Ришел Мийд
Кръвни връзки (1)

Глава 1

Не можех да дишам. Една ръка затискаше устата ми, а друга разтърсваше рамото ми, изтръгвайки ме от тежкия сън. Хиляди трескави мисли изникнаха в мозъка ми само за един удар на сърцето. Сбъдна се. Най-лошият ми кошмар се сбъдна.

Те са тук! Дошли са за мен!

Очите ми примижаха и диво се заозъртаха из тънещата в мрак стая, докато пред мен не изплува лицето на баща ми.

— Татко?

— Сидни. Не можах да те събудя.

Естествено, това бе единственото извинение, задето ме изплаши до смърт.

— Трябва да се облечеш и да изглеждаш представително — продължи той. — Бързо и тихо. Ще се видим в кабинета на долния етаж.

Усетих как очите ми се разшириха, но не се поколебах какво да отговоря. Имаше само един приемлив отговор.

— Да, сър. Разбира се.

— Ще отида да събудя сестра ти.

Той се обърна към вратата, а аз скочих от леглото.

— Зоуи? — възкликнах. — За какво ти е потрябвала?

— Шшт — скастри ме той. — Побързай и се приготви. И помни — бъди тиха. Да не събудиш майка си.

Той затвори вратата, без да каже нищо повече, като ме остави озадачена. Отново ме заля паниката, която тъкмо бе започнала да стихва. За какво му бе нужна Зоуи? Подобно събуждане посред нощ можеше да означава само едно — ставаше дума за нещо, свързано с делата на алхимиците, а тя нямаше нищо общо с тях. Технически погледнато, аз също, тъй като бях наказана с отстраняване от активна дейност за неопределен период, заради лошото ми поведение през това лято. Какво ще стане, ако се окажеше нещо, свързано с провинението ми? Нима наистина най-после ще ме изпратят в поправителния център, а Зоуи ще заеме мястото ми?

За миг светът се завъртя около мен и трябваше да се хвана за леглото, за да запазя равновесие. Поправителните центрове. Те бяха кошмар за младите алхимици като мен. Мистериозни места, където тези, които се бяха сближили твърде много с вампирите, биваха изпращани, за да се поучат от грешките си по методите на старшите алхимици. Това, което ставаше там, оставаше тайна, която никога не желаех да узная. Но бях сигурна, че „поправителен център“ е само едно по-благозвучно название на „център за промиване на мозъците“. Познавах само един, завърнал се от такъв център и честно казано, след това приличаше на половин човек. Все едно беше зомби и направо не ми се искаше да мисля какво бяха правили с него, за да изглежда така.

В главата ми все още отекваше настояването на баща ми да побързам, затова се опитах да потисна страховете си. Спомних си и последното му предупреждение, заради което се постарах да се движа колкото се може по-тихо. Майка ми спеше леко. Обикновено нямаше значение дали тя ще разбере когато потегляхме по задачи на алхимиците, но напоследък не беше толкова приятелски настроена към работодателите на съпруга си и дъщеря си. Откакто миналия месец разгневените алхимици ме оставиха пред прага на къщата на родителите ми, този дом приличаше на затворнически лагер. Между родителите ми избухваха ужасни спорове, а двете със сестра ми Зоуи често трябваше да се прокрадваме на пръсти покрай тях.

Зоуи.

За какво му бе Зоуи?

Въпросът не ми даваше мира, докато се приготвях забързано. Знаех какво означава „да изглеждам представително“. Не можеше и дума да става да навлека джинси и тениска. Вместо това избрах сиви панталони и колосана бяла риза с копчета отпред. Отгоре облякох тъмносива жилетка, която пристегнах в кръста с черен колан. Малък златен кръст, който винаги висеше на врата ми, бе единственото украшение, което си позволих.

Малко по-голям проблем ми създаваше косата. Дори и след само два часа сън вече стърчеше на всички посоки. Пригладих я колкото можах по-добре, после я напръсках обилно с лак за коса, като се надявах да изглежда достатъчно представителна за това, което ме очакваше. Единственият ми грим беше малко пудра. Нямах време за нищо повече.

Цялото приготвяне ми отне само шест минути, което може би беше нов рекорд за мен. Спуснах се съвсем безшумно и предпазливо по стълбите, за да не събудя майка си. В дневната беше тъмно, но през процепа от незатворената врата на кабинета на баща ми се процеждаше светлина. Приемайки това като покана, бутнах вратата и пристъпих вътре. Приглушеният разговор секна с влизането ми. Баща ми ме изгледа от главата до петите и показа одобрението си за външния ми вид по характерния за него начин: просто се въздържа от критика.

— Сидни — рязко заговори той. — Мисля, че познаваш Дона Стантън.

Страховитата алхимичка стоеше до прозореца със скръстени ръце. Изглеждаше все така стегната и слаба, както я помнех. Бях прекарала доста време с нея, макар че не можех да кажа, че сме станали приятелки — особено след като определени мои действия завършиха с това, че и двете се озовахме под нещо като „вампирски домашен арест“. Но дори и все още да таеше негодувание към мен, не го показа. Кимна ми учтиво, със съвсем делово изражение.

Тримата други алхимици бяха мъже. Представени ми бяха като Барнс, Микълсън и Хоровиц. Барнс и Микълсън бяха на възрастта на баща ми и Дона Стантън. Хоровиц беше по-млад, около двайсет и пет годишен, и сега подреждаше комплекта инструменти, каквито използваха майсторите на татуировки. Всички бяха облечени като мен делово, с обикновени дрехи с непривличащи вниманието цветове. Алхимиците от векове играеха ролята на „мъже в черно“, много преди хората да започнат да мислят за наличието на живот в други светове. Когато светлината озари лицата им по-добре, видях, че всеки от тях имаше върху бузата си татуировка с форма на лилия, също като мен.

Отново ме обзе силно безпокойство. Дали това нямаше да е някакъв разпит? Или опит да преценят дали решението ми да помогна на едно момиче — ренегат и наполовина вампир — означаваше, че съм пренасочила лоялността си другаде? Скръстих ръце пред гърдите си и се постарах да надяна сдържано и безстрастно изражение, надявайки се да изглеждам хладнокръвна и уверена. Ако все още имах някакъв шанс да пледирам невинна, възнамерявах да го сторя с твърд и решителен вид.

Но преди някой да успее да отрони и дума, при нас влезе Зоуи. Затвори вратата след себе си и се огледа ужасено, с разширени очи. Кабинетът на баща ми беше много просторен — беше го построил като пристройка към къщата — така че имаше достатъчно място за всички присъстващи. Но докато гледах как сестра ми реагира при влизането си, разбрах, че Зоуи се чувства задушена и като уловена в капан. Погледите ни се срещнаха и аз се опитах да я успокоя безмълвно. Навярно се получи, защото се приближи и застана до мен. Сега изглеждаше по-малко уплашена.

— Зоуи… — заговори баща ми. Остави името й да увисне във въздуха, така както само той умееше, за да стане ясно и на двете ни, че е разочарован. Веднага разбрах защо. Тя беше с джинси и стар пуловер, а кестенявата й коса бе сплетена в две хубави, но хлабави плитки. Според стандартите на някои друг сигурно щеше да изглежда „представително“, но не и според неговите. Усетих как сестра ми се сви до мен, а аз изпънах рамене, опитвайки се да изглеждам по-висока и стабилна, като истинска закрилница. След като се увери, че двете със Зоуи сме наясно с недоволството му, той я представи на останалите. Стантън й кимна учтиво, както на мен преди малко, преди да се обърне към баща ми.

— Не разбирам, Джаред — каза Стантън. — Коя от двете ще използваме?

— Ами точно в това е проблемът — отвърна баща ми. — Искат Зоуи, но не съм сигурен, че е готова. Всъщност зная, че не е. Преминала е само през основните курсове от обучението. Но имайки предвид неотдавнашното… преживяване на Сидни…

Умът ми тутакси започна да сглобява парчетата от пъзела. Първото и най-важното бе, че май щях да се размина с поправителния център. Или поне засега се бях отървала от тази заплаха. Все пак бе нещо. И това, което предположих преди малко, се оказа вярно. Алхимиците замисляха някаква мисия или задача и някой искаше да изпрати Зоуи, тъй като тя, за разлика от останалите членове на нашата фамилия, досега с нищо не беше предала алхимиците. Баща ми казваше истината — тя наистина бе преминала само началното обучение. Нашата работа се предаваше от поколение на поколение и аз от много години бях избрана за следващия алхимик във фамилията Сейдж. По-голямата ми сестра Карли беше пропусната и понастоящем учеше в колеж, а и вече се смяташе за твърде стара, за да бъде тепърва обучавана. Баща ми подготвяше Зоуи като резервен вариант, в случай че нещо се случи с мен, като автомобилна катастрофа или ако вампирите ми строшат костите например.

Пристъпих напред, но не знаех какво да кажа. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че не можех да позволя Зоуи да бъде въвлечена в схемите на алхимиците. Страхувах се за нейната сигурност повече, отколкото от отиването ми в поправителен център — а, повярвайте ми, изпитвах истински ужас от това.

— След случилото се обясних причините за действията си пред комитета — подех аз. — Останах с впечатлението, че разбраха защо съм постъпила така. Аз съм напълно подготвена да изпълня всичко, което се налага — при това много по-добре от сестра ми. Имам опит в реални условия. Познавам тази работа отвсякъде.

— Ако не ме лъже паметта, имаш твърде много опит в реални условия — отбеляза Дона Стантън сухо.

— Бих искал отново да чуя какви са тези „причини“ — заяви Барнс, като вдигна пръсти, за да имитира кавички. — Не съм склонен да изпратим момиче, което не е достатъчно обучено, но ми е трудно да повярвам, че някой, който е помагал на вампир престъпник, е „напълно подготвен да изпълни всичко“. — И още по-многозначително показа кавички във въздуха.

В отговор само му се усмихнах мило, без да издавам гнева си. Нямаше полза да разкривам какво чувствам.

— Разбирам ви, господине. Но нали накрая бе доказано, че Роуз Хатауей е невинна за престъплението, в което бе обвинена. Така че, формално погледнато, аз не съм помагала на престъпник. В крайна сметка действията ми помогнаха да бъде открита истинската убийца.

— Дори и така да е, но тогава ние — както и ти — не знаехме, че е невинна — възрази той.

— Зная — съгласих се. — Но аз вярвах в невинността й.

— Именно в това е проблемът — изсумтя Барнс. — Ти би трябвало да вярваш на това, което ти казват алхимиците, а не да действаш на своя глава, според някакви изсмукани от пръстите хипотези. Или поне трябваше да предоставиш на висшестоящите доказателствата, които си събрала.

Доказателствата? Как можех да обясня, че никакви доказателства не ме бяха подтикнали да помогна на Роуз, а само вътрешното ми усещане, че тя не лъжеше? Но знаех, че никога нямаше да разберат това. Всички ние бяхме обучавани да вярваме, че такива като нея са способни на най-лошото. Да им заявя, че съм осъзнала нейната искреност и почтеност, нямаше да помогне на сегашната ми кауза. А още по-лошо би прозвучало обяснението, че друг вампир ме е изнудил, за да й помогна. Съществуваше само един аргумент, който алхимиците вероятно можеха да приемат.

— Аз… Аз не казах на никого, защото исках всички заслуги да останат само за мен. Надявах се, че ако разкрия престъплението, ще получа повишение и по-добри задачи.

Трябваше да впрегна цялото си самообладание, за да изрека тази лъжа, без лицето ми да трепне. Унизително бе да направя подобно признание. Като че ли наистина амбицията би ме тласнала към подобно крайно поведение! Почувствах се омърсена, повърхностна. Но точно както подозирах, това бе нещо, което другите алхимици можеха да разберат.

— Погрешно решение, но е разбираемо за момиче на твоята възраст — изсумтя Микълсън.

Другите мъже ме изгледаха снизходително, включително и баща ми. Само Стантън май се усъмни в думите ми, но пък и тя много повече от останалите бе свидетел на провала ми.

Баща ми огледа гостите в очакване на следващите им забележки. Когато такива не последваха, той сви рамене.

— В такъв случай, ако никой няма други възражения, бих предложил да използваме Сидни. Не че разбирам напълно за какво ви е необходима. — В тона му се прокрадваше леко обвинителна нотка, че все още не е информиран. Джаред Сейдж не обичаше да бъде държан в неведение.

— Според мен няма проблем да използваме по-голямото момиче — заяви Барнс. — Но по-младото трябва да остане като резерва до пристигането на другите, в случай че те имат възражения. — Зачудих се колко ли ще са тези „други“, които ще се присъединят към нас. Все пак кабинетът на баща ми не беше с размерите на стадион. Освен това колкото повече хора дойдат, вероятно толкова по-важен ще се окаже случаят. Кожата ми настръхна, докато се питах с какво ли може да е свързана тази задача. Бях виждала как алхимиците се справят с повечето неприятности само с помощта на един или двама от нашите. Колко колосално би могло да бъде това, за да изисква такава сериозна подготовка?

Хоровиц за пръв път проговори:

— Какво искате да направя?

— Да опресниш татуировката на Сидни — заяви Стантън решително. — Дори и да не замине, няма да й навреди да се усили действието на магията. Но няма смисъл да правим татуировка на Зоуи, докато не решим какво ще правим с нея.

Погледът ми се стрелна към чистото и силно пребледняло лице на сестра ми. Докато върху него не бъде татуирана лилия, тя си оставаше неангажирана. Но след като татуировката веднъж украси кожата на лицето, няма връщане назад. Завинаги принадлежиш на алхимиците.

Реалността на това се бе стоварила върху мен през последната година. Докато растях, не го осъзнавах. Баща ми ме омайваше още от съвсем ранните ми години с приказките си за правотата на нашето дело. Още вярвам в тази правота, но ми се щеше да бе споменал и колко много ще ми струва.

Хоровиц беше разпънал една сгъваема маса в далечния край на кабинета на баща ми. Потупа я и ми се усмихна приятелски.

— Скачай тук — каза ми той. — Да си получиш билета.

Барнс го изгледа неодобрително.

— Моля те. Би могъл да покажеш малко повече уважение към ритуала, Дейвид.

Хоровиц само сви рамене. Помогна ми да легна по гръб и макар че прекалено много ме беше страх от останалите, за да му се усмихна открито, се надявах благодарността ми да се чете в очите ми. Последвалата му усмивка потвърди, че напълно ме разбира. Извърнах глава и видях как Барнс постави почтително една черна чанта върху помощната масичка отстрани. Другите алхимици се струпаха около него и скръстиха ръце пред гърдите си. Предположих, че той изпълнява ролята на първожрец в подобни обреди. Повечето от дейностите на алхимиците се базираха на науката, но някои задачи изискваха божествена подкрепа. В края на краищата най-важната ни мисия — да защитаваме хората — се коренеше в убеждението, че вампирите са противоестествени създания, противоречащи на Божия замисъл. Заради това първожреците — нашите свещеници — работеха рамо до рамо с нашите учени.

— О, Господи — произнесе той напевно, като затвори очи. — Благослови тези еликсири. Отнеми им петното на злото, за да може тяхната животоподдържаща сила да засияе с пълната си чистота върху нас, твоите слуги.

Отвори чашата и извади четири малки шишенца, всичките пълни с тъмночервена течност. Върху всяко от тях имаше етикет, който не можах да прочета. С уверена ръка и опитно око Барнс отсипа точно отмерени дози от всяко шишенце в една по-голяма бутилка. И като изреди всичките четири шишенца, извади малко пакетче с някакъв прах, което изсипа при сместа в бутилката. Леко ми залютя на очите от миризмата, разнесла се във въздуха, докато съдържанието на бутилката се оцвети в златисто. Барнс подаде бутилката на Хоровиц, който стоеше до него, готов да действа, с игла в ръката. Всички се отпуснаха, защото церемониалната част от ритуала приключи.

Извърнах се послушно настрани, като отметнах косата от бузата си. След миг сянката на Хоровиц надвисна над мен.

— Малко ще щипе, но не както първия път, когато ти е направена. Ще е само като докосване — обясни ми той любезно.

— Зная — казах, защото вече ми бяха опреснявали татуировката. — Благодаря.

Иглата убоде кожата ми, а аз се постарах да не трепна. Наистина щипеше, но както Хоровиц ми обясни, той нямаше да ми прави нова татуировка. Само щеше да инжектира малка доза от мастилото в съществуващата татуировка, за да я зареди отново със сила на въздействие. Сметнах това за добро предзнаменование. Зоуи може би още не беше вън от опасност, но сигурно нямаше да си правят труда да ми опресняват татуировката, ако искаха само да ме изпратят в поправителен център.

— Докато чакаме, можете ли да ни разкажете накратко какво се е случило? — попита баща ми. — Казаха ми единствено, че се нуждаете от тийнейджърка. — Изрече го, като че ли ставаше дума за момиче, което просто трябва да е на разположение. Потиснах вълната от гняв, надигнала се срещу баща ми. Явно за него ние бяхме само това.

— Изправени сме пред сложна ситуация — чух как Стантън заговори. Най-после щях да узная някои отговори. — С мороите.

Въздъхнах облекчено. По-добре с тях, отколкото със стригоите. Всяка от ситуациите, пред които се изправяха алхимиците, неизменно бе свързана с някоя от вампирските раси и аз ежедневно се сблъсквам с живите вампири, тези, които не убиват. Понякога те почти не се различаваха от хората, (макар че никога няма да го кажа на някого тук), и живееха и умираха като нас. За разлика от тях, стригоите бяха извратени изчадия на природата. Те бяха неживи вампири, убийци. Биваха създавани или когато някой стригой принуди насила жертвата си да пие от кръвта му, или когато морой съзнателно отнемеше живота на другиго, изпивайки кръвта му. Ситуациите, включващи участието на стригои, обикновено завършваха с нечия смърт.

През главата ми преминаха най-различни възможни сценарии, докато се опитвах да разбера какъв проблем бе предизвикал реакцията на алхимиците тази вечер: човек, който е забелязал някой с удължени кучешки зъби; захранващ, който е избягал и е станал известен на обществото; или морой, лекуван от човешки лекари… Това бяха все проблеми, с които ние, алхимиците, най-често се сблъсквахме, с които бях обучена да се справям и с лекота да прикривам. Но защо се нуждаеха от „тийнейджърка“, за да разрешат някой от тях, за мен си оставаше пълна загадка.

— Знаете, че миналия месец те избраха своята кралица, която е все още младо момиче — продължи Барнс. Все едно го видях как завъртя очи.

Всички в стаята промърмориха утвърдително. Разбира се, че знаеха. Алхимиците следяха с огромно внимание това, което се случваше в политическия живот на мороите. Познаването на живота на вампирите беше изключително важно, за да бъдат запазени в тайна от останалото човешко общество, както и за да се предпази човешката раса от мороите. Това беше целта — да закриляме нашето братство. „Познавай врага си“ беше наше основно правило. Момичето, което избраха за своя кралица — Василиса Драгомир — беше на осемнайсет, също като мен.

— Отпусни се — рече Хоровиц нежно.

Не бях осъзнала, че съм напрегната. Опитах се да се отпусна, но мисълта за Василиса Драгомир ме накара да се замисля за Роуз Хатауей. Запитах се притеснено дали не бях решила твърде прибързано, че съм приключила с неприятностите. За щастие Барнс просто продължи с разказа си, без да споменава косвената ми връзка с младата кралица и нейните приближени.

— Е, колкото и да бе изненадващо за нас, бе не по-малко и за самите морои. Имаше много протести и съпротива. Никой не се е опитал да нападне момичето Драгомир, но навярно само защото е много добре пазена. Ала изглежда враговете й са открили косвена мишена — сестра й.

— Джил — изплъзна се от устата ми. Хоровиц изцъка неодобрително, задето помръднах, а аз тутакси съжалих, че привлякох вниманието към себе си и неволно издадох колко добре познавам мороите. При все това образът на Джилиан Мастрано изникна в съзнанието ми, — висока и вбесяващо слаба и стройна, като всички морои, с големи светлозелени очи, които винаги гледаха притеснено. И имаше защо. На петнайсет години Джил беше открила, че е незаконна сестра на Василиса, което я правеше единственият друг член на техния кралски род. Тя също участваше в бъркотията, в която се замесих това лято.

— Познавате законите им — поде Стантън след минута неловка тишина. Тонът и изразяваше всичко, което ние мислехме за законите на мороите. Избираем монарх? Това бе лишено от смисъл, но какво можеше да се очаква от противоестествени създания като вампирите? — Василиса трябва да има поне един жив член на семейството си, ако иска да остане на трона. Затова враговете й са решили, че след като не могат да отстранят нея, ще отстранят сестра й.

По гърба ми пробягнаха ледени тръпки при неизреченото, което се подразбираше. И аз отново изтърсих, без да мисля:

— Нещо се е случило с Джил? — Този път поне избрах момента, докато Хоровиц пълнеше иглата си, така че нямаше опасност да развали татуировката ми.

Прехапах устни, за да не кажа още нещо, представяйки си укора в очите на баща ми. Имайки предвид несигурното ми положение, последното, което бих искала, бе да изразя загриженост за някой морой. Не бях силно привързана към Джил, но мисълта, че някой се опитва да убие петнайсетгодишно момиче — на възрастта на Зоуи — беше ужасяваща, без значение към коя раса принадлежеше.

— Тъкмо това не е ясно — отвърна Стантън замислено. — Доколкото знаем, тя е била нападната, но не сме сигурни дали наистина е пострадала. Независимо от всичко, сега тя е добре, но нападението е станало в кралския двор, което показва колко високопоставени са предателите.

— А ти какво очакваш? — изсумтя Барнс с отвращение. — Изобщо не мога да проумея как расата им е оцеляла толкова дълго, след като постоянно заговорничат помежду си.

Отново последва одобрително мърморене.

— Колкото и да е абсурдно, ние не можем да позволим да пламне гражданска война — заяви Стантън. — Някои морои може да протестират прекалено шумно и да привлекат вниманието на човешките медии, а ние не бива да го позволим. В наш интерес е да имат стабилно правителство, а това означава, че трябва да осигурим безопасността на момичето. Може би те не могат да се доверят един на друг, но могат да вярват на нас.

Нямаше смисъл да изтъквам, че мороите всъщност не вярваха на алхимиците. Но тъй като ние нямахме интерес да бъде убита кралицата на мороите или член на фамилията й, предполагам, че това ни правеше повече достойни за доверието им от някои други.

— Трябва да направим така, че момичето да изчезне — заяви Микълсън. — Или поне докато мороите не успеят да променят закона си, заради който тронът на Василиса е толкова несигурен. В момента няма да е безопасно, ако скрием Мастрано сред нейната раса, затова трябва да я прикрием сред хората. — От думите му струеше презрение към мороите. — Но в същото време тя трябва да остане скрита и от хората. Нашата раса не бива да узнава за тяхното съществуване.

— След консултация с пазителите, избрахме едно място, което според нас ще бъде безопасно за нея — по отношение както на мороите, така и за стригоите — заговори Стантън. — Но за да сме напълно сигурни, че тя и придружителите й ще останат неразкрити, трябва да имаме под ръка алхимици, посветени единствено на грижите за нея, в случай че настъпят някакви усложнения.

Баща ми се намръщи.

— Това е прахосване на нашите ресурси. Да не споменавам колко непоносимо ще е за този, който трябва да бъде с нея.

— Ето защо ни е нужна Сидни — заяви Стантън. — Искаме тя да е една от алхимиците, които ще придружат Джил в тайното й убежище.

— Какво? — възкликна баща ми. — Не говориш сериозно.

— Защо не? — Тонът на Стантън си оставаше спокоен и уверен. — Те са почти на една възраст, така че няма да събуди подозрения, ако са заедно. Пък и Сидни вече познава момичето. За нея сигурно няма да бъде толкова „непоносимо“ да прекара известно време с Джил, както за някой друг алхимик.

Подтекстът на казаното беше ясен за всички. Не се бях отървала от миналото си. Все още не. Хоровиц спря и вдигна иглата, с което ми даде шанс и аз да взема участие в спора. Мислите ми трескаво препускаха. Явно всички очакваха от мен някаква реакция. Не исках обаче да прозвуча така, сякаш съм прекалено разстроена от този план. Преди всичко трябваше да възстановя доброто си име сред алхимиците и да докажа, че имам желание да изпълнявам заповедите им. От друга страна обаче не биваше да оставям впечатлението, че се чувствам много добре с вампирите или с техните пазители с наполовина човешки произход — дампирите.

— Никога не е приятно да се живее с мороите — започнах предпазливо, като се стараех гласът ми да звучи хладно и високомерно. — Независимо колко дълго си бил сред тях. Но ще направя всичко, което е необходимо, за да бъдем ние — както и всички останали — в безопасност. Едва ли е нужно да обяснявам, че под „всички останали“ имам предвид хората.

— Ето, видя ли, Джаред? — Барнс изглежда бе останал доволен от отговора ми. — Момичето знае какво изисква дългът й. Ние вече уредихме някои подробности, за да може всичко да стане гладко и плавно. Със сигурност няма да я изпратим там сама, особено след като и момичето на мороите няма да е без придружител.

— Какво искаш да кажеш с това? — Баща ми продължаваше да не изглежда много щастлив от това решение и аз се запитах какво го дразнеше най-силно. Дали действително се опасяваше, че ще бъда изложена на опасност? Или просто се тревожеше, че пребиваването ми за по-дълго в компанията на мороите би могло да се отрази още повече на лоялността ми? — Колко морои ще я придружават?

— Изпращат един дампир — обясни Микълсън. — Един от техните пазители, което напълно одобрявам. На мястото, което сме избрали, не би трябвало да има стригои, но ако се появят, ще е по-добре те да се сражават с тези чудовища, а не ние.

Пазителите бяха специално обучени дампири, които служеха като бодигардове.

— Готова си — рече Хоровиц и отстъпи назад. — Можеш да седнеш.

Подчиних се, като устоях на желанието да докосна бузата си. Единственото, което усетих, докато работеше, беше леката болка от убождането на иглата, но знаех, че в мен се влива много силна магия, която ми даваше свръхчовешка имунна система и ме възпираше да говоря за съществуването на вампирите пред обикновените човешки същества. Опитвах се да не мисля за другата част, за това откъде идва магията. Татуировките бяха необходимото зло.

Останалите продължаваха да стоят прави, без да ми обръщат внимание, — е, с изключение на Зоуи. Тя все още изглеждаше смутена и изплашена и продължаваше да ми хвърля тревожни погледи.

— Може би ще дойде и още един морой — продължи Стантън. — Честно, не съм сигурна защо, но те много настояваха той да придружава Мастрано. Казахме им, че колкото по-малко от тях се налага да крием, толкова по-добре, но… Както и да е. Изглежда смятат, че е наложително и ни увериха, че са уредили престоя му там. Мисля, че се казва Ивашков. Но той е без значение.

— Къде е това място? — попита баща ми. — Къде искате да я изпратите?

Отличен въпрос. И аз си го задавах. Първата ми истинска работа за алхимиците ме бе отвела в другия край на света, в Русия. Ако алхимиците наистина искаха на всяка цена да скрият Джил, очевидно трябваше да я изпратят на някое отдалечено място. За миг си позволих да се надявам, че може да се озовем в града на моите мечти: Рим. Легендарните произведения на изкуството и италианската храна ми се струваха идеален начин за компенсация на бумащината и вампирите.

— В Палм Спрингс — отвърна Барнс.

— Палм Спрингс? — повторих аз. Не това очаквах. Когато си мислех за Палм Спрингс, си представях кинозвезди и турнири по голф. Не беше точно ваканция в Рим, но не беше и Сибир.

Устните на Стантън се изкривиха в усмивка.

— Намира се в пустинята и е много слънчево. Абсолютно нежелано място за стригоите.

— А няма ли да е нежелано и за мороите? — попитах предвидливо. — Мороите не се превръщат в пепел под слънчевите лъчи като стригоите, но прекалено дългият престой на слънце ги прави слаби и болни.

— Така е — съгласи се Стантън. — Но заради безопасността им заслужава да изтърпят едно малко неудобство. А и тъй като мороите прекарват по-голямата част от времето си вътре, това няма да е проблем. Пък и това ще обезкуражи другите морои да дойдат и…

Откъм прозореца се чу звук от отваряне и затръшване на врата на кола, който привлече вниманието на всички.

— А — рече Микълсън. — Ето ги и другите. Аз ще ги доведа. — Излезе от кабинета и предполагам се насочи към входната врата, за да посрещне новодошлите. Малко по-късно чух един нов глас да говори, докато Микълсън се връщаше при нас.

— Е, баща ми не можа да дойде, така че просто изпрати мен — обясняваше непознатият.

Вратата на кабинета се отвори и сърцето ми замря. Не, помислих си. Всеки друг, но не и той.

— Джаред, радвам се да те видя отново — рече новодошлият, като видя баща ми.

Устните на баща ми, който през цялата вечер почти не ме бе погледнал, се разтеглиха в нещо като усмивка.

— Кийт! Питах се как си.

Двамата се ръкуваха, а мен ме обля вълна на отвращение.

— Това е Кийт Дарнъл. — Представи го Микълсън на останалите.

— Синът на Том Дарнъл? — впечатли се Барнс. Том Дарнъл беше легенда сред алхимиците.

— Същият — потвърди Кийт бодро. Той беше около пет години по-голям от мен, с руса коса, малко по-светла от моята. Познавах много момичета, които го намираха за привлекателен. А аз? Намирах го за противен. Той бе последният, когото очаквах да видя тук.

— Предполагам, че познаваш сестрите Сейдж — вметна Микълсън.

Кийт извърна сините си очи първо към Зоуи. Очи, които съвсем леко се различаваха едно от друго по цвят. Едното око, направено от стъкло, се взираше невиждащо право напред и изобщо не се движеше. Другото й намигна, а усмивката му се разшири.

Той все още намига, помислих си вбесено. Онова дразнещо, глупаво, снизходително намигване! Но защо да не го прави? Всички бяхме чули за инцидента, който бе претърпял миналата година и който му бе струвал едното око. Бе оцелял, макар и само с едно око, но някак си все ми се струваше, че след загубата на едното ще изчезне и онова вбесяващо намигване.

— Малката Зоуи! Я се виж колко си пораснала — изрече той нежно.

Аз не обичам насилието, при каквито и да е обстоятелства, но внезапно ми се прииска да го цапардосам, задето гледаше сестра ми по този начин.

Тя му се усмихна, очевидно облекчена да види познато лице тук. Но когато Кийт се извърна към мен, целият му чар и приятелство се стопиха. Чувството беше взаимно. Изгарящата черна омраза, която се надигна в мен, бе толкова всепоглъщаща, че ми бе нужно малко време, за да реагирам.

— Здравей, Кийт — процедих сковано.

Той дори не си даде труда да отвърне на принудената ми любезност. Мигом се извърна към старшите алхимици.

— Какво прави тя тук?

— Знаем, че ти пожела Зоуи — отвърна Стантън спокойно, — но след като го обсъдихме, решихме, че ще е по-добре Сидни да изпълни тази задача. Нейният опит е по-важен, отколкото притесненията ни за нейни постъпки в миналото.

— Не — отсече рязко Кийт, насочвайки стоманеносиния си поглед към мен. — Няма начин тя да дойде, няма начин да се доверя на някаква извратена фенка на вампирите, способна да прецака всичко. Ще вземем сестра й.