Ришел Мийд
Кръвни връзки (7)

Глава 7

— Ейдриън? — изненадах се. — Какво общо има той с всичко това?

Джил само поклати глава и ме погледна умолително.

— Моля те, само ме заведи при него.

— Но ние ще ходим там след два дни за захранването ти.

— Зная — рече Джил. — Но трябва да го видя още сега. Той е единственият, който ще разбере.

Трудно ми беше да го повярвам.

— Да не би да казваш, че аз не бих те разбрала? Или че Еди не би разбрал?

Тя изпъшка.

— Не можеш да кажеш на Еди. Той ще откачи.

Опитах се да не се мръщя, докато обмислях ситуацията. Защо Джил искаше да види Ейдриън след тази нейна издънка в училището? Ейдриън не можеше да направи нещо, което и аз да не мога. Като алхимик имах възможност да подам оплакване. Дали Джил не искаше просто морална подкрепа? Припомних си как прегърна Ейдриън за довиждане и внезапно се запитах дали не е влюбена в него. Защото със сигурност, ако Джил се нуждаеше от нечия защита, то Еди би бил най-добрият избор. Но дали наистина бе така? Еди най-вероятно щеше да побеснее и да изпотроши училищната канцелария. Май беше по-добре да не му казваме за случилото се.

— Добре — кимнах накрая. — Да вървим.

Отидох да се подпиша в дневника, че излизаме извън кампуса, за което се наложи да прибягна до малка лъжа. Госпожа Уедърс побърза да изтъкне, че Джил е наказана да пази стаята си до края на деня. Но аз не по-малко забързано изтъкнах, че часовете вече почти бяха свършили, което означаваше, че формално училищният ден почти бе приключил. Госпожа Уедърс не можа да обори логиката ми, но въпреки това ни накара да изчакаме още десет минути, докато бие последният звънец. Джил седеше там и потрепваше нетърпеливо с крак по стола.

Пропътувахме половин час през хълмовете към имението на Кларънс, почти без да проговорим. Наистина не знаех как да подема безобиден разговор. „Как мина първият ден в училище?“ едва ли бе най-удачният въпрос. При все това, щом се замислях за случилото се, още повече се ядосвах. Не можех да повярвам, че някой учител ще има безочието да обвини Джил в пиянство и махмурлук. Нямаше начин да се докаже нещо подобно, а освен това човек трябваше да прекара само пет минути с нея, за да разбере, че подобно провинение е пълен абсурд.

Вратата ни отвори жена на средна възраст. Казваше се Дороти, икономка и захранваща на Кларънс. Дороти беше мила, макар и малко разсеяна, облечена в колосана сива рокля с висока якичка, която скриваше белезите от ухапвания по врата й. Усмихнах й се с професионална сдържаност, ала вътрешно потреперих при мисълта каква бе тя. Как може някой да прави подобно нещо? Как може да дава доброволно кръвта си? Стомахът ми се преобърна и аз се постарах да стоя по-далеч от нея. Не исках дори по невнимание да докосна ръката й, докато минавах покрай нея.

Дороти ни съпроводи до стаята, в която бяхме вчера. Нямаше и следа от Кларънс, но Ейдриън се бе излегнал на плюшения зелен диван и гледаше телевизора, който последния път съвсем разумно бе скрит в дървен шкаф с инкрустации. Дороти се извини и затвори високата врата след себе си.

— Е, това е много мила изненада — рече той и ни огледа. Джил се бе преоблякла в обичайните си дрехи, след като бе изпратена в изолация в стаята си, но аз все още бях с униформените блуза и пола на „Амбъруд“. — Сейдж, не се ли изисква от вас да носите униформи? Това тук ми прилича на обичайните ти дрехи.

— Много умно — процедих, но се въздържах да завъртя очи.

Ейдриън насмешливо ми се поклони.

— Внимавай. Почти се усмихна. — Протегна се към бутилката с коняк, оставена на масичката до него. Около нея бяха подредени малки чаши и той си наля щедра доза в едната от тях. — Вие, момичета, искате ли по едно?

— Но още е средата на деня — удивих се аз, невярваща на ушите си. Не че всъщност имаше кой знае какво значение кое време на деня беше.

— Измъчва ме дяволски силно главоболие — оплака се той и вдигна подигравателно чашата си за наздравица. — Само това може да ме излекува.

— Ейдриън, трябва да поговоря с теб — каза Джил настойчиво.

Той я изгледа и шеговитата му усмивка се изтри от лицето му.

— Какво не е наред, сладкишче?

Джил ме погледна притеснено.

— Нали няма да възразиш, ако…

Досетих се какво искаше да каже, но се постарах да не се издам колко ме дразнят всичките тези техни тайни.

— Разбира се. Аз просто… Просто отново ще изляза навън. — Никак не ми харесваше да бъда прогонена, но нямаше да бродя между стените на старата къща. Предпочитах горещината отвън.

Още не се бях отдалечила надолу по коридора, когато някой се изпречи на пътя ми. Извиках приглушено и едва не подскочих три метра във въздуха. След един забързан удар на сърцето ми осъзнах, че беше Лий, — не че това ми подейства особено успокоително. Без значение колко привидно приятелски бяха отношенията ми с тази група, старите ми защитни реакции се пробудиха, когато се озовах насаме с нов вампир. Сблъсъкът ми с него не ми помогна особено, тъй като мозъкът ми крещеше: нападение! Макар че Лий просто стоеше неподвижно и се взираше в мен. От изражението на лицето му се разбираше, че той бе не по-малко изненадан да ме види в дома си, — въпреки че навярно не изглеждаше притеснен колкото мен.

— Сидни? — попита мороят. — Какво правиш тук?

Само за миг страхът ми се превърна в смущение, сякаш ме бяха заловили да дебна наоколо.

— О… Дойдох с Джил. Тя преживя доста тежък ден и имаше нужда да поговори с Ейдриън. Исках да ги оставя насаме и просто… Ами, смятах да изляза навън.

Объркването на Лий се замени с усмивка.

— Не е нужно да го правиш. Ела с мен, тъкмо се канех да похапна нещо в кухнята. — Ужасът навярно се бе изписал върху лицето ми, защото той се засмя.

— Няма да е от човек.

Изчервих се и тръгнах до него.

— Извинявай — смотолевих. — Инстинкт.

— Няма проблем. Знаеш ли, вие алхимиците сте доста нервни.

— Да — засмях се смутено. — Зная.

— Винаги съм искал да се запозная с някой от вас, но вие определено не сте такива, каквито очаквах. — Отвори вратата към просторна кухня. Останалата част от къщата може да беше стара и мрачна, но това помещение бе светло и съвсем модерно. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че ти въобще не си толкова лоша като Кийт. Той беше тук по-рано през деня и беше толкова нервен, че буквално не спираше да се озърта през рамо. — Лий млъкна и се замисли. — Струва ми се, че се държеше така, защото Ейдриън не спираше да се смее като луд на всички онези стари черно-бели филми, които гледаше.

Рязко се приковах на място.

— Кийт е бил тук… днес? За какво?

— Трябва да попиташ баща ми, защото той говори най-много с него. — Лий отвори хладилника и извади кутия кока-кола. — Искаш ли кола?

— Аз… Ъ-ъ, не. Прекалено много захар има в нея.

Той грабна друга кутия.

— Искаш ли диетична?

Поколебах се за миг, преди да я поема.

— Разбира се. Благодаря. — Нямах намерение да ям или пия нещо в тази къща, но кутията с диетична кола ми се струваше достатъчно безопасна. Беше запечатана и явно бе купена от хранителен магазин за хора, а не приготвена в някой вампирски казан. Отворих кутията и отпих една глътка, докато в главата ми препускаха най-различни мисли.

— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво е идвал?

— Ъ? — Лий добави една ябълка към менюто си и се настани на стола до плота. — А, за Кийт ли питаш? Не. Но ако трябва да гадая, може би е било заради мен. Сякаш се опитва да разбере дали ще остана тук или не. — Отхапа от ябълката, а аз се зачудих дали острите и удължени кучешки зъби не му пречат.

— Той просто обича да си изяснява докрай всички факти — заявих подчертано сдържано. Колкото и да не харесвах Кийт, все пак смятах, че ние, хората, трябва да поддържаме единен човешки фронт. И освен това не лъжех. Бях съвсем сигурна, че Кийт се чувстваше разстроен да узнае, че има още един морой на „неговата“ територия и сега искаше да се увери, че държи ситуацията под контрол. Добрата работа на алхимика действително беше част от това, но в случая се касаеше най-вече за уязвената гордост на Кийт.

Лий изглежда не се трогваше много от това и продължаваше да дъвче ябълката си, макар да усещах върху себе си изпитателния му поглед.

— Каза, че Джил е имала лош ден. Всичко наред ли е?

— Да, така мисля. Искам да кажа, че не зная. Дори не съм сигурна как се е объркало всичко. По някаква причина тя искаше да види Ейдриън. Може би той ще успее да помогне.

— Той е морой — заяви Лий прагматично. — Може би е нещо, което само той би могъл да разбере, нещо, което вие двамата с Еди не можете. Не се обиждай.

— Не се обиждам. — Беше съвсем естествено двете с Джил да имаме явни различия — в края на краищата аз бях човек, а тя вампир. Не бихме могли да сме по-различни, а и всъщност аз предпочитах да е така. — Ти посещаваш колеж… в Лос Анджелис, нали? Училище за хора? — Това не беше някакво изключение за мороите. Понякога живееха в строго затворени свои общности; понякога се опитваха да се впишат в големите човешки фалове.

Лий кимна.

— Да. Отначало и на мен ми беше трудно. Имам предвид, че дори и останалите да не знаят, че си вампир… Ами, винаги съществува това особено усещане, че си различен. Накрая се приспособих… Но отлично зная през какво преминава тя.

— Бедната Джил — промълвих, внезапно осъзнала, че съм подходила изцяло погрешно към тази ситуация. По-голямата част от усилията ми бяха съсредоточени върху несправедливото обвинение на учителката, че неразположението на Джил се дължи на пиянство. А би трябвало на първо място да се опитам да разбера защо се е чувствала зле. Притеснението от тази нова промяна в живота й сигурно бе изиграло значителна роля. Потисках собствената си неловкост, като се опитвах да създам приятелства и да разбера правилата в училището, но аз поне си имах работа с представители на собствената си раса. — Наистина не се замислих през какво е принудена да премине.

— Искаш ли да поговоря с нея? — попита Лий и остави огризката от ябълката настрани. — Макар да не съм сигурен дали мога да споделя особено мъдър опит с нея.

— Всичко може да помогне — уверих го искрено.

Помежду ни се възцари тишина и аз започнах да се чувствам неловко. Лий изглеждаше много приятелски настроен, но старите ми страхове бяха насадени твърде надълбоко. Част от мен усещаше, че той не толкова иска да ме опознае, колкото да ме изучи. Алхимиците явно бяха новост за него.

— Имаш ли нещо против да те попитам… за татуировката? Тя ти дава специални сили, нали?

Това почти повтаряше разговора в училището, само дето Лий знаеше истината. Докоснах разсеяно бузата си.

— Всъщност не са точно сили. В нея се съдържа внушение, което не ни позволява да говорим за работата си. Но що се отнася до останалото — не съм нищо специално.

— Невероятно — промърмори той. Извърнах се смутено, като се опитах с небрежен жест да закрия лицето си с кичур коса.

Точно в този миг Ейдриън надникна в кухнята. Цялото му предишно веселие се бе изпарило.

— А, ето къде сте били. Може ли за секунда да поговорим насаме?

Въпросът бе насочен към мен и Лий тутакси скочи.

— Ще последвам примера ти — каза ми.

— Джил още ли е в кабинета? — Ейдриън кимна, а Лий ме погледна въпросително. — Искаш ли да…?

Кимнах.

— Би било страхотно. Благодаря ти.

Лий излезе, а Ейдриън ме изгледа любопитно.

— Какво означаваше всичко това?

— О, помислихме, че Лий може да помогне на Джил с проблемите й — обясних. — След като и той има подобни.

— Проблеми?

— Да, нали се сещаш. Да се приспособи към живота сред хората.

— О! — промълви Ейдриън. Извади пакет цигари и за мое пълно изумление запали направо пред мен. — Това… да, предполагам, че идеята е добра. Но не за това исках да поговорим. Искам от теб да ме измъкнеш от това място.

Изумих се. Не ставаше дума за Джил?

— От Палм Спрингс? — попитах.

— Не! От това място. — Махна с ръка наоколо. — Прилича ми на старчески дом! В момента Кларънс си подремва, а вечеря всеки ден точно в пет. Толкова е отегчително.

— Но ти си тук само от два дни.

— И това е повече от достатъчно. Единственото, което ме поддържа жив, е че той държи значителен запас от алкохолни напитки под ръка. Но ако продължавам с това темпо, до края на уикенда ще съм го пресушил до капка. Исусе Христе, направо ми иде да се закатеря по стените. — Погледът му падна върху кръста на шията ми. — О, извини ме. Не исках да обидя Христос.

Все още бях смаяна от неочакваната тема на разговора, за да се почувствам особено обидена.

— Ами Лий? Той също е тук, нали?

— Да — съгласи се Ейдриън. — Понякога. Но той е зает с… По дяволите, нямам представа с какво. Училищни работи. Утре се връща в Лос Анджелис и ми предстои още една досадна вечер. Освен това… — Огледа се заговорнически. — Лий е приятен, но той не е… Ами той не си пада много по забавленията. Не е като мен.

— Това може да е за добро — изтъкнах аз.

— Ако обичаш, Сейдж. Без лекции по морал. И, хей, както казах, много го харесвам, но той не прекарва толкова време тук. А когато го прави, се занимава със себе си. Постоянно се гледа в огледалото, дори повече от мен. Онзи ден го чух да се тревожи за един сив косъм.

Не се интересувах от ексцентричностите на Лий.

— И къде искаш да отидеш? Нали не искаш… — Осени ме една много неприятна мисъл. — Нали не възнамеряваш да се запишеш в „Амбъруд“?

— Какво? И да си играя на „Джъмп стрийт 21“^[1] с всички вас? Не, благодаря.

— Двайсет и едно какво?

— Няма значение. Виж… — Загаси цигарата си направо върху плота, което ми се стори доста абсурдно, след като току-що я бе запалил. Защо да робуваш на толкова отвратителен навик, когато дори не довършваш започнатото? — Нуждая се от собствено жилище, ясно ли е? И вие, алхимиците, можете да го уредите. Не би ли могло да ми намерите готина ергенска квартира като апартамента на Кийт в центъра, за да мога да купонясвам с всички богати курортисти? Да пия сам е тъжно и жалко. Нуждая се от компания. Дори и да е човешка.

— Не — поклатих глава. — Не съм упълномощена за това. Ти не си… Ами, всъщност не си моя отговорност. Ние просто се грижим за Джил и Еди, тъй като той е неин бодигард.

Ейдриън се намръщи.

— Ами кола? Може ли да осигуриш поне това?

Отново поклатих глава.

— Ами твоята кола? Какво ще кажеш да ви закарам до училището, а след това да я заема за малко?

— Не! — побързах да охладя мерака му.

Това навярно бе най-налудничавото предложение, което би могъл да направи. Лате беше моето бебче. И със сигурност нямаше да я заема на заклет алкохолик, пък и вампир на всичкото отгоре. Ако на тази земя съществуваше абсолютно безотговорен вампир, то това беше Ейдриън Ивашков.

— Направо ме убиваш, Сейдж!

— Нищо не правя.

— Тъкмо това казвам и аз.

— Виж — подех с раздразнение, — вече ти обясних. Ти не си моя отговорност. Ако искаш нещата да се променят, поговори с Ейб. Не е ли той причината да си тук?

Раздразнението и самосъжалението на Ейдриън се замениха с подозрителност.

— Какво знаеш ти за това?

Добре. Значи нямаше представа, че съм подслушала разговора им.

— Имам предвид, че той ви е довел тук и е уредил всичко с Кларънс, нали? — Надявах се, че това ще прозвучи достатъчно убедително… и може би ще ми даде малко информация за основния план на Ейб.

— Да — потвърди Ейдриън след няколко секунди на напрегнато обмисляне. — Но Ейб иска да стоя в тази гробница. Ако се сдобия със собствено жилище, трябва да го запазим в тайна от него.

Изсумтях.

— В такъв случай определено няма да ти помогна, дори и да можех. Не е по силите ти да ме подмамиш да се противопоставя на Ейб.

Видях, че Ейдриън се кани да измисли друг аргумент и реших да се спася. Обърнах гръб на него и на по-нататъшните му протести, излязох от кухнята и се запътих към всекидневната. Там заварих Джил и Лий увлечени в разговор и за пръв път от известно време видях искрена усмивка върху устните на Джил. Тя се засмя на някакъв коментар на Лий, а когато ме чу, вдигна глава.

— Здрасти, Сидни — рече.

— Здрасти. Готова ли си да тръгваме?

— Време ли е? — попита Джил. И двамата с Лий изглеждаха разочаровани, но после тя сама отговори на въпроса си. — Предполагам, че е време. Ти навярно имаш домашни, а Еди сигурно вече се тревожи.

Ейдриън влезе в стаята с нацупена физиономия. Джил го погледна и за миг доби отнесено изражение, сякаш мислите й се зареяха някъде другаде. После се извърна отново към мен.

— Да — промълви. — Трябва да тръгваме. Надявам се по-късно пак да си поговорим, Лий.

— Аз също — откликна той въодушевено и се изправи. — Ще се навъртам наоколо, — ще идвам и ще си отивам.

Джил прегърна Ейдриън за довиждане, явно никак не й се искаше да се разделя и с него. С Лий сякаш бе тъжна, че трябваше да изостави нещо, което тъкмо е намерила за интересно, но докато бе с Ейдриън излъчваше някаква несигурност, все едно не знаеше как ще се справи без него. По график следващото й захранване беше след два дни и Ейдриън я окуражи, като я увери, че тя е достатъчно силна, за да преживее следващия ден в училище. Независимо от това колко много продължаваше да ме дразни, бях трогната от загрижеността му за по-младото момиче. Всеки, който е толкова мил с Джил, не би могъл да е много лош. Той започваше да ме изненадва.

— Изглеждаш по-добре — казах на Джил, докато пътувахме обратно.

— Благодарение на Ейдриън… На тях двамата… Помогнаха ми много.

— Мислиш ли, че утре ще си добре?

— Да. — Джил въздъхна и се облегна назад. — Просто бях изнервена. А и не ядох много на закуска.

— Джил… — Прехапах устни, колебаейки се дали да продължа. Конфронтацията не беше силната ми страна, особено когато се касаеше за толкова деликатен и личен въпрос. — Ти и Ейдриън…

Джил ме изгледа предпазливо.

— Какво за нас?

— Има ли нещо… Искам да кажа, дали вие двамата…?

— Не! — С ъгълчето на окото си видях как лицето на Джил порозовя. Това бе най-яркият цвят, който бях виждала върху вампирско лице. — Защо изобщо ме питаш?

— Ами. Тази сутрин ти беше лошо. А след това беше много настойчива в желанието си да видиш Ейдриън. Също така си много тъжна, когато трябва да се разделиш с него…

Джил зяпна смаяно.

— Да не мислиш, че съм бременна?

— Не точно — отвърнах, осъзнавайки, че отговорът ми е доста безсмислен. — Искам да кажа, може би. Не зная. Просто обмислям всички възможности…

— Е, тази няма защо да я обмисляш! Между нас няма нищо. Нищо. Ние сме приятели. Той никога не се е интересувал от мен. — Изрече го с мрачна увереност и може би дори с малко тъга.

— Това не е истина — заявих, като че ли сама си търсех белята. — Искам да кажа, ти си по-млада от него, но си много хубава… — Да, разговорът ставаше все по-ужасен. Вече започвах да пелтеча несвързано.

— Недей — прекъсна ме Джил. — Не ми казвай колко съм мила и хубава и колко много мога да дам някому. Или каквото и да е. Нищо от това няма значение. Не и когато той все още е хлътнал по нея.

— Нея? О, Роуз.

Почти бях забравила. Видях Ейдриън за пръв път, когато пътувахме за кралския двор, но всъщност го бях виждала и преди върху видеозаписа на охранителната камера, когато той беше в казиното с Роуз. Тогава двамата бяха гаджета, макар че не бях съвсем сигурна доколко сериозна бе връзката им. Когато помагах на Роуз и Дмитрий да избягат, химията между тях беше изключително силна, макар и двамата да я отричаха. Дори аз можех да я доловя от километър, а съм съвсем невежа в романтичните дела. А сега, след като Роуз и Дмитрий вече официално бяха двойка, не бе трудно да предположа, че нещата не са приключили добре за Ейдриън.

— Да. Роуз. — Джил въздъхна и се втренчи с отсъстващ поглед напред. — Когато затвори очи, той вижда само нея. Блестящи тъмни очи и тяло, пълно с огън и енергия. Без значение колко упорито се опитва да я забрави, без значение колко отчаяно пие… Тя винаги е там. Той не може да избяга от нея.

Гласът на Джил бе натежал от изненадваща горчивина. Щях да го припиша на ревността, но тя говореше така, сякаш тя самата бе пострадала от Роуз.

— Джил? Добре ли си?

— А? О! — Джил поклати глава, като че ли искаше да се отърси от паяжината на съня. — Да, добре съм. Извинявай. Беше особен ден. Малко не съм на себе си. Не спомена ли, че можем да купим някои неща?

Табелата преди следващия изход от магистралата рекламираше близкия търговски център. Възползвах се от възможността да сменя темата, много доволна да зарежа личните откровения, макар че все още се чувствах доста объркана.

— А, да. Имаме нужда от слънцезащитен крем. А може да си вземем и един малък телевизор за стаята.

— Би било страхотно — съгласи се Джил.

С това приключихме този разговор и аз напуснах магистралата при следващия изход. През останалата част от вечерта нито една от двете ни не спомена Ейдриън.