Ришел Мийд
Кръвни връзки (27)

Глава 27

Мисля, че Ейдриън щеше да се съгласи на всичко, за да има собствено жилище. Не му бе необходимо много време, за да премести малкото си вещи в стария апартамент на Кийт, за огромна мъка на Кларънс. Трябва да призная, че се чувствах донякъде зле заради възрастния морой. Той се бе привързал към Ейдриън, а да загуби и него толкова скоро след Лий, беше наистина тежко за самотния старец. Домът на Кларънс и неговата захранваща все още бяха на разположение на нашата група, но той не искаше да повярва на нищо от това, което му казахме за Лий и стригоите. След като прие смъртта на сина си, Кларънс продължи да обвинява ловците на вампири.

Малко след като Ейдриън се премести, отидох да го посетя. До нас бе достигнала новината, че „изследователската група“ на мороите ще пристигне същия ден в града и ние решихме първи да се срещнем с тях, преди да ги запознаем с Джил и Еди. Както и преди, Ейб Мазур придружаваше новодошлите, които включваха Соня и новата съквартирантка на Джил. Останах с впечатлението, че ще дойдат и други с тях, но още не знаех подробности.

— Леле! — възкликнах, когато Ейдриън ме покани в апартамента си.

Той живееше тук само от два дни, но промените бяха смайващи. С изключение на телевизора, от предишната мебелировка не бе останало нищо. Всичко беше различно и дори разпределението в апартамента бе променено. Освен това беше направен ремонт и във въздуха се носеше силната миризма на прясна боя.

— Жълто, а? — попитах, докато се взирах в стените на всекидневната.

— Тоналността се нарича „златник“, като цветето — поправи ме той. — И се предполага, че е весела и успокояваща.

Понечих да изтъкна, че тези две качества не вървят заедно, но сетне размислих. Цветът, макар и леко противен според мен, напълно бе преобразил всекидневната. С новата боя и с щорите, заменили тежките завеси на Кийт, сега помещението бе изпълнено с багри и светлина, които почти заличаваха спомена за битката. Потреперих, когато в съзнанието ми изплува този кошмарен спомен. Дори и апартаментът да не бе необходим, за да получим помощта на Ейдриън, не бях сигурна, че бих се съгласила да остана тук. Споменът за смъртта на Лий и на двете жени стригои беше прекалено ярък и жив.

— Как можа да си позволиш новите мебели? — поинтересувах се. Алхимиците му бяха дали това жилище, но не и стипендия.

— Продадох старите — отвърна домакинът ми, явно много доволен от себе си. — Онова баровско кресло… — Гласът му замря и лицето му за миг се помрачи от тревожна сянка. Запитах се дали и той си представя умиращия Лий в онова кресло. — То струваше много. Цената му беше ужасяващо раздута, дори и по моите стандарти. Но пък получих достатъчно за него, за да подменя останалото. Мебелите са купени на старо, но нима имах избор?

— Много са приятни — заявих, прокарвайки ръка по облегалката на дълбокия и мек диван, тапициран с дамаска в шотландско каре. Поне според мен изглеждаше отвратително на фона на стените, но пък беше добре запазен. Освен това, ведно с яркожълтата тоналност, неподходящата мебелировка помагаше да се разсеят спомените за онова, което се бе случило. — Явно си обиколил доста битаци и гаражи, за да напазаруваш и евтино, и хубаво. Предполагам, че не си купувал много често вещи втора ръка.

— По-точно никога — промърмори той. — Нямаш представа до колко ниско бях принуден да падна. — Приятната му усмивка помръкна, докато ме оглеждаше внимателно. — Ти как си?

Свих рамене.

— Добре. Но защо да не съм? Това, което се случи с мен, не е и наполовина толкова лошо, колкото онова, което трябваше да преживее Джил.

Ейдриън скръсти ръце.

— Не зная. Джил не е била свидетел на това как някой умира пред очите й. И нека не забравяме, че този някой бе същият тип, който искаше да те убие, а в замяна да се надигне отново от мъртвите.

През последната седмица случилото се почти не излизаше от ума ми и щеше да е нужно доста време, за да го превъзмогна напълно. Понякога не чувствах нищо. Друг път реалността на станалото ме връхлиташе толкова бързо и силно, че чак дъхът ми секваше. Кошмарите за стригоите май успяха да изместят онези за поправителните центрове.

— Всъщност съм по-добре, отколкото можеш да си представиш — продумах бавно, зареяла поглед наоколо. — Искам да кажа, че се чувствам ужасно заради Лий и стореното от него, но с времето ще го преодолея. Макар че, знаеш ли за какво най-много не спирам да си мисля?

— За какво? — попита Ейдриън нежно.

Думите изскочиха неволно от устата ми. Не очаквах да ги кажа някому, със сигурност не и на него.

— За казаното от Лий, че си прахосвам живота, че страня от хората. Освен това, по време на последната ми среща с Кийт, той ми заяви, че съм наивна и не разбирам света. И това донякъде е вярно, искам да кажа не това, което той каза за вас, че сте зло… Но, ами… аз наистина бях наивна. Трябваше да бъда много по-внимателна с Джил. Доверявах се на Лий и мислех само хубави неща за него, а е трябвало да съм много по-предпазлива. Не съм боец като Еди, но съм наблюдател на света… или поне така предпочитам да мисля за себе си. Но се провалих. Не умея да разгадавам хората.

— Сейдж, първата ти грешка е, че слушаш приказките на Кийт Дарнъл. Този тип е идиот, задник и още много други определения, неподходящи да бъдат изричани в присъствието на дама като теб.

— Видя ли? Ти току-що призна, че съм нещо като недокосната, чиста душа.

— Никога не съм казвал подобно нещо — възрази той. — Според мен ти си много класи над Кийт, а случилото се с Лий беше глупаво и нелепо, просто лош късмет. И не забравяй, че никой от нас останалите също не заподозря нищо. Не беше единствената. Това няма отражение върху теб. Или… — Веждите му се повдигнаха. — А може би има. Не каза ли, че Лий възнамерявал да убие Кийт заради кръвта му на алхимик?

— Да… Но Кийт си тръгна твърде скоро.

— Е, виждаш ли. Дори един психопат е осъзнал, че си прекалено ценна и е решил да убие първо някой друг.

Не знаех дали да плача, или да се смея.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Ейдриън сви рамене.

— Продължавам да държа на мнението си. Ти си солидна и цялостна личност, Сейдж. Ти си радост за очите, макар че си малко кльощава, а способността ти да запаметяваш ненужна информация направо може да подплаши някое гадже. Изхвърли от главата си Лий и Кийт, защото те нямат място в бъдещето ти.

— Кльощава? — попитах, като се надявах, че не съм се изчервила. Надявах се също и да звуча достатъчно ядосано, за да не забележи той колко ме бе обезоръжил другия му комплимент. Радост за очите. Не беше като да ти кажат, че си „въплъщение на секса“ или „убийствено парче“. Но след като цял живот са ме определяли като „приемлива“, това си беше главозамайващ комплимент особено, когато идваше от него.

— Просто казвам истината.

Едва не прихнах.

— Да, да, казваш я. Е, по-добре да сменим темата. Тази ми писна.

— Разбира се. — Понякога Ейдриън ме вбесяваше, но трябва да призная, че обичах тази му способност светкавично да превключва. Така много по-лесно се избягваха неудобни теми. Или поне така си мислех. — Помирисваш ли това?

В съзнанието ми се мярнаха образи на трупове и за секунда си помислих, че има предвид миризма на разложено. После подуших по-внимателно въздуха.

— Мирише ми на боя и… Почакай… Това бор ли е?

Той изглеждаше впечатлен.

— Дяволски си права. Препарат за почистване с боров аромат. Искам да те уведомя, че аз почистих. — Посочи с драматичен жест към кухнята. — С тези ръце, които не са създадени за черен физически труд.

Насочих поглед към кухнята.

— И за какво го използва? Да почистиш шкафовете ли?

— Шкафовете са си наред. Почистих пода и плота. — Сигурно съм изглеждала повече озадачена, отколкото изумена, защото той додаде: — Дори лазих на колене.

— Използвал си боров препарат, за да почистиш пода и плота? — попитах. Подът беше покрит с теракотени плочки, а кухненският плот беше от гранит.

Ейдриън се намръщи.

— Да, и какво?

Изглеждаше толкова горд, че за пръв път в живота си бе изтъркал нещо със собствените си ръце, че не ми даде сърце да му кажа, че боровият препарат обикновено се използваше само за почистване на дървени повърхности. Вместо това му се усмихнах окуражаващо.

— Е, изглежда страхотно. Трябва да дойдеш и да почистиш новата ми стая в общежитието. Цялата е потънала в прах.

— Няма начин, Сейдж. Почистването на собственото ми жилище ми е напълно достатъчно.

— Но струва ли си? Ако беше останал при Кларънс, щеше да имаш готвачка и чистачка.

— Определено си струва. Всъщност никога не съм имал собствено жилище. Донякъде имах в кралския двор… но то по-скоро може да се определи като по-напудрена стая в общежитие. А това? Това е велико. Дори и да върви в комплект с почистването. Благодаря ти.

Комичното изражение на истински ужас, появило се върху лицето му, докато обсъждаше чистенето, бе заменено с напълно сериозна физиономия, докато зелените му очи ме оглеждаха. Внезапно се почувствах неудобно от внимателния му оглед и си спомних за онзи сън, създаден от магията на духа, в който се чудех дали в реалния живот очите му са толкова наситено зелени.

— За какво? — попитах го.

— За всичко това. Зная, че сигурно си извила ръцете на някои алхимик. — Не му бях казала, че всъщност заради него се бях отказала да се нанеса в жилището. — И за всичко останало. Задето не се отказа от мен, когато се държах като истински негодник. И задето ми спаси живота.

Извърнах поглед.

— Не съм направила нищо. Бяха Еди и Джил. Те спасиха живота ти.

— Не съм сигурен, че щях да доживея да ме спасят, ако ти не беше подпалила онази кучка. Как го направи?

— Не беше нищо особено — възразих. — Само, хм, обикновена химична реакция от торбата с фокуси на алхимиците.

Зелените му очи ме изгледаха още веднъж, преценявайки доколко съм искрена. Не съм сигурна, че ми повярва, но реши да не задълбава.

— Е, съдейки по изражението на лицето й, трябва да кажа, че я уцели съвсем точно. А след това тя те цапардоса доста яко. Всеки, който е поел удар заради Ейдриън Ивашков, е голяма работа и заслужава вечната му благодарност.

Извърнах се с гръб към него, засрамена от похвалата и изнервена от споменаването на огъня, и се приближих до прозореца.

— Да, ами… Не се тревожи чак толкова и спокойно го приеми като егоистичен акт. Нямаш представа каква досада е да попълваш цялата документация за мъртъв морой.

Той прихна и за пръв път го чух да се смее с искрено веселие и топлина… А не заради нещо изчанчено или язвително.

— Добре, Сейдж. Щом казваш. Знаеш ли, ти си много по-бойна от първия път, когато те срещнах.

— Наистина ли? От всички определения, съществуващи на този свят, ти избра точно „бойна“? — Закачките можех да издържа. Докато се съсредоточавах върху словесния ни двубой, не се налагаше да мисля за скритото значение на думите, нито как сърцето ми затуптя малко по-бързо. — Само за твое сведение, ти си малко по-стабилен от първия път, когато те срещнах.

Той се приближи до мен.

— Е, не казвай на никого, но мисля, че отдалечаването ми от двора беше за добро. Тук времето е гадно, но Палм Спрингс може да ми повлияе добре, както и всички чудеса, които предлага. Вие, моите приятели. Часовете по изкуство. Боровият препарат.

Не можах да сдържа усмивката си и го погледнах. Донякъде се шегувах, но едно беше вярно: той значително се бе променил от времето на първата ни среща. Ейдриън все още бе наранен и носеше белезите от онова, което му бяха причинили Роуз и Дмитрий, но виждах първите признаци на излекуването. Той беше по-стабилен и по-силен и ако продължеше по този начин още известно време, без никакви кризи, щеше да претърпи забележителна промяна.

Изминаха няколко секунди в мълчание, докато осъзная, че докато мислите препускаха в главата ми, съм се втренчила в него. Всъщност той се взираше в мен с искрено учудване.

— Мили боже, Сейдж. Очите ти. Как така никога досега не съм ги забелязал?

Онзи смут отново ме обзе.

— Какво за тях?

— Цветът им — тихо прошепна той. — Когато си застанала на светлината. Изумителни са… като разтопено злато. Бих могъл да ги нарисувам… — Протегна ръка, но побърза да я отдръпне. — Красиви са, ти си красива.

Нещо в начина, по който ме гледаше, ме накара да застина, а стомахът ми направи двойно салтомортале, макар че не можех да разбера защо. Знаех само, че той имаше вид сякаш ме вижда за пръв път… и това ме изплаши. Можех да подмина с лекота непринудените му, шеговити комплименти, ала тази напрегнатост беше нещо съвсем различно, нещо, на което не знаех как да реагирам. Когато ме гледаше по този начин, аз вярвах, че той наистина смята, че очите ми са красиви, че аз съм красива. Не бях готова за това. С пламнало лице отстъпих назад, встрани от светлината, изпълнена с непреодолимото желание да избягам от енергията, излъчвана от очите му.

Чувала съм, че духът може изведнъж да отклони в странна посока мислите и настроението му, ала не бях сигурна дали в случая ставаше дума точно за това. Почукването на вратата, което накара и двама ни да подскочим, ме спаси от немощните ми напъни да измисля остроумен коментар.

Ейдриън примигна и част от онова напрегнато прехласване изчезна. Устните му се извиха в една от ироничните му усмивки, сякаш нищо непривично не се бе случило.

— Време е за шоу, а?

Кимнах, замаяна от смущаваща смесица от облекчение, нервност и… вълнение. Само дето не бях сигурна дали всички тези чувства се дължаха на Ейдриън или на предстоящите посетители. Знаех единствено, че изведнъж започнах да дишам по-леко, отколкото преди няколко минути.

Той прекоси всекидневната и отвори със замах вратата. Ейб влезе тържествено, в пълното великолепие на костюма си в сиво и жълто, смайващо подхождащ на бояджийското постижение на Ейдриън. Широка усмивка се разля по лицето на по-възрастния морой.

— Ейдриън, Сидни… Толкова е хубаво да ви видя отново. Доколкото зная, един от вас вече се познава с тази млада дама. — Мина покрай нас, давайки път на стройно и слабо момиче дампир с кестенява коса и големи сини очи, пълни с подозрение.

— Здравей, Анджелина — поздравих я.

Когато ми съобщиха, че Анджелина Дос ще е новата съквартирантка на Джил, помислих, че това е най-абсурдното нещо, което съм чувала. Анджелина беше една от Съхранителите — отцепила се група морой, дампири и човешки същества, които живееха заедно в най-затънтените пущинаци на Западна Вирджиния. Те не желаеха да имат нищо общо с „цивилизацията“ на нито една от двете раси и се придържаха към безброй чудати обичаи, най-безобидният от които беше противната им благосклонност към смесване на расите.

По-късно, докато разсъждавах над това, реших, че Анджелина може и да не бе чак толкова лош избор. Тя беше на възрастта на Джил и вероятно щеше да се сближи много повече с нея, отколкото аз бих могла. Въпреки че Анджелина не беше толкова добре обучена за пазител като Еди, все пак можеше да бъде достоен противник в една битка. Ако някой се опиташе да се добере до Джил, щеше доста да се озори, докато преодолее Анджелина. А имайки предвид неприязънта, която питаеха съхранителите към „опетнените“ морои, тя нямаше причина да помага на някоя от враждебните политически фракции.

Обаче докато изучавах нея и овехтелите й дрехи, се чудех доколко добре щеше да се приспособи тя в този свят, толкова далечен и чужд на света на Съхранителите. Върху лицето й бе изписано същото дръзко изражение, което помнех от предишното ни посещение в комуната им, но сега бе примесено с известна нервност, докато оглеждаше жилището на Ейдриън. След като през целия си живот бе живяла в горите, този малък апартамент с огромния телевизор и дълбокия диван навярно й се струваше върхът на модерния лукс.

— Анджелина — заговори Ейб, — това е Ейдриън Ивашков.

Ейдриън протегна ръка, пускайки в ход вродения си чар.

— За мен е удоволствие.

След секундно колебание, тя пое ръката му.

— Приятно ми е да се запознаем — промълви със странния си южняшки акцент. Огледа го изучаващо още няколко секунди. — Твърде си хубав, за да си полезен.

Ахнах, противно на волята си. Ейдриън се захили и разтърси ръката й.

— По-верни думи никога не са били изричани.

Ейб погледна към мен. Навярно лицето ми е изразявало пълен ужас и шок, защото вече си представях как ще се наложи да замазвам това, което Анджелина каже или направи в „Амбъруд“.

— Сидни несъмнено би искала да… те инструктира накратко относно това, което те очаква, преди да отидеш в училището — каза Ейб дипломатично.

— Несъмнено — потвърдих.

Ейдриън се отдръпна от Анджелина, но продължаваше да се усмихва.

— По-добре остави това на сладкишчето. А най-добре на Кастъл. Ще му се отрази добре.

Ейб затвори вратата, но не преди да хвърли един поглед на празния коридор зад гърба си.

— Не сте дошли само вие двамата, нали? — попитах. — Чух, че има и друга. Една от тях е Соня, нали?

Ейб кимна.

— Ей сега ще се качат. Паркират колата. Тук положението с местата за паркиране е ужасно.

Ейдриън погледна към мен, осенен от една мисъл.

— Хей, да не би да наследявам и колата на Кийт?

— Боя се, че не — охладих възторга му. — Тя беше на баща му и той си я прибра.

Лицето на Ейдриън помръкна. Ейб пъхна ръце в джобовете си и закрачи непринудено из всекидневната. Анджелина не помръдна от мястото си. Мисля, че все още преценяваше ситуацията.

— А, да — подхвърли Ейб замислено. — Великия алхимик господин Дарнъл. Това момче, синът му, го сполетя трагична съдба, нали? — Замълча и се извърна към Ейдриън. — Но изглежда, че поне ти се облагодетелства от падението му.

— Хей — възмути се Ейдриън, — аз си спечелих всичко това, така че не ми натяквай задето се измъкнах от имението на Кларънс. Зная, че искаше да стоя там поради някаква шантава причина, но…

— И ти го направи — кимна Ейб спокойно.

— Ъ? — намръщи се Ейдриън.

— Ти направи точно това, което исках. Подозирах, че става нещо странно в дома на Кларънс Донахю, че може би продава кръвта си. Надявах се, че твоето присъствие ще ни помогне да разкрием заговора. — Ейб почеса брадичката си с типичния си самодоволен маниер на господар на света. — Разбира се, нямах представа, че е замесен господин Дарнъл. Нито съм очаквал, че ти и младата Сидни ще разкриете всичко.

— Едва ли бих стигнала толкова далеч — вметнах сухо. Осени ме странна мисъл. — Защо се интересуваш дали Кийт и Кларънс продават вампирска кръв? Искам да кажа, че ние алхимиците имаме причини да сме против… Но теб защо те е толкова грижа?

Изненадващ проблясък се мерна в очите на Ейдриън, последван от прозрение. Взря се внимателно в Ейб.

— Може би защото той не желае конкуренция.

Ченето ми едва не се удари в пода. За никого не беше тайна, алхимици или морои, че Ейб Мазур търгува с нелегални стоки. Ала никога не ми бе хрумвало, че той би могъл да продава големи количества вампирска кръв на желаещи хора. Но докато го изучавах по-продължително, осъзнах, че е трябвало да се досетя.

— Хайде, хайде — рече Ейб, без да му трепне окото, — не е нужно сега да засягаме неприятни теми.

— Неприятни? — възкликнах. — Ако си замесен в нещо подобно…

Ейб вдигна ръка, за да ме спре.

— Достатъчно, моля. Защото ако довършиш изречението с думите, че ще говориш с алхимиците, тогава най-добре да ги извикаме тук и да обсъдим всички мистерии. Като например тази, как господин Дарнъл е изгубил окото си.

Замръзнах.

— Стригоите са му го извадили — намеси се Ейдриън нетърпеливо.

— О, хайде сега — махна с ръка Ейб и устните му се извиха в усмивка. — Тъкмо вярата ми в теб започна да се възражда. Откога стригоите са способни на подобно прецизно осакатяване? Много изкусно осакатяване, бих добавил. Не че навярно някой е забелязал. Прахосан талант, ако питате мен.

— Какво искаш да кажеш? — ужаси се Ейдриън. — Не са били стригои? Да не би да казваш, че някой нарочно е извадил окото му? Да не би да казваш, че ти… — Думите му заглъхнаха и той само местеше поглед между мен и Ейб. — Това е, нали? Вашата дяволска сделка? Но защо?

Свих се, когато три чифта очи се впериха в мен, но нямаше начин да призная това, което Ейдриън се опитваше да проумее. Може би, ако бяхме сами, щях да му кажа. Може би. Ала не можех да му го кажа, докато Ейб изглеждаше толкова самодоволен и определено не и в присъствието на чуждо лице като Анджелина.

Бих могла да кажа на Ейдриън как открих сестра си Карли преди няколко години, след като бе имала среща с Кийт. Беше по времето, когато той все още живееше с нас, малко преди тя да замине за колежа. Карли не искаше да излиза с него, но нашият баща обичаше Кийт и бе настоял. Кийт бе неговото златно момче и не би могъл да стори нищо лошо. Кийт също вярваше в това и ето защо не е могъл да приеме „не“ за отговор, когато двамата с Карли останали насаме. Тя дойде при мен след това, промъкна се в спалнята ми късно през нощта и плака в прегръдките ми.

Инстинктивната ми реакция беше веднага да кажа на родителите ни, ала Карли се страхуваше твърде много — особено от баща ни. Аз бях млада и не по-малко изплашена от самата нея, готова да се съглася с всяко нейно желание. Карли ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите ни, така че аз насочих усилията си да я убедя, че вината не е била нейна. През цялото време ми повтаряше как Кийт не спирал да я уверява колко красива била и как не му оставила избор, че не му било възможно да откъсне поглед от нея. Накрая успях да я убедя, че не е направила нищо лошо, че не го е подвела, ала Карли продължи да настоява да не казвам на никого.

Това бе едно от най-големите съжаления в живота ми. Мразех мълчанието си, ала не толкова много, колкото мразех Кийт, задето си мислеше, че може да изнасили едно толкова сладко и нежно момиче като Карли и да му се размине безнаказано. Наскоро след това, при първата си задача, се запознах с Ейб Мазур и тогава осъзнах, че има и други начини Кийт да си плати за стореното и в същото време да спазя обещанието си към сестра си. И така, сключих своята сделка с дявола, без да се интересувам, че тя ще ме обвърже с него — или че се принизявах до варварски прийоми на отмъщение. По-рано тази година Ейб организира фалшиво нападение на стригои и едното око на Кийт бе извадено. В замяна аз се превърнах в нещо като „придворният алхимик“ на Ейб. Това бе част от причината да помогна на Роуз при бягството й от затвора. Бях му задължена.

В известна степен, осъзнах по-късно с горчивина, може би бях направила услуга на Кийт. Само с едно останало око, може би в бъдеще вече нямаше да му е толкова „невъзможно“ да стои настрана от младите жени, които не се интересуват от чара му.

Не, със сигурност не можех да кажа на Ейдриън нищо от това, но той продължаваше да се взира в мен, а върху лицето му бяха изписани милион въпроси, докато се опитваше да разбере какво, по дяволите, ме бе накарало да наема Ейб като отмъстител.

Внезапно в съзнанието ми изплуваха думите на Лоръл: „Знаеш ли, понякога можеш да бъдеш дяволски плашеща.“ Преглътнах.

— Спомняш ли си, когато ме помоли да ти вярвам?

— Да… — кимна Ейдриън.

— Сега искам ти да направиш същото за мен.

Последва продължително мълчание. Не можех да се насиля да погледна към Ейб, защото знаех, че се подсмихва самодоволно.

— „Бойна“ беше доста слабо казано — промълви накрая Ейдриън. След това, което ми се стори цяла вечност, кимна. — Добре. Вярвам ти, Сейдж. Вярвам, че си имала основателни причини за това, което си направила.

В тона му нямаше и следа от сарказъм или заядливост. Беше изключително сериозен и за миг се зачудих как съм успяла да спечеля това безрезервно доверие. В съзнанието ми изникнаха онези моменти малко преди Ейб да пристигне, когато Ейдриън казваше, че може да ме нарисува, а чувствата ми бяха пълен хаос.

— Благодаря ти — промълвих.

— За какво — пожела да узнае Анджелина — говорите всички вие?

— Нищо интересно, уверявам те — отвърна Ейб, който явно много се забавляваше. — Житейски уроци, усъвършенстване на характерите, неплатени дългове. Такива неща.

— Неплатени? — Изненадващо за себе си, пристъпих напред и впих кръвнишки поглед в него. — Изплатила съм дълга си поне сто пъти. Повече не ти дължа нищо. Сега лоялността ми принадлежи единствено на алхимиците. Не на теб. Между нас всичко приключи.

Ейб продължаваше да се хили, но усмивката му леко потрепна. Мисля, че неочакваната ми самозащита го хвана неподготвен.

— Е, това трябва да е… — На вратата се почука. — Ето и останалата част от групата. — Той забърза към вратата.

Ейдриън направи няколко крачки към мен.

— Не беше зле, Сейдж. Мисля, че ти току-що изплаши стария Ейб Мазур.

Усетих как устните ми се извиха в неволна усмивка.

— Не съм сигурна за това, но се чувствам дяволски добре.

— Би трябвало по-често да отговаряш на другите — посъветва ме той.

Усмихвахме се един на друг и докато ме гледаше нежно, изпитах същото неопределено чувство от преди малко. Той навярно не изпитваше точно същото усещане, но около него витаеше някакво непринудено, приповдигнато настроение. Нещо рядко за него… и много привлекателно. Кимна към вратата, която Ейб отваряше в момента.

— Соня.

Владеещите духа можеха да се усещат един друг когато бяха достатъчно близо дори и при затворени врати. И когато вратата се отвори, Соня Карп прекрачи прага като кралица — висока и елегантна. С червената си коса, прибрана на кок, жената морой можеше да мине за по-голяма сестра на Анджелина. Соня се усмихна на всички ни, макар че не можах да сдържа вътрешното си потръпване, спомняйки си първия път, когато я срещнах. Тогава тя не беше толкова хубава и чаровна. Зениците на очите й бяха заобиколени с червени пръстени и тя се опитваше да ни убие.

Соня беше стригой и после превърната обратно в морой, което наистина я правеше идеален избор на партньор, който да работи заедно с Ейдриън по разрешаването на загадката как да се използва магията на духа, за да се предотврати превръщането на хората в стригои.

Соня прегърна Ейдриън и се запъти към мен, когато на прага се появи още някой. Сега, като се замисля, изобщо не би трябвало да се изненадвам. В крайна сметка, ако искахме да разберем каква специална магия на духа бе попречила на Лий отново да се превърне в стригой, тогава се нуждаехме от колкото е възможно повече информация. И ако един завърнал се от редиците на стригоите бе добре дошъл, то двама щяха да са още по-добре.

Ейдриън пребледня и застина напълно неподвижно, докато се взираше в новодошлия. В този миг всичките ми големи надежди за него се сгромолясаха. Преди малко бях сигурна, че ако Ейдриън може да стои далеч от миналото си и всякакви травмиращи събития, ще съумее да открие цел в живота си и да постигне вътрешно равновесие. Е, изглежда миналото го бе открило. И ако това не се квалифицираше като травмиращо събитие, не зная какво друго би могло.

Новият партньор на Ейдриън в изследванията прекрачи прага и аз знаех, че крехкият мир, който бяхме успели да постигнем в Палм Спрингс, бе на път да рухне.

Беше пристигнал Дмитрий Беликов.