Кон Игълдън
Степният вълк (22)

21.

Темуджин и Арслан препускаха в тръс през морето от трева. Арслан откри с изненада, че се чувства добре от мълчанието помежду им. Разговаряха вечер край огъня. Упражняваха се с мечовете, докато не се изпотяха. Оръжието на Темуджин беше идеално балансирано и имаше канал за кръвта, благодарение на който се изваждаше чисто от раната, без да се заклещва. Арслан го беше направил специално за него и го бе научил да се грижи за острието и да смазва стоманата, за да не ръждяса. Мускулите на дясната ръка на Темуджин се издуваха на буци от тежестта на меча, а под вещото обучение На Арслан уменията му се усъвършенстваха все повече.

Дните минаваха ако не в мисли, то в мирното им отсъствие. За Арслан пътуването беше като да язди със сина си Джелме и той откри, че се чувства отпочинал. Гледаше как Темуджин язди малко напред или изкачва някой хълм, за да избере най-добрия път на юг. Във всяко движение на младия воин се четеше спокойна увереност. Арслан се замисли за повратите на съдбата, които го бяха довели при Темуджин. В малкия му лагер го наричаха хан, макар че го следваха едва двайсетина воини и шепа жени и деца. Въпреки това Темуджин крачеше с гордост сред тях, а те се биеха и винаги побеждаваха отново и отново. Понякога Арслан се питаше каква ли сила беше отприщил.

Олхунутите се бяха местили много пъти, откакто Темуджин ги беше напуснал след нараняването на баща му. Трябваха им две луни само за да достигнат земите около червения хълм, а и тогава Темуджин не знаеше къде да ги търси. Напълно възможно беше да са поели отново на юг, както преди години. Тогава нямаше да успеят да ги стигнат. Арслан усети, че напрежението у младия му спътник расте, докато разпитваха всеки срещнат скиталец и пастир с надеждата да чуят нещо за племето.

На Темуджин не му беше лесно да приближава непознатите с Арслан до себе си. Дори когато пристягаше лъка за седлото и яздеше с вдигнати във въздуха ръце, те го посрещаха с насочени стрели и уплашени детски очи. Темуджин слизаше от коня, за да разговаря с тях, но щом забележеха Арслан, някои препусваха в галоп. Насочи някои от скиталците на север и им обеща добър прием от свое име. Не знаеше дали са му повярвали. Вече се беше отчаял, но накрая една безстрашна старица кимна на въпросите му и ги прати на изток.

Темуджин не намери мир на духа си, докато яздеше из познатите от детството му земи. Разпитваше и за вълците, за да стои настрана от тях. Елук все още беше в района и Темуджин не искаше да се натъкне на някой негов ловен отряд. Часът на разплатата предстоеше, но не и докато не е събрал достатъчно воини, за да помете като лятна буря герите на вълците.

След още месец яздене най-сетне видяха огромния лагер на олхунутите. Темуджин спря коня, обхванат от спомени. Видя вдигащия се прах от копитата на стражите, които сновяха като оси покрай селището.

— Дръж ръката си далеч от меча, когато дойдат — промърмори той на Арслан.

Ковачът потисна киселата гримаса от ненужния съвет и остана неподвижен като камък. Понито на Темуджин се опита да откъсне няколко стръка кафява трева, но той го плесна по врата и опъна поводите. Спомняше си баща си толкова ясно, сякаш и той беше тук. Сдържа чувствата си и надяна студената физиономия, която Есугей несъмнено би одобрил.

Арслан усети промяната у младия мъж, напрежението в раменете и в стойката му на седлото. Миналото на всеки човек е изпълнено с болка, помисли си той и преднамерено се отпусна, докато чакаше викащите воини да приключат с демонстрацията на храброст.

— Ами ако откажат да я дадат? — попита Арслан.

Темуджин обърна жълтите си очи към ковача и Арслан усети странно чувство под този студен поглед. Кое беше това момче и защо го смущаваше толкова?

— Няма да си тръгна без нея — каза Темуджин. — Няма да бъда отпратен, без да оставя смърт след себе си.

Арслан кимна, разтревожен. Още помнеше какво е да си на осемнадесет, но безразсъдството на онези години беше отдавна отминало. Беше станал по-опитен оттогава и все още не бе срещал мъж, който да го победи с меча или лъка, макар и да предполагаше, че такъв човек съществува. Но не можеше да следва Темуджин със студеното безразличие към смъртта, характерно за най-младите. В края на краищата, той имаше син.

Арслан не издаде вътрешната си борба и когато олхунутските воини ги наближиха, вече бе успял да опразни ума си и стоеше напълно неподвижно.

Конниците надаваха викове и препускаха към тях с опънати лъкове. Представлението целеше да ги впечатли, но Арслан и Темуджин не му обърнаха никакво внимание. Един от мъжете рязко дръпна юздата и спря, щом видя лицето на Темуджин. От неочакваното движение понито му едва не рухна на колене, а лицето на воина се стегна от изумление.

— Ти — каза конникът.

Темуджин кимна.

— Дойдох за жена си, Коке. Казах ти, че ще го направя.

Олхунутският воин прочисти гърлото си и се изхрачи на земята. Леко натискане с колене приближи коня му на една ръка разстояние от Темуджин. Младият мъж гледаше невъзмутимо как с пребледняло от ярост лице Коке вдига ръка, сякаш да го удари.

Арслан се озова до тях за миг. Мечът му изсвистя във въздуха и острото като бръснач острие спря на косъм от гърлото на Коке. Другите воини изреваха от ярост и се засуетиха около тях. Насочиха лъковете си за стрелба, но Арслан не им обърна внимание, сякаш не съществуваха. Зачака. Очите на Коке се стрелнаха към него. В тях се четеше неподправен ужас.

— Няма да докосваш хана — спокойно каза Арслан. С периферното си зрение следеше останалите мъже и забеляза, че един от лъковете се огъва повече от останалите. Смъртта беше толкова близо, че се усещаше във ветреца. Времето като че ли спря.

— Говори внимателно, Коке — каза Темуджин и се усмихна. — Ако някой от твоите хора стреля, ти ще умреш преди нас.

Арслан разбра, че Темуджин е забелязал опънатия лък, и се зачуди на спокойствието му.

Коке замръзна като статуя, но конят му помръдна нервно. Стисна здраво юздите. Не искаше да се окаже с прерязано гърло при някое внезапно движение на животното.

— Ако ме убиете, ще ви направят на парчета — прошепна той.

Темуджин му се ухили.

— Така е — отвърна той. Усмихваше се, но дълбоко в себе си усети студената буца на гнева. Ритуалното унизяване на непознати не му беше по вкуса.

— Махни меча — каза Коке.

Гласът му беше спокоен, но Темуджин видя, че независимо от ветреца на челото му избива пот. Близостта до смъртта предизвиква такива неща, помисли си той. Запита се защо той самият не се бои — не откриваше у себе си и следа от страх. Смътен спомен за биещи в лицето му криле го откъсна от настоящето, недостижим за каквато и да било опасност. Духът на баща му го гледаше.

— Посрещни ме с добре дошъл в лагера — каза Темуджин.

Погледът на Коке скочи от Арслан към младия мъж, когото не бе виждал от толкова много време. Темуджин знаеше, че той е в безизходно положение. Или трябваше да отстъпи и да бъде унизен, или щеше да умре.

Зачака невъзмутимо. Огледа останалите мъже и очите му се спряха за един дълъг момент върху воина, който бе опънал тетивата до ухото си. Мъжът беше готов да стреля и Темуджин рязко повдигна брадичка.

— Добре дошъл в лагера — прошепна Коке.

— По-високо — каза Темуджин.

— Добре дошъл — повтори през зъби Коке.

— Отлично — отвърна Темуджин и се обърна към мъжа, който още чакаше с опънат лък. — Ако пуснеш тази стрела, ще я измъкна и ще я забия в гърлото ти.

Мъжът примигна и Темуджин не свали поглед от него, докато острият като игла връх не се насочи надолу почти стеснително. Чу как Коке ахна зад него, когато Арслан свали острието, и си пое дълбоко дъх. За своя изненада откри, че изпитва радост.

— Тогава ела с нас, Коке — каза той и потупа братовчед си по гърба. — Дошъл съм за жена си.

Можеха да влязат в лагера, без да посетят хана на олхунутите. Темуджин с болка си припомни как мереха сили Есугей и Сансар, двамата ханове. Държеше главата си високо вдигната, не изпита срам, когато Коке го поведе към гера в центъра на лагера. Въпреки успехите си срещу татарите, той не беше равен на Сансар, както баща му навремето. В най-добрия случай Темуджин беше военачалник, който тепърва щеше да се докаже като хан, и знаеше, че само паметта на баща му можеше да му осигури аудиенцията, макар и това да не бе сигурно.

Двамата с Арслан слязоха от конете. Оставиха да отведат понитата и предадоха и лъковете си. През изминалите години Коке бе възмъжал и Темуджин с интерес забеляза, че ханските дружинници пуснаха братовчед му в гера само след няколко думи. Явно Коке се беше издигнал. Темуджин се зачуди каква ли работа върши за хана на олхунутите.

Коке не се върна, Темуджин се сети за нещо, внезапно се разсмя и стресна Арслан.

— Тези хора винаги ме карат да чакам — каза Темуджин. — Но аз съм търпелив, нали, Арслан? Понасям обидите им с голямо смирение.

В очите му блестеше нещо твърде различно от смях и Арслан само склони глава. Хладнокръвното самообладание на младия мъж беше подложено на изпитание. Макар че Темуджин не показваше напрежението си, Арслан се притесни да не ги убият заради някоя изпусната дума.

— Оказваш чест на баща си с твоето самообладание — тихо каза той. — И знай, че го правиш не от слабост, а от сила.

Темуджин го изгледа остро, но тези думи поуспокоиха нервите му. Арслан запази безизразната си физиономия. При всичките му способности, Темуджин бе все пак само на осемнадесет.

Той иронично призна пред себе си, че младежът е подбрал добре своя спътник. Бяха в ужасно опасно положение. Като всеки младок Темуджин беше особено докачлив относно положението и гордостта си. Арслан се приготви да играе ролята на успокояващата сила. Знаеше, че тя ще е нужна на Темуджин, щом дойде време да се вземат решения.

Коке се върна след цяла вечност. Във всяко негово движение се четеше високомерно презрение.

— Господарят Сансар ще ви приеме, но ще предадете оръжията си — каза той.

Темуджин отвори уста да възрази, но Арслан разкопча ножницата си с едно движение на пръстите и постави дръжката на меча си в отворената ръка на Коке.

— Пази го добре, момче — каза му той. — Няма да видиш подобно качество до края на живота си.

Коке не се стърпя да провери баланса на оръжието, но Темуджин осуети опитите му, като пъхна своя меч в ръцете му. Налагаше се Коке или да го поеме, или да изпусне и двата меча на земята. Изведнъж Темуджин усети ръката си необичайно празна и погледът му остана впит в оръжията, докато Коке отстъпваше назад.

Арслан се изправи пред един от дружинниците край вратата и разпери широко ръце, за да бъде претърсен. В начина, по който стоеше, нямаше нищо пасивно и Темуджин неволно се сети за смъртоносната неподвижност на змия, готвеща се да нанесе удар. Дружинникът усети същото и претърси ковача от главата до петите, включително ръкавите на дела и глезените му.

Темуджин изтърпя претърсването с невъзмутимо изражение, макар че вътрешно започваше да гори. Не можеше да хареса тези хора, колкото и да мечтаеше да обедини всички племена в степта. Тогава олхунутите щяха да са само част от единственото голямо племе и постепенно щяха да се претопят.

Дружинниците приключиха с претърсването, двамата влязоха в гера и Темуджин отново се върна в нощта, когато бе научил за раняването на баща си. Излъсканият дървен под си беше същият, а и самият Сансар не изглеждаше променен от изминалите години.

Ханът на олхунутите остана седнал, докато приближаваха, а тъмните му очи ги наблюдаваха със слабо удоволствие.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю — ясно изрече Темуджин.

Сансар се усмихна и кожата му се набръчка като пергамент.

— Мислех, че няма вече да те видя тук, Темуджин. Смъртта на баща ти бе загуба за целия народ, за всички племена.

— Онези, които го предадоха, тепърва ще плащат висока цена — отвърна Темуджин. Усети неуловимо напрежение във въздуха, когато Сансар се наведе леко в масивния си стол, сякаш очакваше още нещо. Когато мълчанието стана едва ли не болезнено, ханът се усмихна.

— Чух за нападенията ти на север — каза той с шипящ глас в сумрака. — Името ти се разчува. Да, мисля, че баща ти би се гордял с теб.

Темуджин сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Но съм сигурен, че не си дошъл при мен, за да се фукаш с малките си сражения — продължи Сансар.

В гласа му се долавяше злонамереност, от която Темуджин се наостри, но въпреки това отговори спокойно:

— Дойдох за онова, което ми бе обещано — каза той, като гледаше Сансар право в очите.

За момент ханът се престори на объркан.

— Момичето ли? Но тогава ти дойде при нас като хански син, който някой ден би могъл да поведе вълците. Това вече е свършена история.

— Не напълно — отвърна Темуджин и видя, че в погледа на Сансар проблясва веселие. Той се забавляваше и Темуджин се запита дали ще го оставят да си тръгне жив. В гера имаше двама дружинници с мечове. Коке стоеше недалеч със сведена глава, стиснал двата меча в ръце. Един бърз поглед показа, че те лесно можеха да бъдат грабнати от ръцете му. Братовчед му си оставаше все същият глупак.

Насили се да се отпусне. Не бе дошъл в този гер, за да умре. Беше виждал Арслан да убива с голи ръце и реши, че щяха да оцелеят при първия удар на дружинниците. Но когато воините се втурнеха да защитят своя хан, щеше да настъпи краят. Темуджин отхвърли идеята за нападение. Не си струваше да се жертва заради Сансар; нито сега, нито когато и да било.

— Значи думата на олхунутите не струва нищо? — спокойно попита той.

Сансар пое дълбоко дъх през стиснати зъби. Дружинниците му се размърдаха и ръцете им докоснаха дръжките на мечовете.

— Само младите могат да нехаят за живота си толкова, че да рискуват да ме обидят в собствения ми дом — каза Сансар.

Погледът му се спря върху Коке и се втвърди при вида на двата меча близнаци.

— Какво може да ми предложи един прост разбойник за една олхунутска жена? — каза той.

Арслан затвори очи, опитвайки да потисне негодуванието си. Мечът беше с него повече от десет години и бе най-добрият, който някога бе изработвал. Не можеха да предложат нищо друго на хана. За миг се запита дали Темуджин не е знаел, че трябва да платят тази цена, но е решил да не му казва.

Отначало Темуджин не отговори. Дружинниците на Сансар го гледаха както се гледа опасно куче и само чакаха да оголи зъби, за да му видят сметката.

Пое дълбоко въздух. Нямаше избор и не се обърна към Арслан за одобрение.

— Предлагам ти съвършено оръжие, изработено от мъж, който няма равен на себе си сред всички племена — каза той. — Не като цена, а като почетен дар на народа на майка ми.

Сансар кимна благосклонно и направи знак на Коке да приближи. Братовчедът на Темуджин прикри усмивката си и протегна двата меча.

— Май мога да избирам между две остриета, Темуджин — каза Сансар и се усмихна.

Темуджин гледаше с чувство на безсилие как Сансар опипва украсените дръжки и прокарва пръсти по костта и пиринча. Оръжията бяха прекрасни дори в сумрака на гера и Темуджин неизбежно се сети за меча на баща си — онзи, който му беше отнет. Спомни си обещанието към братята си и заговори, преди Сансар да успее да каже нещо.

— Освен обещаната ми жена искам още две, които да станат съпруги на роднините ми.

Сансар сви рамене, взе меча на Арслан и го вдигна, за да огледа.

— Ако ме дариш с две оръжия, ще приема предложението ти, Темуджин. Имаме прекалено много момичета в герите. Можеш да вземеш дъщерята на Шолой, ако тя се съгласи. От много време е трън в очите ни и никой не може да каже, че олхунутите не спазват обещанията си.

— А още две, млади и силни? — натисна Темуджин.

Сансар свали мечовете в скута си и го изгледа дълго. Накрая неохотно кимна.

— В памет на баща ти, Темуджин, ще ти дам две от дъщерите на олхунутите. Те ще засилят рода ти.

На Темуджин му се прииска да стисне хана за кльощавото гърло, но сведе глава и Сансар се усмихна.

Костеливите ръце на хана все още галеха оръжията. Погледът му стана далечен, сякаш беше забравил за мъжете пред него. Махна им равнодушно да се махнат от очите му. Дружинниците ги изведоха на студа и Темуджин пое дълбоко дъх. Сърцето му биеше бясно.

Лицето на Арслан бе изопнато от гняв и Темуджин го докосна леко по китката. Ковачът подскочи при допира и Темуджин застина, усещайки как силата на Арслан се свива и разпуска като пружина.

— Това беше по-голям подарък, отколкото можеш да си представиш — каза Арслан.

Темуджин поклати глава, виждайки приближаващия ги с празни ръце Коке.

— Мечът си е просто меч — отвърна той. Арслан го изгледа студено, но Темуджин не трепна. — Ще изковеш по-добри.

После се обърна към Коке, който следеше смаян разговора.

— Води ме при нея, братовчеде.

Откакто бе напуснал лагера им, олхунутите бяха пътували много, но положението на Шолой си беше същото. Коке отведе Темуджин и Арслан до самия край на селището, при същия кърпен и поправян дом, който синът на Есугей си спомняше. Беше прекарал там само няколко кратки дни, но споменът бе все още пресен и Темуджин с усилие се отърси от миналото. Вече не беше дете, а мъж, и се запита дали Бьорте ще приеме завръщането му. Нали Сансар щеше да му каже, ако се беше омъжила, докато го е нямало? Мрачно си каза, че ханът на олхунутите спокойно може да му се е присмял, за да получи мечовете, без да даде нищо.

Шолой излезе от малката врата, протегна се и подръпна нагоре колана на гащите си. Старецът ги забеляза и заслони очите си от утринното слънце, за да ги разгледа по-добре. Годините се бяха отразили повече върху Шолой, отколкото върху хана. Той беше още по-кльощав, а под древния мърляв дел раменете му бяха увиснали. Щом приближиха, Темуджин забеляза паяжината от сини вени по възлестите му ръце. Старецът се стресна, явно ги разпозна едва сега. Несъмнено зрението му беше отслабнало, но в краката му още се усещаше сила. Те бяха като стари стволове, които щяха да стоят прави, докато се пречупят.

— Мислех те за умрял — каза Шолой и избърса нос с опакото на дланта си. Темуджин поклати глава.

— Не съм още. Казах, че ще се върна.

Шолой захриптя и мина време, преди Темуджин да разбере, че той се смее. Смехът му завърши с кашляне и старецът изплю на земята отвратителна кафеникава храчка.

Коке раздразнено прочисти гърлото си.

— Ханът даде позволението си, Шолой — каза той. — Доведи дъщеря си.

Шолой изсумтя.

— Не го видях, когато миналата зима шевът на гера ми се разпра. Тогава старият Сансар не беше на студа с мен, за да помогне да си закърпя дома. Като се замисля, и сега не го виждам. Така че си затваряй устата, когато аз говоря.

Коке пламна и очите му се стрелнаха към Темуджин и Арслан.

— Коке, доведи момичетата за братята ми — каза Темуджин. — Платих висока цена, така че се погрижи да са силни и хубави.

Коке овладя раздразнението си от това, че го отпращат. Но Темуджин и Арслан не му обърнаха внимание и той се отдалечи.

— Как е жена ти? — попита Темуджин, след като братовчед му си отиде.

Шолой сви рамене.

— Умря преди две зими. Просто легна в снега и си отиде. Сега само Бьорте се грижи за мен.

Темуджин усети, че сърцето му трепва при споменаването на нейното име. До този момент не знаеше със сигурност дори дали е жива. Съжали самотния старец, но не можеше да му помогне — не и след всички удари и груби думи. За съжаления беше прекалено късно.

— Къде…? — започна Темуджин. Преди да довърши, вратата на гера се отвори и навън пристъпи някаква жена. Темуджин видя, че Бьорте е израснала висока почти колкото самия него. Тя застана до баща си и го погледна с открито любопитство. После кимна приветливо. Това развали магията и Темуджин видя, че тя се е приготвила за път, облечена в подплатен с кожа дел и вързана на плитка черна коса.

— Доста се забави — каза тя.

Гласът й накара гърдите му да се стегнат при спомена за миналото. Вече не беше онова кокалесто дете, което той познаваше. Лицето й беше силно, с тъмни очи, които сякаш гледаха вътре в него. Не можеше да я прецени добре под дебелия дел, но изглеждаше хубава и по кожата й не личеше да е болна. Косата й блесна, когато се наведе и целуна баща си по бузата.

— Едното копито на черното жребче трябва да се изреже — каза му тя. — Щях да го сторя днес.

Шолой кимна злощастно, но не я прегърна. Бьорте взе една торба от гера и я преметна през рамо.

Темуджин беше като омагьосан и едва чу Коке, който връщаше понитата им. До него със зачервени лица вървяха две млади момичета и плачеха. Темуджин ги погледна чак когато едното се закашля и задържа мръсна кърпа пред устата си.

— Тази е болна — каза той на Коке.

Братовчед му нагло сви рамене и ръката на Темуджин се стрелна към хълбока, където преди беше мечът му. Коке забеляза как пръстите му се затварят в нищото и се ухили.

— Сансар ми каза да ти я доведа заедно със сестра й — отвърна той.

Темуджин стисна устни, хвана момичето за брадичката и повдигна главата му. Кожата й е ужасно бледа, помисли си той и посърна. Типично за Сансар — да се опита да го прекара, след като сделката е сключена.

— От колко време си болна, малката? — попита я Темуджин.

— От пролетта, господарю — отвърна тя, явно ужасена от него. — На пристъпи е, но съм силна.

Темуджин се обърна към Коке и задържа погледа си върху него, докато усмивката се изтри от лицето на братовчед му. Може би си беше спомнил боя, който бе изял от ръцете му в онази далечна нощ. Темуджин въздъхна. Момичето щеше да извади късмет, ако преживее пътуването на север. Ако умреше, единият от братята му трябваше да си избере съпруга от заловените татарски жени.

Арслан взе поводите, Темуджин се качи на коня и погледна, към Бьорте. Дървеното седло не бе пригодено за двама и тя седна в скута му, като притисна торбата към себе си. Арслан стори същото с кашлящото момиче. Сестра й трябваше да върви отзад. Темуджин осъзна, че е трябвало да вземе още понита, но беше прекалено късно да съжалява.

Кимна на Шолой. Знаеше, че вече няма да се срещнат.

— Държиш на думата си, старче — каза той.

— Грижи се за нея — отвърна Шолой, без да сваля поглед от дъщеря си.

Темуджин обърна коня и двамата с Арслан поеха обратно през лагера, а олхунутското момиче подтичваше зад тях.