Ришел Мийд
Кръвни връзки (24)

Глава 24

Странно е как реагираш в мигове на пряка заплаха. Част от мен бе завладяна от паника, сърцето ми препускаше и дишах учестено. Завърна се онова чувство на празнота, сякаш в гръдния ми кош бе зейнала огромна дупка. Друга част от мен — необяснимо как — все още бе способна да следва логическите нишки на разумната мисъл, ала повечето от разсъжденията ми се свеждаха само до напълно оправдани изводи от сорта на: Еха, това е тъкмо нож, който може да ти пререже гърлото. А останалото в мен? Е, останалото в мен просто беше безкрайно объркано.

Не помръднах от мястото си, като се постарах гласът ми да прозвучи тихо и спокойно.

— Какво става, Лий? Какво е това?

Той поклати глава.

— Не се преструвай. Зная, че знаеш. Ти си твърде умна. Знаех, че ще разбереш, но просто не очаквах да стане толкова скоро.

Зави ми се свят. Отново някой ме взимаше за по-умна, отколкото бях. Предполагам, че би трябвало да съм поласкана от вярата му в моята интелигентност, но истината бе, че още не бях наясно какво става. Не знаех обаче дали ще е в моя полза или вреда, ако се издам. Реших да се правя на хладнокръвна.

— Това на снимката си ти — отбелязах, като внимавах да не прозвучи като въпрос.

— Разбира се — съгласи се той.

— Не си остарял. — Осмелих се набързо да я погледна, просто за да се уверя. Откритието ми продължаваше да ме изумява. Само стригоите нямаха възраст, бяха безсмъртни, застинали във възрастта, на която са били превърнати. — Това… това е невъзможно. Ти си морой.

— О, и аз старея — призна Лий с горчивина. — Но не бързо. Не достатъчно, за да го забележиш, но повярвай ми, аз го усещам. Не е така, както беше.

Продължавах да съм безкрайно озадачена. Все още не знаех как се стигна до мига, в който Лий, който винаги посрещаше Джил с грейнали очи, влюбен до уши в нея, внезапно ме заплашваше с нож в ръка. Нито разбирах как може днес да изглежда също както на тази снимка отпреди пет години. Едно ужасяващо прозрение бе започнало да ме осенява.

— Ти… Ти си убил Кели Хейс. — Страхът в гърдите ми се усили. Вдигнах поглед от острието на ножа към очите му. — Но със сигурност… Сигурно не и Мелъди… или Тамара…

— И Дина — кимна той. — Но вие не знаете за нея, нали? Тя беше просто човек, а вие не следите убийствата на хора. Само на вампирите.

Трудно ми бе да не погледна отново към ножа. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това колко е остър и колко е близо до мен. Един замах и щях да свърша като другите момичета, а животът ще се изцежда от мен, докато кръвта ми изтича капка по капка. Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа. За сетен път пожелах да владея тайните на общуването, които толкова лесно се отдаваха на другите.

— Тамара е била твоя братовчедка — насилих се да изрека. — Защо ще убиваш собствената си братовчедка?

По лицето му пробягна сянка на съжаление.

— Не исках… Всъщност исках… Но, ами… Не бях на себе си, когато се върнах. Знаех само, че трябва да бъда отново пробуден. А Тамара просто се озова на най-неподходящото място и то в най-неподходящия момент. Опитах с първия морой, който ми беше под ръка… обаче това не свърши работа. Тогава опитах с други. Мислех си, че със сигурност някой от тях ще ми помогне да го постигна. С хора, с дампири, с морои… Ала нищо, абсолютно нищо не се получи.

В гласа му се долавяше ужасяващо отчаяние. Въпреки страха ми, част от мен искаше да му помогне… Само че бях напълно безпомощна.

— Лий, съжалявам, но не мога да разбера защо е трябвало да „опитваш с други“. Моля те, махни този нож и нека поговорим. Може би ще мога да ти помогна.

Усмихна ми се тъжно.

— Можеш. Макар че не исках да си ти. Исках да бъде Кийт. Със сигурност той заслужава да умре много повече от теб. А Джил… Е, Джил те харесва. Искаше ми се да уважа това и да не те убивам.

— Още можеш да не го правиш — промълвих. — Тя… Тя не би искала да сториш това. Ще се разстрои ужасно, когато разбере…

Внезапно Лий скочи върху мен, прикова ме в креслото, опрял ножа до гърлото ми.

— Ти не разбираш! — кресна ми. — Тя не знае. Но ще узнае и ще бъде доволна. Ще ми бъде благодарна и ние ще бъдем млади и завинаги заедно. Ти си моят шанс. Другите не свършиха работа, но ти… — Прокара върха на ножа покрай татуировката ми. — Ти си специална. Твоята кръв е магическа. Нуждая се от алхимик и сега ти си моят единствен шанс.

— За… какъв… шанс говориш? — ахнах аз.

— Моят шанс за безсмъртието! — изкрещя той. — Господи, Сидни, дори не можеш да си го представиш, какво е да го имаш и после да го изгубиш. Да притежаваш безкрайна мощ и сила… Да не остаряваш, да знаеш, че ще живееш вечно. И изведнъж да изчезне! Да ми бъде отнето. Ако някога открия онова копеле, владеещия духа, което ми причини всичко това, ще го убия. Ще го убия и ще пия от него, защото след тази нощ аз отново ще бъда цялостен. Ще бъда отново пробуден.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака ми. В светлината на всичко случващо се, човек би си помислил, че вече съм стигнала до предела на ужаса. Не. Не познахте. Оказа се, че може да стане и по-лошо. Защото от цялата му трескава тирада, в съзнанието ми започна да се оформя една теория, да проумявам за какво ми говореше Лий. „Пробуден“ бе термин, използван в света на вампирите, но само при много специални обстоятелства.

— Ти си бил стригой — прошепнах, несигурна дали вярвах на думите си.

Той леко се отдръпна от мен. Сивите му очи се разшириха и заблестяха трескаво.

— Бях бог! И отново ще бъда. Кълна се. Съжалявам, наистина съжалявам. Съжалявам, че ще си ти, а не Кийт. Съжалявам, че откри за Кели. Ако не го бе сторила, можех да потърся друг алхимик в Лос Анджелис. Но не разбираш ли? Сега нямам друг избор… — Ножът още беше опрян в гърлото ми. — Нуждая се от кръвта ти. Не мога да продължа така… не и като смъртен морой. Трябва отново да стана какъвто бях.

На вратата се почука.

— Да не си гъкнала — изсъска ми Лий. — Ще се махнат.

След броени секунди отново се почука, а после се чу:

— Сейдж, зная, че си вътре. Видях колата ти. Зная, че си ми бясна, но само ме изслушай.

Някъде отекна звънец и това леко отклони вниманието на Лий.

— Ейдриън! — изкрещях, като скочих от креслото. Не се опитах да обезоръжа Лий. Единствената ми цел бе да избягам. Изтласках го от мен, преди той да успее да реагира, за да се втурна към вратата. Но той се оказа по-подготвен, отколкото очаквах. Скочи върху мен и ме повали на пода. Докато падах, ножът му се заби в ръката ми. Извиках от болка, когато острието прониза кожата ми. Започна лудо боричкане, но единственият успех беше, че ножът се вряза още по-дълбоко в мен.

Вратата внезапно зейна, широко отворена. Благодарих мислено, задето не я бях заключила, след като пуснах Лий. Ейдриън нахълта, но се вцепени, като видя сцената.

— Не се приближавай — предупреди го Лий, отново опрял ножа в гърлото ми. Усещах как топлата кръв се процежда от ръката ми. — Затвори вратата. После… Седни долу и вдигни ръцете си зад тила. Ще я убия, ако не го направиш.

— Той и без това ще го направи… Ах! — Думите ми секнаха, щом ножът пак прониза кожата ми, недостатъчно, за да ме убие, но съвсем достатъчно, за да ми причини болка.

— Добре, добре — подчини се Ейдриън и вдигна ръце. Никога досега не го бях виждала толкова трезвен и сериозен. Когато седна на пода, с ръце на тила си, както му бе заповядано, той заговори кротко: — Лий, не зная какви ги вършиш, но трябва да спреш, преди да си стигнал твърде далеч. Нямаш пистолет. Не можеш да удържиш и двама ни тук под заплахата само на един нож.

— Досега се получаваше — изръмжа му Лий. Без да отдръпва ножа от мен, бръкна в джоба на сакото си с другата си ръка и измъкна чифт белезници. Това бе неочаквано. Плъзна ги по пода към Ейдриън. — Сложи си ги. — Но след като Ейдриън не реагира, Лий натисна ножа, докато не започнах да стена от болката. — Веднага!

Ейдриън си сложи белезниците.

— Бях ги приготвил за нея, но появата ти тук може да се окаже съвсем навременна — каза Лий. — Като се пробудя отново, навярно ще съм много гладен.

Ейдриън повдигна вежди.

— Отново да се пробудиш?

— Бил е стригой — успях да изрека. — Избивал е момичета, прерязвал им е гърлата, за да се опита отново да се превърне в стригой.

— Млъквай! — озъби ми се Лий.

— Защо си им прерязвал гърлата? — учуди се Ейдриън. — Нали имаш кучешки зъби.

— Защото не вършеха работа! Използвах зъбите си. Пих от тях… Но не помогнаха. Не се пробудих отново. А и трябваше да прикрия следите си. Пазителите могат да разпознаят ухапвания от морой и стригой, не го ли знаеш? Трябваше да използвам ножа, за да укротя онези момичета, после им прерязвах гърлата, за да прикрия следите си… За да накарам всички да мислят, че е бил някакъв луд стригой. Или ловец на вампири.

Виждах, че Ейдриън трескаво осмисля всичко това. Не зная дали повярва или не, но въпреки това намери сили да подхвърли една налудничава идея.

— Ако не се е получило с останалите, няма да се получи и със Сидни.

— Трябва да се получи! — изрече Лий трескаво. Измести се така, че аз се претърколих по гръб, все още прикована към пода от по-тежкото му тяло. — Нейната кръв е специална. Зная го. Ако пак не стане… Ще намеря кой да ми помогне. Ще ми помогнат да се пробудя отново и тогава ще пробудя Джил, за да можем да бъдем завинаги заедно.

Ейдриън скочи на крака, преливащ от изненадващо силна ярост.

— Джил? Не я наранявай! Да не си я докоснал!

— Сядай долу! — излая Лий. Ейдриън се подчини. — Не бих я наранил. Аз я обичам. Заради това искам тя да остане завинаги такава, каквато е сега. Абсолютно завинаги. След като отново се пробудя, ще пробудя и нея.

Опитах се да уловя погледа на Ейдриън, докато паникьосано се чудех дали мога да му предам някакво безмълвно съобщение. Ако и двамата едновременно се нахвърлим срещу Лий — нищо че Ейдриън бе окован с белезници — тогава може би ще имаме някакъв шанс да го победим. Но Лий можеше за секунди да прониже гърлото ми, сигурна бях в това, така че можех да се надявам… на какво? Да ми изпие кръвта и да стане стригой?

— Лий — прошепнах. Прекалено силните движения на гърлото ми само щяха да ми спечелят пробождане с ножа. — Не си успял с другите момичета. Не мисля, че има значение, че съм алхимик. Това, което е сторил онзи, който е владеел магията на духа, за да те спаси… Не можеш да го върнеш назад. Няма значение чия кръв ще пиеш.

— Той не ме е спасил! — изрева Лий. — Той съсипа живота ми. От шест години се опитвам да си го върна. Почти бях готов за последното, крайно средство… Когато се появихте двамата с Кийт. Все още имам тази последна възможност. Макар че не исках да се стига дотам. За доброто на всички ни.

Значи аз не бях последното му, крайно средство? Честно казано, не можех да си представя какви алтернативни планове биха могли да бъдат по-лоши за мен. Междувременно Ейдриън все още не поглеждаше към мен, което ме разочарова, докато не се досетих какво се опитва да направи.

— Това е грешка — убеждаваше той Лий. — Погледни ме и ми кажи в очите, че наистина искаш да направиш това с нея.

С белезници или не, Ейдриън не притежаваше бързината и силата на един дампир, който би могъл да скочи върху Лий и да го обезоръжи, преди ножът непоправимо да проникне в гърлото ми. Ейдриън не владееше и магията на някой от основните елементи, като огъня например, за да го използва като непобедимо оръжие. Ейдриън обаче умееше да внушава. Внушението бе вродена способност на всички вампири, а владеещите магията на духа бяха особено умели в това изкуство. За нещастие такова внушение действаше най-силно, когато двамата се гледат в очите. Ала точно сега Лий не поемаше топката, защото цялото му внимание бе посветено само на мен, което осуетяваше усилията на Ейдриън.

— Взех решението си много отдавна — продължаваше Лий. Потопи върховете на пръстите на свободната си ръка в кървящата ми рана. После, с мрачно примирение, ги поднесе към устните си. Облиза кръвта от ръката си, което не ми се стори толкова противно, както би било при други обстоятелства. След всичко, което се случваше в момента с мен, това, честно казано, не ми се стори по-ужасно от останалото и просто не му обърнах внимание.

Лицето на Лий се сгърчи от пълен шок и потрес… много скоро превърнали се в погнуса.

— Не — ахна той. Повтори движението, като потопи по-добре пръстите си и ги облиза. — Има нещо… Има нещо нередно…

Наведе се и притисна уста към шията ми. Изхленчих в очакване на неизбежното. Но не усетих зъбите му, а само лекото близване на устните и езика му по раната, която ми бе нанесъл, нещо като перверзна целувка. Ала моментално дръпна главата си назад и се втренчи в мен с ужасени очи.

— Какво не е наред с теб? — прошепна. — Какво не е наред с кръвта ти? — Направи трети опит да вкуси кръвта ми, но не успя да довърши. Намръщи се. — Не мога да го направя. Не мога да преглътна нищо от кръвта ти. Защо?

Нито аз, нито Ейдриън знаехме отговора. Сразен, Лий клюмна за миг, а аз внезапно си позволих да се насладя на безумната надежда, че той може просто да се откаже и да зареже цялата тази лудост. Но той пое дълбоко дъх и се надигна с нова решителност в очите си. Настръхнах, почти очаквах да заяви, че сега ще се опита да пие от кръвта на Ейдриън, макар че поне един морой — или двама, ако броим и Мелъди — очевидно са били част от менюто му при последните му провали.

Вместо това Лий измъкна от джоба мобилния си телефон. Продължаваше да държи ножа, опрян в гърлото ми, което правеше безполезни всякакви опити да избягам. Набра някакъв номер и зачака отговора.

— Доун? Лий се обажда. Да… Да, зная. Е, имам двама за теб, готови и чакащи. Един морой и един алхимик. Не, не е старецът. Да. Да, още са живи. Но трябва да стане тази вечер. Те знаят за мен. Ще си ги получиш… но знаеш какво сме се уговорили. Знаеш какво искам… Да. Ъ-хъ. Добре. — Лий продиктува адреса и прекъсна връзката. Самодоволна усмивка озари лицето му. — Имаме късмет. Намират се на изток от Ел Ей, така че няма да им отнеме много време да дойдат, особено след като не обръщат много внимание на ограниченията на скоростта.

— Кои са тези „те“? — попита Ейдриън. — Помня, че веднъж се обади на някаква жена в Ел Ей, която нарече Доун. Помислих си, че е някоя от твоите палави състудентки от колежа. Такава ли е?

— Те са творци на съдбата — изрече Лий замечтано.

— Колко очарователно загадъчно и безсмислено — промърмори Ейдриън.

Лий го изгледа свирепо, но после се втренчи по-внимателно в Ейдриън.

— Свали си вратовръзката.

Толкова време бях прекарала заедно с Ейдриън, че сега очаквах от него коментар от рода на „О, радвам се, че вече не трябва да сме толкова официални“. Очевидно ситуацията беше достатъчно ужасяваща — а ножът, опрян в гърлото ми, беше доста сериозна заплаха — така че Ейдриън не оспори заповедта. Въпреки белезниците повдигна ръце пред гърдите си и след известно усилие накрая успя да свали вратовръзката, която бе сложил специално за шоуто на Джил. Подхвърли я към Лий.

— Внимавай с нея — каза Ейдриън. — Копринена е. — Явно хапливостта му не беше напълно изчезнала.

Лий ме обърна по корем и с това най-после ме освободи от заплахата на ножа, но не ми остави време да реагирам. Със забележително умение бързо завърза ръцете ми зад гърба с вратовръзката на Ейдриън. Това наложи да издърпа назад ръцете ми, от което прорезната рана ме заболя. Когато свърши, се отдръпна и ми позволи да седна, но бавно и без резки движения. Опитах да помръдна ръцете си, но се убедих, че в скоро време няма да мога да развържа този възел. Тревожно си помислих колко ли момичета бе връзвал така при напразните си опити отново да стане стригой.

Възцари се странна, напрегната тишина, докато чакахме да се появят „творците на съдбата“ на Лий. Минутите се нижеха бавно, а аз трескаво обмислях какво да правя. Колко още щяхме да чакаме да пристигнат тези, на които бе позвънил? От това, което каза, можех да допусна, че ще дойдат най-скоро след час. Събрах малко дързост и се опитах да разменя някакви сигнали с Ейдриън. Отново се изпълних с надежда тайно да се разберем, за да действаме съвместно срещу Лий, макар че шансовете ни за успех много намаляха, след като и двамата бяхме с вързани ръце.

— Как се озова тук? — попитах го.

Погледът на Ейдриън беше прикован върху Лий, все още с надеждата за директен контакт, но за миг си позволи да ме погледне с кисело изражение.

— По същия начин, както ходя навсякъде, Сейдж. С автобуса.

— Защо?

— Защото нямам кола.

— Ейдриън! — Удивително! Дори когато животът на двамата ни бе изложен на смъртна опасност, той пак бе способен да ме вбеси.

Ейдриън сви рамене и отново фокусира погледа си върху Лий, макар че следващите му думи очевидно бяха предназначени за мен:

— Дойдох, за да ти се извиня, защото на шоуто на сладкишчето се държах с теб като пълен задник. И малко след като си тръгна, се убедих, че трябва да те намеря. — Направи една убедителна пауза, като се озърна наоколо. — Предполагам, че добрите дела не остават ненаказани.

Внезапно се почувствах зле. Това, че Лий се оказа психопат, със сигурност не беше по моя вина, но се притесних, че Ейдриън се бе озовал в тази ситуация заради мен, защото бе дошъл да ми се извини.

— Всичко е наред. Ти не беше… хм, чак толкова лош — изрекох сковано, с надеждата да му помогна поне малко да се почувства по-добре.

Лека усмивка заигра върху устните му.

— Ти си ужасна лъжкиня, Сейдж, но съм трогнат от опита ти да излъжеш заради мен. И от усилието.

— Да, добре, защото това, което се случи, е дребна работа на фона на сегашната ситуация — промърморих аз. — Лесно може да се прости.

Лий се мръщеше все повече, докато ни слушаше.

— Другите знаят ли, че си тук? — попита той Ейдриън.

— Не — отвърна му той. — Казах само, че се връщам при Кларънс.

Не знаех дали лъжеше, или не. За миг си казах, че това всъщност няма значение. Другите ме чуха да казвам, че ще дойда тук, но никой от тях нямаше причина да дойде да ни търси.

Нямаше причина, с изключение на връзката.

Затаих дъх и погледнах Ейдриън в очите. Той отмести поглед, може би защото се опасяваше да не разкрие неволно това, което току-що бях осъзнала. Нямаше значение дали приятелите ни знаеха къде съм. Ако Джил се е свързала с Ейдриън, сега би трябвало да го знае. Но само при положение, че това бе един от моментите, когато можеше да прониква в съзнанието му. И двамата бяха признали, че връзката им е колеблива, и че се усилва само при много силни емоции. Е, ако това не се брои за силно емоционално състояние, не зная какво друго би могло. Но дори и Джил да знаеше какво се случва, следваха още много „ако“. Джил трябваше да дойде тук, а тя не можеше да го направи сама. Да се обади в полицията щеше да осигури най-бърза реакция, но тя можеше да се разколебае, защото ставаше въпрос за вампирски проблеми. Нуждаеше се от Еди. Колко време щеше да й е нужно, за да го открие, ако се бяха прибрали в общежитията си? Не знаех. Знаех само, че трябваше да оцелеем дотогава, защото Джил по един или друг начин щеше да ни се притече на помощ. Само че вече не знаех какъв шанс имаме да оцелеем. Двамата с Ейдриън бяхме пленници, хванати като в капан от един луд, който не се страхуваше да убива с ножа си, който отчаяно искаше отново да се превърне в стригой. Лоша комбинация, която заплашваше да стане още по-зле…

— Кой ще дойде, Лий? — попитах го. — На кого позвъни? — Когато не ми отговори, аз предприех следващия логичен ход: — Сигурно са стригои. Очакваш да се появят стригои.

— Това е единственият начин — рече той, докато подхвърляше ножа си от едната в другата си ръка. — Единственият начин, който още ми остава. Съжалявам, но повече не мога да бъда такъв. Не мога да бъда смъртен. И без това прахосах прекалено много време.

Разбира се. Мороите могат да стават стригои по два начина. Първият бе като изпият кръвта на някого и той умре. Лий бе опитал това, използвал бе всякакви възможни жертви, до които бе успял да се добере, но се бе провалил. Заради това му оставаше последният отчаян вариант: да бъде превърнат в стригой от друг стригой. Обикновено това ставаше насила, когато стригой убие някого и после захрани жертвата си със собствената си кръв. Точно това искаше да изпробва сега Лий, като размени моя живот и този на Ейдриън срещу помощта на стригоя, който ще го пробуди. А после искаше да направи това и с Джил, заради откачената си, сбъркана любов към нея…

— Но всичко това не си струва — заех се да го убеждавам. Отчаянието и страхът ме правеха дръзка. — Не си струва цената да избиваш невинни и да рискуваш душата си.

Погледът на Лий се прикова върху мен. В него долових такова смразяващо безразличие, че положих много усилия, за да се убедя, че този, когото виждам, е същият младеж, на когото се усмихвах снизходително, когато ухажваше Джил.

— Не си ли струва, Сидни? А ти откъде знаеш? През по-голямата част от живота ти сама си се лишавала от наслади и забавления. И вечно страниш от другите. Никога не си си позволявала да си егоистична и виж докъде те доведе това. Твоят морал ще ти донесе само кратък, скучен живот. Можеш ли да ми кажеш сега, точно преди да умреш, че не съжаляваш, задето не си си позволила малко повече радости?

— Но безсмъртната душа…

— Какво ме интересува това? — прекъсна ме сърдито. — Защо да живея някакъв мизерен, ограничен от строги правила живот с надеждата, че може би душите ни ще се преселят в някакво небесно царство, когато мога да контролирам всичко тук. Да си осигуря тук вечен живот, именно в този свят, с всичките наслади, които може да ми предложи, като ще остана завинаги млад и силен? Това е реално. Това е нещо, в което мога да вярвам.

— Грешно е — казах му. — Не си струва.

— Не би казала това, ако притежаваше моя опит. Ако си била стригой, никога нямаше да искаш да изгубиш всичко това.

— А ти как си го изгубил? — намеси се Ейдриън. — Кой владеещ магията на духа те спаси?

Лий изсумтя.

— Искаш да кажеш кой ме ограби? Не зная. Всичко стана толкова бързо. Но скоро ще го намеря… Ах!

Годишникът не беше най-мощното оръжие, особено такъв, с размерите на годишниците на „Амбъруд“, но за удар — при това изненадващ — вършеше работа.

Както вече споменах, предположих, че няма да мога скоро да развържа възела на вратовръзката. Бях познала. Отне ми цялото време досега, но все пак успях. Кой знае защо, но в учебните програми на алхимиците развързването на възли се възприемаше като полезно умение, на което се бях обучавала, докато растях под крилото на баща си. Веднага щом се освободих от вратовръзката на Ейдриън, посегнах към първото нещо, което ми бе под ръка: годишника от първата година на Кели в гимназията. Скочих и цапардосах с него Лий по главата. Той се сгърчи от удара и изпусна ножа, а аз бързо се възползвах от възможността да изтичам през дневната и да сграбча Ейдриън за ръката. Той обаче вече не се нуждаеше от помощта ми и вече се изправяше на крака.

Но не стигнахме далеч, защото Лий се озова зад гърба ми.

Ножът му се бе плъзнал някъде настрани и сега той трябваше да разчита само на силата си. Сграбчи ме и ме отскубна от Ейдриън, като ме улови болезнено за ранената ми ръка, а другата му се вкопчи в косата ми. Препънах се. Ейдриън се хвърли към нас и се опита да се бори с Лий, въпреки че още бе с вързани ръце. Не бяхме най-боеспособните воини, но ако успеехме поне за малко да обезвредим Лий, може би още имахме шанс да се измъкнем оттук.

Лий се разконцентрираше, докато се бореше едновременно и с двама ни. Без да го очаквам, си припомних урока на Еди за това как един добре премерен удар може да причини сериозна вреда на някой по-силен от теб. За секунди прецених ситуацията и реших, че имам тази възможност. Стиснах юмрук, точно както Еди ме бе учил по време на този кратък, набързо преподаден урок, като изместих тялото си така, че да насоча правилно тежестта му, за да я използвам възможно най-ефективно. И замахнах.

— Оу!

Изкрещях от болка, когато юмрукът ми се стовари върху него. Ако това бе „безопасният“ начин да нанасяш удари, не можех да си представя колко би болял един неправилно насочен удар. За щастие успях да причиня също толкова много — ако не и повече — болка на Лий. Той политна назад, блъсна се в тузарското кресло, при това така силно, че изгуби равновесие и се свлече на пода. Бях слисана от това, което направих, но Ейдриън не се спря. Задърпа ме към вратата, за да се възползваме от временното замайване на Лий.

— Хайде, Сейдж. Това беше.

Забързахме към вратата, готови да побегнем, докато зад нас Лий ни обсипваше с ругатни. Посегнах към бравата, но вратата се отвори, преди да я докосна.

И двама стригои влязоха вътре.