Ришел Мийд
Кръвни връзки (16)

Глава 16

Успях да скалъпя обяснение за химическия си експеримент, като заявих, че просто съм имала под ръка някаква смес, останала в мен от времето, когато са ми направили татуировката и са ми я дали срещу евентуална алергична реакция. Със сигурност никога не бих признала, че сама съм я забъркала. Мисля, че щяха да повярват на тази лъжа, ако няколко дни по-късно не бях успяла да открия формулата за ефикасно мазило, което помогна да се излекува обгорената от химикалите кожа на Кристин. Сместа обаче не премахна петната от мастилото за татуиране — тези поражения изглежда щяха да останат за постоянно — освен ако не се премахнат с лазер, но поне белезите й малко избледняха.

След това плъзнаха слуховете, че Сидни Мелроуз е новият местен фармацевт. И понеже ми остана малко от крема, с който помогнах на Кристин, подарих остатъка на едно момиче, страдащо от остра форма на акне. И на нея й подейства много добре. Само че аз самата не спечелих кой знае колко от това. Хората започнаха да ме търсят за всякакви кожни болести и дори предлагаха да ми платят. Някои молби бяха безсмислени, като например лек срещу главоболие. На такива просто им предлагах да взимат аспирин. Други искания — най-вече за чудодейни противозачатъчни средства — бяха извън възможностите ми, така че решително настоявах да не ми губят времето с такива молби.

Като се изключат подобни странни искания, всъщност нямах нищо против подобряването на ежедневното ми общуване със съучениците ми. Отдавна бях свикнала хората да се нуждаят за нещо от мен, така че се чувствах в свои води. Някои просто искаха само да ме опознаят по-добре, което за мен бе ново преживяване, при това по-приятно, отколкото съм очаквала. Докато други искаха… по-различни неща.

— Здравей, Сидни.

Чаках да започне часът по английски и се стреснах, като видях един от приятелите на Грег Слейд, застанал до чина ми. Казваше се Брайън. Макар да не знаех много за него, той не ми се струваше толкова нагъл като Слейд, което беше точка в полза на Брайън.

— Да? — попитах, като се зачудих дали няма да ми поиска записките, за да препише от тях.

Той имаше буйна кестенява коса, която май нарочно поддържаше разрошена и всъщност изглеждаше доста готино. Прокара ръка през нея, докато търсеше подходящите думи.

— Знаеш ли нещо за немите филми?

— Разбира се — отвърнах. — Първите са се появили още в края на деветнайсети век и понякога са имали музикален съпровод, но през двайсетте години на следващия век започнали да озвучават филмите, с което бил сложен край на периода на нямото кино.

Брайън ме зяпна слисано, сякаш бе получил повече, отколкото очакваше.

— О, хубаво. Ами, хм, през следващата седмица ще има фестивал на нямото кино. Гледа ли ти се някой от тези филми?

Поклатих глава.

— Не, не ми се вярва да ми допадне. Уважавам нямото кино като форма на изкуството, но, честно казано, не съм запалена по филмите от тази епоха.

— Ъъ, добре. — Брайън приглади отново косата си. Представих си нагледно как рови в главата си, за да намери някакви подходящи реплики. Защо, за бога, му бе скимнало да ме пита за немите филми? — Ами какво ще кажеш за „Космически кораб 30“? Пускат го в петък. Гледа ли ти се?

— Всъщност и по научната фантастика не си падам — отсякох. Това бе самата истина, за мен този жанр беше крайно безинтересен.

Брайън ми се стори решен да изскубне докрай гривата от главата си.

— Има ли въобще някакъв филм, който ти се гледа?

Набързо прегледах наум списъка с последните заглавия, които предлагаха киносалоните.

— Не. Всъщност не. — Звънецът удари, Брайън поклати глава и се отправи назад към своя чин.

— Това беше странно — промърморих. — Да има толкова лош вкус по отношение на филмите. — Озърнах се и се сепнах, като видях Джулия с глава, приведена върху чина си, да се киска беззвучно. — Какво има?

— Това… — Едва не се задави тя, — това беше адски смешно.

— Какво? — попитах отново. — Защо?

— Сидни, та той те канеше на среща!

Мислено преповторих разговора.

— Не, няма такова нещо. Той ме питаше за киното.

Тя направо се задави от смях, дори изтри една сълза.

— За да разбере какво ти харесва и да те изведе!

— Е, защо не го каза направо?

— Ти си толкова възхитително наивна — заяви тя. — Надявам се да съм наоколо, когато настъпи денят, когато наистина ще забележиш, че някой се интересува от теб.

Аз продължих да зяпам озадачено, а тя и останалата част от класа избухнаха в неудържимо кикотене.

Докато все повече се превръщах в предмет на всеобщо възхищение, популярността на Джил се сриваше с главоломна бързина. Част от причината за това бе вродената й свенливост. Тя толкова се притесняваше, че е различна и мислеше, че и останалите са се втренчили в това. От страх продължаваше да страни от хората и всички я смятаха за надута и придаваща си важност. Като че ли за да влоши нещата, най-после чрез алхимиците пристигна и „бележка от лекаря“ за Джил. Училищната управа не можеше да я разпредели в друг клас, който вече бе започнал. На деветокласниците не се позволяваше да помагат на учителите си като Трей. След консултации с госпожица Карсън, накрая решиха, че Джил ще участва в часовете по физическо, когато са в зала, а ще се „занимава с други дейности“, когато часовете се провеждат на открито. Това означаваше да пише доклади на теми като история на софтбола и други подобни. За съжаление това още повече допринесе за изолацията на Джил.

Въпреки всички усложнения, Мика продължаваше да си пада по нея.

— Тази сутрин Лий ми изпрати есемес — заяви ми тя един ден по време на обяд. — Иска да ме заведе на вечеря. Мислиш ли… Искам да кажа, зная, че и вие, приятели, ще искате да дойдете… — Погледът й се премести неуверено от Еди към мен.

— Кой е този Лий? — попита Мика, който тъкмо се бе присъединил към групата ни.

Възцари се неловка тишина.

— О! — промълви Джил, извръщайки поглед. — Той е, хм, едно момче, което познаваме. Не е от тук. Посещава колеж в Лос Анджелис.

Мика обмисли информацията.

— И те е поканил на среща?

— Да… Ние всъщност и преди сме излизали. Предполагам, че сме нещо като… хм, гаджета.

— Нищо сериозно — вметна Еди. Не бях сигурна дали го каза, за да пощади чувствата на Мика, или заради желанието да попречи на Джил да се сближи твърде много с някого.

Трябваше да призная, че Мика успя отлично да прикрие чувствата си. След още малко размисъл, той дари Джил с усмивка, която изглеждаше почти искрена.

— Е, това е страхотно. Надявам се, че и аз ще мога да се запозная с него. — След това разговорът се насочи към предстоящия футболен мач и никой повече не спомена Лий.

Разкритието за Лий промени държанието на Мика към Джил, но той продължи да движи с нас през цялото време. Може би се надяваше, че Лий и Джил ще скъсат. Или просто беше с нас, защото Мика и Еди прекарваха много време заедно, а Еди бе един от малкото приятели на Джил. Но проблемът не беше Мика. Истинският проблем беше Лоръл.

Не мисля, че Мика би се заинтересувал от нея дори и Джил да не съществуваше, но тя продължаваше да възприема Джил като заплаха и правеше всичко възможно всячески да вгорчава живота й. Разпространяваше слухове за нея и не спираше да подхвърля злостни коментари из коридорите и по време на часовете за бледата й кожа и прекалено слабата и фигура — най-големите притеснения на Джил.

Веднъж или два пъти чух определението „момичето вампир“ да се шепне из коридорите. Това накара кръвта ми да се вледени, независимо колко пъти си повтарях, че е само шега.

— Джил не е виновна, че Мика и Лоръл не са заедно — заявих един ден пред Джулия и Кристин. Двете бяха развеселени от постоянните ми усилия да се опитам логично и рационално да си обясня отношенията в училище. — Не разбирам. Той изобщо не харесва Лоръл.

— Да, но за нея е много по-лесно да си мисли, че проблемът е в Джил, когато всъщност Лоръл е една голяма кучка и Мика го знае — обясни Джулия. След неловката сцена с Брайън, двете с Кристин се бяха нагърбили с нелеката задача да ме просвещават относно особеностите на „нормалното“ човешко поведение.

— Освен това, на Лоръл просто й харесва да има жертва, с която да се заяжда — додаде Кристин. Тя рядко говореше за татуировката, но оттогава бе много сериозна и замислена.

— Добре — кимнах, опитвайки се да проследя логиката, — но аз бях тази, която я подигра заради боядисаната коса. А тя почти не ми отвърна.

Кристин се усмихна.

— На нея не й е забавно да се заяжда с теб. Ти ще й го върнеш. Джил не се защитава особено, а и няма много хора, които да я защитят. Тя е лесна мишена.

Най-после се случи и нещо положително. Ейдриън се държеше добре след злополучната си авантюра в Лос Анджелис, макар да се питах колко дълго ще продължи образцовото му поведение. Доколкото знаех от Джил, той все още се чувстваше отегчен и нещастен. Графикът на Лий бе доста натоварен, а и в крайна сметка не беше негова работа да се грижи за Ейдриън. Всъщност за Джил изглежда нямаше идеално решение. Ако Ейдриън се отдадеше на пороците си, тя страдаше от последиците от махмурлука му и „романтичните му забежки“. А ако не го правеше, тогава се чувстваше нещастен, като това негово състояние бавно се просмукваше и в нея. Единствената надежда беше, че Джил евентуално ще се научи да контролира и блокира нахлуването му в съзнанието й, но това, както Роуз й бе казала, щеше да отнеме доста дълго време.

Когато дойде време за следващото захранване, останах разочарована да видя колата на Кийт паркирана на алеята пред дома на Кларънс. След като и без това май не правеше нищо съществено, за да помогне на тази мисия, предпочитах изобщо да стои по-далеч от нас. Ала той очевидно смяташе, че тези „контролни“ посещения се броят за работа и оправдават присъствието му. Само че, когато се натъкнахме на Ейдриън в дневната, Кийт никакъв не се виждаше. Нито пък Кларънс.

— Къде са те? — попитах Ейдриън.

Той се бе излегнал на дивана и остави книгата, която четеше. Имах чувството, че четенето е едно от редките му занимания и почти ми стана съвестно, задето го прекъснах. Той сподави една прозявка. Наоколо не се виждаше алкохол, но забелязах три празни кутии от енергийна напитка.

— Не зная — сви рамене Ейдриън. — Отидоха да говорят някъде. Приятелят ти има извратено чувство за хумор. Мисля, че подклажда параноята на Кларънс за ловците на вампири.

Хвърлих смутен поглед към Лий, който бе увлечен в разговор с Джил. Двамата бяха толкова погълнати един от друг, че не обръщаха никакво внимание за какво говорим ние. Знаех колко много се притеснява Лий от приказките за ловци на вампири. Нямаше да остане доволен, че Кийт ги окуражава.

— Кларънс знае ли за убийството в Ел Ей? — попита Еди. Нямаше причина Кийт да не знае, след като информацията бе достъпна за всички алхимици, но не бях сигурна дали ще направи връзка с Кларънс или не.

— Не го е споменал — рече Ейдриън. — Кълна се, че Кийт прави това само защото е отегчен или нещо такова. Дори аз не съм паднал толкова ниско.

— В замяна, с това ли се занимаваш? — Седнах насреща му и посочих към празните кутии от енергийни напитки.

— Хей, това не е нито водка, нито коняк, а… Ами, нещо друго свястно за пиене. — Ейдриън въздъхна, вдигна едната кутия и изпи последните няколко капки. — Така че не ми опявай.

Еди погледна към кутиите.

— Миналата нощ Джил имаше ли проблеми със съня?

— Ейдриън — изпъшках аз. Еди беше прав. Бях забелязала, че съквартирантката ми постоянно се въртеше в леглото. Косвено приетият кофеин определено можеше да обясни това.

— Хей, ама аз наистина полагам усилия — оправда се Ейдриън. — Ако ме измъкнеш оттук, Сейдж, тогава няма да съм принуден да давя мъката си в таурин^[1] и женшен.

— Сидни не може да ти помогне, Ейдриън, и ти го знаеш — намеси се Еди. — Не можеш ли… Не зная. Да си намериш хоби или нещо подобно?

— Моето хоби е да съм очарователен — поде познатата песен Ейдриън. — Аз съм душата на купона… дори и без пиене. Не съм създаден да бъда сам.

— Трябва да си намериш работа — заключи Еди и се отпусна в креслото в единия ъгъл. Усмихна се, развеселен от остроумното си хрумване. — Ще реши и двата ти проблема — ще спечелиш малко пари и ще си в компания.

Ейдриън завъртя очи.

— Внимавай, Кастъл. В семейството има само един комедиант.

Изправих се.

— Всъщност идеята никак не е лоша.

— Идеята е ужасна — отсече Ейдриън, като местеше поглед между мен и Еди.

— Защо? Сега ли следва частта, в която ще ни осведомиш, че ръцете ти не са създадени за черен труд?

— По-скоро е частта, в която ще те осведомя, че нямам какво да предложа на обществото — контрира той.

— Бих могла да ти помогна — предложих.

— Да не би да възнамеряваш да се хванеш на работа и да ми даваш заплатата си? — попита Ейдриън с надежда. — Защото това се казва истинска помощ.

— Мога да ти осигуря автомобилен превоз, за да се явиш на интервюта за работа — осветлих го. — Мога да ти напиша мотивационно писмо, с което ще получиш всяка работа. — Огледах го и се коригирах. — Е, в рамките на разумното.

Ейдриън се излегна обратно на дивана.

— Съжалявам, Сейдж. Не е за мен.

В този момент влязоха Кларънс и Кийт. Лицето на Кларънс сияеше.

— Благодаря ти, благодаря ти! — Бъбреше жизнерадостно. — Толкова е приятно да поговоря с някой, който разбира загрижеността ми за ловците.

Не знаех, че Кийт разбира нещо друго, освен собствената си егоистична природа. Лицето на Лий помръкна, когато осъзна, че Кийт подхранва безразсъдството на възрастния мъж. При все това младият морой се въздържа от коментарите, които несъмнено му се щеше да направи. За пръв път виждах някакви мрачни емоции върху лицето на Лий. Явно Кийт можеше да срине и най-веселата личност.

Кларънс се зарадва да ни види, както и Дороти. Хората, които дават кръвта си на вампирите, не бяха противни само заради самия акт. Това, което също бе ужасяващо, бе самата пристрастеност. Вампирите освобождават ендорфини в тези, чиято кръв пият, а ендорфините създават удоволствие и еуфория, сродни с тези, които се получават при употребата на наркотици. Хората захранващи, които живеят сред мороите, прекарват дните си в това замаяно и блажено състояние, като стават силно зависими от тях. Дороти, която от години живееше само с Кларънс, не е била хапана достатъчно, за да се пристрасти наистина. Сега, с Джил и Ейдриън наоколо, икономката получаваше увеличена ежедневна доза ендорфини. Когато видя Джил, очите й светнаха. Явно жадуваше за още.

— Хей, Сейдж — подвикна ми Ейдриън. — Не искам да ме водиш на интервю, но мислиш ли, че ще можеш да ме закараш до някъде, откъдето да си купя цигари?

Отворих уста да го срежа, като му изтъкна, че не възнамерявам да подкрепям подобен мръсен навик, когато забелязах, че гледа многозначително към Дороти. Зачудих се дали не се опитваше да ме изведе от тук. Да ми осигури извинение да не съм наоколо по време на захранването? От това, което знаех, мороите по принцип не криеха захранванията си един от друг. Джил и Дороти обикновено излизаха от стаята за мое удобство. Знаех, че и сега щяха да го сторят, но реших да се възползвам от възможността да се махна. Разбира се, погледнах към Кийт за одобрение, очаквайки той да възрази. Началникът ми само сви леко рамене. Изглеждаше сякаш аз бях последното нещо, за което се сещаше.

— Добре — казах и се изправих. — Да вървим.

В колата Ейдриън се извърна към мен.

— Промених си решението — заяви. — Искам да ми помогнеш да си намеря работа.

Едва не навлязох в насрещното платно. Малко неща в него биха могли да ме изненадат повече, а той редовно изтърсваше доста изненадващи неща.

— Това се казва бърза промяна. Сериозно ли говориш?

— Толкова, колкото обикновено. Все още ли искаш да ми помогнеш?

— Предполагам, макар че не мога да направя чудеса. Не мога да те назнача на работа. — Изготвих наум списък с нещата, които знаех за Ейдриън. — Предполагам, че нямаш представа какво точно искаш да правиш?

— Искам да е нещо забавно — рече той, като се замисли още малко. — И искам да спечеля много пари, но с колкото е възможно по-малко работа.

— Страхотно — промърморих. — Това определено стеснява възможностите.

Стигнахме в центъра на града и аз направих безупречно паркиране, което не го впечатли толкова, колкото би трябвало. Намирахме се пред магазин за цигари, алкохол и всякакви стоки и той влезе вътре, а аз останах отвън. Вечерните сенки вече се сгъстяваха. Откакто бяхме пристигнали, по-голяма част от времето прекарвах в кампуса, с изключение на кратките ми посещения в дома на Кларънс, на игрището за мини голф и закусвалните за бързо хранене. Оказа се, че Палм Спрингс е много красив град. Улиците бяха пълни с бутици и ресторанти, а аз можех да прекарвам часове в наблюдение на хората. Пенсионери в екипи за голф крачеха редом с млади, чаровни и елегантни дами. Знаех, че тук идват много звезди, но не бях много в час със света на шоу бизнеса, за да ги разпозная.

— Боже! — възкликна Ейдриън, излизайки от магазина. — Повишили са цената на марката, която предпочитам. Трябваше да си купя от много по-скапаните.

— Знаеш ли — подех нравоучително, — ако откажеш цигарите, определено ще спестиш…

Замръзнах, когато видях нещо по-надолу по улицата. Три пресечки по-нататък, през листата на палмовите дървета, едва различих табела с надпис „Невърмор“, изрисуван с извити, готически букви. Това беше мястото. Източникът на татуировките, толкова разпространени в „Амбъруд“. След инцидента с Кристин исках да се разровя в цялата тази работа, ала не знаех откъде да започна. Сега имах шанс.

За миг си припомних наставленията на Кийт да не се замесвам в нищо, което би могло да привлече внимание или да доведе до неприятности. След това си припомних за състоянието на Кристин след татуировката. Това беше моята възможност наистина да направя нещо и аз взех решение.

— Ейдриън — казах му, — нуждая се от помощта ти.

Повлякох го към студиото за татуировки, като пътьом му обясних ситуацията. За миг той изглеждаше силно заинтригуван, но като му казах за Кристин, ентусиазмът му тутакси се изпари.

— Дори и да не използват технологията на алхимиците, те все пак вършат нещо опасно — продължих да му обяснявам. — И не само за Кристин. Това, което правят Слейд и другите момчета — да използват стероиди, за да са по-добри футболисти — е също толкова лошо. Могат да пострадат хора. — Внезапно се сетих за раните и синините на Трей.

Тясна алея разделяше студиото за татуировки от съседния ресторант и ние спряхме точно пред нея. Малко по-навътре в алеята имаше врата за студиото и един мъж излезе отвътре и запали цигара. Беше направил само две крачки, когато друг мъж подаде глава от страничната врата и извика:

— Колко дълго ще отсъстваш? — Зад него видях лавици и маси.

— Само ще отскоча по-надолу до магазина — отвърна мъжът с цигарата. — След десет минути се връщам.

Другият тип влезе вътре и затвори вратата. Малко по-късно го видяхме през предния прозорец на студиото как пише нещо на компютъра.

— Трябва да вляза там — казах на Ейдриън. — През онази врата.

Той повдигна вежди.

— Да се промъкнеш тайно? Какво престъпно деяние от твоя страна. И, както сама знаеш — опасно и глупаво.

— Зная — отвърнах, изненадана от спокойствието, с което си признах. — Но зная и още нещо — това може да е единственият ми шанс.

— Тогава ще дойда с теб, в случай че онзи тип се върне — въздъхна Ейдриън. — Никой не бива да има основание да твърди, че Ейдриън Ивашков не помага на закъсали девици. Освен това, видя ли го? Прилича на някакъв откачен рокер. И двамата приличат.

— Не искам ти… Почакай. — Осени ме вдъхновение. — Ти ще говориш с типа вътре.

— Ъ?

— Иди отпред. Разсей го, така че да мога да разузная наоколо. Говори му за… Не зная. Ще измислиш нещо.

Набързо обсъдихме плана си. Изпратих Ейдриън да свърши своята част, докато аз се мушнах в алеята и приближих вратата. Дръпнах дръжката и установих, че е… заключена.

— Разбира се — промърморих. Какъв смисъл имаше странична врата като тази да се държи незаключена? Брилянтният ми план започваше да се срива, когато си спомних, че алхимичните ми „химикали“ са в чантата ми.

Рядко се нуждаех от пълния си комплект, като се изключат кризите с акне в училище, така че обикновено го държах в стаята си. Алхимиците винаги са на повикване, без значение къде се намират, за да прикриват вампирски следи. Така че винаги носехме със себе си две неща. Едното беше смес, която разтваряше за минута трупа на стригой. Другата бе също толкова ефективна в разтварянето на метал.

Беше вид киселина и аз я държах в специално шишенце в чантата си. Извадих го бързо и отвинтих капачката. Лъхна ме горчив мирис и аз смръщих нос. Наведох се внимателно и с капкомера капнах няколко капки в средата на ключалката. Мигом отстъпих, когато оттам се надигна бяла мъгла. След трийсет секунди се разсея напълно, а в средата на ключалката се бе появила дупка. Едно от хубавите неща на тази смес, която наричахме „скорострелец“, беше, че реакцията ставаше много бързо. Сега върху повърхността не бе останало нищо от химикала и нямаше опасност за кожата ми. Бутнах дръжката и тя подаде.

Отворих предпазливо вратата, за да съм сигурна, че няма никой наоколо. Нямаше. Помещението беше празно. Промъкнах се вътре и затворих тихо вратата зад себе си, като пуснах резето от вътрешната страна, за да съм сигурна, че ще остане заключено. Както бях предположила отвън, стаята беше склад, пълен с най-различни инструменти, необходими на едно студио за татуировки. Заобикаляха ме три врати. Едната водеше към банята, втората към тъмна стая, а третата към приемната на студиото. Оттам се процеждаше светлина и аз чувах гласа на Ейдриън.

— Мой приятел има такава — казваше той. — Видях я и той ми каза, че това е мястото, където са му я направили. Хайде, не ме баламосвай.

— Съжалявам — долетя сърдитият отговор. — Нямам представа за какво говориш.

Започнах да оглеждам бавно шкафовете и чекмеджетата, да чета етикетите, търсейки нещо подозрително. Имаше прекалено много неща и твърде малко време.

— Парите ли са проблемът? — настояваше Ейдриън. — Защото аз имам достатъчно. Само ми кажи колко струва.

Последва дълга пауза и аз се надявах мъжът да не поиска Ейдриън да докаже думите си, като му покаже пари в брой, тъй като той бе дал последните си в подкрепа на каузата за рака на белите дробове.

— Не зная — рече типът накрая. — Ако мога да направя тази медна татуировка, за която говориш, като не казвам, че мога, ти вероятно не можеш да си я позволиш.

— Пак ти казвам — не се предаваше Ейдриън, — само назови цената.

— И какво по-точно те интересува? — попита мъжът бавно. — Само цветът?

— Мисля, че и двамата знаем — отвърна Ейдриън лукаво. — Искам цвета. Искам и „бонус“ ефектите. И искам да изглеждам много як. Но ти вероятно едва ли ще можеш да нарисуваш това, което искам.

— Това да е последната ти грижа — заяви типът. — Правя това от години. Мога да ти нарисувам всичко, което поискаш.

— Така ли? Можеш ли да нарисуваш скелет върху мотоциклет, от който да излизат пламъци? С пиратска шапка върху черепа. И с папагал на рамото му. Скелет на папагал. Или може би скелет на папагал нинджа? Не, това ще е претрупано. Но ще е готино, ако скелетът върху мотоциклета изстрелва звезди. Този, който е обвит в пламъци.

Междувременно все още нямаше и следа от това, което търсех, но сигурно имаше безброй тайни местенца и скривалища, които трябваше да изследвам. Започна да ме обзема паника. Времето ми изтичаше. Тогава вниманието ми бе привлечено от тъмната стая и забързах към нея. Хвърлих един бърз поглед към предната част на студиото, завъртях ключа на осветлението и затаих дъх. Изглежда никой не бе забелязал нищо, тъй като разговорът в приемната продължаваше.

— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал — каза татуировчикът.

— Дамите едва ли ще са на същото мнение — възрази Ейдриън.

— Виж, хлапе — рече мъжът, — дори не става дума за пари, а за наличност. Това, за което говориш, изисква много мастило, а аз не разполагам с толкова на склад.

— Е, тогава кога ще ти доставят? — продължаваше да напира Ейдриън.

Вторачих се изумено в това, което бях открила: помещението, където се правеха татуировките. Имаше разтегателно кресло — много по-удобно от масата, върху която ми бяха направили моята татуировка — и малка маса, покрита с предмети, които приличаха на току-що използвани инструменти.

— Вече имам списък с желаещи преди теб. Не зная кога ще получа нужните съставки.

— Може ли да ми се обадиш, когато разбереш? — попита Ейдриън. — Ще ти дам координатите си. Казвам се Джет Стийл.

Ако ситуацията не беше толкова напрегната, щях да изпъшкам. Джет Стийл? Преди да успея да задълбая по въпроса, най-накрая открих това, което търсех. Пистолетът за татуировки върху масата имаше собствен резервоар за мастило, но наблизо бяха подредени няколко малки шишенца. Всички бяха празни, но на дъното на някои все още се виждаше метална утайка, която бе достатъчна, за да мога да изследвам състава й. Без да се замисля повторно, започнах да ги пъхам в чантата си. Върху масата забелязах също и запечатани шишенца, пълни с тъмна течност. Взех внимателно едно, отворих го и помирисах съдържанието му.

Страховете ми се потвърдиха.

Затворих капачката и го добавих към останалите в чантата.

Точно в този момент чух трополене зад мен. Някой се опитваше да отвори задната врата. Но аз бях пуснала резето и то не подаде. Все пак това означаваше, че времето за разузнаване бе изтекло. Тъкмо затварях ципа на чантата си, когато чух да се отваря предната врата на студиото.

— Джоуи, защо задната врата е заключена? — прозвуча сърдит глас.

— Винаги е заключена.

— Не, резето е пуснато. Отвътре. Не беше, когато излязох.        Единственият ми път за бягство! Изключих осветлението и забързах обратно през склада.

— Почакайте! — възкликна Ейдриън. В гласа му се долавяше тревожна нотка, все едно се опитваше да привлече нечие внимание. Имах притеснителното чувство, че двамата типове, които работеха тук, са се насочили към склада за инспекция. — Искам да разбера още нещо за татуировката. Може ли и папагалът да е с пиратска шапка? Миниатюрна шапка?

— След минута. Първо трябва да проверим нещо. — Гласът прозвуча по-силно от преди. По-близо.

Ръцете ми трепереха, докато освобождавах резето. Успях да отворя вратата и изскочих навън, тъкмо когато чух гласовете зад гърба си. Без да се спирам, за да погледна назад, затворих вратата и хукнах по алеята към главната улица, където бях паркирала. Бях съвсем сигурна, че мъжете не успяха да ме видят. Мисля, че съм представлявала само фигура, бягаща през вратата. При все това бях благодарна, че улицата е пълна с хора. Смесих се с тълпата, после се приближих до колата и извадих ключовете. Ръцете ми бяха потни и трепереха, докато отключвах вратата.

Ужасно ми се искаше да се озърна, но се боях, че ще привлека вниманието на двамата мъже, ако бяха излезли навън, за да огледат улицата. Докато нямаха причина да ме подозират…

Внезапно една ръка сграбчи рамото ми и ме дръпна. Ахнах.

— Аз съм — разнесе се познат глас.

Ейдриън. Издишах облекчено.

— Не се обръщай — рече спокойно той. — Просто влез в колата.        Подчиних се. След като и двамата се озовахме вътре, поех дълбоко дъх, все още замаяна от оглушителните удари на сърцето си. Вълната от адреналина, породен от страха, изригна толкова силно, че гърдите ме заболяха. Затворих очи и се облегнах назад.

— Беше на косъм — пророних. — А между другото, ти беше много добър.

— Зная — заяви той гордо. — Всъщност наистина искам да си направя тази татуировка, която описах. Откри ли това, което търсеше?

Отворих очи и въздъхнах.

— Да. И дори много повече.

— Е, какво е това? Да не би да слагат наркотици в татуировките?

— По-лошо — отвърнах. — Използват вампирска кръв.