Ришел Мийд
Кръвни връзки (11)

Глава 11

На следващия ден, преди часовете, оставих съобщение в офиса на алхимиците, в което казвах, че „господин и госпожа Мелроуз“ трябва да изпратят извинителна бележка за Джил, за да я освободят от занятията по физическо — или поне от часовете на открито. Когато поискат, алхимиците могат да бъдат много бързи, но понякога имаха странни идеи за приоритетите си. Надявах се да не заемат същото становище като това на Кийт относно страданията на Джил.

Но знаех, че едва ли можеха да се очакват някакви действия още същия ден, така че Джил трябваше да изкара още един мъчителен час по физическо, а аз съответно трябваше да се тормозя, докато я наблюдавам как страда. Най-ужасното беше, че Джил не хленчеше, нито се опитваше да се скатае. Дори не издаде с нищо срива си от миналата нощ. Влезе в часа, изпълнена с решителност и оптимизъм, като че ли убедена, че точно днес слънцето няма да й навреди. Ала не след дълго започна да отпада, точно както предишния път. Изглеждаше болна и уморена, което повлия донякъде и на моето представяне, тъй като не спирах да я наблюдавам, опасявайки се, че всеки миг ще припадне.

Мика се нагърби с ролята на ангел спасител. Той отново смени на свой риск отбора си — този път още в началото на часа. Покриваше я също толкова ловко, както миналия път, така че нито преподавателката, нито съучениците й забелязаха — с изключение на Лоръл, от чието внимание явно нищо не убягваше. Тя явно се дразнеше от всичко, което Мика правеше. Погледът й се стрелкаше гневно между Джил и Мика и не спираше да мята коса през рамо, за да привлече внимание. Останах донякъде развеселена, когато установих, че вниманието на Мика бе изцяло съсредоточено върху задачата да държи топката по-далеч от Джил.

Когато часът свърши, Мика тутакси се озова до своята подопечна с бутилка вода в ръка, която тя прие с благодарност. Аз също бях благодарна, но загрижеността му за нея отново пробуди старите ми притеснения. Джил обаче удържа на думата си. Отвръщаше приятелски на вниманието му, но в поведението й нямаше и намек за флирт. От друга страна, той изобщо не криеше намеренията си и аз продължавах да се тревожа, чудейки се дали все пак нямаше да е по-добре, ако тя не беше обект на интереса му. Имам предвид, че бях искрена, когато казах, че й вярвам, но това не ми пречеше да мисля, че щеше да бъде много по-лесно за всички, ако той пренасочи авансите си другаде. Май се налагаше сериозно да си поговорим.

Изпълнена с ужас заради това, което трябваше да направя, пресрещнах Мика пред съблекалните. И двамата чакахме Джил да излезе, и аз се възползвах от възможността да поговоря насаме с него.

— Здрасти, Мика — подех, — трябва да поговоря с теб…

— Здрасти — отвърна ми той бодро. Големите му сини очи грееха от вълнение. — Хрумна ми една идея, която исках да споделя с вас. Ако не успеете да й издействате извинителна бележка, може би ще успеете да промените часовете й. Ако има физическо първия час, тогава няма да е така горещо, колкото сега. Може би няма да й е толкова тежко. Искам да кажа, че изглежда тя би искала да има физическо.

— Така е — отвърнах бавно. — Идеята ти наистина е много добра.

— Познавам някои хора, които работят в канцеларията. Ще ги помоля да проверят няколко варианта и да видят дали е възможно промяната да се съобрази с останалите й часове. — Нацупи се престорено. — Ще ми е тъжно да не сме заедно в час, но си струва да зная, че Джил няма да е толкова нещастна.

— Да — съгласих се вяло, озовала се внезапно в затруднение. Идеята му наистина беше много добра. Той дори бе достатъчно безкористен, за да се лиши от възможността да бъде с нея, само и само тя да е добре. Как сега щях да проведа „разговора“ с него? Как можех да му изтърся изневиделица: „Остави сестра ми на мира“, когато той се стараеше толкова много и бе така мил? Озовах се в положението на Еди и също като него исках да избегна конфронтацията с Мика. Този тип беше прекалено самоотвержен за негово собствено добро.

Преди да успея да измисля подходящ отговор, Мика отклони разговора в неочаквана посока.

— Макар че наистина би трябвало да я заведеш на лекар. Не мисля, че има алергия от слънцето.

— О? — попитах изненадано. — Нима не видя колко страда всеки ден в часа по физическо?

— Не, не, повярвай ми, тя определено има проблем с престоя на слънце — побърза да ме увери Мика. — Но може би са й поставили неправилна диагноза. Четох за слънчевите алергии и тези, които страдат от тях, обикновено получават обриви. Тази нейна обща слабост… Не зная. Мисля, че може да се дължи на нещо друго.

О, не.

— Като например?

— Не зная — отвърна той замислено. — Но ще продължа да ровя за различни теории и ще ти кажа.

Страхотно.

Часът по физическо ми даде възможност за пръв път да видя как действа една от металните татуировки в „Амбъруд“. По време на часа беше невъзможно да не забележиш Грег Слейд и аз не бях единствената, която го зяпаше. Точно както Джулия и Кристин ме увериха, той наистина беше по-бърз и по-силен от останалите. Плонжираше и отбиваше топката така бързо, че другите играчи не успяваха да реагират. Когато забиваше топката, беше истинско чудо, че след това не чувахме шум като от свръхзвуков самолет. Това отначало му спечели похвали, но много скоро забелязах нещо. Имаше някаква неточност в играта му. Наистина беше много умел, но в някои моменти се разконцентрираше. Мощните му удари невинаги постигаха желания резултат, защото често изкарваше топката извън игрището. А в устрема си да отиграе топката, той рядко се съобразяваше със съотборниците си. Когато едно момче от класа ми по английски бе съборено по гръб само защото се бе изпречило между топката и Слейд, госпожица Карсън спря играта и рязко изрази недоволството си от агресивността на Слейд. Той го прие с нацупена, но самодоволна усмивка.

— Жалко, че Еди не е в този клас — сподели с мен Джил след часа. — Щеше да е достоен съперник на Слейд.

— Може би е по-добре, че никой не го е забелязал — възразих аз. От това, което бях дочула, Еди бе най-ярката звезда в часа по физическо. Това бе част от вродения атлетизъм на дампирите и знаех, че той полага доста усилия, за да не е прекалено добър във всичко.

След часа по физическо се обадих на госпожа Теруилиджър и с радост установих, че този път се бе запасила с достатъчно кафе. Прекарах по-голяма част от времето в работа над книгата и нанасяне на бележки в лаптопа си. По някое време тя дойде да провери работата ми.

— Много си организирана — заяви, надвесена над рамото ми. — Заглавия, подзаглавия и подподзаглавия.

— Благодаря ви — отвърнах. Джаред Сейдж бе положил много старание да научи децата си на изследователски умения.

Госпожа Теруилиджър отпи от кафето си и продължи да чете от екрана.

— Не си изброила етапите на ритуалите и магиите — изтъкна след малко. — Само си ги обобщила в няколко реда.

Е, с ползата от бележките ми беше дотук.

— Цитирала съм всички номера на страници — отвърнах. — Ако искате да проверите действителните раздели, съществува лесна препратка.

— Не… Върни се назад и отбележи всички стъпки и съставки в бележките си. Искам да имам всички, събрани на едно място.

Имате ги събрани на едно място, напираше ме да изтъкна. В книгата. Бележките служеха, за да се обобщи материала, а не дума по дума да се повтаря оригиналния текст. Но госпожа Теруилиджър вече се бе отдалечила. Взираше се разсеяно в шкафа си с документи, докато си мърмореше нещо под нос за някаква забутана папка. Въздъхнах и се върнах в началото на книгата, опитвайки се да не мисля колко ще ме забави това. Поне вършех всичко това само за кредитни точки, а не оценка.

Останах дори след удрянето на последния звънец, надявайки се да наваксам малко от изгубеното време. Когато се върнах в стаята си, се наложи да събудя Джил, която спеше дълбоко след изтощителния ден.

— Добри новини — казах й, когато тя премигна срещу мен със сънени очи. — Днес е денят за захранване.

Никога не съм си и помисляла дори, че някога ще изрека точно тези думи. И никога не съм си и помисляла, че ще изпитам вълнение от това. Със сигурност определено не бях развълнувана от идеята Джил да хапе врата на Дороти, Обаче се чувствах зле заради Джил и се радвах, че ще получи от своята храна. Сигурно й бе двойно по-трудно да издържа с толкова ограничена дажба от кръв.

Когато стана време за тръгване, се срещнахме на долния етаж с Еди. Той огледа тревожно Джил.

— Добре ли си?

— Добре съм — усмихна му се тя. Наистина не изглеждаше толкова зле, както по-рано. Изтръпнах вътрешно, като си помислих какво щеше да стори Еди, ако я бе видял в най-лошата й форма.

— Защо това продължава? — попита ме той. — Нямаше ли да говориш с Кийт?

— Малко се позабавихме — отвърнах уклончиво, докато ги водех към мястото на ученическия паркинг, където бе паркирано моето Лате. — Ще го уредим. — Ако алхимиците не успееха да уредят извинителна бележка, бях решила да следвам плана на Мика и да се опитам да сменя часа на Джил по физическо и да го преместя сутринта.

— Зная, че ще успееш — заяви Джил. Долових нотка на симпатия в гласа й, което ми напомни, че тя знае за вчерашната ми разправия с Кийт. Надявах се да не я спомене пред Еди и си отдъхнах, когато тя изведнъж превключи на съвсем странична и изненадваща тема. — Мислите ли, че можем да спрем за пица по пътя? На Ейдриън му е писнало от манджите на Дороти.

— Колко ли ужасно се чувства — отбеляза Еди, който се настани на задната седалка, а Джил седна на предната. — Да разполага с личен готвач, който да му поднася каквото си пожелае. Направо не зная как издържа.

Засмях се, но Джил изглежда се засегна заради Ейдриън.

— Не е това! Тя приготвя супер изискани ястия.

— Все още не разбирам къде е проблемът — настоя Еди.

— Тя се опитва всичко да е много здравословно. Твърди, че така е по-добре за Кларънс. Така че никога няма сол, черен пипер или масло. — Господи, колко често си говореха Джил и Ейдриън? — Няма никакви подправки — продължи тя — и това го влудява.

— Изглежда него всичко го влудява — обобщих, спомняйки си молбата му за самостоятелно жилище. — Освен това не е чак толкова зле. Нали миналата нощ е ходил до Ел Ей? — В отговор Джил само се намръщи.

Както и да е, имах чувството, че ще останем известно време в дома на Кларънс, а лично аз нямах желание да вкуся нищо, приготвено в онази къща. Така че причините да се съглася да се отбием пътьом в едно заведение и да купим няколко пици бяха по-скоро егоистични. Когато влязохме в дневната, лицето на Ейдриън засия. Явно това бе предпочитаното му помещение за шляене в къщата на Кларънс — с изключение на билярдната.

— Сладкишче! — възкликна той и скочи на крака. — Ти си светица. По-точно богиня.

— Хей! — възмутих се. — Аз платих за тях.

Ейдриън отнесе едната от кутиите на дивана за огромен ужас на Дороти. Тя побърза да излезе, мърморейки нещо за чинии и салфетки. Ейдриън ми кимна примирено.

— Ти също си светица, Сейдж — призна.

— Виж ти, виж ти, какво става тук? — Кларънс влезе в стаята накуцвайки. Досега не бях забелязала, но той използваше бастун, за да се придвижва. Дръжката му бе украсена с кристална глава на змия, което бе едновременно впечатляващо и плашещо. Точно от онези неща, които човек си представя като присъщи за един стар вампир. — Прилича ми на купон.

Лий го придружаваше и ни поздрави с усмивки и кимвания.

Погледът му се задържа за кратко върху Джил и той се постара да седне близо до нея, но не прекалено. Джил се бе оживила много повече, отколкото през последните дни. Всички тъкмо се канеха да се нахвърлят на пиците, когато на вратата се появи Дороти в компанията на нов гост. Усетих как очите ми се разширяват. Беше Кийт.

— Какво правиш тук? — попитах, като се постарах гласът ми да прозвучи равнодушно.

Той ми смигна.

— Дойдох да ви проверя и да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата, — да се грижа за всички.

Докато си взимаше от пицата, Кийт бе настроен закачливо и приятелски. В държанието му не се долавяше и следа от последната ни разправия. За мое най-голямо изумление той се усмихваше и говореше с всички, сякаш бяха най-добрите му приятели. Изглежда никой не забелязваше нищо странно в поведението му, но пък и защо би трябвало да им прави впечатление? Нито един от тях не познаваше Кийт като мен.

Не… Не беше напълно вярно. Въпреки че бе потънал в разговор с Еди, Ейдриън ми хвърли любопитен поглед, с който безмълвно ме питаше за вчерашния скандал. Погледна към Кийт, сетне отново извърна очи към мен. Свих безпомощно рамене, за да му покажа, че и аз съм също толкова озадачена от коренната промяна. Може би Кийт съжаляваше за вчерашното си избухване. Разбира се, всичко щеше да бъде по-лесно за възприемане, ако бе придружено с… извинение?

Отхапвах по малко от парчето пица със сирене, но през повечето време наблюдавах останалите. Джил оживено разказваше на Ейдриън за първите си два дни в училището, като съзнателно не споменаваше лошите моменти. Той я слушаше снизходително, кимаше и от време на време вметваше саркастични остроумия. Някои от нещата, които тя му разказваше, бяха доста съществени и бях изненадана, че не ги е споделила по време на телефонните им разговори. Може би тогава той е говорил твърде много и не е останало време за нея. Също така Ейдриън не спомена за отегчението си и за някои други свои оплаквания.

Кларънс бъбреше с Еди и Лий, но очите му постоянно се отклоняваха към Джил. Погледът му остана замислен и аз си спомних, че племенницата му е била само малко по-голяма от Джил. Питах се дали част от причината той да ни приеме с такова желание в дома си не е опитът му да си възвърне поне донякъде семейния живот, който му е бил отнет.

Кийт седеше близо до мен и отначало присъствието му ме караше да се чувствам неудобно, но после реших да се възползвам от възможността да измъкна информация от него.

— Чувал ли си някога за незаконни имитации на татуировките на алхимиците, направени на обикновени хора? — попитах тихо, когато се уверих, че останалите са увлечени в разговор.

Той ме изгледа сепнато.

— Дори не зная какво означава това.

— Много е модерно в „Амбъруд“. Очевидно в града има някакво студио, където правят метални татуировки и те имат специални свойства, подобни на нашите. Някои от тях само те карат да се чувстваш по-еуфорично, други действат като стероиди.

Той се намръщи.

— Не използват злато, нали?

— Не. Само сребро и мед. Не са трайни. Вероятно защото тези, които ги правят, искат да вземат повече пари.

— В такъв случай не са като нашите — изтъкна Кийт. — Ние от векове не сме използвали тези метали за татуировки.

— Да, но някой може би прилага технологията на алхимиците при създаването на тези.

— Само за да изпадне някой в еуфория? — усъмни се той. — Макар че не ми е ясно как ще се постигне това само с метални съставки.

— Имам някои предположения.

— Нека да отгатна. Съдържат наркотични примеси. — Когато кимнах, той въздъхна и ме изгледа, като че ли бях десетгодишна. — Сидни, навярно някой е открил примитивен метод за татуиране, подобен на нашия, но всъщност няма никаква връзка с нас. Ако е така, нищо не можем да направим. Наркотиците съществуват. Лошите неща съществуват. Ако не пречат на работата на алхимиците, тогава това не ни засяга.

— Но ако е свързано с работата на алхимиците? — не се отказвах аз.

Той изпъшка.

— Сега разбираш ли? Ето защо бях притеснен относно идването ти тук, заради тази твоя склонност да се отплесваш с разни безумни теории.

— Аз не…

— Моля те, не ме засрамвай — изсъска Кийт и се огледа наоколо. — Нито пред тях, нито пред нашите началници.

Упрекът му така ме изненада, че ме накара да млъкна. Какво имаше предвид под „тази моя склонност“? Да не искаше да намекне, че от години ми прави някакви дълбоки психологически анализи? Самата идея, че аз ще го засрамя, бе нелепа… и все пак думите му посяха семена на съмнение в мен. Може би наистина татуировките в „Амбъруд“ бяха някаква краткотрайна мода.

— Как мина часът по физическо? — Думите на Ейдриън ме откъснаха от мислите ми. Той продължаваше да слуша разказа на Джил за училището. Въпросът му я накара да се намръщи.

— Не много добре — призна тя и му описа някои от най-лошите моменти. Еди ме стрелна многозначително с поглед, подобен на предишния.

— Не можеш да продължаваш по този начин! — възкликна Лий. — Слънцето тук е жестоко.

— Съгласен съм — подкрепи го Кийт за моя изненада. — Сидни, защо не си ми казала, че положението е толкова лошо?

Имах чувството, че челюстта ми увисна чак до пода.

— Направих го! Нали затова се опитвах да те накарам да се обадиш в училището.

— Но ти не ми разказа цялата история. — Удостои Джил с една от захаросаните си усмивки. — Не се тревожи. Ще се погрижа за това. Ще се свържа с училищната управа… и с алхимиците.

— Аз вече говорих с тях — оповестих аз.

Но със същия успех можех и нищо да не кажа. Кийт вече бе превключил на друга тема и говореше с Кларънс за нещо, което не бе свързано с Джил. Как можа така бързо да се обърне на сто и осемдесет градуса? Вчера неудобството на Джил беше последната му грижа. Днес Кийт беше нейният рицар в блестящи доспехи. А междувременно им внушаваше, че аз съм прецакала нещата. Това е планът му осъзнах. Той не ме иска тук. Никога не ме е искал. И тогава ме осени нещо още по-лошо.

Той ще използва това, за да започне да събира доказателства срещу мен.

Ейдриън срещна погледа ми от другия край на стаята. Той знаеше. Той бе подслушвал, когато разговарях с Кийт на алеята за коли. Ейдриън понечи да заговори. Знаех, че ще изобличи Кийт в лъжа, много кавалерска постъпка от негова страна, но не исках това. Щях сама да се оправя с Кийт.

— Как беше в Ел Ей? — попитах припряно, преди Ейдриън да успее да каже нещо. Той ме изгледа любопитно, без съмнение учуден защо не му позволявам да се изкаже в моя защита. — Миналата нощ ходи там с Лий, нали?

За миг Ейдриън доби объркано изражение, но сетне по лицето му се плъзна усмивка.

— Да — кимна накрая. — Беше супер. Лий ми показа колежанския живот.

Лий се засмя.

— Не бих казал. Дори не зная къде си бил през половината нощ.

Ейдриън направи онази физиономия, която бе донякъде очарователна, но в същото време ме изпълваше с желание да го зашлевя.

— Разделихме се. Запознах се с някои от другите морои в района.

Дори Еди не можа да отмине това.

— О, така ли го наричаш?

Джил се изправи рязко.

— Сега ще отида да си получа кръвта. Може ли?

Възцари се неловка тишина, най-вече защото май никой не знаеше от кого иска разрешение.

— Разбира се, скъпа — каза Кларънс, влизайки в ролята си на домакин. — Доколкото зная, Дороти е в кухнята.

Джил кимна рязко и излезе забързано от стаята. Останалите си разменихме озадачени погледи.

— Нещо не е наред ли? — попита Лий с тревожно изражение. — Трябва ли… Трябва ли да поговоря с нея?

— Тя все още е стресирана — отвърнах, но не посмях да спомена за виковете или среднощния й плач.

— Мислех си за нещо, което може да й бъде забавно, да е забавно за всички нас — продължи той колебливо. Огледа се наоколо и накрая погледът му се спря върху мен. Предполагам, че майчинската роля се падаше на мен. — Ако смятате, че няма нищо лошо. Искам да кажа… Че е малко глупаво, но мислех да ви предложа довечера да поиграем мини голф. На игрището в клуба има много фонтани и басейни. Нали Джил владее елемента вода? Сигурно тук й липсва.

— Липсва й — намръщи се Еди. — Вчера го спомена.

Потръпнах. Кийт, който пишеше есемес на телефона си, се смрази. Въпреки различията ни бяхме преминали през еднакво обучение и двамата се чувствахме неспокойни при мисълта за магиите на мороите.

— На Джил навярно много ще й хареса — обади се Ейдриън. Признанието му прозвуча неохотно. Мисля, че той все още се притесняваше от интереса на Лий към Джил, независимо че се държаха само приятелски. Идеята на Лий беше едновременно невинна и добронамерена. В нея нямаше нищо лошо.

Лий наклони замислено глава.

— През уикендите вечерният ви час е до по-късно, нали? Искате ли да отидем тази вечер?

Беше петък и можехме да се приберем един час по-късно в общежитието.

— Аз съм в играта — заяви Ейдриън. — Буквално и фигуративно.

— Аз съм там, където е и Джил — обади се Еди.

Те ме погледнаха. Почувствах се като в капан. Исках да се прибера и да наваксам с домашните. Но щеше да прозвучи много превзето, ако го кажех, а и предположих, че Джил имаше нужда от мен като единствената друга представителка на женския пол. Освен това, напомних си, тази мисия не засягаше мен и моето гимназиално обучение, без значение колко се преструвах, че е така. Цялата тази операция беше заради Джил.

— Мога да дойда — отвърнах бавно. Осъзнах, че може да е прозвучало като прекалено любезничене с вампирите, и погледнах неспокойно към Кийт. Сега, когато не се обсъждаше темата с магиите, той отново се бе посветил на своите есемеси. — Кийт? — попитах с тон, с който се иска разрешение.

Той вдигна глава.

— А? О, аз не мога да дойда. Имам друг ангажимент.

Насилих се да не се намръщя. Той ме бе разбрал погрешно и смяташе, че го каня. Хубавото беше, че не възразяваше ние да отидем.

— А, колко мило — възторгна се Кларънс. — Разходка за младежите. Може би първо ще изпиете с мен по чаша вино? — Дороти тъкмо влизаше с бутилка червено вино, а Джил я следваше. Кларънс се усмихна на Ейдриън. — Зная, че би искал да пийнеш една чаша.

Изражението на Ейдриън определено подсказваше, че иска. Ала вместо това той пое дълбоко дъх и поклати глава.

— По-добре не.

— Почерпи се — подкани го Джил нежно.

Дори след малкото количество кръв тя изглеждаше пълна с живот и енергия.

— Не мога — настоя той.

— Предстоят почивни дни — заувещава го момичето. — Не е кой знае какво. Особено ако внимаваш.

Погледите им се преплетоха и накрая той кимна.

— Добре, налей ми една чаша.

— Ако обичаш, налей и на мен — присъедини се Кийт.

— Наистина ли? — удивих се аз. — Не знаех, че пиеш.

— Аз съм на двайсет и една — парира ме той.

Ейдриън пое своята чаша от Дороти.

— Подозирам, че не заради това е притеснението на Сейдж. Мислех, че алхимиците избягват алкохола така, както се обличат само в безлични цветове.

Погледнах надолу. Бях облечена в сиво, а Кийт в кафяво.

— Една чаша няма да навреди — рече Кийт.

Не спорих с него. Не беше моя работа да го надзиравам. А и реално погледнато, алхимиците нямаха правила, забраняващи алкохола. Имахме строги вярвания относно това какво означава да живеем добър и непокварен живот и обикновено на пиенето се гледаше с презрение. Дали беше забранено? Не. Въздържането от алкохол беше обичай, който смятах за важен. А ако за Кийт не беше така, това си бе негов избор.

Кийт тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато Ейдриън промърмори:

— Ммм. Нулева положителна, любимата ми.

Кийт се задави с глътката вино, която тъкмо преглъщаше, и от устата му се разхвърчаха пръски. Изпитах облекчение, че никоя от тях не ме изцапа. Джил се закиска лудешки, а Кларънс се втренчи учудено в чашата си.

— Така ли? Аз пък си мислех, че е каберне совиньон.

— Такова е — отвърна Ейдриън с невъзмутима физиономия. — Заблудил съм се.

Кийт му се усмихна сковано, сякаш и той смяташе шегата за забавна, но не можеше да ме измами. Беше бесен, задето му се бяха подиграли и независимо колко престорено приятелски се държеше с всички, отрицателното му мнение за вампирите и дампирите си оставаше все така непреклонно. Разбира се, поведението на Ейдриън не допринасяше за противното. Макар че, честно казано, го намирах за забавно, но се постарах да скрия усмивката си, за да не вбеся отново Кийт. Обаче ми беше доста трудно, защото Ейдриън тайно ми отправи многозначителна усмивка, която все едно казваше: „Това беше отмъщение за по-рано.“

Еди погледна към Джил.

— Радвам се, че днес се захрани. Зная, че очакваш с нетърпение да научиш някои отбранителни хватки, но исках да изчакам, докато си възвърнеш силите.

Джил грейна.

— Може ли да започнем утре?

— Разбира се — кимна той, почти толкова радостен, колкото и тя.

Кийт се намръщи.

— Защо тя трябва да се учи да се бие, когато ти си тук, за да я пазиш?

Еди сви рамене.

— Защото го иска, а и тя би трябвало да усвои всичко, полезно за нея. — Той не спомена конкретно за покушението срещу живота й — не и пред Лий и Кларънс, — но останалите от нас разбраха.

— Аз пък си мислех, че мороите не се бият — настоя Кийт.

— Най-вече защото не са тренирани. Те със сигурност не са толкова силни като нас, но рефлексите им са по-добри и от твоите — обясни Еди. — Всичко е само въпрос на умения, ловкост и добър учител.

— Като теб? — подкачих го аз.

— Не съм лош — отвърна той скромно. — Мога да тренирам всеки, който иска да се научи. — Смушка Ейдриън, който се протягаше към бутилката, за да си напълни отново чашата. — Дори този тук.

— Не, благодаря — нацупи се Ейдриън. — Тези ръце няма да се цапат с разни бойни схватки.

— Нито пък с физическа работа — вметнах, припомняйки си последните му коментари.

— Именно — съгласи се Ейдриън. — Но може би не е зле да помолиш Кастъл да ти покаже как да раздаваш юмруци, Сейдж. Може да ти е от полза. Струва ми се, че е умение, което такава смела млада дама като теб би трябвало да притежава.

— Е, благодаря за вота на доверие, но не съм много сигурна дали ще ми е нужно — заявих.

— Разбира се, че тя трябва да се научи! — Възклицанието на Кларънс изненада всички ни. Всъщност си мислех, че е задрямал, откакто преди малко затвори очи, но сега се бе навел напред с фанатично изражение. Чак се свих под настойчивия му поглед.

— Ти трябва да се научиш да се защитаваш. — Посочи ме, сетне се извърна към Джил. — И ти. Обещайте ми, че ще се научите да се защитавате. Обещайте ми.

Светлозелените очи на Джил се разшириха от изумление. Опита се да му се усмихне успокояващо, макар че в усмивката и се долавяше известно напрежение.

— Разбира се, господин Донахю. Ще се опитам. А дотогава Еди ще ме защитава от стригоите.

— Не от стригоите! — Гласът му се снижи до шепот. — От ловците на вампири.

Никой от нас не каза нищо. Лий изглеждаше засрамен. Кларънс стисна толкова силно чашата си с вино, че се изплаших да не я счупи.

— Преди никой не е говорил за самозащита. Може би, ако Тамара бе усвоила някои бойни хватки, нямаше да я убият. За вас още не е късно, за нито един от вас.

— Татко, вече говорихме за това — обади се Лий. Кларънс не му обърна внимание. Погледът на възрастния мъж прескачаше между мен и Джил и се запитах дали той знаеше, че съм човек. Или може би нямаше значение. Може би бе развил леко налудничав закрилнически инстинкт към всички момичета на възрастта на Тамара. Почти очаквах Кийт нетактично да изтъкне, че не съществуват ловци на вампири, но той бе необичайно мълчалив. Еди бе този, който накрая заговори и думите му бяха успокояващи и мили. Той толкова често създаваше впечатлението на безкомпромисен воин, че бе изненадващо да осъзная, че всъщност бе много състрадателен.

— Не се тревожи — рече Еди. — Аз ще им помогна. Ще ги охранявам и ще се погрижа да не им се случи нищо лошо.

Кларънс все още изглеждаше разтревожен, но се втренчи с надежда в младия дампир.

— Обещаваш ли? Нали няма да им позволиш отново да убият Тамара?

— Обещавам — потвърди Еди, без с нищо да показва колко непривична бе молбата на възрастния морой.

Кларънс гледа изучаващо Еди още няколко секунди, после кимна.

— Ти си добро момче. — Протегна се към бутилката с вино и напълни догоре чашата си. — Искаш ли още? — обърна се към Ейдриън, като че ли нищо не се бе случило.

— Да, с удоволствие — отвърна Ейдриън и се пресегна към бутилката.

Продължихме разговора, все едно нищо необичайно не се бе случило, но сянката от думите на Кларънс продължи да тегне над мен.