Ришел Мийд
Кръвни връзки (17)

Глава 17

Откритието ми изстреля проблема с татуировките на изцяло ново ниво. Преди си мислех, че се боря срещу хора, които използват техники, подобни на тези на алхимиците, за да зарибяват „Амбъруд“ с наркотици. Проблемът беше морален. Сега, след като бе замесена вампирска кръв, вече беше проблем на алхимиците. Нашата главна цел бе да предпазваме човечеството от съществуването на вампирите. Ако някой вкарваше незаконно вампирска кръв в човешките същества, то той пресичаше границата, която ние толкова упорито, всеки ден, се стараехме да очертаем.

Знаех, че веднага трябва да докладвам за разкритието си. Ако някой имаше достъп до вампирска кръв, алхимиците трябваше да изпратят силовия си контингент тук, за да разследва. Ако следвах нормалния йерархичен ред за предаване на информацията от низшите към по-горните нива, трябваше да докладвам на Кийт и да оставя той да уведоми висшестоящите. Но ако го стореше той, не се съмнявах, че щеше да си припише изцяло заслугите за откриването на злоупотребите. Не можех да позволя това да се случи — и не защото исках цялата слава за себе си. Твърде много алхимици напълно погрешно вярваха, че Кийт е почтен човек. А аз нямах желание да подклаждам тази вяра.

Ала преди да предприема каквото и да било, трябваше да установя съдържанието на останалите шишенца. Бих могла да направя предположение по металните утайки, но не бях сигурна дали, като кръвта, идват направо от каталога на алхимиците, или просто бяха имитации. Ако бяха нашите формули, само на око не можеше да се определи точния състав на елементите. Например, сребърният прах в шишенцето би могъл да има по-различен състав от използвания от алхимиците. Разполагах с нужното, за да направя някои експерименти и да определя точния състав, но едно от веществата ми убягваше. Това беше бистра, не много гъста течност, без миризма. Предположих, че е наркотик, който използваха в небесните татуировки. Вампирската кръв не можеше да причини такава еуфория и възбуда, макар че тя напълно можеше да обясни изключителните атлетични постижения на тези, които си бяха направили така наречените „стоманени“ татуировки. И така, започнах да правя всички възможни експерименти, докато в същото време посещавах обичайните учебни занятия.

Тази седмица играехме баскетбол в залата, така че Джил присъстваше в часа и бе обект на хапливите коментари на Лоръл. Постоянно я чувах да подхвърля неща от рода на: „Човек би си помислил, че ще е много по-добра, имайки предвид колко е висока. Та тя направо може да докосне коша, дори без да подскача. Или може би е най-добре да се превърне в прилеп и да отлети там горе.“

Потръпнах. Не спирах да си повтарям да не обръщам прекалено голямо внимание на шегите, но всеки път щом чуех някоя, паниката ме сграбчваше. Макар че се налагаше да я прикривам, ако исках да помогна на Джил, трябваше да направя така, че подигравките да секнат напълно — не само подмятанията за вампирите. Привличането на допълнително внимание към злобните коментари нямаше да помогне.

Мика се опитваше да успокои Джил след всяка атака, което още повече вбесяваше Лоръл. Но до ушите ми достигаха не само забележките на Лоръл. След нахлуването ми в студиото за татуировки чух доста интересна информация от Слейд и приятелите му.

— Е, те казаха ли кога? — Госпожица Карсън проверяваше присъстващите, а Слейд разпитваше един тип на име Тим за скорошното му посещение в студиото.

Тим поклати глава.

— Не. Имат някакви затруднения с доставките. Стори ми се, че доставчиците разполагат със стоката, но не искат да я продават на същата цена.

— По дяволите — изръмжа Слейд. — Аз имам нужда от опресняване.

— Хей — нацупи се Тим, — аз какво да кажа? Дори още не съм си направил първоначална.

Не за пръв път чувах от тези, които си бяха направили небесни татуировки, че трябва да ги опреснят. Пристрастеност в действие.

Когато часът по физическо свърши, лицето на Джил приличаше на каменна маска и имах чувството, че с всички сили се старае да не се разплаче. Опитах се да поговоря с нея в съблекалнята, но тя само поклати глава и се запъти към душовете. Тъкмо щях да я последвам, когато се разнесе остър писък. Онези, които още се мотаеха край шкафчетата си, хукнаха към кабинките с душовете, за да разберат какво става.

Лоръл отметна завесата на кабинката си и излетя от там, без да я е грижа, че е гола. Кожата й бе покрита с блестящи ледени кристали. Водните капки от душа бяха замръзнали върху кожата и косата й, въпреки че заради горещината и парата в останалата част на помещението вече започваха да се топят. Погледнах към душа и видях, че водата, която идваше от крана, също бе замръзнала.

Писъците на Лоръл накараха госпожица Карсън да нахлуе тичешком, шокирана като всички нас от невероятната гледка, на която бяхме свидетели. Накрая тя обяви, че навярно се касае за някакъв необичаен проблем с тръбите и бойлера. Това беше типично за себеподобните ми от човешката раса. Те винаги предпочитаха да се уловят за някое научно обяснение, колкото и изсмукано от пръстите да беше, пред необходимостта да се гмурнат във фантастичната реалност.

Но аз нямах проблем с това. Пък и това улесняваше работата ми.

Госпожица Карсън се опита да убеди Лоръл да влезе в друга душ-кабина, за да измие леда, ала тя отказа. Изчака целият лед да се разтопи и след това се избърса с хавлия. Когато най-сетне си тръгна за следващия час, косата й беше в ужасно състояние и аз се поусмихнах доволно. Предположих, че днес нямаше да има зрелищно отмятане на коси.

— Джил! — извиках, когато я мярнах да се спотайва зад групата момичета, които излизаха от съблекалните. Тя се озърна виновно през рамо, но с нищо друго не показа, че ме е чула. Приближих към нея. — Джил! — извиках отново. Тя определено ме избягваше.

В коридора Джил зърна Мика и забърза към него. Умно. Знаеше, че няма да й задавам разни опасни въпроси, когато той е наоколо.

Тя успя да ме избягва през останалата част от деня, но аз останах да я чакам в нашата стая, докато тя не се прибра, малко преди вечерния час.

— Джил! — възкликнах, още щом прекрачи прага. — Какво си мислеше?

Тя захвърли учебниците си и се извърна към мен. Имах чувството, че не бях единствената, приготвила речта си през този ден.

— Мислех си, че ми писна да слушам Лоръл и приятелките й да злословят по мой адрес.

— И заради това замрази душа й? И как ще я спре това? Ти не можеш да извлечеш полза, като заявиш, че е твое дело.

Съквартирантката ми сви рамене.

— Да, но ме накара да се почувствам по-добре.

— Това ли е извинението ти? — Направо не можех да повярвам. Джил винаги е изглеждала толкова разумна. Главата й не се бе размътила, дори когато разбра, че е станала принцеса, нито когато е умряла. А това тук я бе пречупило. — Знаеш ли какво рискуваш? Опитваме се да не привличаме внимание тук!

— Госпожица Карсън не видя нищо нередно.

— Госпожица Карсън се задоволи с някакво неубедително обяснение, за да успокои самата себе си! Така правят хората. Липсва ни само някой от портиерите да проведе разследване и да установи, че тръбите не замръзват, когато им скимне — особено в Палм Спрингс!

— И какво? — тросна се Джил. — Какво тогава? Да не би следващото им заключение ще бъде, че става дума за вампирска магия?

— Разбира се, че не — отвърнах. — Но хората ще започнат да приказват. Ще събудиш подозренията им.

Тя ме изгледа внимателно.

— Това ли те разстройва наистина? Или фактът, че използвах магия?

— Не е ли едно и също?

— Не. Искам да кажа, че си разстроена, задето използвах магия, защото ти не харесваш магията. На теб не ти харесва да имаш нещо общо с вампирите. Мисля, че е лично. Зная какво мислиш за нас.

Изпъшках.

— Джил, аз наистина те харесвам. Права си, че магията малко ме смущава. — Добре де, много ме смущава. — Но не личните ми чувства ще накарат хората да се питат каква би могла да е причината водата да замръзне ей така.

— Не е правилно, че тя продължава да се държи по този начин!

— Зная. Но ти не бива да слизаш на нейното ниво.

Джил се отпусна на леглото и въздъхна. Изведнъж гневът й се стопи, изместен от отчаяние.

— Мразя да съм тук. Искам да се върна в „Свети Владимир“. Или в кралския двор. Или в Мичиган. Където и да е, само да не съм тук. — Погледна ме умоляващо. — Има ли някакви новини за това кога ще мога да се прибера?

— Не — поклатих глава. Никак не ми се искаше да я обезкуражавам, че може да мине доста време, докато това стане възможно.

— Всички си прекарват страхотно тук — промълви тя. — И на теб ти харесва. Имаш много приятели.

— Аз не…

— На Еди също му харесва. Има си Мика и други момчета от тяхното общежитие, с които излиза. Освен това има и мен, за която да се грижи, а това му дава цел. — Никога не го бях възприемала по този начин, но сега осъзнах, че тя има право. — Но аз? Какво имам аз? Нищо, с изключение на тази глупава връзка, която ме депресира още повече, защото постоянно трябва да слушам как Ейдриън се самосъжалява.

— Утре с Ейдриън ще отидем да му търсим работа — казах, макар да не бях напълно сигурна, че това ще помогне.

Джил кимна мрачно.

— Зная. И неговият живот в момента не е особено велик.

Тя затъваше в мелодрама и самосъжаление, но на фона на всичко случващо се, донякъде имах чувството, че има право на това.

— Ти имаш Лий — напомних й.

Това извика усмивка на лицето й.

— Зная. Той е чудесен. Аз много го харесвам и започнах да вярвам… Искам да кажа, направо изглежда налудничаво, че и той също ме харесва.

— Не е толкова налудничаво.

Оживлението й помръкна.

— Знаеш ли, че според Лий бих могла да стана модел? Казва, че имам точно такава фигура, каквато човешките модни дизайнери харесват. Познавал дизайнер в центъра, който търсел модели. Но когато казах на Еди, той заяви, че това било ужасна идея, защото не можело да рискувам да ме снимат. Каза, че ако се разчуе, другите веднага щели да ме открият.

— Вярно е — кимнах аз. — При всички положения. Наистина притежаваш идеалната фигура за модел… но би било твърде опасно.

Тя въздъхна примирено.

— Виждаш ли? Аз нямам нищо.

— Съжалявам, Джил. Наистина съжалявам. Мога само да те помоля да бъдеш силна. Досега се справяш наистина много добре. Просто се постарай още малко, става ли? Просто продължавай да си мислиш за Лий.

Думите прозвучаха кухо дори за мен. Почти се запитах дали да не я взема със себе си и Ейдриън, но накрая се отказах. Не мисля, че Ейдриън се нуждаеше от допълнително разсейване. А и не бях сигурна доколко ще й е интересно. Ако наистина искаше да наблюдава как Ейдриън се явява на интервютата, можеше да „гледа“ през връзката.

На следващия ден след училище се срещнах с Ейдриън и за пръв път от векове, нито Лий, нито Кийт се виждаха някъде из старата къща. Но Кларънс беше там и едва не ме събори, докато влизах.

— Чу ли? — настоя той. — Чу ли за онова бедно момиче?

— Какво момиче? — попитах.

— Онова, което е било убито в Лос Анджелис преди две седмици.

— О, да — отвърнах, облекчена, че не е имало нов смъртен случай. — Било е трагедия. Имаме късмет, че тук няма стригои.

Той ме изгледа многозначително.

— Не са били стригои! Не си ли обърнала внимание? Били са те. Ловците на вампири.

— Но те са изпили кръвта й, сър. Не казахте ли, че ловците на вампири са хора? Нито един човек няма причина да пие моройска кръв.

Кларънс се извърна от мен и закрачи из всекидневната. Аз се огледах, чудейки се къде е Ейдриън.

— Всички не спират да го повтарят! — избухна домакинът ми. — Като че ли вече не го зная. Не мога да обясня защо правят това. Те са много странни. Обожествяват слънцето и имат необичайни вярвания за злото и честта — много по-необичайни дори от вашите. — Е, и това беше нещо. Поне знаеше, че съм човек. Понякога не бях сигурна. — Освен това имат особени възгледи за това кои вампири трябва да умрат. Те убиват безусловно всички стригои. С мороите и дампирите са по-избирателни.

— Явно знаете доста за тях — казах.

— След убийството на Тамара си поставих за цел да узная колкото се може повече. — Той въздъхна и внезапно ми се стори много, много стар. — Поне Кийт ми вярва.

Постарах се да запазя лицето си безизразно.

— О?

Кларънс кимна.

— Той е добър млад мъж. Би трябвало да му дадеш шанс.

Започвах да губя самообладание и знаех, че съм се намръщила.

— Ще се опитам, сър. — За мое огромно облекчение в този момент влезе Ейдриън. Да съм насаме с Кларънс е достатъчно плашещо, дори и да не слушам как възхвалява Кийт Дарнъл.

— Готов ли си? — попитах Ейдриън.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна новоизлюпеният кандидат за работа. — Нямам търпение да се превърна в продуктивен член на обществото.

Хвърлих един поглед на дрехите му и си наложих да преглътна всякакви коментари. Бяха хубави, но, разбира се, всичките му дрехи бяха такива. Джил твърдеше, че моят гардероб бил скъп, но Ейдриън слагаше моя в малкото си джобче. Днес носеше черни джинси и тъмночервена риза. Беше от някаква копринена материя и той я носеше свободна и незакопчана. Косата му бе внимателно оформена така, че да изглежда все едно току-що се е измъкнал от леглото. Жалко, че нямаше моя косъм. Моята коса постигаше това без никакви стилистични напъни.

Трябваше да призная, че изглеждаше страхотно, но не приличаше на някой, запътил се на интервю за работа. По-скоро на купонджия на път за любимия си нощен клуб. Това породи противоречиви чувства у мен. Открих, че въпреки това му се възхищавам и отново си припомних какво е понякога впечатлението ми от него — сякаш той е произведение на изкуството. Това беше малко смущаващо, особено след като се налагаше да си повтарям, че вампирите не са привлекателни по същия начин като човешките същества. За щастие, практичната част у мен скоро взе връх, смъмряйки ме, че няма никакво значение дали той изглежда добре, или не. Това, което имаше значение, беше, че изглеждаше абсолютно неподходящо за интервю за работа. Макар че не би трябвало да съм изненадана. Та това беше Ейдриън Ивашков.

— И така, какъв е дневният ни ред? — попита ме той, след като вече бяхме на път. — Наистина мисля, че „председател Ивашков“ звучи добре.

— На задната седалка има папка, съдържаща маршрута ни, председател Ивашков.

Ейдриън се извъртя и взе папката.

— Печелиш точки за разнообразие, Сейдж — обяви, след като й хвърли бърз поглед. — Но не мисля, че някоя от тези работи ще ми позволи да запазя жизнения стандарт, с който съм свикнал.

— Мотивационното писмо и автобиографията са най-отзад. Дадох най-доброто от себе си, но възможностите ни са доста ограничени.

Той прелисти страниците и ги намери.

— Леле. Бил съм асистент по образованието в „Свети Владимир“?

Свих рамене.

— Това е най-близо до работата, която си вършил.

— А Лиса ми е била началничка, а? Надявам се, че ми е дала добри препоръки.

Когато Василиса и Роуз учеха в академията, Ейдриън живееше там и работеше с Василиса по изучаването на магията на духа. „Асистент по образованието“ беше малко по-свободна трактовка, но звучеше така, сякаш той можеше да изпълнява най-разнородни задачи и да отива навреме на работа.

Ейдриън затвори папката, облегна се на седалката и затвори очи.

— Как е сладкишчето? Изглеждаше доста посърнала последния път, когато я видях.

Замислих се дали да го излъжа, но той навярно щеше да разбере истината или директно от нея, или чрез собствените си умозаключения. Като цяло преценките на Ейдриън може и да подлежаха на съмнение, но бях установила, че умееше отлично да разгадава хората. Еди твърдеше, че се дължи на владеенето му на магията на духа и беше споменал нещо за аури, в които не бях сигурна, че вярвам. Алхимиците не разполагаха с необоримо доказателство за съществуването им.

— Не е добре — отвърнах и му дадох пълен отчет, докато пътувахме.

— Онази работа с душа е голям майтап — заключи той, след като свърших.

— Беше безотговорно! Защо никой не го разбира?

— Но онази кучка си го е заслужила.

Въздъхнах.

— Нима всички забравихте защо сме тук? И то точно ти! Ти си я видял да умира. Не разбираш ли колко е важно за нея да остане в безопасност и да не привлича внимание?

Ейдриън остана мълчалив няколко минути, а когато го погледнах, лицето му беше изненадващо сериозно.

— Зная. Но в същото време не искам тя да е нещастна. Тя… Тя не го заслужава. Не като нас останалите.

— Не мисля, че и ние го заслужаваме.

— Ти може би не — съгласи се той и се усмихна леко. — С твоя безгрешен начин на живот и всичко останало. Не зная. Джил просто е толкова… Невинна. Знаеш ли, тъкмо заради това я спасих. Искам да кажа, че това бе част от причината.

Потръпнах.

— Когато умря ли?

Той кимна и в очите му се появи напрежение.

— Когато я видях там, цялата в кръв и неподвижна… Не помислих за последствията от постъпката си. Знаех само, че трябва да я спася. Тя трябваше да живее. Действах импулсивно, без дори да съм сигурен, че мога да го направя.

— Било е много смело от твоя страна.

— Може би. Не зная. Зная само, че тя преживя много. Не искам да страда повече.

— Нито пък аз. — Бях трогната от загрижеността му. Понякога бе трудно да си представиш, че Ейдриън наистина е загрижен за нещо, но милостивата и добра част в него винаги изплуваше, когато говореше за Джил.

— Ще направя всичко, каквото мога. Зная, че би трябвало повече да разговарям с нея… да й бъда по-добра приятелка или дори нещо като сестра. Само че…

Той ме погледна.

— Наистина ли е толкова ужасно да си край нас?

Изчервих се.

— Не — поклатих глава. — Но е сложно. През целия си живот сме учени на определени неща. Трудно е да се отърсиш от тях.

— Най-големите промени в историята са се случили, защото хората са успели да се отърсят от това, което останалите са им казвали. — Беше се извърнал от мен и гледаше през прозореца.

Думите му ме подразниха. Разбира се, звучаха добре. Бяха от нещата, които хората изричаха постоянно, без наистина да разбират подтекста. Бъди себе си, бори се със системата! Ала тези, които го казваха, такива като Ейдриън, не бяха живели моя живот. Не бяха израснали в система от толкова строги правила и принципи, че беше все едно да си затворник. Те не са били принудени да се откажат от умението да мислят самостоятелно или сами да правят своя избор. Осъзнах, че думите му не само ме бяха подразнили. Те ме изпълниха с гняв. С ревност.

Поусмихнах се подигравателно и изрекох коментар, достоен за него:

— Да добавя ли към автобиографията ти и „експерт по мотивация“?

— Ако заплащането е добро, аз съм „за“. О! — Внезапно се изправи. — Най-после се сетих на кого ми напомня. Онзи тип Мика, за когото ти толкова се тревожиш.

— Напомня ти на някого?

— Да. Сетих се защо ми изглежда толкова познат. Мика е същински двойник на Мейсън Ашфорд.

— На кого?

— Един дампир от „Свети Владимир“. Известно време беше гадже на Роуз. — Ейдриън изсумтя и подпря рамото си на прозореца. — Е, доколкото някой изобщо би могъл да е гадже на Роуз. Тя още тогава беше луда по Дмитрий Беликов. Както и докато двамата с нея бяхме гаджета. Не съм сигурен дали Ашфорд е подозирал, или тя е успявала да го мами през цялото време. Надявам се да е последното. Горкото копеле.

Намръщих се.

— Какво имаш предвид?

— Той умря. Е, по-скоро би трябвало да кажа, че беше убит. Чувала ли си за това? Миналата година една групичка ученици от академията бе заловена от стригои. Роуз и Кастъл успели да се измъкнат. Но не и Ашфорд.

— Не — простенах, като си отбелязах мислено да проуча случая. — Не знаех. И Еди ли е бил там?

— Да. Поне физически. Стригоите са се хранили от него и през по-голямата част от времето е бил безполезен. Искаш ли да разбереш какво означава емоционално осакатяване? Не е нужно да търсиш много надалеч.

— Бедният Еди — въздъхнах. Внезапно дампирската природа започна да ми става по-ясна.

Пристигнахме на първото място — адвокатска фирма, която търсеше офис асистент. Титлата звучеше много по-шик, отколкото действително представляваше длъжността, и навярно включваше доста поръчки като тези, които двамата с Трей изпълнявахме за госпожа Теруилиджър. Но от трите длъжности, които бях подбрала, тази имаше най-голям потенциал за развитие.

Кантората очевидно се справяше добре, съдейки по фоайето, където чакахме. В големи, добре подредени саксии, растяха орхидеи, а в средата на помещението ромолеше фонтан. Във фоайето имаше още трима посетители. Единият беше много елегантно облечена жена на около четирийсет години. Срещу нея седеше мъж на същата възраст до млада жена, чиято блуза с дълбоко изрязано деколте би била достатъчна причина, за да я изхвърлят от „Амбъруд“. Всеки път щом я погледнех, изпитвах желание да покрия деколтето и с жилетка. Тримата очевидно се познаваха, защото не спираха да си разменят кръвнишки погледи.

Ейдриън ги огледа изпитателно и се извърна към мен.

— Тази адвокатска фирма — рече с нисък глас — се е специализирала в разводи, нали?

— Да — потвърдих.

Той кимна и помълча няколко минути, за да осмисли информацията. Тогава, за мой ужас, се наведе през мен и каза на по-възрастната жена:

— Той е глупак, това е съвсем очевидно. А вие сте възхитителна жена с класа. Само почакайте. Той ще съжалява.

— Ейдриън! — възкликнах аз.

Жената трепна изненадано, но не изглеждаше обидена. Междувременно в другия край на помещението по-младата жена, която се бе сгушила до мъжа, се изправи.

— Извинете? — попита. — Какво означава това?

Искаше ми се земята да се разтвори и да ме погълне. За щастие избавлението дойде в лицето на рецепционистката, която извика тримата за среща с адвоката.

— Ама наистина, защо ти трябваше да казваш това! — възмутих се, когато тримата вече ги нямаше.

— Изразих това, което мисля, Сейдж. Нима не смяташ, че трябва да се казва истината?

— Разбира се, че смятам. Но си има място и време! Не и пред напълно непознати, които очевидно са в затруднена ситуация.

— Няма значение — махна с ръка Ейдриън, явно много доволен от себе си. — Благодарение на мен, денят на тази дама ще е по-хубав.

Точно в този момент от един от кабинетите излезе жена в черен костюм, носеща обувки с много високи токчета.

— Аз съм Джанет Маккейд, офис мениджър — представи се. Погледът й се премести несигурно между двама ни и реши в моя полза. — Вие сигурно сте Ейдриън.

Грешката бе разбираема, но заблудата й не вещаеше нищо добро за Ейдриън. Преценката ми за купонджийските му дрехи беше съвсем правилна. Моята кафява пола и блуза с цвят на слонова кост очевидно изглеждаха много по-подходящи за интервю.

— Това е Ейдриън — заявих и посочих спътника си. — Аз съм негова сестра и съм тук за морална подкрепа.

— Много мило от ваша страна — рече Джанет малко смутено. — Добре, тогава. Ще поговорим ли, Ейдриън?

— Можеш да се обзаложиш — откликна той и се изправи. Понечи да я последва, а аз скочих от мястото си.

— Ейдриън — прошепнах, като го сграбчих за ръкава. — Нали искаш да казваш истината? Направи го. Не украсявай нещата и не изричай налудничави твърдения от сорта, че си бил областен прокурор.

— Схванах — рече той. — Това интервю ще е направо лесна работа.

Ако под лесна имаше предвид бърза, тогава се оказа прав. Пет минути по-късно излезе от кабинета.

— Предполагам — подех, когато се озовахме в колата, — не си получил работата само заради външния си вид?

Ейдриън се взираше напред, но сега ме удостои с широка усмивка.

— Не може да се отрече, Сейдж, че много те бива да правиш комплименти.

— Нямах това предвид! Какво стана?

Той сви рамене.

— Казах истината.

— Ейдриън!

— Говоря сериозно. Тя ме попита коя е най-голямата ми сила. И аз отвърнах: умението да общувам с хора.

— Това не е лошо — признах.

— После ме попита коя е най-голямата ми слабост. И аз попитах: откъде да започна?

— Ейдриън!

— Престани да повтаряш името ми с този тон. Казах й истината. Когато стигнах до четвъртата, тя ми заяви, че мога да си вървя.

Изпъшках, като сподавих желанието си да си ударя главата във волана.

— Трябваше да те подготвя. Този въпрос е стандартен трик. Би трябвало да отговориш неща от рода: „Прекалено се отдавам на работата си“. „Аз съм перфекционист“.

Той изсумтя предизвикателно и скръсти ръце.

— Това са пълни глупости. Кой би казал нещо подобно?

— Хората, които получават работа.

Сега, след като разполагаме с излишно време, се постарах да го подготвя с подходящи отговори преди следващите интервюта. Всъщност следващото беше в „Спенсърс“ и бях накарала Трей да задвижи някои свои връзки. Докато Ейдриън беше на интервю в офиса в задната част, аз се настаних на една маса и си взех кафе. След около петнайсет минути Трей дойде да ме види.

— Това наистина ли е твоят брат? — пожела да узнае той.

— Да — потвърдих, надявайки се да звуча достатъчно убедително.

— Когато каза, че си търсел работа, си представих мъжка версия на теб. Предположих, че ще иска да подрежда чашите по цвят или нещо подобно.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го.

Трей поклати глава.

— Искам да кажа, че май е по-добре да продължиш да му търсиш работа. Току-що се връщам оттам и го чух да говори с управителката. Тя му обясняваше за почистването, което трябва да прави всяка вечер. А той каза нещо за ръцете си и черния труд.

Не бях от тези, които псуват, ала в този момент ми се прищя да бях.

Последното интервю беше в модерен бар в центъра. Избрах го, ръководена от вярата, че Ейдриън навярно познава всяко питие на планетата и бях фалшифицирала една препоръка в документите му, в която се твърдеше, че има изкаран курс по барманство. Този път останах в колата и го изпратих сам, предполагайки, че тук има най-голям шанс. Поне облеклото му беше подходящо. Направо се потресох, когато се появи след десет минути.

— Как? — пожелах да узная. — Как успя да се издъниш и този път?

— Когато влязох, ми казаха, че управителят говори по телефона и ще дойде след пет минути. И така, аз седнах на бара и си поръчах питие.

Този път отпуснах чело върху волана.

— Какво си поръча?

— Мартини.

— Мартини. — Вдигнах глава. — Поръчал си си мартини преди интервю за работа?

— Това е бар, Сейдж. Помислих, че ще им хареса.

— Не, не си го помислил! — възкликнах. Силата на гласа ми изненада и двама ни и той леко се сви на седалката. — Ти не си глупав, без значение колко усилено се преструваш на такъв! Знаел си, че не бива да правиш това. Направил си го, за да се избъзикаш с тях! Направил си го, за да се избъзикаш с мен! Затова е било всичко. Ти не си взел на сериозно нито едно от тези интервюта. Загубил си времето на хората, както и моето, само защото скучаеш и нямаш нищо по-интересно за правене!

— Това не е вярно — отвърна той, макар че прозвуча доста неубедително. — Наистина искам работа… само че не работа като тези.

— Не си в положението да придиряш и избираш. Нали искаш да се махнеш от дома на Кларънс? Тези работи бяха твоята възможност. Ако беше положил поне малко усилие, щеше да получиш коя да е от тях. Когато искаш, можеш да си много чаровен. Можеше да ги убедиш да те назначат. — Запалих колата. — Аз съм дотук.

— Ти не разбираш — пророни той.

— Разбирам, че преминаваш през труден период. Разбирам, че си наранен. — Отказвах да го погледна, посвещавайки цялото си внимание на пътя пред мен. — Ала това не ти дава правото да си играеш с живота на другите. Опитай се, за разнообразие, да се погрижиш за своя собствен.

Той не отговори, докато не пристигнахме пред дома на Кларънс, а дори и тогава нямах желание да го слушам.

— Сейдж… — поде Ейдриън.

— Слизай — наредих му.

Той се поколеба, като че ли искаше да възрази, но накрая се подчини със сковано кимване. Излезе от колата и закрачи към къщата, като пътьом запали цигара. Отвътре ме изгаряха ярост и чувство на безсилие. Как бе възможно една личност постоянно да ми причинява такъв емоционален смут? Винаги, когато започвах да го харесвам и да чувствам, че двамата се разбираме, той правеше нещо такова. Бях глупава, че изобщо си позволявах да изпитвам приятелски чувства към него. Наистина ли до неотдавна съм си мислела, че той е произведение на изкуството? По-скоро беше недодялано творение, с което никой не иска да си има работа.

Когато пристигнах в „Амбъруд“ чувствата ми още бушуваха. Направо ми призляваше от мисълта, че ще налетя на Джил в нашата стая. Не се съмнявах, че знае всичко, което се бе случило с Ейдриън, а нямах никакво желание да я слушам как го защитава.

Но когато влязох в общежитието, не стигнах по-далеч от рецепцията. Госпожа Уедърс беше във фоайето, както и Еди и един служител от охраната на кампуса. Мика също се мотаеше наоколо с пребледняло лице. Сърцето ми спря. Еди се втурна към мен със сгърчено от паника лице.

— Ето те най-после! Не можах да се свържа нито с теб, нито с Кийт!

— Т-телефонът ми беше изключен. — Погледнах към госпожа Уедърс и служителя и видях същата тревога, изписана върху лицата им. — Какво се е случило?

— Джил — рече Еди мрачно. — Изчезнала е.