Ришел Мийд
Кръвни връзки (13)

Глава 13

На следващата сутрин мобилният ми телефон иззвъня с първите лъчи на зората. Тъй като съм ранобудна, вече бях станала, ала Джил се претърколи в леглото и закри главата си с възглавница.

— Накарай го да спре — изпъшка съквартирантката ми.

Вдигнах го. Обаждаше се Еди.

— Долу съм — оповести той. — Готов съм да упражним някои техники по самоотбрана, преди да е станало твърде горещо.

— Ще трябва да го направите без мен — казах му. Имах чувството, че Еди е взел много на сериозно обещанието си пред Кларънс. Аз нямах подобни задължения. — Чакат ме куп домашни. А и съм сигурна, че днес госпожа Теруилиджър ще ме изпрати за кафе.

— Добре, тогава кажи на Джил да слезе — отвърна Еди.

Погледнах към пашкула от одеяла върху леглото.

— Май е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Изненадващо, но Джил успя да стане, да си измие зъбите, да вземе аспирин против главоболието и да навлече някакви дрехи, подходящи за тренировка. Каза ми довиждане, а аз обещах по-късно да отида да ги видя. Малко след това госпожа Теруилиджър се обади, за да поиска кафето си, а аз се подготвих за поредния ден, през който трябваше да нагодя работата си към нейната.

Отидох с колата до „Спенсърс“. Не забелязах Трей, докато не застанах пред него.

— За госпожа Теруилиджър? — попита той, сочейки към чашата капучино с карамел.

— Ъ? — Вдигнах глава. Трей беше касиерът. — Тук ли работиш?

Той кимна.

— Трябва по някакъв начин да си изкарам малко джобни.

Подадох му банкнота и забелязах, че той удържа само половината сума.

— Не ме разбирай погрешно, но никак не изглеждаш добре — осведомих го. Имаше уморен вид и изглеждаше на границата на силите си. При по-близък оглед по лицето му се виждаха синини и прорезни рани.

— Да, може да се каже, че вчера имах доста тежък ден.

Поколебах се. Думите му подсказваха, че е готов да ми се довери, а и зад мен нямаше опашка.

— Какво се е случило? — попитах, знаейки, че това се очаква.

Трей се намръщи.

— Онзи задник Грег Слейд създаде истински хаос на вчерашните футболни квалификации. Искам да кажа, че резултатите още не са излезли, но е ясно, че ще стане куотърбек. Беше като робот. Направо прегази останалите момчета. — Трей протегна лявата си ръка, чиито пръсти бяха превързани с бинт. — Настъпи ми ръката.

Потръпнах, припомняйки си необузданите спортни прояви на Слейд по време на часа по физическо. Гимназиалният футбол и кой ще бъде куотърбек никак не бяха важни за мен. Наистина изпитах съжаление към Трей, но всъщност ме интересуваше кой е източникът на татуировките. В главата ми отекнаха предупрежденията на Кийт да не създавам неприятности, но не можах да се въздържа.

— Зная за татуировките — заявих. — Джулия и Кристин ми разказаха за тях. Сега разбирам защо си подозрителен към моята… но не е това, което си мислиш. Наистина.

— Аз пък чух съвсем друго. Повечето в училището смятат, че приказваш така, само защото не искаш да кажеш къде са ти я направили.

Думите му малко ме стреснаха. Бях сигурна, че Джулия и Кристин са ми повярвали. Но дали всъщност не разпространяваха тъкмо противното?

— Нямах представа.

Той сви рамене и леко се усмихна.

— Не се тревожи. Вярвам ти. Излъчваш някаква очарователна наивност. Не ми приличаш на измамница.

— Хей — скастрих го, — не съм наивна.

— Беше комплимент.

— Откога се появиха тези татуировки? — попитах, решила, че е време да задълбая. — Чух, че са от миналата година.

Той ми подаде кафето и се замисли.

— Да, но в края на миналата година. Имам предвид учебната година.

— И ги правят в някакво място, наречено „Невърмор“?

— Доколкото зная. — Трей ме изгледа подозрително. — Защо питаш?

— Просто съм любопитна — отвърнах сладко.

Две колежанчета, издокарани като богати безделници, се наредиха зад мен и ни хвърлиха нетърпеливи погледи.

— Може ли да се получи някакво обслужване тук?

Трей им се усмихна сковано, сетне завъртя очи към мен, докато отстъпвах встрани.

— Пак ще се видим, Мелбърн.

Подкарах обратно към „Амбъруд“ и доставих кафето на госпожа Теруилиджър. Не бях в настроение да стоя вързана цял ден за нея, затова я попитах дали мога да продължа работата си някъде другаде, като оставя мобилния си телефон включен. Тя се съгласи. Днес библиотеката — колкото и да звучи иронично — ми се струваше твърде шумно и оживено място. Предпочитах усамотението на стаята си.

Тъкмо прекосявах моравата, за да се кача в автобуса, когато зад група дървета зърнах познати фигури. Смених посоката и заварих Джил и Еди, заели бойни позиции един срещу друг на малка полянка. Мика седеше на земята с кръстосани крака и ги наблюдаваше с интерес. Махна ми, когато се приближих.

— Не знаех, че брат ти е такъв спец по кунгфу — отбеляза той.

— Това не е кунгфу — отвърна Еди пресипнало, без да отделя поглед от Джил.

— Няма значение — рече Мика. — Пак е страхотно.

Еди замахна, все едно се канеше да удари Джил отстрани. Тя отвърна доста ловко с блокаж, ала не бе достатъчно бърза. Ако схватката беше истинска, щеше да я удари. Въпреки това той изглеждаше доволен от умелата й реакция.

— Добре. Това щеше да смекчи част от удара, макар че пак щеше да го усетиш. Най-добре е, ако изцяло успееш да го избегнеш, ала това изисква още малко тренировки.

Джил кимна послушно.

— Кога ще поработим върху това?

Еди я изгледа с гордост. След няколко минути изражението му се смекчи.

— Не и днес, слънцето е твърде силно.

Джил понечи да възрази, после се спря. Лицето й отново бе измъчено и имаше онова нещастно изражение, а и обилно се потеше. Погледна за миг към небето, сякаш го молеше за малко облаци. Но то не откликна на зова й и тя кимна към Еди.

— Добре. Но утре по същото време ще продължим, нали? Или може би по-рано. Или още довечера! Може ли и едното и другото? Да се упражняваме след като слънцето залезе и след това пак на сутринта? Съгласен ли си?

Еди се ухили на ентусиазма й.

— Както искаш.

Джил отвърна на усмивката му и седна до мен, колкото се може повече на сянка. Еди ме погледна очаквателно.

— Какво? — попитах го.

— Не трябва ли и ти да се научиш как се удря?

Завъртях очи.

— Не. Кога съм имала нужда да го правя?

Джил ме смушка.

— Давай, Сидни!

Последвах неохотно Еди, който ми предаде бърз урок как да нанасям удари, без ръката ми да пострада. Почти не му обръщах внимание и имах чувството, че цялото това упражнение по-скоро е за забавление на околните.

— Хей, имаш ли нещо против да покажеш и на мен някои от тези „нинджа“ хватки? — попита Мика, когато Еди свърши с мен.

— Те нямат нищо общо с нинджите — възрази Еди, все още усмихнат. — Хайде, ела.

Мика скочи на крака и Еди му показа някои основни движения. Но изглеждаше, сякаш Еди преценяваше Мика и възможностите му. След известно време Еди се отпусна и позволи на Мика да приложи някои отбранителни хватки за неутрализиране на противника.

— Хей! — възкликна Джил, когато Еди срита Мика, който отвърна подобаващо. — Не е честно. Ти не ме удари, когато се упражнявахме.

Еди се разсея за миг, но това бе достатъчно Мика да нанесе ответния си удар. Еди му хвърли гневен поглед, изпълнен с неохотно уважение, сетне се обърна към Джил.

— Онова беше различно.

— Защото съм момиче? — настоя тя. — Никога не си се сдържал с Роуз.

— Коя е Роуз? — попита Мика.

— Една приятелка — обясни Еди. — А и Роуз имаше дълги години практика в сравнение с теб — додаде към Джил.

— Тя има повече опит и от Мика. Но с мен беше много снизходителен.

Еди се изчерви, без да откъсва поглед от Мика.

— Не е вярно — настоя.

— Вярно е — промърмори Джил. Докато момчетата отново се впуснаха в схватка, тя ми каза тихо: — Как ще се науча да се бия, ако той се страхува да не ме нарани?

Наблюдавах момчетата, анализирайки това, което знаех за Еди.

— Мисля, че нещата са по-сложни. Смятам, че той вярва, че ти не би трябвало да поемаш риск. Искам да кажа, че ако той си върши добре работата, не би трябвало да ти се наложи да се защитаваш.

— Той си върши работата страхотно. Трябва да го видиш в действие. — Лицето й доби онова измъчено изражение, както винаги, когато се споменеше нападението, което я бе принудило да се крие сега. Гласът й се снижи още повече: — Наистина искам да се науча да използвам магията, която владея, за да се бия. Не че в тази пустиня имам много възможности да се упражнявам.

Потръпнах, като си припомних демонстрацията й от предишната нощ.

— За всичко има време — отвърнах уклончиво.

Изправих се, като заявих, че трябва да свърша някаква работа. Мика попита Еди и Джил дали искат да обядват. Еди тутакси отвърна утвърдително. Джил ме погледна за разрешение.

— Това е само обяд — заяви Еди многозначително. Знаех, че той продължава да смята Мика за безобиден. Аз не бях толкова сигурна, ала след като видях колко увлечена беше Джил по Лий, реших, че Мика би трябвало да предприеме доста по-агресивни действия, за да стигне до някъде.

— Предполагам, че няма нищо лошо — отвърнах.

Джил изглеждаше облекчена и групата потегли. Прекарах остатъка от деня, довършвайки онази нещастна книга за госпожа Теруилиджър. Продължавах да смятам, че да преписвам дума по дума древните магии и ритуали си беше чиста загуба на време. Единствения смисъл, който виждах, беше, че ако наистина се наложи да ги цитира в изследването си, ще й е по-лесно да прави справки от компютърния файл и така няма да рискува да повреди книгата.

Беше вече вечер, когато свърших с възложеното ми от госпожа Теруилиджър и останалите домашни. Джил още не се бе върнала и аз реших да се възползвам от възможността да проверя нещо, което ме глождеше. По-рано през деня Джил бе споменала, че Еди я е защитил по време на нападението. Още от самото начало усещах, че има нещо странно в това нападение, нещо, което не ми казваха. Затова влязох в сайта на алхимиците и прочетох всички статии за бунтовете на мороите.

Естествено всичко беше документирано. Ние трябваше да водим архив за всички важни събития в живота на мороите и то до най-високото ниво в тяхната йерархия. Някак си алхимиците се бяха сдобили със снимки от кралския двор на мороите, както и с кадри от протестите на мороите пред административните им сгради. Не беше трудно да се различат пазителите дампири, докато се смесваха с тълпата, за да въдворят ред. За моя изненада разпознах Дмитрий Беликов — гаджето на Роуз — сред тези, които наблюдаваха тълпата. Не беше трудно да го забележиш, тъй като беше по-висок от всички наоколо. Дампирите много приличаха на хора и дори аз трябваше да призная, че той изглеждаше страхотно. Притежаваше някаква грубовата красота и дори на снимката се усещаха вътрешния му плам и устрем, докато следеше тълпата.

Останалите снимки от протестите потвърдиха това, което вече знаех. Като цяло повечето морои поддържаха кралицата. Онези, които бяха срещу нея, бяха малцинство — но шумно и опасно малцинство. Видео от новинарска емисия в Денвър показваше двама морои, замесени в свада в някакъв бар. Те крещяха за кралици и справедливост, повечето от което нямаше никакъв смисъл за наблюдателите от човешката раса. Това, което правеше видеото специално, беше типът, който го бе заснел — някакъв случаен човек с мобилен телефон с камера, — който твърдеше, че видял удължените кучешки зъби на двамата мъже, замесени в спора. Мъжът твърдеше, че е бил свидетел на схватка между вампири, ала никой не му бе повярвал. А и кадрите бяха твърде размазани и неясни, за да се видят подробности. Все пак това бе напомняне какво би могло да се случи, ако ситуацията с мороите излезе извън контрол.

Една проверка на сегашното положение показваше, че кралица Василиса наистина се опитваше да прокара закон, така че управлението й да не зависи повече от наличието на поне още един жив представител на кралската й фамилия. Според експертите на алхимиците, приемането на закона щеше да отнеме още три месеца, което съвпадаше с това, което Роуз ми бе казала. А за тези три месеца враговете на Василиса щяха да положат огромни усилия, за да се доберат до Джил. Ако Джил умреше, това щеше да бъде краят на управлението на Василиса, както и на усилията й да промени системата.

При все това не тези сведения ме бяха подтикнали към проучването ми. Исках да разбера онова, за което никой не говореше — за нападението над Джил. Това, което открих, не ми помогна особено. Разбира се, нито един от алхимиците не е присъствал, така че информацията ни се основаваше на докладваното от източниците на мороите. Всичко, което знаехме, беше, че „сестрата на кралицата е била жестоко и злостно нападната и е пострадала, но се е възстановила напълно“. У Джил не се забелязваха никакви следи от рани, а атаката се бе състояла седмица преди да пристигне в Палм Спрингс. Дали това време бе достатъчно, за да се излекува от „жестоко и злостно“ нападение? И дали тази атака бе достатъчно основание, за да крещи тя в съня си и да се събужда с писъци?

Не знаех, ала все още не можех да се отърся от подозренията си. Когато по-късно Джил се прибра, беше в такова приповдигнато настроение, че не ми даде сърце да я разпитвам. Освен това си припомних със закъснение, че имах намерение да проуча случая с племенницата на Кларънс и странната й смърт, причинена от прерязано гърло. Ситуацията с Джил ме бе разсеяла. Засега реших да оставя нещата така и да си легна рано.

Утре, помислих си, докато се унасях. Утре ще го направя.

Утрото настъпи много по-бързо, отколкото очаквах. Бях изтръгната от дълбокия си сън от някой, който ме разтърсваше, и за частица от секундата старият кошмар се завърна — онзи, когато алхимиците ме отведоха посред нощ. Разпознах Джил и едва сподавих вика си.

— Хей! — скарах й се аз. Отвън се процеждаше бледоморавата светлина на зората. Слънцето току-що бе изгряло. — Какво става? Какво има?

Джил ме гледаше с мрачно лице и разширени от страх очи.

— Отнася се за Ейдриън. Трябва да го спасиш.