Кон Игълдън
Степният вълк (8)

7.

Темуджин трепна, когато суровата вълна за стотен път одраска червените му пръсти. В лагера на вълците беше виждал как се прави това, но там тази работа обикновено се оставяше на по-големите момчета и на младите жени. При олхунутите беше различно, той разбра, че не е бил набелязан нарочно. Най-малките деца носеха кофи с вода и поръсваха всеки пласт вълна, за да я държат непрекъснато влажна. Коке и другите момчета връзваха на рамки опънатите кожи и ги удряха с дълги гладки пръчки часове наред, а потта се лееше от тях на потоци. Темуджин вече бе минал през тази част и едва удържа на изкушението да счупи пръчката си в ухилената физиономия на Коке.

Щом кожите омекнеха, жените премерваха с разперени ръце един алд^[1] и го отбелязваха с креда. След това ги опъваха върху платнищата за плъстене, изглаждаха ги и почистваха клечките и свободните влакна, докато не получеха гладка бяла постелка. Добавяха още вода, за да претеглят грубата плъст на пластове, но за да постигнат точната дебелина се искаше истинско умение. Ръцете му се зачервиха и разраниха с напредването на деня. Работеше с останалите, Коке му се подиграваше, а жените се кискаха на неудобството му. Откри, че това не го ядосва. Вече беше решил да изчака удобния момент и се оказа, че така понася обидите и подигравките по-лесно. Всъщност изпитваше удоволствие от мисълта, че когато наоколо няма никого, той ще върне на Коке заслуженото. Тази мисъл го караше да се чувства по-добре.

Когато постелките станаха гладки и равни, доведоха едно пони. Навиха бялата вълна надълго руло, идеално приготвено, с умение, натрупано от поколения. Темуджин би дал мило и драго да му позволят да влачи рулото по-надалеч от всички тях. Но задачата се падна на Коке и Темуджин осъзна, че братовчед му се радва на популярност, може би защото лудориите му караха жените да се усмихват. Не му оставаше нищо друго, освен да сведе глава и да очаква следващото прекъсване за кобилешко мляко и малко зеленчуци и овнешко. Ръцете и гърбът го боляха, сякаш някой бе забил нож в тях и го въртеше при всяко движение. Но той търпеше и очакваше с другите поредната пратка изтупана вълна.

Забеляза, че не е сам в страданието си. Шолой наглеждаше работата, макар че едва ли самият той притежаваше овце. Едно малко момче притича прекалено близко и хвърли прах върху суровата вълна. Старецът го сграбчи за ръката и го заудря безмилостно с пръчка, без да обръща внимание на писъците му, докато те не утихнаха и не преминаха в тихо скимтене. Вълната трябваше да се пази чиста, иначе плъстта щеше да е слаба. Темуджин внимаваше да не допусне същата грешка. Беше коленичил на самия край на постелката и не допускаше нито прашинка в своята част.

Част от следобеда Бьорте работеше срещу него и Темуджин използва възможността да разгледа добре момичето, което баща му бе приел за снаха. Тя беше същинска торба кокали с рошава черна коса, която падаше над очите. Под носа й беше засъхнал сопол. Трудно му бе да си представи по-непривлекателно момиче. Когато усети, че той я гледа, тя прочисти гърлото си и понечи да се изхрачи, но в последния момент си спомни за чистата вълна и преглътна. Темуджин поклати смаяно глава и се зачуди какво толкова бе харесал баща му в нея. Възможно беше от гордост Есугей да бе приел каквото му се дава, за да посрами нищожествата Енк и Шолой. Темуджин трябваше да приеме факта, че момичето, което щеше да живее в неговия гер и да му ражда деца, е диво като планинска котка. Горчиво си помисли, че това напълно съответства на досегашния му опит с олхунутите. Те определено не бяха щедри. Даваха момичето само защото искаха да се отърват от него.

Шрия го плесна по ръцете с пръчката си и той извика от болка. Естествено, жените се разхилиха, а една-две дори имитираха вика му и го накараха да пламне от гняв.

— Стига си спал, Темуджин — сгълча го за пореден път майката на Бьорте.

Работата бе скучна и еднообразна и жените или приказваха непрекъснато, или работеха едва ли не в транс. Подобен лукс обаче не бе позволен за новаците. Най-малкото невнимание се наказваше, а жегата и дългият ден сякаш нямаха край. Дори водата за пиене, която се въртеше между работниците, бе топла и солена и от нея му се гадеше. Сякаш цяла вечност беше блъскал миризливата вълна с пръчката и я бе чистил и навивал. Не можеше да повярва, че това е все още първият му ден тук.

Някъде на юг баща му се връщаше у дома. Представяше си как кучетата подскачат около него, докато той учи двете орлета да ловуват и да се връщат на китката му. Братята му несъмнено щяха да участват в обучението и да държат във въздуха парчета месо. Сигурен беше, че Хаджиун нямаше да трепне, когато Червената птица вземеше примамката. Завиждаше им за лятото у дома.

Шрия отново го плесна и той се пресегна със светкавична скорост, издърпа пръчката от ръцете й и я остави внимателно на земята до себе си. Тя го зяпна за миг, посегна да вземе пръчката, но той я настъпи с коляно и поклати глава. Чувстваше се замаян, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Видя, че очите й се стрелкат към Шолой, който стоеше наблизо и наблюдаваше полагането на мократа вълна. Темуджин очакваше тя всеки момент да се разкрещи, но за негово най-голямо изумление Шрия сви рамене и протегна ръка за пръчката. Настъпи миг на неловкост, но накрая той й я подаде, готов да избегне удара. Тя задържа пръчката в ръце, като очевидно се колебаеше, после се обърна и се отдалечи. Известно време той не я изпускаше от поглед, докато пръстите му продължиха да изглаждат и опъват, но тя не се върна. Не след дълго Темуджин отново бе погълнат от работата.

Вуйчо му Енк донесе гърне ферментирало мляко, за да им даде сила да приключат. Докато слънцето докосваше хълмовете на запад, всеки получи черпак бистър черен айраг, той приличаше на вода, но пареше. Беше по-лют от млечния чай в гера и Темуджин се задави от първата глътка. Избърса уста и ахна от болка, когато течността опари като огън разранената му кожа. Коке влачеше рулото с понито си, но Шолой видя всичко и така се смя, че на Темуджин му се стори, че ще получи удар и ще умре на място. Надяваше се това наистина да се случи, но старецът оцеля, избърса сълзите от очите си и пристъпи с хриптене към гърнето за втори черпак. Едва ли щяха да дадат втора чаша на човек, който не беше свършил почти никаква работа, но като че ли никой нямаше нищо против. Светлината постепенно отслабваше и последната постелка вълна бе навита на руло и завързана зад поредния кон.

Преди някой да успее да възрази, Бьорте скочи в седлото и изненада Шолой, който държеше поводите. Не размениха и дума, но беззъбата уста на стареца се размърда, сякаш в нея бе попаднал хрущял, който не можеше да сдъвче. След миг на нерешителност Шолой плесна задницата на понито и го подгони в сумрака да влачи плъстта, докато стане гладка и здрава. Тя щеше да ги пази от студа през зимата, от нея щяха да изработят тежки килими и одеяла за конете. С грубите изрезки щяха да бършат бебетата, прекалено малки, за да използват отходната яма, без да паднат в нея. Темуджин седна на пети, протегна гръб и затвори очи от болка. Дясната му ръка беше изтръпнала и това го обезпокои. Започна да масажира пръстите си с лявата, но когато кръвта отново потече във вените му, от болка в очите му избиха сълзи. Никога не беше работил толкова много и се запита дали това щеше да го направи по-силен.

Шолой приближи и Темуджин леко трепна, щом долови присъствието му. Мразеше нервността си, но го дебнеха прекалено много неочаквани удари, за да не си отваря очите на четири. Глътката ферментирало мляко го накара да се оригне на вкиснало, когато Шолой го хвана по познатия вече начин с двата си пръста и посочи към гера.

— А сега яж и спи. Утре ще сечеш дърва за зимата.

Темуджин беше прекалено уморен, за да отговори. Последва го замаян, с натежали крайници и душа.

 

 

Есугей бе намерил място за лагеруване, което му се стори достатъчно безопасно. Долината, в която бе видял конниците, остана назад. Той препусна през един къс проход между хълмовете с надеждата да намери някакво убежище, което да обърка преследвачите. Знаеше, че няма да е трудно да открият следите му в праха, но не можеше да продължи през нощта и да рискува понито да си счупи крака в някоя дупка. Затова подкара храброто дребно създание по стръмния склон към рехавата редица дървета, а после слезе и го поведе, като непрекъснато го подканяше. Катеренето бе трудно и опасно и очите на животното се изпълваха с ужас, когато копитата му се хлъзгаха по сухите листа. Есугей се покатери бързо, завърза повода около дънера на едно дърво и задърпа отчаяно, докато конят най-сетне намери опора. Рамото и мускулите на гърдите го боляха ужасно, когато стигна върха, а конят пухтеше толкова шумно, че сигурно се чуваше на цяла миля разстояние. Не вярваше, че ще го последват сред дърветата след мръкване. Оставаше му само да се спотайва, докато те напразно търсят следата, изчезнала в килима от нападали мъртви иглички. Щеше да се посмее здравата, ако можеше да ги види, но нямаше как. Настръхналите косъмчета на врата му подсказваха, че преследвачите са наблизо и се оглеждат и ослушват за издайнически знак. Разтревожи се, че конят му ще усети техните, ще изцвили и ще го издаде, но животното бе прекалено уморено след катеренето и тежката езда. С малко късмет и след една нощ без огън сигурно щяха да се откажат от търсенето и на сутринта да продължат по пътя си. В края на краищата, нямаше значение дали той ще се прибере при вълците един ден по-късно.

Високо на билото намери два ниски храста и завърза поводите за тях, но гледаше развеселено как понито се отпусна на колене, като опънатите ремъци не му позволиха да легне. Остави седлото на гърба му в случай, че се наложи да потегли бързо, и отпусна с две дупки ремъка на корема му. Конят изпръхтя благодарен за проявените грижи и се настани по-удобно. Не след дълго затвори очи й задряма, а меката му муцуна се отпусна и разкри твърди жълти зъби.

Есугей се ослуша за знак, че преследвачите не са се отказали. Трудно можеха да го приближат, без да ги чуе. Откопча колана, който държеше меча му в ножницата, извади го с плавно движение и огледа острието. Беше от добра стомана, достатъчно ценно, за да изкуши крадците. Ако Елук беше с него, щеше да нападне мъжете още в равнината, но петима може би щяха да са в повече дори и за него, освен ако не бяха невръстни хлапаци, готови да се разбягат след няколко вика и едно-две бързи порязвания. Бащиният му меч беше остър, както винаги. Не искаше да рискува да го чуят как го точи в точилото. Отпи глътка вода от мяха и се намръщи, когато откри колко е олекнал. Конят щеше да бъде жаден на сутринта. Ако близкият поток е пресъхнал, денят щеше да бъде тежък независимо от преследвачите. Какво пък. Беше преживявал и по-лоши моменти.

Той се протегна, прозя се, усмихна се на спящото пони, извади парче сушено овнешко от дисагите и задъвка, като сумтеше от удоволствие от пикантния вкус. Хулун и момчетата му липсваха и той се запита какво ли правят в този момент.

Легна и прибра ръцете си в дела, надявайки се Темуджин да има достатъчно дух, за да изтърпи сънародниците на Хулун. Трудно беше да прецени дали момчето ще намери такава сила на тази възраст. Нямаше да се учуди, ако Темуджин избяга, но се надяваше това да не се случи. Такъв срам трудно можеше да се преживее и мълвата щеше да плъзне сред племената бързо. Помоли се наум за сина си. Бехтер бе страдал, знаеше това. Най-голямото му момче говореше с открита неприязън за олхунутите, когато Хулун не беше наблизо. Естествено, за тях не можеше да се говори по друг начин. Есугей изсумтя тихо и благодари на бащата-небе, че го е дарил с такива чудесни синове. Усмивка докосна устните му, докато се унасяше. Синове, а сега и дъщеря. Беше благословен със силно семе и добра жена, която да го поеме. Знаеше, че другите съпруги губят по едно злочесто парче червено месо за всяко друго, което оставаше на този свят, а децата на Хулун бяха живи и растяха силни. Дори трупаха сланина в случая с Темуге — проблем, с който скоро трябваше да се заеме сериозно. Сънят най-сетне го надви и дишането му стана бавно и равномерно.

Когато отвори рязко очи, на изток започваше да се зазорява и по далечните хълмове се виждаше златна ивица. Обичаше тази земя и благодари, че е доживял да посрещне още един ден. Чу движение наблизо и дъхът му секна. Надигна се от ледената земя, като дръпна замръзналата си за нея коса. Беше спал с изваден меч под дела, пръстите му намериха дръжката и се свиха около нея. Трябваше да се изправи, за да не се нахвърлят отгоре му, докато е все още скован, но не знаеше дали са го видели. Огледа се и напрегна слух, търсейки източника на шума. Може пък просто някой пастир да търси заблудена коза, но това беше малко вероятно. Чу как наблизо изпръхтя кон, понито му се събуди и изцвили — точно както се страхуваше, че ще стане. Един от преследвачите му яздеше кобила и тя отговори на този зов на по-малко от петдесет крачки вдясно. Есугей се надигна като дим, не обърна внимание на прещракването в коленете и гърба. Без да се колебае, взе лъка от седлото, извади дълга стрела от колчана и я сложи в тетивата. Единствено Елук можеше да стреля по-надалеч от него и той не се съмняваше в точността си. Ако бяха враждебно настроени, щеше да повали поне двама, преди да го доближат на един меч разстояние. Знаеше, че трябва да цели водача при първата бърза атака и да остави по-слабите да паднат под острието му.

Те вече знаеха къде се намира и откъм групата не се чу никакъв звук. Търпеливо зачака да се покажат. Стоеше с гръб към слънцето и след кратък размисъл разкопча дела си и го обърна наопаки. Сърцето му се качи в гърлото, докато оставяше меча и лъка, но тъмната опакова страна щеше да се слее по-добре с храстите и да го направи по-трудна мишена. Взе отново оръжията си и застана неподвижен като дърветата и храстите наоколо. Улови се, че си тананика под нос, и млъкна. От съня не бе останала и следа, кръвта препускаше във вените му. Въпреки заплахата напрежението му доставяше радост.

— Привет на лагера — обади се глас вляво от него.

Изруга наум, щом разбра, че са заобиколили. Без да се замисли, остави коня и тръгна сред дърветата в посока към гласа. Които и да бяха, нямаше да го убият лесно. Мина му мисълта, че може и да не са опасни, но трябваше да е пълен глупак, за да рискува живота си, коня си и бащиния си меч заради някаква смътна надежда. В степта дори и най-силният оцеляваше единствено благодарение на предпазливостта. Знаеше, че е ценна плячка за всеки отряд, независимо дали го осъзнават или не.

По челото му се спусна струйка пот.

— Не го виждам — разнесе се друг глас само на няколко крачки от него.

Есугей клекна и опъна лъка с тихо скърцане.

— Конят му обаче е тук — каза трети мъж. Гласът му бе по-плътен в сравнение с останалите. Всички звучаха като младоци и Есугей се учуди на умението им да проследяват. Бяха съвсем близо, но той не можеше да чуе стъпките им.

Безкрайно внимателно завъртя глава и погледна зад себе си. Видя през храстите как един от мъжете развързва повода на коня. Лицето на Есугей се изкриви в безмълвен гняв. Нямаше да им позволи да откраднат коня му и да го оставят тук.

Пое дълбоко дъх и се изправи в цял ръст, стряскайки непознатия до коня. Ръката му се стрелна към ножа, но забеляза опънатия лък и замръзна на място.

— Не търсим бой, старче — високо изрече непознатият.

Есугей знаеше, че по този начин онзи предупреждава другарите си и шумът вдясно от него накара сърцето му да забие още по-бързо.

— Тогава излезте така, че да ви виждам, и престанете да дебнете зад гърба ми — каза той и гласът му проехтя над поляната.

Шумоленето престана и младият мъж, който стоеше така спокойно пред стрелата му, кимна.

— Правете каквото ви казва. Не искам да ме нанижат, преди да съм си изял закуската.

— Обадете се, преди да тръгнете. Или някой ще намери смъртта си — добави Есугей.

Последва дълго мълчание и младият мъж въздъхна.

— Хайде, излизайте всички — рязко заповяда той. Спокойствието му видимо се изпаряваше пред стрелата, която продължаваше да сочи сърцето му.

Есугей наблюдаваше с присвити очи как останалите четирима излизат шумно от храстите. Двама носеха готови за стрелба лъкове. Всички бяха въоръжени и бяха облечени в дебело подплатени делове — от онези, който не позволяваха на стрелите да се забиват прекалено дълбоко. Разпозна кройката и се запита дали и те са разбрали кой е той. Поведението на онзи до коня разкри, че са татари, и Есугей заключи, че са тръгнали да крадат каквото намерят.

Всички бяха пред очите му и мъжът, който се беше обадил най-напред, кимна към Есугей.

— Аз извиках към лагера, старче. Ще ни дадеш ли гостоприемство, докато се нахраним?

Есугей се запита дали правилата на вежливостта ще останат в сила, ако петимата вече не са застрашени от лъка му, но при двама стрелци от тяхна страна не му оставаше друго, освен да кимне и да отпусне тетивата. Младите мъже видимо се успокоиха, а водачът им разкърши вцепенените си рамене.

— Казвам се Улаган, от татарите — каза той с усмивка. — А ти си от вълците, освен ако не си откраднал дела и меча.

— От тях съм — отвърна Есугей и добави официално: — Добре сте дошли да споделите храната и млякото в лагера ми.

— А как ти е името? — вдигна вежди Улаган.

— Елук — без колебание отвърна Есугей. — Ако накладете огън, ще намеря малко черен айраг да сгреете кръвта си.

Всички се движеха бавно, докато приготвяха храната, като внимаваха да не се стреснат с някое рязко движение. Отне им повече време от обичайното да съберат камъни и да запалят огън с огнивото, но след като слънцето се издигна в небето, всички нагъваха здравата сушеното месо на Есугей и редкия мед, който Улаган извади от една торбичка под дела си. Сладостта му замая Есугей. Той не бе вкусвал мед, откакто племето беше намерило едно диво гнездо преди три години. Облиза пръстите си, за да не пропусне и най-малката капка от златната течност, пълна с восък, но ръцете му нито за миг не се отдалечиха от меча, а лъкът бе готов за стрелба на земята до него. В погледа на Улаган имаше нещо смущаващо, въпреки че онзи му се усмихваше всеки път, щом погледите им се срещнеха. Никой от останалите не заговори и напрежението така и не изчезна.

— Приключи ли? — попита след малко Улаган.

Есугей усети известна напрегнатост, когато един от тях се отдалечи на няколко крачки, събу панталоните си и клекна да се облекчи. Мъжът не си направи труда да се скрие и Есугей зърна висящата му мъжественост, докато се напъваше.

— При вълците е прието изпражненията да стоят далеч от храната — промърмори той.

Улаган сви рамене. Изправи се и Есугей също стана, за да не се озове в неизгодна позиция. Загледа с изумление как Улаган отиде до димящата купчина и извади меча си.

Собственият му меч се озова в ръката му, преди да се усети, но никой не го нападна. Пред очите му Улаган омаза острието си с вонящата маса, докато металът не стана хлъзгав от върха до дръжката.

Улаган сбърчи нос и вдигна глава към мъжа, който бе произвел купчината лайна.

— Насан, казвал ли съм ти, че червата ти не са в ред?

— Казвал си ми — отвърна Насан без капка хумор и мушна и своя меч в купчината. Едва тогава Есугей осъзна, че това не беше случайна среща.

— Кога разбрахте кой съм? — тихо попита той.

Улаган се усмихна, но очите му останаха студени.

— Когато олхунутите ни казаха, че си отишъл при тях със свой син. Платихме добре на хана им да прати вестоносец до малкия ни лагер, но не беше много трудно да го убедим — засмя се Улаган под мустак. — Ти си известен мъж. Имаше време, когато си мислех, че никога няма да се появиш, но старият Сансар се оказа прав.

Сърцето на Есугей се сви. Уплаши се за Темуджин. Опита се да накара противника си да продължи да говори, докато преценяваше шансовете си. Вече беше решил, че Улаган е глупак. Нямаше смисъл да бърбори с човек, когото възнамеряваше да убива, но младият воин явно се наслаждаваше на преимуществото си.

— Защо животът ми е оценен толкова високо, че да ви изпратят за него? — попита Есугей.

Улаган се ухили.

— Уби неподходящия човек, вълко. Уби хански син, който бе достатъчно глупав да краде от стадата ти. Баща му не прощава лесно.

Есугей кимна, сякаш слушаше съсредоточено. Видя, че останалите трима също смятат да отровят оръжията си и без никакво предупреждение скочи напред и удари, като заби острието дълбоко в гърлото на Насан, който се беше обърнал към тях. Татаринът падна с предсмъртен стон, Улаган изрева яростно и се хвърли към Есугей, насочил оръжие право в гърдите му. Татаринът беше бърз, но острието се плъзна по ризницата под дела и откъсна парче от дрехата.

Есугей нападна бързо, за да намали преимуществото им. Остриетата иззвъняха два пъти, когато тримата други го наобиколиха. Усети силата в раменете си. Щеше да им покаже какво означава да си хан на вълците.

Престори се, че напада напред, после отстъпи бързо назад и се озова извън оформящия се около него кръг. Един от мъжете се обърна да замахне високо, Есугей го промуши в подмишницата и измъкна меча си, докато онзи падаше. Усети остра болка в гърба, но се освободи и с бърз удар повали още един от нападателите, като отнесе половината му челюст.

Улаган се хвърли напред. Лицето му се изкриви от ярост заради смъртта на тримата му другари.

— Трябваше да вземеш повече хора, за да се справиш с един хан — подигра му се Есугей. — Петима са просто обида за мен.

Рязко се отпусна на коляно, за да избегне удара на Улаган, замахна свирепо и успя да улучи пищяла на по-младия мъж. Раната не беше смъртоносна, но кръвта пропи ботуша на Улаган и татарският воин изведнъж изгуби част от самоувереността си.

Есугей се изправи и запристъпва наляво-надясно, за да изкара противниците си от равновесие. Тренираше всеки ден с Елук и дружинниците и знаеше, че движението е ключовият момент в боя с мечове. Всеки можеше да размахва острие над главата си, но именно работата на краката отличаваше обикновения човек от майстора. Ухили се, щом Улаган закуцука след него, и му направи знак да приближи. Татаринът кимна на своя другар и той пристъпи напред. Улаган бе преценил момента добре и Есугей нямаше пространство за отстъпление. Заби меча си дълбоко в гърдите на безименния мъж, но той се заклещи в ребрата и в същия миг Улаган нанесе удар с цялата си тежест. Върхът на меча проби ризницата и се заби в стомаха на Есугей. Той изпусна дръжката и оръжието му падна на земята. Изпита силна болка за синовете си, по-лоша от болката от раната, но въпреки това сграбчи здраво Улаган с дясната си ръка, а с лявата извади кинжала от колана си.

Улаган забеляза движението и опита да се измъкне, но хватката на Есугей беше желязна. Той погледна отгоре младия татарин и се изплю в лицето му.

— Народът ти ще бъде пропъден от тази земя заради това, татарино. Домовете ви ще бъдат изгорени, а стадата ви — пръснати.

С бързо движение преряза гърлото на младия мъж и го пусна. Докато падаше на земята, оръжието на татарина излезе от раната, Есугей изрева от болка и рухна на колене. Усети, че кръвта се стича по бедрата му, и отряза с кинжала широка ивица от дела си, като дърпаше и ругаеше в агония, със затворени очи. Конят му нервно дърпаше повода и уплашено цвилеше. Животното се беше уплашило от миризмата на кръв и Есугей се насили да заговори спокойно. Ако понито успееше да се освободи и побегнете, той нямаше да може да стигне до племето си.

— Всичко е наред, малкият. Не успяха да ме убият. Помниш ли как Елук бе паднал на счупеното дръвче и то се заби в гърба му? Преживя го, само сипаха доста горещ айраг в раната.

Намръщи се при спомена. Обикновено сдържаният Елук беше крещял като малко дете тогава. За негово облекчение гласът му успокои понито и то престана да се дърпа.

— Точно така, малкият. Сега ще ме отнесеш у дома.

Чувстваше се замаян, всеки момент можеше да изгуби съзнание, но пръстите му стегнаха ивицата в кръста и завързаха здраво възлите. Вдигна ръце, помириса ги и трепна от миризмата на човешки изпражнения. Жестока работа, помисли си той. Само заради това заслужаваха да умрат.

Искаше само да си остане на колене с изправен гръб. Но бащиният меч лежеше недалеч от ръката му и допирът на студения метал го успокои. Можеше да остане тук дълго и да гледа изгряващото слънце. Но знаеше, че не бива да го прави, ако иска Темуджин да остане жив. Трябваше да стигне до вълците и да изпрати воини за момчето. Трябваше да го върне обратно. Усещаше тялото си натежало и безполезно, но отново събра всичките си сили.

Изрева от болка, изправи се на крака и тръгна с олюляване към коня, който го гледаше с крайчеца на очите си. Опря чело в хълбока на понито и прибра меча в ножницата, като рязко си поемаше въздух през пулсиращата болка. Несигурните му пръсти развързаха повода и той някак успя да се качи в седлото. Знаеше, че не може да се спусне по стръмния склон, но другата страна на хълма беше по-полегата. Подкара коня с поглед в далечината, към дома и семейството.