Ришел Мийд
Кръвни връзки (23)

Глава 23

— Какво си направила?

След около седмица седях на последния ред в залата, в очакване да започне модното ревю с участието на Джил. Въобще не знаех, че и Трей ще дойде, така че се стреснах, като го видях приклекнал до мен.

— За какво по-точно говориш? — попитах го аз. — Има един милион неща, за които можеш да ми припишеш заслугите.

Той се подсмихна и продължи, снишавайки глас, макар че не беше нужно с цялото това приглушено буботене наоколо. Няколкостотин зрители се бяха събрали да се насладят на шоуто.

— Говоря за Слейд и приятелчетата му и ти много добре знаеш — поясни Трей. — Всички те наистина бяха много разтревожени от нещо, случило се тази седмица. Не престават да се оплакват за онези тъпи татуировки. — Изгледа ме многозначително.

— Какво? — попитах с най-невинната си физиономия. — Защо смяташ, че това има нещо общо с мен?

— Да не би да казваш, че няма? — Явно не можах да го заблудя.

Усетих издайническата усмивка, плъзнала по устните ми. След обиска в апартамента на Кийт алхимиците се погрижиха веднъж завинаги да секнат доставките на суровина за незаконните татуировки. Повече не се споменаваше за подмяната ми със Зоуи. На Слейд и компания им отне няколко дни, за да осъзнаят, че е сложен край на източника им на вълшебно мастило, издигащо него и приятелите му до спортните висини, недостижими за простосмъртните. През тази седмица доста се забавлявах, докато следях потайното им шушукане, но не предполагах, че и Трей ги е забелязал.

— Да кажем само, че в най-скоро време Слейд повече няма да е досегашната суперзвезда — заявих. — Надявам се да си готов да излезеш напред и да заемеш мястото му.

Трей се загледа изучаващо в мен през следващите няколко мига, очевидно с надеждата да добавя още нещо. Но като не задоволих очакването му, само поклати глава и се ухили.

— Всеки път, когато ти потрябва кафе, Мелбърн, можеш да се отбиваш при мен.

— Ще го запомня — кимнах и посочих към все по-нарастващата тълпа. — Впрочем ти какво правиш тук? Не ми бе хрумвало, че се интересуваш от най-новите модни тенденции.

— Не че се интересувам — призна той. — Но имам двама приятели, които работят за шоуто.

— Искаш да кажеш приятелки? — поправих го с насмешка.

Трей завъртя очи.

— Приятели, които са момичета. Нямам време за глупави увлечения по женските прелести.

— Наистина ли? Аз пък реших, че тъкмо заради това си си направил татуировка. Чувала съм, че жените си падат по тях.

Трей се скова.

— За какво говориш?

Спомних си как Кристин и Джулия споменаха колко било странно, че и Трей имал татуировка, а по-късно Еди потвърди, че в съблекалнята е виждал тази татуировка. Намирала се ниско под кръста на Трей. Еди сподели също, че била с формата на слънце с много лъчи наоколо, но направена със съвсем обикновено мастило. Отдавна чаках удобен случай, за да подразня Трей за украсата над дупето му.

— Не се прави на толкова скромен. Зная за изгряващото ти слънце. Зная и откъде точно изгрява. А все ми натякваше за моята, а?

— Аз…

Направо си глътна езика. Дори нещо повече. Изглеждаше притеснен, разтревожен — все едно ставаше дума за нещо, което той не искаше да знам. Което бе странно. Не беше чак толкова голяма работа. Тъкмо се канех да го разпитам по-подробно, когато Ейдриън внезапно си проправи път към нас сред тълпата. Трей хвърли един поглед към буреносната физиономия на Ейдриън и тутакси се изправи на крака. Можех да си обясня реакцията му. Изражението на Ейдриън изплаши и мен.

— Добре — рече Трей нервно. — Още веднъж ти благодаря. По-късно пак ще се видим.

Промърморих му нещо на раздяла и се загледах в Ейдриън, който се приближи към мен. Мика седеше от другата ми страна, до него беше Еди и още две празни седалки, които пазехме за наши приятели. Ейдриън се настани на едната от тях. След малко се появи забързано и Лий. Изглеждаше обезпокоен от нещо, но все пак се държеше по-приятелски в сравнение с Ейдриън, който само гледаше напред с каменно лице. Настроението ми се срина. Някак си, без да мога да си обясня защо, имах чувството, че аз съм причината за мрачния му вид.

Обаче не ни остана време да разискваме въпроса — светлините угаснаха и шоуто започна. За конферансие бяха наели един местен радиоводещ, който представи петте модни дизайнери, участващи в шоуто тази вечер. Дизайнерката на Джил беше трета по ред и докато наблюдавах първите две колекции, нетърпението ми се засилваше все повече. Това зрелище надминаваше със светлинни години практическите упражнения, които бях видяла преди това. Светлините и музиката придаваха на всичко съвсем професионално ниво, а другите модели ми се сториха много по-шлифовани и по-опитни в сравнение с Джил. И мен започна да ме обзема безпокойството, което доскоро измъчваше Джил, че навярно е надценила възможностите си.

Тогава дойде редът на Лия Дистефано. Джил беше една от първите дефилиращи манекенки. Появи се в елегантно диплеща се, сребриста вечерна рокля, изтъкана от толкова ефирен плат, който като че ли отричаше съществуването на гравитацията. Част от лицето й бе скрито под маска, обсипана с перли и сребро, непозволяваща да бъде разпозната от тези, които я познаваха отблизо. Очаквах поне малко да кашират вампирските й черти, дори евентуално да я гримират в малко по-човешки цветове. Вместо това те бяха заложили на необичайната й външност, покривайки кожата и със светеща пудра, която подчертаваше бледността и по такъв начин, че направо изглеждаше като извънземна. Всяка къдрица от меката й коса бе изящно оформена и обкичена с изящни малки бляскави бижута.

Походката й се бе подобрила значително след първата проба. Тя на практика спеше с тези обувки с високи токчета. Отдавна бе забравила за първоначалните си злощастни опити да не се строполи на пода. Сега притежаваше някаква непозната за мен увереност и целеустременост, каквато не бях забелязала досега в нея. Все пак за миг долових как в очите й проблесна издайническа нервност и леко усилие да задържи ритъма в походката си, докато пристъпяше напред върху високите сребърни токчета. Макар че се съмнявах дали някой друг го забеляза. Всеки, който не познаваше Джил и характера й, не виждаше нищо друго, освен една силна и в същото време ефирна жена, уверено дефилираща по модния подиум. Възхитителна гледка. Щом успя да се преобрази така много с толкова малко окуражаване, какво ли още можеше да се очаква?

Като огледах момчетата до мен, видях същите чувства, изписани по лицата им. Ейдриън бе изпълнен с онази братска гордост, която често изпитваше към нея, като от доскорошното му лошо настроение не бе останала никаква следа. Мика и Лий бяха олицетворение на неподправено, искрено възхищение. За моя изненада изражението на Еди също издаваше обожанието му, примесено с още нещо. Беше почти… Боготворене. Да, това беше, осъзнах аз. Появявайки се на модния подиум като красиво, изключително покоряващо, направо божествено създание, Джил въплъщаваше всичките му идеалистични, закрилнически фантазии. Сега тя бе съвършена принцеса, със своя предан рицар, готов да й служи.

Тя се появи още два пъти в редицата от модели на Лия, всеки път зашеметяваща, макар да не бе така ефектна както при първата си поява в сребристата рокля. Останалата част от шоуто изгледах само бегло. Гордостта ми и вълнението заради Джил ме разсейваха, пък и честно казано повечето от дрехите, които видях, ми се сториха прекалено крещящи за моя вкус.

След шоуто имаше прием, на който гостите, дизайнерите и моделите можеха да се смесят с по чаша разхладителна напитка в ръка. Моята малочислена група се приюти в ъгъла край масата с ордьоврите, за да изчакаме Джил да се присъедини към нас, която все още не бе освободена. Лий бе взел за нея огромен букет от бели лилии. Ейдриън съзерцаваше с копнеж сервитьорката, докато минаваше покрай нас с поднос, пълен с чаши с шампанско. Но не помръдна, за да я спре. Обзе ме гордост, примесена с облекчение. Джил, душевното равновесие и алкохолът не биваше да се смесват.

Щом келнерката ни подмина, Ейдриън се извърна към мен и аз видях как доскорошният му гняв се завърна. И, както подозирах, бе насочен към мен.

— Кога мислеше да ми кажеш? — попита той.

Прозвуча ми загадъчно, също както въпросът, с който по-рано ме заговори Трей.

— Какво да ти кажа?

— Че няма да има стипендия! Говорих с някакъв служител от регистратурата и той ми каза, че си уведомена.

Въздъхнах.

— Всъщност не съм го крила от теб. Просто досега нямах възможност да ти го съобщя. Имаше много други неща за уреждане. — Добре де, всъщност наистина го отлагах, и то точно поради тази причина. Е, не съвсем. Не очаквах, че толкова ще се ядоса.

— Но очевидно си разполагала с достатъчно време, за да платиш таксата за слушател. И достатъчно пари. Но не достатъчно, за да платиш самостоятелното ми жилище.

Мисля, че по-обидното в цялата работа бе намекът му, че по някаква причина съзнателно съм предпочела да действам в ущърб на желанията му, макар да е съществувал друг вариант.

— Еднократно заплащане лесно може да се уреди — уверих го аз. — Но редовно изплащане на месечна квартира? Не е толкова лесно.

— Тогава защо въобще се занимаваш с това? — възкликна той. — Цялата работа беше, за да ми намериш пари и да се махна от къщата на Кларънс! Иначе нямаше да посещавам тези глупави лекции. Мислиш ли, че искам всеки ден да пътувам с автобус?

— Онези лекции ти се отразяват добре — възразих, усещайки как на мен също започва да ми кипва. Не исках да изгубя самоконтрола си, не тук и със сигурност не когато нашите приятели са свидетели на всичко това. Но бях вбесена от реакцията на Ейдриън. Не можеше ли да осъзнае колко ще е добре за него да върши нещо полезно? Не можех да забравя как сияеше, докато ми показваше картините си. Те бяха една разумна възможност да забрави Роуз, да не говорим, че така можеше да намери цел в живота си. Освен това се вбесих от готовността му с лека ръка да зареже тези „глупави“ лекции. Това отново ми напомни за несправедливостите в този свят, за това как не можех да имам нещо, което на другите се даваше даром.

Той се намръщи.

— Отразяват ми се добре? Хайде, престани отново да се правиш на мое майче! Не е твоя работа да ме поучаваш как да живея живота си. Ако ми потрябва съвет от теб, ще ти го поискам.

— Правилно — съгласих се и сложих ръце на кръста си. — Не е моя работа да ти казвам как да живееш живота си. Работата ми е само да го улеснявам колкото се може повече. Защото, бог ми е свидетел, ти не можеш да понесеш дори и най-малкото неудобство. Какво стана с всичките тези неща, за които ми разказа? Че наистина сериозно си решил да подобриш живота си? Когато ме помоли да повярвам в теб?

— Хайде, приятели — намеси се Еди със смутено изражение. — Сега не му е нито времето, нито мястото.

Ейдриън обаче не му обърна внимание.

— Явно обаче не ти е проблем да улесняваш живота на Джил.

— Това ми е работата — изръмжах. — А и тя още е момиче. Не мислех, че зрял мъж като теб ще се нуждае от същата помощ!

Очите на Ейдриън пламнаха в изумрудено, когато сведе поглед към мен, но в следващия миг се фокусираха върху нещо зад мен. Обърнах се и видях, че Джил се приближава към нас. Отново бе със сребристата рокля, а лицето й грееше от щастие — щастие, което обаче помръкваше колкото повече ни доближаваше и се досещаше, че между двама ни с Ейдриън се е разгорял ожесточен спор. Когато застана до мен, цялата й развълнуваност само отпреди броени мигове, бе отстъпила на тревога и загриженост.

— Какво се е случило? — попита, като местеше поглед ту към мен, ту към Ейдриън. Разбира се, вече би трябвало да знае отговора благодарение на връзката си с него. Истинско чудо бе, че мрачните му чувства не успяха да осуетят нейното представяне.

— Нищо — безизразно отвърнах аз.

— Е, — каза Ейдриън, — зависи от това какво разбираш под „нищо“. Искам да кажа, че ако мислиш да излъжеш и…

— Престани! — изкрещях, като извисих глас, въпреки че с всички сили се стараех да се сдържам. В помещението се вдигаше прекалено много шум, за да ни обърнат внимание повечето от присъстващите, но двама от най-близкостоящите ни изгледаха с любопитство. — Просто престани, Ейдриън. Моля те, не може ли поне заради нея да не съсипваш всичко? Не може ли поне за една-единствена вечер да се преструваш, че на този свят съществуват и други хора, освен теб?

— Аз ли го съсипвам? — възкликна той. — Как, по дяволите, можеш да кажеш подобно нещо? Знаеш какво съм направил заради нея! Направих всичко заради нея! От всичко се отказах заради нея!

— Нима? — попитах. — Защото от това, на което съм свидетел, не ми се струва, че…

Зърнах лицето на Джил и мигновено млъкнах. Зад маската очите й се бяха разширили от ужас заради обвиненията, които си разменяхме с Ейдриън. Току-що му бях заявила, че е егоист и въобще не мисли за Джил, докато в същото време самата аз не спирах да се заяждам с него през вечерта, която бе така важна за нея, при това пред всичките й приятели. Сега не беше времето да водим този спор. Не биваше да позволявам на Ейдриън да ме въвлече в тази разправия. След като той не се усещаше кога да спре, то аз трябваше да го направя.

— Тръгвам си — заявих. Насилих се да се усмихна колкото се може по-искрено на Джил, която явно едва се сдържаше да не се разплаче. — Ти беше възхитителна тази вечер. Наистина.

— Сидни…

— Всичко е наред — уверих я. — Трябва да свърша нещо. — Замислих се какво да изтъкна като оправдание, че не мога да остана. — Трябва да, хм… Разчистя след Кийт. Можете ли да закарате Джил и Еди до „Амбъруд“? — Тази молба бе отправена към Мика и Лий. Знаех, че поне един от тях ще се съгласи. Нямаше смисъл да моля да закарат и Ейдриън, пък и честно казано, не ме интересуваше как ще завърши вечерта за него.

— Разбира се — съгласиха се едновременно Лий и Мика. След още един миг Лий обаче се намръщи. — Защо ти е потрябвало да почистваш апартамента на Кийт?

— Дълга история — промърморих аз. — Нека да го кажем по-просто: той напусна града и скоро няма да се върне. Може би никога. — Неочаквано за мен Лий явно се разтревожи от думите ми. Може би след цялото това време, прекарано от Кийт в дома му, те двамата се бяха сприятелили. В такъв случай, Лий ми бе задължен, че го отървах от Кийт.

Джил все още изглеждаше разстроена.

— Мислех, че всички ще отидем да отпразнуваме вечерта?

— Можеш да го направиш, ако искаш — казах и аз. — Щом Еди е с теб, няма за какво да се тревожа. — Протегнах смутено ръка към Джил. Почти ми се искаше да я прегърна, но тя бе толкова издокарана и величествена в елегантния си тоалет и грим, че се побоях да не разваля вида й с една прегръдка. — Казвам го съвсем сериозно. Тази вечер беше зашеметяваща.

Побързах да се отдалеча, донякъде опасявайки се, че аз или Ейдриън отново ще се подадем на гнева и ще си кажем нещо глупаво. Трябваше да се махна от тук. Надявах се Ейдриън да прояви достатъчно разум, за да не задълбава повече и да не провали вечерта на Джил. Не проумявах защо караницата с него ме разстрои толкова много. Двамата се заяждахме почти откакто се запознахме. Какво толкова можеше да има в още една поредна караница? Защото започнахме да се разбираме, осъзнах аз. Все още не мислех за него като за човешко същество, но от известно време насам не го възприемах и като чудовище.

— Сидни?

Бях спряна от неочаквана личност: Лоръл. По-точно тя докосна ръката ми, докато подминавах група момичета от „Амбъруд“. Трябва да съм изглеждала наистина много бясна, защото като приковах погледа си върху нея, тя потрепери. Сигурно й се случваше за пръв път в живота.

— Какво има? — попитах.

Тя преглътна смутено и се отдели от приятелките си, с разширени очи и отчаяние в погледа. Една мека шапка прикриваше по-голямата част от косата й, която според достигналите до мен слухове, още не можела да се възстанови в нормалния й вид.

— Чух, че… Чух, че можеш да ми помогнеш. За косата ми…

Това бе другата услуга, която Кристин ми направи. След като оставих Лоръл да страда няколко дни, помолих Кристин да пусне слуха, че Сидни Мелроуз — благодарение на фармацевтичните средства, които криела в стаята си в общежитието — можела да отстранява всякакви дефекти по външността на момичетата. В същото време дадох ясно да се разбере, че Лоръл не е сред любимките ми и ще й се наложи доста дълго да ме убеждава, преди да склоня да й помогна.

— Може би — рекох. Опитах се да запазя непреклонното си изражение, което не беше никак трудно, тъй като още бях ядосана заради Ейдриън.

— Моля те — отново заговори тя. — Ще направя всичко, което поискаш, ако можеш да ми помогнеш! Какво ли не опитах с косата си, но нищо не помогна. — За мое удивление, тя ми подаде няколко годишници на випуски от гимназията. — Ето. Нали това искаше? Вземи ги. Вземи всичко, което искаш.

Усърдно миене със свестен шампоан щеше да оправи косата й през следващите пет дни, но със сигурност нямаше да й го призная. Взех годишниците.

— Ако ти помогна — заговорих, наблягайки на всяка дума, — в замяна ти ще трябва да оставиш сестра ми на мира. Разбра ли ме?

— Да — побърза да се съгласи тя.

— Не мисля, че ясно си ме разбрала. Никакви номера повече, никакъв тормоз, нито говорене зад гърба й. Не се иска от теб да станеш най-добрата й приятелка, но не желая повече да се месиш в живота й. Стой далеч от нея. — Замълчах за кратко. — Е, с едно изключение — да й поднесеш извинението си.

Лоръл кимаше на всичко, което изреждах.

— Да, да! Готова съм веднага да се извиня!

Отправих поглед към мястото, където стоеше Джил, с цветята на Лий в ръцете си, заобиколена от своите почитатели.

— Не. Да не правим тази вечер още по-странна за нея. И утре можеш да се извиниш.

— Ще се извиня — каза Лоръл. — Обещавам. Само ми кажи какво да направя. Как да оправя косата си.

Не очаквах Лоръл да ме спре тази вечер, но предполагах, че това ще се случи през някой от следващите дни. Затова носех едно малко шишенце с противодействащо средство в чантата си. Извадих го и очите й едва не изскочиха от орбитите си, когато го размахах пред нея.

— Всичко, от което се нуждаеш, е само една доза от това. Използвай го като шампоан. После трябва само да си изсушиш косата. — Тя се пресегна към шишенцето, но аз го дръпнах обратно към мен. — Бях съвсем сериозна. Трябва веднага да престанеш с тормозенето на Джил. След като ти дам това, не искам да чуя нито дума повече, че си й създавала неприятности. И да не се вкисваш, ако видиш Джил да говори с Мика. И повече никакви вампирски шеги. Никакви обаждания в „Невърмор“, за да питаш за високи хора с много бледа кожа.

Тя ахна.

— Никога повече какво? На никого не съм се обаждала!

Поколебах се. Когато татуировчикът спомена, че някой е разпитвал за хора, приличащи на вампири, предположих, че Лоръл е разигравала вампирските си шеги. Но сега, като видях озадачената й физиономия, се убедих, че съм сгрешила.

— Добре, но само да чуя, че продължаваш да я тормозиш, тогава това, което сполетя косата ти, ще ти се стори дребна неприятност в сравнение с другото, което ще последва. Ще е направо незначителна дреболия. Ясно ли е?

Тя закима цялата трепереща.

— Съвършено ясно.

Подадох й шишенцето.

— Да не забравиш обещанието си.

Лоръл си тръгна, но след малко се извърна, за да ми отправи още един поглед, преливащ от безпокойство.

— Знаеш ли, понякога можеш да бъдеш дяволски плашеща.

Зачудих се дали, когато ме одобриха за тази мисия, алхимиците са имали поне смътна представа с какво ще се занимавам тук. Засега поне едно нещо се изясни. Отчаяното отричане на Лоръл ме убеди, че тези вампирски шеги са били само тактически ход. В действителност тя не вярваше, че вампирите съществуват. На свой ред обаче това повдигаше изнервящия въпрос: кой тогава е разпитвал в „Невърмор“ за някакви вампири?

Когато най-после излязох от сградата и се отправих към колата си, реших, че наистина трябва да се отбия в апартамента на Кийт. Нали все някой трябваше да подреди вещите му и това ми се стори най-безопасния начин да се избегне намесата на други лица. И без това ми оставаха още два часа до настъпването на вечерния час в „Амбъруд“.

В апартамента на Кийт нищо не бе пипано след нахлуването на екипа от алхимици. Бяха останали красноречиви следи от дейността на Кийт, там, където открихме запасите от кръвта на Кларънс и сребърните примеси за татуировките. Алхимиците бяха прибрали само най-важните веществени доказателства, от които се нуждаеха, като бяха оставили останалите вещи на Кийт. С идването си тук тази вечер се надявах да се сдобия с другите химически съставки на Кийт, които не се използваха за незаконните татуировки. Винаги бе полезно да имаш под ръка допълнителни количества от такива химикали — например за унищожаване на трупове на стригои или за домашни химически експерименти.

Но нямах такъв късмет. Дори и другите му запаси да не са били незаконни, алхимиците очевидно бяха решили да конфискуват всичките му химикали и съставки. Но тъй като така и така бях дошла тук, реших да проверя дали някои от другите му притежания нямаше да ми бъдат от полза. Личеше си, че Кийт не се беше ограничавал в харченето на незаконно придобитите пари за обзавеждането на апартамента с всичко, напомнящо удобствата на родния му дом. Не, това последното можеше да се зачеркне. Съмнявах се в родния му дом да имаше такова царствено легло като това тук, нито такъв супермодерен телевизор с плосък екран с гигантски размери, акустична уредба — достатъчно мощна за озвучаването на цял театър, както и запаси от храни, позволяващи да устройваш многолюдни купони всяка вечер в продължение на цял месец. Един след друг претършувах всичките отделения на хладилника, удивена от внушителните запаси от вредна за здравето храна. Все пак май си струваше да отнеса поне малко от нея на Джил и Еди, затова започнах да тъпча в торби по-лесно преносимите лакомства, като дори намерих време да ги подредя по цвят и размер.

Запитах се дали ще е практично да замъкна телевизора в „Амбъруд“. Струваше ми се направо грехота да го оставя на складовия екип на алхимиците, макар че вече си представях каква физиономия ще направи госпожа Уедърс, като ме види да го мъкна по стълбите в общежитието. Дори не бях сигурна дали разполагахме в стаята си с достатъчно голяма стена, за да го закрепим на нея. Накрая се задоволих само да седна на креслото на Кийт, за да обмисля проблема с телевизора. Дори и това кресло беше великолепно. Луксозната кожа се усещаше мека като коприна и аз на практика потънах сред възглавниците. Много жалко бе, че в стаята на госпожа Теруилиджър нямаше място за него. Нагледно си я представях как се отпуска назад в него, докато си отпива от капучиното и чете старинни документи.

Е, каквато и да бе съдбата на останалото от покъщнината на Кийт, щеше да е нужен специален камион под наем, защото моето Лате със сигурност нямаше как да побере телевизора, креслото и повечето други вещи. След като си изясних и това, нямаше защо да оставам повече тук, но никак не ми се прибираше в общежитието. Страхувах се от срещата с Джил. Както и да ме посрещнеше, нямаше да ми бъде приятно. Ако още бе натъжена от спора ми с Ейдриън, това щеше да ме накара да се чувствам виновна. Ако пък се опиташе да го защити, това още повече щеше да ме раздразни.

Въздъхнах. Креслото беше невероятно удобно и реших, че мога още малко да му се порадвам. Бръкнах в чантата си, за да намеря тетрадката с домашните, но в този миг си спомних за годишниците, както и за Кели Хейс. Досега нямах време да мисля за нея или за убийствата, особено след цялата тази драма с Кийт и татуировките. Кели е била първа година в гимназията, когато е била убита, а аз имах годишниците на всички випуски в „Амбъруд“.

Макар да е била за първа година ученичка там, на Кели бе отделено доста място в годишника. Спомних си как госпожа Уедърс ми каза, че тя била добра спортистка. Заяви го съвсем сериозно. Кели участвала почти във всеки спорт, който можели да й предложат в „Амбъруд“ и във всички дисциплини имала забележителни постижения. Още през първата година я включвали в отборите на училището и с тях бе печелила всевъзможни награди. Първото, което веднага установих за нея, бе, че със сигурност не е била морой. Това бе очевидно, дори на черно-белите снимки, а се потвърждаваше и от цветните снимки на випуска преди началото на втората година. Имаше съвсем човешка телесна конструкция и загоряла кожа — неоспоримо доказателство, че е обичала слънцето.

Преглеждах азбучния указател за имената към годишника на първокурсниците, когато чух как на вратата се почука. В първия миг се поколебах дали да отворя. Нищо чудно да е някой неудачник, приятел на Кийт, дошъл да потърси безплатна храна и да погледа телевизия. После се разтревожих, да не би да се окаже нещо свързано с алхимиците. Намерих страниците в памет на Кели и захлупих разтворения годишник, преди да тръгна към вратата с колеблива стъпка. Надникнах през шпионката и видях познато лице.

— Лий? — попитах, като отворих вратата.

Той ми се усмихна стеснително.

— Здравей. Съжалявам, че ти досаждам тук.

— Какво търсиш тук? — възкликнах, като му махнах с ръка да влезе. — Защо не си се върнал с другите?

Той ме последва в дневната.

— Аз… Аз трябва да поговоря с теб. Като ми каза, че ще се отбиеш тук, се запитах дали е истина това, което спомена… Че Кийт вече не е тук?

Отново се настаних в креслото. Лий седна на един малък диван наблизо.

— Да. Кийт замина. Той, хм, получи преназначение. — Кийт беше изпратен някъде да излежава наказанието си и аз от все сърце му пожелавах прав път.

Лий се огледа наоколо, като погледът му се спираше върху скъпите мебели.

— Хубаво местенце.

Очите му се приковаха върху шкафа, където Кийт криеше алхимичните си запаси. Вратата му едва се крепеше на пантите, а и аз не си бях направила труда да почистя след претърсването на алхимиците.

— Да не би тук… — Лий се намръщи. — Да не би тук да са нахлули крадци?

— Не точно — заявих. — Кийт, хм, трябваше да потърси нещо набързо, преди да тръгне.

Лий закърши пръсти и продължи да се оглежда наоколо, преди накрая да впери поглед в мен.

— Той ще се върне ли?

— Вероятно не.

Лицето на Лий помръкна, което ме изненада. Винаги съм смятала, че той не харесва Кийт.

— Ще го смени ли някой друг алхимик?

— Не зная. — По този въпрос още се водеха спорове. Изобличаването на Кийт ме спаси от опасността да бъда заменена със Зоуи, а Стантън все още обмисляше дали да не ме остави като единствен представител на алхимиците тук, понеже задълженията не бяха тежки. — Ако изпратят някой, може би ще е само за кратко.

— Значи ти оставаш единственият алхимик в района — повтори той, като все още звучеше натъжено.

Свих рамене.

— Е, имаме екип и в Лос Анджелис.

Отговорът ми неочаквано го пооживи.

— Наистина ли? Можеш ли да ми кажеш техни…

Лий замлъкна, когато погледът му се фокусира върху годишника, лежащ разтворен до краката ми.

— О, — промълвих и се наведох, за да го вдигна. — Това е само за един изследователски проект, с който се занимавам…

— Кели Хейс. — От приветливостта по лицето му не остана дори следа.

— Да. Знаеш ли нещо за нея? — Протегнах ръка към едно откъснато парче хартия наблизо, за да го използвам като отметка в годишника за страниците в памет на Кели Хейс.

— Може и така да се каже — отвърна ми той.

Понечих да попитам какво има предвид и тогава го видях. Страницата, която съучениците и бяха съставили в памет на Кели, бе изпълнена със снимки от нейния училищен живот. Не бе изненадващо, че повечето от тях я показваха как играе един или друг спорт. Но имаше и още няколко от други сфери на социалния й и училищен живот, включително и една нейна снимка от годишния училищен бал. Беше облечена в зашеметяваща синя сатенена рокля, която подчертаваше стройната й и стегната фигура. Момичето се усмихваше широко на фотоапарата, докато прегръщаше кавалера си за бала, облечен в елегантен смокинг.

Беше Лий.

Вдигнах рязко глава и погледнах Лий, който сега ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Отново забих поглед във фотографията, но този път се вгледах по-внимателно. Най-забележителното в нея не беше присъствието на Лий — макар че, повярвайте ми, все още не можех да си обясня какво означаваше това. По-скоро ме порази датата. Годишникът бе издаден преди пет години. Тогава Лий би трябвало да е бил на четиринайсет, обаче момчето, което ме гледаше от снимката, със сигурност не беше толкова младо. На фотографията Лий имаше вид точно на деветнайсетгодишен, какъвто бе живият Лий, намиращ се в момента срещу мен, което бе физически невъзможно. Мороите не са безсмъртни. Те стареят също като нас, хората. Вдигнах глава, обмисляйки да го попитам дали има брат.

Лий ми спести главоблъсканицата с напиращите в мен въпроси. Просто ме изгледа натъжено, преди да поклати глава.

— По дяволите. Не исках да стане така.

И тогава извади нож.