Кон Игълдън
Степният вълк (19)

18.

Темуджин гледаше как слънцето минава над главата му. Огънят му бе затулен от тежък облак и оранжевият диск не го заслепяваше. Слабата топлина беше добре дошла след поредната ледена нощ. Когато дойде на себе си, първата му работа бе да освободи краката си от леда и калта. После заудря крайниците си, докато кръвта отново не се раздвижи в тях. Използваше за нужник единия край на малката яма и на третия ден въздухът долу беше вече зловонен. През решетката влизаха мухи и той убиваше времето си, като ги ловеше и ги държеше живи колкото се може по-дълго.

Бяха му подхвърлили овнешко месо и хляб и се смяха на опитите му да улови храната преди да падне в калта. Изяде едно парче и стомахът му се сви болезнено, но не искаше да умре от глад, затова просто сви рамене и се насили да преглътне залъка. Всеки ден отбелязваше с малки камъчета движещите се сенки; правеше всичко възможно, само и само да забрави за времето и за собственото си нещастие.

Не разбираше защо Елук го остави в ямата, вместо бързо да му види сметката. В самотните си часове, Темуджин си представяше как Елук се пречупва от срам, как открива, че е неспособен да нарани син на Есугей. Как го е застигнало проклятие или обезобразяваща болест. Приятно му беше да си фантазира, но в действителност Елук може би просто беше излязъл на лов или кроеше някакви жестоки планове. Темуджин отдавна беше разбрал, че истинският свят далеч не е толкова приятен, колкото въображаемия.

Махнаха камъка, решетката бе вдигната и той изпита облекчение, че най-сетне моментът на смъртта е дошъл. Вдигна ръце и се остави да го извлекат навън. Беше чул гласовете на събиращото се множество и предположи, че предстои нещо особено. Един от мъжете, които го измъкваха, хвана счупения му пръст и Темуджин се задъха от болка, когато костта изхрущя.

Пуснаха го и той се свлече на колене. Виждаше много лица около себе си и когато зрението му се проясни, започна да ги разпознава. Някои му се подиграваха, най-малките деца го замеряха с камъни. Други изглеждаха разтревожени и напрежението слагаше безизразни маски на лицата им.

Приготви се за смъртта, за края на всичко. Годините след изоставянето им бяха дар въпреки несгодите. Беше познал радост и мъка и се закле да умре с достойнство. Баща му и кръвта му го изискваха, каквото и да му струваше това.

Елук седеше в тежкия си стол, изнесен навън специално за случая. Темуджин му хвърли един поглед и се извърна, предпочитайки да гледа лицата на хората. Въпреки всичко преживяно изпитваше странно успокоение, че ги вижда отново. Без да обръща внимание на Елук, кимна и се усмихна на някои, които беше познавал добре. Те не посмяха да му отвърнат, но той забеляза, че погледите им омекват.

— Искаше ми се да го изправя тук с чест, както подобава — внезапно изрева Елук към тълпата. Наведе голямата си глава и я поклати сериозно. — Но открих, че живее като животно, без човешки обноски. Ала дори и плъхът може да хапе и когато този безроден скиталец уби моя дружинник, заповядах да бъде довлечен тук, за да му въздадем справедливост. Ще му я дадем ли? Ще му покажем ли, че вълците не са се размекнали?

Темуджин наблюдаваше родовете, докато дружинниците на Елук надаваха радостни безмозъчни крясъци. Някои от хората викаха в знак на съгласие, но повечето стояха мълчаливи и гледаха мръсния млад мъж, който се взираше в тях с жълтите си очи. Темуджин бавно се изправи на крака. Вонеше от собствените си нечистотии и бе покрит с ухапвания от мухи и натъртвания, но стоеше изправен и чакаше острието.

Елук извади меча с вълча глава върху костената дръжка.

— Духовете са изоставили това семейство, вълци мои. Вижте го сами и се убедете. Къде е късметът на Есугей?

Беше грешка да споменава името на стария хан. Много глави се склониха автоматично, когато го чуха, и Елук пламна от ярост. Изведнъж главата на Темуджин му се стори недостатъчна и той прибра меча.

— Завържете го за пони — каза той. — Влачете го по земята и после го хвърлете в ямата. Може би ще го убия утре.

Пред очите му Толуй докара един кафяв кон и завърза дълго въже за седлото. Тълпата развълнувано се раздели и хората проточиха вратове, за да видят тази странна нова игра. Докато завързваха китките му, Темуджин се обърна към Елук, изгледа го и плю на земята. Елук се ухили до уши.

Толуй се обърна в седлото. На лицето му бяха изписани самодоволство и злоба.

— Колко бързо можеш да тичаш? — каза той.

— Да видим — отвърна Темуджин и облиза напуканите си устни. Усети как подмишниците му се изпотяват. Бе успял да събере кураж и да остане прав пред меча. Мисълта да бъде разкъсан зад галопиращ кон беше повече, отколкото можеше да понесе.

Опита се да се стегне, но Толуй заби пети в хълбоците на понито и диво извика. Въжето се изпъна и Темуджин се затича, но слабите му крака започнаха да се плетат още в началото. Толуй яздеше безразсъдно и се наслаждаваше. Не мина много време и Темуджин рухна на земята.

Когато Толуй най-сетне се върна в лагера, Темуджин беше мъртва тежест на края на въжето. Кожата му беше ожулена и окървавена. Дрехите му се бяха превърнали в прашни дрипи, които затрепериха на вятъра, когато Толуй сряза въжето. Темуджин не усети как рухна на земята. Ръцете му бяха почти черни, устата му висеше отворена и от нея се стичаше кървава слюнка — беше прехапал езика си. Видя Басан на вратата на гера му и го погледна с пребледняло и напрегнато лице.

Елук излезе да поздрави Толуй и хвърли развеселен поглед към изтерзаната фигура, която някога беше смятал за важна. Радваше се, че не е приключил с това прекалено бързо. Пристъпваше някак по-леко, сякаш това решение беше снело товар от гърба му. Беше в чудесно разположение на духа и шеговито се сбори с Толуй, преди дружинникът да хвърли Темуджин обратно в ямата и да постави решетката на мястото й.

Темуджин седеше в ледената мръсотия и не забелязваше нищо около себе си. Беше намерил един зъб в калта, достатъчно голям, за да бъде от устата на мъж. Дълго остана загледан в него. Може би беше заспал, не можеше да каже със сигурност. Болката и отчаянието бяха изтощили сетивата му до такава степен, че не беше сигурен дали сънува, или е буден. Всяка кост го болеше, а лицето му бе толкова подуто, че едва виждаше през цепката на едното си око. Другото беше покрито с коричка засъхнала кръв, която той не посмя да свали. Всъщност изобщо не искаше да се движи заради болката от безбройните драскотини и охлузвания. Никога не му се беше случвало да бъде така разнебитен и единственото, което можеше да направи, беше да не крещи и да не плаче. Запази мълчание със сила на волята, която не бе подозирал, че притежава. Тя беше калена в пещта на омразата. Дълбоко в себе си Темуджин изпита наслада, че не се е огънал, че може да издържи и да оцелее.

— Къде е баща ми? Къде е племето ми? — промърмори той и лицето му се изкриви от мъка. Беше копнял да се върне при вълците, а те не даваха пет пари за него. Не беше лесно да се отърси от последните нишки на детството си, от общата история, която го свързваше с тях. Спомни си добротата на стария Оргуз и семейството му. Дълго остана отпуснат край калните стени, а мислите му се движеха бавно като лед по река.

Нещо изскърца над главата му, той подскочи стреснато и дойде на себе си. Част от него регистрира движещата се сянка на дъното на ямата. Погледна нагоре и с изненада видя, че решетката е изчезнала. Темуджин зяпна, разбираше какво става. Ако не беше ранен, сигурно щеше да се покатери, но не можеше да се движи. Мъчително беше да вижда шанс за бягство и да не може да се възползва от него. Беше направил всичко възможно да ограничи пораженията, но десният му крак сякаш беше накълцан на парчета. Кръвта му още капеше в калта. Щеше да му е по-лесно да излети като птица, отколкото да излезе от дупката.

Разсмя се почти истерично при мисълта, че неизвестният му спасител си е тръгнал и го е оставил сам да се измъкне навън. На сутринта глупакът щеше да го открие на дъното на ямата и Елук никога вече нямаше да я остави без охрана.

Нещо се плъзна надолу и Темуджин се дръпна рязко настрани, мислейки го за змия. Умът му играеше номера, но щом усети грубите нишки на плетено въже, надеждата оживя отново. Видя някаква сянка да закрива звездите.

— Не мога да се изкатеря — каза той, като се мъчеше да говори тихо.

— Завържи се — разнесе се гласът от предишната нощ, — и ми помогни да те изтегля.

Темуджин завърза с непослушни пръсти въжето около кръста си и отново се зачуди кой ли рискува да си навлече гнева на Елук. Не се съмняваше, че ако ги намерят, спасителят му ще се озове заедно с него в ямата.

Въжето се впи в гърба му и Темуджин задраска безполезно с крака по калната стена. Откри, че може да забива ръцете си в пръстта, макар че от усилията кожата му пламтеше. Усети у него да се надига вик и от очите му бликнаха неволни сълзи. Но не издаде нито звук, докато най-сетне не се озова на замръзналата земя в смълчания лагер.

— Бягай колкото може по-надалеч — каза спасителят му. — Използвай калта покрай реките, за да скриеш миризмата си. Ако оцелееш, ще те намеря и ще те откарам още по-надалеч.

На светлината на звездите видя, че мъжът има посивяла коса и мощни рамене, но за своя изненада не можеше да се сети кой е. Преди да успее да отговори, непознатият пъхна една торба в ръката му. Устата на Темуджин се напълни със слюнка от миризмата на лук и овнешко. Торбата бе топла и той я сграбчи, сякаш беше последната му надежда.

— Кой си ти, защо ме спасяваш? — прошепна той. Вътрешният му глас извика, че това няма значение, че трябва да бяга, но не можеше да тръгне, без да знае.

— Бях дал обет на баща ти Есугей — отвърна Арслан. — А сега тръгвай. Ще те последвам в суматохата при издирването.

Темуджин се поколеба. Възможно ли беше Елук да е инсценирал всичко това, за да научи къде са братята му? Не можеше да рискува и да разкаже на непознатия за дерето сред хълмовете.

— Язди пет дни на север, от залез до залез. Ще видиш един висок хълм, чакай ме там. Ще дойда, ако успея, и ще те заведа при семейството ми. Завинаги ще съм ти благодарен, безименни страннико.

Арслан се усмихна на куража на младия мъж. Напомняше му за собствения му син Джелме, макар че в този имаше огън, който трудно можеше да се потуши. Нямаше намерение да му каже името си, тъй като младият воин можеше да бъде уловен и принуден да го издаде. Въпреки това взе решение и кимна под погледа на Темуджин.

— Името ми е Арслан. Пътувам със сина си Джелме. Ако оживееш, може би ще се срещнем отново — каза той, хвана ръката му за поздрав и едва не го накара да изкрещи от внезапната болка. Сложи решетката и камъка на мястото им и се отдалечи леко като котка в ледената светлина на звездите. Възможно най-тихо Темуджин пое в противоположната посока, решен да остане жив и да се отдалечи колкото може повече, преди да е започнал ловът.

 

 

В сиво-синята светлина на утрото две хлапета събираха кураж да приближат ръба на ямата и да видят пленника. Когато най-сетне се осмелиха да надзърнат, отдолу не ги погледна никой, те побягнаха към родителите си и вдигнаха тревога.

Елук излезе от гера си, лицето му бе изопнато от радостна възбуда. Могъщата Червена птица бе впила нокти в дървения ръкав на дясната му ръка и тъмният й клюн беше отворен, разкривайки сребърния език. Двете ловджийски кучета подскачаха около него и лаеха лудо, усетили настроението му.

— Идете при дърветата — извика Елук на събиращите се воини. — Аз ще поема западния край. Който го хване, ще получи от мен нов дел и два ножа с дръжки от рог. Толуй, идваш с мен. На конете, братя. Днес ще ловуваме.

Той наблюдаваше дружинниците и редовите бойци, които се подреждаха в групи и проверяваха екипировката и припасите, преди да скочат в седлата. Със задоволство забеляза, че са в настроение и се поздрави за решението да върне Темуджин в лагера. Гледката как го влачат окървавен беше последното доказателство, че бащата-небе обича хана на вълците. В края на краищата, Елук не беше наказан от мълния. Дори най-старите вещици щяха да останат доволни от това, което бе постигнал.

За момент се замисли как ли Темуджин бе успял да се измъкне от ямата, но щеше да се заеме с това, след като се върне. Младежът не би могъл да стигне далеч с тези наранявания. Щом го хванеха, Елук щеше да го попита как се е изкатерил по хлъзгавите стени или кой му е помогнал. Намръщи се при тази мисъл. Може би сред родовете имаше предатели. Ако това се окажеше истина, щеше да ги изкорени.

Уви повода около юмрука си и скочи в седлото. Наслади се на усещането за сила в краката си. Червената птица разпери криле, за да запази равновесие върху ръката му. Елук се ухили стегнато и усети, че сърцето му заби по-бързо. Обикновено му трябваше доста време, за да се разбуди напълно, но мисълта за лова на ранения мъж накара кръвта му да кипне и той беше готов да препусне в галоп. Червената птица усети желанието му и наведе глава, мъчейки се да свали качулката с дългия си нокът. Елук махна кожата, орелът се отдели от ръката му и полетя с писък нагоре. Гледаше го как пляска с криле, за да се издигне, а ръката му се вдигна нагоре като за поздрав. В утрини като днешната усещаше земята. Озърна се и кимна на Толуй.

— Хайде. Да видим колко далеч е успял да избяга.

Толуй се ухили на своя господар и учител, заби пети в коня си и препусна напред. Кучетата се втурнаха край него, жадни за плячка. Въздухът беше студен, но воините бяха облечени в плътни делове. Слънцето изгряваше.

 

 

Темуджин лежеше абсолютно неподвижно и гледаше как една муха пълзи по калта пред лицето му. Беше се омазал в речна глина, за да прикрие миризмата си, но не знаеше дали това щеше да помогне. Бе отишъл колкото може по-далеч в тъмното, макар че накрая куцаше и хлипаше. Странно беше, че показваше слабостта си, когато останеше сам. Нямаше нищо против парещите сълзи по изтерзаната си кожа, щом никой не можеше да ги види. Всяка стъпка беше агония, но той продължаваше напред. Спомни си думите на Хулун през първите им нощи в дерето. Нямаше да има спасение, нямаше да има край за страданието им, ако сами не се погрижеха за това. Продължи да върви, надявайки се мракът да го скрие от съгледвачите по хълмовете.

На зазоряване куцаше като ранено животно, превит на две от болка и слабост. Накрая рухна на брега на един поток и остана да лежи задъхан, с лице към избледняващото небе, приветстващо изгрева. Осъзна, че щяха да открият бягството му при първата дневна светлина. Колко далеч беше успял да стигне? Първите златни искри докосваха тъмния хоризонт, прекалено ярки за изнурените му очи. Започна да рови с подутите си ръце в глината и изкрещя от болка, когато счупеният му пръст докосна земята.

За известно време изпадна в забрава и тя му донесе облекчение. Калта беше мека, можеше да я омеси с пръсти и да я размаже по кожата и по дрехите си. Беше студена, но щом изсъхнеше сърбеше и пареше ужасно.

Загледа се в счупения си пръст, в подутата свивка и пурпурната кожа под калта. Изтръгна се от замайването си, внезапно уплашен, че докато стои изтощен тук, времето лети. Тялото му стигна предела си на издръжливост. Искаше му се просто да се предаде и да изгуби съзнание. Някъде дълбоко в себе ся усещаше една все още жадна за живот искрица, но и тя гаснеше. Той беше някаква кална, безчувствена маса, която пълзеше по брега и едва успяваше да обърне лице към движещото се по небето слънце.

 

 

Чу лай на кучета в далечината и отново дойде на себе си. Отдавна беше изял храната, която Арслан му даде и отново умираше от глад. Кучетата се чуваха по-близо и той изведнъж се уплаши, че смърдящата речна кал не е никакво прикритие. Помъкна се на спазми покрай наклонения бряг, скрит от тревите, треперещ и слаб. Воят на кучетата прозвуча още по-близо и сърцето му бясно заби от ужас, че те ще се нахвърлят върху него и ще откъснат плътта от костите му. Още не чуваше тропот на копита, но знаеше, че и конниците не са далеч.

Изстена от ледените иглички, щом нагази във водата и се насочи към най-дълбокото и към гъстата тръстика. Онази част от него, която все още беше в състояние да мисли, го накара да подмине първите стебла. Ако намереха мястото, където беше лежал, щяха да претърсят навсякъде около него.

Реката притъпи най-силните му болки и макар да бе все още плитка, Темуджин използва течението, за да продължи на четири крака в меката кал. Усещаше, че между пръстите му мърда нещо живо, но от студа сетивата му нямаха връзка с реалността. Щяха да видят размътената вода. Беше безнадеждно, но въпреки това той не спря и продължи да търси по-дълбока вода.

Реката направи завой покрай надвиснали над водата стари дървета. От другата страна се виждаше синкав лед, запазен под тяхната сянка. Водата бе подкопала брега под него. Темуджин се страхуваше от хапещия студ, но се насочи без колебание натам.

Смътно се запита колко ли време ще издържи в ледената вода. С мъка се довлече до ледения ръб и клекна в калта. Само очите и носът му се подаваха над повърхността. Преследвачите трябваше да влязат във водата, за да го видят, но той не се съмняваше, че ловците щяха да пратят кучетата си нагоре и надолу по потока.

Студът се беше просмукал до костите му и той помисли, че умира. Стисна зъби, за да не тракат. Забрави какво става, просто чакаше като риба, измръзнал и лишен от мисъл. Дъхът му излизаше като пара над бистрата вода, а облакът тиня около него постепенно се уталожи.

Чу недалеч възбудения лай на кучетата, но мозъкът му работеше прекалено мудно, за да изпита страх. Онова вик ли беше? Може би. Може би бяха открили следи в глината. Може би бяха разпознали дирята на човек, който се влачи по корем. Вече не го беше грижа. Студът сякаш бъркаше вътре в него, стискаше сърцето му и забавяше с ужасната си сила. Усещаше всеки сърдечен удар като малък изблик на топлина, но тя ставаше все по-слаба.

След известно време лаят на кучетата отслабна, но Темуджин остана на мястото си. Накрая се раздвижи. Това не беше съзнателно решение, а по-скоро подтик на плътта, която не желаеше да умре. Заля го вълна от слабост и той едва не се удави, но с мъка успя да задържи главата си над водата. Излезе бавно от дълбокото. Крайниците му тежаха така, че едва успяваше да ги помръдне.

Измъкна се на отсрещния бряг, легна отново на тъмната глина и се намести под надвисналата трева, където най-сетне изгуби съзнание.

Когато се събуди, беше още светло. Наоколо се чуваше само шумът на реката, която течеше буйна заради топящия се в планините сняг. Събуди се от болка, кръвта се задвижи в крайниците му. Премести немощно едната си ръка и излази по-далеч от водата. Захлипа от болката на събуждащата се плът. Изправи се, колкото да се огледа през дърветата и да види, че наоколо нямаше никого.

Уверен беше, че Елук няма да се откаже. Ако първият лов не успееше, той щеше да вдигне цялото племе и да претърси всичко на един ден езда от лагера. Той не би могъл да стигне по-далеч. В крайна сметка щяха да го намерят. Докато лежеше, загледан в небето, Темуджин осъзна, че има само едно място, където можеше да отиде.

 

 

Щом слънцето залезе, Темуджин се изправи с олюляване. Трепереше толкова силно, че сякаш щеше да се разпадне. Краката му отказаха и той запълзя по тревата. Факлите на лагера се виждаха. Осъзна, че не беше успял да измине много голямо разстояние. Вероятно повечето ловци го търсеха по-надалеч.

Изчака да угаснат и последните слънчеви лъчи и земята отново да потъне в мрак и студ. Тялото му сякаш беше готово да изтърпи още малко. Той отдавна бе престанал да се пита докъде ли можеше да избута тези съсипани и разнебитени крайници. Реката бе обелила коричката от подпухналото му око и Темуджин с облекчение откри, че вече вижда с него, но всичко изглеждаше размазано, а окото непрекъснато сълзеше.

Той се ужасяваше от кучетата в лагера, но се надяваше, че речната кал ще прикрие миризмата му. Мисълта как някое от онези злобни животни се хвърля към него не го напускаше, но нямаше избор. Ако спреше мъчителното си пълзене, щеше да бъде открит от втората вълна ловци на сутринта. Продължи напред. Когато се обърна, се изненада какво голямо разстояние бе изминал.

Благодари на бащата-небе, че герът, до който искаше да стигне, се намира в края на притихналия лагер. Дълго лежа по корем, като се оглеждаше и за най-малкото движение. Елук беше поставил стражи, но те трябваше да имат очи на бухал, за да могат да видят калната фигура, пълзяща по тъмната земя.

Измина цяла вечност, докато най-после докосна плъстената стена на гера. Сухата й груба повърхност го докара до екстаз. Духът му се ободри и макар болката да се беше завърнала, той отново се чувстваше жив. Мислеше да влезе под стената, но тя бе закрепена с клинове за земята. Не искаше някой да викне уплашено или да помисли, че в дома му се промъква вълк. Ухили се при тази мисъл. Той беше един доста проскубан вълк, слязъл от хълмовете за малко топлина и мляко. Облаците скриха звездите и в мрака Темуджин стигна малката врата на гера, бутна я, затвори след себе си и застана задъхан в тъмнината.

— Кой е? — попита женски глас. Вляво от себе си чу шумолене на завивки, последвано от друг, по-плътен глас.

— Кой е? — обади се Басан.

Сигурно вече посягаше към ножа са.

— Темуджин — прошепна младежът.

Последва тишина. Той зачака, прекрасно знаеше, че животът му виси на косъм. Чу щракането на кремък върху стомана и за миг искрата освети лицата им. Жената и децата на Басан бяха будни, Темуджин ги загледа тъпо, а дружинникът запали лампата и намали пламъчето, докато то едва заблещука.

— Не можеш да останеш тук — каза жената.

Темуджин видя страха на лицето й, но се обърна с безмълвна молба към бащиния си дружинник и зачака.

Басан поклати глава, ужасен от вида на съсипания беглец в дома му.

— Търсят те — каза той.

— Тогава ме скрий за един ден, докато търсенето приключи — отвърна Темуджин. — Претендирам за правата на гостенин.

Не чу отговора и внезапно се свлече, щом и последните сили го напуснаха. Падна на колене и главата му клюмна напред.

— Не можем да го отпратим — чу Васан да казва на жена си. — Ще го убият.

— Не, той ще убие всички ни — отвърна тя, повишавайки тон.

Темуджин в мъгла видя, че Басан пресече гера, застана пред нея и хвана лицето й с ръце.

— Направи му чай и намери нещо за ядене — каза той. — Правя го заради баща му.

Тя не отговори, но отиде с напрегнато лице до котела и се зае да запали малката желязна печка. Темуджин усети силните ръце на Басан да го повдигат и мракът го погълна.

 

 

Елук не се сети да претърси герите на семействата. Доброто му настроение видимо избледня, щом мина втори, а после и трети ден, без да открият нито следа от беглеца. В края на четвъртия ден Басан съобщи на Темуджин, че Арслан и синът му също са изчезнали. Бяха поели сутринта на север с един от дружинниците, но не се завърнаха до залез-слънце и Елук бе на път да излезе от кожата си от ярост. Прати хора да претърсят гера на оръжейника и установи, че най-ценните му инструменти са изчезнали заедно с него. Никой не очакваше дружинникът да се върне и плачът на семейството му отеква дълго в нощта. Настроението на вълците помръкна. Елук просна един мъж в безсъзнание, защото се възпротиви на решението му да ги прати отново да търсят.

Темуджин едва си спомняше първите два дни. Беше го повалила треска, вероятно от вонящия въздух в ямата. Ледената река бе почистила кожата му и може би това го беше спасило. Жената на Басан се погрижи за раните му със сурова ефективност. Премахна останалата мръсотия и изчисти кръвта и гнойта с напоен в сварен айраг плат. Той застена от болка и тя му запуши устата, за да заглуши звука.

Всяка сутрин Басан ги оставяше, за да се присъедини към останалите мъже. Предупреди строго двамата си синове да не казват никому нито дума. Момчетата гледаха Темуджин, ококорени като бухалчета, уплашени от непознатия, който не казваше нито дума и търпеше такива ужасни рани. Бяха достатъчно големи, за да разберат, че животът на баща им зависи от тяхното мълчание.

Елук пиеше все повече и повече, ден след ден потерите се завръщаха с празни ръце. В края на седмицата той заповяда на пияна глава всички да продължат на север, за да оставят ямата и лошия късмет зад гърба си. Същата вечер взе в гера си двете най-млади момичета в племето и семействата им не посмяха да възразят. Басан пое късната стража от полунощ до разсъмване, тъй като искаше най-сетне да измъкне Темуджин от лагера. Родовете бяха неспокойни и нервни и той знаеше, че навсякъде има любопитни очи и уши. Колкото и опасно да беше обаче, при събирането на герите Темуджин щеше да бъде открит, така че трябваше да се рискува.

В затворената общност на племето е трудно да направиш каквото и да било незабелязано. Басан остана до полунощ, като повдигаше горното покривало на гера и гледаше пълзящите по небесния купол звезди. В резултат на това, когато най-сетне реши, че племето е заспало, всички зъзнеха. А и да имаше някой буден, нямаше да обърне внимание на доверен дружинник, който отива на стража. Басан обаче бе изтормозен от мисълта, че трябва да даде на Темуджин едно от понитата си. Имаше единадесет и ги обичаше като свои деца. Накрая избра една малка черна кобилка, доведе я пред вратата на гера си и напълни дисагите с достатъчно храна, за да може Темуджин да оцелее по пътя.

Темуджин стоеше в дълбоката сянка и се мъчеше да намери думи, с които да изрази благодарността си. Не можеше да даде нищо дори на децата. Чувстваше се засрамен заради страха, който беше донесъл в дома им. Жената на Басан не беше омекнала, но по-големият му син преодоля напрежението си, а когато научи кой всъщност е непознатият, го замени със страхопочитание. Когато Басан им каза какво предстои тази нощ, момчето събра смелост и отиде при Темуджин с цялата стеснителност на дванадесетте си години. За огромна негова изненада то коленичи, взе ръката му, постави я върху главата си и Темуджин усети допира на настръхналата му кожа.

Гърлото му се стегна от вълнение от жеста на момчето.

— Баща ти е храбър мъж — промърмори той. — Постарай се да вървиш по стъпките му.

— Обещавам, хане мой — отвърна момчето.

Темуджин го зяпна, а жената на Басан рязко си пое дъх. Застаналият на вратата Басан чу тези думи и разтревожено поклати глава. Преди Темуджин да успее да отговори, дружинникът прекоси гера, отиде до сина си и го изправи на крака.

— Не можеш да се заклеваш пред този мъж, малкият. Когато дойде време, ще вречеш меча и живота си на Елук, както направих аз.

Не можеше да погледне Темуджин в очите, докато говореше, но съпротивата на момчето бързо изчезна под силните ръце на баща му. То се измъкна, побърза да се сгуши в обятията на майка си и ги загледа оттам.

Темуджин прочисти гърлото си.

— Духът на баща ми ни наблюдава — промърмори той, виждайки дъха си като пара в студа. — Оказваш му чест, като ме спасяваш.

— А сега тръгвай с мен — смутен каза Басан. — Не говори с никого и ще помислят, че си някой от стражите по хълмовете.

Отвори вратата и Темуджин се пъхна през нея. Зарастващите рани го боляха. Под плътния зимен дел на Басан носеше чиста туника и гамаши. Най-лошите му рани бяха бинтовани под дебелото облекло. Далеч не бе излекуван, но копнееше да седне в седлото. Щеше да намери свое племе сред скиталците в равнините и вълците нямаше да го хванат отново.

Басан нарочно вървеше бавно през лагера с надеждата, че мракът ще скрие самоличността на спътника му, ако някой се окаже толкова глупав да излезе на студа. Имаше вероятност да забележат, че се връща без кобилата, но нямаше друг избор. Не след дълго герите останаха зад тях. Никой не ги беше спрял. Двамата мъже вървяха мълчаливо и водеха понито за повода, докато лагерът на вълците не остана далеч назад. Беше късно и Басан щеше доста да се изпоти, за да се върне до поста си, без да предизвика коментари. Стигнаха сянката на един хълм и той подаде повода на Темуджин.

— Вторият ми лък е увит и прибран тук — каза той и потупа завързания за седлото вързоп. — Има малко храна, но съм ти сложил и две стрели, за да ловуваш, когато ти се наложи. Продължи пеша, докато не се отдалечиш достатъчно, защото съгледвачите ще чуят тропота на копита. Стой в сянката на хълмовете колкото можеш по-дълго.

Темуджин кимна и се пресегна да потупа дружинника по ръката. Този мъж го бе заловил с Толуй, а после спаси живота му, като изложи на риск собственото си семейство. Не го разбираше, но му беше благодарен.

— Оглеждай хоризонта за мен, Басан — каза той. — Имам сметки за уреждане с вълците.

Басан го погледна и отново видя решителността, която смразяващо му напомни за младия Есугей.

— Сякаш баща ти говори — каза той и внезапно потрепери.

Темуджин го изгледа дълго и го потупа по рамото.

— Когато се видим отново, обещавам, че семейството ти ще бъде в безопасност — каза той и изцъка с език, за да накара кобилата да потегли. Басан дълго гледа след него, после се сети, че закъснява, и се затича. Когато Темуджин излезеше от сянката на хълма, щеше да го види само дружинникът, но рогът му щеше да остане безмълвен.