Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

8.

С настъпването на вечерта Бехтер остави кобилата си да пасе и седна на хребета, очаквайки завръщането на баща си. Гърбът го болеше от умора — цял ден бе прекарал на седлото със стадата. Поне не му беше скучно. Беше спасил едно козле от мочурището до реката. Завързан с въже през кръста, бе нагазил в черната кал, за да извади ужасеното животно, преди да се е удавило. То се бореше с всички сили, но Бехтер го издърпа за ухото и го остави на сушата. Там то го изгледа злобно, сякаш той беше виновен за мъченията му. Погледът му бавно се плъзна по степта, докато разсеяно триеше петънце черна кал по кожата си.

Обичаше да стои надалеч от бърборенето и шума на герите. В отсъствието на баща си усещаше неуловима разлика в начина, по който се отнасяха с него другите мъже и особено Елук. Той беше покорен в присъствието на Есугей, но останеха ли сами, Бехтер долавяше у дружинника арогантност, от която се чувстваше неудобно. Не беше нещо, което можеше да съобщи на баща си, но си отваряше очите на четири и гледаше да си мълчи. Беше открил, че най-добрият подход е да мълчи и да не отстъпва на воините в работата и бойните тренировки. Там поне можеше да покаже уменията си, а това, че не усещаше погледа на Темуджин върху тила си, когато опъваше лъка, му помагаше. Когато брат му замина при олхунутите, почувства единствено облекчение. Всъщност изпита задоволство от надеждата, че там ще му набият малко здрав разум в главата и ще го научат поне донякъде да уважава по-големите.

Спомни си с наслада как Коке се бе опитал да го провокира още на първия ден от престоя му. По-малкото момче не можеше да съперничи на силата и жестокостта на Бехтер, който го събори на земята и го удари така, че то изгуби съзнание. Олхунутите изглеждаха потресени от насилието, сякаш момчетата от тяхното племе не се биеха помежду си. Изплю се, като си спомни обвиняващите им овчи лица. Коке не рискува да го предизвиква втори път. Най-добре е уроците да се дават по-рано.

Естествено, Енк го преби с един прът за плъстене, но Бехтер бе изтърпял ударите, без да издаде и звук, а когато Енк се задъха и умори, беше измъкнал пръчката от ръката му, за да му покаже силата си. После го бяха оставили на мира и Енк гледаше да не прекалява. Олхунутите бяха слаби, както бе казал и Есугей, а жените им бяха меки като бяло масло и го възбуждаха, когато минаваха покрай него.

Помисли си, че на годеницата му вече би трябвало да й дойде кръвта, но олхунутите още не я бяха изпратили. Спомни си как яздеше с нея в степта. Повали я на брега на един поток. Отначало тя се съпротивляваше, разбра какво се мъчи да й стори, разбра и че е непохватен. Накрая се наложи да я насили, имаше правото да го направи. Не трябваше да профучава покрай него в гера, ако не искаше да й се случи нещо, помисли си той и се усмихна на спомена. Макар че след това тя си поплака малко, започна да го гледа по различен начин. Той усети, че се възбужда при спомена за голотата й и се зачуди кога ли ще я изпратят. Баща й изпитваше неприязън към него, но олхунутите нямаше да посмеят да откажат на Есугей. Едва ли щяха да я дадат на друг мъж, след като Бехтер бе излял семето си в нея. Може пък дори да беше бременна. Не му се вярваше това да е възможно преди да започне месечното кървене, но знаеше, че има тайни, които не разбира.

Вечерта ставаше прекалено студена, за да се измъчва с фантазиите си, а и не биваше да се разсейва, докато беше на пост. Родовете на вълците приемаха, че един ден той ще ги поведе. Беше почти сигурен в това, въпреки че в отсъствието на Есугей всички се обръщаха за заповеди към Елук. Той организираше съгледвачите и стражите, но това щеше да продължи само докато Бехтер се сдобие с жена и убие първия си човек. Дотогава щеше да си остане момче, както братята му бяха момчета за него.

В сгъстяващия се мрак забеляза тъмно петно, което се движеше в степта под позицията му. Моментално се изправи на крака и извади рога от гънките на дела си. Вдигна го към устните си, но се поколеба. Затърси с очи по-голяма заплаха от един самотен конник. Височината му откриваше чудесен изглед към степта и който и да беше странникът, той като че ли бе сам. Бехтер се намръщи. Надяваше се конникът да не е някой от малоумните му братя, решил да излезе, без да каже на никого. Ако вдигнеше без причина воините от вечерята им, това нямаше да се отрази добре на положението му в племето.

Предпочете да изчака малката фигура да се приближи. Ездачът определено не бързаше. Личеше си, че понито върви безцелно, сякаш човекът на гърба му скиташе без определена посока.

Намръщи се при тази мисъл. Имаше мъже, които не принадлежаха на никое племе. Те скитаха между родовете в степта, предлагаха труда си срещу прехрана, а от време на време и стоки за продан. На тях не се гледаше с добро око — винаги имаше опасност да отмъкнат всичко, до което успеят да се доберат, а после да изчезнат. Бехтер знаеше, че на хора без племе не може да се има доверие. Запита се дали конникът не е някой от тях.

Слънцето бе потънало зад хълмовете и светлината бързо отслабваше. Бехтер осъзна, че трябва да надуе рога, преди странникът да изчезне в тъмното. Вдигна го към устните си и отново се поколеба. Нещо в далечната фигура го накара да спре. Възможно ли бе това да е Есугей? Баща му не би могъл да язди толкова лошо.

Наду сигнала за тревога в последния момент. Протяжният звук се понесе скръбно над хълмовете. Другите стражи около лагера му отговориха. Удовлетворен, Бехтер прибра рога в дела си. Беше предупредил останалите и сега можеше да слезе долу и да види кой е ездачът. Яхна кобилата и се погрижи ножът и лъкът да са му подръка. Във вечерната тишина вече чуваше виковете и цвиленето на коне, воините се втурваха навън от герите си. Подкара понито си надолу по склона, решен да стигне долу преди Елук и другите по-стари мъже. Изпитваше някакво собственическо чувство към самотния ездач. В края на краищата, нали именно той го бе забелязал. Щом стигна равното и препусна в галоп, мислите за олхунутите и годеницата излетяха от главата му и сърцето му заби по-бързо. Вечерният вятър беше прохладен и Бехтер жадуваше да покаже на останалите, че може да ги води.

Вълците препускаха с всички сили от лагера, водени от Елук. На последната дневна светлина видяха Бехтер да пришпорва коня си и поеха след него, без да знаят причината, поради която бе вдигнал тревогата.

Елук изпрати дузина ездачи да обиколят лагера и да се огледат за нападение от другаде. Нямаше да е добре да оставят герите незащитени и да хукнат след някоя примамка. Враговете бяха достатъчно коварни, за да отвлекат вниманието на стражите и след това да нападнат, а последните мигове от деня бяха чудесно време за всяване на смут. Елук се чувстваше странно да язди без Есугей от лявата си страна, но откри, че начинът, по който го гледат останалите мъже и чакат да ги води, му доставя удоволствие. Излая няколко заповеди, около него се оформи арбан и те препуснаха с всички сили след Бехтер.

Отпред рогът отново изрева и Елук присви очи, за да види какво става. Беше почти сляп в сумрака и галопирайки, рискуваше кобилата и живота си, но въпреки това срита дръзко коня. Знаеше, че Бехтер не би надул отново рога, ако нападението не беше истинско. Измъкна лъка си и опипом постави стрела върху тетивата. Мъжете около него сториха същото. Който и да беше посмял да нападне вълците, щеше да се озове под порой стрели, преди да успее да приближи. Яздеха в мрачно мълчание, повдигнати високо в стремената и балансираха съвършено върху понитата. Елук изтегли устни на вятъра, усещайки тръпката на нападението. Нека чуят носещия се към тях тропот на копита, помисли си той. Нека изпитат ужаса на отплатата.

В тъмното воините едва не се сблъскаха с двете понита, изправени сами в откритата местност. Елук приближи на един изстрел разстояние, но чу вика на Бехтер, с усилие се отпусна на седлото и свали лъка. Кръвта му още кипеше, предвкусвайки битката, и изведнъж изпита ярост, че синът на Есугей ги е вдигнал по тревога за нищо. Окачи лъка на седлото, скочи леко на земята и извади меча си. Вече се беше стъмнило, а не знаеше какво се случва.

— Елук! Помогни ми — извика Бехтер с висок, напрегнат глас.

Откри момчето да придържа отпуснатото тяло на Есугей на земята. Сърцето му заби болезнено и последните следи от бойната ярост се изпариха, щом коленичи до тях.

— Ранен ли е? — попита той и протегна ръка към своя хан. Едва виждаше, но разтърка пръсти и ги помириса. Коремът на Есугей бе здраво превързан, но кръвта се бе просмукала навън.

— Падна, Елук. Падна в ръцете ми — Бехтер беше на ръба на паниката. — Не успях да го задържа.

Елук положи ръка върху момчето, за да го успокои, после стана и свирна на другите дружинници. Хвана поводите на единия от тъмните конници.

— Басан, заминавай при олхунутите и разбери какво става.

— Значи ще има война? — попита мъжът.

— Може би. Кажи им, че ако не те оставят да си тръгнеш свободно, ще дойдем след теб и от герите им ще остане само пепел.

Воинът кимна и препусна. Тропотът на копитата бързо заглъхна в нощта.

Есугей изстена и отвори очи, обхванат от паника заради движещите се около него сенки.

— Елук? — прошепна той.

Елук клекна до него.

— Тук съм, хане мой.

Зачакаха да каже още нещо, но Есугей отново изпадна в несвяст. Елук се намръщи.

— Трябва да го приберем и да се погрижим за раната му. Дръпни се, момче. Тук нищо не можеш да сториш за него.

Бехтер остана зашеметен, неспособен да проумее, че собственият му баща лежи безпомощен в краката му.

— Падна — замаяно повтори той. — Умира ли?

Елук погледна към рухналия мъж, когото бе следвал през целия си зрял живот. Колкото може по-внимателно хвана Есугей за подмишниците и го вдигна на рамо. Ханът бе едър мъж и заради ризницата тежеше още повече, но Елук беше силен и не показа да му е тежко.

— Помогни ми, Бехтер. Още е жив и трябва да го отнесем на топло. Една нощ тук ще го довърши.

Докато наместваше Есугей в седлото, внезапно се сети нещо.

— Къде е мечът му? — попита той. — Виждаш ли го?

— Не, сигурно е паднал заедно с него.

Елук въздъхна и яхна коня. Нямаше време да помисли за станалото. Усети топлата кръв на Есугей на гърдите си, когато се наведе да говори със сина му.

— Отбележи мястото, за да можеш да го намериш на светло. Няма да ти е благодарен, че си изгубил бащиния му меч.

Без да се замисли, Бехтер се обърна към един от дружинниците на баща си, който стоеше наблизо, потресен от сцената.

— Ще останеш тук, Унеген. Трябва да се върна при герите с баща си. Започни да търсиш веднага щом се разсъмне и ми донеси меча, щом го намериш.

— Ще сторя както казваш — отвърна Унеген в мрака.

Бехтер тръгна към понито си и не забеляза изражението на Елук, който обмисляше чутия разговор. Светът се променяше и той не знаеше какво ще им донесе следващият ден.

 

 

Хулун избърса сълзите си и се обърна към дружинниците на съпруга си. Мъжете и жените се бяха насъбрали, жадни за новини, веднага щом се разнесе мълвата, че ханът е ранен. Искаше й се да може да им каже нещо повече, но Есугей още не беше дошъл на себе си и лежеше в прохладната сянка на гера, а кожата му гореше. Никой не се отказа от бдението си, денят настъпи и слънцето се издигна високо над главите им.

— Още е жив — каза тя. — Почистих раната му, но не се е събудил.

Елук кимна и тя забеляза как го гледат останалите воини. Хаджиун, Темуге и Хазар бяха тук, потресени и пребледнели при вида на безпомощния си баща. Есугей изглеждаше по-дребен под завивките и слабостта му плашеше синовете му повече от всичко друго. Той беше толкова силен в техните очи, че и през ум не им беше минавало, че може да изпадне в подобно положение. Хулун се боеше за всички тях, макар и да не го изрече на глас. Без закрилата на Есугей тя вече виждаше искрицата алчност у другите. Елук например прикриваше усмивката си, когато говореше с нея, макар че думите му бяха преднамерено вежливи.

— Ще ви кажа, ако се събуди — обърна се тя към воините и се прибра обратно в гера, по-далеч от студеното им любопитство. Дъщеря й Темулун лежеше в люлката си и плачеше, за да я преповият. Звукът като че ли повтаряше писъка вътре в нея. Тя едва го сдържаше. Нямаше да му даде воля, не и докато синовете й се нуждаеха от нея.

Темуге бе влязъл в гера и малката му уста трепереше от мъка. Хулун го прегърна и избърса сълзите му, но и от нейните очи бликнаха потоци. Плакаха заедно до Есугей. Тя знаеше, че ханът не ги чува.

— Какво ще стане, ако не оживее? — попита Темуге.

Сигурно щеше да му отговори, но вратата изскърца и Елук влезе вътре. Хулун усети горещ прилив на гняв, че я вижда в такъв момент, и изтри яростно очите си.

— Изпратих останалите ти синове със стадата, за да се поразсеят — каза Елук.

Може би беше игра на въображението, но пак й се стори, че долавя в очите му добре прикрита искрица задоволство, докато гледа към Есугей.

— Прояви сила, когато племето се нуждаеше от това, Елук — каза тя. — Съпругът ми ще ти благодари лично, когато се събуди.

Елук кимна, сякаш едва я бе чул, и прекоси гера до постелята на Есугей. Допря длан до челото на хана и тихо подсвирна от високата температура. Помириса раната и Хулун разбра, че е надушил разлагащата се плът.

— Сипах горещи отвари в раната — каза Хулун. — Имам билки за успокояване на треската.

Усещаше, че трябва да говори просто за да наруши мълчанието. След връщането на Есугей, Елук се беше променил по някакъв неуловим начин. Вървеше по-наперено сред мъжете и я гледаше предизвикателно, щом заговореше. Хулун имаше нужда да споменава непрекъснато името на Есугей, сякаш това щеше да го задържи на този свят. Другото беше прекалено плашещо и тя не смееше да надзърне в бъдещето. Есугей трябваше да оживее.

— Семейството ми е свързано с неговото от рождение — меко каза Елук. — Винаги съм му бил верен.

— Той го знае, Елук. Сигурна съм, че те чува и знае, че си пръв сред хората му.

— Освен ако не умре — тихо каза Елук и се обърна към нея. — Стане ли това, клетвата ми се прекратява.

Хулун го погледна с отвращение и ужас. Докато думите оставаха неизречени, тя беше в състояние да сдържа страха си. Ужасяваше се, че Елук ще заговори отново, не искаше да чуе онова, което той можеше да й каже.

— Ще преживеем това, Елук — каза тя. Гласът й издайнически трепереше. — Треската ще мине и той ще научи, че си му останал верен в най-важния момент.

Нещо в дружинника като че ли се прекърши, той се отърси и предпазливостта в очите му изчезна.

— Да. Още е рано — каза той и погледна надолу към бледото лице и гърдите на Есугей. Превръзките бяха покрити с тъмна кръв. Докосна ги и отдръпна пръсти, покрити с червени петна. — Все пак аз имам отговорност и пред родовете. Те трябва да останат силни. Трябва да мисля за вълците и за идните дни — каза той сякаш на себе си.

Хулун остана без дъх, видя, че твърдо установените неща в живота й рухват и се разбиват на парчета. Помисли за синовете си. Не можеше да понася пресметливото изражение на Елук. Децата й бяха невинни, но щяха да страдат.

Елук излезе, без да каже нищо повече, сякаш учтивостта вече нямаше значение. Може би наистина беше така. Тя беше видяла желанието за власт по лицето му, нямаше начин той да бъде спрян. Дори Есугей да стане излекуван от леглото, нещата едва ли щяха да са както преди, особено след като Елук бе разкрил сърцето си.

Чу хълцането на Темуге и отново разтвори ръце към него, усещайки се по-спокойна от отчаяната му прегръдка. Дъщеря й изплака в люлката, оставена без внимание.

— Какво ще стане с нас? — хлипаше малкото момче.

Хулун поклати глава и го залюля. Не знаеше какво да му каже.

 

 

Бехтер видя воина, когото бе оставил да търси меча на баща му. Мъжът вървеше бързо между герите, навел умислено глава. Бехтер го повика, но той като че ли не го чу и забърза нататък. Младежът се намръщи, изтича след него и го хвана за лакътя.

— Защо не дойде при мен, Унеген? — попита настоятелно той. — Намери ли меча на баща ми?

Видя, че очите на Унеген се стрелкат над рамото му и се обърна. Елук стоеше зад него и ги наблюдаваше.

Унеген не можа да го погледне в очите и отговори:

— Не, не успях да го намеря. Съжалявам. — После дръпна ръкава си и се отдалечи.