Ришел Мийд
Кръвни връзки (6)

Глава 6

Не можех да отрека, че денят започна чудесно.

Слънчевите лъчи струяха през прозорците и вече усещах горещината, макар да беше още рано сутринта. Избрах си най-лекия комплект дрехи от униформата: сива пола, която добре се съчетаваше с бялата блуза с къси ръкави.

В гимназията позволяваха „семпли бижута“, затова не свалих златното си кръстче. Косата ми обаче имаше един от трудните си дни, което изглежда щеше да се случва по-често при този нов климат. Искаше ми се да я вържа на опашка, също като Джил, но беше подстригана на твърде много пластове, за да стои добре. Докато оглеждах как се спускаше неравно върху раменете ми, се зачудих дали не е време да я оставя да порасне по-дълга.

След закуската, на която никой от нас почти нищо не хапна, се качихме на автобуса до централния кампус, който внезапно се изпълни с много хора. Само една трета от учениците спяха в общежитията, защото останалите бяха местни. Но днес всички бяха дошли. Джил почти не проговори по време на пътуването и като че ли отново й бе прилошало. Трудно ми бе да преценя, но си помислих, че е по-бледа от обикновено. Очите й бяха още по-зачервени, с тъмни кръгове под тях. Тази нощ се събудих само веднъж и видях, че спеше, затова не бях напълно сигурна какъв проблем я измъчва. Всъщност тези тъмни кръгове бяха първия недостатък, който забелязвах по кожата й, типична за мороите — безупречна и гладка, като порцелан. Нищо чудно, че можеше да спи до късно. Нямаше защо да си губи времето с пудрата и коректора за лице, които аз използвах.

С напредването на сутринта Джил не преставаше да хапе устни и да се оглежда тревожно. Може би просто бе нервна, защото се бе потопила в свят, изцяло населен с хора. Не изглеждаше притеснена от намирането на класните стаи или първите занятия. Но това бяха неща, които мен все още малко ме плашеха. Просто влизай от един час в друг, казах си аз. Само това се иска от теб.

Първият ми час беше по антична история. Еди също се появи в класната стая и почти налетя върху мен, като ме видя.

— Тя добре ли е? Видя ли я?

— Е, ние сме в една стая, така че няма как да не я видя. — Седнахме на съседни чинове. Усмихнах се на Еди. — Успокой се. Тя е добре. Изглежда леко изнервена, но напълно я разбирам.

Той кимна, но все още изглеждаше неуверен. После насочи цялото си внимание към предната част на стаята, където се появи учителката, но безпокойството на Еди не се стопи, все едно едва се сдържаше да не скочи и да изтича да провери какво става с Джил.

— Добре дошли, добре дошли. — Преподавателката беше жена, прехвърлила четирийсетте, с прошарена, права черна коса и достатъчно нервна, за да се конкурират с Еди. Съдейки по гигантската чаша с кафе в ръката й, не бе трудно да се досетя защо. Освен това ме обзе завист. И на мен ми се искаше да ни позволяват да си носим напитки в час — особено след като в столовата към общежитието не се сервираше кафе. Не знаех как ще оцелея през следващите няколко месеца с толкова дни без кофеин. Целият тоалет на учителката издаваше слабостта й към карираните десени.

— Аз съм госпожа Теруилиджър, вашият знаменит водач в прекрасното пътуване, каквото представлява античната история. — Говореше с напевен, превзет глас, който накара неколцина от съучениците ми да се изкискат приглушено. Посочи към млад мъж, седнал зад нея, близо до голямото бюро. Той наблюдаваше класа с отегчено изражение, но живна, когато тя го посочи. — А това е Трей, моят помощник-водач, когото вярвам, че някои от вас познават. Трей е мой стажант, така че в повечето случаи просто ще се спотайва из ъглите и ще попълва документацията. Ала вие трябва да сте мили с него, тъй като той ще въвежда бележките ви в моя компютър.

Трей махна леко с ръка и се ухили на някои от приятелите си. Имаше силно загоряла от слънцето кожа и черна коса, чиято дължина бе донякъде предизвикателство към правилата за обличане. Прилежно изгладената униформа на „Амбъруд“ му придаваше делови вид, но палавите пламъчета в тъмните му очи ме караха да мисля, че не приемаше особено на сериозно ролята си.

— И така — продължи госпожа Теруилиджър, — историята е важна, защото тя ни учи за миналото. А познанието за миналото ще ни помогне да разберем настоящето, така че да съумеете да направите обосновани решения за бъдещето.

Тя замълча драматично, за да ни даде възможност да осмислим думите й. След като се убеди, че сме изпълнени със страхопочитание, нашата учителка приближи към лаптопа, свързан с прожекционен екран. Натисна няколко клавиша и върху екрана в предната част на стаята се появи изображението на сграда с бели колони.

— Сега, може ли някой да ми каже какво е това?

— Храм? — провикна се един от учениците.

— Много добре, господин…?

— Робинсън — отвърна момчето.

Госпожа Теруилиджър взе един клипборд и прегледа списъка.

— А, ето ви. Робинсън. Стефани.

— Стефан — поправи я момчето и се изчерви, когато неколцина от приятелите му се изкискаха.

Госпожа Теруилиджър бутна очилата на носа си и присви очи.

— Правилно. И слава богу. Тъкмо си мислех колко ли труден трябва да е животът ви с такова име. Извинете ме. Счупих очилата си при един нелеп инцидент по време на крикет миналия уикенд и днес бях принудена да си взема старите. И така. Стефан, а не Стефани, ти си прав. Това е храм. Може ли да бъдеш по-точен?

Стефан поклати глава.

— Може ли някой друг да внесе по-голяма яснота?

След като думите на госпожа Теруилиджър бяха посрещнати от мълчание, аз поех дълбоко дъх и вдигнах ръка. Беше време да разбера какво е да си истински ученик. Тя кимна към мен.

— Това е Партенонът, госпожо.

— Определено е той — отвърна тя. — А вашето име е?

— Сидни.

— Сидни… — Тя провери клипборда и вдигна учудено глава. — Сидни Мелбърн? Боже мой. Не говорите като австралийка.

— Сидни Мелроуз, госпожо — поправих я аз.

Госпожа Теруилиджър се намръщи и подаде клипборда на Трей, който явно смяташе, че името ми е най-забавното нещо на земята.

— Я се заемете вие, господин Хуарес. Младите ви очи са по-силни от моите. Ако продължа по същия начин, ще превърна момчетата в момичета, а съвършено милите млади дами в потомки на престъпници. Така… — Госпожа Теруилиджър се съсредоточи отново върху мен. — Партенонът. Знаете ли нещо за него?

Останалите ме наблюдаваха най-вече с приятелско любопитство, но аз все още усещах напрежението от това, да бъда център на внимание.

— Той е част от Акропола, госпожо — отвърнах, приковала поглед в преподавателката. — В Атина. Построен е през пети век преди Христа.

— Не е нужно да се обръщате към мен с „госпожо“ — осведоми ме госпожа Теруилиджър. — Макар че е освежаващо да получиш малко уважение за разнообразие. Брилянтен отговор.

Огледа останалата част от класната стая.

— А сега ми отговорете на един въпрос. Защо, за бога, ще се интересуваме от Атина или нещо, което се е случило преди 2500 години? Защо това има значение за нас днес?

Отново се възцари мълчание, последвано от блуждаещи погледи. Когато непоносимата тишина сякаш се проточи с часове, аз отново вдигнах ръка. Госпожа Теруилиджър не ме забеляза и погледна към Трей, който бе отпуснал крака върху бюрото на учителката. Младежът тутакси свали крака и се изправи.

— Господин Хуарес — рече госпожа Теруилиджър, — време е да заслужите заплатата си. Миналата година сте го учили. Можете ли да ни кажете защо събитията в древна Атина са от значение за нас днес? Ако не можете, ще съм принудена отново да се обърна към госпожица Мелбърн. Тя явно знае отговора и си помислете само колко засрамващо ще е това за вас.

Погледът на Трей се стрелна към мен, сетне се върна отново към учителката.

— Името й е Мелроуз, а не Мелбърн. И основите на демокрацията са положени в Атина през шести век. Много от тогавашните закони и днес оказват влияние върху нашето законодателство.

Госпожа Теруилиджър притисна с драматичен жест ръка към сърцето си.

— О, значи все пак сте внимавали по време на часовете миналата година! Е, почти. Датата ви е невярна. — Погледът й се насочи към мен. — Обзалагам се, че знаете кога точно са положени основите на демокрацията в Атина.

— През пети век — отвърнах незабавно.

Това ми спечели усмивка от преподавателката и кръвнишки поглед от Трей. Останалата част от часа продължи по същия начин. Госпожа Теруилиджър продължи да изрежда с превзетия си маниер имената на важните места и периоди от историята, които щяхме да изучаваме по-подробно. Установих, че мога да отговоря на всеки зададен от нея въпрос. Част от мен ми казваше, че би трябвало да се сдържам, но не можех да се овладея. Ако никой не знаеше отговора, аз се чувствах задължена да го кажа. И всеки път, когато госпожа Теруилиджър попиташе: „Трей, знаеш ли това?“, аз потръпвах. Наистина не желаех да си спечелвам врагове още през първия си ден. Докато говорех, останалите ученици ме наблюдаваха с любопитство, което малко ме смущаваше. Видях също, че неколцина от тях си разменяха многозначителни погледи всеки път, когато отговарях, сякаш знаеха някаква тайна, неизвестна на мен. Това ме притесняваше много повече, отколкото явното раздразнение на Трей. Да не би да мислеха, че се фукам? Не познавах отношенията между учениците тук, за да определя кое е нормално и кое не. Все пак това бе училище, в което всички си съперничеха в демонстрирането на знания. Така че не би трябвало да е лошо да си образован, нали?

Госпожа Теруилиджър ни даде за домашно да прочетем първите две глави от учебника по история. Останалите изпъшкаха, но аз бях въодушевена. Обичах историята, особено история на изкуството и архитектурата. Моето домашно обучение беше всеобхватно и напредничаво, но този конкретен предмет не беше от тези, на които баща ми смяташе, че трябва да се отделя много време. Трябваше да го изучавам през свободното си време и перспективата, че сега ще посещавам часове, чиято единствена цел бе да науча всичко за този предмет, и че знанията ми ще бъдат оценени — поне от учителя ми — беше едновременно смайващо и прекрасно.

След това с Еди се разделихме и аз поех към кабинета по химия за напреднали. Докато чаках началото на часа, Трей се плъзна на седалката до мен.

— И така, госпожице Мелбърн — поде, имитирайки гласа на госпожа Теруилиджър. — Кога ще започнете да водите собствен клас?

Съжалявах, че госпожа Теруилиджър се бе заяждала с него, ала тонът му никак не ми се понрави.

— Действително ли си решил да посещаваш сериозно този предмет? Или само възнамеряваш да се мотаеш наоколо и да се правиш, че помагаш на учителя?

Думите ми извикаха усмивка на лицето му.

— О, за съжаление съм в този клас. Миналата година бях най-добрият ученик на госпожа Преподавателката. А ако и по химия си толкова добра, колкото по история, ще те избера за свой партньор при лабораторните упражнения. Така ще си изкарам целия срок без усилие.

Химията бе много важна част от работата на алхимиците и се съмнявах, че имаше нещо, което да не знаех по този предмет. Алхимиците се бяха появили в средните векове като „учени магьосници“, опитващи се да получат злато от олово. След тези свои ранни опити започнали да изучават специалните свойства на вампирската кръв и как тя си взаимодейства с други вещества. Впоследствие дейността им се разширила и се посветили на мисията да държат вампирите и хората отделно един от друг. По-ранните им постижения и сегашната ни работа с вампирската кръв, превръщаха химията в един от основните предмети в образованието ми. Получих първия си химически комплект, когато бях на шест години. Докато другите деца упражняваха азбуката, баща ми ме мъчеше с понятия като киселини и основи.

Нямаше как да призная всичко това на Трей, затова извърнах поглед и небрежно отметнах кичура от челото си.

— Горе-долу съм добре.

Погледът му се плъзна към бузата ми и по лицето му се изписа разбиране.

— А, сега разбирам.

— Какво разбираш? — попитах.

Той посочи към лицето ми.

— Татуировката ти. Всичко е заради това, нали?

Разбрах, че като съм отметнала косата си, неволно съм открила златната лилия.

— Какво искаш да кажеш? — продължих да разпитвам.

— Няма защо да се правиш на скромна пред мен — заяви той и завъртя тъмните си очи. — Разкрих те. На мен ми прилича на измама, но предполагам, че на никого не му пука за почтеността. Макар че е доста смело да си го изрисуваш на лицето. Това е против дрескода. Не че това е спряло някого.

Размърдах се и пуснах косата си, така че да закрие лицето ми.

— Зная и мислех да я скрия с грим, но забравих. Но какво искаше да кажеш с това, че е измама?

Той просто поклати глава по начин, който ясно показа, че повече не желае да се занимава с мен. Останах да седя на мястото си, чувствайки се безпомощна, като се питах какво и къде сбърках. Много скоро смущението ми бе заменено с разочарование, когато преподавателката ни запозна със съдържанието на учебника по химия и с апаратурата, с която щяхме да работим в лабораторията.

Комплектът ми по химия, който имах в стаята си, беше много по-усъвършенстван от този в „Амбъруд“. Е, няма как. Предполагам, че малко преговор нямаше да ми навреди.

Останалите часове преминаха по подобен начин. По всички предмети бях най-добрата в класа и се оказа, че мога да отговоря на всеки въпрос. Това ме издигна в очите на учителите, но не можех да преценя реакциите на съучениците ми. Продължавах да виждам много унили поклащания на глави и заинтригувани изражения, но единствено Трей ме бе упрекнал гласно. Така че не знаех дали да си мълча, или да продължа да се изявявам.

Два пъти се натъкнах на Кристин и Джулия и те ми напомниха за уговорката ни да обядваме заедно. Когато влязох в столовата в източния кампус, ги видях да седят край една маса в ъгъла. Те ми махнаха да отида при тях. Докато си проправях път сред редиците от маси, огледах набързо помещението с надеждата да видя Джил. През целия ден не я бях срещала, но това не беше много изненадващо, имайки предвид различните ни учебни програми. Предположих, че обядва в другата столова, може би с Еди или Мика.

Кристин и Джулия бяха приятелски настроени, приказвахме за това как е минал първият ми ден и ми даваха ценни сведения за определени учители, при които бяха учили. Също като мен и те бяха в дванайсети клас и имахме няколко общи предмета. През по-голямата част от обяда си разменяхме основна информация от рода на това кой откъде е. Чак към края на обяда започнах да получавам отговори на някои неясноти, които ме бяха глождили през целия ден. Макар че първо трябваше аз да отговоря на няколко въпроса.

— И така — поде Кристин, като се наведе през масата, — това само супер памет ли ти дава? Или, не зная как да го кажа, на практика ти променя мозъка и те прави по-умна?

Джулия завъртя очи.

— Не може да те направи по-умен. Сигурно е свързано с паметта. Искам само да знам колко дълго действа?

Местех поглед от едната към другата, по-объркана от всякога.

— За каквото и да говорите, явно не ме е направило по-умна, защото в момента нищо не разбирам.

Кристин се засмя.

— Татуировката ти. Чух, че си отговорила на най-трудните въпроси по математика. Една моя приятелка е била с теб в часа по история и каза, че и там си била най-добрата. Опитваме се да разберем как ти помага татуировката.

— Да ми помага… да отговарям на въпросите? — изумих се. Израженията на лицата им бяха достатъчно красноречив отговор. — Не ми помага. Цялата тази работа… Ами… е само моя заслуга. Просто зная отговорите.

— Никой не е толкова умен — възрази Джулия.

— Не е толкова необичайно. Не съм гений. Просто предполагам, че знам повече неща. През по-голямата част от времето се обучавах и вкъщи, а баща ми наистина беше… стриктен — добавих, надявайки се, че това ще помогне.

— О! — промълви Кристин, докато си играеше с дългата си плитка. Бях забелязала, че тъмната й коса е прибрана в удобна прическа, докато русата коса на Джулия сякаш беше бухнала и ефектно разрошена. — Предполагам, че може и да си права… но тогава какво прави татуировката ти?

— Нищо не прави — отвърнах. И още докато изричах думите, усетих леко смъдене по кожата си. Татуировката съдържаше особен вид магия, която не ми позволяваше да говоря за нищо „свързано с алхимиците“ с онези, които не са посветени. Тази татуировка ме възпираше да издам твърде много, не че имаше някаква нужда. — Просто реших, че е готино.

— О! — промърмори Джулия. И двете момичета изглеждаха безкрайно разочаровани.

— Но защо, за бога, сте си помислили, че татуировката ме прави по-умна? — удивих се аз.

Предупредителният звънец прекъсна по-нататъшния ни разговор, напомняйки ни, че е време за следващия час. Настъпи кратко мълчание, докато Кристин и Джулия обмисляха нещо. Изглежда Кристин бе лидерът на двойката, защото накрая тя кимна решително. Определено имах усещането, че вече са ме преценили.

— Добре — рече тя и ми се усмихна широко. — По-късно ще те посветим във всички подробности.

Уговорихме се колко време ще се мотаем и колко ще учим. След това се разделихме. Останах с впечатлението, че мотаенето ще е много повече от ученето, което беше добре за мен.

Но мислено си отбелязах първо да си подготвя домашните. Останалата част от деня мина бързо. В един от часовете получих бележка от наставницата си Моли. Както очаквах, бях изкарала тестовете за всички курсове по чужди езици и тя искаше да отида при нея по време на последния час, за да обсъдим някои въпроси, тъй като тогава щях да имам свободен час. Това означаваше, че учебният ми ден официално щеше да приключи с физическото.

Преоблякох се в униформения ми екип за спортуване — шорти и тениска с надпис „Амбъруд“ и заедно с останалите се отправих навън, под палещите лъчи на слънцето. Днес, докато влизах от час в час, бях усетила малка част от горещината, но едва след като застанах навън за часа по физкултура, действително разбрах какво означава да се намираме навън сред пустинята. Оглеждайки съучениците си — момчета и момичета от всички класове, видях, че не съм единствената, която се поти. Рядко изгарях, но мислено си отбелязах да си взема слънцезащитен крем. Джил също щеше да има нужда.

Джил!

Огледах се по-внимателно. Почти бях забравила, че Джил трябваше да бъде в същия клас. Но къде бе изчезнала? Никъде не се виждаше. Още по-странно бе, че при проверката на присъстващите, учителката по физическо, госпожица Карсън, въобще не прочете името на Джил. Учудих се дали в последния момент не са променили учебната й програма.

Скоро си пролича, че госпожица Карсън е привърженик на това веднага да се пристъпва към действие. Раздели ни на отбори за игра на волейбол и аз се озовах до Мика. Бялото му, луничаво лице, порозовя от слънцето и едва се сдържах да не му предложа слънцезащитен крем. Той ме дари с една от приятелските си усмивки.

— Хей — казах аз, — виждал ли си сестра ми днес? Джил?

— Не — отвърна той и леко смръщи чело. — Еди я търсеше на обяд. Предположи, че се храни заедно с теб във вашето общежитие.

Поклатих глава и стомахът ми леко се присви. Какво ставаше? Всякакви ужасни сценарии преминаха през съзнанието ми. Мислех, че Еди прекалява с бдителността си, но дали нещо не се бе случило с Джил? Възможно ли бе въпреки всичките ни планове някой от враговете й да се е промъкнал и да е отвлякъл Джил под носа ни? Трябваше ли да кажа на алхимиците — и на баща ми, — че сме изгубили Джил още в първия ден? Прониза ме пристъп на паника. Ако досега имаше надежда да не ме изпратят в поправителен център, сега вече определено бях на път за там.

— Добре ли си? — попита Мика, докато ме оглеждаше изпитателно. — Джил добре ли е?

— Не зная — рекох. — Извини ме. — Отделих се от отбора си и изтичах до мястото, откъдето госпожица Карсън ни наблюдаваше.

— Да? — попита ме тя.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице, но се тревожа за сестра ми, Джил Мелроуз. Аз съм Сидни. Тя трябваше да е тук. Знаете ли дали не е сменила часовете си?

— А, да. Мелроуз. Получих бележка от канцеларията, малко преди часът да започне, че днес няма да присъства.

— Казаха ли защо?

Госпожица Карсън поклати извинително глава и извика нещо на едно момче, което се размотаваше. Присъединих се на бегом към моя отбор. Е, поне някой днес беше видял Джил, но защо, за бога, нямаше да присъства в часа по физическо?

— Тя добре ли е? — попита ме Мика.

— Аз… мисля, че да. Госпожица Карсън изглежда знаеше, че днес Джил няма да присъства в часа, но не знаеше защо.

— Мога ли да направя нещо? Да й помогна? Ъ, да ви помогна?

— Не, благодаря. Много мило, че попита. — Искаше ми се наблизо да има часовник. — Ще проверя как е, веднага щом часът свърши. — Внезапно ми хрумна нещо. — Мика, моля те, не казвай нищо на Еди.

Мика ме изгледа любопитно.

— Защо не?

— Той е прекалено загрижен за нея. Ще се разтревожи, а сигурно няма сериозна причина.

Освен това ще разпердушини училището, докато я търси. Когато часът свърши, си взех набързо душ и се преоблякох, преди да се запътя към административната сграда. Ужасно ми се искаше първо да изтичам до общежитието, за да проверя дали Джил е там, но не биваше да закъснявам за срещата. Докато вървях надолу по коридора към кабинета на Моли, минах покрай главната канцелария и се сетих нещо. Спрях да поговоря със секретарката, преди да се срещна с Моли.

— Джил Мелроуз — рече секретарката и кимна. — Беше изпратена в стаята си.

— Изпратена в стаята си? — възкликнах. — Какво означава това?

— Не съм упълномощена да отговоря. Доста мелодраматично, нали?

Раздразнена и по-объркана от всякога, влязох в кабинета на Моли, опитвайки се да се успокоя с мисълта, че дори отсъствието на Джил да е загадка, поне бе наложено от училищната управа. Моли ми каза, че мога да посещавам друг предмет по мой избор или да се заема с независимо изследване вместо изучаване на чужд език, ако намеря учител, който да е съгласен да ме ръководи. Хрумна ми една идея.

— Може ли утре пак да поговорим? — попитах. — Първо трябва да се посъветвам с някого.

— Разбира се — съгласи се Моли. — само решавай по-бързо. Сега можеш да се върнеш в стаята си, но не можем да те оставим всеки ден по това време да се мотаеш безцелно.

Уверих я, че много скоро ще й дам отговор и се запътих към общежитието. Автобусът не пътуваше много често по време на часовете, затова извървях разстоянието пеша. Отне ми петнайсет минути, но в тази жега ми се стори два пъти по-дълго. Когато най-сетне влязох в нашата стая, ме заля вълна на огромно облекчение. Джил беше там, сякаш нищо необичайно не се бе случило.

— Добре ли си?

Тя лежеше върху леглото и отново четеше книгата си. Погледна ме мрачно.

— Да. Горе-долу.

Седнах върху леглото си и изритах обувките си.

— Какво се е случило? Паникьосах се, когато не те видях в часа по физическо. Ако Еди знаеше…

Джил се изправи рязко.

— Не, не казвай на Еди. Ще откачи.

— Добре, добре. Но ми обясни какво се случи. Казаха ми, че си била изпратена в стаята си, така ли е?

— Да. — Джил се нацупи. — Защото ме изхвърлиха от първия ми час.

Изумих се. Не си представях, че сладката, срамежлива Джил би могла да стори нещо, което да предизвика изгонването й. О, господи! Дано не е ухапала някого. Аз бях тази, за която всички очакваха да има затруднения да се впише в училищния живот. Джил не би трябвало да има проблеми.

— Защо те изгониха?

Джил въздъхна.

— Защото имам махмурлук.

Сега вече съвсем онемях.

— Какво?

— Беше ми лошо. Госпожа Чан — учителката ми — само ме погледна и заяви, че от километър различава махмурлията. Изпрати ме в канцеларията за нарушаване на училищните правила. Казах им, че просто ми е лошо, но тя продължи да настоява, че знае. Най-накрая директорката заяви, че тъй като няма начин да се докаже защо ми е зле, няма да бъда наказана, но нямам право да присъствам в останалите часове. Трябвало да остана до края на деня в стаята си.

— Това е… Това е идиотско! — Скочих на крака и закрачих из стаята. Сега, след като се възстанових от първоначалното си смайване, бях обхваната от гняв. — Бях с теб през изминалата нощ. Ти спа тук. Би трябвало да знам. Веднъж се събудих, а ти спеше непробудно. От къде на къде госпожа Чан може да отправя подобни обвинения? Та тя няма никакво доказателство! Нито пък училищното ръководство. Те нямат право да те гонят от час. Още сега ще отида при директорката! Не, ще отида да поговоря с Кийт и алхимиците ще накарат нашите „родители“ да се оплачат.

— Не, почакай, Сидни. — Съквартирантката ми скочи от леглото и се вкопчи в ръката ми, сякаш се боеше да не изхвърча веднага от стаята. — Моля те, недей. Не се занимавай с това. Не искам да причинявам повече неприятности. Няма да ми напишат забележка за лошо поведение, защото всъщност не съм наказана.

— Но изоставаш с часовете — възразих. — Това е достатъчно наказание.

Джил поклати глава. Очите и бяха разширени и осъзнах, че тя се страхува, но нямах представа защо не искаше да ми каже. В случая тя беше жертвата.

— Не, всичко е наред. Ще наваксам с уроците. Няма да има дълготрайни последствия. Моля те, не прави от мухата слон. Другите учители ще решат, че просто съм била болна. Вероятно дори няма да узнаят за обвиненията.

— Да, но не е правилно — възмутих се. — Мога да направя нещо по въпроса. Нали затова съм тук, за да ти помагам.

— Не — повтори Джил упорито. — Моля те, забрави за случилото се. Но ако наистина искаш да помогнеш… — Тя извърна очи.

— Какво? — попитах, все още изпълнена с праведен гняв. — Какво искаш? Само кажи.

Джил вдигна глава.

— Искам… Искам да ме заведеш при Ейдриън.