Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

26.

Слънцето клонеше към запад и къпеше степта в златна светлина, когато Хазар и Хаджиун откриха тялото на единия от мъжете, които преследваха. Това можеше да бъде капан. Хаджиун остана в седлото с готов за стрелба лък, а Хазар приближи трупа и го обърна с върха на ботуша си.

От стомаха на татарина стърчеше счупена стрела. Цялата долна половина на тялото му бе почерняла от кръв, а лицето му бе вкочанено и бяло като тебешир. Спътниците му бяха взели със себе си понито му — по-плитките следи от копитата му още се виждаха в почвата. Хазар бързо претърси тялото, но дори и да бе имало нещо по-ценно, татарите вече го бяха взели.

Братята продължиха да яздят, докато можеха да виждат следите, но настъпващият мрак ги принуди да спрат, за да не изгубят дирята. Никой не проговори, докато смесваха по глътка мляко и кръв от вената на кобилата на Хаджиун. И двамата бяха видели безжизнения Темуджин в ръцете на Арслан и нямаше да позволят на врага да се измъкне.

Спаха лошо, събудиха се преди зазоряване и потеглиха веднага щом слабата светлина отново разкри следите на нападателите. Двамата само се спогледаха и препуснаха в галоп. Бяха здрави и калени. Татарите нямаше да им се изплъзнат.

На втория ден отпечатъците от копита станаха по-свежи и по-лесни за виждане. Хаджиун беше по-добър следотърсач от брат си, който никога не бе имал нужното търпение. Скочи от седлото си и докосна купчината тор, търсейки следа от топлина. Пръстите му се забиха в тъмната топка и той се ухили.

— По-прясно е от предишното. Настигаме ги, братко — каза той на Хазар.

Татарите не бяха положили усилия да скрият следите си. От втората сутрин те продължаваха почти направо, насочени към някаква неизвестна цел. Дори и да знаеха, че ги преследват, вече не се опитваха да се крият.

— Надявам се да ги настигнем, преди да стигнат целта си — мрачно каза Хазар. — Ако са тръгнали към някой голям лагер, губим и тях, и Бьорте.

Хаджиун скочи в седлото и се намръщи, когато уморените му мускули запротестираха.

— Трябва да са дошли отнякъде — каза той. — Ако се доберат до сигурно място, един от нас ще трябва да се върне за още хора. Може би дори да продължи с Темуджин до кераитите. Няма да ни избягат, Хазар. Все ще ни паднат в ръцете.

— Ако Темуджин е жив — промърмори Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Жив е. Дори вълците не успяха да го спрат. Да не мислиш, че някаква си рана от татарин би го направила?

— Спомни си баща ни — каза Хазар.

— Все още не са си платили за това — отвърна свирепо Хаджиун.

На третата вечер и двамата бяха схванати и уморени от тежката езда. Сместа от кръв и мляко можеше да ги поддържа дълго време, но конете бяха уморени, а кобилата започна да показва признаци на раздразнение също като тях самите. И двамата имаха лоши натъртвания от битката, а глезенът на Хаджиун бе подут и болезнен при докосване. Не каза нищо на брат си, но не можеше да скрие, че куца. Спаха тежко и Хаджиун се събуди със стряскане, когато нечие острие опря гърлото му.

Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Помъчи се да се претърколи настрани, но се отпусна с облекчение, когато чу познатия глас.

— Арслан има какво да ти покаже за проследяването, братко — каза в ухото му Темуджин. — След малко ще съмне. Готов ли си за още един ден?

Хаджиун скочи на крака и прегърна Темуджин, а после и Арслан, изненадвайки по-възрастния мъж.

— Не може да са много напред — каза той.

На няколко крачки от тях Хазар спря да хърка и се обърна. Хаджиун отиде до него и го побутна с крак по ребрата.

— Ставай, Хазар, имаме гости.

Хазар скочи на крака и опъна лъка. Макар да спяха като мъртъвци, рефлексите на братята си оставаха безупречни.

— Аз съм, братко — тихо каза Темуджин в мрака. Лъкът изскърца отново, Хазар отпусна тетивата.

— Как е главата ти? — попита той.

— Боли, но шевовете държат — отвърна Темуджин. Погледна на изток и видя вълчата зора, първата сива светлина преди появата на слънцето. Подаде им мях с черен айраг.

— Пийте бързо и се пригответе за езда — каза той. — Прекалено дълго ги гоним.

В гласа му се долавяше тиха болка, която всички разбираха. Бьорте бе прекарала три нощи с нападателите. Никой не каза нищо по въпроса. Айрагът стопли празните им стомаси и им даде прилив на енергия, от който така се нуждаеха. Млякото и кръвта щяха да почакат за по-нататък. Засега това им беше достатъчно.

Потънали в прах и уморени, тримата братя и Арслан най-после зърнаха за първи път плячката си. Следата беше продължила нагоре през хълмовете и пресечената местност бе забавила лудото им темпо. Темуджин не беше проговорил нито дума, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Търсеше татарите.

Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта. Те стигнаха билото и видяха парцаливата група в отсрещния край на долината. Слязоха от седлата и дръпнаха понитата надолу, за да не ги забележат. Темуджин лежеше с ръка върху шията на коня си и го притискаше към тревата.

— Ще нападнем довечера — каза той. — Ще ги пипнем, докато се разполагат да нощуват.

— Имам три стрели — каза Хаджиун. — Толкова ми бяха останали в колчана, когато тръгнах.

Темуджин се обърна към по-малкия си брат. Лицето му бе като изсечено от камък.

— Ако можеш, искам ги живи. Смъртта им няма да е от бързите.

— Правиш нещата доста трудни, Темуджин — каза Арслан, като се взираше в малката група в далечината. — Най-добре да ги атакуваме бързо и да набием колкото можем повече. Не забравяй, че и те имат лъкове и мечове.

Темуджин не му обърна внимание и не свали поглед от Хаджиун.

— Ако можеш — повтори той. — Ако Бьорте е жива, искам да види как умират. Може би от собствения й нож.

— Разбирам — промърмори Хаджиун и си спомни как бяха убили Бехтер. Тогава изражението на Темуджин беше същото, но сега бе още по-противно заради грозния шев, който се спускаше по челото му. Не успя да издържи свирепия му поглед и се загледа към долината. Татарите бяха стигнали края й и навлизаха сред дърветата.

— Да се размърдаме — каза Темуджин и се изправи. — Трябва да ги настигнем, преди да са направили лагера си. Не искам да ги изгубим в тъмното.

Не се обърна да види дали го следват и подкара понито си в галоп. Знаеше, че препускат след него.

 

 

Бьорте лежеше на една страна върху мокрите стари листа и борови иглички. Ръцете и краката й бяха умело вързани от татарите, които разполагаха лагера си в гората. Гледаше уплашено как отсичаха с брадвичка сухи подпалки от едно мъртво дърво и правят малък огън. Всички умираха от глад, но отчаянието им от първите няколко нощи започваше да отшумява. Слушаше гърлените им гласове и се опитваше да овладее страха си. Трудно беше. Те бяха нападнали лагера на Темуджин, като предвкусваха лесна победа. Но бяха разбити на пух и прах, изгубиха братя и приятели и едва се отърваха. Двама от тях все още горяха от срам заради отстъплението. Именно те бяха дошли при нея първата нощ, за да излеят гнева и безсилието си по единствения начин, който им оставаше. Бьорте потрепери, когато си спомни докосването на грубите им ръце. Най-младият от тях беше почти момче, но той бе най-жестокият и я удряше с юмрук в лицето, докато не започна да й тече кръв. После я изнасили наред с останалите.

Изскимтя тихо — звук на животински страх, който не можеше да контролира. Каза си, че трябва да бъде силна, но когато най-младият стана от огъня и тръгна към нея, тя усети как се изпуска и от горещата струя се вдигна пара. Мръкваше, но той забеляза и оголи зъби в усмивка.

— Мислех за теб цял ден, докато яздехме — каза той и клекна до нея.

Тя започна да трепери, мразеше се, че показва слабост. Темуджин й беше казал, че е вълчица като него, че може да издържи на всичко. Не извика, когато младият татарин я хвана за крака и я повлече след себе си към мъжете около огъня. Опита да мисли за детството си, как тича сред герите. Но дори тези спомени бяха пълни с ударите на баща й и безразличието на майка й към нейното нещастие. Единственият й хубав спомен бе от деня, когато Темуджин най-сетне беше дошъл за нея, така висок и красив в кожите си, че олхунутите дори не смееха да го погледнат.

Татарите около огъня гледаха с интерес как най-младият развързва краката й. Тя видя похотта в очите им и събра сили да се бори отново. Това нямаше да ги спре, но не можеше да стори нищо друго, освен да запази последната частица от гордостта си. Веднага щом краката й се освободиха, зарита и босият й крак удари немощно младия татарин в гърдите. Той го плесна настрани с мрачен смях.

— С вас е свършено — озъби се тя. — Той ще ви избие до крак.

Най-младият беше пламнал от възбуда и не отговори. Дръпна рязко дела и оголи гърдите й на вечерния студ. Тя започна да се съпротивлява диво и той кимна на един от останалите да му помогне да я укротят. Онзи, който стана, беше дебел и смърдеше. Беше усетила зловонния му дъх предишната нощ. Споменът я задави, а празният й стомах се сви в спазъм. Зарита с цялата си сила и младият изруга.

— Хвани й краката, Аелик — нареди той и разтвори кожуха си.

По-старият посегна да изпълни заповедта и тогава всички чуха стъпките в шумата.

Четирима мъже вървяха към тях сред дърветата. Трима бяха с извадени мечове, а четвъртият бе опънал тетивата на лъка до ухото си.

Татарите реагираха бързо, скочиха на крака и грабнаха оръжията си. Бьорте бе хвърлена обратно на мократа земя и се изправи на колене. Сърцето й затуптя болезнено, когато видя Темуджин, братята му и ковача Арслан. Тичаха леко напред, идеално балансирани за първите удари.

Татарите изреваха предупредително, но от новодошлите не се чуваше нито звук. Темуджин се извъртя от летящото острие и повали татарина с дръжката на меча си. Заби силно крак във врага си и усети как носът се чупи под петата му. Следващият се надигаше от Бьорте и Темуджин не посмя да я погледне, когато онзи се хвърли напред, въоръжен единствено с нож. Остави го да се приближи, но се отмести и ударът се изгуби в дела му. Нанесе свиреп удар с лявата си ръка, отблъсна татарина назад, после замахна с меча през бедрата му и го остави да падне по гръб, крещящ от болка. Ножът падна в листата и Темуджин се обърна задъхан, търсейки нова жертва. Бьорте взе ножа с вързаните си ръце.

Младият татарин лежеше и виеше на земята, размахваше ръце и крака и се опитваше да се изправи. Темуджин се беше насочил към третия татарин и отначало най-младият не видя пълзящата към него Бьорте. После погледът му спря върху нея и младежът отчаяно завъртя глава. Вдигна юмруци, но Бьорте заклещи лявата му ръка с коляно и се опита да забие острието. Свободната му ръка намери гърлото й, силата му все още беше голяма. Тя усети, че зрението й се замъглява, но това нямаше да я спре. Ръката му държеше главата й вдигната нагоре, когато пръстите й напипаха пулсиращото му гърло. Можеше да забие ножа там, но премести ръката си по-нагоре. Той се съпротивляваше, но кръвта изтичаше от краката му. Тя усети, че противникът й отслабва, набра сили.

Намери очите му и заби нокти в тях. Мъжът изпищя. Върхът на ножа се плъзна по лицето му и разряза бузата, преди Бьорте да успее да го натисне с цялата си тежест. Съпротивата му приключи, когато откри очното му гнездо и бръкна в него. Ръката, която стискаше гърлото й, се отпусна безжизнено. Бьорте падна и се помъчи да си поеме дъх. Още усещаше миризмата на мъжа по кожата си и в пристъп на безмълвна ярост завъртя ножа в окото му.

— Мъртъв е — каза Арслан до нея и постави ръка на рамото й. Тя подскочи от докосването като опарена. Вдигна поглед и видя, че очите на по-възрастния мъж бяха изпълнени с мъка. — Вече си в безопасност.

Бьорте не каза нищо и очите й се напълниха със сълзи. Внезапно се върна в реалния свят и звуците от лагера стигнаха до нея. Татарите крещяха от болка и ужас наоколо. Не би могла да иска нещо друго.

Седна на колене и загледа замаяно окървавените си ръце. Пусна ножа и се загледа в далечината.

— Темуджин! — чу гласа на Арслан. — Ела и се погрижи за нея.

Ковачът взе ножа и го запрати сред дърветата. Тя не разбра защо изхвърля доброто острие и вдигна глава да го попита.

Темуджин мина през лагера и разрита малкия огън, без да го забележи. Хвана я за раменете и я привлече в обятията си. Тя започна да се съпротивлява, избухна в ридания и се опита да се отскубне.

— Стой мирно! — нареди й той, когато тя вдигна юмруци и го заблъска по лице. Първите удари го накараха да се приведе и да я задържи по-здраво. — Свърши, Бьорте. Стой мирно!

Внезапно силите й я напуснаха, тя падна в обятията му и зарида.

— Тук съм — прошепна той. — Вече си в безопасност. Всичко приключи.

Смънка отново думите, а чувствата бушуваха болезнено в него. Изпитваше облекчение, че я вижда жива, но в него пламтеше червена омраза към тези, които я бяха отвлекли. Хвърли поглед към братята си, те връзваха татарите. Двама пленници ревяха като деца, а от краката и ръцете им стърчаха стрелите на Хаджиун. Третият сигурно щеше да умре, тъй като Арслан му беше разпрал корема. Останалите щяха да останат живи достатъчно дълго.

— Накладете огъня — каза Темуджин на братята си. — Искам да усетят горещината и да разберат какво ги очаква.

Хазар и Хаджиун се заеха да събират дърва. Довлякоха един стар дънер. Пламъците запълзяха по сухото дърво и огънят бързо се разгоря.

Арслан наблюдаваше Бьорте и Темуджин. Лицето на жената бе празно, сякаш беше припаднала. Ковачът поклати глава.

— Да ги убием и да се връщаме при останалите — каза Арслан. — Това, което си замислил е безчестно.

Темуджин се обърна към него и го изгледа с безумни очи.

— Ти тръгвай, щом искаш — рязко му каза той. — Това е кръвно отмъщение.

Арслан не помръдна.

— Няма да участвам в него — най-сетне отсече.

Темуджин кимна. Хазар и Хаджиун бяха от двете му страни. Тримата братя гледаха право в ковача и той се смрази. В очите им нямаше и помен от жалост. Зад тях татарите стенеха от ужас, а огънят се разгаряше все повече.

 

 

Темуджин стоеше гол до кръста, кожата му блестеше от пот. Братята му бяха превърнали огъня в бушуващ ад, до който не можеше да приближи никой.

— Предавам живота им на небето и земята и пръскам душите им в огъня — каза Темуджин, вдигайки глава към студените звезди. От устата му се спускаше широка кървава ивица, минаваше през гърдите и стигаше до кръста. Той държеше последния татарин за гърлото. Мъжът бе слаб от раните си, но се съпротивляваше немощно и краката му драскаха земята. Темуджин сякаш не усещаше тежестта му. Стоеше толкова близо до огъня, че косъмчетата на ръцете му се опърлиха, но той бе потънал в транса на смъртта и не чувстваше болка.

Хаджиун и Хазар наблюдаваха в мрачно мълчание няколко крачки по-назад. Те също бяха белязани с кръвта на татарите и бяха опитали опечената им в огъня плът. Наблизо лежаха три голи тела. Две от тях имаха черни дупки в гърдите, от които изтече достатъчно кръв, за да отмие мъката и гнева. Не бяха заклали убития от Бьорте. Огънят беше само за живите.

Без да ги забелязва, Темуджин започна да изрича думи, които не беше чувал, откакто старият Чагатай бе умрял. Шаманската песен говореше за загуба и отмъщение, за зима, лед и кръв. Не трябваше да се напряга, за да си спомни думите, те идваха сами на езика му, сякаш винаги ги беше знаел.

Последният татарин изстена от ужас и задраска със счупени нокти ръката му. Темуджин погледна надолу към него.

— Ела, Бьорте — каза той, без да сваля очи от мъжа. Бьорте пристъпи на светлината на огъня и сенките заиграха по кожата й. Очите й уловиха трептящата светлина и пламъците сякаш затанцуваха в нея.

Темуджин погледна към жена си и извади от колана си вече хлъзгавия от тъмната кръв нож. С рязко движение отвори гърдите на татарина и задвижи острието напред-назад, за да разреже мускула. Устата на мъжа се отвори, но от нея не излезе никакъв звук. Блестящите органи пулсираха, докато Темуджин бъркаше вътре, стискаше и режеше. С два пръста извади димящо парче от сърцето. Набучи го на върха на ножа и го задържа в пламъците. По кожата му избиха мехури, докато месото цвърчеше и пръскаше. Изсумтя от болката — усещаше я, но не й обръщаше внимание. Татаринът падна върху листата с все още отворени очи. Без дума, Темуджин извади обгореното месо от ножа и го подаде на Бьорте, а тя го поднесе към устата си.

Беше почти сурово и тя задъвка силно, за да може да го преглътне. Усети горещата кръв по устните си. Не знаеше какво да очаква. Това беше най-старата от всички магии — яденето на души. Месото се плъзна надолу по хранопровода й и с него дойде усещането за лекота и сила. Устните й се отвориха в усмивка и разкриха зъбите. Темуджин рухна, сякаш от раменете му падна непосилен товар. Допреди малко той беше магьосник, изричащ тъмни заклинания; миг по-късно се превърна просто в уморен мъж, измъчен и изтощен от мъка и болка.

Бьорте вдигна ръка към лицето на съпруга си, докосна бузата му и остави върху нея кърваво петънце.

— Достатъчно — каза тя през пращенето на огъня. — Вече можеш да спиш.

Той кимна изтощено и най-сетне отстъпи от пламъците, за да се присъедини към братята си. Арслан стоеше по-назад с мрачно изражение. Не беше участвал в кръвопролитието и в яденето на отрязани от живи хора парчета. Не беше усетил прилива на живот, който идваше с ритуала, нито последвалото го изтощение. Не погледна към обезобразените трупове на татарите, докато се настаняваше на земята и прибираше ръцете си в дела. Знаеше, че сънищата му ще бъдат ужасни.