Ришел Мийд
Кръвни връзки (18)

Глава 18

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнала е“? — попитах.

— Трябваше да се срещне с нас преди два часа. — Каза Еди, като се спогледа с Мика. — Мислех, че може да е с теб.

— Не съм я виждала след часа по физическо. — Опитвах се да не се поддавам на паниката. Все още имаше твърде много вероятности и недостатъчно доказателства, за да започнем да мислим, че някой луд морой идиот я е отвлякъл. — Това място наистина е голямо, искам да кажа, че има три кампуса. Сигурни ли сте, че просто не се е усамотила някъде, за да учи?

— Проведохме доста щателно търсене — осведоми ме мъжът от охраната. — Учителите и останалият персонал също са нащрек и я търсят. Ала засега никой не я е видял.

— И не отговаря на мобилния си — додаде Еди.

Най-сетне позволих на страха да ме завладее и сигурно се е изписало върху лицето ми. Изражението на охранителя омекна.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че ще се появи. — Това бе едно от утешителните изречения, които хората от неговата професия казваха на членовете на семейството. — Но имаш ли представа къде другаде може да е?

— Ами другите ти братя? — намеси се Мика.

Боях се, че ще се стигне до това. Бях почти сто процента сигурна, че не е с Кийт, но той навярно трябваше да бъде уведомен за изчезването й. Не беше нещо, което изгарях от нетърпение да сторя, защото знаех, че ме очаква сурова лекция. Освен това в очите на алхимиците щеше да бъде доказателство за провала ми. Би трябвало да съм с Джил. Това беше моята работа, нали? Вместо това — като пълна глупачка — помагах на някого да си върши личните задачи. И не просто на някого, а на вампир. Ето как щеше да се възприеме всичко това от алхимиците. Фенка на вампирите.

— Бях с Ейдриън — отвърнах бавно. — Предполагам, че Джил някак си е отишла до дома на Кларънс, за да го чака да се върне. Всъщност, не влязох вътре.

— Опитах се да се обадя и на него — рече Еди. — Никой не ми вдигна.

— Извинявай. С него ходихме на интервюта за работа, така че той сигурно си е изключил телефона. Искаш ли пак да му се обадиш? — Аз определено нямах желание за това.

Еди се отдалечи малко, за да се обади на Ейдриън, докато говорех с госпожа Уедърс и мъжа от охраната. Мика крачеше наоколо с потъмняло от тревога лице, а аз се почувствах виновна, задето винаги исках да го държа по-далеч от Джил. Расовият проблем беше едно, но той наистина се тревожеше за нея. Описах на охраната всички места в кампуса, които Джил обичаше да посещава. Те потвърдиха, че вече са ги проверили.

— Свърза ли се с него? — попитах, когато Еди се върна.

Той кимна.

— Тя не е там. Макар, че сега се чувствам много зле. Той много се разстрои и притесни. Може би трябваше да изчакаме, преди да му кажем.

— Не… Всъщност това може да е за добро. — Срещнах погледа на Еди и видях, че ме е разбрал. Изглежда, когато бяха силни, емоциите на Ейдриън нахлуваха в Джил. Ако се е паникьосал достатъчно, се надявах тя да разбере, че се тревожим за нея и да се появи. Но това беше при положение, че тя просто се криеше или е отишла някъде, където не можем да я намерим. Опитах се да не мисля за алтернативата: нещо се е случило и тя е на място, откъдето не може да се свърже с нас.

— Понякога учениците просто се измъкват тайно — обади се охранителят. — Неизбежно е. Обикновено се опитват да се промъкнат обратно преди вечерния час. Да се надяваме, че и в случая е така. Ако не се появи дотогава… Ами, ще трябва да се обадим в полицията.

Благодарихме на охранителя за помощта. Госпожа Уедърс се върна на рецепцията, но беше ясно, че е много обезпокоена и притеснена. Понякога се държеше рязко и изглеждаше сърдита, но имах чувството, че е искрено загрижена за учениците си. Мика си тръгна, за да потърси някакви свои приятели, които работели в кампуса и да ги попита дали не са видели нещо.

Останахме двамата с Еди. Без да го обсъждаме, се насочихме към фотьойлите във фоайето. Мисля, че и той, също като мен, имаше желание да дежури край вратата, за да види Джил в мига, в който се появи.

— Не биваше да я оставям — промълви той.

— Налага се — изтъкнах логично. — Не можеш да си с нея в часовете й или в стаята й.

— Това място беше лоша идея. Твърде е голямо. Прекалено е трудно да се обезопаси. — Той въздъхна. — Не мога да повярвам, че се случва.

— Не… Идеята беше добра. Джил се нуждае от някакво подобие на нормален живот. Можете да я заключите някъде в някаква стая и да прекъснете всичките й връзки с околния свят, но каква полза ще има от това? Тя има нужда да ходи на училище и да бъде сред хора.

— Макар че едва ли може да се каже, че много общува с тях.

— Не — признах. — Има проблем с общуването, но се надявам, че нещата ще се подобрят.

— Аз само исках тя да е щастлива.

— Аз също. — Изправих се, защото ме осени тревожна мисъл. — Нали не мислиш… Не мислиш, че е избягала, за да се върне при майка си? Или в кралския двор?

Лицето му доби още по-мрачно изражение.

— Надявам се, че не. Смяташ ли, че нещата може да са толкова зле?

Замислих се за скарването ни след инцидента с душа.

— Не зная. Може би.

Еди зарови лице в шепи.

— Не мога да повярвам — простена. — Провалих се. — Когато ставаше дума за Джил, Еди обикновено целият беше гняв и плам. Никога не го бях виждала толкова близо до пълното рухване. Откакто бях дошла в Палм Спрингс, се боях за собствения си провал и никога досега не бях осъзнавала, че и Еди е в същото положение. Припомних си думите на Ейдриън за Еди и приятеля му Мейсън, как Еди се чувствал отговорен. Ако Джил не се върне, дали това ще бъде своеобразно повторение на историята? Дали тя щеше да се превърне в още някой, безвъзвратно изгубен за него? Мислех, че тази мисия е нещо като изкупление за него. Вместо това би могла да се превърне в повторение на трагедията с Мейсън.

— Не си се провалил — уверих го. — Твоята задача е да я защитаваш и ти го правиш. Но не можеш да контролираш дали е щастлива, или не. Ако някой е виновен, то това съм аз. Изнесох й цяла лекция за инцидента с душа.

— Да, но аз унищожих надеждите й, когато й казах, че идеята на Лий за манекенството няма да се получи.

— Но ти си прав за… Лий! — ахнах. — Това е. Ето къде е тя. Тя е с Лий, сигурна съм. Имаш ли номера му?

— Голям съм идиот — простена Еди, извади мобилния си и прегледа списъка с имената. — Трябваше да се сетя за това.

Докоснах кръстчето на шията си и мислено се помолих всичко да се разреши толкова лесно. Ако това означаваше, че Джил е жива и здрава, можех да преглътна бягството й с Лий.

— Хей, Лий. Еди е. Джил с теб ли е?

Последва пауза, докато Лий отговаряше, но езикът на тялото на Еди отговори на въпроса. Той се отпусна и по лицето му се изписа огромно облекчение.

— Добре — рече след няколко минути. — Добре, доведи я тук. Още сега. Всички я търсят. — Нова пауза. Лицето на Еди стана строго. — По-късно ще поговорим за това. — Прекъсна връзката и се извърна към мен. — Тя е добре.

— Слава богу — прошепнах. Изправих се и чак тогава осъзнах колко съм била напрегната. — Веднага се връщам.

Отидох при госпожа Уедърс и служителя от охраната и им съобщих новината. Той веднага уведоми колегите си и скоро след това си тръгна. Госпожа Уедърс имаше вид, като че ли всеки миг ще избухне в сълзи.

— Добре ли сте? — попитах я.

— Да, да. — Лицето й пламна, явно се засрами, задето е толкова чувствителна. — Просто бях толкова разтревожена. Аз… Аз не исках да казвам нищо, за да не ви плаша, но всеки път, когато изчезне някой ученик… Ами, преди няколко години изчезна друго момиче. Мислехме, че просто се е измъкнала тайно… както Мат каза, случва се понякога. Но се оказа, че… — Госпожа Уедърс се намръщи и отмести поглед. — Не бива да говоря за това.

Сякаш можеше да спре след такова въведение!

— Не, моля ви. Кажете ми.

Надзирателката въздъхна.

— Полицията я намери два дни по-късно — мъртва. Била е отвлечена и убита. Беше ужасно и никога не заловиха убиеца. Сега, когато някой изчезне, винаги си мисля за това. Разбира се, оттогава не се е случвало, ала такива неща те плашат.

Можех да си представя. Докато се връщах при Еди, отново си мислех за него и Мейсън. Като че ли всеки носеше някакъв товар от миналото си. Сега, когато безопасността на Джил не беше повод за тревога, в главата ми се въртеше само една мисъл: какво ще кажат алхимиците? Какво ще каже баща ми? Когато го приближих, Еди тъкмо отново затваряше телефона си.

— Обадих се на Мика да му кажа, че всичко е наред — обясни. — Той наистина беше много разтревожен.

Всички следи от притеснението на госпожа Уедърс изчезнаха в мига, в който Джил и Лий минаха през вратата. Всъщност Джил изглеждаше доста весела, докато не видя лицата ни. Закова се на място. До нея Лий имаше доста мрачна физиономия. Мисля, че знаеше какво предстои.

Двамата с Еди забързахме напред, но не получихме шанс да говорим. Госпожа Уедърс веднага настоя да узнае къде са били. Вместо да се скрие, Джил си призна истината: двамата с Лий напуснали кампуса и отишли в Палм Спрингс. Тя внимаваше много Лий да не бъде обвинен в отвличане, като се кълнеше, че той не е знаел, че тя има право да напуска кампуса само с одобрението на членове на семейството. Потвърдих го, макар че на Лий нямаше да му се размине толкова лесно.

— Ще почакаш ли отвън? — попитах го учтиво. — Бих искала след малко да поговоря с теб насаме.

Лий понечи да се подчини и отправи към Джил извинителен поглед. Докосна леко ръката й за довиждане и се обърна, за да си върви. Спря го госпожа Уедърс.

— Почакайте — рече тя и се вгледа любопитно в него. — Познавам ли ви?

Лий се сепна.

— Не мисля. Никога преди не съм идвал тук.

— У вас има нещо познато — настоя тя. Челото й се сбърчи и тя се замисли, но накрая сви рамене. — Сигурно съм се заблудила.

Лий кимна, срещна отново погледа на Джил със съчувствие и си тръгна.

Госпожа Уедърс не беше приключила с нея. Впусна се в лекция колко опасно и безотговорно са постъпили.

— Ако си имала намерение да се измъкнеш тайно и да нарушаваш правилата, е можело поне да се довериш на брат си и на сестра си. Изплаши ги до смърт. — Съветите й за „отговорното“ нарушаване на правилата бяха почти забавни. Макар че като се имаше предвид колко се бях паникьосала, беше доста трудно да се открие нещо забавно точно в този момент. Освен това съобщи на Джил, че нарушението й е отбелязано в досието й и е наказана.

— Засега — каза госпожа Уедърс, — няма да напускаш стаята си през останалата част от вечерта. След закуска ще дойдеш при мен и ще разберем дали училищната управа ще реши да те отстрани временно.

— Извинете ме — намеси се Еди. — Може ли да остана насаме с нея няколко минути, преди да се качи в стаята си? Бих искал да поговорим.

Госпожа Уедърс се поколеба, очевидно изпълнена с желание наказанието на Джил да се приведе в действие тутакси. После реши да удовлетвори молбата на Еди. Изражението му бе сурово и гневно и мисля, че госпожа Уедърс разбра, че Джил ще понесе малко по-различно наказание от по-големия си брат.

— Пет минути — отсече госпожа Уедърс и потупа часовника си. — След това ще трябва да си вървиш.

— Недейте — заговори Джил, когато останахме сами. Лицето и изразяваше смесица от страх и предизвикателство. — Зная, че постъпих зле. Няма нужда и вие да ми четете лекция.

— Нима? — попитах. — Защо го направи тогава, щом си знаела, че постъпваш неправилно?

Джил скръсти ръце пред гърдите си.

— Трябваше да се махна от тук. Както и когато реша. И без вас.

Коментарът й ме вбеси. Казаното звучеше толкова незряло и егоистично. Но, за моя изненада, Еди изглеждаше наранен.

— Какво означава това? — попита.

— Означава, че просто исках да се махна от това място, без ти винаги да ми натякваш, че това, което правя, е грешно. — Последното бе насочено към мен. — А ти да подскачаш при всяка сянка. — Това, разбира се, беше към Еди.

— Аз просто искам да те пазя — рече Еди наскърбено. — Не се опитвам да те задуша, но не мога да позволя да ти се случи нещо. Не и отново.

— Аз съм по-застрашена от Лоръл, отколкото от които и да е убийци! — избухна Джил. — Знаеш ли какво направи тя днес? Работехме в компютърната зала и тя „случайно“ се препъна в захранващия кабел на компютъра ми. Изгубих половината си работа, не свърших навреме и сега ще имам по-ниска оценка.

Точно в този миг назидателната забележка, че трябва да се съхранява написаното, едва ли щеше да постигне желания ефект.

— Виж, това наистина е ужасно — съгласих се. — Но не може да се сравнява с риска да те убият. По никакъв начин. Къде точно ходихте?

За миг си помислих, че няма да ми каже.

— Лий ме заведе до Солтън Сий. Това е езеро извън града — добави, като видя неразбиращите ни физиономии. — Беше прекрасно. — По лицето й пробягна замечтано изражение. — Толкова отдавна не съм била близо до толкова много вода. После слязохме в центъра и просто обикаляхме наоколо, пазарувахме, ядохме сладолед. Той ме заведе в един бутик, при дизайнера, който търси модели и…

— Джил — прекъснах възторжените й излияния, — не ме интересува колко невероятен е бил денят ти. Ти ни изплаши. Не го ли разбираш?

— Лий не биваше да прави това — изръмжа Еди.

— Не го обвинявай — защити го Джил. — Аз го придумах… Накарах го да си мисли, че вие няма да имате нищо против. А и той не знае каква е истинската причина, поради която съм тук, нито подозира за опасността, която ме грози.

— Може би идеята да се сближите беше лоша — промърморих.

— Това с Лий е най-хубавото, което ми се е случвало тук! — възкликна тя сърдито. — И аз заслужавам да излизам и да се забавлявам като вас.

— Забавление? Доста силно казано — отвърнах, припомняйки си следобеда с Ейдриън.

Джил имаше нужда от мишена за безсилието и неудовлетвореността си и аз спечелих честта.

— На мен не ми се струва така. Ти постоянно си някъде навън. А когато не си, не спираш да ми повтаряш как все греша. Все едно си ми майка.

Досега успявах да запазя спокойствие, но внезапно нещо в последните и думи ме взриви. Така добре балансираният ми самоконтрол се срина.

— Знаеш ли какво? Донякъде се чувствам точно така. Защото, доколкото мога да кажа, в тази група аз съм единствената, която се държи като възрастен. Мислите си, че съм тук, за да се забавлявам? През цялото време ви дундуркам и разчиствам кашите, в които се забърквате. Прекарах моя следобед… Прахосах моя следобед да разкарвам Ейдриън наоколо, за да се издъни на интервютата, които аз му уговорих. След като се върнах тук се наложи да се справям с последиците от твоята „опознавателна екскурзия“. Лоръл те е разстроила, но аз отнесох последиците. Макар че, ако Мика беше предупреден още от самото начало, тези проблеми с нея никога нямаше да съществуват. — Последното бе насочено към Еди. — Не разбирам защо аз съм единствената, която разбира колко сериозно е всичко. Срещи между вампир и човек. На карта е заложен животът ви. Това не са неща, с които можете да си играете! И все пак… по някакъв начин, всички го правите. Оставяте тежката работа на мен, да разчиствам след вас… и през цялото време Кийт и останалите алхимици ми дишат във врата, чакат ме да се издъня, защото никой от тях не ми вярва, откакто помогнах на вашата приятелка Роуз. Мислите, че това е забавно? Искате да живеете моя живот? Тогава го направете. Започнете още сега и, за разнообразие, започнете да поемате отговорност.

Не крещях, но определено бях повишила тон. Почти бях завършила речта си и спрях, за да си поема дъх. Еди и Джил се взираха изумено в мен, с широко отворени очи, все едно ме виждаха за пръв път.

Госпожа Уедърс се върна точно в този момент.

— Това бе достатъчно за тази вечер. Сега трябва да се качиш горе — рече тя на Джил.

Джил кимна, все още леко слисана, и забърза към стаята си, без дори да се сбогува с някой от нас. Госпожа Уедърс я изпрати до стълбите, а Еди се извърна към мен. Лицето му беше бледо и сериозно.

— Права си — промълви. — Аз не те подкрепих.

Въздъхнах, внезапно почувствала се безкрайно уморена.

— Ти не си толкова лош, колкото останалите.

Той поклати глава.

— Все пак. Може би си права за Мика. Може би, ако говоря с него, той ще стои настрана от Джил и тогава Лоръл няма да се заяжда с нея. Тази вечер ще го помоля. Но… — Намръщи се и заговори, подбирайки внимателно думите си. — Опитай се да не бъдеш твърде строга с Ейдриън и Джил. За нея това е стресиращо, а понякога мисля, че малко от личността на Ейдриън се прелива в нея през връзката. Сигурен съм, че точно поради това е избягала днес. Това е нещо, което би направил той в нейното положение.

— Никой не я е принуждавал да го прави — възразих. — Най-малкото Ейдриън. Фактът, че е придумала Лий и не ни е казала, показва, че тя знае, че не бива да постъпва по този начин. Действала е по собствена воля. А Ейдриън не може да се оправдава с това.

— Да… Но Ейдриън си е Ейдриън — рече Еди неуверено. — Понякога се чудя каква част от това, което прави, е самият той и каква част духът.

— Владеещите магията на духа могат да взимат антидепресанти, нали? Ако той се тревожи, че това би могло да се превърне в проблем, тогава трябва да вземе мерки. Той има избор. Не е безпомощен. В случая не е жертва. Еди ме огледа изучаващо за няколко секунди.

— А аз си мислех, че моите възгледи за живота са сурови.

— Твоят живот е суров — поправих го. — Но той е изграден върху принципа, че ти винаги трябва да се грижиш за другите. Аз съм възпитана с вярата, че това понякога е необходимо, но че въпреки това всеки трябва да се опита сам да се грижи за себе си.

— И ето къде се озова.

— Не ми напомняй. Искаш ли да дойдеш да говорим заедно с Лий?

Извинителното изражение на Еди тутакси се изпари от лицето му.

— Да — рече яростно.

Открихме Лий седнал на пейка отвън. Имаше много нещастен вид. Скочи, щом се приближихме.

— Приятели, наистина съжалявам! Не биваше да го правя. Само че тя беше толкова тъжна и толкова самотна и изгубена, че ми се прииска да…

— Знаеш как всички се стараем да я закриляме — прекъснах го. — Как можа да не помислиш, че изчезването й ще ни разтревожи?

— Освен това тя е малолетна — намеси се Еди. — Не можеш просто да я отведеш и да правиш каквото ти скимне с нея!

Признавам, че бях малко изненадана, че той избра да изтъкне заплахата за девствеността на Джил. Не ме разбирайте погрешно. Аз също мислех за възрастта й. Но след като я бе видял буквално да умира, се очакваше Еди да се тревожи за по-важни неща.

Сивите очи на Лий се разшириха.

— Нищо не се е случило! Никога не бих й сторил нещо подобно. Кълна се! Никога няма да се възползвам от някой, който е толкова доверчив. Не бих могъл да унищожа вярата й. Тя означава за мен много повече от всяко друго момиче, с което съм излизал. Искам ние двамата да бъдем завинаги заедно.

Помислих си, че „завинаги заедно“ е малко крайно за тяхната възраст, ала в очите му се четеше искрена убеденост, което бе доста трогателно. Но това все още не го извиняваше за стореното. Той прие нашето мъмрене много на сериозно и обеща, че никога повече няма да се повтори.

— Но моля ви… Ще мога ли да я виждам във ваше присъствие? Може ли да продължим да излизаме групово?

Двамата с Еди се спогледахме.

— Ако след всичко това някога изобщо й позволят да напусне кампуса — отвърнах. — Наистина не зная какво ще стане.

След още извинения Лий си тръгна, а Еди се върна в общежитието си. Качвах се горе, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах дисплея и с изненада видях изписан номера на родителите ми в Солт Лейк Сити.

— Ало? — казах. За един безумен миг ме прониза надеждата, че се обажда Зоуи.

— Сидни.

Баща ми. Стомахът ми се сви от мрачно предчувствие.

— Трябва да поговорим за случилото се.

Обзе ме паника. Как бе успял да разбере за изчезването на Джил? Явно Кийт бе най-вероятният заподозрян. Ала как бе разбрал Кийт? Дали е бил в дома на Кларънс, когато Еди се е обадил на Ейдриън? Въпреки всичките му недостатъци, не можех да си представя Ейдриън да разкаже на Кийт какво се е случило.

— Да поговорим за какво? — попитах, опитвайки се да спечеля време.

— За поведението ти. Кийт ми се обади снощи и трябва да кажа, че съм много разочарован.

— Снощи? — Значи не ставаше дума за изчезването на Джил. Така че за какво бе всичко това?

— Предполага се, че ти трябва да координираш всичко, така че онова момиче морой да се впише сред местното общество. Не се предполага да се сприятеляваш с тях и да си прекарваш добре! Не можах да повярвам, когато Кийт каза, че си ги завела да играят боулинг.

— Всъщност беше мини голф и Кийт го одобри! Първо го попитах.

— А след това узнах, че всячески си помагала на другите вампири. Твоята отговорност е единствено момичето и то да се погрижиш за оцеляването й, което също чух, че не правиш. Кийт ми каза, че е имало инцидент, когато ти не си се справила добре със затрудненията й да стои на слънце?

— Веднага докладвах за това! — извиках. Трябваше да предположа, че Кийт замисля да го използва против мен. — Кийт… — направих пауза, опитвайки се да измисля най-добрия начин, по който да се справя с това. — Той е разбрал погрешно първоначалния ми доклад. — Кийт бе саботирал доклада ми, но да кажа на баща ми, че любимецът му е излъгал, щеше само да го настрои още повече против мен. Нямаше да ми повярва. — Точно Кийт най-малко има правото да говори! Той винаги се мотае с Кларънс и дори не обяснява защо.

— Навярно за да го успокои и да се погрижи за стабилността му. Доколкото разбрах, възрастният мъж не е съвсем с всичкия си.

— Той е обсебен на тема ловци на вампири — обясних. — Смята, че някакви хора са убили племенницата му.

— Е — поде баща ми, — има някои хора, които знаят за вампирите и които не можем да убедим в противното. Но не са ловци. Кийт изпълнява дълга си, за да осветли Кларънс. Ти обаче си абсолютно заблудена.

— Сравнението не е честно!

— Всъщност обвинявам себе си — рече баща ми. Не зная защо, но се съмнявах в това. — Не биваше да ти позволявам да отиваш на тази мисия. Не беше готова… Не и след това, което преживя. Да си с тези вампири е смущаващо и объркващо за теб. Затова те отзовавам.

— Какво?

— Ако зависеше от мен, щеше да е незабавно. За съжаление, Зоуи няма да е готова още поне две седмици. Алхимиците искат да я подложат на някои тестове, преди да получи татуировката си. След това ще я изпратя на твое място, а ти… ще получиш известна помощ.

— Татко! Това е лудост. Аз се справям съвсем добре тук. Моля те, не изпращай Зоуи…

— Съжалявам, Сидни — прекъсна ме той. — Ти не ми остави избор. Моля те, не се забърквай в неприятности през времето, което ти остава.

Той прекъсна връзката и аз останах в коридора със свито сърце. Две седмици! След две седмици щяха да изпратят Зоуи. А мен… Къде щяха да изпратят мен? Не исках да мисля за това, но знаех. Трябваше да го предотвратя по някакъв начин. Колелата вече се бяха задвижили. Татуировките, сетих се внезапно. Ако успея да довърша тестовете си върху утайката, която откраднах, и открия кой е снабдителят на вампирска кръв, ще заслужа уважението и благодарността на алхимиците. Надявах се да е достатъчно, за да измие позорното петно, което ми бе лепнал Кийт.

Но защо го бе направил? Защо сега? Знаех, че никога не ме е искал тук. Може би просто е изчаквал удобен момент, трупайки доказателства срещу мен, докато елегантно ме отстрани от играта. Но нямаше да му позволя. Щях да разровя тази история с татуировките и да открия кой стои зад всичко това. В момента разполагах с достатъчно доказателства, за да привлека вниманието им и щях да им предоставя откритото досега, ако до седмица не изникне нещо ново.

Решението ме изпълни с решителност, но когато по-късно си легнах, не можах да заспя. Заплахата на баща ми висеше над мен, както и страхът от поправителен център.

След като се мятах и въртях около час най-после се унесох. Но дори и тогава сънят ми беше накъсан и неспокоен. Събудих се само след няколко часа, после отново заспах.

Този път сънувах.

В съня си стоях във всекидневната на Кларънс. Всичко беше старателно подредено, а тъмното дърво и мебелите придаваха на мястото усещане за нещо зловещо. Подробностите бяха изненадващо живи и сякаш усещах миризмата на прашните книги и кожената тапицерия.

— Ха! Получи се. Не бях сигурен, че ще стане и с човек.

Извъртях се и видях Ейдриън, облегнат на стената. Само до преди миг не беше там и аз изпитах онзи детински страх от вампири, които се появяват изневиделица. Сетне си спомних, че това е сън и подобни неща се случват.

— За какво не си бил сигурен? — попитах.

Той посочи наоколо.

— Дали мога да те достигна. Да те доведа тук в съня ти. — Не разбрах точно какво имаше предвид, затова не казах нищо. Той повдигна вежди. — Не знаеш, нали? Нямаш ли представа къде си?

— В дома на Кларънс — отвърнах съвсем логично. — Е, всъщност спя, в леглото си. Това е просто сън.

— Права си, но само наполовина. Това е сън, създаден от магията на духа. Това е истинско.

Намръщих се. Сън, създаден от магията на духа. След като цялата ни информация за духа бе доста оскъдна, не знаехме почти нищо за магическите сънища, породени от духа. По-голямата част от познанието ми за тях се основаваше на това, което бях узнала от Роуз, която много често бе посещавана в съня си от Ейдриън. Според нея, сънуващия и владеещия магията на духа били на практика заедно, умовете им се срещаха и общуваха през големи разстояния. За мен бе трудно да го проумея изцяло, но съм виждала Роуз да се събужда с информация, която не би могла да получи от другаде. Въпреки това не разполагах с доказателство, което да потвърди, че в момента съм се озовала в такъв сън, създаден от магията на духа.

— Това е съвсем обикновен сън — възразих.

— Сигурна ли си? — попита Ейдриън. — Огледай се. Концентрирай се. Не чувстваш ли разликата? Като сън, ала в същото време не е сън. Нито пък е като истинския живот. Наречи го както искаш, но следващия път, когато се видим в света на живите, ще мога да ти опиша съвсем точно всичко, което се е случило тук.

Огледах внимателно стаята, както ми бе предложил. И отново бях поразена от яркостта дори на най-малките подробности. Наистина имах чувството, че е истинско, но сънищата много често ни се струваха реални… Нали? Обикновено не осъзнаваш, че сънуваш, докато не се събудиш. Затворих очи и поех дълбоко дъх, за да се успокоя. И изведнъж… го почувствах. Разбрах какво имаше предвид той. Не беше съвсем като сън. Не приличаше и на реалния живот. Отворих очи.

— Престани! — извиках и се отдръпнах от него. — Накарай го да свърши. Измъкни ме от тук.

Защото, приемайки, че това наистина е сън, създаден от магията на духа, трябваше да приема и нещо друго: бях заобиколена от вампирска магия. Съзнанието ми бе впримчено в нея. Изпитах пристъп на клаустрофобия. Магията ме притискаше, задушаваше.

— Моля те. — Гласът ми се извиси, звучейки все по-обезумяло. — Моля те, пусни ме.

Ейдриън се изправи. Изглеждаше изненадан.

— Стига, Сейдж. Успокой се. Ти си добре.

— Не… Не съм. Не искам това. Не искам магията да ме докосва.

— Магията няма да те нарани — рече той. — Не е нищо особено.

— Това е грешно — прошепнах. — Ейдриън, спри го.

Той протегна ръка, като че ли искаше да се опита да ме успокои, сетне изглежда размисли.

— Магията няма да те нарани — повтори. — Искам само да ме чуеш, после ще я разпръсна. Обещавам ти.

Дори и в съня пулсът ми се ускори. Обвих ръце около себе си и се отдръпнах, облягайки се на стената, опитвайки се да се смаля.

— Добре — прошепнах. — Побързай.

— Исках само да кажа… — Той пъхна ръце в джобовете си, отмести смутено поглед настрани, сетне отново ме погледна. Дали в съня очите му бяха по-зелени, отколкото в истинския живот? Или бе просто плод на въображението ми? — Исках да… исках да се извиня.

— За какво? — попитах. Не можех да мисля разумно, скована от ужас.

— За това, което направих. Ти беше права. Изгубих ти времето и ти провалих деня.

Напрегнах ума си, за да изрови спомените от днешния следобед.

— Благодаря ти — отвърнах.

— Не зная защо направих всички онези неща продължи той. — Просто не можах да се сдържа.

Все още бях ужасена, все още се задушавах от магията, която ме обгръщаше. Някак си успях да си припомня част от скорошния си разговор с Еди.

— Ти можеш да се контролираш — заявих му. — Не си жертва.

Ейдриън бе зареял поглед някъде надалеч, потънал в собствените си мисли. Внезапно се сепна и очите му се насочиха към мен.

— Ти си като Роуз.

— Какво?

Той вдигна ръка и внезапно една червена роза с бодли се появи. Ахнах и се опитах да се отдръпна още повече. Той завъртя дръжката, като внимаваше да не убоде пръстите си.

— Тя казваше същото. Че се правя на жертва. Наистина ли съм толкова жалък?

Розата увехна и се сгърчи пред очите ми, превръщайки се в купчина пепел, преди съвсем да изчезне. Направих знак против сатаната през рамо, опитвайки се да си спомня за какво говорехме.

— Жалък не е думата, която бих използвала — заявих.

— А коя дума би използвала?

Умът ми бе изпразнен от всякаква мисъл.

— Не зная. Може би объркан?

Той се усмихна.

— Доста слабо казано.

— Когато се събудя, ще проверя в речника и ще ти кажа. Сега, моля те, би ли сложил край на това?

Усмивката му избледня и върху лицето му се изписа искрено изумление.

— Ти наистина си много уплашена, нали? — Оставих мълчанието да отговори вместо мен. — Добре, тогава само още нещо. Измислих друг начин, по който мога да се измъкна от дома на Кларънс и да спечеля малко пари. Четох за колежите и стипендиите. Ако се запиша някъде и посещавам лекциите, мислиш ли, че ще получавам достатъчно, за да се издържам?

Това бе конкретен въпрос, с който можех да се справя.

— Възможно е. Но мисля, че е прекалено късно. Учебната година навсякъде вече е започнала.

— Открих едно място в интернет: „Карлтън“. Това е колеж в другата част на града, където занятията още не са започнали. Но трябва да действам бързо и… Обаче не зная какво трябва да се направи. Документите. Процедурите. Но това е тъкмо по твоята част, нали?

— Тъжно, но факт — потвърдих. Струваше ми се, че „Карлтън“ ми звучи доста познато, но не можех да се сетя къде го бях чувала.

Той пое дълбоко дъх.

— Ще ми помогнеш ли? Осъзнавам, че отново те карам да ме „дундуркаш“, ала не зная откъде да започна. Обаче обещавам, че ще се включа активно. Кажи ми какво трябва да се направи, и ще го направя.

Дундуркане. Говорил е с Джил или с Еди, или и с двамата. Това е логично, казах си. Искал е да провери дали тя е добре. Можех само да си представя как е била перифразирана цялата ми тирада.

— Ти вече си бил в колеж — изтъкнах, припомняйки си досието му. Бях го прегледала набързо, докато подготвях злополучната му автобиография. — Но си напуснал.

Ейдриън кимна.

— Да.

— Откъде да зная, че и този път няма да направиш същото? Откъде да зная, че отново не ми губиш времето?

— Не знаеш, Сейдж — призна Ейдриън. — И не те обвинявам. Мога единствено да те помоля да ми дадеш още един шанс. Да се опиташ да ми повярваш, когато ти казвам, че съм сериозен. Да ми се довериш.

Помежду ни се възцари продължителна пауза. Леко се бях отпуснала, без дори да го осъзнавам, макар че оставах притисната до стената. Огледах го изпитателно, искаше ми се да умея по-добре да разгадавам хората. Очите му бяха също толкова зелени и в реалния живот, реших. Просто обикновено не съм се вглеждала толкова отблизо в тях.

— Добре — рекох накрая. — Вярвам ти.

Върху лицето му се изписа пълно изумление.

— Наистина ли?

Умението ми да отгатвам хората не се бе подобрило от преди десет секунди, ала внезапно ме осени проблясък, който разбули за миг част от загадката, която представляваше Ейдриън Ивашков. Хората не му вярваха много често. Не очакваха много от него, както впрочем и той самият. Дори Еди донякъде го бе отписал. Ейдриън си е Ейдриън. Сякаш нищо не можеше да се направи по въпроса.

И внезапно осъзнах, че колкото и да изглеждаше невероятно, двамата с Ейдриън имахме нещо общо. И двамата постоянно бяхме задушавани и притискани от очакванията на другите. Нямаше значение, че хората очакваха всичко от мен и нищо от него. Въпреки това си приличахме, и двамата постоянно се опитвахме да съборим бариерите, които другите издигаха пред нас и да бъдем самите себе си. Ейдриън Ивашков — лекомислен вампир, купонджия — беше моята сродна душа много повече, отколкото всеки друг, когото познавах. Мисълта бе толкова смайваща, че не можах да му отговоря веднага.

— Да, вярвам ти — потвърдих. — Ще ти помогна. — Потръпнах. Страхът от съня се завърна и исках единствено да свърши. Щях да се съглася с всичко, само час по-скоро да се озова обратно в моето обикновено, лишено от всякаква магия, легло. — Но не тук. Моля те, ще ме върнеш ли обратно? Ще сложиш ли край на това? Каквото и да е то.

Той кимна бавно, все още шашнат. Стаята започна да избледнява, цветовете и очертанията й се стопяваха като картина, обгърната от падащия мрак. Много скоро се замъгли до черно и аз се събудих в моето легло в стаята си в общежитието. В същото време гласът му отекна едва чуто в съзнанието ми:

— Благодаря ти, Сейдж.