Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

6.

Темуджин се събуди рязко, когато нечии ръце вдигнаха сламеника му и го хвърлиха на дървения под. В гера беше толкова тъмно, че не можеше да види дори собствените си ръце и крака. Всичко наоколо му бе непознато. Чу Шолой да мърмори нещо и да се движи наоколо и предположи, че именно старецът го е събудил. Усети свеж прилив на неприязън към бащата на Бьорте. Надигна се и потисна вика от болка, когато пищялът му се блъсна в нещо. Още не се бе зазорило и лагерът на олхунутите бе потънал в тишина. Не му се искаше да разлайва кучетата. Малко студена вода ще прогони сънливостта, помисли си той и се прозя. Посегна към мястото, където снощи беше видял някаква кофа, но ръцете му не напипаха нищо.

— Събуди ли се най-после? — обади се някъде отблизо Шолой.

Темуджин се обърна към гласа и сви юмруци в тъмното. Имаше синина на бузата, където старецът го беше ударил предишната вечер. От удара в очите му бяха избили позорни сълзи и той се убеди, че Енк не лъжеше за живота в този мизерен дом. Шолой използваше кокалестите си ръце, за да подсили всяка своя заповед, независимо дали прогонваше от пътя си куче, или даваше някаква задача на дъщеря си и жена си. Опърничавата му съпруга явно се беше научила да мълчи мрачно, но снощи Бьорте опита неведнъж юмруците на баща си, просто защото му беше подръка в тясното пространство на гера. Темуджин подозираше, че мръсотията и старите парцали крият не една или две синини. Самият той понесе два силни удара от Шолой, преди да сведе глава. Усети, че момичето го изгледа с презрение, но какво друго можеше да направи? Да убие стареца? Едва ли щеше да живее дълго след първия му вик за помощ — особено когато цялото племе е наоколо. Помисли си, че ако им даде повод, с радост ще го нарежат на парчета. Снощи заспа с приятната картина как влачи окървавения Шолой зад понито си, но това беше просто фантазия, породена от унижението. Бехтер бе оцелял, напомни си той и въздъхна. Чудеше се как ли говедото бе успяло да се сдържа.

Чу се скърцане, Шолой отвори ниската врата. Студената звездна светлина бе достатъчна, за да позволи на Темуджин да заобиколи печката и спящите фигури на Бьорте и майка й. Някъде наоколо се намираха другите два гера със синовете на Шолой и мърлявите им жени и деца. Всички бяха напуснали стареца още преди години, останала беше само Бьорте. Въпреки грубите си методи, в собствения си дом Шолой беше хан. На Темуджин не му оставаше нищо друго, освен да скланя глава и да се мъчи да избягва шамарите и юмруците.

Излезе навън, потрепери от студа и се прегърна с ръце под дебелия дел. Шолой за пореден път изпразваше мехура си. Явно му се налагаше да го прави през час. Темуджин неведнъж се бе будил през нощта, докато старецът се препъваше покрай него. Чудеше се защо този път беше дръпнал завивките му. Усети дълбока болка в стомаха от глад и с нетърпение закопня за топла закуска. Сигурен беше, че малко топъл чай ще спре треперенето на ръцете му, но Шолой щеше само да се изкикоти презрително, ако помолеше за това, преди още да е запалена печката.

Стадата бяха само тъмни очертания на звездната светлина. Темуджин изпразваше мехура си и гледаше как от урината му се вдига пара. През пролетта нощите бяха студени. Видя, че земята е покрита с ледена коричка. Вратата бе обърната на юг, и не беше проблем да открие накъде е изток. Нямаше и следа от приближаващата зора. Той се надяваше, че Шолой не става в толкова ранен час всеки ден. Може да беше беззъб, но бе здрав и жилав като стара тояга и на Темуджин му прималя от усещането, че денят се очертава дълъг и тежък.

Както се беше загърнал, усети, че Шолой го хваща за ръката и го бута. Старецът държеше дървена кофа и докато Темуджин я поемаше, взе втора и я пъхна в свободната му ръка.

— Напълни ги и се връщай бързо, момче — каза той.

Темуджин кимна и се обърна към течащата наблизо рекичка. Искаше му се Хазар и Хаджиун да бяха тук. Вече му липсваха. Не бе трудно да си представи как влизаха в познатия открай време гер и Хулун им дава задачите за деня. Кофите бяха тежки по обратния път, но трябваше да яде, а не се съмняваше, че Шолой би го уморил от глад, стига да му се удаде възможност.

Когато се върна, печката беше вече запалена и Бьорте беше изчезнала. Шрия, мрачната дребна съпруга на Шолой, се суетеше около печката и подклаждаше огъня с подпалки. После тресна шумно вратата. Не беше казала нито дума, откакто беше пристигнал. Темуджин погледна жадно към чайника, но Шолой влезе точно когато остави кофите на пода, хвана го здраво с два пръста за бицепса и отново го изведе навън в тъмното.

— Ще влезеш после, щом изгрее слънцето. Можеш ли да стрижеш овце?

— Не, никога не съм… — започна Темуджин.

Шолой се намръщи.

— От голяма полза си ми, няма що. И сам мога да си нося кофите. Когато се развидели, искам да събереш лайна за печката. Можеш ли да пасеш стадо?

— Правил съм го — бързо отвърна Темуджин с надеждата, че ще получи понито си, за да се грижи за овцете и говедата на олхунутите. Така поне щеше да прекарва известно време далеч от новото си семейство. Шолой отгатна мисълта му и беззъбата му уста се изкриви като влажен мърляв юмрук.

— Искаш да побегнеш обратно при мама, а? Уплаши се от малко тежка работа, нали?

Темуджин поклати глава.

— Мога да щавя кожа и да плета въжета за юзди и седла. Мога да обработвам дърво, рог и кост.

Усети, че се изчервява, но не вярваше, че Шолой ще забележи на оскъдната светлина. Чу как старецът изсумтява.

— За какво ми е седло, щом като нямам кон? Не всички сме се родили в коприни и хубави кожи.

Темуджин видя летящия към него юмрук и се изплъзна. Шолой обаче продължи да го удря. Събори го върху тъмното петно, където урината бе прояла сланата. Докато се надигаше, Шолой го изрита в ребрата и Темуджин изгуби самообладание. Скочи с цялата бързина, на която беше способен, и замръзна на място, внезапно обхванат от нерешителност. Старецът беше твърдо решен да го унижава с всяка дума. Не можеше да разбере какво иска от него.

Шолой подсвирна раздразнено, изплю се и протегна извитите си пръсти към него. Темуджин отстъпи назад, беше неспособен да открие отговор, който да се хареса на мъчителя му. Свиваше се и се предпазваше от пороя юмруци, но някои от тях успяха да достигнат целта си. Всичките му инстинкти го караха да отвърне на ударите, но дори не беше сигурен, че Шолой ще ги усети. В тъмното старецът беше по-голям и страшен и Темуджин не мислеше, че може да го удари достатъчно силно, за да го спре.

— Стига! — извика той. — Стига!

Шолой се изсмя. Беше сграбчил като с клещи тила на Темуджин и дишаше тежко, сякаш бе тичал с всички сили по пладнешкото слънце.

— Пречупвал съм и по-добри понита от теб, момче. И с повече дух. Не си по-добър, отколкото те смятах.

В гласа му звучеше дълбоко презрение и Темуджин осъзна, че вече различава чертите на стареца. На изток се появяваха първите лъчи на слънцето и племето най-сетне започна да се събужда. И двамата усетиха едновременно, че ги наблюдават. Когато се обърнаха, видяха Бьорте.

Темуджин пламна от срам, по-болезнен и от ударите. Ръцете на Шолой се отпуснаха под мълчаливия поглед на момичето и старецът като че ли изпита неудобство. Без да каже нищо, той бутна Темуджин и изчезна в тъмнината на гера.

Темуджин усети гъделичкащата струйка кръв, която се стече от носа му, и я размаза с гневно с ръка. Всички му бяха опротивели. Рязкото движение като че ли стресна дъщерята на Шолой, тя му обърна гръб и избяга в сутрешния сумрак. Останал сам за няколко скъпоценни мига, Темуджин се почувства изгубен и нещастен. Новото му семейство почти не се различаваше от животните, а това бе едва първият му ден тук.

 

 

Бьорте тичаше между герите, като избягваше препятствията. Прескочи едно лаещо куче, което се опита да я преследва. След няколко пъргави завоя то изостана и заръмжа в безсилен гняв. Когато тичаше тя се чувстваше изпълнена с живот, и нищо на света не беше в състояние да я нарани. Когато стоеше неподвижна, баща й можеше да я сграбчи, а майка й да я шибне през гърба с брезова пръчка. Още имаше белези заради събореното преди два дни ведро с кисело мляко.

Дъхът й беше спокоен и равномерен. Искаше й се слънцето да замръзне на далечния хоризонт. Ако племето поспеше още малко, щеше да намери спокойствие и радост далеч от погледите им. Знаеше какво говорят за нея и имаше моменти, когато й се искаше да е като останалите момичета. Веднъж, след като видя майка си да плаче, дори реши да положи усилия за това. Но един ден й беше достатъчен, за да се умори да кърпи, да готви и да се учи как се приготвя черен айраг. Във всичко това нямаше нищо вълнуващо. Тя се различаваше от останалите момичета дори със слабата си фигура и двете малки пъпки вместо гърди. Майка й се оплакваше, че не яде достатъчно, за да порасне, но Бьорте не я слушаше. Не искаше някой мъж да я дои като крава. Искаше да си остане бърза като елен и слаба като диво куче.

Изсумтя тичешком от удоволствие, брулена от вятъра. Баща й я даде на вълчето, без да се замисли. Старецът беше прекалено глупав, за да я попита дали ще го вземе. Не, разбира се. Изобщо не го беше грижа. Тя знаеше колко лош може да бъде баща й. Не й оставаше друго, освен да бяга и да се крие от него, беше го правила хиляди пъти. Някои жени я пускаха да пренощува в герите им, щом старият Шолой се разбеснееше. Обаче и това можеше да се окаже опасно, ако мъжете им бяха прекалили с ферментиралото мляко. Бьорте винаги беше нащрек за завален говор и сладък дъх — това означаваше, че някой се готви да я хване в тъмното. Веднъж й се беше случило, но нямаше да се повтори — затова носеше винаги малкия нож.

Тя профуча покрай последните гери и реши да продължи до рекичката. Светлината на утрото й разкри лъкатушещата черна вода. Краката й още я носеха с пълна скорост. Можеше да отскочи и да се откъсне от земята като политаща чапла. Засмя се, представи си как тича като онези тромави птици — само крака и пляскащи криле. Стигна брега на реката, бедрата й рязко се изпънаха. Полетя, за миг погледна към изгряващото слънце и й се стори, че ще продължи да лети. Краката й докоснаха отсрещния бряг и тя се претърколи в покритата със слана трева, останала без дъх от въображаемия си полет. Завиждаше на птиците, които можеха да се реят толкова високо. Как ли се наслаждават на свободата, помисли си тя, и затърси тъмните им очертания в изсветляващото небе. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да разпери криле и да изостави майка си и баща си като някакви грозни петна на земята. Щяха да изглеждат съвсем дребни под нея, нищожни като буболечки. Щеше да стигне чак до слънцето и бащата-небе щеше да я приветства. А ако и той вдигнеше ръка срещу нея, отново щеше да отлети. Бьорте не беше особено сигурна за бащата-небе. Опитът й показваше, че всички мъже са досущ като жребците, които бе виждала да се качват върху кобилите на олхунутите. Преди и по време на съвкупяването бяха разгорещени, а дългите им върлини стърчаха. После хрупаха трева, сякаш не се беше случило нищо. Бьорте беше живяла в един гер с родителите си цял живот и съвкупяването не представляваше никаква тайна за нея. Баща й изобщо не се съобразяваше с присъствието на дъщеря си, ако му хрумнеше да придърпа Шрия до себе си вечер.

Тя легна на студената земя и изпухтя. Ако си въобразяваха, че вълчето ще й се качи по същия начин, щеше да остави на мястото на мъжествеността му пънче. Представи си как го отнася като някакъв червен червей, а той тича след нея и си го иска обратно. Разсмя се. Дишането й най-сетне започна да се успокоява. Племето се събуждаше. Имаше работа за вършене около герите и стадата. Баща й беше достатъчно зает с ханския син, но тя трябваше да е наблизо, ако решеше да й заръча да щави кожи или да плъсти вълна. Всички щяха да имат работа, докато се острижат овцете, и отсъствието й щеше да означава още пердах.

Седна в тревата, откъсна един стрък и го задъвка. Темуджин. Повтори името на глас. Означаваше мъж от желязо — добро име, но той беше трепнал под ръката на баща й. Беше по-малък от нея, още се страхуваше. И тя щеше да се омъжва за този? Това ли беше момчето, което щеше да я дари със силни синове и дъщери, способни да тичат като нея?

— Никога — каза на глас, загледана в течащата вода. Импулсивно се наведе напред и се взря в размазаното си отражение. Това лице може да е на всеки, помисли си тя. На всеки, който реже косата си с нож и е мърляв като пастир. Вярно, не беше красавица, но ако тичаше достатъчно бързо, никой нямаше да успее да я хване.

 

 

Темуджин изтри потта от очите си под обедното слънце. Стомахът му къркореше. Майката на Бьорте бе кисела и неприятна като съпруга си и имаше същия остър поглед. Той се ужасяваше от мисълта да има толкова грозна и навъсена жена. За закуска Шрия му беше дала купа солен чай и парче сирене, дълго колкото палец и твърдо като кост. Наложи се да го пъхне в устата си и да го смуче, но то започна да омеква едва по обед. Шолой получи три топли пити безквасен хляб и овнешко с подправки и запрехвърля мазната храна от ръка на ръка, за да стопли пръстите си. От миризмата устата на Темуджин се напълни със слюнка, но Шрия ощипа корема му и заяви, че може да пропусне няколко хранения. Това беше обида, но една повече или по-малко нямаше никакво значение.

Докато Шолой смазваше кожи и проверяваше копитата на олхунутските понита, Темуджин носеше огромни бали с вълна на жените, които ги разстилаха върху стари платна. Балите бяха по-тежки от всичко, което бе вдигал досега, но успя да ги пренесе със залитане през лагера, привличайки погледите и възбуденото дърдорене на малките деца. Прасците и гърбът започнаха да го болят още преди края на втория курс, но не му позволиха да спре. Около десетата бала Шолой бе прекъснал своята работа, за да следи плъстенето. Темуджин видя, че някои от мъжете се усмихват и се обзалагат помежду си. Олхунутите май се обзалагаха за всичко, но това вече не го интересуваше, защото най-сетне краката му се подгънаха и той падна. Никой не дойде да му помогне. Докато се изправяше под мълчаливите погледи на олхунутите, той се отчая, както никога досега. На нито едно от техните сурови лица не прочете съжаление. Най-сетне се изправи, усети как тяхната неприязън подхранва духа му и вдигна глава. Макар потта да смъдеше в очите и всеки дъх да изгаряше дробовете му, той се усмихна. Забеляза доволно, че някои от тях извръщат погледи, макар че повечето присвиха очи.

От промяната в израженията им разбра, че някой го приближава. Стоеше, като придържаше балата на едното си рамо. Усети се уязвим и се обърна да види какво е привлякло вниманието на тълпата. Разпозна братовчед си. Коке се наслаждаваше на момента. Юмруците му бяха отпуснати, но не беше трудно да си представи как се забиват в незащитения му стомах. Темуджин се опита да стегне корема си и усети, че трепери от изтощение. Балата го притискаше с тежестта си, краката му бяха необичайно слаби. Изгледа студено приближаващия Коке, правейки всичко възможно да го накара да загуби присъствие на духа.

Номерът не успя. Коке вървеше със светнали очи и заплашителен вид, следван от няколко свои връстници. С периферното си зрение Темуджин видя, че възрастните се побутват един друг и се смеят. Изстена мислено и му се прииска да имаше нож, за да изчегърта наглостта от лицата им. И Бехтер ли беше търпял такива страдания? Никога не бе споменавал за това.

— Вдигни балата, момче — каза Коке и се ухили.

Тъкмо си отвори устата да отговори, когато някой го бутна, наклони балата и едва не го събори с нея. Той залитна към Коке и го изблъскаха грубо настрани. Но Темуджин беше се бил достатъчно с братята си, за да остави това просто така, и нанесе прав удар, от който главата на Коке се отметна назад. Миг по-късно двамата се търкаляха в прахта, забравили падналата бала. Останалите момчета не надаваха одобрителни викове, но едно от тях се втурна напред, изрита Темуджин в стомаха и му изкара въздуха. Той изкрещя от гняв, но докато се отдръпваше от Коке и се мъчеше да се изправи, друго момче го ритна в гърба. Носът на братовчед му кървеше на тънка струя, която бързо засъхваше в прахта. Преди Темуджин да успее да се задържи на крака, Коке го сграбчи отново, натисна главата му в земята, а две други момчета седнаха на гърдите му и го притиснаха с тежестта си. Беше изтощен от носенето на тежките бали и не можа да ги отхвърли. Съпротивляваше се с всички сили, но прахът изпълваше дробовете му, той се давеше и драскаше с нокти. Едно от момчетата го бе хванало за гърлото, а Коке го удряше в главата. После Темуджин изгуби представа за времето и шумът утихна.

Дойде на себе си, когато някой изля кофа отгоре му. Задъха се от студената вода, която потече по него, смесвайки се с кръв и мръсотия. Шолой го вдига на крака и Темуджин видя, че старецът е прогонил момчетата, които все още викаха подигравателно и се присмиваха на жертвата си. Погледна в очите на Шолой, но не видя нищо освен раздразнение. Старецът щракаше с пръсти пред лицето му, за да привлече вниманието му.

— Изпразних кофата, ще трябва да донесеш още вода. — Гласът на Шолой идваше някъде отдалеч. — След това, докато ядем, ще помогнеш за тепането на вълната. Ако работиш добре, ще получиш месо и топъл хляб, за да събереш сила. — Старецът го изгледа с отвращение. — Още е замаян. Трябва му по-дебел череп, като на брат му. Онова момче имаше глава на як.

— Чувам те — раздразнено каза Темуджин, отърсвайки се от слабостта си. Грабна кофата, без да си прави труда да крие гнева си. Не виждаше Коке и останалите, но се закле да довърши започнатия от тях бой. Беше търпял тежкия труд и насмешките на олхунутите, но побоят пред очите на всички му дойде в повече. Знаеше, че не може да се хвърли сляпо срещу другото момче. Детето в него го искаше, но воинът му подсказа да намери по-подходящ момент. Със сигурност щеше да го дочака.

 

 

Докато яздеше между върховете в огромната зелена равнина, Есугей видя конници в далечината. Устните му се свиха в твърда линия. От това разстояние не можеше да определи дали това са олхунути, изпратени да го проследят, или конници на някое от другите племена в района. Надеждата му да са пастири бързо се изпари, щом огледа голите склонове. Не се виждаха заблудени овце. Мрачно помисли, колко е уязвим, ако групата реши да го преследва.

Следеше движението им с периферното си зрение, като внимаваше да не се обръща към тях. Надяваше се да не тръгнат подир самотен конник. Изсумтя, когато видя, че се обръщат и препускат в галоп към него, вдигайки облак прах. Първите съгледвачи на вълците бяха на два дни път и той беше принуден да се измъкне от преследвачите си на открита местност. Препусна със скопения си кон, доволен, че животното е силно и добре отпочинало. Може би мъжете след него бяха уморени и щяха да изостанат.

Не се озърташе през рамо. В широката долина се виждаше на пет-шест мили разстояние. Гонитбата щеше да е дълга, но рано или късно те щяха да го настигнат, освен ако не извадеше късмет да намери някакво убежище. Очите му трескаво обходиха хълмовете и видяха рехави дървета по високите хребети. Нямаше да го скрият. Трябваше му закътано дере, в което дърветата покриват земята със стари листа и сиви борови иглички. Такива места имаше много, но далеч. Той продължи напред, а в гърдите му започна да се надига раздразнение. Когато все пак се обърна, конниците се бяха приближили. Бяха петима. Знаеше, че гонитбата здравата ги е разгорещила. Сигурно крещяха възбудено, макар че виковете им не достигаха до него. Усмихна се и препусна напред. Ако знаеха кого преследват, едва ли щяха да са толкова безразсъдни. Ръката му докосна дръжката на меча, вързан за задницата на коня. Дългото острие беше принадлежало на баща му и сега бе увито в кожен ремък, за да не падне при езда. Лъкът също беше добре закрепен за седлото, но той можеше да го опъне за миг. Под дела усещаше тежестта и на старата ризница, която беше спечелил в битка. Можеше да изколи доста от тях, помисли си той и усети познатата тръпка. Той беше ханът на вълците и не се боеше от никого. Щяха да платят прескъпо за кожата му.