловещото нещо в това място бе самата къща. Кларънс и Лий изобщо не бяха толкова страшни, а Ейдриън… Ами, Ейдриън беше най-малко страховитият вампир, когото някога бях срещала. За мен той бе твърде ексцентричен, за да изпитвам истински страх и всъщност… колкото и да не исках да си го призная, почти нямах търпение да го видя. В това нямаше смисъл, ала нещо във вбесяващото му поведение ме караше да забравя останалите си тревоги. Не можех да го обясня, но когато бях с него, се отпусках.

Дороти ме придружи вътре в къщата и аз очаквах да ме поведе отново към дневната. Вместо това минахме по няколко тъмни и извити коридора и накрая се озовахме в билярдната, която все едно бе излязла от филма „Улика“^[1]. Тъмна дървена ламперия покриваше стените, а прозорците със затъмнени стъкла почти не пропускаха слънчевата светлина. Помещението се осветяваше от полилей, висящ над билярдната маса. Ейдриън тъкмо се прицелваше с щеката, когато затворих вратата зад гърба си.

— О! — възкликна той и изпрати червената топка в дупката. — Това си ти.

— Някой друг ли очакваше? — поинтересувах се. — Да не би да нарушавам светските ти ангажименти? — Огледах с подчертано внимание празната стая. — Не бих искала да те откъсвам от тълпата ти възторжени почитателки, които обсаждат къщата.

— Хей, на всеки му е позволено да се надява. Искам да кажа, че не е невъзможно кола, пълна с оскъдно облечени колежанки, да се развали точно пред къщата и те да се нуждаят от помощта ми.

— Истина е — съгласих се. — А може би не е зле над входа да сложа табела с надпис: „На вниманието на всички момичета: тук се предлага безплатна помощ!“.

— На вниманието на всички готини момичета — поправи ме той и се изправи.

— Правилно — не останах по-назад, като се опитах да не завъртя очи. — Уточнението е много важно.

Той посочи към мен с билярдната щека.

— Като заговорихме за готини неща, униформата ти ми харесва.

Този път завъртях очи. След като последният път Ейдриън ме бе подразнил, че униформата ми не се отличава от обичайните ми дрехи, този път, преди да дойда тук, се преоблякох. Носех тъмни джинси и блуза, щампована в бяло и черно и яка с къдрички. Би трябвало да зная, че смяната на тоалета ми няма да ме спаси от хапливите му забележки.

— Сам ли си вкъщи? — попитах, имайки предвид самотната му игра на билярд.

— Не. Кларънс е някъде наоколо и се занимава с… Нямам представа с какво. Старчески работи. А Лий май поправя ключалката, преди да замине за Лос Анджелис. Донякъде е забавно. Изглежда разстроен, че се налага да използва инструменти. Все още живее с убеждението, че силата на собствените му ръце би трябвало да е повече от достатъчна.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Да смятам ли, че не си му предложил помощ?

— Сейдж — заяви надуто Ейдриън, — тези ръце не са създадени за тежък физически труд. — Уцели следващата топка и я изпрати в дупката. — Искаш ли да поиграеш?

— Какво? С теб?

— Не, Сейдж, с Кларънс. — Въздъхна на втрещеното ми изражение. — Да, разбира се, че с мен.

— Не. Трябва да поговоря с теб за Джил.

Той остана мълчалив за няколко минути, после се върна към играта си, все едно нищо не се бе случило.

— Днес не е била болна.

Заяви го съвсем уверено, макар че в думите му прозвуча необичайна, горчива нотка.

— Не. Е, не по същия начин. Стана й лошо по време на часа по физическо. След като свърша тук, ще се срещна с Кийт, за да видя дали не можем да я освободим с бележка от лекаря от часовете. — Всъщност по-рано се бях опитала да се свържа с него, но безуспешно. — Но не съм дошла за това. Има едно момче, което харесва Джил, човек.

— Кажи на Кастъл да го поступа.

Облегнах се назад и въздъхнах.

— Тъкмо в това е проблемът. Помолих го. Е, не точно да го поступа. Той е негов съквартирант. Помолих Еди да му каже да стои по-далеч от Джил, като измисли някаква причина, като например, че е твърде малка. Разбираш защо това е важно, нали? — попитах, боейки се, че Ейдриън ще прояви същото небрежно отношение като Еди. — Че морои и хора не бива да са гаджета?

Погледът му бе насочен към масата, не към мен.

— Да, напълно те подкрепям в това, Сейдж. Но все още не разбирам къде е проблемът.

— Еди не пожела да го направи, а заяви, че не мислел, че на Джил трябва да й бъде забранявано да се среща с момчета и да ходи на танци. Нямало нищо лошо в това двамата с Мика да излизат заедно, стига нещата да не станат сериозни.

Ейдриън умееше да прикрива чувствата си, но този път думите ми явно го изненадаха. Изправи се, завъртя билярдната щека, опря задната й част в пода и се замисли.

— Това е необяснимо. Имам предвид, че разбирам логиката и има нещо вярно в нея. Джил не бива насилствено да бъде изолирана, докато е тук. Изненадан съм само, че Кастъл го е осъзнал.

— Да, но ми е трудно да го приема. Къде е обичайната граница, до която можеш да останеш безучастен? Честно казано, имам чувството, че Еди просто не иска да се конфронтира с Мика, неговия съквартирант. Което е налудничаво, защото Еди е от тези, които изглежда не се страхуват от нищо. Кое е това у Мика, което толкова много притеснява Еди?

— Този Мика да не е някакъв много як и едър тип?

— Не — отвърнах. — Предполагам, че е добре сложен. Добър спортист. Държи се приятелски и е наистина добър. Не е от тези, от които трябва да се страхуваш, че ще ти налетят, ако ги предупредиш да стоят по-далеч от сестра ти.

— Тогава ти можеш да поговориш с него. Или просто говори със сладкишчето и й обясни как стоят нещата. — Ейдриън изглеждаше доволен, че е разрешил проблема и удари последната топка.

— Това беше и моят план. Просто исках да съм сигурна, че ще ме подкрепиш. Джил те слуша и си помислих, че ще ми е по-лесно, ако знае, че си съгласен с мен. Макар че изобщо не зная какви са чувствата й към Мика. Може да се окаже, че сме преувеличили опасността.

— Няма да навреди да сме по-внимателни с нея — отбеляза Ейдриън. Зарея поглед, потънал в мислите си. — А и аз ще й кажа какво мисля за това.

— Благодаря — отвърнах, изненадана от лекотата, с която той се съгласи с мен.

В зелените му очи проблеснаха дяволити пламъчета.

— А сега ще изиграеш ли една игра с мен?

— Наистина нямам…

Вратата се отвори и влезе Лий, облечен небрежно, с джинси и тениска. Носеше отвертка.

— Здравей, Сидни. Стори ми се, че видях колата ти отвън. — Огледа се наоколо. — Дали, ъъ, Джил е с теб?

— Не и днес. — Изведнъж ми хрумна нова идея, когато си припомних, че Лий посещава колеж в Лос Анджелис. — Лий, някога имал ли си за гадже момиче от човешката раса?

Ейдриън повдигна вежди.

— Да не би да го каниш на среща, Сейдж?

— Не! — намръщих се аз.

Лий се замисли.

— Не, не съвсем. Имал съм приятели сред хората, но сме излизали заедно само като компания, да се веселим… но никога не съм имал нещо повече с тях. Ел Ей е голям град и ако знаеш къде да търсиш, можеш да намериш много момичета морои.

— О? — оживи се Ейдриън.

Надеждите ми, че Лий ще каже на Джил, че той също е трябвало да избягва гаджета от човешката раса, се изпариха.

— Е, значи това те улеснява при намирането на гаджета, за разлика от Джил.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лий.

Разказах му всичко за Мика и Еди. Лий през цялото време кимаше замислено.

— Наистина е трудно — призна накрая.

— Може ли да се върнем на онази част за момичетата морои, които се мотаят из Ел Ей? — попита с надежда Ейдриън. — Може ли да ме насочиш към някои… О, да кажем по-отворени?

Ала вниманието на Лий бе приковано към мен. Непринудената му усмивка стана колеблива и той заби поглед в краката си.

— Това може да изглежда малко странно… Но искам да кажа, че не бих имал нищо против да поканя Джил да излезем.

Ейдриън реагира, преди да успея да измисля отговор.

— Какво, да не би да имаш предвид среща? Кучи син! Тя е само на петнайсет. — Човек никога не би допуснал, че само преди секунда бе говорил с копнеж за леснодостъпни момичета морои.

— Ейдриън — подех аз, — предполагам, че определението на Лий за среща е малко по-различно от твоето.

— Извинявай, Сейдж, но трябва да ми се довериш, когато става дума за дефиниция на понятието среща. Последният път, когато проверих, ти не беше експерт по общуването. Имам предвид, кога за последен път си ходила на среща? — Това беше само една от многото му духовити и язвителни забележки, които ръсеше наоколо с такава лекота, но при все това малко ме заболя. Нима липсата ми на опит бе толкова очевидна?

— Но — добавих, пренебрегвайки въпроса на Ейдриън, — има разлика във възрастта ви. — Честно, нямах представа на колко години е Лий. Това, че е в колеж, ми даваше някаква представа, но Кларънс ми изглеждаше ужасно стар. Макар че да имаш дете на стари години не беше толкова необичайно, както за хората, така и за мороите.

— Има — призна Лий. — Аз съм на деветнайсет. Разликата не е огромна, но все пак е достатъчно голяма. Не биваше нищо да казвам. — Изглеждаше засрамен и аз изпитах едновременно съжаление към него и неувереност в себе си. Тънкостите на сватосването не бяха застъпени в наръчниците на алхимиците.

— Защо би искал да я поканиш на среща? — попитах. — Искам да кажа, че тя е страхотно момиче и всичко останало. Но искам да зная дали го правиш, за да я отклониш от Мика и да й предложиш безопасно общуване. Или, хм, я харесваш?

— Разбира се, че я харесва — намеси се Ейдриън, бързащ да защити честта на Джил.

Имах чувството, че Лий наистина нямаше добър отговор на този въпрос. Ако признаеше интереса си към нея, ексцентричните кавалерски инстинкти на Ейдриън щяха да се пробудят. Ако пък Лий не се интересуваше, Ейдриън без съмнение щеше да настоява да узнае как така Лий не иска да се ожени за нея още тук и сега. Това беше един от онези очарователни — по-странни — капризи, типични за Ейдриън.

— Харесвам я — заяви Лий прямо. — Говорил съм с нея само два пъти, но… Ами, наистина бих искал да я опозная по-добре.

Ейдриън изсумтя подигравателно и аз го изгледах кръвнишки.

— Момчета, трябва да ви кажа, че имате различни дефиниции за едни и същи понятия.

— Не е вярно — възрази Ейдриън. — Всички момчета имат едно и също на ум, когато искат да „опознаят едно момиче по-добре“. Ти си една много добре възпитана млада дама и разбирам, че си твърде невинна, за да го разбереш. Имаш голям късмет, че съм тук, за да ти разтълкувам тези тънкости.

Извърнах се отново към Лий, без да си давам труд да отговарям на Ейдриън.

— Мисля, че ще е чудесно да излезеш с нея.

— Ако предположим, че тя прояви интерес — каза Лий, но изглеждаше доста несигурен.

Припомних си усмивката й, когато вчера той говори с нея. Това ми се струваше доста обещаващо. Но пък и в същото време тя беше доста ентусиазирана и спрямо Мика.

— Обзалагам се, че ще прояви.

— Значи смяташ да я оставиш да излезе с него съвсем сама? — попита Ейдриън, като ми хвърли поглед, който красноречиво ми подсказваше да не му задавам повече въпроси. Този път загрижеността му беше съвсем основателна. Споделях я напълно. Джил беше в Палм Спрингс заради безопасността си. Едно внезапно излизане с тип, когото едва познавахме, не съответстваше на правилата за безопасност нито на алхимиците, нито на пазителите.

— Е, тя дори няма да напуска кампуса — заявих, мислейки на глас. — Не и без мен.

— Охо — рече Ейдриън. — Ако ти трябва да присъстваш като компаньонка, то тогава и аз трябва да съм там.

— Ако отидем двамата, то и Еди ще иска да дойде — изтъкнах.

— Е, и? — Краткият проблясък на сериозност и загриженост бе изчезнал от лицето на Ейдриън при мисълта за забавления. Как можеше някой толкова бързо да сменя настроението си? — Мисли за това не толкова като за среща, а по-скоро като за „семеен излет“. Такъв, при който ще ме забавлявате, докато пазите целомъдрието й.

Сложих ръце на кръста си и се извърнах към него. Това, изглежда, го развесели още повече.

— Ейдриън, сега сме се съсредоточили върху Джил, а не върху личните ти забавления.

— Не е вярно — възпротиви се той, а зелените му очи блеснаха. — Всичко е свързано с моите лични забавления. Светът е моята сцена. Давай го все така и ще се превърнеш в звездата на шоуто.

С комично безпомощно изражение Лий местеше поглед помежду ни.

— Искате ли да ви оставя насаме?

Изчервих се.

— Извинявай. — Ейдриън, разбира се, не се извини.

— Виж, — рече Лий, който явно започваше да съжалява, че е заговорил за това. — Аз я харесвам. И ако това означава, че трябва да се събере цяла група, за да бъда с нея, то нямам нищо против.

— Може би така е по-добре — замислих се аз. — Може би ако правим повече неща заедно като група — с изключение на нейните захранвания — тя няма и да помисли да излезе с момче от човешката раса. — Момче, за което дори не знаехме със сигурност дали тя харесва. Осъзнах, че се набъркваме доста неделикатно в нейния интимен живот.

— Точно това исках и аз преди — напомни ми Ейдриън. — Само малко светски живот.

Замислих се за вчерашния ни разговор, когато той настоя да му намеря жилище.

— Не е точно това, което ти желаеше.

— Ако искаш да излизаш — намеси се Лий, — тази вечер би могъл да дойдеш с мен в Ел Ей. Утре след занятията се връщам тук, така че ще е съвсем бърза разходка.

Ейдриън засия толкова ярко, че се запитах дали Лий не го бе предложил в опит да разсее всяко напрежение, останало заради интереса му към Джил.

— Ще ме запознаеш ли с онези момичета? — попита Ейдриън.

— Невероятно — промълвих. Двойният стандарт на Ейдриън бе абсурден.

Не забелязах, че вратата се е отворила, докато Кийт не влезе в стаята. Никога не съм била особено щастлива да го видя, но беше истински късмет, че се появи тук точно сега, когато исках да говоря с него за Джил и проблема й с физическото. Най-добрият план, който можах да измисля, беше да се появя в апартамента му и да се надявам, че ще го заваря там. Той ми бе спестил неудобството.

Кийт ни изгледа поред и тримата… Ала не сподели усмивките ни. Явно днес щеше да мине без намигвания, без щедро пръскане на обаятелния му чар.

— Видях колата ти, Сидни — процеди той сурово, обръщайки се към мен. — Какво става тук?

— Трябваше да поговоря с Ейдриън — осведомих го. — Получи ли съобщението ми? По-рано се опитах да се свържа с теб.

— Бях зает — отряза ме той. Изражението му бе твърдо, а тонът — достатъчен да охлади стаята. Усмивките на Ейдриън и Лий помръкнаха и двамата изглеждаха смутени, докато се опитваха да разберат защо Кийт е толкова раздразнен. Напълно споделях любопитството им. — Искам да поговорим. Насаме.

Внезапно се почувствах като немирно дете, без да зная защо.

— Разбира се — смотолевих. — Аз… Аз и без това тъкмо тръгвах.

Отправих се към Кийт, който стоеше на прага.

— Почакай — спря ме Лий. — Какво ще… — Ейдриън го смушка и поклати глава, промърморвайки нещо, което не можах да чуя. Лий остана мълчалив.

— Пак ще се видим — рече Ейдриън весело. — Не се тревожи… Няма да забравя за какво си говорихме.

— Благодаря — отвърнах. — До скоро, момчета.

Кийт излезе, без да каже и дума, а аз го последвах извън къщата в горещината на късния следобед. Температурата бе паднала след злополучния час по физическо, но не много. Кийт закрачи бавно по алеята, покрита с чакъл, и спря до моето Лате. Колата му бе паркирана наблизо.

— Това беше грубо — казах му. — Ти дори не се сбогува с тях.

— Извинявай, ако не съм показал най-добрите си маниери пред вампирите — тросна се Кийт. — Аз не съм толкова близък с тях, колкото ти.

— Какво означава това? — попитах и скръстих ръце. Докато се взирах в него, усетих как старата ми враждебност отново се надига. Трудно беше да повярвам, че само допреди минута се смеех.

Кийт ме изгледа презрително.

— Само това, че явно ти е много приятно да си с тях тук, да се срещате, да си прекарвате добре. Не знаех, че прекарваш свободното си време след училище тук.

— Как смееш! Дойдох тук по работа — изръмжах.

— Да, виждам.

— Истина е. Трябваше да поговоря с Ейдриън за Джил.

— Не си спомням той да е определен за неин настойник.

— Той е загрижен за нея — възразих аз. — Както всеки от нас би бил за приятел.

— Приятел? Те изобщо не са като нас — процеди Кийт. — Те са безбожници и противоестествени и ти нямаш работа да се сприятеляваш с когото и да е от тях.

Исках да му изкрещя, че от това, което бях видяла, Лий беше сто пъти по-почтена личност, отколкото Кийт някога щеше да бъде. Дори и Ейдриън беше. Едва в последния миг обучението ми си каза думата. Не се заяждай. Не противоречи на висшестоящите. Колкото и да ми бе неприятно, Кийт беше шефът тук. Поех дълбоко дъх.

— Едва ли може да се нарече сприятеляване. Просто дойдох, за да поговоря с Ейдриън, а Лий се оказа тук. Не е като да сме планирали някакъв голям купон. — По-добре бе да не споменавам за плана ни за груповата среща.

— А защо просто не се обади на Ейдриън, ако си искала да попиташ нещо? Или да се бе обадила на мен?

Защото да съм лице в лице с него не е толкова противно, колкото да съм край теб.

— Беше важно. А когато не можах да се свържа с теб, реших, че и без това трябва да те потърся в апартамента ти.

Надявайки се да отклоня темата от „лошото ми поведение“, се впуснах да разказвам всичко, което се бе случило днес, включително престоя на Джил на слънце и вниманието на Мика.

— Разбира се, че тя не може да излиза с него — възкликна той, след като обясних как стояха нещата с Мика. — Трябва да сложиш край на това.

— Опитвам се. Ейдриън и Лий казаха, че ще ми помогнат.

— О, страхотно. Сега вече ми олекна. — Кийт поклати глава. — Не бъди наивна, Сидни. Казах ти. Те не се интересуват от тази мисия толкова много, колкото ние.

— Мисля, че се интересуват — възразих. — Ейдриън изглежда разбра сериозността на положението, а той има голямо влияние върху Джил.

— Е, той не е този, когото алхимиците ще преследват и изпратят в поправителен център, задето се заиграва с вампирите, когато трябва да ги дисциплинира.

Можех само да се взирам смаяно в него. Не бях сигурна коя част от това, което изрече току-що беше по-обидна: изтърканият намек, че съм „фенка на вампирите“ или това, че трябва да „дисциплинирам“ някой от тях. Трябваше да зная, че престореното му приятелско отношение няма да трае дълго.

— Върша си работата — отвърнах с овладян глас. — И доколкото виждам, върша повече работа от теб, след като аз съм тази, която през цялата седмица гаси пожари.

Знаех, че си въобразявам, тъй като стъкленото му око не можеше да вижда, но имах чувството, че ме изгледа кръвнишки и с двете си очи.

— Върша достатъчно. Дори и не помисляй да ме критикуваш.

— А ти какво правеше тук? — попитах, осъзнала внезапно, че присъствието му е твърде необичайно. Обвиняваше ме, че общувам с вампири, но самият той никога не обясняваше действията си.

— Трябваше да се видя с Кларънс, но това не е твоя работа.

Исках да узная повече подробности, но нямаше да издам колко съм любопитна. Според думите на Лий, Кийт е бил тук и вчера.

— Ще се обадиш ли утре в училищната канцелария, за да освободиш Джил от физическо?

Кийт ме удостои с дълъг и твърд поглед.

— Не.

— Какво? Защо не?

— Защото престоят на слънце няма да я убие.

Отново потиснах гнева си и опитах дипломатичния подход, на който ме бяха учили.

— Кийт, ти не си я виждал. Може би няма да я убие, но за нея е истинско мъчение. Тя е много нещастна.

— Не ми пука дали те са нещастни, или не — заяви той. — Теб също не би трябвало да те е грижа. Нашата работа е да я опазим жива. Не се споменаваше, че трябва да се чувства удобно и да е щастлива.

— Не мисля, че някой би трябвало да ни го казва — отвърнах ужасено. Защо бе толкова безчувствен? — Смятам, че бидейки чувствителни човешки същества, това просто се подразбира.

— Е, в такъв случай ти се заеми. Можеш или да се обадиш на някой по-висшестоящ, който да представи извинителна бележка в училището, или да й правиш ледени бани след физическото. Не ме интересува какво ще правиш, но това ще ти запълни времето, за да спреш да се появяваш тук изненадващо и да се занасяш със създанията на мрака. Да не съм чул повече за подобно поведение.

— Ти си невероятен. — Бях прекалено разстроена и онемяла, за да намеря някой по-красноречив отговор.

— Грижа се за душата ти — обяви той надменно. — Това е най-малкото, което мога да направя за баща ти. Жалко, че не приличаш повече на сестрите си.

Кийт ми обърна гръб и отключи вратата на колата си, без да каже нищо повече. Влезе вътре и отпраши, оставяйки ме да се взирам след него. В очите ми запариха сълзи, но ги преглътнах. Чувствах се като глупачка, но не заради обвиненията му. Нито за миг не се усъмних, че съм сторила нещо лошо с идването си тук. Не, бях бясна, — бясна на себе си — задето му позволих да си тръгне, като последната дума бе негова, а аз нямах смелостта да му отвърна както подобава. Останах безмълвна, каквато винаги всички ме съветваха, че трябва да бъда.

Изритах чакъла в яда си и камъчетата се разлетяха във въздуха. Едно малко камъче удари колата ми и аз потръпнах.

— Извинявай.

— Той няма ли да те обвини, че си обсебена от дявола, след като говориш с неодушевени предмети?

Рязко се завъртях с разтуптяно сърце. Ейдриън се бе облегнал на къщата и пушеше.

— Ти пък откъде изникна? — попитах. Макар че знаех всичко, което трябваше да се знае за вампирите, ми беше трудно да се отърся от суеверния страх от способността им да изникват сякаш от нищото.

— От вратата — обясни той нехайно. — Излязох да изпуша една цигара и чух врявата.

— Невъзпитано е да се подслушва — отвърнах, знаейки, че звуча непоносимо превзето, но не можах да се спра.

— Невъзпитано е да бъдеш такъв задник. — Ейдриън кимна в посоката, в която бе отпътувал Кийт. — Ще можеш ли да освободиш Джил от часовете по физическо?

Въздъхнах, почувствала се внезапно уморена.

— Да, сигурно ще мога. Просто ще ми отнеме малко повече време, докато намеря някой друг алхимик, който да изиграе ролята на наш родител. Щеше да стане много по-бързо, ако Кийт го бе направил.

— Благодаря, че се грижиш за нея, Сейдж. Ти си свястна. За човек.

Едва не се разсмях.

— Благодаря.

— И ти би могла да кажеш същото.

Отидох до Латето и се спрях.

— Да кажа какво?

— Че съм свестен… за вампир — обясни той.

Поклатих глава, все още усмихната.

— Ще ти е доста трудно да накараш някой алхимик да признае подобно нещо. Но мога да кажа, че си доста свестен за разхайтен купонджия с моментни проблясъци на брилянтен ум.

— Брилянтен? Мислиш, че съм брилянтен? — Вдигна ръце към небето. — Чухте ли това, всички по света? Сейдж каза, че съм брилянтен.

— Хей! Не казах това!

Той пусна цигарата си, смачка я и се ухили безгрижно.

— Благодаря, задето поласка егото ми. Ще кажа на Кларънс и Лий за високото ти мнение за мен.

— Хей, не съм…

Но той вече бе влязъл в къщата. Докато потеглях, реших, че на алхимиците ще им трябва цял един отдел, който да се посвети единствено на обуздаването на Ейдриън Ивашков.

Когато влязох в стаята си в общежитието, заварих Джил да седи сред учебници и тетрадки, опитвайки се да навакса за вчера.

— Брей — подсвирнах, замислена за домашните, които ме чакаха. — Тук е заприличало на команден център.

Вместо да се усмихне на шегата ми, Джил ме изгледа ледено.

— Не мислиш ли — поде, — че може би следващия път, когато решиш да се месиш в любовния ми живот, трябва първо да поговориш с мен?

Останах безмълвна. Ейдриън беше казал, че ще поговори с Джил. Но не вярвах, че ще стане толкова бързо.

— Не е нужно да кроиш планове зад гърба ми как да ме държиш по-далеч от Мика — допълни тя. — Не съм глупава. Зная, че не бива да излизам с човек.

Значи Ейдриън й бе казал и това.

— И — продължи Джил, все още с този леден тон, — не е нужно да ми уреждаш срещи с единствения свободен морой в радиус от стотина километра, само и само да ме опазиш от неприятности.

Добре… Явно Ейдриън й бе докладвал всичко. Очаквах повече дискретност от него, особено що се отнася до частта с Лий.

— Ние… Не сме ти уреждали срещи — смънках. — Лий и без това искаше да те покани.

— Но вместо да говори с мен, той поиска разрешение от вас! Вие не контролирате живота ми.

— Зная това и не сме се опитвали! — Как можа всичко толкова да се оплеска? — Лий действа по своя воля.

— Точно както и ти, когато отиде да говориш с Ейдриън зад гърба ми. — В очите й блестяха сълзи на гняв, предизвиквайки ме да отрека. Не можех и чак сега осъзнах, колко погрешна бе постъпката ми. Откакто бе открила, че е кралска потомка, Джил трябваше постоянно да понася другите да направляват живота й вместо нея. Може би намеренията ми да накарам Ейдриън да поговори с нея заради Мика бяха добри, но бяха лошо реализирани.

— Права си — признах. — Съжалявам, че аз…

— Забрави — махна с ръка Джил и си сложи слушалките. — Не искам повече да слушам. Ти ме направи да изглеждам като пълна глупачка пред Ейдриън и Лий. Не че те ще се сетят за мен, докато тази нощ купонясват из Лос Анджелис. — Заби поглед в книгата пред себе си. — Приключих с теб.

Не можех да преценя дали не ме чуваше заради музиката, или просто бе решила да не ми обръща внимание. Знаех единствено, че отново се усетих как я сравнявам със Зоуи.

Също както за сестра ми, се опитвах да направя нещо добро за Джил, но вместо да изпиша вежди, изваждах очи. Също както със Зоуи, се получи обратен ефект и само нараних и унижих тази, която се опитвах да защитя.

Извинявай, Сейдж. Последния път, когато проверих, ти не беше експерт по общуването.

Това, помислих си горчиво, бе най-тъжната част от всичко, — че Ейдриън Ивашков беше прав.