Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

16.

Толуй го би отново, щом откри, че понитата ги няма. Младият дружинник побесня почти комично от дръзкото безочие на братята на Темуджин и непредпазливата усмивка на пленника му се оказа достатъчна да излее гнева и безсилието си върху него. Басан се бе намесил, но изтощението и юмруците взеха своето и на Темуджин му се губеха цели часове от утрото, докато ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание.

Денят бе топъл и приятен. Толуй изгори построените от Темуджин и братята му гери. Черни стълбове дим се издигаха към небето зад тях. Темуджин се бе обърнал назад само веднъж, за да запечата картината в ума си и да запомни още едно нещо, за което да си отмъсти. Запрепъва се след похитителите си, които поеха пеша по дългия си път, като дърпаха въжето, с което бяха вързали китките му.

Отначало Толуй увери Басан, че ще си вземат понита от скиталците, на които се бяха натъкнали на идване. След тежкия ден обаче там не намериха нищо освен изсушен кръг черна трева на мястото, където доскоро се издигаше герът. Този път Темуджин скри усмивката си. Знаеше, че старият Оргуз ще разпространи новината сред скитащите семейства и ще скрие своето колкото може по-далеч от суровите воини на вълците. Скиталците не бяха племе, но търговията и самотата свързваше слабите. Вестта за завръщането на вълците щеше да се разпространи бързо и надалеч. Решението на Елук да се върне в земите около Червения хълм беше като да хвърлиш камък в езеро. Всички племена на сто дни езда щяха да научат и да се питат вълците врагове ли ще са или съюзници. Тези като стария Оргуз, които свързваха двата края без закрилата на големите родове, щяха да станат още по-предпазливи. Там, където бродят вълци, малките кучета се промъкват тихо.

За първи път Темуджин виждаше света от другата му страна. Мразеше племената за начина, по който се разпореждаха със степта, но същевременно мечтаеше за деня, в който собствените му стъпки ще карат другите да побягнат. Беше син на баща си и трудно можеше да се примири с живота на лишен от племе скиталец. Където и да се намираше, с него беше и законното му право на водач на вълците. Да се откаже от него означаваше да обезчести баща си и собствената им борба за оцеляване. През всичките тежки години Темуджин научи една проста истина. Някой ден той щеше да стане хан.

Но сега, когато разполагаше единствено с глътка речна вода, за да утоли жаждата си, и никаква надежда за спасение, можеше да се надсмее на тази мисъл. Първо трябваше да избегне участта, която му бяха приготвили Толуй и Елук. Размишляваше, докато подтичваше в края на въжето. Обмисляше възможността да приближи напред и да преметне въжето около гърлото на Толуй, но якият млад мъж си отваряше очите на четири и дори да се появеше удобен момент, Темуджин се съмняваше, че ще има сили да пречупи масивния му врат.

Толуй беше необичайно мълчалив по време на прехода. Мина му през ума, че се връща само с един от синовете на хана, при това не най-големия, че ценните му понита са откраднати и че Унеген лежеше мъртъв. Ако не беше единственият им пленник, експедицията щеше да се окаже пълна катастрофа. Толуй непрекъснато държеше под око Темуджин, за да не изчезне и да ги остави да се върнат посрамени и с празни ръце. През нощта Толуй се будеше от неспокойния си сън на равни интервали и проверяваше въжетата. Всеки път заварваше Темуджин буден и с развеселен поглед. Той също мислеше за връщането им и бе доволен, че по-малките му братя не дадоха на Толуй възможност да се перчи с още постижения пред Елук. Връщането пеша щеше да бъде голямо унижение за гордия дружинник и ако не беше толкова смазан и безсилен, Темуджин щеше да се наслаждава истински на мрачното затваряне на Толуй в себе си.

Всички започнаха да губят сили без храна. На втория ден Басан остана да пази Темуджин, а Толуй взе лъка си и тръгна към дърветата на един хребет. Темуджин бе очаквал този шанс и Басан усети желанието му преди още да бе отворил уста.

— Няма да те пусна, Темуджин. Не. Не ме моли за това — каза той.

Гърдите на Темуджин се свиха, сякаш надеждата го напускаше заедно с дъха му.

— Не му каза къде съм се скрил — промърмори той.

Басан пламна и извърна поглед.

— Трябваше да го сторя. Дадох ти един шанс в памет на баща ти, но Толуй така или иначе те откри. Ако не беше тъмно, може би щеше да разбере какво съм направил.

— Нямаше да разбере. Толуй е идиот — каза Темуджин.

Басан се усмихна. Толуй се издигаше и нравът му ставаше легендарен сред вълците. Отдавна не бе чувал някой да се осмелява да го обижда гласно дори зад гърба му. Темуджин му напомни, че светът не се изчерпва единствено с вълците. Когато заговори, в гласа му се долавяше горчивина.

— Казват, че вълците са силни, Темуджин… с хора като Толуй. Елук издигна нови мъже за свои дружинници. Мъже без чест. Кара ни да коленичим пред него, а ако някой го разсмее, донесе му елен или нападне чуждо семейство, Елук му подхвърля мях черен айраг като на послушно куче.

Басан говореше, загледан в хълмовете:

— Баща ти никога не ни е карал да коленичим — тихо каза той. — Бях готов да дам живота си за Есугей, без изобщо да се замисля, но той никога не ме е карал да се чувствам по-долу от него.

Това бе твърде дълга реч за мълчаливия му съплеменник, но Темуджин го слушаше, защото знаеше колко е важно да има Басан за свой съюзник. Нямаше друг като него сред вълците. Искаше отново да го помоли за помощ, но Басан говореше сериозно. Чувството му за чест не му позволяваше да пусне Темуджин, след като вече е заловен. Темуджин прие това, макар че откритите степи го зовяха и копнееше да се спаси от отвратителната смърт, която му бе замислил Елук. Много добре знаеше, че не може да очаква милост втори път, особено след като Елук е затвърдил позицията си. Заговори, като подбираше внимателно думите си. Басан трябваше да си спомни, че той не е просто един пленник.

— Баща ми беше роден да управлява, Басан. Вървеше леко с мъжете, на които се доверяваше. Елук не е толкова… уверен в себе си. Не може и да бъде. Не извинявам това, което стори, но го разбирам, както разбирам и защо е избрал хора като Толуй за помощници. Слабостта им ги прави жестоки, а понякога такива хора стават свирепи воини.

Видя, че Басан се отпуска и се бори с желанието си, сякаш Темуджин вече не беше негов пленник.

— Може би точно това е видял Елук в Толуй — продължи замислено Темуджин. — Аз не съм го виждал в бой, но е възможно да задушава страха си с прояви на смелост.

Ако наистина не го вярваше, нямаше да го каже. Онзи Толуй, когото познаваше като момче, бе самохвалко, който най-вероятно щеше да побегне с рев, ако случайно се удари. Темуджин скри удоволствието си зад студената маска, когато Басан си спомни и загледа загрижено.

— Баща ти не би го направил свой дружинник — поклати глава Басан. — Най-голямата чест в живота ми беше да бъда избран от Есугей. За мен това означаваше повече от силата и доспехите, за да нападам слаби семейства и да отмъквам стадата им. Означаваше…

Млъкна и се отърси, сякаш за да се освободи от спомените си. Темуджин не посмя да го притиска повече. Дълго време седяха в мълчание. После Басан въздъхна.

— С баща ти щях да съм горд — промърмори той едва ли не на себе си. — Ние носехме възмездие и смърт на нашите врагове, но не и на родовете, не на самите вълци. Елук ни кара да се перчим из герите с доспехите си и вече не правим плъст от вълната и не обяздваме понита. Оставя ни да дебелеем и да се изнежваме от подаръци. Младите не знаят друго, но някога аз бях строен, силен и сигурен, Темуджин. Спомням си какво беше да яздим с Есугей срещу татарите.

— Ти продължаваш да го почиташ — прошепна Темуджин, трогнат от спомените за баща му. Видя, че лицето на Басан се е успокоило, и разбра, че за днес не бива да продължава.

 

 

Толуй се завърна тържествуващ, закачил два мармота на колана си. Приготвиха ги с Басан, като сложиха горещи камъни в тях. Устата на Темуджин се напълни със слюнка, когато полъхът на вятъра донесе до него миризмата на печено месо. Толуй позволи на Басан да хвърли остатъците от едното животинче към Темуджин и той грижливо се зае с тях, тъй като трябваше да бъде силен. Толуй изпитваше удоволствие да дърпа въжето всеки път, когато Темуджин се опитваше да сложи нещо в устата си.

Щом поеха отново, Темуджин се бореше с умората и изгарящата болка в протритите му китки. Не се оплакваше, знаеше, че Толуй ще се радва да види проявата му на слабост. Знаеше, че дружинникът по-скоро ще го убие, отколкото да го остави да избяга, и не виждаше възможност да се изплъзне. Мисълта да види отново Елук събуждаше мъчителен страх в корема му, а когато вечерта наближи, Толуй внезапно спря, вперил поглед в нещо на хоризонта. Темуджин присви очи към залязващото слънце и съвсем се отчая.

Старият Оргуз не бе стигнал далеч. Темуджин разпозна пъстрото му пони и каруцата, натоварена с мизерната покъщнина на семейството. Малкото им стадо кози и овце вървеше напред и вятърът донесе тяхното блеене. Може би Оргуз не бе осъзнал размерите на опасността. Темуджин с болка си помисли, че старецът е останал в района, за да види какво се е случило със семейството, с което се бе сприятелил.

Оргуз не бе глупак. Не приближи към спешените дружинници, макар че всички видяха пребледнялото му лице, когато се обърна към тях. Темуджин мислено му пожела да побегне колкото може по-бързо и по-надалеч.

Не можеше да стори нищо, освен да гледа с омерзено очакване. Толуй подаде въжето на Басан, свали лъка от раменете си, скри го и приготви тетивата. Закрачи бързо към стареца и семейството му. Темуджин не издържа. С рязко движение, което накара Басан да се завърти, той вдигна ръце и яростно замаха на стареца. Отчаяно се мъчеше да му даде знак да избяга.

Оргуз видимо се поколеба на седлото и се загледа към приближаващата го фигура. Видя трескавото ръкомахане на Темуджин, но беше късно. Толуй огъна лъка с крак и опъна тетивата. Оргуз извика предупредително към жената и децата си, но Толуй опъна лъка и пусна стрелата.

Изстрелът не беше труден за мъж, трениран да стреля, докато се носи в галоп. Темуджин изстена, като видя как Оргуз забива пети в кончето. Знаеше, че умореното пони не може да тича достатъчно бързо. Всички проследиха пътя на стрелата. Толуй бе изстрелял втора и тя сякаш увисна в небето над бегълците, които се движеха прекалено бавно.

Стрелата улучи стария Оргуз в гърба, и Темуджин извика, а понито се изправи на задните си крака от страх. Дори от това разстояние видя, че тялото на приятеля му трепна, ръцете му замахаха слабо. Следващата стрела прелетя по същия път и се заби в дървеното седло, но Оргуз се беше свлякъл на земята — безжизнена купчина тъмни дрехи сред зелената равнина. Темуджин трепна, щом чу звука от втората стрела. Миг по-късно я видя да се забива. Толуй изрева победоносно и затича в ловджийски тръс към уплашеното семейство като вълк, нападащ стадо кози.

Жената на Оргуз измъкна стрелата от седлото, освободи понито от каруцата и качи двамата си синове на коня. Сигурно щеше да подгони дребната животинка, но Толуй вече крещеше предупредително. Вдигна лъка си отново и жената се сви, победена.

Темуджин гледаше с отчаяние как Толуй приближава, като слага небрежно нова стрела на тетивата.

— Не! — изкрещя той, но дружинникът явно се забавляваше. Първата стрела се заби в гърдите на жената, следващите уцелиха пищящите деца. Силата на ударите ги изхвърли от седлото и те се стовариха в праха.

— Какво лошо са му сторили, Басан? Кажи ми! — изрева Темуджин.

Изненадан, Басан го погледна с питащи тъмни очи.

— Те не са от нашите хора. Нима трябваше да ги оставим да умрат от глад?

Толуй изрита тялото на едното дете, за да се качи на понито, и Темуджин извърна поглед. Знаеше, че е извършено престъплението, но нямаше думи, с които да го обясни. Нямаше кръвна или брачна връзка със стария Оргуз и семейството му. Те не бяха вълци.

— Убива като страхливец — каза той, като все още търсеше думите. — И пред въоръжени мъже ли се изправя с такова удоволствие?

Басан се намръщи и Темуджин разбра, че е улучил целта. Наистина, семейството на стария Оргуз нямаше да преживее зимата. Знаеше, че Есугей би постъпил по същия начин, но щеше да го направи със съжаление и със съзнанието, че в тази сурова страна това е един вид милост. Усмихна се презрително, докато дружинникът яздеше обратно към тях. Толуй беше жалък човек въпреки мощното си телосложение и огромната си сила. Беше отнел живот, за да удовлетвори собственото си безсилие, и сега сияеше. Темуджин го мразеше, но се закле да отмъсти мълчаливо и не каза нищо повече на Басан.

Толуй и Басан се редуваха да яздят пъстрата кобила, а Темуджин се олюляваше и падаше зад тях. Телата бяха оставени на мършоядите, след като Толуй прибра стрелите си. Дружинникът разпердушини малката каруца, но в нея нямаше нищо друго освен сушено месо и парцаливи дрехи. Скиталци като Оргуз не притежаваха скрити съкровища. Толуй преряза гърлото на едно козле, изпи кръвта му с неприкрита радост, завърза трупа зад седлото и подкара стадото с тях. Вече разполагаха с достатъчно прясно месо, за да стигнат до герите на вълците.

Темуджин погледна безжизнените бледи лица на Оргуз и семейството му, докато минаваше покрай тях. Те го посрещаха с добре дошъл и го гощаваха със солен чай и месо, когато беше гладен. Чувстваше се зашеметен и слаб от вълненията през деня. Телата останаха назад и в един момент на откровение той осъзна, че те бяха неговото племе, неговият род. Не по силата на кръвта, а по силата на приятелството и на оцеляването в трудни моменти. Щеше да отмъсти за тях като за свои хора.

 

 

Хулун хвана Темуге за раменете и го разтресе. Беше пораснал като пролетна трева през годините. Вече нямаше и следа от някогашната му дебелина. И въпреки това не притежаваше силата на вълка. Помагаше на братята си в работата, но само когато му кажеха. Предпочиташе да се размотава, да плува по цял ден в потока или да се катери по хълмовете, за да се любува на гледката. Хулун можеше да се справи с мързела му с една по-жилава пръчка в ръка. Обаче Темуге беше нещастен и все още мечтаеше да се прибере у дома при вълците и всичко, което бяха изгубили. Имаше нужда да бъде сам и ако това не му се удаваше, ставаше все по-нервен и мрачен. На Хулун й писваше и тя го изпращаше навън с надежда, че чистият въздух ще раздуха мислите му като паяжини.

Вечерта настъпваше, Темуге плачеше тихо в малкия гер и Хулун изгуби търпение.

— Какво ще правим сега? — изхлипа той и избърса блестящия сопол, широк почти колкото носа му.

Хулун потисна раздразнението си и приглади косите му с ръце. Той беше мекушав, но не повече, отколкото беше предусетил Есугей. Тя наистина го беше разглезила.

— Всичко ще бъде наред, Темуге. Не могат да хванат брат ти толкова лесно.

Опитваше се да звучи весело, но вече започваше да се замисля за бъдещето. Темуге можеше да си позволи да плаче, но Хулун трябваше да планира и да бъде умна или щеше да ги изгуби всичките. Другите й синове бяха зашеметени от свирепия удар. Благодарение на Темуджин бяха започнали да се надяват. Загубата му връщаше пълното отчаяние от първите им дни. Тъмното дере между хълмовете възвърна лошите спомени и притисна духовете им като тежък камък.

Едно пони отвън тихо изцвили. Тя го чу, докато вземаше решения, които щяха да изтръгнат сърцето й от гърдите. Накрая, докато Темуге подсмърчаше в ъгъла и гледаше към нищото, Хулун се обърна към всички.

— Ако Темуджин не се върне до утре вечерта, ще трябва да напуснем това място. — Привлече вниманието на всички, дори на малката Темулун, която престана да си играе с оцветените кости и се ококори към майка си. — Нямаме друг избор, щом вълците се връщат при Червения хълм. Елук ще разузнае района и ще намери скривалището ни. И тогава с нас ще бъде свършено.

Отговори й Хаджиун. Подбираше внимателно думите си.

— Ако тръгнем, Темуджин няма да може да ни намери, но ти знаеш това. Мога да остана и да го изчакам, ако вземете понитата. Просто ми кажете в коя посока тръгвате и ще ви последваме, когато той се появи.

— А ако не се появи? — обади се Хазар.

Хаджиун се намръщи.

— Ще чакам, докато мога. Ако вълците се върнат и започнат да претърсват дерето, ще се скрия или ще тръгна към вас през нощта. Но ако го изоставим, той ще умре. Няма да го намерим отново.

Хулун потупа Хаджиун по рамото и се усмихна, като се мъчеше да потисне отчаянието си. Въпреки това очите й заблестяха от сълзи.

— Ти си добър брат и прекрасен син — каза тя. — Баща ти би се гордял с теб.

Наведе се напрегнато. — Но недей да рискуваш живота си, ако го видиш заловен, разбра ли? Темуджин се роди с кръв в ръката си. Може би това е участта му. — Лицето й посърна. — Не мога да изгубя всичките си синове един по един.

Споменът за Бехтер я накара да избухне в плач. Всички се стъписаха. Хаджиун протегна ръка и я прегърна през раменете. В ъгъла Темуге отново захлипа тихо.