Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf of the plains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Степният вълк

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-874-1

История

  1. — Добавяне

Първа част

1.

В един пролетен ден на дванадесетата си година Темуджин се състезаваше с четиримата си братя в степта, потънала в сянката на планината Делиун-болдах. Бехтер, най-големият от всички, яздеше сивата си кобила умело и съсредоточено, а Темуджин следваше темпото му и дебнеше удобен момент да го изпревари. Трети беше Хазар, който с диви крясъци се мъчеше да догони двамата си по-големи братя. Десетгодишното момче беше любимец на племето, толкова весел и жизнерадостен, колкото Бехтер бе мрачен и намусен. Пъстрият му жребец пръхтеше и тихо цвилеше по кобилата на Бехтер, което караше момчето да се смее. Следващият в колоната бе Хаджиун — осемгодишно хлапе, лишено от искреността и непринудеността, заради които Хазар беше любимец на всички. От четиримата Хаджиун беше най-сериозен и дори потаен. Рядко се обаждаше и не се оплакваше, каквото и да му правеше Бехтер. Хаджиун се оправяше много добре с понитата и малцина можеха да му съперничат. Той успяваше да пришпори конете с пълна скорост дори когато останалите едва се влачеха. Темуджин се озърна през рамо към брат си, който седеше безупречно върху коня. Хаджиун се помайваше, но всички си бяха патили от него преди и Темуджин го държеше под око.

Най-дребният и най-малкият от всички вече бе изостанал назад и жаловито им викаше да го изчакат. Темуге си падаше прекалено много по сладките неща и мързелуването и това личеше в ездата. Темуджин се ухили при вида на топчестото момче, което размахваше ръце с надеждата да набере повече скорост. Майка им ги предупреждаваше да не го включват в лудешките си състезания. Темуге беше пораснал достатъчно, за да не се налага да го завързват за седлото, но се скъсваше от рев, ако не го взимаха със себе си. Бехтер все още не можеше да намери добра дума за него.

Виковете им се носеха надалеч над пролетната трева в равнината. Галопираха с всички сили напред, кацнали като птици на гърбовете на понитата. Веднъж Есугей ги беше нарекъл своите врабчета, той се гордееше с уменията им. Темуджин бе казал на Бехтер, че е прекалено тлъст за врабче, и после цяла нощ се кри от побеснелия си батко.

В този ден обаче настроението на цялото племе бе приповдигнато. Беше дошло времето на пролетните дъждове. Реките отново бяха придошли и се виеха из равнините, които само допреди няколко дни бяха суха глина. Кобилите даваха топло мляко за пиене и за сирене и освежаващо кисело мляко. Първата зеленина вече се виждаше по оголените хълмове, а с нея идваше обещанието за лято и топли дни. Беше година за събор и преди следващата зима племената щяха да се срещнат мирно, за да се състезават и търгуват помежду си. Есугей беше решил, че тази година родовете на вълците ще изминат над хиляда мили, за да попълнят стадата си. Това, че щяха да видят борците и стрелците бе достатъчно, за да накара момчетата да се държат примерно като никога. Но онова, което ги прехласваше най-много и развихряше въображението им, бяха конните състезания. Всички с изключение на Бехтер бяха молили насаме майка си да подшушне по една добра дума за тях пред Есугей. Всяко момче искаше да участва в състезанието на дълго разстояние или в спринта и да стане известно и почитано.

Знаеше се, че момчето, което се върне в гера си с титлите „благороден ездач“ или „майстор на коня“, може да заеме мястото на баща им, когато той реши да се оттегли и да се посвети на стадата си. С изключение може би на дебелия Темуге, нямаше начин останалите да не мечтаят за подобна съдба. Темуджин се дразнеше, че Бехтер изглежда беше приел, че той ще е наследникът — сякаш година-две разлика във възрастта имаше някакво значение. Взаимоотношенията им станаха напрегнати, откакто Бехтер се върна от годежната си година, прекарана извън племето. По-голямото момче бе пораснало и макар че все още бе най-висок от братята си, Темуджин намираше новия Бехтер за най-скучния и лишен от чувство за хумор другар.

Отначало му се струваше, че Бехтер само играе и се преструва на по-голям. Мрачното момче вече не говореше, без да помисли, и преценяваше всяка дума, преди да й позволи да се отдели от устните му. Темуджин се подиграваше на сериозността му, но зимните месеци дойдоха и си отидоха без никакъв знак, че нещата ще се уталожат. От време на време Темуджин смяташе надутото държане на брат си за смешно, но предпочиташе да се съобразява с избухливия му характер, ако не и с правото му да наследи палатките и меча на баща им.

Гледаше как язди Бехтер и внимаваше разстоянието помежду им да не се увеличава. Денят бе прекалено хубав, за да се тревожи за далечното бъдеще, и Темуджин си мечтаеше как и четиримата братя — всъщност петимата, дори и Бехтер — обират всички награди на събора на племената. Есугей щеше да прелива от гордост, а Хулун да ги прегърне здраво един след друг и да ги нарече своите малки воини и ездачи. Дори шестгодишният Темуге би могъл да участва, макар че рискът да падне беше огромен. Темуджин се намръщи, когато Бехтер се озърна през рамо, за да прецени позицията си. Въпреки хитрите им ходове, до настъпването на пролетта Есугей все още не бе разрешил на нито един от тях да участва в предстоящото състезание.

 

 

Хулун отново беше бременна и скоро щеше да ражда. Този път бременността й бе тежка и много по-различна от предишните. Всяка сутрин и вечер повръщаше в кофата, докато под кожата на лицето й не избиеха кървавочервени петна. Синовете й се държаха възможно най-добре, докато чакаха Есугей да спре да крачи тревожно пред гера. Накрая ханът се умори от погледите и мълчанието им и ги прати да разкършат конете след дългата зима. Темуджин дърдореше нещо и Есугей го вдигна с могъщата си ръка и го метна върху един жребец с бяло чорапче на крака. Момчето се извъртя във въздуха, кацна върху гърба на коня и в същия миг полетя в галоп. Белоног беше буйно и пъргаво животно, но бащата знаеше, че е любимец на Темуджин.

Есугей гледаше как останалите се качват на конете, но широкото му тъмно лице не разкриваше гордостта му. Също като своя баща, той не обичаше да показва чувства — особено пред синовете си. Така би ги направил слаби. Задълженията му като баща налагаха те да се страхуват от него, макар че на моменти изгаряше от желание да ги прегърне и да ги подхвърли във въздуха. Това, че знаеше кои са любимите им коне, издаваше неговата привързаност. Но дори синовете му да се досещаха за чувствата му от някой случаен поглед или пламъче в очите му, той не се държеше много по-различно от собствения си баща преди години. Пазеше в спомените си онези скъпи редки моменти. Никога нямаше да забрави как баща му най-сетне изръмжа одобрително, щом видя възлите и такъмите с тежкия товар. Не беше много, но Есугей се сещаше за стареца всеки път, когато затягаше въжето, затиснал балите с коляно. Гледаше как момчетата му яздят под яркото слънце и щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го видят, лицето му се отпусна. Баща му знаеше, че суровата страна се нуждае от сурови мъже. Есугей знаеше, че ще им се наложи да преживеят битки, жажда и глад, ако искат да станат мъже. Само един можеше да стане хан на племето. Останалите или трябваше да коленичат пред него, или да напуснат като скиталци с шепа овце и кози. Поклати глава при тази мисъл, загледан в прашната диря след понитата на синовете си. Бъдещето беше надвиснало над тях, а те виждаха единствено пролетта и зелените хълмове.

 

 

Слънцето блестеше в очите на галопиращия Темуджин. Духът му пируваше от усещането на бързия кон под него и от вятъра в лицето му. Видя, че сивата кобила на Бехтер се спъна на някакъв камък, но запази равновесие. Брат му реагира с рязък удар в бузата й, но бяха поизостанали и Темуджин нададе вик, сякаш след миг щеше да ги задмине. Моментът не беше подходящ. Обичаше да води, но му харесваше и да притиска Бехтер, защото това го дразнеше.

Бехтер беше вече станал почти мъж с широките си мускулести рамене и огромна енергия. Годежната му година при олхунутите му бе придала обиграност и практичност, от които не пропускаше да се възползва. Това дразнеше Темуджин като трън под кожата, особено когато братята му засипваха Бехтер с въпроси за народа на майка им и тамошните обичаи. Самият той също искаше да знае, но мрачно реши да изчака и да разбере сам, когато Есугей го вземе със себе си.

Когато се върне от племето на жена си, младият воин получава статута на мъж. А след като започне да кърви, момичето му се изпраща с почетна стража, която да изтъкне стойността й. Специално за нея се приготвя гер и младият съпруг я чака на вратата, за да я въведе вътре.

Вълците имаха обичай младият мъж да предизвика някой от дружинниците на хана, преди да бъде напълно приет за воин. Бехтер изгаряше от желание да го стори и Темуджин си спомни страхопочитанието, с което гледаше как брат му отиде до огъня на дружинниците недалеч от гера на Есугей. Кимна им и трима мъже станаха, за да проверят дали престоят му при олхунутите не го беше направил по-слаб. Темуджин гледаше, скрит в сенките заедно с Хазар и Хаджиун. Бехтер се пребори с тримата един след друг и понесе ужасни удари, без да се оплаче. Последен беше Елук — здрав като пони, същинска стена от мускули и широки рамене. Той хвърли Бехтер на земята с такава сила, че от едното му ухо потече кръв, но после, за най-голяма изненада на Темуджин, Елук помогна на брат му да стане и му подаде чаша горещ черен айраг[1]. Бехтер почти се бе задавил с горчивата течност, която се смеси със собствената му кръв, но воините като че ли нямаха нищо против.

Темуджин с радост бе наблюдавал как по-големият му брат яде бой до безсъзнание, но видя също, че вечер край огъня мъжете вече не се отнасят с презрение към него. Куражът на Бехтер му беше показал нещо неуловимо, но важно. И така той се превърна в препъникамък за Темуджин.

Братята препускаха в степта под пролетното слънце, но това не беше състезание, като онова на големия събор на племената. А дори и да беше, зимата си бе отишла съвсем неотдавна и беше рано да изстискват всичко от конете. Всички знаеха, че не бива да изтощават понитата, преди те да натрупат малко тлъстина през лятото, когато щеше да има достатъчно зелена трева, за да напълнят коремите си. Препускането беше просто бягство от задълженията и отговорностите и единственият резултат от него щяха да бъдат разправиите кой е играл нечестно и кой е трябвало да спечели.

Бехтер яздеше почти прав и изглеждаше странно неподвижен над бясно галопиращия кон. Темуджин отлично знаеше, че това е илюзия. Ръцете на брат му управляваха неусетно юздите, а сивата му кобила беше свежа и силна. Нямаше да се предаде лесно. Темуджин яздеше като Хазар, присвит ниско в седлото и буквално залепен към врата на коня. В тази поза вятърът като че ли жилеше по-малко и двете момчета я предпочитаха.

Темуджин усети, че Хазар го наближава отдясно. Пришпори Белоног и малкото пони изпръхтя гневно. С крайчеца на окото си Темуджин виждаше понито на Хазар и си помисли дали уж неволно да не се отклони настрани. Хазар усети намерението му, изостана с една дължина и се отклони. Темуджин се ухили. Познаваха се прекалено добре, за да се състезават. Бехтер отново се озърна назад и за миг погледите им се срещнаха. Темуджин вдигна вежди и пусна зъбата усмивка.

— Идвам — извика той. — Опитай да ме спреш!

Обзет от неприязън, Бехтер му обърна гръб. Рядко се случваше да идва да язди с тях, но сега беше тук и Темуджин разбра, че е твърдо решен да покаже на „децата“ как трябва да язди един воин. Нямаше да приеме лесно загубата и точно затова Темуджин щеше да напрегне всеки мускул и жила, за да го победи.

Хазар ги настигаше и преди Темуджин да успее да го блокира, двамата почти се изравниха. Момчетата се усмихнаха едно на друго, споделяйки радостта си от високата скорост. Дългата мрачна зима беше зад тях. Тя скоро щеше да се върне отново, но сега можеха да се насладят на хубавото време. Нямаше по-добър живот от този. Племето щеше да яде тлъсто овнешко, а стадата да раждат още овце и кози за храна и търговия. Вечер хората щяха да правят стрели, да сплитат конски опашки, да пеят песни и да слушат приказки и историята на племената. Есугей щеше да напада всеки млад татарин, дръзнал да граби стадата им, а племето да се мести от река на река. Щяха да имат много работа, но през лятото дните бяха достатъчно дълги, щеше да им остава свободно време — разкош, който липсваше през студените месеци. Какъв беше смисълът да скиташ надалеч и да пътешестваш само за да бъдеш ухапан някоя нощ от диво куче? Точно това се бе случило с Темуджин, когато бе малко по-голям от Хаджиун. Страхът така и не го напусна.

Когато се озърна да провери да не би Хаджиун да е решил със закъснение да предяви претенции за първото място, Хазар видя, че Темуге е паднал. Хазар се славеше като най-зоркия в племето и щом видя малкото неподвижно тяло на земята, на мига взе решение. Свирна на Бехтер и Темуджин, за да им съобщи, че се отделя. Двете момчета се обърнаха към него, а после към мястото, където Темуге лежеше неподвижно. За момент и двамата се поколебаха, на никого не му се искаше да остави другия да спечели. Бехтер сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение, и поведе кобилата в широк кръг натам, откъдето бяха дошли. Темуджин повтори точно маневрата му и двамата се понесоха един до друг след останалите. Първите станаха последни. Сега Хаджиун яздеше пред всички, макар че според Темуджин той едва ли си даваше сметка за това. Осемгодишното момче бе най-близко по възраст с Темуге и бе прекарало дълги вечери с него. Учеше го как се наричат различните неща в гера, показваше необичайно търпение и доброта. Може би затова Темуге говореше по-добре от повечето деца на неговата възраст, въпреки че беше безсилен пред възлите, на които Хаджиун се опитваше да го научи с бързите си пръсти. Най-малкият син на Есугей беше непохватен и ако някой ги попиташе кой е падналият ездач, момчетата щяха да отговорят „Темуге“, без да се двоумят.

Темуджин настигна останалите и скочи от седлото. Хаджиун и Хазар вече бяха на земята и повдигаха проснатия Темуге да седне.

Лицето на малкото момче беше бледо и натъртено. Хаджиун му удари лек шамар и трепна, когато главата на Темуге увисна безжизнено.

— Събуди се, малкият — каза Хаджиун, но отговор не последва.

Сянката на Темуджин падна върху тях и Хаджиун веднага започна да се оправдава:

— Не го видях да пада — каза той, сякаш ако го беше видял, това щеше да помогне по някакъв начин.

Темуджин кимна, сръчните му ръце заопипваха Темуге за счупени кости и наранявания. Отстрани на главата му, скрита под гъстата черна коса, имаше цицина. Темуджин я натисна леко.

— В безсъзнание е, но не напипвам счупване. Дайте малко вода.

Протегна ръка, Хазар измъкна кожен мях от седлото и извади тапата със зъби. Темуджин капна от топлата течност в отворената уста на Темуге.

— Да не го задавиш — посъветва го Бехтер, който все още беше на коня си, сякаш ги надзираваше.

Темуджин не си направи труда да отговори. Беше ужасен от това какво щеше да каже майка им Хулун, ако Темуге умре. Трудно можеха да й съобщят подобна новина, когато коремът й бе издут от друго дете. Беше отслабнала от болестта и Темуджин си помисли, че ударът и мъката ще я убият. Но как биха могли да скрият това от нея? Тя обичаше Темуге безумно, а навикът й да го тъпче с подсладено кисело мляко бе една от причините да е толкова закръглен.

Без никакво предупреждение Темуге се закашля и изплю водата. Бехтер раздразнено изцъка с език, уморен от детските игри. Останалите грейнаха в усмивки.

— Сънувах орела — каза Темуге.

Темуджин кимна.

— Добър сън, но трябва да се научиш да яздиш, малкият. Баща ни ще се посрами пред дружинниците си, ако чуе, че си паднал — каза той. Една мисъл го осени и той се намръщи. — Ако той разбере, може да не ни позволи да се състезаваме на събора.

При тези думи дори усмивката на Хазар се стопи, а Хаджиун сви устни в мълчаливо безпокойство. Темуге млясна с устни за още вода и Темуджин му подаде мяха.

— Ако някой те пита за цицината, кажи, че си се ударил, докато си играл. Разбра ли, Темуге? Това е тайна. Синовете на Есугей никога не падат.

Темуге видя, че го чакат да отговори — дори Бехтер, от когото се страхуваше. Хлапето кимна енергично и трепна от болката.

— Ударих си главата — замаяно каза то. — И видях орела от Червения хълм.

— Няма орли на Червения хълм — отвърна Хазар. — Само преди десет дни там слагах капани за мармоти. Щях да видя някакъв знак.

Темуге сви рамене и това само по себе си беше необичайно. Хич не го биваше в лъжите и когато го предизвикваха, обикновено викаше, сякаш високият тон щеше да накара другите да му повярват. Бехтер тъкмо се канеше да обърне понито си, но погледна замислено към малкото момче.

— Кога видя орела? — попита той.

Темуге сви рамене.

— Вчера, кръжеше над Червения хълм. В съня ми обаче беше по-голям от обикновен орел. Имаше нокти, колкото…

— Истински орел ли си видял? — прекъсна го Темуджин и го хвана за ръката. — Истинска птица? Толкова рано напролет? Наистина ли?

Искаше да се увери, че това не е някоя от идиотските измислици на Темуге. Всички помнеха как една вечер беше влетял в гера и заразправя, че го гонили мармоти, които ходели на задните си лапи и му говорели.

По изражението на Бехтер стана ясно, че той си е спомнил същото.

— Замаян е от падането — каза той.

Темуджин забеляза, че пръстите на Бехтер стиснаха повода. Бавно, сякаш приближаваше див елен, той се изправи и се озърна към мястото, където хрупаше понито му. Соколът на баща им беше умрял и той все още оплакваше загубата на сърцатата птица. Темуджин знаеше, че Есугей си мечтае за лов с орел, но тези птици се срещаха рядко. Гнездяха само на отвесни скали, които отказваха и най-решителните катерачи. Видя, че Хаджиун е отишъл до понито си и е готов да потегли. В гнездото можеше да има малко орле, което да подарят на баща си. Бехтер сигурно щеше да пожелае да го задържи за себе си, но останалите знаеха, че Есугей ще бъде много благодарен на този, който му подари хана на птиците. Орлите владееха небето така, както племената земята, и живееха почти толкова дълго, колкото човека. Такъв подарък щеше да означава, че тази година момчетата със сигурност ще участват в състезанията. Това че баща им се е сдобил с орел, щеше да се приеме за добра поличба и да засили позицията му сред родовете.

Темуге се беше изправил, опипваше главата си и се мръщеше на кръвта по пръстите си. Наистина изглеждаше замаян, но останалите повярваха в думите му. Сутрешната им надпревара беше весела и безгрижна работа. Тази щеше да е съвсем истинска.

Темуджин тръгна първи, бърз като кучешки челюсти. Скочи на гърба на Белоног, извика „Чу!“ и своенравната твар се понесе с пръхтене напред. Хаджиун се метна на коня си с пъргавината и умението, които отличаваха всяко негово движение. Хазар го последва миг по-късно, като се смееше на глас от възбуда.

Бехтер вече летеше напред и бутовете на кобилата му бясно подскачаха под него. Изведнъж Темуге се озова сам в равнината, загледан слисано в облака прах зад братята си. Тръсна глава, за да проясни замъгленото си зрение и спря за момент, за да повърне млечната си закуска в тревата. Почувства се малко по-добре, покатери се на седлото и дръпна повода, за да откъсне понито от пашата. Животното дръпна последен стрък трева, изпръхтя и Темуге се понесе с тръскане и подскачане след братята си.

Бележки

[1] Монголска напитка от ферментирало кобилешко мляко, кумис. — Б.р.